tzitat

[tzitat]

Ти се потапяш в гъстотата на свободата, блъскаш се с пътниците в чакалнята на гарата. Успяваш да хвърлиш поглед върху обявите, които определено не могат по никаква линия да се отнасят до теб. Седиш на старовремския „диван“ за пътници и слушаш странни и нищожни разговори: за това, че някакъв мъж биел жена си или я зарязал; че свекървата не се разбира с булката; че съседите в общата квартира оставят лампата в коридора да свети и не си изтриват краката; че някой на някого пречи в службата; че на някого предлагат хубаво място, но той не се решава да се мести: лесно ли е да зарежеш старата работа? И ти слушаш всичко това — и тръпки пробягват по гърба и главата ти: толкова ти е ясна истинската мярка за нещата във Вселената! Мярката за всички слабости и страсти! — А тези грешници изобщо не са в състояние да я видят. Истински жив, наистина жив си само ти, безплътният, а всички тези само по недоразумение се имат за живи. Бездната между вас е необятна! Не можеш нито да им викнеш, нито да заплачеш за тях, нито да ги разтърсиш за раменете: ами че ти си дух, ти си призрак, а те — материални тела. Как да им внушиш прозрението? просветлението? в съня? — братя! хора! За какво ви е даден животът?! В глух среднощен час вратите на килиите за осъдените на смърт се отварят — и измъкват на разстрел хората с великата им душа. По всички железопътни линии в страната в тази минута, сега, хора лижат с нагарчащите си езици след сельодката сухите си устни, те бленуват за щастието да опънат крака, за успокоението след облекчаване в нужника. На Колима земята се размръзва на метър дълбочина само през лятото — и само тогава закопават в нея костите на умрелите през зимата. А вие — под синьото небе, под горещото слънце, имате право да се разпоредите със съдбата си, да идете да пиете вода, да се протегнете, да се запътите накъдето си щете без конвой — какво там електричество в коридора? какво ви бърка свекървата? Най-главното в живота, всичките му загадки, ще ви ги изсипя сега, искате ли? Не тичайте след призрачното — за имущество, за звание: хабите си за това нервите с десетилетия, а се конфискува за една нощ. Живейте със спокойно чувство за превъзходство над живота — не се плашете от бедата и не се измъчвайте по щастието, все тая: и едното, и другото са мимолетни. Бъдете доволни, че не мръзнете, че жаждата и гладът не разкъсват с нокти вашите вътрешности. Стига да не ви е пречупен гръбнакът, да ходите на двата си крака, да сгъвате двете си ръце, да виждате с двете си очи и да чувате с двете си уши, за да не завиждате на никого! А и защо ли? Завистта към другите най-много разяжда хората. Протъркайте очите си, обмийте сърцата си — и най-много ще оцените тези, които ви обичат и които са благоразположени към вас. Не ги обиждайте, не ги хулете, с никого от тях не се разделяйте в разпра: нима знаете дали това не е последната ви постъпка преди ареста и няма да остане такава в тяхната памет!…

Архипелаг ГУЛАГ — 1918–1956: Опит за художествено изследване (Александър Солженицин)

[tzitat]

Нищо, нищо не притежавайте! — ни учат Буда и Христос, стоиците и циниците. Защо ние, алчните, все не можем да проумеем тази проста проповед? Защо не разбираме, че имането погубва душата ни? Е, нека солената риба се топли в джоба ти до етапния пункт, за да не те кара на жажда. Затова пък изяж веднага хляба и захарта, които ти се дават наведнъж за два дни. Тогава никой няма да ти ги открадне. И край на грижите. Бъди като птичка божия! Притежавай само това, което може да пренесеш със себе си: знай език, знай страни, знай хора. Нека пътна торба ти бъде твоята памет. Запомняй! Запомняй! Само тези горчиви семена може би ще успеят някога да покълнат. Огледай се — около теб има хора. Може би за един от тях после ще си спомняш през целия си живот и ще се ядосваш, че не си го разпитал. И по-малко говори — повече ще чуеш. Точат се из Архипелага, от остров на остров, тънките повесма на човешките съществувания. Вият се, докосват се помежду си някоя нощ в такъв един потракващ полутъмен вагон, после отново се разделят навеки — а ти дай ухо на тихия им брътвеж и на равномерното потракване под вагона. Потраква всъщност вретеното на живота. Какви ли не невероятни истории ще чуеш тук, на колко неща ще се посмееш!

Архипелаг ГУЛАГ — 1918–1956: Опит за художествено изследване (Александър Солженицин)

[tzitat]

По-лесно е да кажем, че не може да има злодеи, че ги няма. Само на приказките им подхожда да изобразяват злодеи — заради децата, да е по-проста картината. А когато великата световна литература от миналите векове ни обсипва с образи на злодеи, от черни по-черни — и Шекспир, и Шилер, и Дикенс, — това ни се струва отчасти примитивно, нескопосно за съвременното възприятие. И главното: как са обрисувани тези злодеи? Те отлично осъзнават, че са злодеи, и смятат душата си за черна. Така и разсъждават: не мога да живея, ако не върша зло! Я да взема да насъскам баща си срещу брат си! Я да се опия от страданията на жертвата! Яго ясно назовава своите цели и подбуди като черни, породени от омразата му. Не, така в живота не става. За да извърши зло, човек трябва преди това да го осъзнае като добро или като осмислено закономерно действие. Природата на човека за щастие е такава, че той трябва да търси оправдание за своите действия. У Макбет оправданията са слаби — и го загризва съвестта. А и Яго е просто агънце. Фантазията и душевните сили на Шекспировите злодеи не надхвърлят десетина трупа. Защото те са лишени от идеология. Идеологията! — тъкмо тя дава търсеното оправдание за злодеянието и необходимата продължителна твърдост на злодея. Тъкмо тя е онази обществена теория, която му помага да оневинява пред себе си и другите своите постъпки и да чува не укори, не проклятия, а хвалби и почит. Така инквизиторите укрепват властта си чрез християнството, завоевателите — чрез възвеличаване на родината, колонизаторите — чрез цивилизацията, нацистите — чрез расата, якобинците и болшевиките — чрез равенството, братството и щастието на бъдещите поколения.

Архипелаг ГУЛАГ — 1918–1956: Опит за художествено изследване (Александър Солженицин)

[tzitat]

Приписвах си безкористно себеотрицание. А всъщност бях — изпечен палач. И ако бях попаднал в школата на НКВД по времето на Ежов — дали по времето на Берия нямаше да се окажа точно на мястото си?… Нека читателят захлопне тук книгата, ако очаква, че тя ще бъде политическо разобличение. Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?… През живота на едно сърце тази линия се измества в него, като ту бива изтласквана от радостното зло, ту освобождава място за изгряващото добро. Един и същ човек на различна възраст, в различни житейски ситуации е съвсем различен. Ту е по-близко до дявола, ту до светеца. А името не се мени и на него му приписваме всичко. Сократ ни е завещал: опознай самия себе си! И пред ямата, в която вече се каним да блъснем нашите оскърбители, се спираме изтръпнали: просто сме имали късмета не ние да бъдем палачите, а те. И ако нас би ни призовал самият Малюта Скуратов — щяхме ли да пропуснем случая?… От доброто до лошото има една крачка, казва пословицата. Ще рече, и от лошото до доброто.

Архипелаг ГУЛАГ — 1918–1956: Опит за художествено изследване (Александър Солженицин)

[tzitat]

Какво е необходимо, за да бъдеш по-силен от следователя и от цялата тази клопка? Трябва да влезеш в тъмницата, без да трепериш за дотогавашния си топъл живот. Трябва да си кажеш на прага й: животът свърши, е, малко по-рано, но какво да се прави. Няма да се върна никога повече на свобода. Обречен съм на гибел — сега или малко по-късно, но по-късно ще бъде дори по-тежко, затова по-добре по-рано. Вече не притежавам имущество. Близките ми са мъртви за мен — и аз съм мъртъв за тях. От днес нататък моето тяло е безполезно, чуждо за мен. Само духът и съвестта ми остават скъпи и важни за мен. Пред такъв арестант следствието трепва! Побеждава само този, който се отрича от всичко!

Архипелаг ГУЛАГ — 1918–1956: Опит за художествено изследване (Александър Солженицин)

[tzitat]

Като изключим това, че познавам частите на гербовете, аз не разбирам нищо от хералдика, защото съм случаен граф, изфабрикуван в Тоскана с помощта на кавалерския кръст на свети Стефан, и никак не бих държал да съм човек с титла, ако не ми бяха повтаряли, че тя е крайно необходима за този, който много пътува. Добре е да имате нещо на вратите на колата си, ако не за друго, то поне за да не ви досаждат митничарите. Затова извинете, че ви задавам този въпрос.

Граф Монте Кристо (Александър Дюма)

[tzitat]

— Точно така, Максимилиан, вие изрекохте една велика мисъл. Според това, дали сме се погрижили да се наредим добре или зле с нея, смъртта е или приятелка, която ще ни приспи като бавачка, или неприятелка, която ще ни изтръгне насила душата.

Граф Монте Кристо (Александър Дюма)

[tzitat]

Докато другите твари наведени гледат земята, стори човешкия лик възвисен, за да вижда небето, и повели на човека да свръща очи към звездите. Тъй, дотогава сурова, от облик лишена, земята беше сега променена с незнайните образи хорски.

Метаморфози (Овидий)

[tzitat]

Нима не е окован в също такава тъмница тиранинът, който по природа, както вече изяснихме, е изпълнен от много и разнообразни видове страх и страсти? Макар че има любопитна душа, нали той единствен от поданиците на държавата не може никъде да предприеме пътуване, нито да погледа това, което желаят и другите свободни люде, но затворил се у дома подобно на жена, повечето време живее там, като завижда на другите граждани, когато някои от тях пътува извън отечеството си, за да види нещо хубаво?

Държавата (Платон)

[tzitat]

Когато, мисля, държавата с демократическа  уредба е жадна за свобода и попадне на лоши виночерпци за управници и повече, отколкото трябва се опива от свободата в несмесен вид, наказва своите управници, ако не са много снизходителни и не осигуряват голяма свобода; тя ги обвинява като престъпници и олигархи. — Става и това — рече той. — А тия — продължих аз, — които са послушни на управниците, не зачита като робски души и недостойни за нищо, но хвали и почита частно и обществено тия управници, които са подобни на управляваните, и тия управлявани, които са подобни на управниците. Не е ли неизбежно в такава държава свободата да прониква във всичко?

Държавата (Платон)

[tzitat]

След като станали от масата, женихите почнали състезание по музика и по говорене пред публика. В разгара на пиршеството Хипоклид, който далеч изпреварил останалите, накарал флейтиста да засвири мелодия за танц и когато флейтистът го сторил, затанцувал. И танцувал някак си доволен от себе си. А Клистен, който го наблюдавал, се усъмнил в цялата работа. Сетне, след като си починал малко, Хипоклид поръчал да донесат една маса, а когато масата дошла, затанцувал върху нея най-напред с лаконски стъпки, след това с атически, а най-подир, като опрял глава о масата, размахал крака из въздуха. Макар че вече мразел мисълта Хипоклид да му стане зет поради неговото безсрамно танцуване, при първия и при втория танц Клистен успял да се удържи, тъй като не искал да избухне срещу него. Но като го видял да размахва крака из въздуха, не могъл повече да се сдържи и рекъл: „Сине на Тисандър, ти проигра своята женитба!“ А Хипоклид в отговор рекъл! „Все му е едно на Хипоклид.“

Исторически новели (Херодот)

[tzitat]

Когато обкръжаваш врага, остави си вратичка. Ако врагът е отчаян, не го притискай твърде силно.

Изкуството на войната (Сун Дзъ)

[tzitat]

Най-честолюбивият червей е бубата; лази, целият само търбух и уста, яде, мърси, отново яде, гадна тръба с две дупки; и изведнъж всичката храна се превръща в коприна. Такъв е и човекът. Блестят небето и земята, блестят идеите от скъпите копринени одежди, с които ги е облякъл; и изведнъж едно грубо стъпало минава и смазва чудотворния червей.

Рапорт пред Ел Греко (Никос Казандзакис)

[tzitat]

Горко ти, горко ти, клетнико! Умът ще те погуби, себелюбието ще те погуби. Архангел Луцифер, когото ти защитаваш и искаш да го спасиш, знаеш ли кога се е сгромолясал в ада? Когато се обърнал към Бога и казал: „Аз!“ Да, да, слушай, младежо, и си го набий това здравата в главата: едно-единствено нещо се наказва в ада, това „аз“. Проклето да бъде това „аз“! Тръснах упорито глава: — По това „аз“ човекът се различава от животното, не говори лошо за него, отче Макариос. — По това се отличава от Бога. Първоначално всички неща били едно с Бога, щастливо слети в лоното му. Нямало ни аз, ни ти, ни той; нямало твое и мое, нямало ��ве неща, имало само едно; Едно, Единия! Това е раят, за който чуваш да разправят, няма друг; оттам сме тръгнали, за него си спомня и копнее да се върне в него душата; благословена да бъде смъртта! Какво е смъртта, мислиш? Едно муле, яхваме го и тръгваме.

Рапорт пред Ел Греко (Никос Казандзакис)

[tzitat]

Наивен провинциалист, все още само мъх, и който за първи път крачеше съвсем сам и свободен из чужбина — радостта ми беше толкова голяма, че понякога, помня, ме обземаше страх; защото, знаех добре това, боговете са завистливи и е оскърбление да си щастлив и да го съзнаваш. За да разваля магията от лошото им око, прибягвах до смешни хитрости, за да намаля щастието си. Помня, във Флоренция бях толкова щастлив, че разбрах — това надхвърля човешките права и трябва да намеря начин да се измъчвам за нещо. Отидох тогава и си купих чифт обувки, които много ме стискаха; обувах ги сутрин, краката ми толкова ме боляха, че не можех да ходя, подскачах като гарга; през цялата сутрин, чак до обед, бях нещастен; но следобед, щом сменявах обувките си, излизах да се поразходя — какво щастие беше само! Крачех леко, просто летях; светът отново се превръщаше в рай, разхождах се по брега на Арно, минавах по мостовете, изкачвах се на Сан Миниато, а привечер повяваше свеж ветрец, хората минаваха през последните лъчи на слънцето, целите в позлата. Но на другата сутрин си слагах отново тесните обувки, ставах отново нещастен и боговете вече нямаха повод да се намесят; така че и аз плащах човешката дан.

Рапорт пред Ел Греко (Никос Казандзакис)

[tzitat]

И се радвам, защото, докато съм жив аз, ще живее и той в мен, никой вече на този свят не си спомня за него, и ще умрем заедно. Този ми дядо е първият човек, който направи тъй, че да не искам да умра, за да не умрат покойниците ми; оттогава много мои любими същества, които умряха, не слязоха в пръстта, а в паметта ми, и вече знам, че докато съм жив аз, ще живеят и те.

Рапорт пред Ел Греко (Никос Казандзакис)

[tzitat]

Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието (няма значение от страна на кого или на какво). Той оценява своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата на синовете си. Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде направлявано. Всъщност той действува, сякаш е свободен, ако ще всички факти да се обединяват, опровергавайки тази свобода. Абсурдът разклаща всичко из основи. Представата, че „аз съм“, моят начин да действувам, като че ли всичко има смисъл (дори в случаите, когато казвам, че нищо няма смисъл), всичко това се опровергава по невероятен начин от безсмислието на възможната смърт. Да се мисли за утрешния ден, да се определя една цел, да имаме предпочитание, всичко това предполага вяра в свободата дори когато понякога се убеждаваме, че не я усещаме. Но в този момент осъзнавам, че тази висша свобода, свободата „да бъдеш“, която единствено може да стои в основата на истината, не съществува. Тук единств��на действителност е смъртта. След нея играта свършва. Аз вече не съм свободен да се продължа, а съм роб, и то роб без надежда за вечна революция, без убежище в отричането. А кой без революция и без отричане може да бъде роб? Може ли да съществува пълноценна свобода без увереност във вечността?

Митът за Сизиф (Албер Камю)