#си��ние

[ibracadabraa]

"Има хора, които усещат силно привличане помежду си, но въпреки това връзка не се получава. Има хора, които припокриват вижданията си за живота, света, усещанията си и въпреки това връзка не се получава. Има срещи, при които усещаш дишането на другия сякаш е част от твоето собствено. Усещаш ударите на сърцето на другия, сякаш бие в теб. Има копнежи и желания, които остават неосъществени. Понякога от страх, понякога от прекомерно его. Има хора, които събличат душата си пред теб. И хора, които карат твоята да пулсира - без докосване, без дума, без дъх. От самото присъствие на другия кожата ти настръхва. Има хора, които имат влияние помежду си. Наречете го химия. Наречете ги сродни души. Наречете ги както пожелаете. Но има връзки между такива хора, които никога не се осъществяват и някъде в пространството е писано да се разминат.

Не правете грешката да си мислите, че е съдбата. Не обвинявайте нея. Всички ние променяме тази така невъзпитана дама с изборите, които правим всеки ден. Тя просто ни слуша. Има хора, които макар да са създадени да се срещнат, поемат в различни посоки. Не заради карма, а заради личен избор. Защото усещането, което носят един на друг е толкова силно, че се страхуват да продължат. И спират. На някой ред в чата. На първата чаша вино. На първата среща. Такива разминавания горчат дълго. И колко глупави трябва да сме хората, след като тази неблагодарница съдбата, която непрекъснато обвиняваме, ни навира право в лицето сродната ни душа, а ние я захвърляме. Отбягваме нещо, което имаме, а други прекарват цял живот в търсенето й.

Хората се страхуват от душите си. Във време, в което сме свикнали да се предлагат тела на безценица е много по-лесно да поискаш тялото на другия. Така нямаш отговорност към този човек. Тази нощ разполагаш с една плът, без чувства.

Душата е друго. Душата изпитва емоции. Тя тъгува, тя е щастлива, капризна. Иска друг вид ласка и внимание, които малцина имат време да й дадат. Превърнали сме се в първобитни, саможивлеци. Очакваме любов, а бягаме от нея. Знаем как да отключим животинското, но не и човешкото. Не се срамуваме да търсим секс, но се срамуваме да търсим любов. Колко жалко...

А сме родени за толкова повече. И можем толкова повече. А ние се задоволяваме с толкова малко. Наистина... колко жалко, колко жалко."

Силвия Крумова

[userlost11111]

Искаш с теб да останем добри познати?

Как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха сляти –

да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –

леко да се поздравят?

Устни, които се пареха безпощадни -

дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.

Няма среда в любовта.

Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък -

Ще сме най-чужди в света.

Блага Димитрова.

[invisible269]

"Разбрах, че когато някой е изпълнил мисията си докрай, си отива. От твоя живот, или от живота изобщо. Осъзнах, че ние, човеците, не разбираме нито времето, нито стойността на нещата и на хората по пътя си. Все си мислим, че ако нещо е дълго, то е значимо. Но има мисии и задачи, които се случват в миг и те преобръщат до края на дните ти. Може някой само да те е прегърнал и след минута да е изчезнал, но тази прегръдка да е спасила душата ти."

���Пасиансът на архангелите“, Мария Лалева

[pocahontasisthatyou]

виж,

аз съм обикновена жена.

и имам нужда

от обикновени неща.

сутрин да ти разкажа

какво съм сънувала;

да си стопля краката

във твоите;

да ми сипеш една ко́ла

да ме погалиш

да ти прочета какво съм написала

да ме погледнеш,

да поканиш гости -

ти да нарежеш колбасите,

аз да на��равя салата.

обикновена жена.

нищо особено.

услужи ми със запалка,

заведи ме на морето,

дай ми да покарам,

прочети ми нещо.

измий ми очите със думи -

да прогледна,

когато не виждам.

разроши ми косата

да заспя по-лесно.

купи ми чийзбургер,

кажи ми, че съм хубава,

прати ми смешна снимка.

нека е обикновено.

нека да сме просто ние.

друг път обаче,

съм необикновена жена

и имам нужда

от необикновени неща.

да изляза,

да тръшна вратата след себе си

и да не се прибера цяла седмица

да руша

да припадам

да осъмвам по тротоари

и да гоня уличните кучета

с вой.

да ги хапя по краката

и да качвам Черни връх във буря

посред зима.

да се затворя в празна стая

и да се дера до кръв

да плача

да лежа - с малоумен поглед

да пробивам тавана.

да попея македонски шлагери

по гробищата,

да се посмея с лудите,

да пия мента с водка и бензин.

когато съм необикновена

имам нужда да ме хванеш

и да завъртиш главата ми

в посока на доброто.

да нарисуваш цялото ми тяло

в незабравки.

да хванеш пепелянка

и пред мен да я превърнеш в пудел.

да скочиш в кална локва гол и бос

и да ме викнеш.

и нека е необикновено.

да бъдем шантавите акробати

във дивашки танц

на тоя ръб, на който

винаги плетем крака.

да бъдем някакви измислици

избълвани от страдащия мозък

на побъркан.

и аз ще бъда твоя

в своята (не)обикновеност.

Вайръл стихове за секс и драма

[sun-to-mee]

Усещаш една огромна празнина . Празнина , която тежи толкова много . Такъв парадокс. Сякаш всички живеят и лесно намират щастие , любов , дом . А теб те посреща единствено празнина . Иска ти се да избягаш , но няма къде - и в ума , и в сърцето ти е едно и също . Сякаш всички знаят какво правят и очакват същото . Да знаеш как да си щастлив , как да си цял, как да обичаш. Може би ни трябва някой да ни разбере , преди ние да се научим да живеем.

[toomuchinmysystem]

"Не всички мъже", казват.

А аз питам — тогава къде бяхме всички ние?

Когато тя крещеше. Когато се страхуваше.

Когато просто искаше да се прибере.

Видяхме го. Чухме го.

И мълчахме, защото не беше "наш проблем".

Пуснахме шегата да мине.

Оправдахме приятеля.

Обвинихме нея.

Тя е мъртва.

А ние още се оправдаваме с "не бях аз".

Не е достатъчно.

Мълчанието е съгласие.

Безучастието е съучастие.

Ако си мъж и не правиш нищо, когато другите вършат насилие,

ти си част от проблема.

Това не е "другите". Това сме ние.

Да си мъж не е сила.

Да си мъж е отговорност.

И докато не разберем това,

ще продължаваме да ги погребваме.

[lora-ns-world]

“-Омъжи се за мен!

- Не!

- Омъжи се за мен!

- НЕ!

Отказва ми за пореден път. Предлагал съм й как ли не - на едно коляно, с пръстен, в скъп ресторант, навън, сред приятели, само ние двамата, на Коледа, на Свети Валентин, на годишнината ни... и тя винаги, винаги отговаря "не".

Поклаща глава и казва - "Не си готов".

Аз ли не съм готов? По-готов няма да бъда!

Какво да правя? Вече не знам какво да направя!

Няма нещо, което да не съм опитал. Не иска и не иска... обаче сме си заедно.

Двамата. И е страхотно! Всеки ден е приключение с нея. Такава луда глава е. Никога не знам, какво мисли или какво ще направи. Само знам, че ще е интересно.

�� вчера, както си завивам една крушка, тя само стои, ей тъй, и ме гледа с един странен поглед и както си отпива от кенчето, ми казва:

- Знаеш ли, че онзи обущар на ъгъла е затворил?

- Да, видях...

- Вече май почти няма майстори? Хората не поправят нищо! Нали? Просто си купуват ново. Старото, като се повреди и го изхвърлят.

- Мхм...

- Добре, да го направим!

- Кое? - викам.

- Да се оженим!

Щях да падна от стълбата. След всичките ми специални предложения и след всичките й откази, ТЯ ми предлага да се оженим СЕГА! Тук! На средата на кухнята в 14:30 след обяд? След като сме си говорили за обущаря.

- Какво?

- Обаче...

- Някак си, си знаех, че ще има "обаче" или "но"... - казах и се засмях.

- Без отказване! Без бягане! Халки се свалят, обещания се нарушават...Знаеш го! Виж вашите! Виж нашите, по дяволите! Целият свят е разведен, защото не може да си удържи на думата... защото, като се счупи нещо и не го поправят... Ние да бъдем различни... да бъдем... Джентълмени - дадената ни дума, да е над всичко. Уф, те и другите сигурно са си казали така но... - въздъхна - Не искам просто сватба и подпис и пръстен... искам теб. Аз и ти - Цял живот. Това е! Приемаш ли?

Слязох внимателно от стълбата, защото не исках да разваля прекрасния момент, като си счупя някой крайник.

- Приемам!

Тя се усмихна и обви ръце около мен.

- Знаеш ли, че си много секси с този работен гащеризон.

- Сериозни неща говорим, а ти се закачаш.

- Сериозни са, нали? Мисля, че вече е официално, да знаеш - заяви тя - Не мога да си представя живота без теб!

Тогава разбрах защо все ми отказваше до сега. За нея това не беше просто брак. Не е някакво си действие, което се очаква от нас, като да отидем, да се подпишем, да наденем халките, да направим парти за 200 души и след това тя да стане "съпругата". Не! Много по-дълбоко е. Това е обещание. Даже не е и обещание, а клетва! Обещанията се нарушават. Клетвите-никога. Така че аз не се ожених - ЗАКЛЕХ СЕ.” Автор:Мария Миразчийска

[kalina1]

Ще останеш, нали?

Моля те, не тръгвай.

Виждаш, че навън вали.

Стопли ме в твоите прегръдки.

Ти беше моето спасение.

Дойде, когато имах нужда.

Светът ми от “сама съм” се превърна в “ние”.

Никога не искам да ти бъда чужда.

Ти бе слънчев лъч във моята тъмнина.

Топлината се прокрадна в моите сенки.

За миг усетих твоята ръка.

Дръж ме. Спомените преминават ми на ленти.

Вече съм в ръцете ти. Щастлива.

Най-сетне чувствам аз покой.

Само за едно те моля.

Не си отивай, стой.

[kogonekoi]

(НЕ)НИЕ

Това не бяхме ти и аз, а думите излизаха от нашите усти и виках те със своя собствен глас, пронизваха ме твоите очи. Тези влюбени не бяха и удряха със нашите ръце, и гърдите се отвориха, и зяха, и рани ближех. Мои бяха те. Това не беше нашата съдба. Не бяхме ние толкова жестоки. Не трябваше да бягаме в страха и основите си с него да съборим. Гордостта надви не нас. Надви тя двама непознати, които не говорят с нежен глас, които не заспиват сякаш сляти. Ти си неспособен на лъжи, аз съм неспособна да те мразя, но жената в огледалото тъжи. Какво не е любов тя ми показа. Не бяхме ние безнадеждни. Не ме остави ти. Не разгърна между нас безкрайни бездни. Не хвърли там ти нашите мечти. А аз все те обичах. Не те наричах с грешни имена, към чужди обещания не тичах, любов в измамата не припознах. Това не бяхме ти и аз. Аз и ти сме буря посред лято - топла, с гръмотевици и страст, пречистваща, зареждаща, позната. Това сме ти и аз. Ралица Костова

[katcholiv]

Намерих мир в самотните нощи.

Намерих покой в сълзите си.

Защото, ако преди плаках за далечното “ние”.

Сега плача само за себе си.

[ibracadabraa]

Живеем във времето на лъжата, която яростно защитаваме като наша истина.

Живеем във времето, в което моралът е изписан с множество правописни грешки, но ние пламенно твърдим, че го имаме.

Живеем във времето на широко отворените очи, наситени с его и слепота.

Живеем във времето, в което ако са ни пълни джобовете, самочувствието ни расте, но ако са ни пълни главите, това не е повод за гордост.

Живеем във времето, в което наблюдаваме и съдим поведението на другите, но нашите грешки остават незабелязани и ненаказани.

Живеем във времето, в което упреците и назидателният тон, ги маскираме като разбиране, подкрепа и емпатия.

Живеем във времето, в което разчитаме на хапчета, за да се почувстваме щастливи, вместо да потърсим щастието вътре в себе си.

Живеем във времето, в което се молим за мир, докато създаваме войни.

Живеем във времето, но всъщност времето живее в нас.

И там накъдето сме тръгнали, не ни остава много време.

Вярваме, че сме всемогъщи и че притежаваме целия потенциал да контролираме живота, но времето и да искаме не можем. То не търпи команди и не понася та̀ртори. Идва и си отива. И нито пита дали си живял, нито чака да се наживееш. Само се опитва да ни научи, как да го използваме, за да бъдем по-пълноценни и щастливи.

Защото един живот живян навреме, трае много време, а един живот пропилян във времето, няма нито трайност, нито смисъл.

Искра Дичева

[proekt-prosper]

“ Ако отдаваме по половин час на ден за творчеството си, мечтите си, музиката си - душата ни се успокоява. Ние сме в тялото си и се чувстваме подхранени. ”

- Марион Уудман

[lorasfeelings]

Нека се срещнем по средата.

Там където я има само любовта.

Без празни думи и обещания.

Нека двамата да си държим ръката.

Без единия да бърза. Никой да не изостава.

Защото там е средината.

Някъде където ,,аз и ти” се превръща в ,,ние”

[summersoullll]

В някоя друга вселена се обикнахме. Останахме. Направихме си малки бебчета и те сега тичат по онази голяма морава, с гледка към морето, за която си мечтахме. Ние седим на дървените столове във формите на миди и се смеем на иронията на съдбата. В някой друг живот, обаче.

[think-bg]

Когато го видях, нямах представа какво ме очаква в настоящето. Но вътре в себе си знаех… знаех, че предстои едно лудо, безкрайно приключение — изпълнено със смях, сълзи и внезапни завои на съдбата. Любов бурна и страстна, като огън, който или ще изгори всичко до основи, или ще стопли до дъното на душата. Огън, който пари още при първото докосване… Чак изгаря всяка кост в тялото ти — или я обгръща с топлина. Две крайности, вечно непредсказуеми, и ние никога не знаем коя ще ни посрещне. Не и докато не се осмелим да видим истината.

А аз я видях — в мига, в който го зърнах. В усмивката.

[lora-ns-world]

,, Един ден всичко ще бъде наред. Един ден ще се гордеем със себе си. Просто докато стигнем до този ден ще бъде трудно. Доста трудно. Но ще стигнем. Какви ли не тъпаци и празни хора успяха преди нас, та ние ли няма да успеем. Един ден ще се събудя, ще се погледна в огледалото и ще се усмихна с гордост. "

Лора Н

Из дневника на един нов живот