#Ева Волицер

[vprki]

Най-младите в театъра накъде – форум „Следата” в НБУ

„Няма защо да се заблуждаваме, в българския театър има проблеми, но и хора, които продължават да се борят за своето призвание и съществуването му в разнородни и качествени проявления. Пише за „въпреки. сom“ младата театроведка Гергана Трайкова по повод отворения форум към най-младите в театъра - „Следата”, организиран от департамент Театър в НБУ.

Всички ние имаме обща цел, но често забравяме за бъдещето, за знанията, които трябва да предадем, за да продължи театралната „машина” да работи, да е актуална с проблемите на днешното общество, да продължава да отговаря на въпросите, които си задава човечеството. Нужно е опитът и младостта да се срещнат, за да обменят най-ценното от това, което знаят и не знаят. Да оставиш следа – това е мечтата, която, ние хората по подразбиране носим в себе си. И всеки от нас успява, променя атомна частица от вселената с избора, който взима и в изграждането на професионализма си. Към това се стремят и младите театрали – и завършващите и завършилите, тези, към които тепърва се открива хоризонтът на професионалния театър. С мотивацията за стремеж към нови хоризонти Университетският театър и департамент Театър НБУ създават отворения форум към най-младите в театъра - „Следата” за поредна шеста година. През последните две години форумът промени линията си – от фестивал за всички завършващи студенти в областта на актьорското майсторство се модифицира във форум, фокусиран върху зрелостниците на НБУ и срещата им с директорите на театралните центрове от цялата страна. Бихме могли да наречем промяната: подготовка за реалността, която неимоверно се различава от уютната учебната среда.  

Учебната среда в Нов български университет е перфектна, учебните пространства са снабдени не само със всичко необходимо за обучението на студентите, но и с последните съвременни технологии, свързани с различните специалности. Университетският театър на Нов български университет е на много високо професионално ниво, оборудван с всичко, което е необходимо на актьорите и режисьорите, за да разгърнат визуалните решения на спектаклите си. Новото крило на университета е създадено с цел да подобри и професионализира обучението по кино, телевизия и радио. То е оборудвано така, че да бъдат създавани висококачествени продукции. Заедно с това се планира създаването на студентско радио и телевизия.

Атмосферата, която носи НБУ е свързана с промяната, с модернизацията и свободолюбието, в което всеки сам открива най-силните си качества в процеса на обучение. Една от най-важните инициативи, които има Университетският театър и департамент Театър НБУ и продължава да развива всяка година е Националният отворен форум за най-младите в театъра – „Следата”. Тази година форумът, който се състоя на 9 и 10 май отново даде предпоставка за ценна среща, отвори належащи дискусии върху важни теми, които сякаш все по-рядко коментираме пред широка аудитория. Обмяната на опит се случи в два етапа: първо младите актьори от всички актьорски класове в НБУ изиграха четири от спектаклите от редовната си програма. Със сигурност Университетския театър на НБУ предлага доста по-различна програма от това, което се предлага в останалите учебни или редови театри. Експериментаторският дух преобладава и спектаклите показват висок естетически вкус, издържаност и категоричност. Впечатление прави подбора на заглавия, в които са включени младите актьори дипломанти. Видяхме ги в образите на чеховите персонажи от „Чайка” (реж. Въскресия Вихърова) и трагизма на съществуването в търсене на одобрението. В друг спектакъл младите актьори се представиха в Йо Йо Йонеско по Йожен Йонеско (реж. Десислава Шпатова), където случващото се на сцената пружинира между реалност и иреалност. „Следата”  ни провокира не само от гледна точка на спектакли, но и като актьорско присъствие, даде ни разнообразие, в което да видим качествата на младите актьори дипломанти.

“Йо Йо Йонеско”

Вторият етап на форума се съсредоточи върху  опознаването между студенти, професионалисти и театрални директори. Диалогът по време на дискусионния панел „Директорите говорят”, отговори на въпросите, които всеки млад творец малко или много изпитва притеснение да зададе и, на които често пропускаме да отговорим.  Дискусията обективно представи театралната реалност извън столицата и представи изкисванията не само към младите актьори, но и етическите принципи на работа. Реализацията е пътят, към който всички млади артисти се стремят, а театърът е колективно изкуство, което предполага набор от качества, които актьорът да усъвършенства, за да запази вътрешната си мотивация. „Мястото на младия актьор в театъра?” – това е въпросът, който вълнува завършващите, а той беше разгърнат в ползотворен диалог с директорите. Неизменно работата на актьора е свързана с пътуване, но извън столицата пътуването се превръща във всекидневие, с което рязко младия актьор се сблъсква.

Директорът на драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе, Орлин Дяков, засегна проблема за напускащия актьор, този който повлича трупата, поради собствената си несигурност в това с какво наистина иска да занимава. Заниманието с театър е сериозно решение, а младият актьор е „чистата глътка въздух”, която бързо се интегрира в нови спектакли, но оттук започват и проблемите, когато младият актьор реши, че това не е неговото място или театърът въобще не е неговото поприще. Картината, която обрисува директорът Орлин Дяков, е свързана с естетическата стойност на спектаклите и връзката им с приходите в театъра. Той изказа мнението си, че провинциалните театри са далеч от лабораторната среда, която предоставя университетския театър. На абсолвентите зададе въпроса: „Ще ви хареса ли театър, различен от този, който правите тук?”. Той подчерта, че първата стъпка към отговора на този въпрос е запознанството на актьора с реалността, той трябва да гледа театър извън мястото, където учи, за да има представа какво му предстои, ако попадне в извънстоличен театър. Добре е да се знае, че в никакъв случай провинциален театър  не означава лош репертоар. Всички директори се обединиха около тезата, че съвременният зрител търси качество, а то се постига с екипна работа. Но проблем пред директорите се оказва създаването на трупа и трудното привличане на младите хора в провинцията.

Актьорът е парче глина, което започва, да се моделира в учебната среда и се извайва във всеки нов работен процес. Театърът дава основа и качества, който помага в много други свери на живота и работата. Но ако човек знае, че театърът е сто процента неговото място, той трябва да си даде време, за да усети мястото, трупата и работата, да пренесе онзи младежки ентусиазъм в театъра, в който работи. Основният съвет, който получиха зрелостниците, бе свързан именно с постоянството, отговорността и стремежа за развитие.

Важен извод изведе Стелиян Петров, (директор на Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково) който заяви, че театърът не се определя по географски принцип, важно е стремежът за развитие – добри спектакли, с добри режисьори, които са ценени както в столицата, така и в провинцията. В извънстоличните театри,  актьорите съграждат заедно трупа, създават общност, което тук в столицата рядко се случва. Но когато става въпрос за създаването на трупа и активен работен процес, важна роля играе заплатата, в търсене на алтернатива за поддържане на нормален стандарт, актьорите предприемат много странични дейности, които разконцентрират репетиционния процес. Този въпрос породи дискусия между директори и студенти, като стана ясно, че средната заплата в провинциалните театри варира от 800 до 1300 лева. Въпросът сега, тук в България, който стои пред младите хора е – искам ли, макар и с по-малко средства да бъда актьор, да създавам изкуство. Този въпрос обаче е персонален и няма колективен отговор, той е пряко свързан именно с вътрешната мотивация на младия артист. В подкрепа на това, се изказа Маргарита Мачева (директор на драматичен театър "Никола Вапцаров" – Благоевград) – „Вътрешната мотивация е най-важното, никой не кандидатства актьорско майсторство с идеята, че ще е много богат, не казвам, че трябва да се работи без пари, но има други стимули. Не може да очаквате, че някой ще ви засипе с огромни суми само, защото сте много талантливи, това, което работите и ви вълнува ще ви се отблагодари финансово някой ден. Трябва да се доказвате и работите, повярвайте ми, всеки един творец в България, който работи качествено, изкарва достатъчно средства.”

Петко Койчев, (директор на драматичен театър “Рачо Стоянов" –Габрово) предложи малко по-различен поглед на младите към изискванията, с които ще се срещнат в бъдеще. Инструментариумът на актьора е неговото тяло и гласът, а те трябва да се поддържат и развиват. Актьорът трябва да е готов да изпълни всичко, което режисьорът зададе като задача – танци, пеене, акробатика. Това е част от театъра, чиято същина е зрелището, качественото зрелище. Радост Костова, (директор на драматичен Театър "Стефан Киров" – Сливен) апелира студентите да  си дадат реална представа за мотивацията си да се занимават с театър. Тя открито им заяви, че в театъра ще успеят тези, които са силно мотивирани, знаят защо са поели по този път и усъвършенстват дисциплината си. Сред препоръките на Радост Костова се наредиха гледането на всякакъв тип театър и четенето, нещата, които развиват сетивата и ума.

В крайна сметка театърът е колективно дело и липсата на дисциплина у един, проваля останалите, това е лишено от етика и колегиалност. Младите хора в театъра са изключителна ценност, те влизат в машината с динамиката на времето си и носят своя заряд. Но за да се случи това, студентите първо трябва да попаднат в професионалната среда, какъв е пътят на назначението, обаче?!; това е прекият въпрос, който вълнува завършващите студенти. Той породи сериозен дебат, в който директорите изразиха различните си гледни точки към назначенията. Ако на едно място назначението е отговорност на щатните режисьори, които основно работят с трупата, на други места за всяко ново представление се прави кастинг между щатните актьори и външни актьори. Кастингът създава условия за преимущество, поглед към новите актьори и спектъра от възможности, които притежават. Несъмнено практиката не е особено популярна, но дава резултат, в не в малко случаи води до назначения. Съвременното театрално изкуство променя своята форма, а кастингът, като метод за откриване на определени качества е бъдещето, което предстои. Важно е да се развива трупа, която да работи като колектив и да изпълнява заедно целите, които има конкретната институция. Липсата на желание в голям процент от младите хора да отидат в провинцията понякога налага кастингът и като крайна форма.

Оказва се, че електронните пощи на директорите са затрупани от CV-та на хора, които не познават по никакъв начин, а форумът „Следата” е липсващото звено между директори и новото поколение актьори. Създаването на добре написаното CV с прикрепен видеоматериал е част от професията, която представя актьора по най-добрия за него начин пред ръководителя на театъра и това са основните изисквания, които имат директорите към младите актьори, за да се осъществи първата комуникация. Проф. д-р Ева Волицер, водеща и организатор на тазгодишното издание на „Следата” открои колко важно е съвместно с институционалния театър актьорите да развиват своята самостоятелност и упоритост  чрез създаването на спектакли на проектен принцип. Основното преимущество на НБУ се крие именно в това, че обучението подкрепя актьорите да вземат инициативата за своята реализация чрез предприемачество. Те изграждат умения, чрез които да се справят с трудностите през създаването и реализацията на независим спектакъл.

Да си наясно със себе си, това е най-важната равносметка, която трябва да направят младите актьори преди да поемат отговорност към професионален театър. Трябва да си упорит, да искаш и да отстояваш това, което искаш. Срещата и раздялата трябва да завършват с нормални човешки отношения, некоректността не остава скрита, а етиката е най-важното нещо. По принцип постигането на баланс между отстояването на правата и дистанцирането от изискванията, които има младият актьор към ръководството са задължителни, за да бъде осъзнат целия процес. В края на нашата ползотворна среща стана ясно, че приемането на отговорността и осъзнатостта, правят пътя към професионалния театър по-лек. Да оставиш следа, това е отговорност и борба за себе си и потенциала си, въпреки егото си, но най-вече това е дълъг път към изграждането на добрия професионалист.  

Текст: Гергана Трайкова

Снимки: архив на събитието

[mihaylovblog]

28.04.1986 г. – Премиера на българския игрален филм „Ешелоните на смъртта“ на режисьора Борислав Пунчев, по сценарий на Хаим Оливер. Оператори са Иван Геков и Борислав Пунчев. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Филип Трифонов, Борис Луканов, Наум Шопов, Уве Цербе, Коста Цонев, Иван Янчев, Жана Караиванова, Стойчо Мазгалов, Боряна Пунчева, Стефан Данаилов, Невена Коканова, Стойчо Мазгалов, Жана Караиванова, Веселин Ранков, Атанас Атанасов, Венцислав Кисьов, Марин Янев, Георги Калоянчев, Сотир Майноловски, Станислав Пищалов, Златина Тодева, Живко Гарванов, Стефан Илиев, Вели Чаушев, Георги Новаков, Боян Ковачев, Катя Чукова, Иван Касабов, Николай Георгиев, Найчо Петров, Ева Волицер, Йордан Спиров, Петър Батаклиев, Кольо Дончев, Александър Благоев, Преслав Петров, Кина Мутафова, Иван Гайдарджиев, Момчил Карамитев, Димитър Милушев, Ивайло Джамбазов, Васил Киров, Иван Несторов, Георги Георгиев, Христо Руков, Иван Йорданов, Иван Джамбазов, Асен Георгиев, Мадлен Чолакова, Георги Фратев, Анани Анев, Ана Георгиева, Стоян Миндов, Владимир Давчев, Любомир Димов,   Асен Тошев, Ангел Алексиев, Елефтери Елефтеров, Георги Стефанов, Пенка Цицелкова, Радко Дишлиев, Цветан Ватев, Добри Добрев и др. Снимка: https://www.imdb.com/

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Красивият път на сефарадската песен

„От Толедо до Пловдив. Пътят на еврейската сефарадска песен”. Един уникален спектакъл завладя публиката в театралната зала на НБУ. Изграден върху малко познати любовни градски романси, на езика, съхранен отпреди 500 години – ладино, в майсторската обработка на акад. Николай Кауфман. Съчетани в обща линия, в сложна хармонична сплав: музика, театър, мултимедия. Автор на сценария, режисьор и изпълнител е Ева Волицер.

Сцената е подредена в очакване. Вдясно столове и пюпитри, пред които ще седнат трима музиканти, за да оживят пространството с музикален пролог. „Сефарад“ на древния език иврит е страната Испания, а пришълците от онези далечни места са наречени „сефаради“, което би могло да се преведе и като „испанци“. Векове наред тези пришълци от католическия Запад носят генетичния спомен за своята далечна иберийска прародина, като продължават да говорят на нейните наречия, да пеят песните и да разказват на децата си приказки от времената и на езика на Сервантес. Този език, като малък самотен сал, люшнат сред разбунения туркоезичен, елински и славянски океан, оцелява и до днес, векове след онази юнска нощ на 1492-ра.”

снимка - Симон Варсано

Пътят е започнал. Ева Волицер вече е разказала за него така артистично, че историята се е вплела в предстоящия спектакъл.

Чуй звъна на моята китара,

чуй, прекрасна, за болката в песента ми.

Обработките на всички романси запазват автентичната им красота, а поетичните текстове в тях преливат от едно настроение в друго. Наслагват се в нишката на пътя. Подкрепени от стилна и оригинална мултимедия. Дали е Цанко Лавренов, Ел Греко, Модилиани, Шагал, или просто звездно небе – картините в голям мащаб органично се вплитат в сценичното действие, превръщат се в изображение на песента, на нейния смисъл, емоция, настроение. Едва забележимо раздвижени (анимация – Елена Ванева), те оживяват без да се накърнява надвременната им статичност. Така съществуват в сегашния миг – и винаги. В някаква метафизична реалност.

В два през нощта ще отпътувам

със всички приятели.

Покрай твоя прозориц ще мина

свирейки на мандолина.

снимка - архив на спектакъла - НБУ

Особено силен е мизансценът с играта на сянката върху червено пано – ярко открояваща се, веднъж дублираща движенията на актрисата, веднъж сама, уголемена. В чувствения си танц черният силует нараства, заема пространството, гори в любовен плам. Пластиката на ръцете изразява страдание, стремеж към нещо, към някого – в неистовото желание на душата да постигне любовта си.

Елате, приятели, в черно да се облечем,

че душата ми ще отлети,

преди времето й да дойде.

Танцът, красноречив, театрален, прониква в дълбочината на песента (хореография – Татяна Соколова). Пределно разширявайки разказа в нея, той го превръща в реално преживяване. Нищо в танците не се повтаря – всяка песен има свое движение, своя пластичен изказ. А песните са изпълнени от Ева Волицер с плътен, топъл тембър, който разкрива индивидуалния им характер. Музикално, с отработен детайл. В съпровод на великолепни инструменталисти – триото Явор Желев – флейта, Виделин Джеджев – цигулка, Христо Нейчев – акустична китара. Те свирят на сцената, напомняйки ни за домашните концерти, за серенадите на влюбените младежи. И какъв синхрон в спектакъла – в движение, звук, пластика, образ, слово! Ева Волицер говори, пее, танцува, играе … С няколко щриха представя разказа – на една песен – и на всичките заедно. На техния път. Пътят на сефарадските евреи – той сякаш най-ярко се очертава в любовния романс: чувственост, нежност, страст, болка – тъй силна, че „води до смъртните дни“, самоирония, жизненост, стремеж към красота. Тук се разкриват обичаите, тук е животът на длан. „Звезда“, „Анжела“, „В два през нощта“, „Старият съпруг“, „Мушон“, „Капризната дъщеря“ – всяка от четиринайсетте песни е преведена на български, поетични��т текст проговорен – със смели, открояващи се интонации, с ясно послание.

снимка - архив на спектакъла - НБУ

Цветовете на сцената, подбрани от авторката на декори и костюми Яна Дворецка, носят удоволствие за очите. Цари вечерна атмосфера – нощна лампа, кресло, спуснат шал; дълбоки тонове, нюансирана светлина. Знаците на условността могат да отправят зрителя под луната, покрай прозореца на любимия, у дома в усамотение и размисъл … Знаците – по пътя на асоциативността те могат да изградят цялостната картина на преживяването. Леко, с усмивка, ще прозвучи: „Мамо, не искам дебел мъж, / защото в леглото ще прилича на мечка. / Мамо, не искам слаб мъж,/ защото в леглото ще прилича на котка. / Ах, какво ще правя, какво ще правя / с толкова капризна дъщеря.“. Или: „Мушон го взех, / Мушон го оставих, / Мушон го държа в ръцете си. / Мушон ще го взема и за ръцете и за краката! / Ах, Мушон, / търся те и не те намирам – / за да се любим.“ Но ще чуем и дълбоката лирика: „Ти си живата звезда, / която се спуска към мене. / Дойде да ме вземеш/ и да ме обгърнеш / в своите прегръдки.“

Ева Волицер в спектакъла - снимка Симон Варсано

Впрочем песните са разделени в три дяла, от инструментални интермедии, според своя характер. Финал е прочутата „Алелуя“ от Ленард Коен, изпълнена на английски. „От Толедо до Пловдив. Пътят на еврейската сефарадска песен.“ Това е спектакъл, който се помни. Който може да се връща в съзнанието. Предстоят още представления – проектът е част от програмата на Пловдив 2019 – Европейска столица на културата. Предстоят нови вълнуващи срещи, при които творци и зрители ще бъдат в единство. При които перфекционизмът и професионалното майсторство ще получават овациите на публиката. Пътят продължава …

Текст: Александра Ивойлова

Снимки: Симон Варсано и архив на НБУ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Толкова ли е трудно?!

„Аз донесох пиесата „Моята скъпа лейди“ от американския драматург Израел Хоровиц, при едно от пътуванията ми в Ню Йорк. Пътувам често до там, защото съм Фулбрайт учен. Спечелих наградата Фулбрайт преди години и преподавах актьорско майсторство в „Пейс Юнивърсити“. Написа до „въпреки.com” проф. Ева Волицер, актриса, режисьорка и преподавателка в НБУ по повод текста ни за премиерата на пиесата в Народния театър „Иван Вазов“.

По-нататък в писмото си тя споделя, че освен това е правила изследване на съвременния американски театър. А миналата година е водила майсторски клас върху Чехов в известния кино-театрален институт Лий Страсбърг. Основателка е на независимия театър „Галерия" и има реализирани  повече от 15 проекта на театрални спектакли. „По принцип търся и предлагам нови и неиграни автори и заглавия. Когато съм в Ню  Йорк непременно се отбивам в книжарницата за драматургия на 48 улица и търся нови пиеси. Книжарите ме познават и се радват, когато ме видят. Така беше и с пиесата „Моята скъпа лейди". Донесох пиесата и предложих превода на Харалампи Аничкин. Реализирахме спектакъла през 2006 г. на камерна сцена „Методи Андонов" в Сатиричния театър. Получихме авторските права от Хоровиц, но нямахме възможност да го поканим. Съставът: Режисьор проф. Снежина Танковска, сценограф  Марина Райчинова, композитор Румен Цонев /1950 – 2014/! Актьори: Росица Данаилова /1933 – 2018/ в ролята на мадам Жифар, Ева Волицер - Хлое,  Веселин Калановски - Матияс Голд. Премиерата беше на 9 ноември 2006 година. Получихме доста положителни отзиви. През 2007 гостувахме в Израел. Играхме 2 представления с голям успех. /Тогава поради заболяване в ролята на мадам Жифар играе Нина Стамова – б. ред./.  

Участвахме и във фестивала „Сцена на кръстопът”  в Пловдив. Росица Данаилова обичаше безкрайно тази роля. Беше прекрасна в нея“. Уточнява Ева Волицер и допълва, че се чувства огорчена и заради паметта на актрисата, която напусна нашия свят преди малко повече от шест месеца, че от Народния театър не са отбелязали кога и къде за първи в у нас е поставена пиесата на Израел Хоровиц. Подчертава, че драматурзите на театъра Светлана Панчева и Роза Радичкова познават спектакъла, поставен в театър „Галерия“. Според нея това е липса на памет, което се случва у нас и всеки мисли, че светът започва от него, заключава Ева Волицер.

Росица Данаилова /л./ и Ева Волицер /д./ в сцена от постановката - снимка Атанас Кънчев, архив на Театър “Галерия”

Тук добавяме без редакторска намеса рецензията на театроведката Райна Конушлиева за спектакъла, представен през 2007 година на фестивала „Сцена на кръстопът“ в Пловдив: „Едно вълнуващо преживяване е представлението на „Моята скъпа лейди“. Първото впечатление идва от явно нарочно търсената оскъдна подредба на сцената, сякаш не само от финансова липса, една аскетична подредба, решена в меката гама на сивото. Тази пестеливост внушава особена елегантност. И създава възможност за актьорите не само свободно да се движат из сценичното пространство, но най-вече да се откроят по-ярко образите им. В хода на вечерта откриваме, че художничката Марина Райчинова решава декора и костюмите в три цвята - сиво, черно и бяло, което издава безупречен вкус и налага на представлението изискан стил. Талантливата сценографията на Райчинова е далеч от познатата ни до болка шарения по нашите сцени. Пиесата започва с на пръв поглед делнични и банални житейски проблеми – получаване на наследство, продажба на апартамент, безпаричие и..., за да стигне до жестоката истина за зейналата огромна бездна в общуването между героите, за самоубийството като изход, за безкрайната човешка самота... и накрая да ни каже, че ние въпреки всичко можем да бъдем един до друг, можем да бъдем заедно, и сякаш можем да бъдем и щастливи. Все категории, които са конкретно очертани в текста, за да приемат големите общовалидни и общочовешки измерения. И всичко това поднесено колкото по класическия модел на психологическата драма а ла Ибсен, толкова и в стила на съвременната модерна драматургия. Текст, написан с блестящ език, занимателен, остроумен, наситен с изящно чувство за хумор.

Израел Хоровиц - снимка Стефан Джамбазов

Американецът Израел Хоровиц, авторът на пиесата, е прекрасен драматург и добър познавач на еврейската тема, която той вмъква много деликатно и с много финес, така да се каже „между редовете”, с което темата се откроява по един особен начин, за да ни впечатли още повече. Самият Хоровиц е актьор и добър познавач на актьорската природа. Той умело претворява ярки характери, богати и сложни личности, гради фатални сблъсъци и конфликти, инспирира откровения, създава неочаквани и непредвидими ситуации... дава възможност на своите творения да преосмислят живота си, дава им надеждата... Преводът на Харалампи Аничкин е още едно поредно доказателство за голямото творческо можене на този блестящ преводач и неговия артистичен подход към словото. А самото представление... Рядко ще видите артисти на наша сцена, които изпитват такава радост, такъв възторг от своята игра... Те и тримата – Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски, сякаш се втурват, за да прегърнат и заобичат своите образи... Те са освободени, разкрепостени, а оттам и напълно естествени – много истински... Всеки от тримата актьори по свой начин и със свои изразни средства ни предлага определен модел на поведение, превърнал се в модел-еталон за актьорско майсторство. Артистично овладяно актьорско майсторство! Едно необикновено трио, което свири с огромна радост, свири с удоволствие, трио, в което всеки поотделно владее до съвършенство инструмента си и умее превъзходно да музицира в синхрон с другите. За това постижение трябва да благодарим на режисьора Снежина Танковска, която показва завидни умения и вкус в правенето на театър. Разработила в детайли образи и мизансцени Танковска пестеливо и без агресия владее сцената... владее своята професия до съвършенство! Нейното представление е далеч от фалша, превземките и баналните жестове... Но това явление не би било възможно без личната инициатива на Ева Волицер, донесла пиесата от Ню Йорк. Разгръщам програмата и чета – авторът и пиесата се представят за първи път в България. Правя справка и разбирам, че писателят Израел Хоровиц, американски евреин, автор на 56 пиеси /тогава 2007 г. – б. ред./ и много сценарии, превеждан и игран по всички континенти, удостоен с много театрални награди, е един от най-ярките творци на съвременна Америка“, написа Райна Конушлиева.

Росица Данаилова в “Моята скъпа лейди” - снимка Атанас Кънчев, архив на Театър “Галерия”

P.S. Това е последната роля в театъра на Росица Данаилова, от чиято кончина преди дни се навършиха 6 месеца. И в нейна памет цитираме и думите ѝ по повод на премиерата на спектакъла преди повече от 12 години: „Моята роля стана много успешна. Една роля е като едно бебе, което е в зародиш. То си расте, както ние репетираме, и не знаем дали когато се роди ще диша, ще бъде ли живичко. И само когато срещнем публиката се ражда театралното представление. Голям късмет за мен е, че стана една много жива роля.“

През 2007 година спектакълът е специално отбелязан и в архива на театралните награди „Аскеер“ във време, когато независимите театрални трупи в България бяха смело начинание: „Театър „Галерия“ на сцената на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ с „Моята скъпа лейди“ на американския драматург Израел Хоровиц - постановка на Снежина Танковска и с участието на Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски.

Колко скъпо може да ви излезе една истинска лейди? Не очаквайте готов отговор на въпроса. „Моята скъпа лейди“ е постановка за въпросите – тези за близостта, очакването, срещите, разделите. На какво сте готови, за да получите желаната информация?! И как ще се преобърне животът ви след това?! Доколко миналото определя настоящето и доколко последното ще предопредели бъдещето?! Театралното трио Данаилова – Калановски - Волицер със сигурност ще ви разчувства с откровеността и заряда, който носи. Авторът и пиесата се представят за първи път в България, а самият спектакъл е посветен на 80-ия рожден ден на актрисата Луна Давидова /1926 – 2010  – б. ред./.“

Защо отделяме внимание на всичко това, като връщаме времето съвсем не толкова отдавна, за да припомним едно представление. Огорчението на Ева Волицер, която ни изпрати текста си, който публикува и в социалните мрежи ни провокира не само да го публикуваме, но и коментираме в по-широк план и като явление в родния ни артистичен пейзаж. Може би не е задължение на един театър да огласява къде другаде у нас е поставяна съответната пиеса, но все пак колегиалната етика го изисква. И съвсем не става дума само за трупата именно на този театър. Това е изключителна традиция особено на Бродуей, защото пиесата, спектакълът, театърът така живее и надживява времето. У нас не само в театъра като че всичко започва от съответния екип – творчески и административен. Уви, това не важи само за театралната гилдия.

Дълъг разговор, защото например в киното или в телевизионни предавания вместо да се излъчи оригиналът, често създаден и в не леки времена се взимат кадри къде с разрешение, къде не и готово. Припомняме, че преди няколко години сериозни преводачи на драматургия споделяха огорчението си и с право, че в програмите за съответния спектакъл отсъстват имената им, а не рядко те бяха предлагали текста на театъра. Е, имаше и случаи, когато отсъстваха имената на преводачите  някои книжни издания. И още нещо, може би извън контекста, но не съвсем, отбелязваме. Винаги ни е било странно и дори нелепо, когато при различни медийни награди по различни поводи медиа с приз съобщава само своето отличаване. Другите ги няма, дори и да са получили по-високата оценка. Може би и за това се чувстваме генерално пренебрегнати не само на нашите си ширини. Слава Богу, има и изключения, но те продължават да ни удивяват. И си оставаме все така провинциални. Вината е наша, а темата отворена. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Атанас Кънчев, архив на Театър „Галерия”