#Сашо Стоицов

[vprki]

Роси, Сашо, Тони и Себастиян в галерия Little Bird Place

Галерия Little Bird Place представя "Антиметрика", изложба, която събира две артистични дуота – Росица Гецова & Сашо Стоицов и Антоанета Куик &Себастиян Куик – в диалог върху напрежението между природата и човешката намеса, устойчивостта и ра��пада. По този повод в уютното пространство на галерията разговаряхме с Росица Гецова, художничка, галеристка, куратор.

Те и четиримата са много свързани с природата, каквато е идеята за създаването на галерия Little Bird Place и тя в годините върви последователно в тази посока.

Себастиян и Антоанета Куик

А Роси Гецова споделя, че със Сашо следват в творбите си този път, „но по синтетичен начин. Това беше интересно с кореспонденцията с другите двама автори Тони и Себастиян. Ние използваме синтетични материали – пластмаса, селикон, с които обаче искаме да покажем връзката с природата. Те – обратното, използват природни материали, тук в случая повече цветни материали.“ Идеята за тази изложба е изцяло е на галеристите Борис Чеширков и на Нора Ампова-Чеширкова, които са ги поканили. „Преди изложбата със Сашо видяхме работите на Тони и Себастиян имахме два пъти срещи, на които обсъждахме кой какво ще покаже. Видяхме ги готови, когато ги редяха. Борис и Нора ни бяха куратори, те избраха работи, идваха до ателиетата, гледаха, снимаха. Това е хубаво, защото понякога авторите сами трябва да селектират и не знаят кое да изберат. Хубаво е някой друг да избере.“ Пояснява Роси.

Творби на Себастиян и Антоанета Куик

Вдъхновена е от концепцията за антиметрия – съзнателното отхвърляне на симетрията в търсене на нов ред. В изложбата, артистите превеждат темата в отказ от еднозначност и създаване на динамични връзки между материалност и идея. Взаимодействието между артистичните двойки се движи между преплитане на почерците им и подчертаване на различията в техните индивидуални търсения.

Себастиян и Антоанета Куик работят със смесени техники, колажи и асамблажи, в които природата „наблюдава“ човека и неговата борба за идентичност и връзка с корените му в съвременния свят. Росица Гецова използва прозрачни елементи и повторяемост, за да визуализира възприятието ни за пространство и реалност, докато Сашо Стоицов, в серията си "Разхвърляните мъниста", превръща екологичния проблем в концептуален художествен жест, продължавайки своя ангажимент към социално значими теми.

От творбите на Сашо Стоицов

„Антиметрика“ отразява мисията на Little Bird Place да представя изкуство, което изследва връзката между природата и съвременния свят. Чрез използване на разнообразни материали, намерени обекти и иновативни техники, изложбата предлага многопластово преживяване, което кани зрителя да преосмисли границите между ред, хаос, баланс и дисонанс. Пишат от галерията във въведението към изложбата.

А ние продължаваме разговора с Роси Гецова, като ѝ напомняме, че в годините наблюдаваме колко обичат със Сашо да правят съвместни изложби. „Отдавна сме заедно и участваме в различни пленери, в резиденции, в общи изложби с други наши колеги, а инач�� сме различни като автори. Когато си заедно с някого имате допирни точки и явно по този начин се получава и някакво допълване и някакво вдъхновение от единия, от другия. Една подкрепа някой път може съвет, аз го питам, той ме пита за технически въпроси, за някакви материал��…“

От творбите на Сашо Стоицов /ляво/ и Росица Гецова /дясно/

Подхвърлям ѝ, че сякаш техните творби водят диалог, колкото и да са различни. Дали си представя какво си говорят.

„Не знам, тъй като галерията е ориентирана към природата и ние се стремихме тази тема да бъде водеща в изложбата. Както за мен тя е много близка, а също и Сашо ѝ обръща внимание в последните години. Той доста отдавна има такива серии за природата още, когато е живял в Щатите. Прави цветя, които са от фенокартон с големи цветя, те са собственост на СГХГ. Те са обемни като скулптури и ги сглобява и пак се казват „природно“. А сега тук той намира разни предмети, които не ги изхвърля, например, тук е калъфчето му от GSM, тази с точките, има капачка от перилен препарат, с който той пере, има капачки от кисело мляко, там пише срок на годност. Тези предмети той си представя, че ще останат и след него, защото са пластмаса. Какво остава след нас, нали? Това в някакъв смисъл е  и идеята и тези малки мъниста, които разпръсква, които може би напомнят на някакви звезди, на нещо все едно отвисоко погледнато, някаква земна повърхност.“ Разказва Роси за творбите на Сашо.

Творби на Росица Гецова, вдясно притиснатата ��и планета

А после ни представя своите, като обяснява, че една от работите ѝ е планетата Земя, която е притисната, все едно между две стени. Всички творби, които показва в изложбата са нови, специално създадени за пространството на Little Bird Place.  Споделям ѝ, че е тъжно  да сме толкова притиснати като жители на нашата Синя планета… „Да, метафорично е. Това е като аларма. Голямата ми работа е от една моя стара изложба с фотоколажи. Обаче ги нарязах, преработвам си стари неща. Като ги нарязах ми хареса как стоят в пространството. Нарязаните ги направих на тази инсталация, но ги изпринтих на плексиглас, като идеята ми е, че всъщност, има разлика във времето и все едно времето не съществува. Тук се показват едни неща, тук други. Едно и също нещо се намира в различни ситуации и повърхности, в различни вселени, има няколко различни нива и зависи къде ще попаднеш. А те не се срещат в онези безкрайности. Другата ми работа е принт на природни мъхове, които са също притиснати от всякакви пластмаси, отзад има много пластмаси, все едно е като вътрешна импрегнация…като притеснителен хербарий, притиснат, не е между листове хартия. А където не може да се диша…“

Росица Гецова - принт на природни мъхове, притиснати от пластмаса

Росица Гецова продължава своите посоки, които силно бяха изразени преди време във впечатляващата ѝ изложба в необичайното пространство на Водната кула в кв. „Лозенец“. Признава, че много ѝ харесват прозрачните неща, които стоят едно зад друго и се наслагват. „Пластмасата ми пасва като материал, по-съвременен е. Моето е плексиглас. Идеята за прозрачността, видимост от различни страни е моя философия. Живопис отдавна не правя, по-скоро това, което правя е някаква алтернативна живопис. Тя има цвят, но е в пространството, обемна е, такъв вид живопис.“

Припомняме, както отбелязват от галерията, че Антоанета Куик и Себастиян Куик формират шведско-българско мултидисциплинарно творческо дуо, съчетавайки своите индивидуални изрази и силни страни в изследване на теми като равновесие, природа и човешкия опит. От срещата им през 2011 г. съвместната им работа еволюира в общата им изложба „Еквилибриум” (2024 г.) в галерия Little Bird Place, последвана от нейната адаптирана версия: „Еквилибриум-Континуум” (2024 г.), част от форума за съвременно изкуство Буна във Варна, както и много други колаборативни проекти като инсталации, скулптури, улично изкуство, музика и арт пърформанси в България и Швеция.

Себастиян Куик

Дълбоката връзка на Себастиян и Антоанета с живия свят, съчетана с афинитета им към сюрреализъм и разказване на истории, както и споделения им стремеж да създават съзнателно и съобразено с ресурсите и потреблението изкуство, спомагат за създаването на това еклектично и изненадващо кохерентно художествено единство.

“Точно преди година изложбата ни Еквилибриум изследваше как ние, човешките същества, можем да наблюдаваме естествения свят и чрез него да открием истинската си същност. Този път изложбата Антиметрика обръща обектива, позволявайки на творбите ни да отразят как природата би наблюдавала човека. С дълбока проницателност, но и с голямо благородство и търпение, тя става свидетел на човешкото преживяване: усилията ни да се ориентираме в сложността на вътрешния и външния си свят, вроденото ни търсене на идентичност и органични корени сред суровостта на градс��ия живот. Това е размисъл за нашата борба, смъртност, смелост и цел в безкрайната абстракция на човешката цивилизация.” Отбелязват двамата артисти.

Росица Гецова

В годините неведнъж сме писали за творческите изяви на Росица Гецова и Сашо Стоицов. За нея изкуствоведката Зоя Петрова пише: „Росица Гецова е визуален артист с оригинален подход и ярка фигура в българското съвременно изкуство. Това, което отличава Росица Гецова, е характерният израз на психологическото пространство, реагиращо на новите процеси. Между дигиталното и реалното, където границите се размиват и неосезаемото се слива с осезаемото, Росица Гецова показва блестящо сложното взаимодействие между вътрешното и външното – психика и реалност. Пространства, които надхвърлят конвенционалните граници, канят ни да ги прекосим в енигматични пейзажи.“

От 2007 г. Росица Гецова е арт директор и куратор на изложби и събития за съвременно изкуство в галерия „Аросита“.

Своето участие като автор в изложбата Сашо Стоицов нарича „Беззащитните мъниста са издръжливите звена“.  И уточнява: “Това е серия от работи, в които канонизирам екологичния проблем на планетата, както подобна форма на изказ имах в поредицата ми “Право на труд” от 90-те”.

Сашо Стоицов е едно от интригуващите и значими имена, присъстващи на съвременната българска художествена сцена от десетилетия. Всяка негова изложба или участието му групови експозиции винаги изненадва, а е, уж, познат и обичан автор. Знае ли човек какво се крие зад усмивката му и новото, което ни готви…

От творбите на Сашо Стоицов

„Повече от 3 десетилетия /вече четири – б.р./ Сашо Стоицов (роден е 1952 година в Благоевград) е в авангарда на най-интересните търсения в изкуството. Той е сред малцината български художници, които предвещават големите промени в изкуството ни след 1989 година и продължават да са изненадващи и новаторски настроени и днес. Активният му творчески път започва в началото на 80-те години. Появява се със серия големи фотореалистични портретни композиции, с които много бързо се налага като един от най-интересните живописци.

В края на 80-те, на прага на прехода, Сашо Стоицов не само участва в най-важните за периода изложби, но и организира някои от тях като един от лидерите на „Група Благоевград“. Той е сред първите художници, които реагират на променените условия. Творбите му от този период остават в класиката на българския авангард.“ Написа за него преди време изкуствоведката Мария Василева, която бе и куратор и на забележителната му ретроспективна изложба „Пробив“ в Националната галерия, Двореца, 2016 година. /може за прочетете тук/.

Антоанета Куик и публиката

Изложбата "Антиметрика", в галерия Little Bird Place продължава до 16 март, заслужава си, може би ще се замислим за света, в който живеем. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

„Разговорът“ на Сашо Стоицов с цветята…

Портрети на състояния на растения, хора и небе. Има портрети на цветя, портрети на небе и портрет на човешко състояние. Цветята позират, небето иска да каже нещо, хората стоят като мравки. Основно е портретирането на различни състояния на моделите. Усещането е за много силна връзка на наблюдаващият и наблюдавания. Пишат от галерия „Аросита“ като въведение към изложбата на Сашо Стоицов „Портретни картини“.

Но изложбата е много повече като поредното „влизане“ в света на художника. Защото Сашо Стоицов е едно от наистина интригуващи и значими имена, присъстващи на съвременната българска художествена сцена от десетилетия. Всяка негова изложба или участието му групови експозиции винаги изненадва, а е, уж, познат и обичан автор. Знае ли човек какво се крие зад усмивката му и новото, което ни готви…

„Повече от 3 десетилетия /вече четири – б.р./ Сашо Стоицов (роден е 1952 година в Благоевград) е в авангарда на най-интересните търсения в изкуството. Той е сред малцината български художници, които предвещават големите промени в изкуството ни след 1989 година и продължават да са изненадващи и новаторски настроени и днес.

Активният му творчески път започва в началото на 80-те години. Появява се със серия големи фотореалистични портретни композиции, с които много бързо се налага като един от най-интересните живописци.

В края на 80-те, на прага на прехода, Сашо Стоицов не само участва в най-важните за периода изложби, но и организира някои от тях като един от лидерите на „Група Благоевград“. Той е сред първите художници, които реагират на променените условия. Творбите му от този период остават в класиката на българския авангард.

В началото на 90-те художникът развива акционистките, социално критически действия по-посока на по-задълбочен анализ на миналото. Сашо Стоицов е единственият, който се свързва с понятието „соц-ар��“ в българското изкуството.

След заминаването си за Ню Йорк през 1998 година той започва да използва фотоапарат и компютър, и развива нова техника – стиропорен картон, цветни хартии и скочове. Стоицов създава паралелна реалност, която много напомня портретите от серията „Програма“ в поставянето на граница между видимото и ирационалното.“ Пише за него изкуствоведката Мария Василева. Тя бе и куратор и на забележителната му ретроспективна изложба „Пробив“ в Националната галерия, Двореца, 2016 година. /За нея  текст на проф. Свилен Стефанов може да прочетете във „въпреки.com” тук./

В годините Сашо Стоицов организира пленери по живопис в родния си Благоевград, последвани от изложби в Градската галерия. Те  представят, без да е преувеличено нови посоки и реализации изложби. Това не са обикновени пленери, в който художници се събират да прекарат приятно няколко дни и да понарисуват нещо, а срещи, в които художниците реагират на града и на проблемите в света.

Преди време на пленера формулиран от куратора му Сашо Стоицов като „Живописната технология в съвременното изкуство”, 2016 един от участниците проф. Свилен Стефанов каза за „въпреки.com”: „Аз гледам на това, което става като участник, а миналата година го гледах като страничен наблюдател. И тези две гледни точки съвпадат. Това всичко Сашо Стоицов го прави с подкрепата и на градската галерия, и на общината. Но той е двигателят и успява да покани такива актуални български художници, които да гарантират едно добро ниво на изложбата. Повечето пленери са хаотични, няма какво да се лъжем. Някои хора ходят там, правят някакви пейзажи, оставят нещо, ядат, пият и така нататък. Тук случаят не е такъв. Ако се загледаш в тези работи ще видиш, че това са произведения на съвременното изкуство и не са правени на крак. В смисъл, че е доста сериозна и трудоемка работа, умно направени, авторите са много сериозно подбрани. Значи говорим първо за много сериозна кураторска работа, за мотивиране на тези хора, които са дошли тук в Благоевград, които през тези десет дни са работили в ателиетата. И в края на краищата това води до нещо много важно, а то е влизане на тези произведения в сбирката на града, на градската галерия. Което е безценно, защото това наистина са специално подбрани художници.“ /повече може да прочетете тук/.

Но да се върнем към неговите „Портретни картини“ в галерия „Аросита“. Експонирани са близо 20  картини, които изобразяват "портрети" на цветя, разположени върху сложен, многоцветен фон, като амалгама от човешки състояния, растения, хора и небе. Това е  своеобразна скрита картина, в която публиката се наслаждава на необикновената връзка с природата, на цветята като живи същества и като неподправено и неизмислено единство между нас и космически свят. Стига да имаме и носим тази чувствителност като човешки същества. Художникът вярва, че я носим себе си, като него, за да ни я нарисува…

Тези "Портретни картини" въздействат естетски, композицията им е в различен , сложен колорит, а творбите в експозицията приканват към размисъл и със заглавията си “Портрет цветя”, “Двоен портрет”, “Портрет“ и “Портрет състояние”…

В интимното пространство на галерия „Аросита“ Сашо Стоицов „разговаря“ и разказва за цветята с образи – дали са били като красив букет или сред тревисти и горски поляни е подробност. Важното е неговото артистично и емоционално сътворяване на тези много ��ични негови моменти от съприкосновение с природата, която за жалост, пренебрегваме във всекидневната си гонитба към амбициозните си цели. Има и нещо друго в тази изложба, изразено много деликатно в една от картините му – това, всъщност е любовта, най-красивото цвете…Сашо Стоицов го знае, разбира и ни го казва, си позволява  си като художник и това свое лично саморазкритие.

Сашо Стоицов

А иначе в този контекст той представя себе си като автор така: „От опитът ми в изкуството остават усещанията ми за моментите,  в които съм правил нещо непознато за мен. Водещата нишка е реагирането по специфичен начин на това, което се случва във и около мен. Това се вижда от различността на медиите в работите ми. Използвам  живопис, рисунка, скулптура, инсталация, фотография, пърформанс, компютър. Темите са или социални, или свързани с хора които познавам, или свързани с изкуството. Постоянната промяна ме отдалечава от скуката на формалността. Доставя ми удоволствие да се озовавам в непознати за мен области.“

Изложбата продължава до 1 юли, но вярваме, че и след това галеристката Росица Гецова с удоволствие би могла да ви запознае с някои от творбите от експозицията. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Художникът Ивайло Христов за новото галерийно пространство HOSTGALLERY

 „И аз, и съпругата ми Дани Христова сме вече след 40-те, не се водим млади автори. Беше важно решението да направим нещо, както за себе си, така и в подкрепа на артистичната сцена тук. Отварянето на галерия в такова пространство не е за себе си, а предполага ��ключването на група художници, съмишленици.“ Каза за „въпреки.com” художникът Ивайло Христов /на снимката/ за новосъздадената галерия за съвременно изкуство HOSTGALLERY.

И продължава: „Надявам се да успеем да я развиваме с идеите си. По-особено е пространството, наистина. Но пък вярваме, че е подходящо за нови медии, дигитални, за различни видове изкуства. В днешно време сме свидетели, че нямаме точно определение за формите на изкуствата, които се смесват непрекъснато, навлизат нови технологии. Пространството предполага и прожекции, и видеоизкуства, инсталации. А отдалечеността от центъра може би пък е плюс, защото днес се гледат периферните пространства.“

Галерията се намира на столичния булевард „Иван Гешов“ в близост до булевард „България“ в един от хубавите столични квартали с добра комуникация. Но някак си нашите навици на софиянци, и на гостите на града ни са като че ли се съсредоточават в идеалния център. Затова си позволявам кажа на Ивайло Христов, че е смела тяхната идея. А пространството на HOSTGALLERY е великолепно, предполага и възможност за концерти, представяне на книги… Художникът продължаваме мисълта ми: „Както и за дискусии. Планираме следващи стъпки, по-скоро през есента. За нас също е любопитно да усетим как се развива това пространство, идеята…“

проф. Jennifer Parker (САЩ)

Галерията е открита в края на юни и предлага на публиката изключително силна селекция от български и международни автори. В съвместната откриваща изложба „GATEWAY I“, участват общо седем автори от България и Франция, Италия, САЩ и Финландия, като някои от имената са световно известни и емблематични в света на изкуството.

До 30 август в HOSTGALLERY можем да видим видео творбите на пионера на пърформанс изкуството Roi Vaara (Финландия), на Stefano Cagol (Италия) с тематично видео за околната среда и н�� проф. Jennifer Parker (САЩ), която ни представя много лично видео за посоките в живота. Ще видим още непоказвана до момента живопис с отработено машинно масло на българския артист RASSIM® както и ярките цветни платна на художника Сашо Стоицов – двама именити творци, знакови за артистичната ни сцена. В изложбата участват също Иглика Христова (България и Франция) с виртуозни рисунки и принт, изследващи микро и макро космоса, както и един наситен със символика светещ обект на Ивайло Христов. Вдъхновител на концепцията за изложбата е Raul Zamudio (САЩ), базиран в Ню Йорк, независим куратор, арт критик и професор по история на изкуството.

RASSIM® на изложбата си в САМСИ, 2016

Изключително интересен факт е, че Roi Vaara и RASSIM® участват отново в обща експозиция, 19 години след емблeматичната изложба в Букурещ от 2004 година „Shake the Limits“ в Националния музей за съвременно изкуство, с куратор Maria Rus Bojan.

Във въведението към изложбата Ивайло Христов като куратор описва концепцията ѝ

“Gateway” - вратата и пътят след нея винаги са имали особено място в човешката история, а и в тази на изкуството. Идеята за откриване на пътища към нови територии и пространства винаги е била изключително привлекателна за човека, и така ще продължи да бъде.За съвременната култура, която все по-смело се превръща в дигитална, граници почти не съществуват. Но се случва понякога вратите да са затворени, зоните да не са съвсем достъпни, нито свободата напълно свободна.

Roi Vaara “Artist’s Dilemma”, 1997, video 3:34 min. / loop, camera: T. Hirvonen. Credit: R. Vaara с указанието Финландия

Великолепна и много актуална препратка за пътя и за пространството е една от творбите в изложбата – видео от 1997 година на Roi Vaara - „Дилемата на артиста“, по идея на Raul Zamudio, който споделя: „Врата, Домакин; две думи, които уместно описват дебюта на толкова важна изложба и най-новото пространство за съвременно изкуство в София. Художниците избраха индивидуално артикулирани понятия за портал в своите творби, но същевременно се обединяват колективно в изследването на множеството му конотации, които не се ограничават до междинен праг, който се отваря към всичко, което е приобщаващо, овластяващо и утвърждаващо. HOSTGALLERY ме помоли да предложа художник, който би могъл да улови добре тази идея, и с тази мисъл ние, с домакина, избрахме енигматичното изпълнение на Roi Vaara, създадено при минусови температури, озаглавено Artist’s Dilemma.“.

С първата част на изложбата “GATEWAY” разглеждаме открития път, като начин на трансформация, линия на живот и на изкуство, отваряне навътре и навън в различни мащаби, постоянно с идеята на човешкото присъствие и въздействие – било то повече физическо или дигитално.Тази първа изложба е и отправна точка за концепцията на новооткритата галерия HOSTGALLERY – отворена към нови медии и мултидисциплинарни практики, с акцент върху съвременното изкуство.

В разговора ни Ивайло Христов уточнява че предстои втора част на тази “GATEWAY” –през есента отново с международно и българско участие. А като съоснователи на арт пространството със Съпругата му Дани Христова са си „разделили“ отговорностите. „Моята част е повече артистична, а организацията е в нейните ръце.“

Ивайло Христов

Припомняме, че през 2016 г. Ивайло Христов изпраща на НАСА три знакови за него творби, които са записани на дигитален носител и са качени на борда на сондата Osiris-Rex, която има за цел да достигне астероида Bennu. Това е дългоочакван исторически момент за НАСА.  През 2016 г. Ивайло печели наградата FutureFest Art Prize 2016: FutureWork в Лондон за един от своите светещи работни инструменти от серията Lighting Tools, с концепция за археология на бъдещето.

Същата работа изпраща на НАСА за #WeTheExpolorers в подготовка на настоящата мисия OSIRIS-REx до астероида Bennu, като включва още две знакови творби - един свой автопортрет с червено сияние, за който печели специалната наградата на СБХ от биенале на рисунката (2015 г.), и един светещ жив обект (растение Юка в RGB), показван на изложби във Варна и в Мексико.

По време на своя творчески престой в САЩ и въз основа на работата си в университета Санта Круз и Open Lab, Digital Art Research Center, UCSC, открива кратка изложба „Searching for gold high and low“ – Open Studio. В нея прави препратка към златната треска в средата на 19 век (най-масовата миграция на хора в американската история до тогава) и космическата надпревара на технологичните центрове от Калифорния днес. Като гостуващ художник презентира своята работа в Thimann Lecture Hall, към факултета за естествени науки на университета. Една от творбите му от Калифорния е показана веднага след това на изложба в Ню Йорк, а други донася обратно със себе си. В годините оттогава по темата има изложби в УниКредит Студио и галерия „Аросита“.

Ivaylo Hristov, “Travel device”, 2023

��итам го за тази негова специална връзка с НАСА и дори с Космоса. С усмивка художникът казва: “Изпратих един мой портрет. Имах отворена покана за мисията към астероида. Всъщност, тази година е седмата и предстои завръщане на тази сонда, която би трябвало да донесе материал от този астероид. С този проект направих първо изложба в УниКредит Студио. След това изпратих работите си в Артслинк – бяха одобрени и ме включиха в програмата си за 2019-а. По-интересното е, че мястото, на което успях да отида – Университета в Санта Крус – там успях да се видя и да работя с едни много интересни хора. Занимават се с изследване на Космоса, изследване на Андромеда, светлинността, черни дупки, енергии космически, всякакви. Беше много вдъхновяващ момент. Моят домакин беше Дженифър Паркър, която е професор и води Департамента по изкуства, но имат и лаборатория, която работи в колаборация с физиците в Университета – също беше повод да я поканя за участие в изложбата.“

Според него, Космосът е особено пространство, което ние по някакъв начин си го представяме далечно. „Има теории, че всъщност е някакво холограмно пространство. Любопитно е, че се опитваме да го усвоим, вероятно, в някакъв момент това ще се случи. Но, може би, още не е настъпил моментът да прекрачим тази граница.“

Ивайло Христов от изложбата му Touch-American-Ground галерия "Аросита", 2020

В този контекст го питам дали му липсва Америка. А Ивайло Христов отговаря, свързвайки го и със създаването на галерията: „Много е хубаво човек да отиде, да види, да усети този дух на свобода. Защото за мен беше любопитно, защото, запознавайки се с абсолютно непознати хора, как съвсем отворено ме допуснаха до лабораториите си – да снимам, да се интересувам, т.е. да черпя информация, която след това да използвам в по-нататъшната си работа. Та, този дух на свобода ми допадна и е част от концепцията ни сега в галерията – да бъде по-свободна и отворено пространство.“ Но и допълва в този смисъл за ситуацията у нас и дали се чувстваме свободни хора. „ Това са серия по-сложни въпроси, нееднозначни. Ще сме свободни, ако приемем и мислим за това, ако имаме ясно изградена идея, да кажем, концепция за себе си, за своя път на развитие. Ако знаем посоката, в която искаме да се развиваме, не би трябвало да ни попречат различни препятствия по пътя – винаги ги има. Но мисля, когато човек вярва в себе си и в своя път на развитие, постига по-големи или по-малки успехи.“

Stefano Cagol, “The Flow of Matter”, 2022

Готвейки се за разговора с художника разбрах, че е много интересна неговата история да поеме пътя към изкуството. Не е учил в Художествена гимназия. „Първо учех за икономист, завърших фирмено и банково счетоводство. Дадох дипломата на родителите си и реших да се занимавам с изкуство, с нещо по-свободно. Години по-късно работата ми е свързана с изкуство и с финанси. Може би човек не може съвсем да избяга от пътя, който някак си е предвиден.“ Приет е в НХА при проф. Валентин Колев (1948-2023) . Не станало лесно. „Стана също трудно, не веднага. Тогава усетих, че има и други хора, които са талантливи, борят се за места. Предполагам, че както и всяко друго нещо с повече усилия се случва, когато го искаме искрено.“ Споделя Ивайло Христов. С днешна дата така се отнася и към новосъздадената HOSTGALLERY, особено в ситуацията с пазара на изкуството в страната ни. “Това е най-сложният въпрос – за пазара на изкуството. Тази галерия като пространство се случва, да споменем, с лични усилия, с много желание. Но като независимо пространство, както и финансово, ние не разчитаме до момента на държавни фондове.

RASSIM®, “Self Portrait”, 2016. “Oil Paintings” series – exhausted motor oil/petrol on canvas

Продажбата на изкуство, според мен, се случва във времето. Необходимо ни е повече време, публика, хора, които с времето ще разбират за това пространство. Силно зависи от авторите, с които се работи. Но за момента тази първа стъпка има за цел да заяви това пространство и по-скоро е послание към сцената и към артистите, отколкото към пазара, поне за момента. Защото е много важно ние първо да изградим своята идентичност, да заявим посоката, в която можем да развиваме пространството, след което да имаме и съответния контакт. Имаме ги и в момента с хора, които подкрепят пространството, харесват авторите, с които работим, но по-големи стъпки, предполагам, се случват с времето, не веднага.“ С оптимизъм и убеденост коментира художникът вече и като галерист.

Дали така се срещат в неговото всекидневие артистът и икономистът или е принуден да води паралелни животи… „Средното място може би е дизайнът, с който се занимавам. И ми помага да развивам креативност в работата си, но пък не е чак толкова далеко от изкуството. Може би, това е междинното поле между икономиката и изкуството. Защото дизайнът, дигиталният маркетинг, рекламата особено днес, силно свързани с икономиката, с информацията, която имаме за пазара, може би това също ми помага да подкрепя и съпругата си заедно да направим това артистично пространство.“

Творбата на Сашо Стоицов

Тяхната дъщеря също рисува, дори има спечелена награда като по-малка. В дома им рисуването е част от тяхното всекидневие. Убеден е, че изкуството много помага, особено на малките, на подрастващите. Съпругата му Дани Христова, която е завършила специалността „С��енопис“ в Академията се занимава с деца, в школа. Според Ивайло Христов преминавайки през периода на училище, на тийнейджърство, нещата малко се разфокусират. Но вярва, че когато са заредени, носят в себе си усещане за цвят, форма, за естетика, когато изкуството е в тях, може би в някакъв момент отново ще изгрее. Цитирам му, както неведнъж съм отбелязвала, една моя любима книга – „Граматика на фантазията“ на Джани Родари – защо децата трябва да се занимават с изкуство. Не защото ще станат непременно художници, музиканти или писатели, а защото трябва да станат свободни хора. А той ми отговаря, визирайки разговора ни: „Страхотно и много важно е. Добре, Свободата. Вие върнахте няколко пъти тази тема – тя, наистина, е важна в начина ни на мислене, за нещата, които правим.“

Сашо Стоицов на изложбата си в Националната галерия, 2016

Може и тези наши общи размисли ни връщат отново към изложбата. И той държи да подчертае връзката между авторите: „Първата работа, която ми беше предложена от Raul Zamudio, върху която изградихме концепцията за изложбата, на Roi Vaara, е много близко свързана с работата на Rassim. Преди 19 години са участвали заедно във важна или ключова изложба Shape the Limits, която има няколко представяния, в Букурещ специално са участвали двамата. Rassim е участвал с други неща, но е било представено и това видео на Рой Варан. Направихме с него контрапункт с видеото на Stefano Cagol. И двамата имат една много близка тема – търсенето и пътя. Докато там имаме това замръзнало пространство, хоризонт, при Stefano Cagol имаме пясъчни дюни. С тази бяла лента той маркира вятъра и движението на материята. Неговите работи специално са свързани с екология, Канарските острови. Там първо са дюните, които той заснема собственоръчно с дрон, няма екип около него. А това е един вулканичен остров – тук прави връзката с научните изследвания: как се трансформират елементите в природата.

За ме�� много интересен контрапункт – Stefano Cagol (той е познат на българската публика от Варна – имаше няколко интересни изложби, една от тях беше в Морската градина, както и тук в София – в подлеза на Орлов мост, мисля в някакви помещения се прожектираха някои негови работи. Така че той не е непознат за публиката в България). За мен лично беше много интересен контрапунктът – не само заради годините –1997 г., а заради дистанцията на времето и пътя на човека. Ако той говори за влиянието на човека върху климата, тук имаме един отпечатък на Rassim, който приема като ДНК на Земята моторното масло, т.е. нефта и отработеното машинно масло.

Тук е много интересен за мен този цветен момент на Сашо Стоицов, който казва, че това са корици за списания, съвсем абстрактни. Но можем да си ги представим и като обобщения. Иглика Христова е с невероятните си рисунки. Тя прави връзка с видеото на Jennifer Parker, която през последните години също работи по изследване на микроформите. Тя рисува върху ръката си, маркира много лични посоки. Това видео в галерията е заснето в нейното ателие, отново прави връзката между личния път на развитие.“

Iglika Christova “Micro cosmos 1”, 2023

За финал на този текст, посветен на новото художествено пространство HOSTGALLERY с интересна изложба като концепция и резултат, която препоръчвам, и една изненада може би, за нашия домакин: „В края на декември младият художник Ивайло Христов показа самостоятелна изложба в Националната галерия. Едроформатните му платна, обединени от заглавието "Играта", бяха подредени във фоайето на първия етаж, приспособено за изложбена площ. Живописните композиции представиха търсенията на художника през последните години, насочени към концептуализиране на творческото послание. Процесът на създаване на този цикъл от произведения при Ивайло Христов е максимално рационализиран. При него текстът, формулираната идея, предхожда визуализацията. В случая в центъра на търсенията му е играта, която "превръща въображението в инструмент за въздействие върху нещата; трансформиране на техния смисъл и функция"……. Картините от цикъла "Играта" показват желание за нещо ново, чието разкриване предстои.“ (в. "Култура", брой 2, 21 януари 2005 г., автор изкуствоведката Светла Петкова).

Ивайло Христов

Новото е вече тук. На добър час на новата галерия и на нейните създатели. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Художници помагат на художници - Благотворителна акция

Съюзът на българските художници организира пролетна благотворителна акция, в която всеки изкушен от изкуството може да придобие оригинални художествени произведения на знакови съвременни творци. Инициативата е на художници, членове на СБХ, за набиране на средства за подпомагане на колеги в тежко здравословно състояние.

Благотворителната акция е в дните 1, 2 и 3 март – събота, неделя, понеделник от 11:00 до 18:00 часа зала 1А, СБХ – Шипка 6, съобщават организаторите.

Авторите, творбите и цените са специалн��! Участниците даряват всички средства от продажбите.

Имената на участващите автори ще се актуализират всекидневно, следете публикацията в сайта на СБХ.

Художниците, обявили участието си досега: Атанас Атанасов, Аделина Попнеделева, Бранко Николов, Васил Колев, Веселин Дамянов – Вес, Веселин Симеонов – Веско,  Вихрони Попнеделев, Георги Георгиев, Георги Ружев, Гергана Табакова, Гълъб Гълъбов, Дарина Пеева, Дарина Цурева, Десислава Минчева, Десислава Унгер, Десислава Христова, Дея Вълчева, Димо Колибаров, Долорес Дилова, Евгени Недев, Екатерина Петкова, Екатерина Раденкова, Елена Иванова, Елена Панайотова, Елеонора Друмева, Емануела Ковач, Зоран Мише, Иван Кюранов, Иван Хаджийски, Йово Панчев, Калия Калъчева, Калина Христова, Камен Старчев, Капка Кънева, Кирил Харалампиев, Кръстьо Тодоров, Катрин Томова, Леда Старчева, Любен Генов, Людмил Георгиев, Мария Райчева, Милена Атанасова, Мими Добрева, Момчил Георгиев, Никола Енев, Нина Русева, Нора Ампова, Онник Каранфилян, Петя Денева, Росен Тошев, Росица Гецова, Румен Атанасов, Румен Скорчев, Сашо Стоицов, Светлин Русев, Светлана Мирчева, Слав Недев, Стефан Божков, Станимир Генов, Станислав Памукчиев, Стоян Илев, Стоян Йоргов – Теката, Теодора Дончева-Теч, Цвета Петрова, Явора Петрова, Яне Гаджев.

Долорес Дилова, член на ИБ на УС на СБХ и Любен Генов, председател на СБХ

За мнозинството от тях сме публикували текстове във „въпреки.com” и не само със снимки, като сме представяли техни изложби, вижданията им за света, за изкуството, за личната им мотивация да му се посветят. А сме сигурно, че към тях ще се присъединят и други техни колеги, като ще се приемат творби и в дните на благотворителната изложба. По наша информация към каузата за подпомагане на художници със сериозни здравословни проблеми се присъединяват и автори, които живеят и работят в Австрия, Германия, Белгия…Сред имената са и творци, които напуснаха нашия земен свят, но явно наследниците им са съпричастни към благородната инициатива на СБХ.

Великолепният плакат за събитието е на талантливата Капка Кънева, която е също сред включилите се автори. Той приканва нас – публиката, зрителите, обичащи изобразителното изкуство да станем активна част от благородната кауза! Не пропускайте този момент не само, за да придобием творба на любим художник, а и да имаме своята дан за спасяването на живот! ≈

„въпреки.com”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Културата не може да загине заради един вирус, макар и Корона…

Винаги сме смятали, че когато има криза в обществото и културата е подвластна на него, това е и шанс за нея. В случая заради Корона вируса са отменени редица важни културни събития, свързани с голямо присъствие на хора. Но пък има и други, които са свързани с културата, но не изискват масово присъствие на публика. Такива са някои изложби, а и - четете книги. А гледайте и концерти, които се излъчват по някои телевизионни канали, включително и в сайта на Софийска филхармония.

Европейската и световна култура е преживяла войни и епидемии и е оцеляла. В случая не става дума чак за това. Но може би имаме пореден шанс да се огледаме не само като общество, но и да се замислим за нашия път и обкръжение. А какво по-добро от това е да се докоснем до изкуството. И то в усамотение – без публика, която се смее и ръкопляска в някои спектакли за щяло и нещяло /?!/. А шансът е точно в изложбите и книгите. Галериите ще функционират без откривания, а книгите всеки може да си прочете и вкъщи. По телевизора освен тъпи шоута и реклами, има и смислени програми и концерти. А в изложбите всеки може да остане сам със себе си.

Колкото до младите, все повече те работят интерактивно, включително и с обучението си в престижни университети. Може би това е бъдещето и в изкуството, и в културата. Не, че не трябва да има и публични спектакли, концерти  и кинопокази, но това трябва да са изключения. С присъствие на изключителни артисти и изпълнители. Въпросът е защо трябва да гледаш „на живо” в родна интерпретация световни мюзикъли и спектакли, които можеш да видиш в оригинал по мрежата… Но въпросът с художниците е различен. Там имаме постижения и то в оригинал. Които могат да спорят без да са епигони със световните постижения. Една от тези изложби е „Минимализъм BG” в обновената галерия на Съюза на българските художници на ул. „Шипка” 6, Зала A в София. Куратори са Красимир Русев и Румен Жеков.

Любен Генов при откриването на изложбата

А ето и думите на художника Любен Генов, председател на СБХ, при откриването на изложбата. При това искаме да отбележим, че освен прекрасен художник се оказва, че Любен Генов е задълбочен познавач на това направление. Ето какво каза: „Изложбата „Минимализъм BG” беше представена в изложбени зали „Рафаел Михайлов“ във Велико Търново и в зала „2019“ в Пловдив през 2019 година. Мащабният проект - изложба „Минимализъм BG” се фокусира върху значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представя и остойностява творческите усилия и открития на десетки художници, работещи последователно и съсредоточено в трудната недефинирана територия на крайно абстрахиране, редукционизъм и радикално освобождаване от всяка описателност на образа…“ – това са част от думите на Станислав Памукчиев в анонса на изложбата”.

Станислав Памукчиев

И още: „Минимализмът възниква в граничните пространства, очертаващи прехода от модернизма към съвременното изкуство и е дефиниран едва в средата на 60-те години на 20 век, макар едни от най-ярките образци на минималистичното изкуство да са се появили (в друг контекст) десетилетия по-рано, като забележителна и значима част от творчеството на художници като Казимир Малевич (напр. „Черен квадрат“, 1923 и др.), Пийт Мондриан (напр. „Табло 1“, 1921и др.) и Константин Бранкузи (напр. „EndlessColumn“ version I, 1918…). Проявен в почти всички сфери на изкуството минимализмът като термин в изобразителното изкуство се свързва и с есето, написано през 1965 от британския философ Ричард Уолхайм, който разсъждава върху минималното усилие на ръката, упражнявано от някои съвременни художници. Макар че той коментира най-вече неща, като цветните полета в картините на Ед Рейнхард и редимейд скулптурите на Марсел Дюшан, етикетът минимализъм започва да се ��рилага, като първоначално се отнася основно към творчеството на група американски скулптори, работещи в Ню Йорк през 60-те години: Карл Андре, Дан Флавин, Доналд Джъд, Сол Люит, Робърт Морис, Ричард Сера…

Любен Генов

Когато трябва да се дефинира понятие и да се определи същността му, единият от пътищата минава през диференцирането, отсяването, разграничаването и свеждане до минимум на характеристиките. В средата на 60-те години нещо подобно става при опита за назоваването на минималистичното изкуство. Странното е, че в търсенето на конкретност на дефиницията, отнесена тогава към творчеството на определени автори, определянето на понятието едновременно сякаш го и лишава от смисъла му, като някакъв парадокс на назоваването на нещата. Странното е и това, че до налагането му, до утвърждаването му, а и впоследствие, понятието преминава и през противоречивостта на самоидентифицирането, субективността и нееднозначността при възприемането, както и през моменти на разграничаване и дистанциране.

Петър Дочев

В хода на своето еманципиране наложилото се понятие разширява границите си и те се размиват… Въпреки, че дефинирането на минималистичното изкуство става през творчеството на определени артисти, работещи основно в областта на скулптурата и то в опити да я извадят от стандартите, инспирациите им идват най-вече от живописта и автори съвременници, като например Франк Стела и Марк Ротко, а в по-малка степен от образ��и на по-ранните и достатъчно красноречиви минималистични тенденции, от времето (на Малевич и Бранкузи), когато още не са назовани…

Кольо Карамфилов

Интересно е и това, че едни явления в изкуството се раждат като противопоставяне, като контрапункт на създаденото до момента, като негово отричане, но и много често, като естествено продължение на едни търсения и процесът на тяхното обективно „избистряне“ (на фона на цялото) или в субективен план по линията на собственото движение и индивидуално творческо развитие.

Магда Абазова

Във визуалните изкуства водеща (според мен) роля има формата, защото, добре изведена, тя има силата да съществува независимо от своето съдържание и смисъл. Съдържанието, което някои автори се опитват да ни внушат, без постигната категоричност на формата, само по себе си остава извън полето на визуалното. Може би в някаква степен минималистичното изкуство извежда именно формата до нейния най-чист и опростен вид без натрапчивостта и бъбривостта на допълнителната съдържателност… Но дали това мое (и не само мое) виждане не звучи твърде елементарно?

Сашо Стоицов

Много често опитите да се дефинира някакво явление не стигат до абсолютната точност или водят до двусмислени резултати. Особено в изкуството! С разтягането на границите, които може да покрие едно определение, се отварят и нови пространства около него за съвместното съществуване както на аналитично, така и на интуитивно формираните представи за смисъла на понятието. В подобен смесен подход може да се потърси и генезиса на тази кураторска концепция за българските измерения на минималистичното изкуство. Очевидното е очевидно – безспорните образци са факт, а че немалка част от творбите не са така категорично минималистични и със своите многообразни пластически качества са по-близки или по-далечни на една по-субективна или обективна идея за минималистично изкуство, на една „по-правоверна“ или една „фанатична“ принадлежност към това течение. В полето на относителността, в което ни насочва и с която ни свързва интуитивната чувствителност и субективната гледна точка на кураторите в различна степен резонират и гледните точки и представите на всеки от нас зрителите…

Свилен Блажев

Интересно би било, ако прочитите на концепцията в такава мащабна експозиция са с различна насоченост. Можем да търсим посоките на съпоставяне на ��влението, ако става въпрос за явление, тук и сега, в рамките на нашата действителност, в родните величини на модерното и съвременното изкуство, както и в глобалните му измерения и в опит за съпоставяне на българското със световното… Защото се чуха и коментари от типа: „Тази изложба е сбъркана…“ Ако се абстрахираме от негативния привкус и грубостта на подобно изказване, можем да се замислим дали в изложбата нещо е объркано, и ако е така – къде са грешките? Дали в България съществува минимализъм? Очевидно да! 

Йордан Парушев

Дали минималистичните творби, експонирани тук, са от автентична българска порода минимализъм? От изложбата ясно се вижда, че сред авторите има чист вид минималисти, за малка част от които знаем, че дълбаят десетилетия в това поприще, не му изневеряват и рядко напускат това пространство, както и много други творци, които в определени етапи от своето развитие са минали или са се докоснали до минималистичното изкуство, повлияни са или пък самите са му повлияли. Дали събраното в това пространство е типично българско? Дали не би било и по-добре, ако не е? Един от най-дълбоките извори на вдъхновение в изкуството е самото изкуство, което обяснява и оправдава всякакви влияния и сходства. Но това е друга тема… Нека тук не се вглеждаме и не търсим на какво ни прилича случайната капка боя, защото това е просто капка боя. И нека не търсим в черната черта нещо повече от черна черта…Поне не в тази изложба – „Минимализъм БГ“, за която трябва да благодарим на нейните куратори Краси Русев и Румен Жеков, на авторите й, както и на всички зрители, на които крепим надежди да я превърнат в събитие!”, завършва Любен Генов. Приятно гледане в самота и размисъл… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Виждаш повече от това, което виждаш

„Можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“. С това изречение завършва текстът на проф. Станислав Памукчиев за изложбата „Минимализъм BG“ в обновения изложбен център на СБХ в София на „Шипка” 6 в София. Една доста интересна и провокативна изложба, която не се приема еднозначно, но продължава до 2 април.

А Станислав Памукчиев добавя: „В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическия американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“.

Изложбата „Минимализъм BG” беше представена преди това в изложбени зали „Рафаел Михайлов“ във Велико Търново и в зала „2019“ в Пловдив през 2019 година. Но според присъстващите на откриването в София, тук е най-добре експонирана. Мащабният проект - изложба „Минимализъм BG” се фокусира върху значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представя и остойностява творческите усилия и открития на десетки художници, работещи последователно и съсредоточено в трудната недефинирана територия на крайно абстрахиране, редукционизъм и радикално освобождаване от всяка описателност на образа. Артистична територия на разтваряне във феномена на чистата форма и пластически материал, на разкриване на техния психологически и духовен актив. Изкуство, което носи като висока мярка чистотата на естетическа цел, положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „Колкото по-малко, толкова повече“ следва вродения ни импулс към простота, вглъбености истина.

Станислав Памукчиев, Любен Генов и Красимир Русев /един от кураторите/ - /от ляво надясно/ при откриването на изложбата

Проектът „Минимализъм BG” е значим с опита да намери очертанията на специфичен и автономен резултат, със своя емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Творчески резултат, роден в различно време и социокултурен климат от този в американската и западната култура от 60-те и 70-те години на миналия век, пише в анотацията за изложбата. Участници са: Атанас Парушев, Биляна Рубинова, Богдан Александров, Валери Чакалов, Валентина Лапчева, Веско Велев, Георги Димитров, Даниела Олег Ляхова, Данил Йорданов, Деян Вълков, Димитър Чолаков, Димитър Грозданов, Емил Миразчиев, Иван Кънчев, Ивайло Василев, Иво Бистрички, Илиан Лалев, Йордан Парушев, Кольо Мишев, Кольо Карамфилов, Красимир Добрев – Доктора, Красимир Русев, Константин Райчев, Красимир Карабаджаков, Любен Генов, Милко Павлов, Милен Джановски, Надежда Олег Ляхова, Николай Бузов, Николай Карамфилов, Николай Найденов, Николай Петков, Надя Генова, Петър Дочев, Петер Цанев,Румен Богданов, Румен Жеков, Румен Стоилов, Свилен Блажев, Симеон Шивачев, Станислав Памукчиев, Сашо Стоицов, Стоян Куцев, Симеон Стоилов, Стойко Даскалов, Станимир Генов.

Това е изложба, която наистина трябва да се види и осмисли. А ето и текстът на проф. Станислав Памукчиев, секретар на секция „Живопис” при СБХ, един от инициаторите за тази изложба: „Проектът - изложба /Минимализъм BG/, има своята предпоставеност в развитието на нефигуративното изкуство в България. Предпоставеност в сложните и противоречиви, но емоционално и творчески живи процеси на разкриване, усвояване и работа със силата на пластическия идиоматичен език, с феномена на формата и живописната материя. В историята на българския пластицизъм, усилието за догонване и пресичане с идеите на модернизма, даде тласък на продуктивна динамика, на нови артистични практики, на разширяващи се граници в разбирането за живопис. 

Крайната фаза на освобождаване от сюжет, отказа от изобразяване, от всеки наратив и осъзнаването на психологическия актив и феноменологична тайна на визуално - пластичното, на неговата самодостатъчност и намирането на цел вътре в самото себе си, създаде естетическия и духовен максимализъм на абстрактното изкуство. Последната фаза на това разбиране и артикулиране на изкуството роди минимализма. Той се появи закономерно като реакция и коректив на попарта - с неговата парадоксална „иконология“ на масовата култура, и на абстрактния експресионизъм като екстремни прояви на психичното в полето на визуалното изразяване. Тези революционни процеси, преобърнали света на изкуството са вдъхновени в опияненията, в утопиите и контраутопиите на Новия свят, във фикцията за свобода, родена върху дългата и уморена културна история на Запада.

Като почти всичко в новото българско изкуство, създадено в сложната симбиоза между онаследеното, разпознатото като уникално свое, и привнесения културен и цивилизационен опит, така и българският абстракционизъм и минимализъм са хибриден конструкт, неартикулиран и интуитивно постигнат. В практиките и опитите за минимално изкуство е постигнат специфичен автономен резултат в усилието за догонване, ускорено внедряване и усвояване на езикови форми идващи като заразителен пример от световната сцена. Можем по-скоро да говорим за инвенции от минимализма и тяхната интерпретация в българския контекст. Можем да говорим за влияние, за заемане на езикови форми и тяхното попълване със съдържания, специфично родени и отглеждани по тези географски, исторически и духовни топоси. В тези сложни релации прозира интуитивния порив към минималното, към празното, скритото и невидимото, към естетическа аскеза. Изкуството на крайно редуцирани и опростени форми, търси пътищата на неосъзнатото влечение и разкриване в измеренията на безпределното и неназовимото, на влечението към енигматично закрити съдържания, докосващи и тревожещи нашето съзнание, разравящи нашите психични и духовни пластове.

Формите на минималистично изкуство в България, са създадени в различен от западния социокултурен контекст, имат свои опорни точки в духовно онаследеното и създават специфичен културен резултат, със своя автономна емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Като пример: еволюцията на творческата програма на Петър Дочев в посока на краен идеопластичен синтез, носи своя естетически формален максимализъм, но устойчиво пази дълбок вътрешен духовно онаследен порив към абсолют, към метафизичен хоризонт на духовно разкриване.

В началото на 90-те години, след смяната на политико - икономическата и социокултурна ситуация, тези процеси на развитие в българското изкуство, бяха недостатъчно обговорени и остойностени. Критиката в това време възторжено приветстваше радикално различните поведения, нови езици и медии, поощри виталността, но и арогантността на всичко, което не носеше белези на културна памет. Картината и пластическото като проблем, бяха декласирани. В тази „следреволюционна“ ситуация, качественият резултат на много артисти - „еволюционисти“, на тяхното честно, съсредоточено усилие в посока на разкриване силата на абстрактно-пластичен идиоматичен израз, на неговата концептуализация, на разширяване границите на живописта, на нови практики и артикулации, остана в периферията на теоретичния интерес. Напрежението между пластично и концептуално бележи целият период на културен преход. 

В тази сложна, противоречива, но и продуктивна ситуация, бяха направени редица значими и мащабни проекти, които изведоха и защитиха резултата на този вътрешен процес на развитие в новата българска живопис. Основната програма на секция „Живопис“ на СБХ, се опитваше да следва отблизо всички актуални развития. Посоките на нефигурални, информални, неоабстрактни изразявания, бяха представени и утвърждавани в десетки значими изложби. Проекти като: „Посоки в абстрактното“/куратори Мария Василева, Диана Попова/, СБХ, Шипка 6, 1995г.; „Графит, пепел, ръжда“/Ст. Памукчиев/, АТА център, 1996 г.; „Пластическият образ на 90-те“,/Св. Стефанов, Руен Руенов/НДК, 1996 г.; „ Плюс/Минус живопис“/Искр�� Траянова/, СБХ, Шипка 6, ХГ Варна, 1996-7г.;  „Картината“, СБХ, Шипка 6, 1998 г.; „Култура/субкултура“/Искра Траянова, Елисавета Мусакова/, ХГ Варна, 1999 г.; „Граници на живописта“/ Д. Грозданов, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 1999 г.; „Граници на фигуративността“/Филип Зидаров/,СГХГ, 2000 г.; „ЖивописНО“,СБХ, Шипка 6, 2001г.; „Формално/Неформално/Д. Грозданов, Б. Климентиев/,СБХ галерия „Райко Алексиев“, 2001 г.; „Българска живопис след 1989 г.,/Руен Руенов/, НДК, 2002 г.; „Ахрома“ /Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2002г.; „Автор – формат“/Симеон Стоилов/, СБХ, галерия „Райко Алексиев“, 2002 г.; „Лични митологии“, СБХ, Шипка 6, 2005 г.; „Пластично – Концептуално“/Чавдар Попов, Искра Траянова/, която обиколи изложбени пространства в Полша, Нидерландия, Германия, Австрия, Словакия/, 2006-7 г.; „Илюзии за ума и очите. Между хиперреализма и абстракцията“, /Мария Василева/, СГХГ, 2009 г.; „Пластическият образ на 90-те години“/Руен Руенов, Св. Стефанов/; „Огън“ /Ст. Памукчиев/, „Небе“ /Иво Бистрички/, част от проекта „Идея за дом“, СБХ, Шипка 6, 2012 г.; „Неразказаната абстракция“, /Петер Цанев, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2014 г.; Август в изкуството, ХГ Варна /Румен Серафимов/, 2015 г.; „Спорът за реалността“, /Ст. Памукчиев, Петер Цанев, Кирил Василев/ СБХ, Шипка 6 и галерия „Райко Алексиев“, 2017-18 г.; „Територия SACRA” /Красимир Русев/, Зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  „По другата повърхност“, /Красимир Русев/, зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  Мащабен проект с три издания, „10х5х3“, СБХ, Шипка 6, /2003, 2007, 2011г./, представи актуални визии  за живописта на 30 активно работещи изкуствоведи и куратори.

В тази последователност от големи изложби и изследователски проекти, закономерно „Минимализъм BG” се появи, като посочи и изследва специфичен и значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представи, защити и остойности творческите усилия, авторските открития на десетки художници, работещи в трудната, неразличима, недефинирана територия на краен редукционизъм, на радикално освобождаване от наратив и разтваряне във феномена на чистата форма и пластическият материал. Живопис, която разкрива своя психологически и духовен актив, която носи като висока мярка чистотата и самодостатъчността на естетическата цел положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „колкото по-малко, толкова повече“ следва интуитивния импулс към простота, вглъбеност, истина.

Особеното автономно, артистично качество на десетки художници, дали тласък на значими процеси в новата българска живопис, очаква да бъде видяно и оценено, да бъде теоретично защитено като специфичен резултат. Резултат появил се в много различни времеви и социокултурни условия спрямо тези, в които се е родил на Запад. Ако американският минимализъм е реакция – отговор на свъхиндустриализацията, масовото производство и потребление, на тоталната комерсиализация и масова култура, то появата на тези форми в българското изкуство е по-скоро културен проблем на приобщаване. Ако за Доналд Джъд „Първата битка, която води художникът е да се освободи от старото европейско изкуство“, тоест, освобождаване от културна норма, то за българския художник битката е за усвояване и приобщаване към културна норма, за преодоляване на предразсъдъци онаследени от предишното време, в процеса на ново творческо разкриване.

В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическият американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“, завършва проф. Станислав Памукчиев. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Пленерът „Погановски манастир” е мост между българските и сръбски художници

25 години се навършват от началото на Международния пленер „Погановски манастир”. По този повод Община Димитровград, Центърът за култура в града и Галерия „Методи /Мета/ Петров” /на снимката/ организираха кръгла маса в село Поганово близо до Цариброд, както е предишното име на граничния град.

Впрочем, границата не е преграда за връзката ни с етническите българи в Сърбия. Единствено през по-активните месеци заради турските гастарбайтери, преминаването на границата е затруднено заради опашките. Сега пак имаше известно изчакване, но не можеше да се сравнява с миналата година, когато в началото на август отидохме при започването на пленера и откриването на изложба с картини от участвалите в предишния. Този път организаторите бяха изместили датите за началото на пленера, а изложбата с творбите се открива по повод празника на Димитровград. Хората в Поганово бяха все така сърдечни, както и миналата година, само след кръглата маса липсваше чудесната Царибродската музика, която обаче е свирила в началото на пленера тази година. Но пък на тази кръгла маса стана дума за важни неща, които имат значение за бъдещето на това международно участие на художниците.

Едвин Сугарев на разговора за пленера

В дискусията се включиха генералният консул на България в Ниш Едвин Сугарев, изкуствоведите проф. Драган Булатович от Белград и проф. Свилен Стефанов от София, както и художници, и куратори от двете страни на границата. По думите на Едвин Сугарев в Сърбия има много художествени пленери, но този е един от най-престижните. „И причината за това е може би в особената атмосфера и уникалната природна среда, в която работят художниците. Докато пътувах насам си мислех какви са мотивите, които карат художника да излезе от ателието и да работи на открито сред природата, вдъхновен от нейните форми и внушения”, сподели той. И добави, че и сега, както в миналото, хората търсят сила и вдъхновение в природата. Още повече сега в нашата прекалено урбанизирана планета. „А тук имат и друго предимство - освен от природата могат да черпят енергия и внушение и от традицията, от Погановския манастир, чиято църква посветена на свети Йоан Богослов е сред най-добрите и въздействащи примери за средновековната православна иконопис. Така че тук традициите и въздействието на внушителната природа се кръстосват. И чрез тяхното вплитане се получава особената магика, особената специфична сила на нарисуваните от предишните пленери картини”, каза Едвин Сугарев.

Проф. Драган Булатович

Проф. Драган Булатович се спря на значението на пленерите и пленеризма. Според него причината за  интереса към тази форма е не само чистия въздух, но и свобода и освобождаване от институциалното образование. И посочи, че наистина има много пленери в Сърбия и преди това в бивша Югославия, но не са толкова тези, които са дълговечни. Имало е някои с по няколко издания, но този наистина е преминал през годините. Неотдавна проф. Булатович, заедно със своя колега проф. Свилен Стефанов, са прегледали фондовете от пленерите. В момента там се съхраняват повече от 500 творби на 272 художници от Сърбия, Черна гора, Словения, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина, България, Румъния, Турция, Гърция, Индия, Китай, САЩ, Англия, Ирландия, Франция, Дания, Мексико, Полша и Русия. Според проф. Булатович за всеки пленер е важна природната среда. Но този пленер има своя специфика и е много важен за нас, българите. И може би затова Погановският пленер с богата история продължава толкова години.

Бранко Николов

А при него има и друго – той е създаден през 1993 година, две години преди самата галерия в Цариброд. За Драган Булатович това е прагматизъм от високо ниво - първо да се направи пленер, а след това галерия и колекция. И тук не можем да пропуснем името на Димитър Илиев, скулптор, създател на пленера и дългогодишен директор на галерията. Самият той направи тази година изложба в галерия „Академия” на НХА, а миналата година ни разказа за началото през 1993 година - една нова, стара идея. Тогава дошла нова директорка на Културния институт в Димитровград, която имала визия. И той казал - дай да направим пленер, а Зорица /директорката/ му отговорила – ва’жи /тоест става/. Нямало нищо – нито цигари, пиене, вестници, но го направили. А пък ние не можем да не добавим приноса за тези пленери на художника Бранко Николов, който поддържа жива връзка между българските и сръбски художници, и контакт с хората от тези краища, в които той самият е роден.

Проф. Свилен Стефанов

Според проф. Свилен Стефанов вече наистина не просто галерията, а градът притежава една колекция, която е добра основа. И след тези 25 години пленеризъм от тази колекция в никакъв случай не трябва да се откажат градът, общината и неговата културна общност. „Точно това е едно от нещата, които предполагат бъдещето развитие на пленера „Погановски манастир”. Това е една колекция, която трябва да бъде осмислена и бих предложил да й се даде статут на национална ценност, национално богатство, какъвто закон има в Сърбия”, каза проф. Свилен Стефанов. И даде пример с друг пленер пак в тази страна. Предложи още да се види чисто юридически как може да стане това с тази колекция. Да се получи национален статут на сбирката, която се увеличава всяка година. Би могло да се помисли не само за един ремонт на съществуващата в Цариброд галерия, а да се отдели място за постоянна експозиция там или на друго място за най-добрите произведения.

Емил Атанасов - един от българските участници в пленера

Организаторите на пленера предоставиха материали, в които имаше имената на всички участници през годините. „Интересно е как с времето, се е променял подборът на авторите. Отначало почти няма български автори, после започват и напоследък стават все повече и повече. И това е интересно, защото Димитровград или Цариброд е един мост, който може да бъде мост между двете култури. Между България и бивша Югославия имаше определени политически ограничения в близкото минало. Те не бяха просто икономически. В много голяма степен бяха довели до това, че интелектуалците, хората на духа, на изкуството от България и Сърбия не се познаваха взаимно. Двете изкуства се развиваха в много отношения по общ начин, но без реална връзка помежду си. Едва в последните години започна едно припознаване между българските и сръбските художници и то ми се струва изключително ценно като тенденция. А Димитровград като място, което е на границата, би могъл да играе една много хубава роля, която да е свързана с града. Разбира се, не пропускам участието на художници от Китай, Германия, Русия и другите, които са били канени в пленера”, каза Свилен Стефанов.

Иван Чолаков работеше неуморно по своя метална пластика, която ще бъде поставена в Цариброд

И направи свои предложения за бъдещето на пленера. Важно, според него, е как се селектират авторите. Все повече в целия свят това се извършва на кураторски признак. „Кураторът предлага участниците и насоката, по която да и��а обединяваща нишка и резултат. Предлагам да започне да се мисли да се възлага на определен човек – художник или историк на изкуството, всяка година различен, който да подготвя самия пленер и участниците”, сподели проф. Стефанов. Но според него такъв куратор не трябва да бъде диктатор, а да предлага своето мнение на съвета на галерията. И като пример за подобен подход даде пример с галерията в Благоевград, в основата на която за такъв подход е художникът Сашо Стоицов. А всяка година изложбите имат различен куратор, което определя и различния почерк на съответната експозиция и участници. Във „въпреки.com” сме писали за една от тези изложби миналата година, която наистина беше изключително стойностна.

Димитър Илиев не можа да участва в разговора поради здравословни проблеми, но изпрати свое приветствие и предложения за бъдещето

Други предложения на Свилен Стефанов бяха свързани с туристическата програма на един такъв пленер, където на присъстващите художници могат да бъдат показани не само природни красоти в околността и Погановския манастир, но и други места, дори в съседна България. Според него може да се помисли и за осигуряване на ателиета или поне навеси за художниците, където те да могат да работят. Има и друга възможност – да се правят само скици и малки неща на място, а след това художниците да пращат свои картини, изработени като завършени произведения в техните ателиета. Може да има и различни варианти. Едно от предложенията, които направи е да се намали броят на авторите. Смята, че не е необходимо да са 10 или над 10. Може с 5-6 души да се направи, но да имат добри условия. За да могат художниците да имат лично пространство, а не да се настаняват в една стая 2-3-4 души, както имаше и тази година. „Може да се помисли за оптимизация, с по-строга селекция и намаляване на броя на хората”, каза проф. Стефанов. А ето и участниците тази година в пленера – Миодраг Анджелкович – Дая, Ниш/ Сърбия; Емил Атанасов, Пловдив/ България; Станимир Видев, Пловдив/ България; Горан Митич, Ниш/ Сърбия; Даниела Димитриевич, Ниш/ Сърбия; Михаела Каменова, София/ България; Димитрийе Коларевич, Нови Сад/ Сърбия; Зоран Тешанович, Сечан/ Сърбия; Иван Чолаков, София/ България; Сона Спироски – Остойич, Баня Лука/ Босна и Херцеговина.

Калин Николов

Но като гледаме имената само на балкански художници, все пак си спомняме думите на Димитър Илиев от миналата година. Те са, че някак си пленерът се е позатворил. По-рано е имало художници освен от Сърбия и България, но и от Гърция, Турция, Румъния, Македония, Италия, Франция, Русия, Полша, Англия, Ирландия, Норвегия, Мексико, Китай, САЩ, от всички бивши югославски републики…  И се питаше защо не са търсили поне един художник от тези страни. Вероятно много от тях не биха отказали, стига да са ги потърсили. Може би изходът все пак е в този кураторски принцип, който предлага Свилен Стефанов. И все пак, според изкуствоведа Калин Николов, тази българска и балканска връзка не е неочаквана. „Като художествено значение Погановският манастир е най-близката точка на нашата балканска култура до Ренесансовата култура. За първи път във фигурите се появява нещо като анатомия и то не съвсем нещо, защото може добре да проследим не само анатомичните особености на хората, но и техните аксесоари. Тази традиция контактува с традицията, която съществува”, казва Николов.

Пътят към Погановския манастир...

А Едвин Сугарев прибави: „Художниците от България имат един специфичен бонус в сравнение с други чуждестранни гости на пленера. Тук природата свързва. Ждрелото на река Ерма извайвало суровите и внушителни меандри преминава в България и тук. В дългата си история манастирът е бил ту български, ту сръбски, бил е изписван и от български, и от сръбски зографи. И по поречието на реката и в близкия Цариброд живеят етнически българи, тъй че българските художници се чувстват тук като у дома си. Или може би като обитатели на един друг, отколешен дом. В който всички трябва да се върнем, за да осъзнаем, че сме братя по род, религия и съзнание. И че можем да живеем заедно като споделяме не само грижите за насъщния, но и грижите за душата. Това всъщност правят всички художници тук. Грижат се за душата. За нейната искреност и съпричастност, за нейната отвореност и свобода, за нейните възможности да придава магическа дълбина за битието , в което пребиваваме. И не си мислете, че това е напразен труд или пък е нещо достъпно само за ��дна крехка интелектуална прослойка. И неразбираемо за обитателите на Поганово и околните села. Те може би не знаят кой е Рембранд и кой е Ван Гог, но знаят, че тук има едни странни хора, които пренасят пейзажите и лицата от техния свят на своите платна. И го правят така, че тези пейзажи говорят на нов език и излъчват нови внушения. И това тяхно дело е важно и достойно. Защото чрез него ще се съхрани нашето днес. С неговите страсти и възторзи в неясното утре, каквото и да е то. Каквито и нови тревоги да ни донесе”, завърши Едвин Сугарев. А ние чакаме следващите 25 години на Международния пленер „Погановски манастир”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Фестивал надхвърли „приложната” битийност на стъклото

Третият Международен фестивал на стъклото, организиран от фондация „Аросита”, на който „Въпреки” беше медиен партньор, с изложбите си, с уъркшопите си разкри, демонстрира  магията стъклото като изкуство, създавано с въображение и артистизъм от творците.

Международният фестивал на стъклото в София е уникално явление в съвременното българско изкуство. Това вече е видно дори за хората, които професионално стоят далеч от проблематиката на този материал. И третото издание на фестивала, както и предишните две накараха редица автори да погледнат с други очи към този крехък материал, независимо че формално никога не са принадлежали към гилдията на професионално образованите в тази област, сподели един от кураторите на изложбата проф. Свилен Стефанов.

Екатерина Гецова /л./, проф. Свилен Стефанов и Росица Гецова /д./

Настоящият фестивал на стъклото включи множество събития, които се проведоха в София и във Велико Търново. Университетът в старопрестолния град сложи началото неслучайно, защото там тази година се откри специалността „стъкло”. Това е една от най-важните цели на фестивала - да подпомага обучението на ученици и студенти в областта на художественото стъкло.  Демонстрациите, които бяха проведени от специално поканените художници Крис Тейлър и Стефани Пендър (САЩ), и Борис Шпейзман (Израел) и Анастасия Андреева не бяха само уроци за младите хора, но и въвеждане в магията на стъклото, като материал, който е едно от големите предизвикателства в съвременния свят към творците.

Димитър Грозданов също се изкуши от стъклото

Сред най-ярките събития на фестивала бяха изложбите „Арт-стъкло Чехия-България“ в галерия „Райко Алексиев” и съвместната експозиция на Анастасия Андреева и израелския творец Борис Шпейзман в галерия „Аросита”. За фигурата, която са работили почти три години двамата автори, единствена разположена в уютното пространство на галерията, вече писахме след разговора ни с художничката. В по-долното пространство  на „Аросита” беше разположена много по-малката „Дом” - едно тяло, което скрива сърце – две пространства, които се срещат. Тя е само от стъкло. А големият „скелет” от метал и стъкло с видимия си розов мозък е зашеметяваща като възприятие – няма как да не я сънуваш… Фигурата е единствена по рода си не само в технологично, но и в концептуално отношение, кинетична фигура от стъкло и метал с такива размери, направена от специално духано стъкло и стомана. Това е един разлагащ се човек, на който е вдъхнат втори живот чрез тези материали. Затова авторите са я нарекли Анести на гръцки, в превод Възкресение.

Творбата на Иво Бистрички

А пространството на галерия „Райко Алексиев” огря с цветното въображение на творците в невероятно красивите форми създадени от стъкло. Сред българските автори, освен наложилите се имена на Анастасия Андреева, Боби Коруджиков, Венелин Шурелов, Георги Ружев, Георги Янков, Дан Тенев, Димитър Грозданов, Екатерина Гецова, Иво Бистрички, Константин Вълчев, Красен Троански, Любен Костов, Мирена Златева, Сашо Стоицов, се открояваше и присъствието на младите артисти от Националната художествена академия и Нов български университет – Александра Коцева, Александър Тасев, Деница Дешева, Елизар Милев, Пенка Минчева, Силвия Богоева, Стефан Велев. Постиженията на чешкото художествено стъкло бяха представени от творбите на Бохумил Елиас, Кристоф Рибак, Милан Крайчек, Петр Станиски. В изложбата бяха включени и Стефани Пендър, Крис Тейлър (САЩ), Борис Шпейзман (Израел).

Сашо Стоицов

Наградата получи художникът Сашо Стоицов, който е преди всичко живописец, но запален от магията на стъклото, както всички автори определят за себе си този материал, който не рядко не се подава на лесно манипулиране. Но го „хващат”, за да вложат в него собственото си въображение и играта си с него. Някак си им дава възможността, предизвикателството да изявят себе си по един нов съвременен начин, далеч над представата за единствената употреба на стъклото за утилитарни цели. С него се твори великолепно и завладяващо изкуство.

Наградената творба на Сашо Стоицов

В рамките на Третото издание на фестивала беше и юбилейната изложба  на Екатерина Гецова в галерия „Средец”, която заедно с дъщеря си художничката и галеристка  Росица Гецова за създатели на този великолепен форум. Отново ще си позволим да цитираме проф. Стефанов, който е сред хората с голям принос за създаването и успеха на Международния фестивал на стъклото през годините: „От десетилетия творчеството на Екатерина Гецова - Катя придава значения на материала „стъкло”, категорично надхвърлящи рамките на предполагаемата му „приложна” битийност. По ред причини и стечения на обстоятелствата, тя присъства в измеренията на съвременното изкуство не като „приложник - стъклар”, а като човек, който е направил своя дълбоко промислен избор на материал, с неговите уникални възможности, но и специфични ограничения. Без съмнение, едно от тези „стечения на обстоятелства” е образованието, което Катя Гецова получава в Прага, в ателието на прочутия професор Станислав Либенски.

Екатерина Гецова доказва непрекъснато, че стъклото може да бъде изкуство

От друга страна, тя е автор, принадлежащ на поколението, предприело решителен поход в желанието си за заличаване на границите между „изящно” и „приложно” в българското изкуство. Не бива да се забравят и нейните организационни активности. Катя Гецова цели поставянето на начало на широка международна платформа за обмен на опит между художници, които се занимават с проблемите на съвременното художественото стъкло. В този смисъл, може с основание да се твърди, че пред нас е изложба на един от създателите на съвременното концептуално измерение в изкуството на художественото стъкло”, пише Свилен Стефанов.

Елена Шемтова винаги се радва на децата, които обичат изкуството

Няма как да не отделим и кратки думи за организацията на фестивала – една съвсем не лека задача, с която Катя и Роси заедно с екипа си се справиха блестящо. Много от централните улици на София бяха огрени от рекламните пана за форума, сами по себе си представящи и световните образци на изкуството на стъклото. А уоркшопите с учениците от гимназията за приложни изкуства „Свети Лука” бяха и онова подпалване на интереса и любопитството на бъдещите творци да заобичат тайнствата на стъклото като материал, както го определя Анастасия Андреева. А в малкото, но артистично пространство на художничката Елена Шемтова, която всяка събота и неделя учи децата на художество, едно малко момче, придружено от майка си опитваше първата си рисунка върху стъклена плочка…

В галерия „Аросита” като финално предстои изложбата на работите, участвали във фотографския конкурс за уловените моменти на фестивала. За поредна година фестивалът беше подпомогнат от фондация „Америка за България” и други организации. Но като че ли най-важното извън изложбите и обученията за по-младите е диалогът, който свързва творците не само в тези дни, но и като посока за бъдещето. ≈

 Текст: Зелма Алмалех

 Снимки: Стефан Джамбазов