mykemuxo - Tumblr blog

mykemuxo · 5 years ago

Text

„Снежния леопард” на Питър Матисън

„Снежния леопард” [1] [2] от Питър Матисън. Стръмна книга, по страниците на която се изкачват и слизат из редовете на Хималаите двама решителни мъже: неизтощимият биолог и природозащитник Джордж Шалър и авторът на книгата Матисън, съпровождани от чудати непалски шерпи и водени от мастилени звездни букви по снежно-хартиения тибетски небосвод.

С всеобхватното си око на естествоизпитател, Матисън поглъща птиците над главата си и рододендроните под краката си, крачейки стремително из необятните пространства на Африка, Азия, Южна Америка. Разнородните форми на живот - за мнозина картинки от учебниците по биология - за мирозрението на този човек представляват амулети на Големия Природен Храм, които го водят все по-надалеч, но и все по-навътре. Дзен ученик, превърнал се в дзен учител, избрал да последва японската будистка школа, Матисън започва да пише „Снежния леопард” през 1973 г.. Ден по ден, в тефтера си той води записки по време на двумесечна експедиция в търсене на барс - почти мистичния снежен леопард, зърван от чужденци само два пъти за период от двайсет и пет години преди експедицията. И все пак, снежният леопард не е нито цел, нито причина:

„Бих искал да достигна Кристалния Манастир, бих искал да видя снежния леопард, но дори това да не стане, пак е добре.”

Избрах за себе си това изречение като ключ към душата на тази книга. Първо, защото както добре знаем, именно пътят, а не целта, прави пътешествието. Второ, защото тук очевидно се следват две от най-любимите ми правила: „Правило едно - не се тревожи за дреболии. Правило две - всички неща са дреболии” (Ницше). И трето, защото идеята за кристални манастири и снежни леопарди звучи извънредно вълнуващо, особено когато дори на самия автор му изглеждат далечни и едва достижими.

Макар „Снежния леопард” да е пътепис и най-известната му книга, самият Матисън счита себе си най-вече за автор на романи. Твърди, че работата в областта на художествената литература го енергизира, защото създаването на история, която сам авторът не знае докъде ще доведе, изпълва писателската ръка с вдъхновение. Сюжетът сам пише себе си. Документалната литература от друга страна го „изцежда”, защото описва вече случили се неща. Техният път е предначертан, а в случая на Матисън изнуряващите експедиции стават двойно по-тежки, понеже изминатите от тялото безкрайни разстояния после пак трябва да бъдат изминати от ума в хода на съставянето на книгата.

Но макар такава да е волята му на писател, то читатели и критици упорито гледат на него като на блестящ пътеписец. А пътят, който той описва, е пътят, който всеки обичащ да крачи човек е вкусвал в разширените си алвеоли и в изтегнатите си бедрени мускули - пътят в планината, пътят надалеч, пътят навътре.

Да четеш неговите думи и мисли е да отидеш там, където едва ли би могъл иначе: в спокойните, бедни очи на деца докато си играят в прахта на селца на пет хиляди метра височина; по стръмни петдесетсантиметрови планински пътеки под безшумно плъзгащите се криле на снежни гълъби; в туристическите му обувки, понякога пълни с кален дъжд, а нерядко и с локвички кръв.

Освен във физическото измерение по гръбнака на света - Хималаите - Матисън се движи и напред-назад в собствените си спомени за една любов, бурна като есенните мусони, ту появяваща се, ту изчезваща като слънцето измежду тибетските склонове. Няколко месеца преди експедицията, той загубва завинаги своята любов Дебора Лав (Love) и така, по антилогиката на дзен, я спечелва вовеки.

Особено интересна е и духовната експедиция, на която отвежда с книгата си този някак суров, но всеприемащ човек. Абзаците, в които излага своите размисли за ученията от Югоизточна Азия, изскачат неочаквано като планинска коза, и също толкова неочаквано се потапят обратно в студената реалност на едноместната му палатка, опъната на импровизиран бивак в тъмна полупещера или в разрушен заслон по пътя:

„Когато бях дете, яздих коня си до върха на планината, където слънцето ме обливаше със светлина, а долината, зелена от тревите на ливадите, лежеше далеч долу. Погледнах към небето и зачаках, изпълнен с копнеж. Нищо не се чу. С тъга легнах на земята, ръцете прострени, за да я прегърна. О, Земя, топла и съвсем правилна, всичко съвсем правилно, очертанията на дървесната кора, и мирисът на треви, и звукът на листата, които докосват вятъра, искам и аз да съм съвсем правилен. Но нямаше глас, който да ми каже, че съм, и ставах от нямата земя, и се качвах на коня, и яздех обратно, надолу по планината.

Майя е Времето, илюзия на егото, материята на човешкото съществуване, сънят, който ни дели от истинното възприятие на цялото. Често бива оприличавана на запечатана стъклeна съдинка, която разделя въздуха вътре в нея от чистия и неограничен въздух около нея, или водата от всеобхватното море. И все пак самата съдинка не е нещо различно от морето, а нейното счупване или разлагане ще доведе до онова обединение с целия вселенски живот, което мисти��ите търсят - връщането у дома, връщането в изгубения рай на нашата „истинска същност”.

Днес науката ни казва това, на което Ведите са учили човечеството три хиляди години - че не виждаме вселената такава, каквато е. Виждаме Майя, Илюзията, „магическото представление” на Природата, една колективна халюцинация на онази част от съзнанието ни, която споделяме с всички от нашия вид, и която ни дава обща допирна точка и приемственост на житейския опит. Според будистите (но не и индусите), този свят, възприеман от сетивата, тази относителна, но не абсолютна действителност, този сън също съществува, също има смисъл; но е само един аспект от истината, точно както космическото видение на онази коза до кривата врата, вторачена в калта през пелена от дъжд.”

Някак очаквано, Матисън не допуска грешката, която допускат някои последователи на източните философии. Той е съвсем наясно, че на малката ни планета кое е „изток” и кое е „запад” зависи от отправната точка, че мисълта за цялото не е привилегия само на будистите и че в „ западната” мисъл е проблясвала сходна представа за света. Проблясвала е „като звезди по обед”:

„(...) Уолт Уитман прославяше най-древната тайна, че не може да бъде намерен никакъв Бог, който да е „по-божествен от теб самия”. И тогава, почти навсякъде, едно ясно и едва доловимо озарение, което придаваше величие на живота и покой на смъртта, бе завладяно от тежкия блясък на технологията. И все пак онази светлина винаги присъства, като звезди по обед. Човек трябва да я долови, ако иска да се издигне над своя страх от безсмислието, защото никакъв „прогрес” не може да я замести. Ние нaдхитрихме сами себе си, като алчни маймуни, и сега сме изпълнени с ужас.”

Е, чак пък ужас… или пък да, наистина. Кое тук е ужас? Технологията? Много е лесно това - да противопоставим технологичния прогрес на природата и на връщането към себе си. В хладна вечер крачех из кварталните улички и говорех по телефона с приятел, който е избрал да живее на село. Още в първите си секунди, преди „здрасти”, преди „как си”, разговорът искрено беше започнат от него ето така: „Еее, навън ли си? Чувам автомобилите покрай тебе!” - и че отеквали в пълната тишина на селската му къща. „Хаха, завиждам ти за тази тишина! Да можех да я чуя и аз…” отговорих му. Ама че странно, логично странно - той чуваше шума на града, а аз не можех да чуя тишината на планината.

Точно това е - че за да бъде чисто, мръсното трябва да се изчисти. За да бъде чута тишината, трябва да се премахне шумовото замърсяване. Тишината не може да бъде внесена в шума́, нито чистотата в нечистотията, защото тишината, чистотата - те са първи, те предшестват, те са условия. На едно място в книгата - на едно от онези места, в които отеква т.нар. „западна” мисъл - се мъдри:

„‘Нищо не съществува освен атоми и пустота’ - така пише Демокрит. И именно „пустотата” лежи в основата на източните учения - не празнота или липса, ами Несъздаденото, което предшества цялото творение, безначалния потенциал на всички неща.”

Ако Матисън счита себе си за човек, доловил светлината, който „иска да се издигне над своя страх от безсмислието”, то той, лека му пръст, може би е намирал своите начини да изпразни себе си от онзи маймунски ужас, за който говори. В ходенето из природата, в ходенето навътре в себе си. Без непременното очакване да види снежния леопард или да стигне до Кристалния манастир, но с непоклатимата увереност, че един обикновен снежен гълъб със сигурност ще успее да види, и че до скалисти камари със сигурност ще стигне, и че те също са красиви посвоему. Красотата им се подсилва от изначалната тишина на планините; формите им изпъкват на фона на чистотата, която предшества човека. И всяка поредна стъпка - пък макар и в локвичка от кръв - е първа и в нея се таи целият потенциал на човека.

* * *

И така, аз съм само на 104-та страница. Остават ми още 220 страници, но това хич не ми попречи да споделя своето възхищение от книгата, което като малък еделвайс се показва изпод снега и с очи от жълти тичинки се оглежда в нейни��е огромни склонове.

Много ми се ще някой ден някой добър и вещ човек да я преведе на български (преводите по-горе са мои), защото, убедена съм, има кой да я чете със също такова възхищение. А дотогава, нека просто да продължаваме по пътя си, без значение дали е каменлив или покрит с ледена кора, дали краката затъват до коляно в сняг или се носят пружиниращи и забравили какво е умора по тучни пасища с жълти и лилави туфи цветя.

И без абсолютно никакво значение дали вярваме, или не, и в какво, и докога вярваме в това, в което вярваме, и кога ще се откажем от него, само за да разберем, че то няма да се откаже от нас. Нека вървим, пък дали ще срещнем снежния барс…

0 notes