#НационалнаГалерия

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: За Алла Георгиева - лично

Всяка изложба на Алла Георгиева е преживяване, което живее в тебе и вървиш с него заедно с години. Дори в определени моменти усещаш, не, че творбите ѝ са те променили, а са станали част от теб самия в осмислянето на световете около нас и в нас. Изложбата ѝ „Дневник. Коронвирус в България“ в Панорамната зала на Квадрат 500 ни хвърля с мощта на таланта ѝ в абсурда, в който живеем вече повече от година и, който реалността надмина и най-въображаемата антиутопия.

Публикуваме пълния текст, който Алла  написа за изложбата си. Той е, според нас, изключително важен не само, защото е личният ѝ разказ на артист, а е и личният ѝ човешки разказ за ситуация, през която премина и продължава да преминава всеки един от нас. Можем да го наречем и документ на времето, което остави/оставя белези и във физиката ни, и в душата ни: „Причината да започна този Дневник беше уникалната  ситуация, в която се озовахме - нещо, което не очаквах, че може да ми се случи през ХХІ век. Световната пандемия от коронавируса Covid 19 ни припомни забравени в Западния свят реалии - карантина, затваряне, строги ограничителни мерки... Още в самото начало усетих натрапчива потребност да засвидетелствам визуално и вербално случващите се събития, да спра времето, да го фиксирам, запечатам и запомня. И когато правителството в България обяви извънредното положение, реших, че трябва да го пресъздам във всекидневни рисунки. Публикувах ги в своя личен профил във Фейсбук и това продължи два месеца до отмяната на извънредното положение (13.03.2020 - 13.05.2020). Рисунките правих в крачка със случващите се събития и моите реакции, без предварителни скици, нa prima vista с четка и черен китайски туш. Всяка рисунка беше придружена с точна статистика на новоразените в страната. Коментарите и интересът към рисунките от приятелите ми във фейсбук ме амбицираха да продължа да ги правя всеки ден. Хуморът и иронията бяха призма, през която гледах към случващите се събития. Цялата ситуация беше толкова необичайна, объркваща, налудничава и често  абсурдна, че просто нямаше как да бъде представена по друг начин.

Снимка: Архив на Национаната галерия

Свитък

Появата на Дневника във вид на свитъци на пръв поглед изглежда случайна и немотивирана, но аз отдавна съм установила, че при мен случайности няма. Монотонните дни, изпълнени с безброй ограничения, се преливаха едни в други и образуваха единен поток, за изобразяването на който  дългите свитъци бяха най-подходящата форма.

Всичко започна от едно руло хартия, което се търкаляше в къщи. Тъй като съм арт-Плюшкин, не ми даваше сърце да изхвърля нещо, което един ден може да ми послужи за изкуство. Реших, че това  руло е подходящо за Дневника ми и започнах рисунките върху него, без дори да знам колко е дълго. Когато  хартията неочаквано  свърши, нямах друга подобна и направих две рисунки върху отделни листове Fabiano, докато си купя спешно руло Fabiano Academia и да продължа в същия стил. Така се получиха 61 рисунки в три свитъка с обща дължина 22.63 м.

По-късно дойде осъзнаването на тази неслучайна „случайност“. Разгледах в Интернет свитъци от различни епохи и веднага усетих връзката ни. Древните свитъци повествуваха за най-важните, за изключителните събития в историята на своите народи. Моят свитък илюстрираше изключителността на това необичайно явление - пандемията от COVID-19 с фокус България. Свитъкът като форма създава особена интимност на преживяването на произведението на изкуството.

Снимка: Архив на Национаната галерия

Опит

Рисуването на Дневника беше изключително вълнуващо преживяване и натрупване на опит. Всъщност доста се забавлявах, докато го правих.  Съдържанието му постоянно лавираше между личното и колективното. Същевременно той се превърна в любопитна палитра от нашите психически състояния в периода на принудителната изолация – страха от болестта и смъртта, об��ваналите ни депресии и к��аустрофобични мании, масовите  обсесии от световни конспирации, страха от диктатурата и възможността за манипулиране, пропадане в черната дупка на окултни практики и псевдо–медицината, тревожни състояния, породени от липсата на човешки контакти и близостта с природата. Опитах се  да изразя и мъчителния преход към  работата и общуването онлайн.

Животът ни никога вече няма да бъде същият.“

Снимка: Архив на Национаната галерия

„В момента, в който надникнем в „Дневника“ и се потопим в света на художничката, ни залива магията на споделените от нея усещания за заобикалящия ни свят. Те са като лавина от настроения, стигащи понякога до абсурда, но зад смеха и закачливата атмосфера усещаме тъжната констатация за изплувалите наболели проблеми в живота ни. И Алла не подминава нито един от тях. Без да усетим, се включваме в нейния хиперболизиран разказ, енергията на който ни повлича като пълноводна река. С горчива ирония художничката ни захвърля във водовъртежа на актуалните събития, съпътстващи ежедневието ни – отъждествявайки се с крехката уязвимост на всеки един от нас. Действащите лица, създадени като че ли на един дъх със силата на неоспоримия ѝ талант, остават дълго време в мислите ни с горчивия привкус на равносметката. А разказваните с изненадваща оригиналност истории се движат по тънката линия на фини внушения на различни емоционални състояния – безпокойство, страх, тъга, безразличие, радост. Серията от 61 рисунки Алла създава за всеки ден от карантината в периода от 13 март  до 13 май 2020. Всяка една от тях е изпълнена с характерния за художничката почерк, поднесена с елегантно чувство за хумор, самоирония, деликатност и художествена мяра.“ Пише от своя страна кураторът на изложбата от Националната галерия Боряна Вълчанова.

Изложба “Автопортрети в женски род”, Галерия “Стубел”, 2021. Снимка: Стефан Джамбазов

„Жить больно“

Разгледах изложбата дни след откриването на 18 март, малко преди поредният lockdown да затвори за 10 дни галерии, музеи, заедно с ресторанти, МОЛ-ове и т.н. Друга тема е защо точно галерии и музеи, като че ли у нас, както в други европейски столици се вият опашки пред тях от стотици хора. Беше от слънчев и хубав ден, от малкото, които ни се случват тази пролет. От високото на Панорамната зала на Квадрата София изглеждаше красива в очакване на природното обновление. Бяхме с дъщеря ни много тъжни, страдахме, защото Стефан беше отлетял преди дни, но когато за последно бяхме заедно, той ни каза непременно да видим изложбата на Алла. Той не успя. Пое с финалните зловещи акорди на коварната болест точно една година след миналогодишния 13 март и след два дни тя го победи, въпреки духа му, въпреки работа до последно, въпреки любовта ни. И съвсем лично минахме през свитъците на Алла,   които въпреки страховете, въпреки детайлно изписаните, изрисувани  дни с ирония и почти втрещяване в какво си попаднал, откриваш доброта как всичко това се изживява. 

Във всички свои изложби, независимо от конкретната им насоченост, винаги към сложността на човека и света художничката с размаха на таланта си успява да ни открие детайлите на живота, които дават смисъла защо сме такива тук и сега и кое е онова преди нас. То понякога е ужасяващо, мислим, че е отминало, но се връща и ни подлага на изпитание човечността ни. Дори след първата ни усмивка и радост от срещата с изкуството ѝ идва тъгата и въпросът защо. Дневникът на Алла магически, без дори да усетим става и нашия дневник, макар че не сме го написали, а още по-малко изрисували. И като се замисля нейните свитъци за тези два месеца, които няма как да не продължават, без многоточие в дните и в месеците след май миналата година, в нашата тревожност и опитите да преодолеем принудителната самота и липсата на човешките ни контакти. Дигиталният начин на живот – на работа, на прегръдки с приятелите тепърва, вероятно, ще доразбива изтормозените ни души. Ще успеем ли да съберем парченцата им! Наистина, животът ни едва ли ще бъде същият, както преди не само заради личните загуби.

Алла Георгиева, изложба “Нашето! Музей на диванните войни”, Гьоте Институт, 2015. Снимка: Стефан Джамбазов

От години познаваме художничката, творчеството ѝ – винаги с усмивка и ирония, колкото и сериозно да разказва важни истории с картини, с инсталации, пърформанси, с карикатури. Преди време бяхме публикували на нашата фейсбук страница една снимка от пицария в Синеморец, на която беше поставен следният надпис: „Цици има по целия /?!/ плаж, пици има само при нас!” При това не е някакъв дискретен надпис, а плеснат на най-видно място под покрива на въпросната пицария. Оказа се, че надписът не е от миналата година, а доста преди това. А на плажа има, разбира се, и майки, и деца, и въобще жени. Но това като че ли не прави впечатление на нико��о. Обади ни се, обаче, тогава Алла Георгиева и помоли за разрешение да постави тази снимка в своя „Музей на жената”. И го видяхме, заедно с куп родни абсурдни кичозни „артефакти”, пропити със сексизъм, липса на вкус и откровена простащина в експозицията ѝ от личната ѝ колекция преди време в в къщата-музей „Вера Недкова” в София, филиал на Националната галерия .  Включително „патриотична чаша” с женски гърди и националния трибагреник?! 

Спомняме си преди време дискусията около рекламата с дините като женски гърди за мастика „Пещера”, но тук в изложбата има и още по-големи абсурди. Имаше и текст, че изложбата не се препоръчва за лица под 16 години, но много от предметите и рекламите са си на най-видни места в родината ни и достъпни за всички лица без оглед на възраст?! Тогава нямаше Коронавирус, но Алла сякаш с иронията си и с показа на абсурдното, дори гадно отношение към жената по нашите ширини предчувстваше до какво води всичко това. Неприемането от България на Истанбулската конвенция, уж под претекста, че това не са нашите исконни християнски и семейни ценности, а почти всеки ден в криминалните новини съобщават за поредната жена и деца, жертви на домашно насилие. Нерядко този инцидент, както го наричат, завършва и със смърт, а травмите остават за цял живот. За изложбата може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Изложба “Музей на жената”, филиал на НГ къща-музей “Вера Недкова”, 2020. 

Връщайки се малко назад във времето откривам, че изложбите на Алла, толкова различни и, все пак, вървят в заб��лежителната посока за осмисляне на хуманността, на емпатията, за разбирането на човешката болка, преминаваща през нея. Но това не са мрачни апокалиптични творби, а и радост от личното ѝ състояние на обич към човека, който въпреки страданието през сълзи, често непроляти, от гордост и достойнство, продължава пътя си, без да е сигурен, че е най-добрият. 

Изложбата ѝ „Животът е песен“ или „The Life Is a Symphony” в столичната галерия „Структура“ през 2018, според нас, а и не само е явление и до днес не само в художествения ни пейзаж, а най-дълбокият личен прочит на човешката болка и куража да ѝ устоиш, дори пребориш. Тогава тя сподели пред нас по повод експозицията си: „Имах много съмнения дали да я показвам изобщо на публиката. Споделях това съмнение с приятели, но те ме разубедиха. Мислех да я направя в ателието, много камерна, с малко хора, които да поканя. Но те ме убедиха, че това е проблем, който засяга много, много хора.За това нещо трябва да се говори по същия начин, както се говори за всичко останало, за което се правят изложби. В случая проблемът е със здравето, с болестта, която връхлита човека в определен момент. Тази изложба е автобиографична, защото бях на 28 години, когато научих, че майка ми е болна от рак и това за мен беше огромен шок. Не очаквах, че е възможно. Много трудно го понесох. Животът така или иначе минава, в него много неща се случват. И когато след известно време болестта настигна мен, тогава усетих някаква много необикновена връзка с майка ми и с всичко, което съм оставила там, където съм живяла. Това е начинът, по който ти преживяваш болестта. Когато си на 28 години ти не разбираш много неща. Все още си твърде млад, за да разбереш какво усеща другия човек. А тя много ме обичаше и беше взела клетва от всички хора около мен да не ми казват от какво е болна. Затова, когато получих телеграма, буквално бях в невероятен шок. За мен това беше срутване на света. След това, когато преживях подобно нещо и оцелях, разбрах за себе си много неща“. 

Алла Георгиева, изложба “Животът е песен”, галерия Структура, 2018. Снимка: Стефан Джамбазов

Разказа Алла за постепенното натрупване в нея да изкаже нещо толкова интимно и човешки за пътя, който е преминала, за да създаде тази изключителна като творческо преживяване и емоционално въздействие експозиция. „Първо, изцяло се промени мирогледът ми. Получи се по много странен начин. Разбрах, че трябва да цениш всяка една секунда, в която ти си на този свят, защото всичко може да свърши ей така, буквално. Ти не го очакваш – свършва и край! Няма го. И затова всичко се изясни до болестта ми. Всичко, за което имах желание да се боря, за да постигна някакви непостижими неща, да влизам в сложни взаимоотношения с приятели, с близки хора. Като че тази болест ти е изпратена да разбереш нещата за себе си“. Тогава ние открихме Алла сякаш отново, иначе така въодушевявани от нейната усмивка и ирония да разказва за сериозни неща в контекста на преживяното от хората в нашия свят, което отново се възпроизвежда, въпреки надеждата, че вече не е възможно. (Изложба „За любовта, великата и малката“ 2008 в несъществуващата вече галерия ARC Projects, мащабния ѝ проект „Нашето! Музей на диванните войни“. Тази нейна експозиция беше сериозна и неочаквана реплика, свързана с Руско-украинската война в по-широк смисъл от конкретното събитие разлюляло света. Защото тя не отмина всички български проблеми тук – за патриотарщината, за патриотизма, за Кристо Явашев – наш ли е, чий е. И в годините досега тази нейна изложба, като че ли става по-трептяща във времето, в което живеем.)

По много причини се връщам към изложбата на Алла в галерия „Структура“, за която може да прочетете тук. Тогава подчертахме, че от години познаваме художничката, творчеството ѝ – винаги с усмивка и ирония, колкото и сериозно да разказва важни истории с картините си. Тогава тя беше категорична, че „чувството за хумор напуска човека в същия миг, в който научи, че е болен. Чувството за хумор идва, след като минат определен брой години. Тогава можеш да преразгледаш нещата си, които са ти се случили. В моите работи, които тук представям има нещо обвиняващо, защото когато помислех, че ще си отида…Ето мама си отиде и аз ще си отида. Когато това се случи, освен че ще напусна близките си и освен, че ще ги оставя сами, освен че ще напусна много важните неща, си помислих и за връзката ми с изкуството. Много е смешно сега, но си мислех тогава, че като си отида много ще ми липсва изкуството. Преодолях този проблем, ��ащото направих работите, които са тук“.

Изложба “Животът е песен”, галерия Структура, 2018. Снимка: Стефан Джамбазов

От днешния ден и след „преживяния“ Дневник на Алла тези нейни думи, тогава запомнени, а сега още по-преосмислени остава завинаги онова „Жить больно“, избродирано на една възглавничка, на която тя е положила главата си, а  снимката е на Стефан. На тази възглавничка пише „Жить больно” и според Алла, която е от Харков, нито на български, нито на английски език може да бъде предадена по-точно драмата на болестта и живота. Тогава не подозирахме какво изпитание му/ни предстои…

И не пропускайте изложбата на Алла Георгиева „Дневник. Коронвирус в България“ в Панорамната зала на Квадрат 500. Чрез нейното изкуство може да разберете и неподозирани неща за себе си. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на Националната галерия.

Алла Георгиева и Чавдар Георгиев, изложба “Кориците на Прас Прес”, галерия-книжарница Софияпрес, 2021. Снимка: Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Извън всички свои ��ични и знаменателни за художествения ни живот проекти на Алла Георгиева, тя е част и от явлението в медийната ни среда вестник „Прас – прес“ заедно със съпруга си Чавдар Георгиев, Чавдар Николов и Христо Комарницки. За тях може да прочетете тук и тук.