#танц��й

[9-liquid-morphine-9]

агония и носталгия е че си видял и пропил под маската, под тая стара напукана скапана дебела разпукана маска, позната тъмна каюта, силен тютюн и свещи, студ,студ, пот. тъмносиня океанска тъга е, когато си влязъл на дълбокото под нея, като затънал рибар с гумени ботуши, като нещастник, омазан в катран, пепел по раздраното лице, горящата представа, изпепеляваща бавно всяко познато косъмче и белег на невидими места, точният брой мигли или пък броя на хапките по омлета.

стягащо, увиващо, хвърлено топче въглен от чувствата ми в голямата студена камина на плочките с цвят на феникс. всъщност бая цветове си имаше навсякъде и съм познато, детски, наивно убеден, че се чува някоя грамофонна плоча в най-накрая отворения прашен грамофон на фона на приглушения звук от телевизора. какъв парадокс. Диванът е удобен, даже прекалено, мамка му, мамицата му - и на него и на забравената малка импровизирана градинка и на прогнилата дървена люлка и на градинския маркуч, който винаги се измъква сам, пълзящ, сливащ се с тревата. Може би и той като мен се задушава и увива и бива настъпван, мачкан, неглижиран, чезнещ и почти свободен, докато насила не го наврат в корена, в извора, в ядрото, там от където всичко започва и се създава и се развива и разпалва, карамел и торта и сладолед и какао, макарони и кока кола, белег и завивки, прекъснат кабел, стар гардероб с прах и кутия.... кутията... кутия. Кутията. Наврян, набутан в скапания първоизточник, хванат, притиснат за гърлото, насилен да се изправи и да стиска, да стене, да търси, гладуващи сетива, да се стича ледена вода о него.......отново.и отново. Видял си там отдолу, там навътре, чул си много отдавна детското кикотене и видял си, почувствал си, избърсал си сълзичките от грейналите очички, бил си, слушал си, осъзнал и изпитал си любовта й към първата жена в собствения й живот, държал си фината нишка на свръзката им, крайчето, изправял си, надявал си, кърпил си, оправял си, приглаждал си, милвал си. някъде назад, когато е било чисто, неопетнено, невинно, истинско, безгранично и последователно, нестихващо. от много по много. и знаеш, знаеш, ЗНАЕШ, че го е имало и го има някъде дълбоко скрито и набутано, срутено и изпепелено. оглеждаш се - прах, дим, тлеещи останки от някога. от тогава. и знаеш - не си луд. Не си, защото и тя като тебе те гледа и е омазана и оцапана и нагърбена и тлее. но едно е същото - душата й. тя умее да живее отвътре и да обича и да се грижи и го знам и тя го знае и го знаем и най й приляга да бъде партньор във всеки танц на моята душица.

навън е студено.

най-студената къща.

за това й казвах дом.

[stormyheart]

Ако не можеш.

Да и кажеш добро утро.

Право в очите.

Спокойно и мило.

С усмивка.

Да й хванеш ръката.

Пред всички.

Да я поканиш на танц.

Всички да ви гледат.

В ухото да й шепнеш.

"Спокойно".

Тя да се усмихва.

Недей се обажда.

Не пиши.

Няма смисъл.

Ако не можеш.

[keeptolking]

THE BEST

Когато си тръгна, ще се спра на шестата крачка.

Искам да броиш!

Да усетиш, гледайки ме - как любовта си отива!

Ще се обърна на последната, искам още веднъж да те видя, да прочета закодирания блясък на очите ти, който крещи ''не си отивай'', и те прави адски безсилен!

Това, което ще ти кажа е равносилно на самоубийство...

И все пак - Скъпи, ти си най-добрия!

Начална сцена, камерата работи.

Екшън, действие!

Филмът започва!

Фокусът се задържа върху очите ми, които издават любов в най-чистата й форма.

Още не знаят за болката, която ги очаква.

Галантно целуваш ръката ми, и в този момент си мисля...

Скъпи, ти си най-добрия!

Облечена в червена рокля...толкова шик, на час разстояние да бъда разскъсана!

Рискувам, зная, че ще съм погубена, и въпреки всичко, желая те, прекланям ти се,

възхищавам се на мъжкия ти чар!

Жива да умра, ще ми бъде малко и...

по дяволите!

Скъпи...ти си най-добрия!

Точно сега осъзнавам, че всъщност доброволно избрах своята гибел, влюбването ми неизбежно води в ада.

Ти нали беше Дяволът, или се бъркам!? Прости невежеството ми,

но ароматът ти страшно ми напомня за предсмъртни мъки.

Това само Дявол го умее...

Скъпи, където искаш там ме води...ти си най-доб��ия!

На забавен каданс, протягаш ръка, каниш ме на танц,

и слушала съм от теб, че танцувайки с Дяволът, объркаш ли стъпките...

Свършено е с теб!

Аз знам как ще свърша - прелъстена в ръцете ти и полагам огромно старание,

все пак танцувам с най- добрия!

Ласкаеш ме, гледаш ме право в очите.

И дори лъжите ти, приемам за чиста истина.

Докосваш ме, на мене малко ми трябва,

и пренасяш ме в други светове!

Каквото и да кажа за теб, ще бъде малко!

И да разкажа за теб, няма да ми повярват,

ще ме гледат със смях, без да ��наят...че ти съществуваш!

Че съм танцувала с Дяволът! Че съм пила на една маса с Него!

Че държал ме е за ръцете и обещавал ми е бъдеще!

Ще прозвучи невероятно, че убил си ме, а после си ме съживил, че възкръснала съм...

Никой няма да научи какво е чувството да бъдеш избран от Дяволът!

Защото Скъпи...ти си най-добрия!

И заведи ме там дето камерите угасват, дето само с остър слух се чуват писъци на жертви.

Огъня гори ги!

Изгори и мен, Скъпи!

Искам да усетя...

Всичко дето причинил си им.

Утре сутрин ще си замина!

Сега съм твоя!

Твоя!

Много твоя!

Болката е влудяваща, но ми става най-любима!

Мъката ме побърква и започвам да мисля като убиец!

Чувство за самосъхранение ли?

Не!

Убий ме!

Преди да те е убила ръката на простосмъртна.

А ти си играеш с умът ми.

Господар си ми!

А дали те обичам?

Не питай...никога не са ти казвали нещо подобно, което ми идва на уста!

Загаси пламъка в очите ми, искам да си ида.

Време е...

Изпрати ме до входната врата, недей да излизаш,

недей да пълниш очите си със сълзи, искам да те запомня такъв - безмилостен, студен и жесток!

Единствения, който ме накара да се влюбя за една, единствена нощ!

Единствения, след който друг обичан от мене няма да има!

Ако си броил внимателно, точно сега, точно на шестата крачка... Ще закрия очите си!

По дяволите, Скъпи!!! Ти си най-добрия!!!

А аз за теб ще бъда

Единствената, която намери сили да си тръгне, защото, Скъпи -

Аз съм единствената, която те е обичала истински!!!

- Красимира Кепова

[dramawriter13]

“Пожелание за дълъг живот, който да споделяме под лунната светлина, макар и разделени от хиляди ли”: Есенният фестивал в Китай

На 15-тия ден от 8-мия месец по китайския календар се пада Есенният фестивал, наречен още Лунен фестивал. Това е вторият най-важен празник за Китай след Китайската нова година и е време, когато хората се събират със семействата си, за да го отбележат заедно.

Вярва се, че на този ден луната е най-ярка и пълна, а като всеки празник, и произходът на този е свързан с интересни легенди, които го правят още по-магичен.

Една от тях разказва за Chang'e и Hou Yi, който бил съпругът й и отличен стрелец. На небето имало десет слънца, които съсипвали реколтата и хората страдали заради тях, затова той свалил девет с лъка си и казал на последното: „От сега нататък трябва да изгряваш навреме и да залязваш навреме всеки ден и да носиш полза на хората!“. Wangmu, царицата на Запада, му дала еликсир за безсмъртие като награда. Тъй като Hou Yi не искал да оставя жена си, оставил еликсира на Chang'e, за да го пази. Един ден Pang Meng, ученик на стрелеца, дошъл в дома им и се опитал да накара Chang'e да предаде еликсира и в отчаянието си тя изпила съдържанието, изкачвайки се все по-високо, докато не се озовала на луната. От тогава на този ден Hou Yi поставя маса под луната, на която има храна, надявайки се, че ще се срещне със съпругата си. Това обаче е само една от версиите на историята, а друга, която също е често срещана, представя Chang'e като егоистична жена, която изпила еликсира нарочно.

Chang'e

Cr: Scebiqu, devianart 

Две предания, които няма как да забравим, когато споменаваме фестивала, са за Нефритения заек и за Wu Gang. Трима безсмъртни се превъплатили в бедни хора и помолили за храна лисицата, маймуната и заека. Лисицата и маймуната дали от храната си, но той като заекът нямал какво да даде, казал, че може да изядат него и скочил в огъня. Саможертвата трогнала безсмъртните и те го превърнали в заек от нефрит, като го пратили на луната и от този момент  той придружава Chang'e.

Нефритеният заек

Ако пък се вгледате внимателно в луната в ясна нощ, тогава ще видите че��на сянка върху нея. Тази черна сянка е Wu Gang – мъж, който искал да стане безсмъртен, но направил грешка и бил изпратен да отреже лавровото дърво, растящо пред Лунния дворец. Колкото и пъти да се опитвал обаче, дървото зараствало и той трябвало да се опитва отново и отново – това било неговото наказание.

Wu Gang

Традиции

Ядене на лунни кексчета

Лунните кексчета са традиционни сладкиши с брашно, които могат да са с различен пълнеж като: боб, паста от лотосово семе, зелен чай и други. Легендата разказва, че те са помогнали за свалянето на Мон��олската империя през 14 век. Бунтовниците разпространили слух за смъртоносна болест, която може да бъде излекувана само с лунни кексчета, а когато хората нарязали сладкишите, намерили съобщение с датата на бунта - 15-ия ден от осмия месец на годината. В наши дни лунните кексчета се възприемат повече като мил жест, подарявайки ги в луксозни кутии, отколкото като нещо, с което в Китай обичат да се хранят. Проучване показва, че през 2017 година над 1,5 млн. лунни кексчета са останали неизядени и в боклука. Голяма част от местните не харесват това, че са прекалено сладки и трябва да се дъвчат много време, затова обикновено не са търсени извън празника.

Cr: Lee Xin Li

Пускане на фенери

Изработването и пускането на фенери е дейност, която сплотява семействата. Всъщност, дори формата на повечето от тях е кръгла – дума с близко произношение до “събиране”. Те могат да наподобяват животни, растения или цветя, а децата пишат пожелания на тях, след което ги пускат, за да озарят небето като светулки в нощта.

Драконов танц

В Хонконг пък улиците стават оживени, тъй като по традиция 70-метров дракон, разделен ��а 32 части и пълен със слама и тамян, танцува под барабанна музика.

[1kakaogua1]

Концертът на Black6ix в България и как да ги доведем отново?

Само преди година, на 11 май 2019г., когато светът беше пред нас и ние пред него, десетки фенове се редяха на опашка пред Joy Station в очакване на началото на концерта на магнетичните Black6ix, пропътували 8 229 км от Сеул до София, за да се срещнат с нас на българска земя, пеейки и танцувайки заедно на корейски.

Още часове преди концерта, пред залата бяха започнали да прииждат фенове, всички цветни, различни и изпълнени с нетърпение да се срещнат с групата. Опашката се простираше около 10 метра и продължаваше ��а се увеличава. Всеки показваше любовта и подкрепата си по различен начин, някои носейки мърч на групата, други пеейки заедно с тях, танцувайки...кой както може. За един истински фен няма ограничения, дори да е със счупен крак, или да трябва да вземе баба си, а защо не и малкото си дете със себе си? Имаше хора на различни възрасти и от различни градове, но по всички лица се изписваше усмивка и бурно вълнение в очакване началото на концерта.След отварянето на вратите вълнението нарастваше, като всеки път тълпата от хора отвръщаше с изтръгнати от вълнение крясъци.

Тези с билети Golden имаха удоволствието да влязат първи и шанса да присъстват на репетицията на момчетата и да се снимат с тях преди всички други! Залата беше достатъчно голяма предвид броя на публиката, а отстрани на сцената имаше два екрана, които отразяваха пряко всичко, така че всеки да се наслади на концерта максимално. Концертът започна с песни, като: Like a Flower и Swamp of Despair и още много други. По случай рождения ден на И Джонг Ун, който съвпадна с деня на концерта в София, българските феновете бяха подготвили малка изненада от сърце, с което искрено му показаха любовта и подкрепата си.

Всички в един глас запяха ,,Честит Рожден ден“ на корейски, а организаторите на събитието поднесоха торта на рожденика. Сред публикат�� някои фенове бяха подготвили специални плакати с поздравителен надпис, а отделно по време на целия концерт всеки държеше лайт-стик, с който да отвърне на емоцията, която идваше от сцента. Сякаш изпитахме това удоволствие от срещата си с тях съвсем наскоро, а мина толкова време! Всеки присъствал на концерта пази в сърцето си съкровения спомен, а какво ни споделя Коси Йорданова, танцьор от българската кпоп кавър група Starlight, фен на момчетата от година и участник в официално състезание от новия им проект, ще откриете в интервюто ни с нея по-долу:

К.Й.: ,,Присъствах на концерта, който беше в България. Момчетата са наистина прекрасни, наистина обичат феновете си и са душички. Тъй като бях със златен билет, имах възможността да ги видя отблизо. Емоцията да видиш идолите си на милиметри от теб е страхотно и го пожелавам на всеки.

Това, което силно ми направи впечатление, е че момчетата бяха много изморени след концерта, но въпреки това се усмихваха и приветстваха black pearl с отворени обятия. Доста бяха изненадани, когато те ми благодаряха на английски, че съм присъствала на концерта им, а аз отговарях обратно на корейски. Ако все още някой не ги станва, препоръчвам ги силно. Огромни сладури са, страхотни танцьори и певци, а и да не забравяме, че са изключително забавни и талантливи.“

1. А сега малко повече за самото състезание. Можеш ли да ни разкажеш повече за него?

К.Й.:,,Разбрах за състезанието веднага щом го обявиха. Очаквах да има нещо подобно още щом се включих в Makestar (проектът им за втория албум). Щом проектът стана успешен бях сигурна, че момчетата ще имат comeback, което значи и потенциален contest.Малко след като се завърнаха те обявиха dance cover challenge-a “Unlock Dance”. По това, което съм виждала, наградите бяха по- различни от тези, на повечето състезания. Например: за първо място Black6ix ще посетят победителя, ще запишат с него кавър и ще има фен мийтинг и покана за ексклузивен концерт. За отлично представяне (5 отбора) всеки участник ще получи подписан албум и покана за концерт, а последната награда е за популярност и тя е само подписан албум.“

2. Какво те мотивира да се включиш?

К.Й.:,,Исках да направя нещо, което ще харесам и нещо, с което мога да покажа България пред момчетата. Доста често губех мотивация да се запиша, защото имах натоварен график и тренировки без да ми остава време да уча танца. Ако не бяха прекрасните ми приятели от групата, които да ме ритнат и да ме boost-нат може би нямаше да успея да го направя.“

3. Сама ли избра да направиш кавър точно на тази песен? Ако отговорът е ,,Да" защо?

К.Й.:,,Да, сама избрах да направя кавъра. Преди това имах планове да запиша клип, на друга тяхна песен, но след като излезе “Call my Name”, трябваше да се фокусирам първо върху нея, преди да се захвана с другата. “Call My Name” е д��ста разчупен, доста енергичен и в същото време на места е доста плавен и chill. Въпреки че не ми е по силите, бях решена, че ще го науча този проклет танц.“

4. Тъй като ти си единственият участник от България какви са наблюденията ти за останалите участници?

К.Й.: ,,Главно сме събрани участници от всякъде - Италия, Аржентина, България. Много се радвам, че не съм единствената включила се в състезанието, а има още хора, които са решили да покажат способностите си. За жалост, заради обстановката, повечето участници са направили танца сами, а не групово. За мен лично, всеки един е конкуренция. Всеки от тях е положил усилия и време, за да научи танца (а той не е особено лесен). Искрено се забавлявах докато учех танца, но сега когато съм вътре в състезанието, усещането е различно.“

********************************************************************************

Коси е участникът, който води по гласове в състезанието, което означава, че България има шанс да приветства прекрасните момчета от Black6ix още веднъж!Като част от една сплотена общност, ние от Summer`s Starry Sky, ви призоваваме да се включите в разпорстанението на танца й и, разбира се, да харесате и оставите коментар!

Линк към изпълнението й:

https://www.youtube.com/watch?v=Kd0L-ma-gQc&feature=youtu.be&fbclid=IwAR0d8Jn65AjyYqLituBwB8iWGOM8DEREvPjuVz54JZ0YacJKzO5tdvutPzU

Ц.П.

[paradisetears]

# Паралелни сънища.

Няколко дни вече бъркам сънищата си с реалност.

В сънищата си ти.

В реалността леглото ми е празно.

И се чудя..все пак, кое е истинско ?

Когато те целувам и леко наболата ти брада гъделичка моята или когато докосваш ��ърдите ми, но не по този сексуален начин, а само, за да чуеш сърцето ми колко силно бие и да ми припомниш, че там се намира и душата ми..

и да се шегуваме, докато се гледаме право в очите, че на някое по-високо ниво и друга вселена

моята душа и твоята са свързани.

И не ни трябват тела, за да усещаме допира на другия..

И се будя от мъка, ала не знам колко се будя и кое е истина, но в тази истина...дори при телата, които имаме

нямаме възможност за допир.

не можем да се достигнем, да се прегърнем.

И от този кошмар искам да се махна, и се щипя и дори плача, стискайки очите във възглавницата си.

А после си тук и взимам бялата си камера за моментни снимки. Правя ти една.

Страхувам се.

Трябва ми доказателство, че си бил тук. При мен.

Губя те. Ама съм другаде. Не в леглото си. На непознато място съм и изглежда така тъжно. Всичко бавно започва да става сиво и в такъв момент се сещам за яркостта на ирисите ти. Яркото синьо, което така добре изпъква на бледата ти кожа и всеки път, в който се вглеждам в погледа ти изпадам в тъмни уютни бездни, докато ме държиш здраво. И обстановката се променя. Виждам цветя,само макове. Като този, който ми подари преди да ми кажеш, че си тръгваш. И ме обзема носталгия. Питам се дали някога си бил тук?

Не мога да намеря снимката.

В тетрадката ми, която водя за дневник името ти също е заличено.

И крещя.И те виждам.И те няма.

В следващия момент в ръката си палиш поредната цигара.Държа кутията.Взел си моята любима лилава запалка.И ми се усмихваш, накриво, истински.И мога да се закълна, че ме сънуваш и ти.Ала докато го мисля, чувам силен звук, замъгляваш се и отварям очи.

Няма те.Няма те.Няма те.

Сама съм.

Сутрин е и не паля цигара с кафето.Не пуша. Нямам никаква любима запалка. И слагам на косата си оранжевата шнола. Излизам за бисквити и те виждам. С онзи суитчър от първата ни среща. Поздравяваш ме и аз се правя, че е хубаво да те видя отново. Ала ме боли. И пак плача на възглавницата.

Искам да заспя и този път,

за да не те видя никъде, но се сещам, че успявах да заспя наистина спокойно само с гласа ти. Докато ми разказваш как баща ти, ти е правел костюм за Хелоуин, а майка ти винаги опорствала да излизаш с приятели на този ден, за да просите сладки. И тогава ми каза, че ��т един бонбон си разбрал, че си алергичен към боровинки.

А след това не помня, спала съм.

И ето те пак. Щастлива съм. Залезът се отразява на скулите ти и аз отново мога да те пипна. Така истински си. Седнала съм на скута ти. И се возим. Във влак сме. Само ние двамата в едно купе. И ти мълчиш, ала ме гледаш с онзи поглед. Подсказваш ми, че ме очаква изненада. Ала аз не искам нищо друго освен този момент. И докосвам устните ти с моите. И с палец галя бузата ти с бенката, която не харесваш.

Ала съм така усмихната, че вече ни виждам на някое поле.На което денем е ужасно топло, а нощем ти трябват няколко завивки. И разбира се, ние сме посред нощ там. Нали обичам звездите. А и ти знаеш много за съзвездията.

Каниш ме на танц. И двамата не знаем нито един. И то завалява. Мокри тъмно русата ти коса. Смеем се. И не бягаме. Стоим. Гледайки се. Хванати високо за ръка, другата твоя е на хълбока ми, а моята е на тила ти. И телефоните ни се намокрят. Но и без това тук няма обхват. И сме само ние. И в този миг ми прошепваш, че Марс е близо и ще ни удари. Повтаряш го. Не те разбирам,но ти ме пускаш.

И преди да изкрещя пак съм в леглото.

И съм по-уплашена отвсякога.

Връхчетата на пръстите ми потреперват. Започвам да се задушавам. Излизам на терасата и чувам италианска музика. Ти си пред блока.Викаш ме, но не изричаш моето име.

Вероника

Коя е тя? Защо ме гледаш? Това радиото на дядо ти ли е?

Ве-ро-ни-ка.

Не се казвам така.Карам те да спреш.

Късно е.

Ала ти пееш. И се вричаш в любов. И започвам да си мисля, че ме бъркаш от алкохола.

Нея повече ли я обичаш?

Подпряла съм се и парапетът се чупи.

Падам от седмия етаж. В пълна тишина. Странно е. Нима умирам?

Вечеряме.

Ще ме целунеш ли преди да понеча да побегна?

Не защото не искам да остана, а напротив.

Защото искам.

Бъркаш във вътрешния джоб на сакото си и вадиш твоята снимка. Усмихвам се широко. Как ми напомня..че те има.

Засмиваш се, защото при вида й, аз скачам и те прегръщам.

Виждаш ли.

Искам да остана.

Безнадеждно искам да остана.

Ала не мога.

Ставам и ти благодаря.

Този път аз произнасям думите. Марс е на близо и ще ни удари. Но пак не разбирам изречението. Знам само, че е време да се разделим.

Будя се.

На тавана ми виси легло. И нощното шкафче, и бюрото с компют��ра ми. И двата стола. И телевизора.

Надолу.

Всичко е надолу.

Тази нощ съм заспала в горния ъгъл на стаята ми с утеха..

И се смея, защото отново не съм, където трябва. Майка ми я няма. Обувките ни са разкъсани. Нямам куче. Но има огледало на вратата за изход. Голямо огледало със златна рамка. И решавам да се видя.Но виждам теб.

Не като мой образ.

Като далечен облик си.

Чакаш нещо.

Автобуса?

Мен?

Тропам по стъклото.Огъваемо е.По-странно е, отколкото го чувствам. Влизам. И теб те няма.

Някой покрива очите ми с двете си ръце. И аз покривам неговите с моите. И усещам този аромат. Твоят аромат. Обръщам се и пак си докосваем. Пак си реален. Този път не се събуждам. Мигът е дълъг.

Не искам да се будя. Стискам те здраво сякаш, ако дори отхлабя леко хватката си, ти ще изчезнеш.

Липсата ти се превръща в най-големия ми страх.

И ето пак. Възглавницата ми е мокра.

И този път съм дяволски тъжна.

Държа очите си отворени, за да те видя.

Не се получава.Затварям ги.

Не се получава.

Крещя на ум.Крещя на глас.

Не продумвам.

Чупя всичко.Порязвам се.

Къде си, за да ме измъкнеш от тази гадна истина?

От тази реалност в която не съществуваш...дори далеч.

Къде си, за да те избягвам?

За да страдам по теб?

За да те търся и да чакам ти да ме потърсиш?

Къде си, за да ми разкажеш за мястото на душата ми?

Защото само ти го знаеш, само ти си бил там.

Къде си, за да ми припомняш, коя съм, когато съм на прага да оставя всичко.

А къде съм Аз?

В реалността.

Но този път..

Събудена.

[denjarous]

Тайнствената дама

Няма да чуеш за нея в реклама

Телефонният й номер отдавна го няма

Прелита за миг като птица над океана

Името си не дава- тя е тайнствената дама

Извадиш ли късмета поне веднъж да я зърнеш

И дори за миг с поглед снагата й да обгърнеш

Очите ти омагьосани трудно ще извърнеш

“Добър вечер, един танц, мадам?

Нощта е тъй красива, а не ми се танцува сам...”

Погледна ме тя засмяна без никакъв свян

“Добър вечер, мосю! Няма да танцувате сам!”

И се понесохме високо над целия лъскав град

Вече я обичах, а бях тъй млад

Небето спокойно обсипано със звезди

Прелестите на една тайнствена дама ми разкри

И тъй буйно както огънят пламти

Сърцето ми цялото тя изгори

Е това беше! Танцът ни приключи.

Остана ми надеждата че някой ден може пак да се случи.

А дотогава ще чакам все там

Обичам тайнствената дама, но пак танцувам сам...

-А.З.

∞

[theseaqueen8]

Единение

Някъде сред вечността...

Глава втора

Изненадата

Отворих очи. Бе просто кошмар. Прокарах пръстите на едната си ръка по хрилете на врата ми, веднага напипах процепите, а с другата докоснах заобленото си коремче, бебето беше добре. Всичко беше наред. Що за сън бе това? Земен свят, странни и изкуствени постройки, бетон. “Бетон”, какво означаваше тази дума? И как въобще беше стигнала до съзнанието ми? Знаех само, че не исках да изпитвам значението й в пространството, което обитавах. А онази кула, високата, гледах я с толкова любов. Неясен и объркан сън, без сюжет, само картини, или поне това си спомнях. Докато бях в капана му, помислих за Морското царство и го видях застинало в малка овална фигура. Търсех теб. Липсвахте ми, ти и нашият дом. Накъсани фрагменти от чужд свят и смутно усещане. Кошмар. Но не приличаше на сън. Сякаш бе спомен или предсказание. В крайна смет��а беше просто един сън и нищо повече. Обърнах се настрани и се огледах за теб, имах нужда да те видя и почувствам до себе си. Нямаше те. Бе рядко явление и винаги имаше наистина уважителна причина, ако се случи да си извън постелята ни, когато отварях очи. Обикновено заспивахме в обятията си и се събуждахме пак там. Но като Морски цар си имаше и ангажименти, понякога, ранни и неотложни, макар да не ми се нравеше да си извън покоите ни, докато бях още сънена. Възможностите бяха - неотложна среща с морски обитател, заседание с представителите на подводния ни свят, лично посещение или взимане на участие в някоя важна задача или дело на твой поданик. Обичаше да си деен, да помагаш и да се сливаш с останалите членове на Морското царство. Мислех си, че именно това те правеше забележим и истински цар. Като възпитан кавалер, не ме будеше и се измъкваше незабелязано, но винаги ми оставяше малка изненада, за да ме компенсираш за отсъствието си: жива перла, игриво морско конче, фосфорираща рибка или писукащ делфин, който ме чакаше в предверието. Всички те ми правеха компания, докато си зает, и аз се наслаждавах на живия свят сред необятната красота на морското ни царство. Сега не виждах никого наоколо и не чувах звуци. Все още бях под влияние на съня и точно в този момент отсъствието ти никак не ми хареса. Несъзнателно рязко опитах да се надигна, но водата ме забави. Тук всички движения бяха плавни, а, извивайки се, телата наподобяваха феерични акваструктури, слети с морето и размити сред дълбините му. Огледах се още веднъж. Нищо. Надзърнах през прозореца навън. Всичко бе спокойно. Колко странно, обитавах дълбините заедно с теб отскоро, а сякаш никога не съм живяла друг живот. Живот на земята, извън Морското царство, далеч от теб. Сега той бе само вял и смътен спомен, мъртва ретроспекция в ума ми. Аз ли съм била? Или просто сянката ми беше бродила по земните пътища. Картините от него избледняха и се превърнаха в жалки артефакти за едно съществуване. Появата ти преобрази всичко, намерих се в теб и светът ми стана пълноводен и завършен. А присъствието ти бе морско сияние, озаряващо царството, и превърнало се в жизнена небходимост за мен. Едва сега открих своето отражение, предназначение и истинската си същност.

Винаги щях ��а помня онзи ден. Обожавах да се къпя в морето по залез слънце. Пясъкът бе мек и приятен на допир. Оставих моята бяла роба да се свлече и се потопих във водата. Последните лъчи галеха кожата ми. Водата и въздухът бяха прохладни, приласкаваха ме нежно, а аз се отдавах на техните леки пориви. Бях отпусната и се сливах с всемира. Изгубих представа за времето, то сякаш бе спряло, за да ми даде възможността да се насладя на единението си с божествената природа. Когато излезнах от водата, слънцето бе минало зад хоризонта, а небето се радваше на новите си ефирни багри. Здрачът настъпваше бавно, но упорито. Морето все повече приличаше на бездна, която ни най-малко не ме плашеше. Напротив, сякаш ме теглеше неудържимо. Гледах го и долавях особена мистика, и още нещо... Наведох се да взема ризата си и усетих нещо странно в ръкава й. Веднага я пуснах и се отдръпнах леко. От нея изпълзя смок, който заговори с човешки глас. Стори ми се отблъскващо създание, но този глас... Бе толкова нежен и красив. Мелодията му ме омайваше, сякаш идваше от дълбините и проникваше право в душата ми. А вибрацията му някак се закодира в мен. Разливащите се акорди отваряха сетивата ми, подобно на вълшебното въздействие на арфа. Шокирана от случващото се, веднага побързах да обгърна голотата си с голите си ръце. По тялото ми се стичаха капки солена вода и, от части заради вечерния хлад, но най-вече вследствие на изпитания ужас, ме полазиха тръпки, които не можах да скрия. Трябваше да се прибирам, но смокът отказваше да напусне ризата ми, въпреки моите настоятелни опити да го придумам. Обеща да го направи, само ако му дам клетва да стана негова жена. Отначало категорично отказвах, не можех да се примиря с мисълта да бъда жена на влечуго, морско чудовище. Но вечерта бе започнала да разстила тъмносинята си перелина наоколо и не ми оставяше избор. Накрая склоних, давайки му думата си, за да излезе от дрехата ми и да ме остави да се облека. Тръгна си, но заяви, че скоро ще бъда отведена в неговия дом. Надявах се да забрави и да ме освободи от даденото обещание. Но след няколко дни, натъжена и посърнала, се оказах пред него. Очите ми бяха пълни със сълзи, а погледът замрежен. Но смока вече го нямаше, до мен бе застанал Морският цар. Красотата ти можеше да бъде описана само от вечността на морето. Успокои ме с нежния си глас и ме пое в обятията си. А те ми дариха сигурност и убежище. Имах три браздовидни белега от драскотини на врата си. Така и не помнех кога съм ги получила и от къде. Докосна ги с пръсти и се отвориха хриле. Отведе ме в дълбините. Венчахме се и ти, Жилвине мой, ми показа царството си в цялото му величие, великолепие и прелест. Вълшебен свят, който припознах и обикнах завинаги. С търпение и любов постепенно ме предразполагаше и завладя сърцето ми. Така и не спирах да се чувствам твоя. Ти просто ме доведе у дома, за което бях благодарна и признателна, а аз сама избрах да остана. Завинаги...

Веднага се насочих към вратата. Коридорът бе пуст. Без да се колебая тръгнах да те търся. Срещнах отговорника по поддръжката на нашия коралов дворец и веднага го попитах къде си, той ме поздрави, отвърна дружелюбно, че не знае, и продължи с обичайните си задачи. Проверих тронната зала, после тази за заседания, но нищо. Отправих се към кабинета ти и буквално нахлух вътре.

- Чаках те. - заяви с присъщото ти спокойствие. - Знаех, че ще дойдеш! Явно съм ти липсвал! Бързо ме намери! - добави шеговито и ме изгледа с онзи твой игрив и проницателен поглед.

Може би някой друг път бих влезнала с усмивка в тона ти, но поради факта, че все още бях леко сънена, и като прибавих кошмара и липсата ти в постелята ни, се подразних на твоята увереност и фриволност в поведението. Е, признавам, този път сама се издадох. Явно моето изражение при влизането е отразявало вътрешната ми тревога и притеснение, а когато те съзрях, чертите са се отпуснали след напрегнатата гримаса в блажено облекчение с нотка благодарност. Отказвах да се дам така лесно:

- Просто се разхождах из двореца и реших да проверя дали случайно не си в кабинета! - заявих категорично. Винаги се държах на положение. Упоритостта ми бе пословична. Ти продължи да играеш и бе безпощаден:

- Е, значи “случайно” съм тук! Почти толкова, колкото и ти! - каза самонадеяно и самодоволно, но с меко изражение, в което дори долавях доза снизхождение, а то не ми се понрави. Имаше пълна власт над мен, но никога не ти позволявах да я демонстрираш. И докато имитирах неразбиращо изражение, ти добави с приятна и закачлива усмивка:

- Имам изненада за теб!

Хвана ръката ми, излезнахме от твоя кабинет и се понесохме навън. А там ни чакакаха четири делфина, два големи с техните две малки. Даде им знак и п��дводното представление започна. Истинска феерия от красота и звук. Делфините излъчваха сияние с цветовете на дъгата. Те ни поднасяха своя танц с лекота, но в него имаше изключителна симетрия и синхрон. Чертаеха във водата изящни фигури - кръгове, пирамиди и спирали. Телата им създаваха центробежна сила и се образуваха завихрения, които превръщаха пространството в енигма от аква елементи. Еднородната структура на водата сега бе едновременно сцена, декор и платно за артисти от най-висш порядък. Те рисуваха с телата си мандали и творяха хармонично единство от мелодични възгласи и символи на безкрайността. Завършекът бе грандиозен - групово оттласкване с обратно завъртане и сформиране четирилистието на детелина. Но изпреварих в заключението си, че това беше финалът. Бях хипнотизирана от случващото се, а това, че те чувствах зад себе си, обгърнал ни с ръце, ме бе потопило в лек и приятен унес, когато, някак неусетно, ти ме побутна леко напред и подкани да се присъединя към семейството делфини. Не разбрах как точно стана, но се оказах върху гърба на мъжкия делфин. Малките застанаха от двете ни страни и аз ги хванах за перките. А женската се позиционира пред нас и бе като водач. Поехме плавно на нещо като подводна езда. Бавно се отдалечавахме от двореца. Аз се наслаждавах на плаването с тях, което бе наистина вълшебно преживяване. А красотата на морските дълбини ме изумяваше и пленяваше. Разноцветните корали и водорасли даваха пъстрота и жизненост. Докато огърлицата от седефи и морски звезди привнасяше неописуем разкош. А богатството и разнообразието от морски обитатели във всякакви размери - риби, кончета, октоподи, медузи, рачета и какви ли още не създания със странни и причудливи форми и краски, създаваше органичност. Тази среда не просто работеше с фантазията, тя отразяваше нейните проекции. Междувременно предизвикваше екстаз за сетивата и сензорните възприятия. Възбудата бе приятна, но най-съществената характеристика на този свят оставаше именно властващият дълбок покой, който всъщност го определяше и носеше със себе си вечността. Помислих, че морската ни обиколка бе кулминацията на днешната изненада, но тя тепърва предстоеше. Стигнахме до подводна пещера. Делфините ми довериха своя съкровена тайна. Доведоха ме на мястото, където раждат малките си. Почувствах се привилегирована и благословена да споделя това пространство с тях. То бе храм, извор на живот, а аз вече бях посветена в тяхното тайнство. Сега, когато в моята собствената утроба растеше нашето дете, сякаш успявах да разбера чудото на сътворението, износването и даряването на нов живот. Любовта бе онази велика сила, която създава реалност. Нашият свят беше нейно творение. Когато поехме обратно към двореца, изпитвах радост и благоговение. Благодарих сърдечно на делфините при завръщането ни, прегърнах всеки един и в знак на признателност им подарих красива жива раковина, която да отнесат в пещерата. Бе ме обзело такова въодушевление, че веднага ти споделих своя разказ за незабравимото подводно приключение.

- Ти ли поиска от делфините да ме заведат в пещерата?

- Не бих искал от тях подобно нещо! Това място не е достъпно за всеки. То е тяхна обител. Аз просто исках да ти направя специална изненада с участието на делфините. Техните представления носят скрито послание. А плувайки, чертаят светлинна мрежа около Земята. Тя има способността да пречиства. Линиите им са сияйни структури, а точките, в които се пресичат, отварят портали, служещи за връзка с другите измерения. Делфините са изключително чисти и възвисени в съзнанието си. Някои от тях, ако се наложи, дори биха могли да изберат да се привнесат в жертва един ден в името на общото благо и спасение, оставяйки се да бъдат хванати и затворени в изкуствени басейни. Но нека не говорим за това сега... Те сами предложиха да ти покажат пещерата. Мислят, че си готова за това посвещение в тайните на подводното царство. Усетиха майчинското чувство, което се зароди в теб...

- Не разбрах как се случи, но свикнах с този свят и станах част от него. Знам, че му принадлежа. Благодаря ви за всичко! Ти и останалите обитатели на Морското царство веднага ме приехте и обикнахте. Сега се чувствам у дома.

- Ела, та ти си призвана да бъдеш това, което си, а именно Морската царица. Това е твоят свят. Завинаги...

Обаятелното ти присъствие и преживяването ми с делфините успяха да ме разсеят и бях забравила за съня, но за миг картината на застиналата и мъртва отливка на Морското царство се появи в моето съзнание. Без да усетя думите се изнизаха от устата ми:

- Обещай, че винаги ще е така!

Знаех, че и ти виждаш онези кошмарни отрязъци от друг свят, неприсъщ и чужд на нашия. Нещо повече, твоята дълбока мъдрост и сензитивност можеха да проследят невидимите нишки, да съединят отделните части и да разтълкуват скрития смисъл. За мен това бяха про��то достигнали до съзнанието ми отломки от далечно съществуване, но ти слепваше всяка треска и вече бе открил разковничето, където лежеше истината. Отвърна само:

- Обещавам ти, че винаги ще сме свързани, ние и този свят.

Обви ме с ръце, синът ни се протегна в знак на доволство, а аз избрах да затворя очи, да потъна в този миг и да го превърна в моята вечност.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Знаменателни концерти през март в Софийска филхармония

През целия месец март ни очакват забележителни концерти на Софийска филхармония с участието на световни музиканти и интересни програми. На шега може да се каже, макар и не без тъга, че филхармониците ни подобаващо ще „отбележат“ една година от налагането на извънредното положение на 13 март заради  пандемията от Covid – 19 /на снимката горе – Миша Майски/.

И не само България, светът се затвори особено за културата, за изкуството, за пътуванията…И все пак, въпреки всичко, имаме шанса да посещаваме концерти, театри, изложби като изключение от почти цялостния lockdown в много страни. Може би точно Covid - 19, колкото и да е парадоксално даде шанса толкова изключителни музиканти да гастролират в София, защото тук макар и с тези потискащи концертни зали с 30% публика са отворени за концерти, за разлика от световните сцени, изпълнени с тишина. Но не е само това, а и въображението, амбициите, последователността на маестро Найден Тодоров, директор на Филхармонията и екипът му да създават тук тези празници на музиката, които не са просто концерти, а световни преживявания. Всяка концертна сцена по света е готова тези артисти да са в нейните програми.

На 7 март авторитетният, обичан диригент, пианист, композитор и писател Фредерик Шаслен гостува в зала „България”. Под диригентската му палка Софийската филхармония ще представи неговата „Тема и вариации за тромбон и оркестър върху симфония No 3 от Густав Малер“, а в програмата са Четирите последни песни от Рихард Щраус и Симфония № 38 „Пражка“ от Моцарт. Солисти в концерта са първият тромбонист на Концертгебау, Амстердам Йорген ван Райен и ученичката на Райна Кабаиванска Мария Радоева. Роденият в Париж Фредерик Шаслен получава образованието си в Парижката консерватория и в Моцартеума в Залцбург. Между 1987 и 1989 е асистент на Даниел Баренбойм с Оркестъра на Париж и на фестивала в Байройт, а през следващите две години е асистент на Пиер Булез в Ensemble Intercontemporain. След това става музикален директор на Операта в Руан (1991 – 94), Симфоничния оркестър на Йерусалим (1998 – 2001), Манхаймския национален театър (2004 – 2007), Операта на Санта Фе (2009 – 2013) и отново оглавява Йерусалимския симфоничен оркестър (2011 – 2019). Дирижирал е множество оперни спектакли – в Метрополитън в Ню Йорк, операта в Лос Анджелис, Дойче опер – Берлин, Баварската Щатсопер в Мюнхен, оперите в Лайпциг, Дрезден, Мадрид, Болоня, Рим, Венеция, Торино, Токио, Осло, Копенхаген.

Фредерик Шаслен - снимка архив

Прави своя австрийски дебют на фестивала в Брегенц в постановката на „Набуко” (1993, 1994), там през следващите две години дирижира и „Фиделио”. От 1997 е редовен гост-диригент на Виенската опера, където е дирижирал 250 спектакъла на 34 различни творби. А с Виенската филхармония е концертирал като диригент и като пианист (Малер – Пета симфония, Бетовеновия Пети клавирен концерт). Фредерик Шаслен се утвърждава и като композитор, и с литературното си творчество. Автор е на есе „Музика във всяко чувство”, публикувано в Париж (изд. France - Empire) и Германия (изд. Böhlau), достъпно на английски в Kindle. През 2017 издава роман за живота на Малер „Да бъдеш Густав Малер” (изд. Fayard, Париж). Като композитор той създава пет опери, сред които особено известна е „Брулени хълмове”; също и над петдесет вокални творби за сопран, мецосопран и баритон по стихове на Роберт Фрост, Жан Кокто и други.

Шаслен с книгата си за Малер - снимка архив

Откъси от оперите му са били изпълнявани и записвани от най-прочути певици, като Анна Нетребко, Натали Десай, Олга Перетятко и Диана Дамрау (тя включва арии на Шаслен в своя CD „Damrau Forеver”). Сред симфоничните му композиции са сюита „Шагал”, „Gipsy Dance” за цигулка и оркестър, Концерт за виолончело и други оркестрови опуси. Прави собствена оркестрация на Десетата симфония на Малер, изпълнена на 30 ноември 2018 със Загребската филхармония под негово диригентство. Миналата година точно с тази симфония на Малер на 25 юни под негово диригентство трябваше да завърши сезонът на Софийска филхармония, но пандемията попречи… Той е дирижирал ��овече от 20 премиерни произведения на съвременни композитори, предполагаме, че пристрастията му новата музика са и под влиянието на знаменития му учител Пиер Булез. Автор е на книгата „Всички лица на музиката“, посветена на различните аспекти на съвременната музика, на отношението на публиката към нея. Тема, която интересува и вълнува и маестро Найден Тодоров. Изключителната Соня Йончева реализира проекта си за компактдиск „Париж, моя любов” /”Paris, mon amour”/ в Двореца на музиката във Валенсия с Оркестъра на област Валенсия, а на диригентския пулт беше Фредерик Шаслен.

Йорген ван Райен и Фредерик Шаслен - снимка архив

Първият тромбонист на Кралския Концертгебау оркестър – Амстердам Йорген ван Райен  е забележителен солист, който популяризира своя инструмент с представянето на нови творби за тромбон и изпълнението пред най-широка аудитория на съществуващия репертоар. Специализирал се е и в свирене на бароков инструмент. Като солист е свирил в повечето европейски страни, в САЩ, Канада, Япония, Китай, Корея, Русия, Сингапур, Австралия, с прочути оркестри – Кралския Концертгебау оркестър, Симфоничните оркестри на ВВС, Далас, Романска Швейцария, Антверпен, Котбус, Берлинското радио, Чешката филхармония и филхармониите в Хага, Ротердам, Кьолн, Токио, Тайван, Нагоя. По покана на Клаудио Абадо става първи тромбонист и на фестивала в Люцерн. Бил е главен гост - солист на много оркестри. Свири само на инструменти „Антоан Куртуа”, има издадени пет самостоятелни компактдиска за фирмите Channel Classics и BIS.

Мария Радоева и Райна Кабаиванска - снимка архив

Мария Радоева завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров” през 2006 при доц. Людмила Хаджиева, а през 2012 се дипломира и като магистър. Любовта й към вокалната музика се заражда в Детския хор на БНР, където в продължение на десет години е солистка. Тя е лауреат на редица конкурси в България („Светослав Обретенов“, „Георги Златев-Черкин“, „Любомир Пипков“, и др.), печели и специалната награда от конкурса за камерна музика в град Марл, Германия. През 2006, след участие в конкурса „Нойе Щимен“ („Нови гласове“) в Германия, е приета в специален майсторски клас. Участвува и в други майсторски класове, ръководени от световноизвестни имена като Катя Ричарели, Франсиско Арайза, Зигфрид Зигфрид Йерусалим и Густав Кун. Между 2006 и 2012 посещава майсторските класове на Райна Кабаиванска. Многократно е стипендиант на фондация „Райна Кабаиванска“ и Нов Български Университет. Учила е също и при Дарина Такова и Пламен Бейков.

Заради широкия диапазон на гласа си и разнообразните си музикални интереси тя има многообразен репертоар – от италиански опери до ораториално пеене и немски репертоар. И тук искаме да отворим една скоба. Преди време в разговор с Александрина Пендачанска коментирахме п�� повод на нейната знаменита Саломе в едноименна опера на Рихард Щраус, че българските певици, за разлика от много други имат невероятни постижения в изпълнения на немски репертоар и по специално на сложните партии в творчеството на Рихард Щраус. Например, неговата любима изпълнителка на Саломе е била Мария Чебутари, която е от Молдова. „Много е изумително как немската музика търпи най-много чужденци, стига да се справиш с немския с предизвикателството на езика. Но от музикантска и вокална гледна точка това е музика, която търпи много повече чужда вмешателство, отколкото някоя друга. Ние имаме по-гъвкав слух, по-гъвкав език, по-гъвкава фонетика, фонетика, която ни позволява да възпроизвеждаме много различни звуци. Например,  за италианеца звукът ”Х” е напълно невъобразим, те не могат, просто не могат. Невъзможно е да пееш на немски и да не можеш да възпроизведеш няколко вида „Х-та”. Те се подредени по-различен начин в устата, дори в мозъка. „Кавалерът на Розата” на Рихард Щраус на Анна Томова - Синтова  - записът й с Караян е просто нещо недостижимо. Люба Велич е една от най-големите Саломе forever /завинаги/.” Каза тогава Александрина.

Само три дни след този забележителен концерт Софийска филхармония на 10 март отново ни поднася поредния си световен подарък - знаменития виолончелист Миша Майски, а на диригентския пулт ще е талантливият Александър Земцов. В програмата: Пьотър Илич Чайковски - Ноктюрно за виолончело и оркестър, оп. 19 №4, Сергей Рахманинов - Женски танц из оп. „Алеко", Увертюра от оп. „Алеко",  Мъжки танц из оп. „Алеко", Макс Брух – „Kol Nidrei" /”Кол Нидрей"/ за виолончело и оркестър оп.47 и Камий Сен-Санс - Концерт за виолончело и оркестър №1 в ла минор оп.33. Наричат го „най-великия челист" - единствен, учил и при Мстислав Ростропович, и при Григорий Пятигорски - легендарни виртуози на 20-ти век. Миша Майски отдавна се е превърнал сам в легенда, а концертите му – в събитие, което истинските меломани никога не пропускат. Но Майски има и друга знаменателна среща в кариерата си – със самия Пабло Казалас през 1973 година в Израел и му дава няколко урока…

Миша Майски и Александър Земцов - снимка архив БНР

Майски е роден в Рига, Латвия, негов съученик е  бъдещата звезда на световния балет Михаил Баришников. Майски постъпва в Ленинградската консерватория и три години по-късно дебютира с Ленинградска филхармония. След като през 1966 г. печели първа награда на престижния международен конкурс „Чайковски”,  Мстислав Ростропович го кани да продължи обучението си при него в Москва. По-късно Майски казва, че го чувства като свой баща, а не просто учител. На следващата година става победител на Общосъюзния конкурс за изпълнители. През 1969 г. след заминаването на сестра му пианистката Лина Якобсон в Израел, Майски започва да бъде преследван от властите и по изфабрикувани обвинения през 1970 г. е осъден за спекулации, прекарва повече от година на принудителен труд в град Дзержинск, Регион Горки /аналогиите с днешния ден са ясни, но това е друга тема/. Всеки ден товари по десет тона цимент с лопата. „Виолончелото въобще не го виждах, свирех на лопата. Но дори съм благодарен на съдбата. Този опит ми помогна да се развия като личност и човек...“ – казва по-късно Миша Майски.

За да избегне военна служба, след освобождаването си той прекарва още 2 месеца в психиатрична болница и накрая през 1972 г. получава разрешение да замине за Израел. И до днес смята деня, в който напуска СССР, за дата на своето раждане. През ноември 1972 г.  пристига на гарата във Виена - без пари, без инструмент, без да знае език, без да познава никого. Година по-късно дебютира в Карнеги Хол, Ню Йорк, с Питсбъргския симфоничен оркестър. Триумфът му е толкова категоричен, че след концерта анонимен меценат  му подарява виолончело от италианския майстор Монтаняни. Оттогава музикантът пътува в самолет с билет за двама – виолончелото е винаги до него. 

През  1975 г. печели втора награда /без да е дадена първа/ на Международния конкурс за виолончело „Гаспар Касадо“ във Флоренция и това слага началото на световната музикална кариера на виртуоза. Той е почетен гост на всички големи световни зали и свири с най-добрите оркестри, с диригенти като Ленард Бърнстейн, Зубин Мета, Владимир Ашкенази, Даниел Баренбойм, Джузеппе Синополи, Шарл Д��тоа, Юрий Темирканов, Марис Янсонс, Валери Гергиев, Кирил Петренко, Пааво Ярви и Густаво Д��дамел. През 2000 тодина Майски посвещава своята концертна дейност на Йохан Себастиан Бах, изнасяйки над сто Бахови концерта по целия свят. По различно време свири с такива известни музиканти като пианистите Марта Аргерич, Раду Лупу /с когото се познава и са свирили заедно от студентските им години/, цигуларите Гидон Кремер и Максим Венгеров, виолиста Юрий Башмет. През 1995 г., след 23-годишно прекъсване, Майски отново участва в Москва  и след това обикаля още няколко пъти Русия – като свири през 1997 г. на фестивала „Шостакович и световната музикална култура ".

Миша Майски и Марта Аргерич - снимка архив

С дъщеря си Лили – пианистка и сина си Саша – цигулар от първия му брак правят трио „Майски“. В интервю за израелските медии споделя: „Аз съм космополит, - казва той, - роден съм в Рига, учил съм в Москва и Ленинград, на италианско виолончело с немски струни, свиря на френски лък, карам японска кола, имам израелско гражданство и по същото време живеех в Париж, а сега - в Белгия - но всичко това е второстепенно. Космополитизмът е присъщ на моята професия“. Този „космополит“  пътува с израелски паспорт, въпреки че е женен за американка, той може да получи американско гражданство, както и европейски паспорт. „Ако някоя държава не иска да ме пусне заради израелския ми паспорт, няма да отида там", казва той. Той се смята за гражданин на света.

Миша Майски изпълнява Прелюдията от Първата виолончелна сюита на Бах като бис в Рифуджо Розета - 2,581 метра над морското равнище на западния край на платото Бледо над село Сан Мартину ди Кастроца, Италия - снимка архив

Като ексклузивен артист на Дойче Грамофон за повече от 30 години той прави над 35 записа с оркестри като Виенската, Берлинската и Израелската филхармония, Лондонския симфоничен оркестър, Парижката филхармония и много други. През август 2018 г. излиза много личният за него албум „Адажието“ с дъщеря му пианистка Лили, който включва бонус записи на живо с Марта Аргерич, Джанин Янсен, Юлиан Рахлин и неговия син цигулар Саша Майски. Включен е и многопистов аранжимент на Малеровото Адажието от неговата 5-та симфония с Майски, който свири на всички партии (с изключение на арфата) - проект, за който виолончелистът е мечтал от много години. Последният му запис, издаден през есента на 2019 г., е озаглавен „Класика на 20-ти век“ и включва бонус компактдиск от световната премиера на виолончеловия концерт на Бенджамин Юсупов (посветен на него), както и многопистов запис на „Bachianas Brasileiras“ на Вила Лобос.

Миша Майски с дъщеря си Лили - снимка архив

Миша Майски гастролира за четвърти път в България. През 2007-а свири в Русе и в София, а през 2014-а отново в Русе. През януари 2017 гостува на симфоничния оркестър на БНР под диригентството  на Александър Земцов. Той ще бъде и на пулта на концерта на знаменития челист със Софийска филхармония. Той е познат на българската публика и  като виртуозен виолист с многобройни отличия. През 2015 г. е дебютът му като диригент на Международен нов симфоничен оркестър Лвов (Украйна), което му донася и позицията на художествен ръководител и диригент на Chamber Orchestra INSO (Лвов). През същата година концертира като солист и диригент с Lappeenranta City Orchestra, (Финландия) и получава повторна покана, както и да дирижира Orchestra Sinfonia Finlandia.

През март ни очакват забележителни концерти със солисти самата Марта Аргерич, Людмил Ангелов, Евгени Божанов…А докато готвихме този материал от Софийска филхармония дойде страхотната новина, че на 11 март рецитал в зала „България“ ще и��а изключителният пианист Евгений Кисин, но за всичко това – скоро! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[swubg]

Студенти от ЮЗУ „Неофит Рилски“ с множество награди от международен фестивал 

http://www.swu.bg/news/11-07-2019-students-from-south-west-university-neofit-rilski-with-many-awards-from-an-international-festival.aspx

За поредна година студентите от специалност "Съвременна хореография", под ръководството на проф. д.изк. Анелия Янева, представиха отлично Югозападния университет "Неофит Рилски" на Международния младежки фестивал на изкуствата "Музите - 2019", който се проведе в Созопол.

В тазгодишното издание възпитаниците на Факултета по изкуствата показаха не само танцовите си умения, но и как като ръководители на школи, преподаватели и хореографи са възпитали своите последователи в сферата на съвременната хореография.

Второкурсничката Анна Николова и ръководената от нея група "Dancing Heart" - София получиха първа награда в категория "Улични танци". Хореографиите на Анна бяха удостоени и с диплом за най-добра хореографска композиция за танца "The treasure" и диплом за иновативен танц за изпълнението й "Our Way". Анна Николова получи и диплом за високи професионални успехи и принос за фестивала "Музите".

С две награди от фестивала се завърна и второкурсничката Тоника Тодорова. Тя бе отличена с диплом за високи професионални успехи и принос за фестивала "Музите" и с трето място в категория "Улични танци" за ръководената от нея група "Black Roses" от Общинския детски комплекс - Петрич.

Студентката в четвърти курс Наталия Митева и нейните възпитаници от Балетната школа към Народно читалище "Добри Войников - 1856" (Шумен) бяха удостоени с трето място в категория "Класически танци", както и с диплом за високи професионални успехи и принос за Международния младежки фестивал на изкуствата.

За принос към фестивала и постигнати високи професионални успехи бе отличен и четвъртокурсникът Александър Димитров. Той спечели и второ място в категория "Улични танци" за ръководения от него танцов клуб "Dance machine" - Дупница.

Студентите от Югозападния университет "Неофит Рилски" получиха и купи за спечелените призови места.

[otvadkoritsite]

Маруся Николова – Острието на омразата Разказ от Маруся Николова в брой 13 на вестник "Отвъд кориците". Почувства се опозорена. Вечерта отидоха у кръстниците си и там тя разбра истината. Той й беше изневерявал през целия им брачен живот. Всичките четиридесет и две години са били наситени с лъжи, коварство и лицемерие. Когато кръстникът им, след поредната чаша концентрат, го подметна, а после доуточни детайлите, тя се почувства така, сякаш е на гробището и вижда разтворен собствения си гроб. Домакинята се върна в хола с поднос, върху който димяха чаши с кафе, но беше късно да спре земетръса и обърне всичко на шега. А и как се обръща на шега твърдение, че съпругът има връзка със секретарката на завода – разведена блондинка с две деца. - Това вашето е лицемерие! – изохка тя. – Да седим на една маса и да ми сипвате заблуда в чашата. - А по-добре ли е да ти наливаме ��трова? – тросна се домакинът, изтрезнял след кафето. Замълчаха. Сълзи на обида и унижение се стичаха по лицето й. - Не е вярно, това са клюки! Не се подавай, скъпа – измънка съпругът с подскачащ поглед. – Искат да ни разбият семейството, а са призвани да го укрепват. Какъв кръстник ни е той – пияница?! Бръщолеви, каквото му дойде на устата. - Я не обиждай, може да е всякакъв, но рога не ми е сложил. - То не се знае. Парадът не е преминал, може да удари маршова стъпка на площада. - Намек ли съзирам? – кипна кръстницата. - Не го слушай! – сепна се кръстникът, защото не беше безупречен откъм вярност. Но той нямаше глупостта да крачи изпъчен под бодрите звуци на марш, с орден за прелюбодеяние върху ревера. Това беше сложна игра и не можеше да я играе всеки. - Да си вървим – стана съпругата. – Не е нужно да мърсиш другите, след като си се окалял? Дяволът ще излезе бял спрямо теб. Вкъщи ще се разправяме... Но не се разправяха. Болката беше непоносима. Обидата я бе пробила и оттам изтичаше злъч. Тя се чувстваше отпаднала, омерзена. Затова се затвори в банята и излезе едва тогава, когато го чу да хърка. Беше смачкано достойнството й, бяха я принизили до последния човек на земята. Заключението, с което осъмна бе, че не й е провървяло в този живот, но че е късно да променя каквото и да било. Нямаше собствено жилище, където да се изнесе, нито достатъчно средства, за да плаща наем. Само след месеци щеше да се пенсионира и при измислената „средна работна заплата”щеше да получава минимална пенсия. Не можеше и да помисли да тежи на дъщеря си, която едва побираше семейството си в едностайно жилище. Тук щеше да остане. В този общ дом, където бе вложила всичките си усилия и средства, цялата си любов и вярност, макар че всичко отиваше по дяволите. Но на удара тя ще отговори подобаващо – със залп от омраза! Тя вече откри място в гърдите й и се настаняваше трайно... Връзката им започна импулсивно и възторжено по време на студентска бригада. Освен чушки и домати набраха и бурни емоции, а вечерните огньове, китарата и песните довършиха останалото. Ясно пролича, че е стабилен и порядъчен човек, когато се ожени за нея, разбрал за бременността й. Тогава бяха други времена, имаше присмех и злословие. Това я накара да го цени повече, отколкото заслужава. Той взе да си мисли, че е направил голям жест и започна да й го натяква. Бил принуден, а не е бил готов за брак и бащинство. Тя се чувстваше задължена. Чудеше се как да изплати дълга си и да му угоди. Вечер му приготвяше дрехите за работа, а сутрин ставаше рано, за да забърка или замеси стабилна закуска. Работникът трябваше да е зареден със сили за трудовия ден, а и не само, както се оказа. За нея най-страшно беше предателството. Нещото, което не би могла да прости. Той го знаеше. Как е могъл? Сваляше й звезди, а е подготвял бури. Гледаше я в очите и я мамеше. А тя му вярваше и го обичаше, и нито веднъж не се усъмни. Приемаше дивата му ревност за обич и дори беше мъничко горда, че я предизвиква. Надсмиваше се над обожателите си, които й подмятаха, че най-ревнува изневеряващият. Изглежда са знаели и са опипвали почвата. Изразяваха готовност да са насреща, ако се появи желание за отмъщение. Все още беше хубава жена, но не би го направила. Имаше едновремешно възпитание и морал, над които младите биха се надсмели. Вълна от омраза се надигна в гърдите й, още щом влезе в спалнята. Видя, че завивката му се е смъкнала, но не я вдигна, а го изгледа втренчено. Позата му на сито бебе не я умили, а я подразни. Навъси се и си каза: „Какъв безсрамник! На студенокръвно съм отдавала топлината си. Подлец съм обичала през целия си живот, изживян в заблуда. Дете му родих, за родителите му се погрижих, спестявах му усилия при битови неуредици, а той е вливал спестената енергия в чужд дом, при чужда жена и чужди деца”. Ясна е работата с премиите, дето вече не ги получавали. Сега й просветна защо преди три години, когато я заведе на юбилейно тържество в завода, секретарката я гледаше опулено през цялата вечер. Явно не е очаквала да види привлекателна и стилна жена, а някоя повлекана, чието място е заела с леснина. Директорът на завода я покани на танц и прошепна на ухото й, че е очарован. Щял да смъмри заместника си, че е крил такава изразителна хубост и не я вземал на банкети. Секретарката не отдели ревнив поглед от тях. Явно и с директора се беше заиграла. За да отгледа децата си бе готова на подвизи в леглото. Тя мълчаливо стисна юмруци и прескочи дрехите му на пода. Не ги събра, не изглади ризата и не изчетка костюма. Не замеси тесто за любимата му пица. Дори нещо повече, не зареди кафеварката. Щеше да бъде безмилостна и към себе си, защото позволи да я изиграят. Мисълта за това ще я подлудява до самия край. Кръвта й ще кипва и блъска в слепоочията, защото беше стигнала дотам, че да предизвиква съжаление в хора, като кръстниците. Те не бяха прочели сериозна книга в живота си и освен чалга не признаваха друго. Нищо чудно познати и приятели да се превиват от смях зад гърба й... Мъжът се протегна и подуши неспокойно въздуха: - Линче, защо не е готово кафето? – в следващия миг се досети какво го очаква и изруга наум. - Лина вече няма да прави кафе и закуска. Нито ще пере и глади. Да се погрижи секретарката. И тогава се случи нещо, което най-малко очакваше. Той изнесе тежестта на тялото си в края на леглото и трескаво нахлу панталона. - Е, добре, Лина, така да бъде! Ще се разделим интелигентно! Защото трудничко ще върви след всичко станало... Тя пребледня. Искаше да каже нещо, но острието на омразата, което точеше за него, прободе нея. Мъжът блъсна вратата и изчезна. Привечер изпрати шофьора си за багажа и повече от два месеца тя не знаеше нищо за него. Докато една сутрин не се позвъни на вратата и млад униформен не попита дали това е домът му. Тя не се поинтересува защо го търси. Не искаше да знае. Отбеляза само, че вече не живее тук и може да го потърси в завода за селскостопанска техника. - Оттам идвам, госпожо, секретарката ме насочи. - Така ли? – сниши глас тя. – Това вече е нахалство, та той живее с нея. - Живял, мъртъв е! Тя заяви с пресилено спокоен глас: - Не искам и да знам, дали е жив или мъртъв. С него се разделихме „интелигентно”. При тази категоричност, униформеният натисна копчето на асансьора. Липсата на опит му попречи да прецени как да постъпи в този случай.

[nb-5-2018]

дз на 20.02

по русскому языку:

Ж...сткий, ш...лк, мельничный ж...рнов, утлый ч...лн, лесная трущ...ба, реш..тка, беч...вка, купить по деш...вке, крыж...вник, тяж...лый ож...г, подж...г сарая, ож...г руку, борьба с саранч...й, отправиться за багаж...м, идти с нош...й, быстрый скач...к, собач...нка, медвеж...нок, парч...вая скатерть, камыш...вая, жж...ный кофе, ноч...вка в лесу, вооруж...нное нападение, ш...ссе, ш...коладный, ш...рох, говорить общ..., горяч..., боч...нок, над каланч...й, ш...фёр, положила в кош...лку, деш...вый, клоч...чек, лиш...н, реч...нка, ш...в, с ключ...м, трещ...тку, печ...ные, холщ...вый, ш...рстка, толч...ным кирпич...м, письмец...,  идти с отц...м, погрозить пальц...м, молодц...ватый вид, танц...р, облиц...вка стен, смеш…н, склониться над колодц...м, пунц...вые губы, бесш...вный, ж...кей, ж...рдочка, ж...сткий, зач...с, капюш...н, защ...лка, маж...р, молодож…н, наш...птывать, никч...мный, девч...нка в юбч...нке, прож...вывать, пш...нный, пч...лы, прич...ска, прож...рливый, расч...ска, расч...т, расч...сывать, уч...ба, уч...т, ш...ковый, ш...к, ш...кировать, ш...колад, ч...ткий, ч...саный, ш...рты, ш...тландец, ш...лковый, щ...голь, ш...фский, щ...лкать, щ...лочь, щ..лка, сургуч...вая печать, смещ...нный центр, туш...ное мясо, сожж...нное письмо, бельч...нок, напряж...нная, запряж...нная, точ...ный, сгущ...нка.

 задание: Повторите правило. Вставьте ПЕЧАТНЫЕ буквы, определите часть речи, морфему (суффикс, корень, окончание), в которой она пропущена, и расставьте ударение в словах. В сложных случаях проверьте себя по словарю. Подготовьтесь писать под диктовку.

 по литературе:

прочитать 10 главок из новеллы Бориса Житкова “Механик Салерно”

(в учебнике стр. 59-69), принести учебник на урок

[readeverymorning]

ДЕКЛАРИРАНЕ НА НАМЕРЕНИЕТО

Досега говорехме само как да се освободим от махалото и да не се поддаваме на влиянието му. А възможно ли е да се спечели някаква полза от него? Изобщо всяка мечта се реализира с помощта на махалата. Защото всички живеем и работим в едни или други структури и няма къде да се денем от този факт. Въпросът е структурата да не ти отнема мечтата, а да помогне тя да се реализира. Съществуват ли обаче някакви методи за пряко въздействие върху махалото? Най-вероятно не. То не може да се опитоми, както и да се управлява. Но все пак могат да се използват свойствата му за своя полза. Не сте ли се замисляли защо хората произнасят тостове на празничната трапеза? Дали съществува някакъв практически смисъл или е само символичен ритуал? Оказва се, че не е току-така. Народната мъдрост понякога ражда обичаи, които приличат на безсмислени предразсъдъци. Но хората несъзнателно следват изпитаните правила, без да подозират, че те са своего рода начини за управляване на реалността. Както показахме no-горе, алкохолните напитки са енергиен кредит. Свободната енергия се подхранва допълнително и се покачва. А тъй като това е енергия на волята, в зависимост от това накъде е насочена, се получава и съответният резултат. Например ако пият от мъка, реалността ще потъне още по-дълбоко в черна яма. А когато пият от радост, ще се появят още повече поводи за веселие. Щом напитките се смесят с чувството за безпокойство и страх, животът така ще се обърне, че действително ще има от какво да се страхувате. Същото става и във всички други случаи. Мисловното излъчване, засилено от енергийната вълна, ще премести човека на жизнени линии със съответните качества. Предоставящото кредита махало служи за усилвател на енергията на намерението. Самото то, колкото и силно да се люлее, няма достъп до външното намерение, затова не е способно да материализира сектор от пространството на варианти. Реалността е подвластна само на живи същества. И така, когато човек произнася тост, той фиксира насоката на своето намерение. Разбирате ли какво става? Енергията на махалото кредитор обикновено носи отрицателни качества. Но когато човек привнася в нея своята добра воля, той променя полярността й. Ето защо тостовете не са безсмислен ритуал, а деклариране на намерението. Въпреки благотворното действие на тостовете обаче всички те съдържат една и съща досадна грешка - пожеланията обикновено се произнасят за бъдещето. Предоставената от махалото енергия само се преобразува в положителна, но не оказва влияние върху реалността. Желаното така си и остава някъде там, в недостъпното бъдеще. И това е напълно закономерно. Нали огледалото не е способно да възпроизведе бъдещето - то винаги отразява настоящето.' Какво следва от това? Всички тези тостове е необходимо да се произнасят в настояще време. Ще бъдат много странни, но ще работят. Например не „Ще бъдем!", а „Ние сме!"; или „Здравето ни е отлично!", „Ние победихме!", „Онези, които не са с нас, са винаги с нас!", „На онези, които са в морето, винаги им върви!", „Желанията ни се изпълняват!", „Късметът е винаги с нас!" и т.н. Подобно деклариране на намерението ще привлича пожеланието в днешната реалност, а няма да го отлага във вечно ненастъпващото утре. Не бива обаче да смятате, че с помощта на спиртните напитки лесно ще претворите желаното в действителност. Медалът си има и обратна страна. Колкото по-голям е кредитът, толкова по-висока е лихвата. Да не говорим и че с увеличаването на „задлъжнялостта" съзнанието, следователно и намерението се измества в такава област на пространството на варианти, която не е адекватна на реалността. Не може и дума да става да се провеждат подобни опити с наркотици. Не винаги и не всеки има силата да преобразува отрицателната енергия на махалото в положителна. На същия принцип е основано действието на черната магия. Злият магьосник призовава тъмните сили, за да използва енергията им за засилване на своето враждебно намерение. Да се взема кредит от махало е неизгодно във всички отношения. Но ако въпреки това го правите, необходимо е да спазвате правилото: когато си се хванал на въдицата на махалото, е необходимо да мислиш само за хубави неща. Да вземем например махалото на транссърфинга. Безспорно то няма да ви причини вреда, затова пък декларирането на намерението може значително да повиши ефективността му. Винаги когато срещате информация за транссърфинга, си напомняйте, че той ви помага да постигнете целите си. Подобно фиксиране на намерението ясно насочва вектора на течението на вариантите натам, където ви е нужно. Постъпвайте по същия начин с всяко друго махало, дори без да има никакво отношение към вашия живот. Например когато гледате телевизионен сериал или шоу, така или иначе обменяте енергия с махалото. Наблюдавайки действието на екрана, поддържайте готов целевия си слайд, т.е. картината на онова, което желаете да получите. В информационния поток винаги можете да откриете нещо, което има макар и съвсем малко отношение към целта ви. Например като гледате как героите от сериала се разхождат в луксозна кола, веднага констатирайте факта, че имате намерение да си купите нещо по-добно. В момента на получаване на кредита в никакъв случай не мислете за нещо лошо. Тревожните размисли, потискащите проблеми, унинието, страхът - всичко това ще бъде засилено от допълнителната енергия. Ето няколко примера... По време на паузата за пушене си мислете за предстоящия успех, сякаш вече е в джоба ви. Или да предположим, че някаква реклама ви приканва да се насладите на ароматично кафе. По-добре се насладете на късмета си, който винаги е с вас, каквото и да се случва. Нали не сте забравили принципа за координиране на намерението? Например когато пушите или пиете кафе, вместо разточително да пускате мислите си на самотек, декларирайте намерението си: „Всичко се развива великолепно, защото с намерението си формирам своята реалност. И аз знам как да го правя." На същия принцип са чаените церемонии. Молитвата преди хранене и посвещаването на храната на Бога са влезли в традициите на много народи. Но отдавайки дължимото на Бог, не бива да забравяме и себе си. Ако ще се храните с любов и грижа към себе си, като с�� повтаряте нещо като: „Яж, яж, миличък, и бъди здрав!", ефектът може да е съвършено невероятен и неочакван. Много е възможно да изчезнат някои болести. Организмът ви отначало ще се учуди, а сетне ще се зарадва и ще разцъфти като цвете, за което нежно и внимателно се гри¬жите. Главното е да се обслужвате с искрено участие, любов и думи от рода на: „Ако сам не се нахраниш, никой няма да те нахрани". Подобна декларация притежава огромна сила. Ако преди сте се отнасяли към себе си равнодушно или с неприязън, описаният ритуал ще предизвика значителни промени. Щом не вярвате - проверете! В светлината на гореизложеното вероятно ви се струва, че декларирането на намерението може да се използва в играта с такива коварни махала като борсата, казиното и тотализатора. По принцип - защо пък не? Вероятността за успех ще се повиши, ако, докато влагате парите си и в хода на играта, прожектирате слайда за неминуема печалба. Не е лесно да се направи, но е възможно. Обикновено мислите на играча се свеждат до следните формулировки: „Как искам да спечеля!", „Ами ако изгу¬бя?", „Не, все пак трябва да спечеля!", „Този път ще ми провърви!".

Всичко това не струва. Тук има и желание, и размишление как да спечелите, и страх от неуспех, и надежда за успех. Трябва да отхвърлите всички разсъждения и емоции, включително и надеждата за успех. Необходимо е да остане единствено безусловната и безстрастна решимост да имате печалба. „Аз съм победител" - такава трябва да бъде декларацията ви, и то без каквито и да било причини, условия и възклицателни знаци. Ако успеете да постигнете това състояние на безстрастна и безусловна решимост да имате, шансовете ви за успех рязко ще подскочат нагоре. Наистина това не е всичко. В една и съща серия на играта е възможно да спечелите един, два, три пъти. Но не може вечно да продължава така, защото всеки човек си остава човек и не е способен постоянно да поддържа безупречно ниско ниво на важността. Всяка хазартна игра е енергиен кредит, който незабелязано може да се превърне в индуциран преход с печален финал. Впрочем тези въпроси са разгледани най-подробно в първата книга за транссърфинга, затова тук няма да се спираме на тях. Може да се каже, че има само един начин да се избегне изплащането на лихвите по кредита - навреме да излезете от играта. И не само да излезете, а напълно да се освободите и от най-малката връзка с махалото, да спрете излъчва¬нето на мисли на неговата честота. С други думи, за известно време да прехвърлите вниманието си върху нещо друго, а за играта дори да не си спомняте. Само така - като спрете да се люлеете заедно с махалото - можете да се спасите от водовъртежа на индуцирания преход. След като връзката е напълно прекъсната, започвайте втора серия на играта. Но играта с махалото изобщо е много опасна и непредсказуема, защото нито един човек не притежава необходимата за тази цел безстрастна решимост да има. Всъщност това дори не е игра, а танц със сянка. Махалото е невидима, студена и безжалостна сянка. Не притежава съзнателност и намерение. Няма душа и разум, противопоставянето между които поражда чувства, пориви и слабости. Никога не ще го победите в играта, както не можете да надскочите сянката си. То безстрастно следи лутанията ви, защото знае, че никъде не ще се денете. Тази сянка не е възможно да се победи в борба, а да се играе с нея е безсмислено. Какво да се прави тогава? Нужно е или да се откажете от опасната игра, или да започнете своя, за да станете фаворит на махалото – ето това има смисъл. Опитвайки се да спечели играта с махалото, човек преследва сянка. Всички стремежи към успех и съпътстващите преживявания са подчинени на вътрешното намерение, а то винаги сляпо ви води към онова, което е пред носа ви, без да виждате нищо наоколо. За да спре тази безполезна гонитба, необходимо е да спрете, да се огледате и да започнете самостоятелно движение. Тогава ролите ще се сменят - не човекът ще гони махалото, а махалото ще върви след човека. Който се откаже от ограниченото вътрешно намерение, ще стане господар в играта - ще е водещ в танците със сенките. За да започнете своя игра, е необходимо да си позволите да бъдете себе си. Вашата игра е формиране на собствена реалност по свое усмотрение. Вие го можете. Изисква се само да си вземете такава привилегия. Привилегиите си ги раздавате или отнемате единствено вие самите. Трябва да разберете това. Но да си позволите да бъдете водещ не е всичко. Звездите се раждат самостоятелно, но ги запалват махалата. Дори да сте гени��лен, да сте създали потресаващ шедьовър - никой няма да го знае, ако не ви удари едно рамо някакво силно махало. Колкото и великолепно да е творението, то няма да стане популярно само по тази причина. В културата, науката и изкуството творенията се превръщат в инте-ресни за широката публика само ако възникне ново махало или това е изгодно на старото. За да станете звезда в сферата на своята дейност, е необходимо да умеете да използвате свойствата на махалото. Никога ли не сте се замисляли защо произведенията, които са били особено популярни в миналото, днес не се ползват с успех, въпреки че запазват изключителните си качества? Великолепните свойства на множество културни постижения биха могли да задоволят всички съвременни по¬требности. Но днес тези постижения не се търсят, защото техните махала, блестящи в миналото, почти или съвсем са угаснали. Популярността и модата се създават именно от махалата. Иначе защо внезапно огромна маса хора започват едновременно да се увличат от един и същ предмет? Да разгледаме феномена на модата с примера на групите „Бийтълс" и „АББА". И едните, и другите са спечелили световно признание не защото са създали нещо принципно ново и особено. Напротив, първооткривателите на стиловете диско и рок са били други, много по-малко известни музиканти. Но тогава как да си обясним феноменалния успех на тези две групи? Началото на кариерата на „Бийтълс" е поредица от митарства и неуспехи. Квартетът е обикновена група като множество други по това време. Дори не умеят да свирят добре. Целият им професионализъм не се издига над нивото на обикновена кръчма, където са свирели. Да, били са много талантливи, но в шоу бизнеса това съвсем не е достатъчно. Старите махала винаги се мъчат по всякакъв начин да изтикат новаците по-далеч. През 1969 г. групата вече има свой стил и ще се появят песни, от които скоро ще пламне целият свят. Но това ще бъде после, а засега никой не им обръща внимание. И все пак „Бийтълс" имат макар и немногобройни, но предани поклонници. През онази година квартетът неуспешно търка праговете на звукозаписните фирми, получавайки отвсякъде неизменен отказ. Сякаш тази група няма никакви шансове да се издигне над клубно ниво. В авторизираната си автобиография Хънтър Дейвис пише: „И все пак ние продължавахме да вярваме, че ще пробием и ще станем първи. Когато всичко беше гадно и нямаше искрица светлина в тунела, ние правехме особен ритуал. Джон крещеше: „Момчета, къде отиваме?" А ние виехме: „На върха, Джони, на самия връх!" „На самия връх на какво?" „На самия връх на най-високата планина!". Но не тази целеустременост ги довежда до успеха. Все пак през 1963 г. успяват да пуснат първата си малка плоча - сингъл. Неочаквано тя заема първо място в класациите. Това е първото забележимо постижение, но никой не вижда в него голямо събитие. Печатът приема успеха на сингъла за краткотрайна звездичка и пропуска сензацията. След плочата пак настъпва затишие. Но както се оказва, това е затишие пред буря. След половин година бийтълсоманията залива отначало Англия, а сетне едва ли не целия свят. „Всяка страна - пише Хънтър Дейвис - ставаше свидетел на масова психоза, която до неотдавна изглеждаше немислима и която едва ли ще се повтори. Днес вече никой не вярва в това, докато вчера всичко беше истина." Нещо подобно се случва и с „АББА". През 1972 г. този блестящ квартет не успява дори да се класира за участие в конкурса за Евровизия. Най-сетне през 1974 г. те успяват да участват в конкурса и неочаквано за всички спечелват невероятна победа, оставяйки далеч назад останалите участници. Никой обаче тогава не придава значение на това. Общото мнение е, че групите, участвали в Евровизия, са еднодневки и не могат да имат повече от един хит. И пак както в случая с „Бийтълс" настъпва вре-менно затишие. Но не минава и половин година и целият свят е залят от нова мощна вълна - „аббамания". И в двете истории откриваме две еднакви закономерности. Първо, популярността им се развива по вълнообразна траектория. Отначало има твърде дълъг период на неизвестност, през който се създава малка, но стабилна група от поклонници. Следва неочаквано изстрелване, после настъпва период на затишие, сякаш вълната се отдръпва от брега, за да набере сили. И най-сетне, след периода, през който нищо не става, внезапно избухва мощен взрив на оглушителен успех. Популярността се задържа известно време, но после вълната неизбежно затихва, тъй като се появяват нови махала, които изтикват предишните на заден план. Най-интересната закономерност обаче е, че произведенията, които по-късно стават блестящи хитове, в периода на неизвестност просто не се възприемат. Слушат ги, но не им обръщат внимание. И ето че внезапно настъпва момент, когато същите неща започват да правят съвсем друго, необичайно впечатление на някаква особена новост и неповторимост. Звученето при¬добива отсянка на нещо много стилно и модерно. И по непонятен начин всички са единодушни, че това е много яко. Но откъде идва всеобщото чувство за новост и стил? Та нали още през 1969 г. „Бийтълс" са звучали „бийтълски", защо никой не им е обръщал внимание? А защо никой не е възприемал „АББА" през 1972 г.? Нали песните им са били 'същите, откъде накъде изведнъж именно през 1975 г. са развълнували всички? Обяснението е, че всяка епоха си има свое характерно качество, звучене, оттенък или с други думи - харизма. Но новата епоха не настъпва от само себе си - тя се приелина от намерението на хората като облак в пространството на варианти, А махалата стабилизират това колективно намерение. Отначало се образува малка група от фенове. Всеки от тях излъчва мисли на честотата „това ми харесва". Ражда се махало, което обединява и синхронизира мислите на почитателите в една посока - „на нас това ни харесва". В пространството на варианти, където, както е известно, има всичко, съществува определена област от сек¬тори с едно общо качество - „това харесва на всички". Колективното намерение на първата група фенове насочва движението на материалната реализация към тази област. Вследствие на това след известно време реалността придобива отсянка на нова епоха. Феновете стават все повече и махалото набира сили. Най-сетне колективното намерение надвишава критичната маса и облакът с харизмата на новата епоха обхваща цялата материална реалност. Точно той, привлечен от обединеното намерение на привържениците на махалото, създава особената харизма на новото време. Сега вие, познавайки механизма на възникването на нови веяния, можете смело, без да се съобразявате с целия останал свят, да се възползвате от своята законна привилегия - да бъдете себе си. Само така можете да реализирате шанса си, да обявите пред целия свят неповторимата си индивидуалност. Махалата не понасят уникални личности - ще бъдат принудени да направят от вас звезда. Престанете да гоните някаква сянка, започнете да се движите самостоятелно и тогава те няма какво да правят, освен да ви следват. Вие самите сте способни да станете законодател на модата, защото свойствата на душата ви са уникални, а в пространството на варианти вече е готов индивидуален облак първа класа - той ви чака. А вие провъзгласете декларацията на своето намерение!

,"ЯБЪЛКИТЕ ПАДАТ В НЕБЕТО" ВАДИМ ЗАЛАНД - ТРАНССЪРФИНГ НА РЕАЛНОСТТА

// анна лазарова

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Преглед: Документален филм "Боби Джейн" намира танцьор в поток

Преглед: Документален филм “Боби Джейн” намира танцьор в поток

Загадъчно до крайност, документалният “Боби Джейн” може да заинтересува зрителите, които са добре запознати със съвременния танц. Всички останали са сами. Боби Джейн Смит е участвала в танцовата компания Батшева в Израел в продължение на десетилетие, преди да реши да се завърне у дома в САЩ. В началото я наблюдаваме как информира Одад Naharin, художествения директор на трупата, за плана й. Други…

[vsvensen]

Любовта е за тези, които знаят истинската й стойност LoveЛюбовта е сила. Сила на характера. Любовта е за смелите. Любовта е за готовите да надникнат в сянката на своята душа. Любовта е за тези, които предпочитат уязвимостта пред недосегаемостта. Любовта е за тези, които знаят истинската ѝ стойност. Любовта е за тези, които я обогатяват с вдъхновение. Любовта е за тези, които са готови да се борят за нея. За тези, които знаят как да я съхраняват и да вливат живителни сокове в нея. Пред лицето на предизвикателствата. Любовта не може да диша дълго без осъзнатостта на този, който я изпитва. Любовта е за тези, които работят върху себе си. Виждат себе си ясно. Търсят причината и следствието. Любовта  е… Вярност. В мигове на трудност. Лоялност. В мигове на тъга и страх. Отдаване. Приемане. Висша форма на емпатия. Любовта е приключение. Мигове на опиянение. Тишина. Споделеност. Любовта е способността да виждаш специалното в живота и света около теб. Любовта е срещата на две сърца, търсещи скрития смисъл на нещата. Любовта е мисия за откриватели. Тя е разширяване на граници. Зачитане на граници. Любовта е мощният катализатор на себепознанието и себепромяната. Любовта е силата да кажеш „Извинявай”. Смелостта да кажеш „Прости ми”. Силата да бъдеш честен и искрен докрай. Любовта е да премахнеш вътрешните бариери, пречещи на щастието. Любовта е танц. Любовта пулсира с ритъма на сърцето. Любовта е доверие. Любовта е да бъдеш верен на най-доброто в себе си. Любовта е вярата, че заедно с любимия, ти следваш своя собствен път.

Мария Димитрова

[mentovchai-blog]

Илюзия

 Римувах настоящото с най-взривяващата русенска буря, която никога няма да се повтори.. Споделям редовете, за да запазя усещането.

Късна пролетна вечер. Въпреки свежия слънчев ден, в небето сега се прокрадват светлини, но от друго естество. Небето сякаш примигва на жителите, опитва се да привлече вниманието към себе си по начин, по-който да не изглежда толкова приветлив. В една топла уютна стая в едно все толкова топло меко легло, едно момиче, запленено от красотата на тези светлини, от шума, от капчиците дъжд, от тъмнината, търси своето собстевено ��ясто в тази картинка. В мистерията, в тишината, в спокойствието, в страха, в бурята навън, тя търсеше себе си. Нейният символ, нейният знак, с който тя би могла да се изяви, да се изрази, да се докаже без да говори много.

Интересни въпроси и размисли се преплитат в главата на един човек, когато преживее нещо истински вълнуващо. Дали е филм, книга, постановка, нечий думи или нещо друго, то повлиява на мисленето, на вижданията, на чувствата. Да живееш нечии друг живот за определено време винаги е било вълнуващо за всеки един представител на живата природа. А най-интересното е, когато го пренесеш в собствения си живот, добиеш опит и даже пренесеш своята история, своето виждане в мислите на друг. И той се учи от теб. Не повтаря твоите грешки. Не се предава, когато ти си го направил, бори се. Сякаш връща времето назад и поправя грешките ти. Няма значение дали е твое дете, твой приятел, познат, непознат, дори и родител – той прави това, което ти не си могъл да сториш, върви по твоите стъпки в дадена ситуация и побеждава в твое име...

След поредната светлина, пронизала небето, се чу силен, все така пронизващ и разтърсващ гръм, който сякаш разлюля земята и с небето затънцуваха зловещия си танц. Дъждът се включи. Прекрасната дъждовна мрачна картинка бе пълна. Гръм след гръм, бурята сякаш приближаваше към прозореца на това момиче, към нейната тераса, към нея... Аларми на коли заподскачаха в представлението. След силното тресене всичко утихваше, но това просто беше илюзия, че всичко това е свършило, а всъщност тази великолепна и леко страшна компилация от природни явления тепърва започваше да се вихри...

Често хората се питат за смисъла на живота. Сякаш биха прекарали целия си живот за да търсят неговия смисъл. Не е ли странно? Не е ли глупаво да прекараш времето си в мислене как нещо може да се случи, пропилявайки шанса нещо изобщо да се случи? Само да седиш и да мислиш. Целият сценарий се подрежда в главата ти, като сложни кабели оплитат се идеите, а действия няма и няма. Странно би било, ако всички бяхме така мислещи. Седим на един стол, наредени. Мислим. Поглеждаме се един друг само за да пренесен с точни данни образа в главата си и да го развием, да помислим за него, за неговата история. А този човек история няма, поне не в действия, защото само мисли. С мислите си е изминал хиляди пътища, сигурно е обиколил земята, влюбвал се е, преживял е най-романтичните си мигове, най-тъжните дори, помислил си е хиляди грешни неща, после се е поправил и е започнал да мисли други неща, да изживява нещо друго, да го сънува дори, но стои бездействен там на стола...

Странно нещо бе това време навън. Човек постига невероятен мир със себе си, когато времето е толкова неспокойно. Сякаш тези пронизващи светкавици, този шум и разтрисане изразяваха настроението, мрачната половина на някого. Момичето от уютната стая намери себе си в дъжда, във всяка една капка, попречила на някой човек да излезе навън, да се прибере сух, да не се тревожи. Сякаш тя имаше влияние тази вечер, сливайки се с бурното небе, включвайки се в зловещия танц. Започваше да вижда себе си по различен начин.  На ума й идваше образ на момиче, което беше повече от нестандартно за времето си, което не се интересуваше толкова от пари, които може да похарчи, от глупавите некоректни и непремислени думи, снимки и видеа, които всички така усърдно си пращаха, от вечния адреналин, вечното напрежение, основно предизвикано от безгрижие и липса на отговорност, от пушенето и пиенето като начин за забавление, от лиготията даже. Вместо това да се залее с книги, много музика, физически упражнения, филми и културни мероприятия. Летвата й щеше рязко да се вдигне за всичко около нея. А най я плашеше мисълта за самотата. Нейните разбирания биха били коренно различни, нейното отношение. Нямаше да е така лесно да получи нежността, за която така копнееше.

Човек с цел винаги е опасност, пример и оръжие. Да се водиш от идеята за нещо, да се съсредоточиш в една основна точка и да я следваш докрай, това винаги е била тайната на успешния човек. В такива моменти една личност става истнински изобретателна и индивидуална. Не се ръководи от чужди идеали, от принципи, от рамки. Би му било невъзможно да се побере в тях. Такива целеустремени хора мислят много, но и правят много. Идеята ги стимулира, представата за крайния резултат. А идеите са нещо, което не можеш да докоснеш истински, да прегърнеш, да целунеш, да нараниш и да убиеш. Безсмъртните неща поддържат смъртните живи. А когато имаш имаш идея, убеден си във възможностите си, можеш да поддържаш илюзията, че и ти си от безсмъртните. Да избереш своя край. Да те запомнят...