missellectra

[missellectra]

WAKING UP FROM THE MATRIX

За всичко ми е трудно да пиша, въобще не знам как да започна откъде да започна, а иначе желанието напира отвътре. Искам да кажа толкова неща и мисля че може да свършат работа на други хора също, защото сме едно и с всеки ден още хора се събуждат от живота, който ни е определила системата и искат да разберат себе си, да си отговорят на въпроси, да се излекуват от различни неща и да се справят с всякакви предизвикателства. Моето е много тривиално. Искам да работя нещо, което обичам. Обаче не толкова лесно да го осъществя дори след всичко, което знам. Дали не съм достатъчно дисциплинирана, дали гласът в главата ми на саботьора и жертвата говорят твърде високо и заглушават всичко друго не знам. Но със сигурност имат голяма роля в това да ми е трудно да повярвам, че има с какво да помогна на света. Твърдо вярвам, че сме тук да служим и на мен много ми се иска, но се хващам уловена в страхове. На какви ли не семинари ходих дори известия семинар на Тони Робинс UPW и все пак продъжавам в руслото на безопасното. Имам чувството, че преливам пусто в празно. Мисля че е добре да започна защото глас в мен още от детството шепти, че мога да пиша мога да изказвам всичко, което е в душата ми, но саботьора нашепва как няма да се справя, как мен никой няма да ме чуе защото не знам как да се изкажа интересно, хората няма да имат интерес, жертвата първа подгалсничка на саботжора и тя има какво да каже. Обаааче също така знам, че няма как да започна с брилянтите текстове от първия път, че живота е осеян от провали и това не бива да ме спира да пусна един първи пост за да започна да събирам смелост и да се държа отговорна за собственото си развитие. Спомням си една романтична комедия в която момичето (главната героиня) искаше много да пише. С облекчение въздъхна като разбра, че първия текст е кофти, че ще е боклук така или иначе, но трябва да се започне. И отиде да пише първя си лош текст с мисълта, че ще е провал. Аз пиша този текст много безинтересно, няма маникюр и грим, не е интересен за четене, на мен не би ми бил ама понеже много се интересувам от човешки истории щях да го прочета :) Сиреч не бъдете твърде строги критици, аз и сама си признавам, че не съм добра в това. 

Започнах да правя едно нещо, което много обичам и това е балет. Аз съм на 42 години и досега не ми идваше на ум да го правя. Пробвах едни упражнения преди време обаче бяха доста трудни и се отказах. Сега намерих по-лесни. И се придържам към тях. Усещам, че развиват в мен устойчивост, която ми е необходима, ако щете дори да държа торса си изправен или пък да се срещна с някои демони в мен. Винаги съм била изгърбена без краткото време, когато посещавах танци на едно много даровито момиче, докато живеех в България и това беше преди повече от десет години. Каквото и да тренирам след известно време пак се връщам към старата си позиция на тялото и съм доста изгърбена. защото не съм постоянна в нито едно. Иначе фиурата ми е много подходяща за балет и мога да кажа, че бих го правила много дълго, докато други спортове ми омръзват. Да видим докъде ще доведе любовта ми към балета. 

Аз имам много здравословни предизвикателства, които ме принуждават да стоя на диета, която е всъщност много близка на човешкия вид. Да ям предимно плодове. Дълго отказвах да правя каквито и да е упражнения защото д-р Морс твърди (а той е човекът с чиято информация, ми помогна да закрепя здравословното си състояние след дълги години на търсене), че когато сме само на плодове тялото е в режим на изчистване и чак след това може да мине в режим на боди билдинг. Тази обаче конкретна тренировка, която намерих не мисля че усложнява нещата, по скоро дава тонус на мускулите и мисля, че ще се разбере с диетата ми. Започнах я преди седмица и съм доста редовн��. Засега почивах само един ден. 

Имам си хубави проблеми от детството. Вчера точно се събудих много неспокойна и докато правех дишането на Вим Хоф се изпълних с омраза към майка ми и се разплаках. Майка ми не беше лоша майка, както повечето майки, които гледаха децата си през осемдесетте, но беше крайно неподхoдяща за мен. И ако погледнем нещата от ъгъла на това, че ние избираме майките си за да си вeзмем кармата и да станем хората,       (важно да знаете, че аз вярвам, че това не е единствения ми живот) които ни е нужно за това превъплъщение няма за какво да се сърдим на тях, нашите родители за това че са издълбали тези травми в нас. На нас остава отговорността да се изградим отново, да намерим своето автентично аз. Изобщо отговора на въпроса “кой съм аз?” е цял процес и ти е нужна много смелост за да започнеш да отлепяш пластовете на неавтентичното си аз, защото за да разбера каква ми е мисията се налага да отговоря на този въпрос и може би още работа и дисциплина за да бъда това аз. Майка и е мила жена, която премина през немалко промени, но все пак недостатъчни за да разбере, че има деца (имам брат), които не познава ни най-малко. Тя не може да види това защото не е работила върху собствените си проблеми и сега, когато е на по-хубаво място в смисъл в душата и сърцето си, откри с какво иска да се занимава и на възраст над шейсет години започна да си го учи. В унисон е с нейната мисия и я прави щастлива, но не я кара да иска да се събуди и разбере каква е била преди с какво е наранявала децата си и най-вече как да спре да го прави. И защо ли да иска? То на мен ми се струва такава трудна задача, почти непосилна. 

Сега много по-късно осъзнавам, че по-скоро искам да стана майка и това, че отношенията с моята собствена куцат ми се виждат сериозен препъни камък. Аз винаги съм имала много силни болки при цикъл и мисълта, да зачена, да износя и да родя бяха свързани с отвращение и силно съпротивление към цялото това нещо. Плюс това моя партньор е по-млад от мен и на него не му е зор да става татко скоро. Сиреч от него не идва никакво “хайде бе мило, да си направим едно детенце”. Аз от своя страна се чувствах претоварена дали ще се справя с всичко, защото една от основните задачи в живота ми за които знам със сигурност (друг път може кажа как) пък и си го усещам, е да стъпя здраво на краката си, казано образно, да се грижа за себе си, да си плащам сметките. И сега притисната от времето още неготова да стъпя здраво на земята, времето ми плющи шамари и казва, че е ред на следващото нещо в живота и “оо, ама ти колко си закъсняла, хайде не мога да чакам”. Чувствам се смазана под тежестта на желанието да стана майка, което може да не се случи. Ама има ли желание или няма? Вече е крайно време да реша. И аз май знам ама не ми харесва отговора. Както всички казват “не го мисли”. Това се оказва по-трудно отколото си мислех. През януари реших напълно да се откажа да ставам майка и някак си ми олекна. Ама не трая дълго. Реших сега да се съсредоточа върху друга важна задача като това да започна да работя нещо, което ме кара да чувствам, че не губя времет�� си и даже мога да печеля. Когато бях малка, майка ми съвсем без да иска ме убеди, че не ставам за нищо, вземаше всичко от ръцете ми не ми позволяваше да греша и да се уча от грешките си, обиждаше много и мен и брат ми, биеше ни и съответно си отгледа едно свърхчувствително неуверено дете, което мисли, че светът е враждебен и още едно дете, което е затворено. Не обича да споделя нищо. Това много ѝ тежи, но не вижда, че може да има някаква вина. И да вижда някаква вина казва “ ами аз съм такава, не знам как да бъда друга”.

Дълго време считах, че нямам никаква енергия и наистина беше така. Но не осъзнавах, че аз съм била тази, която е отнела енергията. Че аз съм се отказала доброволно от живота, че съм капитулирала преди изобщо да го опозная. Причината за това отново е тривиална. Като малка тъкмо се завърнах от седмична детска градина, от която имах кошмари много години след това и щастлива, че сега ще спя всеки ден у дома, когато баща ми реши да ни напусне. И за мен слънцето угасна. Всичко стана черно-бяло и живота напълно изгуби смисъл. Учителката ми казваше на майка ми, че съм много умна ученичка, но само гледам през прозореца. Аз си го спомням това разсеяно гледане през прозореца. Тогава се усещах напълно мъртва отвътре. Нищо нямаше смисъл така или иначе. И започнах да живея с моята най-добра приятелка депресията. Дори не осъзнавах, че е така. Доскоро не подозирах колко сериозни били нещата с моята депресия. Колко дълго време съм живяла с нея криейки я от мен и от другите. Какъв виртуоз в криенето на депресията съм се превърнала и колко много тя е рисувала по платното на живота ми без да имам каквато и да било представа. Майка ми си е живеела в нейния филм в който оцеляването е било важно и такива незначителни неща като моята тъга не бяха забелязвани. Напротив на поведението ми беше гледано все едно се лигавя. Имах случай, в който майка ми ме наби замина на работа, аз най-после си помислих, че сега ще мога да се наплача за всички несправедливости в живота, обаче избързах. Тя от улицата чува моя плач и се връща. Донабива ме и ми казва, че поне знаела сега за какво плача.

Тези и още други неща ме оформиха като непълноценен човек за себе си и за другите. 

И предполагам че оттам започва моята одисея с нездравото ми тяло. още повече съм ��арушила баланса защото си идвам на този свят с не особено добри гени. Имам си сума и непрятнсти. Мога да изброя няколко за да стане по-пълна картинката. Най-сериозен ми е проблема със запаметяването и съсредоточаването. Трудно храносмилам почти всичко различно от плод или салата, но това не ми пречи да искам да ям всичко, което става за ядене. От там имам предизвикателства с почти всички жлези с вътрешна секреция, кръвообращение, детеродни органи (кисти) и още и още. Отдавна разбрах, че докторите не ми помагат с нищо и започнах да търся сама да се образовам. Изхарчих всичко, което спечелих в търсене на лек за моите неприятности и така се оказах без къща, което ми донесе друг проблем. Майка ми не иска нищо мое в нейния апартамент, а леля ми иска да си извадя покъщнината, която складирах в нейната маза след като се изнесохме от апартамента в който живеехме в Лондон, защото реших, че вече не ни е по джоба. Преместихме се обратно в една стая в къща, в която обаче поне си имаме собствена баня и тоалетна. Трябваше да изпратя двеста килограма покъщнина и сега леля ми ми казва, че мазата ѝ трябва, да я опразня от моите неща, а майка ми нехайно казва, че и без това било време да си купим апартамент. И всичко това в момент, в който аз вече не работя за да мога най-после да събера сили и да започна да работя нещо, което е в съгласие, с ума, сърцето и душата ми. И това отнема време. 

Разкрива се това, което според мен е най-големият ми проблем, а именно отлагането. Аз съм без работа от единадесет месеца и още никъде на хоризонта не се вижда доходоносната работа, която ще ме прави щастлива  Вече имам чувството, че отложих целия си живот да го живея друг път. Не че съм се отказала ама това, което правя е нищожно на фона на напредналата ми възраст. И тук удобно се настанява на масата вината. Станаха толкова много, че ти трябва отбор от лайф коучове, психолог, треньор и др. за да се справиш. Или поне да отидеш за няколко месеца в някоя ферма например в Коста Рика. Но и това не посмях да направя. 

И ето ме, пристигнах във Варна за малко докато майка ми е по работа в Лондон за да съм сама. Въпреки, че мъжа ми е по цял ден на работа, дори и това, че се пибира вечер ми е проблем. Имам нужда от пълно и необезпокоявано спокойствие. То в такъв случай не трябваше да идвам в родния си град ама нейсе. Обичам го и това е най-евтиния вариант. Вече съм тук четвърта седмица и въпреки, че имам някакви успехи, не ми се струват достатъчно. Все пак аз досега като си идвах във Варна го обръщах на живот. Ядене, пиене, пушене и ходене по жени, но за това друг път. Сега съм редуцирала яденето, почти спряла пиенето, пушенето е голямо предизвикателство. Също се наложи да приема идеята, че когато се променяш няма как да вземеш и приятелите си със себе си. Те ако не искат да се развиват губите допирни точки. И това никак не е лесно да се възприеме. Вкарах в рутината си едно дишане на Вим Хоф, което считам че е доста алкализиращо и балета. Не съм се справила чак зле ама не е достатъчно. 

Чувствам се притисната защото партньора ми (годеника ми, мъжа ми, ние сме си вече заедно, дори и не по документи) също учи това, което е в хармония със страстта му и службата му на планетата и той иска да се прхвърли на новата си работа, но за да се случи това аз трябва да започна да печеля. 

Най-добре е да се мисли за настоящия момент. Какво мога да направя днес за да се чувствам добре. Вече си направих дишането, и една малка медитация, сега отивам да правя балет. След това ще отида се видя с един мой съсед, който оженихме в Испания и не съм виждала от сватбата, която беше преди три години. Имам и още едно вълнуващо събитие днес. Ще отида да видя моята нова приятелка у тях и ще гледаме един старнфилм на Люк Бесон. Нейните съквартиранти също са ми много интересни и това наистина е много радостно. 

За днес ми свърши времето за всякакви глупости с които го уплътнявам. Няма да мога да побликувам този текст, но утре ще ми е първа грижа.