#ИванДобчев

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: 30 сезона „Сфумато“ – сборник студии

Сборникът студии „30 сезона „Сфумато“е посветен на 30 годишния юбилей на Театрална работилница „Сфумато“. Той съдържа пет задълбочени анализа на театроведите Камелия Николова, Николай Йорданов, Анна Топалджикова, Венета Дойчева Ромео Попилиев. Художник на корицата е Венелин Шурелов.

Те са имали привилегията да гледат всички представления на Театралната работилница още от самото ѝ създаване през 1989 година. Публикуването на студиите в отделна книга, съвместно издание на Сдружение „Антракт“ и на Фондация “Homo Ludens”, има за цел да съпостави субективни наблюдения и оценки за дейността на „Сфумато“, но същевременно и да покаже повтарящите се изводи за мястото на Театралната работилница в културния ни живот през последните три десетилетия. Припомня��е, че по време на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, юни, 2019 година се състоя конференция „30 години „Сфумато““, като част от програмата на форума. Публикуваме резюме от студията на Николай Йорданов в сборника, предоставено ни от автора.СФУМАТО, или тъгата по вишневата градина… „Сфумато“ е театрална лаборатория, в която се търси автентичността на живеенето и на театралния език. Театърът в своя лабораторен вид се стреми да инсценира и архивира човешкия опит. Един специфичен архив, записан на нетрайни носители като човешката памет. Погледната отвън, театралната лаборатория изглежда като капсула на времето, запечатала духа му през последни 30 години. Но и не само… В „Сфумато“  отекват и се събират открития на българския театрален ХХ век, както и от европейската сцена с нейните авангардни и неоавангардни шлейфове. Тази театрална работилница е кръстопътят, където се срещат множество идеи и интуиции, за да се претопят в процеса на изграждането на спектаклите, на тренинга в ателиетата, на прозренията в работните дискусии.

В естетиката на „Сфумато“ има графичност, суровост, неумолимост на протичащия живот и носталгия. Носталгия по един вече отминал свят, който е предмодерен, поетичен и изпълнен с жизнена енергия. В разговор, мисля, че беше в Авиньон, Иван Добчев ми сподели, че след като човек е стъпил на Луната, се е загубило нещо от поетичния ѝ образ. В съжалението му се проектират много от представите, които формират идеологията и естетиката на „Сфумато“. Това е театър, който иска да се върне към изворите на човешката култура, който търси първичността на живеенето с неговите инстинкти, докато модерният начин живот, техниката и технологиите накърняват природната хармония, което ще рече и човешката природа. 

Някакво своеобразно продължение на Хайдегеровото убеждение, че техниката все повече откъсва човека от земята и от неговите корени. Затова можем да оприличим усилията на „Сфумато“ на едно дълго, вече 30-годишно пътуване към свят, който още не е разомагьосан от модерността, към света на примитива, архетипа, мита. Естествено, този пожелан свят е само блян, експресивно и сюрреално скициран  в рамките на театралната сцена – сякаш сме сред дърветата от дивната вишнева градина на Чехов, а в същото време до нас достига затихващ и печален звук, звук от ударите на брадва по дърво… „Сфумато“ въвежда в българския контекст естетическата и организационна форма на театралния уъркшоп (откъдето идва и наименованието му „театрална работилница”). Кумирите са Гротовски, А. Василиев, Брук, съществува някаква връзка и с визионерството на Арто… Ако търсим обобщените театрални категории, можем да кажем, че имаме базата на психологическия театър, с ясно изразеното преместване на акцента от индивидуалното към колективното несъзнавано, върху която основа са насложени подходите на театралната антропология и на авторския режисьорски театър. Но смисълът е най-вече в самия процес на творческото търсене. Неслучайно в описанието на мисията на „Сфумато“ манифестно е заявено, че целта е „по-скоро път, който трябва да бъде извървян“.

Маргарита Младенова и Иван Добчев 

Графичността е цветовата гама, в която не просто са решени спектаклите на „Сфумато“, тя се разпростира върху дизайна на сградата, на сцената, на логото на театралната работилница, върху фотографиите от техните събития, дори върху дрехите, които носят двамата режисьори. Но графичната тоналност не е само дизайн; тя е сърцевината на тази театрална естетика. Графичността „екранира” жеста, окрупнява го, изчиства го от странични разсейвания. А за „Сфумато“ жестът е телесна експресия на един преди всичко духовен израз; всеки актьор-персонаж в техните спектакли трябва да стигне до своя върховен жест – можем да го наречем по примера на Михаил Чехов основен психологически жест, а следвайки донякъде Брехт, гестус на живота. Този върховен жест, заедно с предхождащите го и последващи експресии, които изваждат човешкото тяло от реализма на изображението и го превръщат чрез конвулсии и агонии в трептяща струна на страданието (да си спомним звука на скъсана струна в мъгла, който се дочува при сечта на вишневите дървета в Чеховата пиеса), същностно се нуждае от графичност, от приглушената палитра на светлосенките, за да се открои неговата яркост и изключителност. Разбира се, това е стилът на „Сфуматo".

Театралната работилница привлича едни от най-интересните актьори от поколенческата вълна, появила се в края на 70-те и през 80-те години като Жорета Николова, Светлана Янчева, Диляна Хаджиянкова, Петър Пейков, Красимир Доков, Михаил Илийков, Йордан Биков, Румен Трайков, Таня Шахова, Чавдар Монов, Валентин Танев, Владимир Пенев, Веселин Мезеклиев, Малин Кръстев и др. Но към тях се включват и актриси като Цветана Манева и Невена Мандаджиева, дебютирали още през 60-те и получили вече високо професионално признание. Инцидентно в спектакли на „Сфумато“ участват едни от най-ярките актьори от още по-възрастното поколение: Наум Шопов, Ицхак Финци, Емилия Радева. А с течение на годините постъпват и нови попълнения от наскоро завършили образованието си актьори като Снежина Петрова, Албена Георгиева, Цветан Алексиев, Йосиф Ша��ли, Деян Донков, Иван Юруков, Христо Петков, Маргита Гошева, Мирослава Гоговска, Елена Димитрова и др. Всеки от тях има своето по-дълго или по-кратко пребиваване в „Сфумато“, което оставя отпечатък върху неговото/нейното развитие.

Всички те минават през репетициите и ателиетата на театралната работилница, където успяват да придобият техники на безусловна актьорска игра и да стигнат до максималната експресивност на своята актьорска природа. „Безусловна актьорска игра” за философията и естетиката на „Сфумато” означава актьорът да стигне до пределите на своите психо-физически възможности в процеса на изтръгване от подсъзнанието си на архетипни образи, желания, страхове. При пълно потъване в работния процес вече не може да става дума за индивидуален актьорски стил или маниер. Търсят се единствено автентични преживявания, инстинктивни реакции, изненадващи решения от актьора в една или друга ситуация. При подобен начин на работа кристализират ясно характеристиките и възможностите на всеки актьорски натюрел. Затова за голяма част от актьорите времето, когато са работили в „Сфумато“, е свързано с едни от най-запомнящите им се роли.  

Програма Достоевски

„Сфумато“ се стреми към постигането на метод в работата с актьора, макар и трудно поддаващ се докрай на систематизация, защото е неразривно свързан с една неустойчива категория като колективното несъзнавано. Подобен интерес към дълбоките зони на колективната памет води и до силните групови актьорски образи, създадени в постановки като „Луда трева” по Радичков, авторските спектакли „Апокриф”, „Черното руно” и др. Колективният образ на сцената, аналог на античния хор, е нетипична за театралния мейнстрийм актьорска практика; в нея индивидуалната изява на актьорите е приглушена за сметка на търсенето на общ ритъм и мултиплицирания в много тела сценичен жест. Усилената от актьорската група психо-физическа енергия на сцената въздейства не само на рационално ниво, но и подсъзнателно на зрителите. Този ход е радикален по отношение на позицията на актьора в представлението. Актьорът трябва да стане част от колективно тяло, което има своя кинетична и духовна енергия; подобно на древногръцкия хор, колективният сценичен образ понякога се превръща в огледална проекция на общността, която го гледа.

Можем да откроим два основни приноса на „Сфумато“ за развитието на актьорското изкуство – безусловната актьорска игра и груповото (хорово) присъствие на сцената. Към тази констатация трябва да се прибави и фактът, че през всичките години на прехода „Сфумато“ е своеобразен инкубатор за актьори, които искат да усвоят техники и методи, различни от психологическия реализъм ала Станиславски във версиите, в които е познат до 1989 г. Но „Сфумато“ е не само инкубатор за актьори. Театралната работилница успява да изгради свой артистичен и интелектуален кръг, към който в различни моменти се присъединяват за по-дълго или по-кратко различни професионалисти – писатели, режисьори, сценографи, композитори, преводачи, философи, езиковеди и др.Особено внимателна е работата с текста. В някои случаи създаването на текстовата основа става в тандем със специално поканен за целта драматург. 

Имената на Кирил Мерджански, Георги Тенев, Стефан Иванов, самите те автори на текстове за театър, съпътстват съвместната работа върху литературния материал на театралната работилница през годините. Кирил Мерджански създава драматургичната основа на „Тирезий Слепият” по „Едип цар“ на Софокъл; Георги Тенев – тази на програмата „Достоевски”, а съвместно с Иван Добчев – „Стриндберг в Дамаск”, „Завръщане във Витенберг”, „Книга за изгаряне”; Стефан Иванов пък е съавтор с  Добчев на „Медея - майка ми”, а прави своя самостоятелен дебют като драматург с „Между празниците” (2013). Иван Добчев ( и Маргарита Младенова – б.р.) създава авторски спектакли по текстове на съвременни български автори - Ани Илков, Георги Господинов, Калин Янакиев, Борис Христов и др. Трябва да подчертаем, че именно на сцената на „Сфумато“ Иван Добчев се изявява активно и като драматург– повечето от неговите спектакли са драматизации и адаптации на литературен или документален материал.

От ляво на дясно Венета Дойчева, Камелия Николова, Николай Йорданов, Маргарита Младенова и Иван Добчев

В постановъчната работа „Сфумато“ привлича и дава място за първите професионални стъпки на млади режисьори. Именно на тази сцена Явор Гърдев – един от най-ярките режисьори в съвременния български театър, – реализира запомнящите се спектакли „Сънят на Одисей“ по Х. Мюлер, Й. Бродски, Г. Тенев и К. Мерджански (1997/98) и „Квартет“ от Х. Мюлер (1998/99). Стоян Радев пък поставя „Соларис“ по романа на Станислав Лем – също един от първите му успешни спектакли. Тук се завръща работещият в Германия български режисьор Иван Станев със спектакъла „Изкопни материали“ по А. Платонов (2005/06). А сред по-младите режисьори, поставяли в „Сфумато“, можем да открием имената на Стилиян Петров, Димитър Сарджев, Ованес Торосян, Васил Дуев, Йордан Славейков, Боян Крачолов и др.

Отварянето към младите професионалисти и даването на възможност за тяхна изява е тенденция, която се усилва през последните години. За това допринася и фестивалът „Малък сезон“, иницииран преди 20 години от „Сфумато“, който се превръща в инструмент за откриване на нови идеи и таланти. С мисъл за бъдещето на „Сфумато“ е и лансираният проект „Пристройката“, който е в ход и предвижда реконструкция и разширяване на съществуващата в момента сграда. Идеята, която прозира зад този проект, е разрастването на театралната работилница в център, който си поставя още по-мащабни цели в правенето на театър, в обучението на млади професионалисти, в осъществяването на международни и интердисциплинарни  колаборации.Можем да обобщим, че за изминалите 30 години „Сфумато“ успя да се превърне от една алтернативна идея за театър, в културно пространство, което продължава и днес да бъде генератор на силни духовни енергии. В някакъв смисъл неговите основатели и неизменни лидери успяха да сбъднат мечтите на Пенчо Славейков „Театърът трябва да бъде автономен! Управлението му подчинено на волята на онзи само, който го управлява�� , докато държавата, която го субсидира, само бди „… за изпълнението на неговата цел” . 

През 1909 г. П. Славейков всъщност предлага един модел за театър (тогава той си го пр��дставя като национална институция), който става територия на духа, воден от силна творческа фигура, автономна в своите решения. Можем да твърдим, че този модел остава недокрай разбран от културните политики на българската държава повече от 110 години след неговото лансиране. Защото публично субсидираните театри в България днес много повече приличат на тези, които П. Славейков наричаше „народни” – тяхната основна цел е „развлечение и удоволствие на буржоа и работници” , докато негов идеал бе театърът като „храм, в който да се богослужи с българска реч и чрез нея да се манифестира в художествени форми и образи творческата ни мощ и нашето съзнание на живот...”. (всички цитати са от Славейков, Пенчо. Национален театър. [1909] В: Съчинения. Т. 2, София: Български писател, 1966, с. 428 – б.а.). От съществуващите театрални формации в България „Сфумато“ в най-голяма степен се доближи до Пенчо Славейковия завет, защото, подобно на големия поет, през цялото това време имаше съзнание за културна мисия. ≈

Програма Радичков

Текст: Николай Йорданов

Снимки: Стефан Джамбазов, Стефан Марков и архив на „Сфумато“

P.S. на „въпреки.com”: Представянето на Сборника се състоя в парковото пространство около Театрална работилница „Сфумато“ с участието на авторите му, Маргарита Младенова и Иван Добчев, театрали, студенти от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Тогава беше и премиерата на 24-то издание на списанието за театър “Homo Ludens”. За него – в следваща публикация на „въпреки.com”.