#тяло

[proekt-prosper]

“ Здраво тяло, спокоен ум и пълна с любов къща - тези неща не могат да се купят, те трябва да се заслужат. ”

- Навал Равикант

[vk06bg]

[pocahontasisthatyou]

виж,

аз съм обикновена жена.

и имам нужда

от обикновени неща.

сутрин да ти разкажа

какво съм сънувала;

да си стопля краката

във твоите;

да ми сипеш една ко́ла

да ме погалиш

да ти прочета какво съм написала

да ме погледнеш,

да поканиш гости -

ти да нарежеш колбасите,

аз да направя салата.

обикновена жена.

нищо особено.

услужи ми със запалка,

заведи ме на морето,

дай ми да покарам,

прочети ми нещо.

измий ми очите със думи -

да прогледна,

когато не виждам.

разроши ми косата

да заспя по-лесно.

купи ми чийзбургер,

кажи ми, че съм хубава,

прати ми смешна снимка.

нека е обикновено.

нека да сме просто ние.

друг път обаче,

съм необикновена жена

и имам нужда

от необикновени неща.

да изляза,

да тръшна вратата след себе си

и да не се прибера цяла седмица

да руша

да припадам

да осъмвам по тротоари

и да гоня уличните кучета

с вой.

да ги хапя по краката

и да качвам Черни връх във буря

посред зима.

да се затворя в празна стая

и да се дера до кръв

да плача

да лежа - с малоумен поглед

да пробивам тавана.

да попея македонски шлагери

по гробищата,

да се посмея с лудите,

да пия мента с водка и бензин.

когато съм необикновена

имам нужда да ме хванеш

и да завъртиш главата ми

в посока на доброто.

да нарисуваш цялото ми тяло

в незабравки.

да хванеш пепелянка

и пред мен да я превърнеш в пудел.

да скочиш в кална локва гол и бос

и да ме викнеш.

и нека е необикновено.

да бъдем шантавите акробати

във дивашки танц

на тоя ръб, на който

винаги плетем крака.

да бъдем някакви измислици

избълвани от страдащия мозък

на побъркан.

и аз ще бъда твоя

в своята (не)обикновеност.

Вайръл стихове за секс и драма

[figntforlove]

Удрял ли те е ток от поглед?

Усещаш как преминава тръпката

През цялото ти тяло

Сякаш времето спира

Приказен момент

И когато откъснеш очи

Връщаш се в реалността.

[vasetovp]

"Не искам жена, която просто да ме обича.

Искам жена, която да ме усеща.!

Да ме чете, когато мълча.

Да не ме наказва, когато се затварям, а да остане в покоя с мен.

И аз.. няма да бягам от нея, когато ев болка. Няма да я прекъсвам с решения.

Ще й дам пространство, за да се разпадне в безопасност.

Защото научих..

Любовта не е да държиш ръката когато е лесно, а да си там, когато mpenepu.

Не искам връзка, в която се доказваме.

Искам среща.

Всеки ден- нова.

Същите Души но с още по-свалени маски.

Не искам да те притежавам, искам да ти дам свободата да си тръгнеш и силата да избираш да останеш.

Защото Вече не търся тяло, което да ми пасне.

Търся душа, с която да мълчим в мир.

И ако се познаеш в тези редове...

Значи вече се усещаме.

Дори да не сме се срещали още."

[iamstonecoldbabyy]

Държах твърде дълго всичко, на душата ми й дотежа, а тя е така финна, така лека, събрала се е в едно малко тяло, на което избра да се справя с тежки ситуации. Мисля, че тя е много силна и е избрала този път с нежност, доброта и смирение да изчисти, каквото е необходимо в този живот.

Ти беше част от чистката, ти влияеше зле, енергията около теб бе така тегава, така задушаваща, така токсична, така тровеща, сълзите ми не спираха да се трупат, стичат, борят да запазят, каквото бе останало от нашата връзка, от нашата любов.

Когато пуснах всичко, видях че ти даже не си държал, отдавна съм била сама, сама докато вечерям, сама докато излизам, сама докато спя, сама в щастливите си моменти, била съм толкова сама и съм се борила, за нищо, за никой. За човек, които тотално беше обърнал погледа си в друга страна, но без кураж да ми го каже в очите.

Ти направи избори, в които аз не участвах. Затова и ти не си част от моето бъдеще, истината е, че ти ме дърпаше назад много дълго време, бях забравила да гледам себе си.

[iskreno-svoya]

БЯСНА СЪМ

Просто не проумявам как може цял ден да не правиш нищо, спиш до 10, 11, 12 часа на обяд, будиш се и си хващаш телефона, 15-20 минути в тик ток преди още да си повдигнал/а главата си от възглавницата, ставаш от леглото, пушиш половин цигара и отиваш в тоалетната, където 30 минути бозиш тик ток, докато с*реш, после си пускаш кючек или Теди Александрова, или някаква по-softcore чалга, докато си миеш лицето и зъбите, после се връщаш, допушваш си цигарата и лягаш обратно в кревата, с нос, потънал в мрежата и екрана, облъчен/а си, но си окей с пониженото си настроение, то не изисква нищо от теб, телефона не изисква нищо от теб, само да го гледаш през следващите 8 часа, да, през следващите 8 часа ти ще лежиш в кревата, ще гледаш тик ток и простотията, която ти поднаса алгоритъма, толкова си облъчен/а, че ще те мързи да станеш да ядеш нещо, да идеш до магазина на 50 метра, за да си вземеш кафе, изобщо те мързи да си размърдаш задника, готов/а си да пренебрегнеш базовите си физиологични потребностите за сметка на това да не помръдваш това тяло, като изключим палеца ти, разбира се, той е от съществено значение за скролването в тик ток, добре, че не можеш да скролваш с очи, тогава и палците ти ще закърнеят, да не говорим, че няма да прочетеш нищо стойностно на тоя телефон, тъкмо напротив, облъчен/а си с лесно достъпен, отвратително извращаващ, погубващ волята ти за движение, за постижение, за живот, допамин, гледаш видеото и си мислиш, че това е постижимо, имаш чувството, че е толкова лесно, че даже вече си го постигнал/а, мозъка ти това отчита, но напротив, ти си в кревата, и си толкова затънал/а в него, и не само в него, а в себе си, удавен/а в безразличие и емоционална изравненост, че даже не можеш да се усмихнеш на предполагаемото забавно съдържание, или това, което ти отчиташ за забавно, нищо не може да те накара да се засмееш, разбираш ли, нищо не може да те раздвижи, замисли се, човеко, останала ли ти е воля за живот някъде, съживи я, ако я откриеш.

Защото след тия 8 или 10 часа на телефона ти пак ще легнеш да спиш и денят ще е приключил, и ще е цяло чудо, ако изобщо си се изкъпал/а, и една мисъл ще мине през главата ти за точно един миг, 'пропилях деня', и ще потънеш в блажен сън, и утре отново.

До утре по обед, ще се видим в мрежата.

[summersoullll]

Страстни, бавни целувки след само три дни прекарани далеч един от друг. Ръцете ти по цялото ми тяло, не можеш да ги контролираш. Очите ти ме изпиват. Липсваше ми.

[hansnocean]

Отнѐ ни лятото, този сюжет.

И приказката бе с неочакван край

Седя на верандата и гледам към морето. И пясъкът още стои разпръснат из пукнатините на пода, а цялото ми тяло трепери. Подухва лек ветрец, сигурно ми е студено. Изпънал съм крака на ог��адата, навил ръкавите на ризата си малко над лактите.

Поглеждам часовника на стената, ала времето спряло е. Очите ми - изтощени са, но никога няма да ги затворя за залеза, и пред теб.

И в този момент слънцето отново разлива кървавите си нюанси и изпълва морето с носталгия. Вълните започват да скърбят, и усещам празнотата на поредния отминал ден; и животът ни по-кратък е, похабихме още цял ден далеч един от друг.

Сърцето ни е съвкупност от фрагменти, които никога няма да подредим напълно. Нишки, които никога няма да успеем да навържем. Такъв е животът. Разума си губим сами, никой не ни е виновен. Душата обаче ни бележат хората. Онези, които идват и заминават от същото пристанище. Някои от тях са с престой, ала кратък. Пускат тежко котва, несъобразително. Минават, поглеждат те - как седнал си да просиш, и продължават по пътя си. А пукнатините от котвата, поглъщат ни.

Усещам уют и мирише вкусно, у дома си. Носиш чай и ме целуваш по челото, като докосваш нежно ръката ми. Това твое докосване винаги носило ми е такова спокойствие..

Заспал съм. Часовникът все още спрял е. А тялото ми не трепери вече. Побелял и безпомощен съм, обичайки те. И теб все още те няма. А никога нямаше да затворя очите си преди залеза. Цветовете ми, отстъпили са пред сивотата. Паникьосвам се. Обичах теб и цялото ти същество. И похабихме цял живот далеч един от друг.

Очите ми изтощени, не дочакаха залеза, ала съхраниха теб. А така исках да го дочакаме заедно.

[sun-to-mee]

С новия ми блестящ лосион за тяло се чувствам като фея

[proekt-prosper]

“ Ако отдаваме по половин час на ден за творчеството си, мечтите си, музиката си - душата ни се успокоява. Ние сме в тялото си и се чувстваме подхранени. ”

- Марион Уудман

[katcholiv]

Как се забравя топлината от тяло в тяло?

Как се забравя мириса, който оставяше на възглавницата ми?

Как се забравя допира?

Как се сливат две души и се забравя това?

[lora-ns-world]

,, майната им''

,, Ще бъде вулгарно, но майната им. На всички, които ме гледате само в тяло. Секс мога да имам от всеки. Зная го, прилично хубава съм, омайвам с думи, с игри, да искаш да се доближиш. Най-лесно е за някой да спи с друг. Но сутрин, когато отвориш очи и искаш първото кафе кой ще те врънка че слагаш много захар или никаква? Кой ще ти каже ела да пушим, за да прекара време с теб преди да тръгне? Ми майната ви. Градите връзки с думи и ги погребвате два метра под земята с изневери и его затова не ви се получава. Всеки носи душа, секс всеки може да получи, а любов и грижа насреща? "

Лора Н

Из среднощни размисли нищо че си имам работа

Размисли за връзката на приятелка която е в депресия и нищо не мога да направя за да я спася...

[rridersonthestorm]

"Като ти поискат рамо, давай цяло тяло"

[loranayavorov]

ТОЧНО В ТРИ

І

Тъй както тялото, преспало

случайно с друго чуждо тяло,

се буди нощем точно в три,

когато спиртът още ври,

но вече се е изпарила

до капка любовта – и сила

то няма и за сън дори

и бърза да се изпари,

но само до стената стига,

лежи и ужасено мига,

като че не с любим, а с труп

се буди след убийствен труд,

и тежката като верига

ръка от скута си отмята,

глава изправя в тъмнината

и с много труд, едва-едва,

и като съд с вода кипяща,

главата му отмества спяща,

ослушва се – и след това

върху възглавницата вдясно

за цял живот й прави място,

и без да мига, без да бърза

край голата стена се хлъзва

като змия –

така от нас

душите точно в този час

без капка жал, без капка кръв

се канят да се отрекат

за трети път – и миг преди

петелът да ги пререди,

към друг живот, към друга плът

те вече на ята летят…

ІІ

Тя идва нощем точно в три

сред светлина непоносима,

когато спиртът още ври,

но вече огънят изстива,

когато въздухът не стига

и бърза да ни издаде,

когато славеят дори

не смее да пролее глас

от цъфналия в бяло храст,

когато спира да расте

и нероденото дете,

а на летливата душа

й никнат нокти и коса

и като в гипсово корито,

с чаршаф надве-натри покрито,

и с тебеширена уста,

се буди тялото, разбито

от одата на радостта,

която в пълна самота

и празен многотонен труд

е слушало заради друг,

за друг е пяло и търпяло

като за свое второ тяло,

и ей го пак – едва лежи,

едва на кръста се държи,

душа и Богу дух предало,

а продължава да работи,

върти на черни обороти,

издишва, вдишва, трака, помпа,

тиктака в мрака като бомба

и без да бърза, без да мига,

до края на стената стига,

прехвърля крак – едно, две, три…

Да бягаме!… Ще се взриви!…

Ще се взриви, ще ни изтрепе,

окото няма да му трепне!…

ІІІ

Тя идва нощем точно в три

с глава на лъв и с женско тяло,

до кръста в кръв, нагоре – в бяло,

и казва с глас на ангел: „Спри,

щом вече се е изпарила

до капка любовта – и сила

ти нямаш и за мен дори!“ –

и лисва в кривото ми гърло

остатъка от спирта първо,

змията в ъгъла лови,

душата в зъбите ѝ хваща

и чака да се появи

в окото ми сълзата зряща,

и с дъх един, с един замах,

от гърлото до кръста чак,

гърдите ми на две разсича,

надзърта в тях, гадае, срича

и като риба във вода,

и като звяр на свобода

в димящата ми още пазва

змията пуска и ми казва

с гласа на нейната уста:

„Аз бях дотук – сега пълзи,

сега душата си спаси!“

Георги Борисов

[designis4lovers]

1.

първо ставам невидим, после губя гласа си и се превръщам в спомен, призрак, който слиза по стълбите, отваря вратата и си отива завинаги.

2.

когато те прегръщам, моите спомени се смесват с твоите; когато заспиваме прегърнати, ти прескачаш в моите сънища, а аз се събуждам в твоите --

затварям очи в моето тяло, отварям ги в твоето.

3.

будя се и наблюдавам как денят изчезва по-бавно от кожата ми, по-бавно от дъха ми -- облаците по небето спускат сенки долу, предат време, а аз ги трия и изчезвам.