elinorvbg

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Monster“ (3-та част) – Многозначителният край

Ето, че настъпи и най-вълнуващият елемент на всяка добра история – финалът! Честно казано в такива моменти винаги ме обхващат вълнение и съмнение, защото аз, както всички зрители, искам един чудесен, задоволителен край. Макар, че в случая с „Monster“, може да се спори дали финалът е обезателен…

Но да, тук сме, за да обсъдим мистерията. Все пак краят на това аниме е отворен и може да се тълкува по различни начини. Както стана ясно, след като се възстанови, Йохан избяга от болницата. И така, настъпи объркване. Защо го стори обаче? И защо точно сега? Ето и моят отговор:

Помните ли, когато Тенма каза на Йохан (който най-вероятно е бил буден, както в началото на анимето), че е научил, че той и Анна (Нина) имат истински имена. Не знаем дали реално ги е узнал, но определено го видяхме да разговаря с майката на близнаците и тя му разкри, че им е дала имена. До този момент цялото самоубийствено поведение на Йохан се мотивираше от липсата на име, което наистина да нарече свое. И оттам произтичаше схващането му: „Щом нямам име, следователно аз съм никой. Аз съм нищо. Аз не заслужавам да живея.“ Защото всичко живо си има име или наименование, което го определя. Без име няма мотив за съществуване. Но когато Тенма му предоставя истинското му име, или поне улика за откриването му, той дава причина на Йохан да живее. И точно затова той решава да избяга от болницата. Тук е спорно по какъв път би поел този път. Силно се съмнявам, че ще продължи със серийните убийства. Все пак те бяха проява на стария Йохан, който нямаше мотивация за живот, но сега когато има такава, е възможно да избяга някъде надалеч, където лесно би могъл да си измисли нова самоличност и да заживее нов живот. Този път може да е коренно различен от предишния, дори мирен. Освен това, ако Тенма не е знаел какво е истинското му име (или го е премълчал), Йохан би издирил майка си, за да го научи.

И така, бих казала, че в края на краищата Чудовището в лицето на Йохан е победено. Тенма не го уби физически, но го срази духовно. Давайки му име, нещото, за което то дълбоко жадува, той му даде причина да живее и му отне желанието за смърт и самоунищожение.

За финал, искам да отбележа колко много се забавлявах с "Monster". Въпреки, че предпочитам фантастични произведения, това аниме успя да опровергае първоначалната ми скептична нагласа. Отдавам го до голяма степен на психологическия жанр, към който "Monster" спада. О, да не забравим и мистерията! Даже мисля, че е една от най-добрите и интересни истории, които някога съм гледала/чела.

Отличен 6 от мен! ^_^

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Monster“ (2-ра част) – Последното сражение на Тенма

Ето, че изгледах кулминацията или решаващия момент, в който д-р Тенма се изправи лице в лице с Йохан и трябваше да избере дали да измени на Хипократовата клетва като убие своя враг или да го остави да отнеме поредния невинен живот. Е, както знаем двамата бяха прекъснати от местния пияница. Колко унизително за Йохан обаче! Да бъде победен от пропаднал човек, а не от своя достоен противник Тенма. Но както и да е. Тук си спомних за думите на Бернард, откогато беше разпитван за поведението на Тенма, докато се е обучавал в стрелба с оръжие. Както той заяви, става ясно дали можеш да стреляш, едва когато вдигнеш оръжието си срещу истински човек. Както знаем, доктора вече доказа, че е способен да натисне спусъка в животозастрашаваща ситуация, когато простреля Роберто. Само, че в онзи момент целта на Тенма беше само да се спаси, а не да убие. Макар дълго да мислеше, че Роберто не е оцелял.

Обаче, когато стане дума за Йохан, вече имаме осъзната умисъл за убийство. В последния сблъсък Йохан умишлено опря пистолет в главата на детето до себе си (забравих му името). За да го принуди да го убие, той постави доктора пред дилемата или да сложи край на живота му и така да спре отнемането на невинни животи, или да се огъне и да позволи серийните убийства да продължат. Но ако никой не се беше намесил, какъв ли щеше да бъде изборът на Тенма? Тук, разбира се, може много да се предполага. Аз лично мисля, че Тенма щеше да застреля Йохан. Защо ли? Ами, въпреки убеждението, че всички животи са равностойни и предвид критичността на ситуацията, неговият лекарски инстинкт би трябвало да предпочете оцеляването на детето, по-младият от двамата. По принцип, психологически погледнато, с приоритет за спасяване са животите, които при нормални обстоятелства имат повече години пред себе си. В случая Йохан е по-възрастен от детето. Затова според тази логика и при настоящата ситуация трябва да умре. Разбира се, не бива да забравяме и елемента на паниката в такъв критичен момент, когато невинен човек е на път да бъде убит. А Тенма видимо се паникьоса. В такова състояние човешкото поведение е непредвидимо и лесно може да изневери на всякакъв морал или принципи, но обикновено действа на принципа „или удряш, или бягаш“. Както вече споменахме по-горе, доктора вече има опит от подобна ситуация, т.е. вече е минал през такава дилема. Обикновено всичко е трудно само първия път. Ето защо според мен Тенма щеше да стреля на месо. Може би дори нямаше да мисли къде и така щеше да убие врага. Ако не беше паниката обаче, можеше да прецени къде да улучи Йохан. Все пак е лекар, затова определено трябва да знае в кои точки да стреля, за да обезвреди целта и в кои – за да я умъртви.

От друга страна намесата на пияницата може да се приеме като знак от съдбата за Тенма да не цапа ръцете си с кръв. Все пак както се казва: „Който се бори с чудовища, нека внимава сам да не се превърне в такова.“ Дълбоко в себе си Тенма не искаше да убива никого, дори собствения си враг. И ето, че накрая беше избавен от бремето на съвестта си, преди самия той да се превърне в чудовище. Даже намери сили да прости на Йохан и така – на себе си.

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Monster“ (1-ва част) – Любими герои!

Хей, хей! Ето ни отново с ново заглавие за обсъждане, този път под формата на аниме. Това е „Monster“, едно от най-добрите анимета правени някога, според феновете. Бих поспорила по този въпрос, защото според мен има и по-добри, но все пак всичко е въпрос на вкус. Въпреки това, дори аз намирам „Monster“ за много добра история. Освен това е и психологически жанр. Бонус! И дори мистерия - втори бонус! От друга страна темпото е малко бавно, но пък отива на засуканата история, така че не е проблем.

Преди да започнем с темата на днешния коментар, нека първо да обърнем внимание на краткото описание на историята. Както винаги, предупреждавам за наличието на ПОДСКАЗКИ/СПОЙЛЕРИ по-нататък.

Действието се развива през 20-ти век в Дюселдорф, в някогашната ФРГ. Болница „Айслер“ се радва на невероятен успех, благодарение на талантливите си лекари, един от които е и чуждестранният неврохирург д-р Кензо Тенма. Гениален и отдаден на работата си, той бързо натрупва завидни знания и умения, превръщайки се в един от най-добрите лекари в болницата. Не след дълго обаче неговата вяра и лоялност към лекарската професия биват разтърсени, когато един ден една знатна личност постъпва в болницата за животоспасяваща операция. На д-р Тенма му бива наредено да оперира известната личност вместо настоящия си пациент под претекст, че е по-важна. Вярата на доктора, че животите на всички хора са равностойни, бива предадена от досега скритите интереси на болницата за престиж и слава. Не след дълго пристига втори важен пациент – самия кмет, чийто живот е в опасност. И отново д-р Тенма бива пренасочен от една операционна зала в друга, за да спаси „по-важен“ човек. Този път обаче той отказва и се връща при пациента си – малко момче на име Йохан Либерт, с прострелна рана в главата. Операцията минава успешно и детето оцелява, но междувременно кметът, който бива поет от друг лекар, почива. Д-р Тенма е обвинен за непрофесионалното си поведение, с което се е опълчил на инструкциите на директора и бива понижен. На следващия ден в болницата се случва немислимото. Двама от главните хирурзи и директорът биват намерени мъртви при мистериозни обстоятелства.

Минават години, а извършителят на убийството все още не е разкрит. А д-р Тенма бива повишен. По това време се появяват случаи на загадъчни серийни убийства. При разгадаването им един от съучастниците бива смъртоносно ранен и откаран в болница „Айслер“, където д-р Тенма го спасява. Благодарение на това, той разкрива истинският убиец на директора и лекарите отпреди няколко години, същият който е отговорен и за серийните убийства – Йохан Либерт! Осъзнал какво чудовище е избрал да спаси преди години, д-р Тенма бива завладян от непреодолимо чувство на вина и решава да поеме отговорност, като поправи грешката си. Така той изоставя кариерата си и се отправя на пътешествие, отдаден на издирването на Йохан, за да го спре.

Ето, вече имаме основа, на която да стъпим. Дилемата на един лекар, посветен на опазването на човешкия живот, който поема по пътя на Чудовището, което трябва да спре на всяка цена, дори чрез убийството му. Животът на всички хора може и да е равностоен, но какво ако със отнемането на един живот, могат да бъдат спасени десетки други? Положението определено е сложно. Въпреки това обаче няма да обръщам много внимание на цялостната история, а по-скоро – на определени персонажи.

Номер едно в списъка е инспектор Лунге. Изключително добре измислен и развит персонаж, смея да твърдя! Няма да задълбавам в подробности, но ще спомена впечатленията си от него.

Инспектор Хайнрих Лунге e напълно отдаден на професията си, чак граничи с обсесия. Готов е да се откаже от собственото си семейство, за да разреши поетите си криминални случаи. Доста крайно поведение, нали? Е, добре, че в края на историята се вразуми и реши да се върне при семейството си, което изостави, макар да се съмнявам, че щеше да предприеме тази стъпка, ако случаят с Тенма и Йохан не се беше разрешил. Но хей, това си е голямо постижение за един работохолик в напреднала възраст, какъвто е Лунге. Освен това той притежава забележими психопатични черти, а това го прави по-отчужден емоционално от останалите хора. Бих казала, че дори се конкурира с Йохан в това отношение.

Следващият мой любим персонаж (също като Лунге) е Волфганг Гримър – трагичният герой, който ме натъжаваше, всеки път когато се появяваше на екрана. Той е добър пример за психически осакатен човек, най-вече в емоционален аспект. Като бивш възпитаник на Сиропиталище 511, Гримър е лишен от елементарни човешки качества. Отгледан като бездушен субект, за него е изключително трудно мисли и да се държи като пълноценен човек. Изпитва трудности при разпознаването на собствените си емоции и все още се учи да чувства, буквално. Това, в комбинация с раздвоената му личност, дава ярка представа за непоправимите последствия от социалния експеримент в Сиропиталище 511.

Краят на Гримър беше наистина сърцераздирателен, имайки предвид благородната посока, в която се движеше и постигнатия прогрес. Заради тежкото му минало, той заслужаваше да живее, за да се излекува от травмата си. Но поне не умря напълно сам и неразбран. От друга страна смъртта му може да се тълкува и като проява на милост, ако животът му се оприличи на мъчение на един осакатен човек.

Накрая ще спомена още един персонаж, който макар и да присъстваше за кратко в историята, не остана незабележим. Това Рихард Браун.

Рихард не ми беше любимец, но успя да ме впечатли със своята силна воля. Борбата с алкохолизма често е непосилно начинание. Той обаче издържа изпитанията, които живота му поднесе и устоя на изкушението да потърси утеха в чашката. Накрая беше много подло от страна на Йохан да го злепостави, като създаде грешно впечатление със счупена бутилка с алкохол, която остави на местопрестъплението, когато инсцинира самоубийството на Рихард... или поне така го виждам аз.

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Vampire Game“ (3-та част) – За интересните персонажи

Тук ще коментирам някои персонажи, които малко или много имат принос към поддържането на интереса ми.

Започваме с царя на вампирите Дузел. Персонажът му беше много добре замислен, но за съжаление характерът му постепенно омекна, понеже прекарваше 90% от времето си покрай Ищар. Имаше потенциал да довърши отмъщението си, но накрая се провали, опитомен от принцесата. Истинско разочарование… >_<

Следващият персонаж, когото ще спомена, е Илсаид. Въпреки, че беше безнадеждно влюбен в своята полусестра, все пак притежаваше интригуващи качества. Неговият безкомпромисен и мрачен характер му придаваше известна потайност, а това си беше плюс. За разлика от повечето персонажи Илсаид рядко губеше време в празни приказки и по-скоро просто действаше. Лошото е, че на края на мангата тотално се обърка и взе грешната страна.

След това идва ред на принц Ворд. Първоначално ми създаде впечатление на самонадеян нарцисист, но с напредването на историята личността му израсна и си заслужи едно „Браво!“ от мен. Възхищавам се на герои като него, които помъдряват и се променят към добро или от слаби стават силни (като характер). При Ворд промяната не е чак толкова голяма, но все пак я има. Определено е по-добре от нищо, нали?

И накрая, след известно колебание, обръщам внимание на Шарлин. Дълго време той беше обвит в мистерия със своите скришни манипулации, но за мое разочарование все чакаше да се появи някой със лоши намерения, подобни на неговите собствени, за да започне да действа. Това го правеше по-скоро пасивен участник в цялата история. Ако като злодей беше самостоятелен, можеше не само да ми хареса, но и дори да ми бъде любимият герой. Да... наистина жалко. Още един похабен потенциал, този път за добре реализиран злодей. А с това лице можеше да бъде такъв готин гадняр... *просълзява се* Q_Q

Всички изброени тук са интересни персонажи, но са далеч от добри. Всъщност никой от тях или другите герои във „Vampire Game“ не ме впечатли, че да ми бъде любим персонаж. Предполагам, че има хора, които харесват мангата, но какво да кажа… Едно слабо произведение не може да създаде силни персонажи.

В крайна сметка хареса ли ми "Vampire Game"? Хм, ами, става... Попадала съм и на много по-лоши манга заглавия, но това конкретно ми припомня защо мразя жанра шоджо.

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Vampire Game“ (2-ра част) – Леле-мале, с какво се захванах…?

И-и-и ето ни пак! И така на ринга излизат „Vampire Game“ с нейните дълги 92 глави и моя милост със своите 60 килограма с мокри гащи, но пък въоръжена с тежка критика.

От предишната публикация, разбрахме, че мангата „Vampire Game“ умее да въодушевява читателите, като обещава любопитен и забавен развой на събитията. Отново ще бъдат налице ПОДСКАЗКИ/СПОЙЛЕРИ, така че ако искате да прочете мангата и да си изградите собствено мнение, без да се влияете от моето, сега е момента да се оттеглите!

Та… много добре. Ищар става съучастник на Дузел в постигането на неговото отмъщение и започва активно да му помага в търсенето на преродения Фелиос, който ѝ се пада пра-пра-… прадядо. Оказва се обаче, че няма да е толкова лесно, тъй като родът е голям и се разпростира чак до съседните царства, които се управляват от нейни роднини. Освен това принцесата е заобиколена от личната си стража в лицето на лоялния генерал Дарес, който я държи под око, учителя по магия Юджин (или Юджел, ��акто е истинското му име.), който отговаря за обучението и подготовката на принцесата за управление на царството, и сър Келд – царския съветник, който отговаря за мирните взаимоотношения между Фелиоста и съседните царства и между другото най-много иска Ищар да се вразуми, и да продължи рода, като се ожени за някой от многото си братовчеди.

Всичко разказано дотук е едва въведението в историята, но още тук шоджо започна да се долавя, което малко ме подразни, но продължих да чета с интерес глава след глава. Първото нещо, което започна да поражда съмнение в мен, беше характера на Ищар. Още от самата ѝ поява не я харесах като персонаж. Тя е лекомислена, незряла, инатлива и злобна (в лека степен). Макар, че можеше да се очаква, имайки предвид, че принцесата е само на 15… нали така? За нещастие личността ѝ така и не спечели симпатията ми до самия край на мангата, а това е разочароващо за един главен персонаж, който се предполага, че ще ръководи развитието на историята.

След това идва първата голяма случка – пътешествието из Ла Наан. И тук шоджо природата на мангата тежко се проявява, като се започват едни инриги, сблъсъци на интереси и дори невъзможна любов между членовете на семейството на братовчедите в Ла Наан. Мирише на инцест! Това от друга страна ми напомня защо не харесвам истории, наблягащи на царските взаимоотношения. Зад ъгъла винаги дебне възможността за кръвосмешение. Във „Vampire Game“ даже има и нотки на хомосексуализъм, тъй като двама от братовчедите на Ищар, които са братя, имат тайна романтична връзка. С риск да бъда наречена „хомофоб“ или нещо от сорта, признавам, че не харесвам романтиката между гейове или лесбийки. Подобни ситуации обикновено ме държат на страна от такива творби. Но какво говоря? Аз по принцип не харесвам каквито и да е романси и страня от тях, особено когато са център на вниманието. Въпреки казаното, мога да търпя романтични връзки (от всякакъв вид), стига цялата история да не се върти около тях и за щастие във „Vampire Game“ случаят е именно такъв.

И така, обратно на историята. Няма да коментирам събитията в Ла Наан, тъй като се получават отегчителни драми – този харесвал Ищар, онзи харесвал Ищар… Тя пък не иска да се жени за никого. И като цяло много сблъсъци на лични интереси. Но поне тук виждаме първия опит на Дузел да провери наследниците на Фелиос в търсене на вражеското превъплъщение. Това поне беше забавно през повечето време.

След това историята продължава с нови приключения в други царства като Си Ксенет, Зи Алда и др., придружени с нови откачени и странни персонажи, които представяха нови конфликтни ситуации. Всъщност цялата манга общо взето се въртеше около подобно сблъсъци на интереси. Оказа се обаче, че ако Ищар отклонява вниманието на читателя със интригите, в които бива въвлечена, то Дузел връща фокуса върху издирването на Фелиос сред наследниците. За щастие стремежът и упоритостта на вампирския цар поддържаха интереса ми към „Vampire Game“ и ми помогна да издържа цялата драма покрай усуканите царски взаимоотношения.

Като цяло случките в мангата оформиха един луд вихър от безумни или нелепи ситуации, предизвикани от странните мотиви на персонажите. Като контраст на това, финалните глави наблегнаха сериозно на същинския конфликт в историята, който обаче не беше включваше отмъщението на Дузел. Ако трябва да сме честни, Дузел така и не изпълни заканата си към Фелиос. Даже не се разбра в кого се е преродил, макар да се загатна, че Дузел го е намерил. А нали това беше цялата идея на мангата? Да се изпълни отмъщението! Отгоре на всичко накрая отрицателните герои Шарлин и Ласен бяха победени прекалено лесно.

И така, крайното ми мнение за „Vampire Game“ е негативно. Тази манга имаше толкова много потенциал, но беше изпълнена с множество скучни и ненужни обстоятелства, а главната движеща идея на историята дори не се реализира. Та да… в крайна сметка творбата не си заслужаваше четенето.

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Vampire Game“ (1-ва част) – Обещаващо начало

Ето, че се завръщам с нов коментар за манга заглавие, което за разлика от „The Case Study of Vanitas“ е завършено. И всъщност е доста старо. Да си призная обаче, беше ми малко трудно да започна да чета тази манга, не защото нямах време, а заради жанра „шоджо“ в описанието ѝ. Честно казано никак не харесвам шоджо творбите, тъй като често са изпълнени с ненужни досадни интриги и драми или пък лигави романтични ситуации. Казвам го с риск да си навлека гнева на феновете на жанра, но това е моето мнение. Само, че въпреки жанра, резюмето на „Vampire Game“ звучеше интересно и именно затова в мен се породи дилемата дали да дам шанс на мангата и да я зарежа. Е, в крайна сметка се поддадох. Затова нека да започнем с кратко описание на историята. И както обикновено, следват ПОДСКАЗКИ/СПОЙЛЕРИ!

В едно далечно царство, наречено Фелиоста, някога се породил конфликт между светлината и мрака. Цар Фелиос, майстор на свещената магия на светлина, започнал да враждува с царя на вампирите Дузел, владетел на тъмните сили. В разгара на епичната битка, Фелиос прибягнал до своето най-силно и унищожително заклинание, за да победи врага си. То обаче имало цена – живота на заклинателя. Тогава виждайки неизбежния си край, Дузел проклел Фелиос - един ден двамата отново да се срещнат след сто години, когато се преродят. Царят на вампирите се заклел да открие Фелиос, да го преследва и накрая лично да го унищожи.

Сто години след гибелта на двамата в онзи съдбовен ден, Дузел се завръща в света на живите, намирайки убежище в тялото на бебе кяул (див звяр, подобен на котка), който обаче е прекалено слаб и уязвим в тази крехка възраст и затова възпрепятства пробуждането на тъмните му сили. Въпреки това Дузел не губи време и веднага започва да издирва превъплъщението на Фелиос. Точно тогава, по чист късмет, Дузел се сблъсква с принцеса Ищар, която го спасява от разярена тълпа, преследваща майката кяул и нейните бебета. А тази принцеса се оказва една от наследниците на омразния Фелиос. Благодарение на нейната симпатия и решение да го запази като свой домашен любимец, царят на вампирите получава достъп до замъка на Фелоста. И така, отмъщението започва!

Ами, дотук добре… или поне така обещаваше началото на историята. T^T

Не щеш ли, Дузел бързо бива разкрит от Ищар, а това определено застрашава планът му да проучи всички членове на рода на Фелиос, за да открие в кого от тях се е преродил смъртния му враг, като се докопа до кръвта им… или поне така изглежда на пръв поглед. За негова изненада, Ищар намира цялата му идея за отмъщение за интригуваща и забавна. Тъй като самата тя намира роднините си за досадници, които между другото само се чудят как да я оженят за някой от братовчедите ѝ, за да може да продължи царския род. Затова отмъщението на Дузел започва да ѝ се струва като добър шанс да накара всички от царския двор да съжаляват за това, че смеят да планират собственото бъдеще вместо нея.

И ура! Историята започва да се развива по неочаквано шантав начин. Вече можем да започнем същинското обсъждане на развоя на събитията и да отбележим разните впечатления… или може би разочарованията в следващата публикация. Ще видим! ;)

[elinorvbg]

Почивка от "The Case Study of Vanitas"

След няколко прекъсвания на мангата реших повече да не се занимавам с нея (нито дори да я чета), докато не напредне с 20-30 глави или докато не бъде завършена изцяло.

О, да, познахте! Мангата е в хиатус (отново!) поне за няколко месеца. Аз между другото мразя хиатуси (прекъсвания в издаването на глави), тъй като ме карат да губя нишката на историята или да забравям важни детайли.

Обаче спокойно! Ще продължавам да коментирам разни други произведения, от време на време.

[elinorvbg]

Разни впечатления от "The Case Study of Vanitas/Vanitas no Carte" (4-та част) – Една лоша идея…

Този път ще бъда малко строга към тази манга. Ще има критика. Но преди да започна предварително се извинявам, ако засегна някой ревностен фен. Моля, без хапливи и заядливи коментари. Все пак всички са тук, да се забавляват.

И така… Случвало ми се е от време на време да попадам на една странна (за мен) тенденция във фантастичния жанр. Това е използването на имена на реални исторически личности или исторически събития и пречупването им през въображението на автора. Честно казано, намирам такива постъпки за глупави и ги виждам като липсата на въображение. Като допълнение мисля, че е неуважително спрямо самите исторически личности да си играем с имената или славата им както си пожелаем. А и не само е неуважително, но и опасно. Как би могло да е опасно ли? Ами, нека не забравяме, че въпросните личности вече не са сред живите и както се казва „не могат да се защитят“, нито пък да дадат съгласието си за участие в нечия въображаема история. Според мен историята като наука трябва да бъде уважавана и да се представя такава каквато е наистина. В случая на "The Case Study of Vanitas“ се споменават имената на няколко исторически личности, като например на Филип фон Хохенхайм-Парацелз, бащата на токсикологията.

В моя предишна публикация споменах с какво е известен според историята на мангата. Както вече казах, използването на името на историческа личност е опасно, поради склонността на човека да запомня по-добре онова, което му е поднесено по забавен и интересен начин. Тази склонност работи по-скоро на подсъзнателно ниво, т. е. човекът не забелязва, че се случва. Сега, имаме изпълнената с мистерия фантастична версия за Парацелз в "The Case Study of Vanitas“ и реалната, но „скучна“ научно доказана информация за Парацелз. Кое има по-голяма вероятност да бъде запомнено и разбрано?

Въпреки това някои хора ще възразят: „Чакай, тук говорим за художествена творба. Забавление. Хоби. Няма смисъл да сме толкова сериозни.“, нали? Вярно е, че всички (да предположим) сме достатъчно зрели, за да правим ясна разлика между сериозната реалност и забавлението. Но мисля, че съществуват граници, които не е удачно да се престъпват и е добре да не си играем с тях. Освен това да базираш художествено произведение на исторически личности или събития е едно, но да ги споменаваш директно в него е съвсем друго. Първият случай подтиква към игра на предположения, а вторият заявява ясна констатация. Например в "The Case Study of Vanitas“ имаме ясно заявения Парацелз като персонаж. От друга страна имаме и Жанна, Вещицата на адския огън, която вероятно е базирана и черпи вдъхновението си от Жана д‘Арк. Може да се забележи разликата между двата подхода тук, нали?

В случая на Жанна, благодарение на това, че не е наречена с името на конкретна историческа личност, на читателя се дава свободата да възприема и тълкува персонажа, както намери за добре. Дали ще предположи, че Жа��на е базирана на Жана д‘Арк (като мен) или че тя няма нищо общо с историческата наука, е оставено изцяло на неговото въображение. А именно в това е чарът на художествените произведения, нали?

А, между другото още една ясно назована историческа личност, която забелязах в мангата, е граф Сен Жермен.

Вероятно много фенове са го срещали и в други манга заглавия, филми и т.н. Аз лично съм го срещала в няколко художествени творби и всеки път щом видя името му в тази литература, очите ми се завъртат от досада. Явно интересът към него е голям... >_<

[elinorvbg]

Разни впечатления от "The Case Study of Vanitas/Vanitas no Carte" (3-та част) - Смисълът на заглавието

Помня, че когато за пръв път попаднах на „The Case Study of Vanitas”, онова, което ми привлече вниманието, беше заглавието. Думите „Case Study“ са виновни за това. Веднага в мен звънна камбанката: „Внимание! Психологическа история на хоризонта!“ И да, всъщност се оказа вярно. Мангата наистина спадаше към този жанр.

Защо ли? Ами, много просто. „Кейс стъди“ или познат още по нашенски като „Метод на конкретните ситуации“, е термин от науката (често се споменава в психологията). Представлява анализ или проучване на някаква конкретна социална структура или отделен случай, инцидент, както и обстоятелствата и причините около тях.

И така се захванах да чета тази творба. Обаче, оказа се, че дори след петдесет и няколко глави, все още не разбирам напълно заглавието. Самата фраза „The Case Study of Vanitas” има двойно значение. Може да означава: Разследването на случая „Ванитас“, или разследване на някакъв случай, което е предприето от самия Ванитас.

Разбира се, може да се тълкува по този начин, ако се има предвид само заглавието от английския превод. Оригиналното японско заглавие „ヴァニタスの手記“ може да се преведе като „Мемоарът на Ванитас“, „Мемоар за Ванитас“, „Бележки относно Ванитас“. Тук също има двоен смисъл. Дали става дума за разучаване на Книгата на Ванитас или на самия персонаж Ванитас?

(Не ме бива в японския.)

[elinorvbg]

Разни впечатления от "The Case Study of Vanitas/Vanitas no Carte" (2-ра част) - Вампирите и света

Тук отново напомням, че ще има СПОЙЛЕРИ, така че отново сте предупредени, уважаеми случайни читатели!

А-хъм! Както с��оменах в предната публикация със същото име, говорим за въображаемия свят през 19-ти век, който си има своя собствена шантава предистория. Според историята някога света бил съвсем обикновен, такъв какъвто го познаваме. Във времената на големите открития на човечеството един алхимик, познат като Парацелз, направил забележително откритие – теорията за Световната формула. Според него отвъд видимото на нашия свят се крие огромна мрежа от структури, която Парацелз нарекъл „формула“. Всъщност всичко в света било изградено от формули. Тогава се зародила една идея: Ако е възможно формулата на света да бъде пренаписана, то би следвало, че целият свят може да бъде спасен от нещастие и страдания като бедност, глад и войни. Така човечеството би направило скок в развитието си и постигането на щастие. След това Парацелз започнал своето търсене на начин да достигне формулата на света. След време дори постигнал успех и провел първият си експеримент, докосвайки непознатото… без дори да подозира какви биха могли да бъдат последствията.

И тогава, както можем да предположим, станало страшно! В целия свят избухнала вълна от природни катаклизми и аномалии. Но евентуално те утихнали и хората станали свидетели на последствията, оставени след тях. Пред очите на всички се разкрили невиждани досега явления – странни луминесцентни растения, минерали с невероятни свойства и човекоподобни създания с червени очи. И всички те изглеждали като дошли от друг, различен свят.

Да… можем да предположим, че въпросните червенооки хуманоиди са вампирите. Те от друга страна са интересни същества. Макар много да приличат на познатото на всички ни клише „Чудовища, жадуващи за човешка кръв и смърт!“, всъщност не са чак толкова свирепи. В действителност вампирите в „The Case Study of Vanitas“ много приличат на обикновените хора по всички аспекти – начин на живот, поведение, култура. Даже живеят в мир с човешкия вид и не търсят надмощие. Освен това през повечето време вампирите пребивават в свой собствен свят, който много прилича на алтернативен свят на човешкия.

Охо-о-о! Тук забелязвам интересна връзка със съвременните теории за съществуване на паралелни светове на Земята. Г-н Алхимикът май е пробил без да иска дупка във времето и пространството, струва ми се!

Тук не мога да не направя аналогия с „Pandora Hearts”, предишната творба на авторката на „The Case Study of Vanitas“. Който я е чел до края, знае за какво говоря! :3

Без да изпадаме в повече подробности за това, ще продължим с една уникална черта на вампирите тук – Всеки един от тях се ражда с уникално, „истинско“ име, вградено в телата и душите им. Ако истинското име на даден вампир бъде разкрито, всеки който го знае ще разполага с достъп до формулата на съответния вампир. С други думи може да му влияе по всякакви начини, добри или лоши. И разбира се, затова всеки вампир ревностно си пази истинското име от чужди очи и уши.

М-да... тук се досещам за една загадка - Дали вампирите са интелигентаната раса на алтернативния свят, с който човешкият свят е свързан в историята? Или са обикновени хора, пострадали от аномалиите, настъпили след намесата на Парацелз в далечното минало, в резултат на което човешката им формула е била пренаписана?

Така и не е изяснено до ден днешен (последната глава, излязла на бял свят засега е 57-ма).

[elinorvbg]

Разни впечатления от "The Case Study of Vanitas/Vanitas no Carte" (1-ва част)

Я да видим... Мисля, че вече следя тази история от доста време. Имам предвид мангата, тъй като не съм гледала анимето... почти. Всъщност го пробвах, но след като изгледах първите 2-3 епизода се отказах, тъй като останах с лошото впечатление, че не представя добре оригиналната история в комикса. И затова - пас!

Честно казано се чудя откъде да започна… Предполагам, че ще дам обща представа за историята на The Case Study of Vanitas. (Внимание: ОПАСНОСТ ОТ ПОДСКАЗКИ ЗА СЮЖЕТА!!!)

И така…

Историята започва през въображаемия 19-ти век във Франция. Сблъскваме се с младия Ноѝ Аршивист, който потегля на пътешествие към Париж в стремежа си да събере информация за тайнствената „Книга на Ванитас“ – прокълнат предмет, за който се вярва, че един ден ще донесе гибел на всички вампири, родени под Червената луна.

Говори се, че много отдавна създателят на книгата, вампирът Ванитас, станал известен със своя невероятен произход. За разлика от всички вампири, които се раждали винаги в нощите на Червената луна, той бил роден в нощта на Синята луна. Тъй като Синята луна се смятала за символ на лош късмет и нещастие, Ванитас, „вампирът на Синята луна“, бързо си спечелил славата на прокълнато дете. Затова не след дълго бил намразен и скоро след това – прогонен от вампирското общество. Тогава, огорчен от тази ужасна постъпка, Ванитас се заклел един ден да отмъсти на вампирите на Червената луна. И така създал книга със с��ни корици и черни страници, на която дал невероятна сила. Силата да унищожи всички омразни вампири на Червената луна!

… или поне така гласи легендата. Нашият главен герой Ноѝ е решен да проучи тази приказка из основи, като открие въпросната Книга на Ванитас и потвърди, че тя наистина съществува. И ето, че съвсем скоро Ноѝ се натъква на следа в лицето на един загадъчен човек, представящ се за Ванитас - наследникът на Вампира на Синята луна, който ще спаси всички вампири от предопределеното им падение. Човек, който притежава легендарната Книга на Ванитас!

И воала! Вече разполагаме с едно скромно резюме на историята. Като допълнение можем да споменем няколко важни детайли за света на „The Case Study of Vanitas“ или какво, по дяволите, се случва в тази вселена?

Не съм добър разказвач, но можеше и по-зле, нали? :D

[elinorvbg]

Първи ден в Tumblr!

Какво се случва тук? Как точно се публикува святсно съдържание? Абе, всички мои публикации ли се запаметяват в блога ми? ... и още много други новобрански въпроси! xD

(Не е лесно да си новак!) T^T

О, в случай, че някой случайно попадне на този мой скромен блог и прояви интерес към него...

А-хъм! *накашля се*

Здравейте, случайни минувачи! Аз съм ElinorV и реших да надникна в чудото на Tumblr. Засега идеята е да пускам разни мои мнения и впечатления от историите на игри, аниме, манга и книги, които съм чела/гледала.

*мънка си под носа* Освен това бях отегчена до смърт и нямаше какво друго да правя в момента, когато се захванах...

А-а-а! Нищо не сте чули!

Обратно на въпроса! Няма нужда да ме следвате, ако не ви е интересно. Освен това е твърде вероятно честотата на публикациите ми да спадне. Та, да... едва ли ще съм активна често.

Внимание: Често споменавам ПОДСКАЗКИ/СПОЙЛЕРИ!!!