#Виторио де Сика | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 4 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: От двете страни на камерата –Виторио де Сика

Той е роден само 6 години след появата на кинематографа. И целият му изключително продуктивен творчески живот преминава през „века на киното“. За да остави забележителна лична филмография с 162 роли като виртуозен актьор и още 36 режисьорски филма! Това пише за „въпреки.com“ кинокритикът и преподавател проф. Божидар Манов по повод 120 години от рождението на знаменития кинематографист Виторио де Сика.

И така да запише името си като един от най-талантливите кинематографисти в италианското, в европейското и в световното кино! Появява се на бял свят на 7 юли 1901 година в градчето Сора, област Лацио, където е и столицата Рим. Но там ще отиде по-късно, защото детството му преминава в очарователния, живописен Неапол с неговата неповторима градска атмосфера и легендарна митология на живописните му квартали, в подножието на вулкана Везувий и същевременно на брега на Тиренско море. Несериозно е да се надценява географската локация при формиране на бъдещите художествени наклонности и естетически вкусове, но пък за любопитното и неизкушено детско съзнание запечатаните пейзажи, градски персонажи и типология на пъстротата никак не е без значение. По-силен аргумент е обаче баща му Умберто де Сика, обикновен банков чиновник, но не скучен счетоводител или ревизор – сухар, а пъргав мъж с влечение към шоу бизнеса. И някак неусетно насочва безспорно красивото момче към подобна житейска реализация. (Да отбележим в скоби, че след много години главният персонаж от знаменития филм „Умберто Д.“ (1952) носи бащиното му име, макар че сценарият е писан от Чезаре Дзаватини.). Но тогава, през раните години в Неапол, младият Виторио все още не е намерил пътя си, а интуитивно и по „зов на сърцето“ се насочва към театъра и от началото на 1920-те години е в малка професионална трупа, където се учи от опита на заобикалящите го актьори.

Ала междувременно бацилът на киното го е „поразил“, макар и случайно, след като попада пред очите на режисьора Алфредо де Антони. Той го кани за малка роля в забравения дори от историците на киното ням филм „Процесът Клемансо“ (1917) по романа „Аферата Клемансо“ на известния френски писател Александър Дюма – син. Тогава нямото кино все още няма висок художествен авторитет, но трупа рейтинг като популярно зрелище.

Виторио е само на 16 години

и му подхожда ролята на сина на знаменития френски политик Жорж Клемансо (1841-1929), два пъти министър-председател, като вторият път (1917-1920) е точно по време на Първата световна война. Поради това филмът, без никакви особени качества, все пак е гледан от широка европейска публика. Добро начало, макар че следващите 10 години Виторио не се появява отново не екран. Но пък после следва шеметна актьорска кариера с по няколко филма всяка година, в заглавия на сръчни професионални режисьори, сред които и някои всепризнати таланти като Антонио Пиетранджели, Джузепе Амато, ��уиджи Коменчени, Антонио Петруци, Дино Ризи, Серджо Корбучи, по-късно и американските майстори Чарлз Видор, Джон Хюстън, и много други от европейското кино. Така за 60 години пред камерата оставя името си като актьор в титрите на 162 филма! А последната му актьорска поява е на телевизионния екран през 1976 г. в италианския филм „Героят“, заснет две години по-рано, малко преди смъртта му, като единствен режисьорски опит на сина му Мануел де Сика, който иначе е известен филмов композитор със 101 заглавия! Великият актьор и режисьор Виторио де Сика затваря очи през 1974 г. в парижкото предградие Ньой на 73-годишна възраст.

Активната актьорска и режисьорска работа на Виторио де Сика започва още през 1930-те години, когато основава собствена театрална трупа, заедно със съпругата си Гуидита Ризон и приятеля Серджо Тофано. Тримата продуцират и играят в поставяните от тях пиеси – обичайна практика за малка театрална компания, която изкарва насъщния, като играе най-вече леки закачливи комедии. Но в инцидентни случаи поставят и автори от ранга на Бомарше, а понякога наемат и знаменити режисьори като Лукино Висконти (5 години по-млад от Де Сика), с когото по-късно, през 50-те и 60-те години, са конкуренти в голямото италианско кино!

През годините на Втор��та световна война Де Сика все по-отчетливо се ориентира към киното и слага начало на изключително успешната си работа като филмов режисьор. Неслучайно по-късно, когато италианският неореализъм достига забележителните си върхове в края на 40-те и през 50-те години,

Виторио де Сика е сред всеобщо признатите „бащи на неореализма“,

заедно със сценариста Чезаре Дзаватини и цяла плеяда изключителни режисьори. Но да не забравяме: тъкмо Де Сика и Дзаватини създават още през 1944 г., когато войната не е завършила, забележителния филм „Децата ни гледат“ – идейно и естетическо предмостие на неореализма с основните белези на това всеобщо признато най-важно явление в европейското кино след Втората световна война. Защото филмите на неореализма рязко се противопоставят на плитките будоарни мелодрами от т. нар. „кино на белите телефони“, доминирали евтиното екранно развлечение. Неореализмът отваря обектива на камерата към новия тип персонажи от улицата и задните дворове, разказва за бедните пролетарски слоеве и изнемогващите селски труженици, зарежда екрана с невероятна достоверност на всекидневния живот! Неореализмът наистина създава нова кинематографична естетика на достоверността, но не на празно място, а като черпи полезна енергия поне от няколко забележителни художествени предтечи в европейското изкуство: италианският веризъм в литературата - на първо място мощния реализъм на писателя Джовани Верга (1840-1922) и романът му „Семейство Малаволя“; но и безспорно ехо от документалното кино на Дзига Вертов през 20-те години и неговите теоретични идеи; както и британската документална школа от 30-те години.

Неореализмът се оказва като отприщен бент и само за няколко години се появяват първите забележителни филми: „Рим открит град“ (1945) и „Пайза“ (1946) на реж. Роберто Роселини, „Бан��итът“ (1946, реж. Алберто Латуада), „Един ден от живота“ (1946, реж. Алесандро Блазети), „Земята трепери“ (1948, реж. Лукино Висконти) и абсолютният шедьовър на Виторио де Сика „Крадци на велосипеди“ (1948)! Само този филм да бе направил Маестро де Сика челното му място във вечния каталог на световното кино е запазено! Задавящата трогателна драма на безработния баща в мизерните години след войната и безсилието му да изхрани семейството си хващат за гърлото и днес, седем десетилетия по-късно. Защото филмът с удивителна достоверност, искрено съчувствие и мощна емоционална енергия разказва само в два сюжетни дни универсални теми на хуманизма, засяга вечни въпроси на морала и човеколюбието, трогва с бедняшката солидарност и неугасващата надежда. Де Сика смело залага на непрофесионални изпълнители, снима в реална градска среда, малкият Бруно е забелязан случайно, минути преди снимки в тълпата любопитни зяпачи наоколо и става централен персонаж с удивителна екранна достоверност! Дългите кадри, които Де Сика снима, после влизат в работното копие почти без монтаж. И всичко е толкова истинско, като че някакъв нов Бог на реализма бди над филма и води авторите му към по-късно появилата се незаменима художествена емблема „неореализъм“! Над филма по романа на Джерардо Гуериери „бабуват“ 7 сценаристи (!), начело с Чезаре Дзаватини и Де Сика. А тяхното изключително плодотворно сътрудничество, започнало още от „Децата ни гледат“ и после „Шуша“ (1946), продължава след това с „Чудото в Милано“ (1951), „Умберто Д.“ (1952), „Златото на Неапол“ (1954), „Покривът“ (1956), „Две жени“ (1960) и така до „Кратка ваканция“ (1973) – предпоследния филм на Маестро де Сика, година преди смъртта му. Изключително продуктивен тандем, оставил забележителна филмография през трийсетте им общи творчески години с безброй национални и международни отличия като безспорен знак за цяла една художествена епоха!

Впрочем, режисьорът Виторио де Сика винаги се отнася с огромно внимание към драматургията на филмите си, дори когато темата или чисто художествения „прицел“ не са декларативно амбициозни, а залагат на широк публичен успех и търсят зрителската отзивчивост. Но дори при подобна ориентация, незабравими остават и филмите му с участието на София Лорен и Марчело Мастрояни „Вчера, днес и утре“ (1963) и „Брак по италиански“ (1964), които са най-успешните му заглавия в комерсиален план. Първият от тях печели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм, а вторият е номиниран в същата категория. Но да обърнем внимание с кои сценаристи работи Виторио де Сика в повечето си режисьорски заглавия: сред постоянните му автори са писатели като Едуардо де Филипо и Алберто Моравия, или един от най великите филмови драматурзи Тонино Гуера, който постоянно е ангажиран с най-големите италиански режисьори от Де Сика до Фелини! За кой ли път се потвърждава „библейската“ истина че няма добър филм без здрава драматургия!

За да подпомага финансово режисьорските си филми в началото на кариерата, а и като

вечен „пленник“ на артистичната си природа,

Де Сика не прекъсва актьорските си участия през всички години на своята работа. Не е изненадващо, че с физическите си данни, с елегантно очарование, с огромен опит пред камерата и многовалентен актьорски талант, той постоянно е търсен от колеги – режисьори, които залагат именно на него да изнесе филма им. И това се забелязва в редица различни като тема, жанр и художествен ключ заглавия. А някои са отбелязани дори с номинация „Оскар“ за поддържаща ро��я, като американския филм „A Farewell to Arms“ (1957, реж. Чарз Видор, Джон Хюстън), където е партньор на знаменитите американски актьори Рок Хъдсън и Дженифър Джоунс.

Но безспорен връх в актьорското си майсторство Виторио де Сика постига във великолепния филм „Генерал де ла Ровере“ (1959) на един от най-значимите италиански режисьори Роберто Роселини. Ала за да изясним актьорския връх на Де Сика, трябва накратко да припомним сюжета: през 1943 г. дребен италиански мошеник се представя за полковник от италианската армия, за да измъкне пари от семейството на затворник в нацистки арест. Но разобличен от Гестапо, за да остане жив сключва сделка с нацистите „да играе“ в затвора един от лидерите на италианската съпротива генерал де ла Ровере и така да помогне за разкриването на друг важен функционер. Филмът освен много ярката си хуманна теза за отговорността пред голямата патриотична идея, носи и силен морален императив за психологическото пре��аждане на малкия човек в ситуация на върховно изпитание. Филмът е учебник по перфектно построен сюжет и класическа илюстрация, дори е завършен шедьовър на драматургическата конструкция, наречена „втори план“ и „сквозное действие“ (пронизващо действие) от великия руски театрален режисьор и теоретик Константин Сергеевич Станиславски (1863-1938). Най-просто казано: главният персонаж и ние – зрителите, знаем истината за сюжетните обстоятелства (биографията на главния персонаж) и сме съучастници във „втория план“, който той играе заради другите персонажи в сюжета, които не знаят тези обстоятелства. А така фалшивият генерал де ла Ровере трябва да играе „втория план“ през цялото сюжетно време, за да поддържа „високата героика“ и моралната илюзия с подменена логика на поведението си. И по неизбежност цялото му екранното присъствие е в постоянно принудително „пронизващо действие“. Давам си сметка, че словесното обяснение със скучна лексика не звучи въодушевяващо. Но когато на екран го играе Виторио де Сика, всеки кадър е завършен шедьовър и зрителското удовлетворение е неповторимо! А актьор, който може да изнесе цял филм в такава безукорна и перфектна двуплановост, без съмнение е великолепен актьор!

Неслучайно „Генерал де ла Ровере“ има номинация „Оскар“ за най-добър сценарий и номинация „Златен глобус“ за най-добър филм, плюс още куп други международни и италиански награди.

Подобни примери има немалко в различни филми, някои по-добри, други по-бледи. Но перфектно „повторение“ 38 години по-късно направи също така изключително талантливият италиански актьор и режисьор Роберто Бенини в своя шедьовър „Животът е прекрасен“ (1997), изцяло построен върху втория план на драматургията (баща с малко дете попада в немски концентрационен лагер и през цялото време разиграва суровата лагерна истина като „игра наужким“, за да предпази детето си от убийствения стрес в ужасяваща реалност). Напълно заслужено филмът има 3 награди „Оскар“ (чуждоезичен филм, актьор, музика) и още 4 номинации (филм, режисьор, сценарий, монтаж), плюс 4 „Златни глобуса“ (актьор, филм, сценарий, оператор). При такава жътва отличията в Кан или националните награди в Италия просто няма защо да се споменават. С две думи – Роберто Бенини възроди шедьовъра „Генерал де ла Ровере“, като прибави допълнителна отразена светлина върху антифашисткия шедьовър на Роселини /де Сика!

И да завършим само с едно изречение: ето това е Маестро Виторио де Сика пред и зад камерата с изключително висока парабола на таланта му от „Генерал де ла Ровере“ до „Крадци на велосипеди“!

Текст: Божидар Манов

Снимки: Архив

#рефлексии #Виторио де Сика #неореализъм #Божидар Манов #кино

0 notes