#бяхме

[userlost11111]

Искаш с теб да останем добри познати?

Как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха сляти –

да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –

леко да се поздравят?

Устни, които се пареха безпощадни -

дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.

Няма среда в любовта.

Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък -

Ще сме най-чужди в света.

Блага Димитрова.

[lora-ns-world]

,,Минало в бъдеще време"

,,Когато бях на 9 нямах търпение да порасна. Възрастните ми изглеждаха толкова свободни, без правила като ,,да те виждам от терасата и да си удома преди да с�� стъмни ". Когато бях на 12 не ми пукаше от нищо, освен да съм тук в момента, да се прибера, наплача и заспя. Когато бях на 14 изпитвах ужас от това да порасна, стоях на терасата лятото в апартамента на баба и дядо и мислех за това какво ще е бъдещето ми каква ще съм аз на 18. На 17 разбрах, че да си възрастен е свързано с отговорност��, които можеш да чувстваш като окова на врата, която само те дърпа надолу към бездната. На 19 срещнах една истинска любов, на която не беше време. Не бяхме готови. И двамата с него. И приключи. На 22 имах амбиции да бъда толкова неща. Преди 24тия ми рожден ден ноември 2024 не ми пукаше какво ще е и каква ще бъда, тъй като бяха изтръгнали последната част от сърцето ми и бяха лишили душата ми от воля за живот. В началните месеци предвещаващи годината, в която ще стана на 25 си спомням момичето, което с ужас мислеше за бъдещето. Бих я погледнала с горди очи. Справи се. Оцеля. Хората от онези години те изоставиха и загуби всичко, но се справи. На бъдеща 25 годишна възраст живееш в квартира, която обичаш, още рисуваш, пишеш книга. Да, работиш на 2 места и почти не виждаш почивка. Но се справяш. И имаш котенцето, каквото винаги си искала, Ева, взета от една бензиностанция. Имаш хора, на които им пука за теб, дори теб да те е страх да се откриеш пред тях. Справи се. Всичко ще бъде наред."

Лора Н

Из дневника на един нов живот

[iamstonecoldbabyy]

Понякога паля колата и отивам на нашето място, изваждам нервно цигара и я запалвам. Аз не пуша, но ми напомня за теб. Излягам се върху капака на колата и гледам небето. Студено ми е, но поне чувствам нещо. Тежка въздишка се откъсва от гърдите ми. Какво ли щеше да е, ти и аз срещу всички, както бяхме преди. Може би трябваше отдавна да спра да се връщам на това място, да ��овя грубо в тази отворена рана белязана с твоето име. Може би трябваше да продължа, да се преструвам както всички, че съм добре и не ми пука вече. Май пак избрах трудния начин, по който да се случват нещата, да помня, да чувствам неуморно.

[slimarka]

Той не обичаше чатовете, но хвана телефона си и й написа:

– Здравей, Пчеличке! Знам, че е късно, но обличай нещо и излез с мен! – написа й то��.

– Пчеличке? Това ли е новата ти стратегия за свалки?

– Нали като бяхме малки имаше една пчеличка с твоето име. Не си ли спомняш? Същата си като нея.

– Откъде си мислиш, че ме познаваш толкова добре? – отвърна тя раздразнено.

– Знам достатъчно, за да не се отказвам от теб. Чети внимателно...

Обичаш звука на морето и тишината на природата.Харесваш красотата на преливащите се цветове на залезите. Пееш в колата, когато си сама. Мразиш прототията, а предпочиташ интелигентни разговори и хора, защото те вдъхновяват да се развиваш, да научиш нещо от тях. Не се доказваш на никого, освен на себе си.

Търсиш спокойствието, но без да губиш фокуса си и да се отпускаш прекалено. Даряваш любов на близките си и цениш тези, които наистина я заслужават. Не харесваш промените, но ги приемаш, защото знаеш, че без тях няма разтеж.

Ще избереш разходка по плажа с любим за теб човек, пред блясъка на скъпите заведения. Грижиш се за здравето си, затова и тренираш. Дисциплинитана си, защото знаеш, че така ще постигнеш много от целите си в живота.Четеш, учиш се всеки ден, защото знаеш, че "каквото посееш днес" , утре ще "поникне" в красиво цвете, каквото си ти.Упорита си и не се отказваш при трудности и ако няма решение ще намериш такаво напук. Да продължавам ли?

– Но кой ти каза всичко това?! Как...?! – тя държеше телефона, объркана как всичко, което прочете, е толкова вярно за нея, а нямаше от къде да го знае.

– Готова ли си за още нещо? Всъщност току-що описах себе си, не теб. Сега разбираш ли защо те познавам? Ти си мен в женски облик. Няма да те преследвам с мили думи и опити да те впечатля. Просто ще ти кажа – знаеш силно съм привлечен от теб, но ти трябва да си дадеш шанса да разбереш кой съм и защо продължавам.

А сега си представи, че не го направиш. И никога няма да узнаем дали сме пропуснали нещо велико. Нещо, което и двамата сме чакали.

Затова излез с мен. Толкова пъти, колкото ти е нужно, за да решиш сама. Плажа днес е отворен, идвам да те взема.

Нека се видим, да поговорим...

и да разберем...

Бисер Николов

[kalina1]

А ти мислиш ли си за мен нощем?

Какво ли щеше да е, ако бяхме заедно още?

Щях да лежа в ръцете ти, щеше да галиш косата ми.

Всичко това са вече само спомени.

Сънуваш ли ме вечер?

Събуждаш ли се с трепет?

Ако беше тук, щеше да избършеш сълзите ми.

Не излизат от ума ми всички тези спомени.

Сещаш ли се за мен денем?

Пред очите ти ли съм, дори и да си буден?

Иска ми се да ме утешиш, докато държиш ръката ми.

Да можеха да са реалност всички тези спомени.

[toomuchinmysystem]

"Не всички мъже", казват.

А аз питам — тогава къде бяхме всички ние?

Когато тя крещеше. Когато се страхуваше.

Когато просто искаше да се прибере.

Видяхме го. Чухме го.

И мълчахме, защото не беше "наш проблем".

Пуснахме шегата да мине.

Оправдахме приятеля.

Обвинихме нея.

Тя е мъртва.

А ние още се оправдаваме с "не бях аз".

Не е достатъчно.

Мълчанието е съгласие.

Безучастието е съучастие.

Ако си мъж и не правиш нищо, когато другите вършат насилие,

ти си част от проблема.

Това не е "другите". Това сме ние.

Да си мъж не е сила.

Да си мъж е отговорност.

И докато не разберем това,

ще продължаваме да ги погребваме.

[maybethedreamscometrue]

Бъдеще в миналото

Понякога си мисля,

какво ли щеше да е,

ако бяхме,

когато можехме,

а не искахме.

Вместо сега,

когато искаме

и не можем

да бъдем.

[kogonekoi]

(НЕ)НИЕ

Това не бяхме ти и аз, а думите излизаха от нашите усти и виках те със своя собствен глас, пронизваха ме твоите очи. Тези влюбени не бяха и удряха със нашите ръце, и гърдите се отвориха, и зяха, и рани ближех. Мои бяха те. Това не беше нашата съдба. Не бяхме ние толкова жестоки. Не трябваше да бягаме в страха и основите си с него да съборим. Гордостта надви не нас. Надви тя двама непознати, които не говорят с нежен глас, които не заспиват сякаш сляти. Ти си неспособен на лъжи, аз съм неспособна да те мразя, но жената в огледалото тъжи. Какво не е любов тя ми показа. Не бяхме ние безнадеждни. Не ме остави ти. Не разгърна между нас безкрайни бездни. Не хвърли там ти нашите мечти. А аз все те обичах. Не те наричах с грешни имена, към чужди обещания не тичах, любов в измамата не припознах. Това не бяхме ти и аз. Аз и ти сме буря посред лято - топла, с гръмотевици и страст, пречистваща, зареждаща, позната. Това сме ти и аз. Ралица Костова

[grishi]

липсва ми времето, в което бяхме деца и не разбирахме от нищо

[katcholiv]

Днес минах през едно място, което винаги ще свързвам с нас. Тогава, когато още имаше нас. Бяхме толкова щастливи — спряхме колата отстрани на пътя и просто се наслаждавахме на красивата гледка.

Днес минавам оттам, по пътя към новия си живот, и е останал единствено горчивият вкус на спомените.

[nqmam-vreme-za-gluposti]

Днес бях там, където прекарвахме времето заедно. Там където загубих телефона си и после се връщахме да го търсим. Там където бяхме ние двамата и времето беше спряло, само че сега времето течеше и ти не беше там, �� тайно се надявах да те видя.

[earlgreydarkchocolate]

Няма значение, че няма да сме заедно. Щеше да има, ако бяхме.

Толкоз.

[lora-ns-world]

,,-Какво искаш повече?

Това ме попита Радослав, мой бивш съученик и приятел от детството.

-Искаше да се махнеш от семейството,което те подтискаше и използваше като инструмент, успя. Мечтаеше да живееш самостоятелно на квартира, умря си на ината, работи на две места, успя. Искаше да бъдеш художничка, да твориш на свобода, да имаш собствени страници и сайт, пак си умря на ината като магаре на мост, ама пак успя. Искаше да завършиш писането на книгите, които почна от тийнейджърка да пишеш, еми, направи го. Сега не зависиш от друг, освен от себе си, какво искаш повече?

Бяхме пили по няколко пиенета и може би затова му отговорих честно.

-Искам да се чувствам удома. Някъде, при някого. Това, което изброи знам, че не е малко, защото само аз и хората, с които споделям знаят, какво ми беше преди да постигна тези успехи. Но тези успехи не ме прегръщат нощем. Не ме целуват по челото, когато съм несигурна и уплашена. Не пия с тях кафето си и не ме утешават, когато се чудя за какво изобщо живея. Искам любов, истинска, а не по сметка, дори да живеем с него в една стая. Кел файда на всичко, което имам сега, защото се борих да го споделям с някого, а не да се прибирам в квартирата си, при всичките си успехи, потънала в тишина."

Лора Н

Из дневника на един нов живот

[iamstonecoldbabyy]

“В един момент спряхме да си помагаме, започнахме да си пречим. Започнахме да забравяме един за друг, кой какво обича. Спряхме да се слушаме. Спряхме да вървим в една посока. Всеки в себе си държеше си нещата, защото бе убеден, че другият не го разбира. Всичко ни нараняваше и най-малкото ни правеше чувствителни, все за нещо се оплаквахме, все нещо не ни беше наред, не вървеше. Трябваше да се научим на най-трудното - да се пуснем, когато бяхме тежест един за друг.”

[think-bg]

Боли ме адски много искам да заплача а не мога как можеш толкова бързо да се промени цялата ни история до онзи ден бяхме така щастливи а сега се прибираме като непознати един до друг седим ала сърцата ни са празни толкова боли да гледаш любовта а да не можеш да говориш от страх, че отново ще го ядосаш боли ме до безумие

[snqg-v-slunchev-den]

,, За частица от секундата погледите ни се кръстосаха.

Толкова бяхме непознати, че се позна��ме.”