dream-of-wanting-me - Tumblr blog

dream-of-wanting-me · 5 days ago

Text

I get on tumblr. I see an ad for my own book. I feel joy.

Аз съм БИВША ХРИСТИЯНКА

Лора Добрева

Аз съм БИВША ХРИСТИЯНКА

Книга за съмняващите се, за напусналите вярата и за тези, които ги обичат

Варна, 2025 г.

Авторката не е съгласна текстът на тази книга да се използва за трениране на изкуствен интелект или за каквито и да е други дейности, свързани с изкуствен интелект. Моля, не предоставяйте части от текста или целия текст на ИИ под каквато и да е форма.

Този текст е авторска редакция. Към август 2025 г. книгата няма официален издател. Приветствам предложения от издателства.

Ако цитирате книгата, включвайте заглавието и името на авторката.

За контакт: [email protected]

Facebook: Lora Dobreva; Тикток: леля ви Лора

Предговор: какво, по дяволите?

Описаните преживявания и доводите ми не са нападки срещу евангелското християнство с цел да издигна друга деноминация или религия. Надявам се читателите ми да приложат съмнението към всички твърдения за свръхестественото, защото доколкото разбирам, те сами по себе си по определение са недоказуеми. Каня православните християни и мюсюлманите също да се съмняват, или поне да задават въпроси. Сигурна съм, че духовните ви водачи обичат въпросите. И ако религията е на централно място в живота ни, въпросите без отговор често ни тормозят.

Ако се съмнявате в истинността на Библията или просто в някои учения на църквата си, каня ви да седнете край огъня с мен. Ето наденички. Няма страшно, ще го измислим.

Ако познавате или обичате човек, който е посветен християнин, мисля, че книгата може малко да ви разтревожи… но и да ви помогне в общуването с вашия човек.

Не, не съм американски агент соросоид. Религията ми дойде от Щатите и години след това научих много от американските бивши християни. Но ако срещнете бивши християни в България, знайте, че именно части от българското общество със своите предразсъдъци, необразованост и суеверия са направили живота им (на бившите християни) по-труден. Сърцето, с което говорите, сърцето, рискувало да изгуби връзки и приятелства с напускането на религията, сърцето, посмяло да събори и изгради наново целия си мироглед, е сърце на българин.

Определения на понятията

Бивш християнин Превеждам директно американското Ex-Christian с надеждата понятието да намери почва и у нас. Вярвам в живота след вярата, ако Шер ми позволи да перифразирам хита й. Една разходка в интернет ще ви доведе и до ex-Evangelical/Exvangelical, Ex-Catholic (бивш католик), Ex-Mormon (бивш мормон), Ex-JW (бивш Свидетел на Йехова), Ex-Fundie (бивш фундаменталист) и др. по-специфични понятия.

Евангелско християнство Протестантско движение, наблягащо на евангелието (от старогръцки: εὐαγγέλιον – „блага вест“) в индивидуалния живот на членовете и в отношенията с „външните“, „неспасени“ хора. А благата вест накратко гласи, че всички човешки същества са грешници и заслужават да идат в ада, но саможертвата на Христос може да спаси тези, които повярват в него.

По света и у нас разнообразието от деноминации (например баптисти, методисти, петдесятни християни) е голямо. Църквите често се обединяват в съюзи, например Съюз на евангелските петдесятни църкви, Съюз на евангелските съборни църкви, Обединени евангелски църкви и др.

Евангелските църкви обикновено имат пастор, презвитер, дякони, членове, които плащат десятък, и посетители, които може и да не плащат десятък.

Секта Според rechnik.chitanka.info: „Религиозна общност, която се противопоставя на официалната религия.“

Самата официална религия ще ви даде друго определение, което ще включва убеденост, че сектата греши и че сектата е опасна. Такова е определението, битуващо сред православните българи.

Култ Според модела B.I.T.E. (behavior, information, thought, emotions) на д-р Стивън Хасан[1], култът е група с висок контрол над членовете си – контрол над поведението на членовете, върху информацията, до която имат достъп, върху мисленето и емоциите им.

Атеист Човек, който не вярва в съществуването на богове.

Светски „Който не е религиозен, църковен; граждански, мирски.“ (rechnik.chitanka.info) Спорно е дали България е напълно светска държава. Управляващите често търсят благословията на Православната църква, дават й привилегии, а конституцията по неизвестна причина споменава православното християнство като „традиционна религия“ на България.

Хуманизъм “Идеология, която поставя на първо място уважението към личността, към достойнството на човека. Човечност, човеколюбие, хуманност.” dumite-bg.comЗа разлика от религиозния морал, водещ се от понятията за подчинение, святост и грях, моят морал се определя от съчувствието и уважението към другите и пази тяхното достойнство. Важно е кое е добро за човека, а не кое е заповядано от някой недоказуем бог.Хуманизъмддддйкйхкйхф

Вяра Според определението на евангелските християни това е увереност в благата вест и в Бога без нужда от доказателства, и едновременно с това е свръхестествен дар. Според апостол Павел единствено предварително избраните ще повярват и ще се спасят от ада. Не става напълно ясно дали да повярваш (и следователно да се спасиш) е твоя отговорност или подарък свише.

Бог Когато е изписано с малка буква – от rechnik.chitanka.info: „В митологията — свръхестествено безсмъртно същество в човешки образ, което се разпорежда в някоя област на природата или живота; божество. Аполон е бог на слънцето. Гръцки богове.“

Когато е изписано с главна буква (също „Господ“) – богът на християните, според тяхното тълкувание на Библията.

Исус Христос Вероятно реална историческа личност; учител, приет от някои евреи, докато е бил жив. Поради липсата на надеждност на Библията като исторически източник и липсата на доказателства за описаните в нея свръхестествени събития, не можем да сме сигурни, че думите и делата, приписани на Исус от Назарет, наистина са негови.

За християнина обаче Исус е едно с Баща си на небето и със Святия дух, той е Бог (част от Троицата) и е източник на спасение, мъдрост и смисъл.

Промиване на мозъци „1. Насилствено индоктриниране с цел субектът да се откаже от основни политически, социални или религиозни вярвания и нагласи и да приеме противоположни идеи. 2. Убеждаване чрез пропаганда или чрез методите на търговията.“ Merriam-Webster

ЛГБТ хора Използвам ЛГБТ (лесбийки, гей, бисексуални, транс хора) за краткост, но имам предвид ЛГБТИА+ (заедно с интерсекс, асексуалните и др.) Не бързам да използвам думата „общност“ – за някои от нас единственият обединяващ фактор е не сме различни от cis/хетеро.

Черно-бяло мислене “Mисловен модел, който кара хората да мислят в абсолютни стойности. Например може да мислите, че или винаги сте прави или сте най-големият провал в света. Психолозите смятат този мисловен модел за когнитивно изкривяване, защото ви пречи да видите живота такъв, какъвто е в действителност: сложен, несигурен и постоянно променящ се.“ webmd.com

Критично мислене „1. Размишление и поставяне под въпрос на предположения с цел решаване на проблеми, оценяване на информация, разпознаване на пристрастия и др. 2. Набор от умения, методи и т.н., нужни за критичното мислене.“ Мerriam-Webster

Останалите определения са според ученията на евангелското християнство:

Ад Вечно наказание за нехристияните. Според някои – тъмнина и отделеност от Бога. Според други (включително мен, когато бях християнка) – вечно, ужасно, непоносимо мъчение, описано в гл. 9, стих 48 от евангелието на Марк.

Рай Вечен живот в близост до Бога, в прякото му присъствие и в пълно щастие. До там имат достъп само хората, чиито грехове са простени.

Грях Всяко нарушение на Божията воля. Според доктрината, в която аз вярвах, всички грехове (от дребната кражба до Холокоста) са равни по тежест и заслужават едно и също наказание – вечност в ада.

Спасение Процесът на оправдаване на грешника и получаване на вечен живот. Някои пасажи от Библията го обещават само срещу вяра в Христос. Други допълват, че християнинът трябва и да върши добри дела, за да се спаси. Или за да запази спасението си. Сложно е.

Библейските цитати в тази книга са от „Библия, нов превод от оригиналните езици (с неканоничните книги)“ (2013) https://biblesociety.bg/pages/view/73 Благодаря на преводаческия екип от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и от БАН за 20-годишната работа и за разбираемия, съвременен български текст.

1 Началото

„Всеки може да ��ъде заблуден, стига да е на правилното място в правилния момент с човек, на когото се доверява.“ Сара Едмъндсън, жертва на култа Nxivm[2]

Имам две кръщения. Кръстена съм в православна църква на 11 или 12 години. Не ми бяха казали, че свещеникът ще ме пита „Чадо, вярваш ли в Бога?“. Отговорих „да“ с леко въпросителна интонация, защото никога не бях се замисляла сериозно. И това беше. Имах кръстница, която изглеждаше много щастлива, но животът на нашето светско семейство продължи както преди.

Второто кръщение се случи по мой собствен избор на плажа във Варна.

Когато повярвах в Бога, бях на 20 години – млада, неопитна и емоционално зависима от майка си. Мама тръгна на петдесятна църква и скоро след това я последвах. Що е то петдесятна църква? Деноминацията носи името на деня на Петдесетница, когато (според книгата „Деяния на апостолите“ в Новия завет) Святият Дух слиза върху учениците на Исус и ги дарява със способността да говорят на езици, които никога не са учили. Петдесятните (харизматичните) евангелски християни вярват в кръщението със Святия Дух, говоренето на човешки и ангелски езици, полагането на ръце с цел изцеление, гоненето на демони, пророкуването. За тях обикновеният вярващ има достъп до тези свръхестествени дарове, стига само да поиска… И ако не се получава, трябва да продължава да иска. Ако не е получил поне един дар, не го е искал достатъчно. Сам си е виновен.

Защото вината е един от стълбовете на християнството. Вината и срамът и без това са посадени в много от нас от детство, заедно с чувството, че като цяло нещо ни липсва. Проповедите в нашата петдесятна църква и тези, които слушах по-късно в интернет, обясняваха вината и човешкото чувство за неадекватност и недостатъчност с понятието „грях“. Но повече за вината – в друга глава.

Евангелските християни пеят. Много пеят. А аз обичам музиката. Много. Всъщност да пееш заедно с 3, 5, 50, 500 човека е едно от най-вълнуващите и най-човешките неща на света. Музикалният елемент подсилва чувството за общност. В църква няма значение, че пееш фалшиво. Не пречи, че не знаеш текста, защото или ще ти дадат книжка, или ще прожектират стиховете на екран.

Първият път, когато отидох с мама на църква, песните ме заинтригуваха и шокираха. Шокът дойде от темите на грях, вина, смирение, човешка нищожност, от темата за всемогъщия Бог, който (казват) ни обича, когато би трябвало и би могъл да ни убие само с една мисъл (като Дарт Вейдър). Мама вярваше в това. Стотици хора в залата вярваха в това. Предложено ми беше да си призная греховете и да отида при Всемогъщия, за да ме прегърне. Музиката ме сломи. Разплаках се. Така започна промиването на мозъка ми. Не помня на каква тема беше проповедта след това. Но мама веднъж ми припомни, че съм гледала пастора накриво. Най-вероятно защото го виждах като една от причините да се развълнувам и разрева на публично място.

Дали в мен е имало съмнения и съпротива срещу проповядваното… не помня. Беше преди две десетилетия. Но аз съвсем наскоро се научих да слушам себе си и да вярвам на себе си. Така че и да е имало съмнения в онзи момент, пренебрегнала съм ги. Пък и няколко месеца преди това бях прочела „Оставените“ (Left Behind) – първата книга от поредица на Тим Лахей и Джери Дженкинс. Днес бих нарекла тези истории „библейски фенфикшън“, защото използват евангелското тълкуване на книгата „Откровение“ от Новия завет, за да разкажат събитията от края на света - антихриста, двамата пророци в Ерусалим, Грабването, язвите, числото на Звяра…

Ах, Грабването. През следващите години всеки по-силен шум нощем ме караше да треперя, мислейки че Христос се връща, за да вземе своите, а аз ще остана. Но за това – по-късно.

„Оставените“, за разлика от фенфикшъна, бе написана с убеждението за правота. Авторите на фенфикшън прегръщат факта, че пишат измислица. Това не важи за евангелските автори, дори когато пишат романи. Героите в книгата достигат до християнската си вяра, ставайки свидетели на събитията от „Откровение“. Един от тях губи съпругата си, която е „грабната“, защото е истинска вярваща. А той не е. Започват войни и катастрофи на световно ниво, но винаги с център Израел. (Според американските евангелски християни самото създаване на държавата Израел е сбъдване на библейско пророчество и знак за началото на края на света. Да кажем, че подкрепата на тази деноминация към Израел не е от чиста обич към евреите. Особено като си припомним, че според евангелските християни всеки нехристиянин накрая ще отиде в ада. Това включва евреите, които не вярват в Христос като месия.)

Тази книга, смесила религия, фантастика и конспиративни теории, посади семето в мен. Християнските песни и проповеди посадиха още, после поляха всичко със сълзите ми. И с постоянство. Мама беше започнала домашна група, т.е. малко събиране у дома за изучаване на Библията, за споделяне и молитва. В началото не участвах, после се включих. Мама бързо напредваше с четенето на Библията, задаваше много въпроси в църква, учеше се и споделяше колкото може с мен. Започнахме да ходим на църква по три пъти в седмицата – група за новоповярвали, четвъртъчна служба, неделна служба.

Не бях във връзка, имах общо две приятелки, с които не общувах много, и бях пораснала в относителна самота. Вярвам, че тази изолация улесни промиването на мозъка ми. Освен това, заради нездравите отношения у дома, вярвах почти сляпо на майка си не смеех да се отдалечавам идеологично от нея. Може би познавате някого, който живее с мотото „аз и мама срещу света“ и сте виждали как зависимостта на порасналото дете от родителя пречи на съзряването и на връзките му. Това бях аз до 34-ата си година.

След като повярвах в Създателя, не беше трудно да ме убедят, че теорията за еволюцията е лъжа и че биолозите, историците, геолозите и палеонтолозите пренебрегват истината, защото са „заслепени от дявола“. Мисля, че образованието по биология би трябвало да включва отговори на въпросите, поставени от креационистите. Но в нашата уж светска държава една ли учебниците някога ще съдържат текст, който опровергава религията, посочена от Конституцията като „традиционна“.

Може би ако имах по-добро образование… Може би, може би. Но сигурно пак щях да последвам мама в новата й религия. Но може би щях да се съмнявам повече и от по-рано… Може би.

Страхът беше друг важен фактор. Нека ви кажа малко за страха, за страха от ада и страха от демони.

Евангелските християни виждат като своя цел и мисия да споделят „Благата вест“. Тя гласи:

1) всички сме грешници и никой не заслужава милост; 2) наказанието дори и за най-малкия грях е вечно пържене в ада; 3) Христос е умрял вместо нас, понасяйки наказанието ни, и ако повярваме в него (Христос) и се покаем, жертвата му ни спасява. Той е жертвеното агне, понесло греховете ни; 4) затова истинските вярващи няма да идат в ада, а ще живеят завинаги с Бога в рая.

Когато бях на 20 години и чух, че съм се запътила към ада, реших да направя всичко възможно да го избегна.

А страхът от демони… изглежда, че е по-силен при църквите, които вярват в даровете на Духа. Не съм виждала много хора от методистки или баптистки църкви, които да твърдят, че са обладани от демони или че могат да гонят демони. Но ние петдесятните постоянно мислехме и говорехме за невидимите сили – за ангели и зли духове. През харизматичната си „кариера“ видях много опити за екзорсизъм и участвах в такива. Но в самото начало за мен фокусът беше върху музиката, книгите и филмите, които обичах. Проповядваха ми, че във всички тях е намесен дяволът. Четях истории за хора, които си пускат албум на Блек Сабат и от грамофона изкача демон. Започна голямото прочистване.

2 Отидоха ми касетките

„Това са гласовете.“ Анонимен автор, на гърба на всеки варненски пътен знак

Библията описва каещите се хора като плачещи; някои даже се преобличат в дрипи и се посипват с пепел. От мен такива демонстрации не се очакваха. Но майка ми и някои членове на църквата говореха за първоначален период на покаяние скоро след като са повярвали, в който Святият Дух (или по-скоро собственият им ум) им е припомнял малко по малко грехове, от които да се откажат и за които да поискат прошка. Това е придружено с дълги молитви и много сълзи. Например: „Вчера на работа Духът ми напомни колко често лъжех татко, когато бях малка. Поисках Му прошка за това.“

Днес покаянието ми звучи като душевно самобичуване и убиване на самоуважението. Приветствам всеки, който се замисля над действията си, търси причините за тях, изпитва съжаление, извинява се… но да плачеш, защото си си помислил, че дяконът има хубаво дупе или защото си правил секс преди брака, си е самобичуване.

И аз го направих. Покаях се, задето съм фантазирала за Дейвид Ковърдейл, задето не винаги съм казвала истината на родителите си, задето съм изричала напразно името господне и много други истински и измислени проблеми. Всичко това – с очакването Господ да ме чуе и да ми помогне повече да не съгрешавам.

Трябва да е имало момент, в който съм излязла пред църковното събрание в неделя, за да „предам живота си на Христос“ и да го „поканя да влезе в сърцето ми“. Не си го спомням. Става въпрос за молитва, водена от проповедника, която в моята църква се правеше периодично, и която един вид маркираше момента на спасението.

Третата голяма стъпка за петдесятния християнин е кръщението със Святия Дух. В глава 2 на книгата от Новия Завет „Деяния на апостолите“ християните не само започват да говорят на чужди езици, но и над главите им се появяват огънчета. Апостол Петър се изправя сред събранието и цитира писанието на евреите, което сега наричаме Стар Завет:

„И в последните дни, казва Бог, ще излея от Духа Си на всяка твар; и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения и старците ви ще сънуват сънища.“

Виждала съм хора, които получават кръщение със Святия Дух. (Поне те и пасторът така казваха.) Огнени езици над главите им не съм виждала. Посъветваха ме да се моля, да затворя очи и после да се отпусна, за да мога да проговоря на езици. Дълго време си мислех, че не се отпускам достатъчно или че ме е срам от хората около мен. Но и си давах сметка, че твърде много хора от църквата говорят „ангелски“ език, твърде подобен на този на пастора.

Земни, човешки езици рядко се чуваха от кръстените с Духа. А повечето ангелски езици бяха напълно произволни комбинации от звуци. И сега мога да се отпусна и да проговоря. Ассара тадара урубеккке бевередере слава на Бога благодаря ти Исусе! Но тогава исках да усетя Духа, да съм сигурна, че кръщението ми е естествено. Не се случи. Това понякога ме тревожеше. Освен че ме караше да се чудя дали наистина съм се отдала на Бога, беше и изискване за духовно служение – в групите за молитва и изцеление например.

Въпреки това не ми липсваха „духовни“ преживявания.

В първите месеци след като повярвах прочетох две книги на британския проповедник Дерек Принс – „Благословение или проклятие: Изборът е ваш“ и „Демони ще изгонват“. Първата обясняваше как някои думи, действия и грехове ще привлекат благословението на Бога, а други ще ни навлекат гнева му. Принс разглеждаше примери за неща, които ще ни прокълнат – поклонение към други богове или към хора, директно служене на дявола, слушане на дяволска музика (т.е. всичко тежко и/или сластно), забранени сексуални практики, антисемитизъм и др.

Във втората книга Принс даваше насоки за това как да си изгоним демоните. Или тези на някой друг. Защото според него проклятията не идват сами – чрез греховете отваряме врата и за зли духове, които да се вселят в нас. Повярвах му, понеже в Новия завет Христос, Петър и Павел гонят демони от хората.

Тези книги и цялостното учение на моята петдесятна църква ме заобиколиха с един доста страшен свят. Всичко беше черно-бяло. Невидимите врагове бяха навсякъде. От някои занимания трябваше да се бяга на всяка цена, което изискваше от мен да се променя. И трябваше да се отърва от всяка вещ, свързана със или даже намекваща за нещо окултно, езическо или греховно – от талисмана със синьо камъче до компактдиска на Металика.

Трябваше да внимавам какво говоря, да не изричам Божието име „напразно“, да не лъжа при никакви обстоятелства, да не пожелавам никого сексуално (докато не се омъжа за някой добър християнин), да не фантазирам, да не мастурбирам, да не гледам порно. Да не се възгордявам и да не разчитам на себе си. Да не обичам никого и нищо повече от Бога. Да не бъда повече фен.

Защото мислех, че от другата страна на всеки грях, който останеше в живота ми, ме чакаха демони. Веднъж даже ги видях. Днес мога да обясня халюцинацията си с делюзиите и страха, насадени от крайната ми религия. Може и да е било единственият ми момент на сънна парализа. Каквото и да е било, през онази вечер си мислех, че очите ми са се отворили за духовния свят. Легнах си, изгасих лампата и видях в тъмното „демони“ като очи, затворени в пирамидки. Носеха се из стаята около мен. Хванах си завивките и отидох да спя при мама – понякога правехме така, когато беше много студено, защото в стаята на мама имаше печка с дърва. Не й казах истинската причина.

Повече не видях очните пирамидки.

Също така скоро след обръщането ми към вярата някой от църква сподели с мен „документален“ филм на име Hell’s Bells: The Dangers of Rock’n’roll. Беше продукция на американците Reel 2 Reel Ministries от 1989 г., водещ беше Ерик Холмбърг. Водещият даваше примери за това как (според него) дяволът вдъхновява и използва метъл музиката, за да държи хората далеч от Христос. Посланието беше същото като това по варненските пътни знаци „Това са гласовете“, но малко по-цивилизовано и красноречиво представено.

Филмът включва цитати от членове на Black Sabbath, Fleetwood Mac, AC/DC, че и от Дейвид Боуи за това как тайнствено духовно същество ги вдъхновява или контролира на сцената. Разказва за няколко от убийствата, станали известни в началото на американската Сатанинска паника – убийства, за които некадърни полицаи и социални работници са обвинявали окултизма, сатанизма, метъла и настолната игра „Подземия и дракони“. Филмът освен това предлага да послушаме плочи на Rush и Led Zeppelin наобратно, за да чуем сатанински послания като „моят сладък Сатана“. Най-накрая Hell’s Bells призовава зрителите, изтърпели 3 часа лента, да приемат Исус в сърцата си и да се помолят за спасение.

През 2004 г., окрилен от Мерилин Менсън и стрелбата в гимназия Калъмбайн, Холмбърг пусна Hell's Bells 2 - The Power and Spirit of Popular Music. Този път забрави „моят сладък Сатана“ – може би според него бекмаскингът не е достатъчно страшен в дигиталната ера.

Искам да прегърна всеки младеж, наплашен от такива филми.

Между другото, нямам проблем да обсъждам трудните теми, засегнати от тежката музика – религия, омраза, отмъщение, душевна болка, самота, желание за самоубийство, депресия, смърт, война, секс, BDSM… За разлика от много хора, смятам, че за всички тези неща трябва да се пее.

Нямам проблем да обсъждам и престъпленията, извършени от метъл музиканти (Варг Викернес, Мерилин Менсън, Карл Лоугън от Manowar), както и тези на музикантите от останалите жанрове. Знам за обвиненията срещу много от тях, които не са отишли на съд (Джими Пейдж, Иги Поп). Виждам как се държат някои в социалните мрежи (Айвън Мууди от Five Finger Death Punch, Рони Радке).

Затова не смятам, че метълът и метъл музикантите са добрички, а всеки, който се опитва да ги критикува, е зъл. Но да твърдиш, че светската музика и метъл музиката в частност идват от дявола и подтикват към насилие и разврат, е далеч от реалността.

И тъй, отделена от разума и реалността, унищожих някои от вещите, които дотогава ми бяха любими. Ще опиша тези, които си спомням, за да им дам един вид погребение. Моля да сведете глави.

Нарязах на тънки ивички анорак на Whitesnake с обложката на албума Lovehunter – гола жена, яхнала дракон. Не исках някой от хората, които ровят по кофите, да си го облече и да си навлече проклятие от моя Бог.

Изхвърлих касетите, на които си бях записвала песни от радиото – от предаванията на Мони Панчев например. (Благодаря Ви, г-н Панчев. Веднъж ми пуснахте една след друга три песни на Пол Роджърс на тема „сутрин“.)

Надрасках и изхвърлих компактдисковете си.

Изхвърлих тениски на Whitesnake, Ozzy и KISS.

Изхвърлих медальон и пръстен със змия.

Отидоха и моите книги с научна фантастика и книгите на мама от „Библиотека Фантастика“. Доколкото помня, дадохме ги за хартия втора ръка. Блазе на вас, които си ги пазите. Какви хубави корици им е рисувала Текла Алексиева!

Подчертавам, че не всички хора от нашата църква са направили същото. Мнозина продължаваха да гледат светски филми, да слушат метъл и да четат фентъзи и фантастика. С мама бяхме решили да се очистим напълно от фантазиите на хора, които не познават Христос. И да не вярваме в извънземни, понеже в Библията няма извънземни.

Но дори най-крайните християни правят по някой компромис и запазват в живота си нещо, което други биха изгорили.

Знаех, че съм меломан. Освен това музиката беше и един от малкото източници на радост и вълнение за мен, когато бях бедна и самотна тийнейджърка. Днес съм депресиран и анемичен човек и музиката е едно от малкото неща, които могат да ме мотивират (заедно с парите и приближаващите крайни срокове). И по принцип музиката си е най-хубавото нещо на света. Затова толкова често ще ви говоря за нея в тази книга.

Когато станах християнка, започнах да гледам на меломанията си като на идолопоклонство. Евангелските християни се плашат от страстите и увлеченията си, понеже може да се увлекат по нещо толкова, че да не дадат на Бога вниманието, което той изисква. Но понеже не знаех друг начин да съществувам, обърнах се към християнската музика, най-вече тази, създадена от евангелски християни. Слушах Paul Baloche, Brian Doerksen, Third Day, Casting Crowns, Newsboys, Rich Mullins, Jesus Adrian Romero. Избягвах християнския хард рок и метъл (например Petra или Skillet), защото си мислех, че твърдата музика е грях сама по себе си, независимо от стиховете.

Какво стана с приятелствата ми и социалния ми живот след толкова радикални промени? Отидоха по дяволите. Най-добрата ми приятелка ми каза, че се тревожи за мен и й се иска да се върне старата Лора. И понеже мислех, че старото ми „аз“ заслужава да иде в ада, започнах да страня от приятелката си. Да остана близка с нея щеше да означава редовно да бъда „изкушавана“ да се върна към стария си живот. Не че старият ми живот беше пълен с дрога, безразборен секс и сатанизъм… но според учението на църквата ми беше достатъчно лош.

Ако имаш приятел в такова положение и той не те е отхвърлил или обидил дотолкова, че да изгуби уважението ти, опитай да поддържаш минимален контакт с него. Може да ти е казал заблудени, расистки, хомофобски неща, конспиративни теории, може да ти звучи сякаш е луднал. Но ако знае, че ти си там, ще има за какво да се хване, когато започне да се съмнява в религията си. От друга страна, не си длъжен да останеш и да търпиш с надежда на приятеля ти му дойде акъла. Ти си отговорен за собственото си щастие и психично здраве, изборът е твой.

Ако ти си християнинът, отделил се от приятелите си, помисли дали си готов да се свържеш отново с тях. Ще изпитваш вина, ще трябва да се извиниш и да разбереш риска старият ти приятел да реагира отрицателно. Но си струва. Преди няколко години преодолях страха и намерих във фейсбук приятелката, за която писах по-горе. Зарадвах я много и отново започнахме да се виждаме.

Това за приятелите ми. А на работа… общуването ми с „невярващи“ или „неспасени“ хора като цяло трябваше да се основава на това да съм един вид представител на Христос. Всеки, с когото съм работила известно време, трябваше да чуе от мен Благата вест. Тази скрита цел развали много неща. Ако не споменеш Христос, чувстваш се зле, понеже не си изрекъл спасителни думи, които да отклонят човека от пътя към ада. Ако говориш за Христос твърде рано, хората те смятат за чалнат. А самата Блага вест не се приема много позитивно от хората със самоуважение – не може спокойно да обясняваш на човека, че е отвратителен грешник, който заслужава да се пържи завинаги.

Кои хора смятах за невярващи и неспасени? Всеки, който тълкуваше Библията различно от мен (поне по отношение на важните доктрини). По онова време не го формулирах така, но си беше вярно. За крайния евангелски християнин невярващи са всички хора, които не смятат, че Христос е спасител от греха, и/или които не са минали през период на покаяние. Но един вярващ човек със слаба вяра, който е привързан към греха си, може да се окаже неспасен. Бих могла да продължа в този дух, понеже спасението и вярата са нестабилни понятия и днес не съм сигурна как едно време са ми били толкова ясни. Но друго нещо е сигурно: евангелският християнин се оглежда в света и вижда 90% хора, които ще идат в ада. Смята себе си за част от малобройно стадо (както казва Христос в Лука 12:32 и 13:22-33). По-чувствителните тъжат, ако близките им са неспасени, и се опитват да им наложат вярата или поне да ги подтикнат да четат Библията.

Тук е мястото да кажа: много атеисти онлайн говорят подигравателно за християните, понеже не си дават сметка какво се случва в главите им. Майката християнка, чието дете не иска да дойде на църква, наистина вярва, че детето й се е запътило към ада. Съпругът християнин, чиято съпруга не вярва в същия бог или не вярва достатъчно силно (според съпруга), наистина се тревожи, че няма да я види след смъртта. Когато ходех на работа, мислех да това как колегите ми един ден ще отидат на вечно наказание. Може да не сме мислили критично и да не сме действали разумно, но сме били и жертви на религията си.

Обаче усилието да изслушаш и съчувстваш се прави само когато желаеш диалог. Онлайн атеистите често копнеят просто да се събират, за да се подиграват или да се карат с някого. Каква положителна промяна са постигнали в България още не е ясно.

И така, самоизолирах се. Прочетох Христовите думи от евангелието на Йоан, глава 15, стих 19: „Ако бяхте от света, светът щеше да ви обича като свои. А понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.“ Повярвах, че не съм от света, а от небето, родена наново от Святия Дух. И когато светските хора реагираха отрицателно на християнските неща, които правех, спомнях си, че това е светът, който ме мрази. Приемах скептицизма на хората като доказателство, че си върша добре работата.

3 Морална паника

„Ако демоните съществуват, но нямаме свещеници, край с нас.“ Д-р Джоузеф Лейкок

Преди да продължа личната си история, искам да ви разкажа малко повече за Сатанинската паника и за Библията.

[1] Обяснение на BITE Model of Authoritarian ControlTM на официалния сайт на д-р Хасан: https://freedomofmind.com/cult-mind-control/bite-model-pdf-download/

[2] How Cults Actually Work (Nxivm) | How Crime Works – на YouTube канала Insider

Source: Аз съм БИВША ХРИСТИЯНКА

#2025

35 notes · View notes

dream-of-wanting-me · 7 days ago

Text

Vessel 𓂃 ࣪⋆💿˚ ༘ Telomeres, again

female reader

the beginning: Telomeres

summary: he will not leave your mind, but luckily he appears to be as drawn to the ocean as you are

warnings: none

words: 2.7k

It's been a few days. No, actually, not days but rather months, since I've seen him. After the spoils of our shared Photo-shoot were finalized and edited, I got a final e-mail from the band's management thanking me for my help, and that was it. For the first few weeks, I didn't think too much about it. After all, it had been just another job. No matter how up-close and personal it had been, it was work. He, who ever he was, was just another person. Another face to be forgotten.

Easier said than done. As soon as the content had been posted on Sleep Token's main accounts, the band's loyal fandom has been spreading the pictures and videos we'd taken like wildfire over an open field. Despite the oncoming of spring, the field is being consumed by the flames like never before. Any time I think it has calmed, and I can finally forget about that stupidly handsome face and the troublesome effects his touch had had on my body, another tik tok edit makes it's rounds, and the fleeting touch of his hands across my body is back at the forefront of my mind.

Unlike the burning feeling the widespread edits and screaming fans leave me with, focusing on his presence is like watching a thick wave of fog flush the burning fields of my mind in cool, everlasting calmness. The thought of his presence, the heavy stare he'd sent me when we first saw each other on that beach haunts me. Sooner rather than later, the intrigue I felt after meeting him turns into an all-encompassing need to see him again.

Just this morning, I've reached a new low. I dreamed of him. No matter how bad my sleep has been recently, last night was by far the worst. I dreamed of this absolute stranger whom I've barely exchanged more than 10 sentences with. Despite that, it seems as if his touch, and the silent depth his demeanor held had been enough to leave me wrapped up in his trap. And with every day that passes, i just get tangled further, with no possibility to escape his hold.

Just half an hour ago, phantom hands had held me close, caressing my sides with their reverent touch as we lay entangled. In the quiet of my dream, laid on a sandy shore as the soft waves lapped at our feet, the confines of our bodies had blended, meshed together as if we were never meant to be separated again. I held him just as he did me, running my hands through impossibly soft strands of dark hair, mussing it up teasingly just to watch him bare his teeth to me in a thrilling smile.

Alas, I was awoken by my alarm and forced back into my dreary existence. Standing in my bathroom, my naked feet are practically frozen to the dark tiles as I fight the remnants of my unrestful sleep. While jobs have been coming in steadily recently, without a doubt fueled by the work I'd done in the name of Sleep Token, today is finally a day off for me. Trudging towards the kitchen, I ponder my options on how to spend my day.

No matter how much I try, the image of the beach doesn't leave my mind. It's still way too chilly to swim, but it can't hurt to leave the confines of my flat. A few minutes later, I am not only dressed but have also packed my messenger bag with a few things I can keep myself busy with.

The beach of my choosing comes without question, so I book a train ticket and make my way towards the station in no time. Grabbing a tea on the way, I wait for my train, fiddling with the charms on my bad absentmindedly. For the first time since I got it, which was ages ago, the small seashells that are threaded together with a small chain hold a meaning to me.

The rough texture of the items grounds me, calming my raging thoughts as the contents of my dream still cling to my consciousness. I never realized how nice the ocean was, and how deeply I craved to be close to it, but now I doubt I can sit through the train ride that's about to come.

I start the ride by trying to make some more plans for the following weeks and arranging my schedule, but give up as soon as I trail off for the first time. I don't know what the entire cause for my muddled mind is, but it's getting worse by the minute. As much as I try to focus on my book, not even that will work so I settle for turning my music up and staring out of the window as the scenery passes.

My feet are on autopilot as soon as I leave the train, and they dutifully carry me towards the ocean. Even in the middle of the city my train stopped in, I can smell the salt and feel the waves in the air as the wind brushes past me. As soon as my toes touch the sand, I take off my shoes and stumble towards the water barefoot.

Wrapping my arms around myself tightly, I curse myself for not bringing a thicker jacket, but ultimately find comfort in the cold. The waves lash at my feet tentatively, and a pleasant shiver runs over me as I'm carried along the shore. For a moment, it's as if I'm the only person that exists. All that matters is me and the nature that surrounds me. I'm engulfed in the depths without even really touching them. I'm almost disgusted at myself with how easy it is for me to spot the exact spot we worked on last time I was here.

Standing just about where he had been, I look out into the horizon, watching the vast expanse of the ocean as it lays before me. Waves lap at my feet continuously, and I listen to the song of the seagulls as the fly overhead. I'm unsure of how much time passes, but at some point I gather my racing thoughts and slink back towards the dunes.

Plopping down in the sand, I bury my cold feet in it and pull out my book. I'm not entirely sure what compelled me, but I've brought a classic. Mary Shelley's Frankenstein. Picking up the small book, I flip towards the page I left off at and begin reading again.

At some point, the sun comes out, and so do a few people that bundle up in the surrounding area. I don't pay them any mind though, simply picking up my headphones and switching out the chatter for some heavy metal. Coincidentally, the first song that plays is Telomeres by Sleep Token, and despite my best wishes, I have to put down my book once more as vivid memories take over my mind. The things my desperate mind would do to get just one more hug, one more chance to hear his warm voice as he welcomes me so eagerly.

No matter how hard I try, my mind just won't calm down. Looking back out towards the ocean, I take notice of a man stumbling about the shoreline. Just as I'm about to redirect my attention again, he turns in my direction.

My heart stops as I take in his face. Dark hair is mussed about on his head, a pleasant flush colors his cheeks and his smile is so radiant it puts the sun to shame. I don't mean to, I really don't, but I watch him as he moves back towards what I assume to be his bag.

His smile is bright, slightly pointed canines catching onto his lips at the corners of his mouth. His eyes are bright, more awake than the last time I saw him and despite the fact that he's not saying a single word, I just know that he's proud in the cutest of ways over whatever it is he just picked up from the sand.

It was wrong of me to watch for as long as I did, but I'm stunned even further as he turns his head and ends up looking right at me. Sparkling eyes widen a fraction, and the next thing I know, he's walking towards me with newfound joy. I make quick work of removing my headphones, tossing them into my bag just as he reaches me.

"Hi, sorry about that, didn't mean to come of like a stalker." despite my fear, his eyes gain a gentle edge as he stops by my feet. "No, no, you're good. It's nice to see you darling, just wasn't expecting it." I hate the way his voice makes my heart flutter, but I can't help it as he sends me another smile.

"What brings you here? It's a bit too cold to just sit here and read, isn't it?" his head tilts with the question, and I smile as I shake my head. With a short sigh, I crane my head up to look at him. "I don't know, actually, been feeling restless lately." all he does is nod.

Gently patting the sand beside me, he takes the chance to sit down before I even find the words to invite him. "I've, uh-" he opens his hands, showing me a myriad of seashells in his open palms. "I've started coming here whenever my life gets stressful. I like to just collect shells, really nice to focus on something small and forgetting everything else."

My smile widens, and I grin at him widely as he fidgets with the items. The wind has been picking up, but despite that the sun has begun beating down on us heavily. It illuminates his face, and I suppress the urge to brush some stray hairs from his forehead. "That sounds lovely, pretty boy." with a slow nod, he looks down between us.

I'm startled by the snort he lets out, whipping my head up to look at him in question. "Are you reading 'Frankenstein?" he giggles, picking the hardcover up. Groaning, I fall back onto y back, laughing at him as well. "I was trying to, yes. I try to make it a habit of picking up classics occasionally but I always struggle with the language. The different structure makes my head spin." once again, he nods, accompanying it with a quiet hum that shoots an arrow straight through my heart.

"I get that, but it's actually worth it, I enjoyed quite a lot when I read it." —"You read this?" I giggle, and he lets out a chuckle as well. "Took forever, but it's really nice." the calm manner in which he speaks is as nice as it is frustrating. "I do like it so far, but I'm too out of it to get it done, so it just makes me feel stupid."

"Well, I'm going to do what I've been doing the whole time we've known each other, and do what feels right. Watch out, darling." Next thing I know, he's stood up, and hauled me right to my feet with him. Gentle hands lay the shells in mine before he's grabbed all of my belongings and is nudging me towards the blanket he brought.

Standing in front of it, I curl into my jacket as I look back towards him. He walks up behind me, giving me another shy smile before dropping his shells quietly. Still unsure of what to do, I watch him as he moves about for a moment, and he looks at me from across the blanket. He tosses me my shoes, mumbling something about getting cold feet and I pull them on with a small smile. It could just be from the cold, but I'll be damned if he doesn't have the cutest expression on his face right now.

I don't move from my spot, looking at him expectantly after tying up my shoes. He's just as quiet as I am, and without his bright smile, I can see a new edge to his face. He looks tired. Utterly so. So I take up the part he usually takes, acting on pure impulse. Rounding the blanket, I grab his hand quickly to drag him along to the shoreline.

"What are we doing?" — "What does it look like?" I jokingly roll my eyes as I bend down to grab the closest shell. He meets my eyes as I straighten back up, and so we go along quietly. His presence is steady next to me, and I make sure not to stray too far away from him as we shuffle around for a few minutes.

An excited gasp can be heard from beside me, I whip towards him as he leaps over to me. "Look at this one, darling!" his big palm cradles a perfectly pristine, lightly colored shell. It's tiny, but so precious and it sparkles just the same as his eyes do. Gingerly reaching up, I brush my hands across the mineral, trying to ignore the warmth of his hand as my fingers brush past it.

Looking up at him, his eyes are already on me, which does absolutely nothing to alleviate my blush. The previously bright gaze carries an immeasurable depth in them, and for the first time since our eyes met, I'm starting to think I'm not the only one whose mind has been caught up on recent events.

Shaking it off, we go back to picking up all sorts of tiny shells, pebbles and glass before we retreat back towards the blanket to look through our collection. His voice is quiet as we compare the things we found, reverent, almost. I show him the shells I think are wonky, and he trades some sea glass for them. Eventually, our conversation drifts, and we curl up next to each other as we bask in each other's presence.

His voice fills me with more warmth than the sun ever could, and I don't even mind the cool wind as it whips past us. It's like every negative and overwhelming thought just gets washed away by the tide, or maybe that's just him.

He's different without the cameras. Calmer somehow, more real.

His hands are slower, his touch impossibly light whenever they meet mine. His whole demeanor is shyer, more tender when he brushes my hair from my forehead. As if he's unsure about me actually allowing the touch. There's no unnecessary exchange of pleasantries, or an awkward shuffle to find the words we need to say. Instead, it's a quiet exchange of interests and things that make us happy, sometimes even wrapping around our shared experience.

Time passes quickly, and when our conversation comes to a slow stop, we half-lay in silence for a moment. "What part of 'Frankenstein' are you at?" I can't help the groan that leaves my mouth at his words, thinking about whether or not I should answer his question.

"Literally not even a hundred pages in. The, uh, dude just found the crazy fella in the snow." I nod along with the words, trying not to blush when he laughs at my half-assed description. "Should we read it together? It's been a while for me."

"If you're trying to find ways for me to not want to go you don't have to steep that low, pretty boy. We can lay here in silence for as long as you want" turning to look at him after I uttered the words, he's once again staring at me in silence. "Sound good?" he nods with a grin.

"Careful, darling. Keep being this good to me and I won't ever let you go." rolling my eyes, I just let my laugh spills out freely. "I think the both of us should probably just go home and sleep before we lose our minds."

"We're not gonna do that, are we?" — "No, pretty boy. I think we should just stay here."

I'm back yaya!!

Thinking of sticking with a once-a-week schedule for now because I have sm work to do :(

But I made it yay! someone requested a part two to a previous story so I tried lol

This isn't proofread at all so I apologize if this is straight ass I might go over it again when I'm more awake & just scratch all of this hihi

Also if you have better name ideas for this lmk bc i hate them lowkey

thanks for reading my loves!! <3

#fanfic

26 notes · View notes