#от обич

[omw-to-eternal-freedom]

- Дядо ти ме помоли да се омъжа за него с един бонбон. Нямахме нищо, но той коленичи и ми каза: "Сега нямам нищо, само един бонбон, но ако искаш, можем да построим всичко заедно!"

Отворих бонбона, разделих го на две и го изядохме. От този момент нататък си разделяхме и споделяхме всичко. Падахме, ставахме и строяхме. Всичко заедно. Преживявали сме трудни моменти, моменти на умора, но винаги сме били един за друг. До самия край.

- Други времена бяха, бабо.

- Времето не променя начина, по който обичаш. Това, което се промени е, че вече нямате добри примери, които да следвате. Сега се страхувате от всичко. Не се жените от страх, че не можете да изградите заедно нищо. Веднага щом се скарате, се разделяте, защото тогава смятате, че ще намерите по-добър. Винаги търсите съвършенството, сякаш то съществува. Липсва ви възприемането на реалността. На щастието в малките неща. Правите тези страхотни демонстрации - пръстени на стойност хиляди евро, скъпоструващо видео за предложения за брак и тогава... именно тогава пропускате момента - онова интимно нещо, което пазите между двамата, само за двама ви и е за цял живот. Това е, което ви липсва. Смелостта да живеете живота и любовта за това, което сте, а не за това, което си го представяте. Първо се влюбвате... после заживявате заедно, без брак, пак от страх... не от любов. И после искате да промените човека, с когото сте се събрали, защото не ви харесва неговият характер. Тогава за каква обич говорим изобщо?

Защото когато има любов и разбирателство, се постига всичко. Няма нужда да променяш никого и колкото и годините да минават, и телата ви да се преобразяват, косите да побеляват, любовта остава, защото виждаш твоята половинка срещу теб и можеш да кажеш на висок глас:

"Аз съм щастлив/а."

Не търсете големите фойерверки за демонстрирате колко много се обичате .

Разделете си един бонбон.

С обич от баба ви Фрида

Един бонбон и 50 години заедно.

[nekazanitedumibolqtnaimnogo]

липсва ми чувството да обичам. да съм обичана. ама такава, истинска обич. която те обвзема изцяло. поглъща цялата ти същност, афектира всяка част от съзнанието ти. Ей такава една, голяма обич. Обич, за която си заслужава, дори и разбито сърце. Любов, след която дори и счупеното сърце да те кара да се усмихваш.. на спомените, на преживяванията, на емоцията, които си имал(а) възможността да изпиташ, макар и за кратко. Но някак я "надживях" .. оставих представата и мечтата за силната любов в миналото и минах в другата граница на hyperindependency.

И ето ме сега, жаля минало, което с цената на възможното щастие, оставих на времето да разруши. Но никога няма да призная на глас отново. h;

[contra-spem--spero]

не живееш в сърцето ми

в кръвта ми си ми ти

разхождаш се по моите вени и артерии

минаваш през белите ми дробове

(оцветени от цигарения дим

който на теб ми напомня)

всеки мускул, всеки крайник

най-внимателно обхождаш

(проследяваш всичките места

които преди сама си целувала)

всеки орган, който ме крепи жива,

със себе си насищаш

(бъбреците ми всичко филтрират

само теб не успяват)

до мозъка ми стигаш

и се разливаш по него

(като божествен дъжд

върху тлееща пустиня)

и накрая стигаш до сърцето

(което с обич те изпомпва)

за да започнеш своя път

във мене

за пореден път

[snqg-v-slunchev-den]

Кога и как се срещнахме със тебе?

Благословена среща!

Не можехме да имаме без нея

две влюбени слънца в гърдите си,

за да ни светят в световете,

в които никой не е бил

и няма никога да бъде,

защото всяка обич е различна,

веднъж завинаги била.

Благословена среща!

А можеше да се не срещнем ние.

А можеше да се разминем,

тьй както облак с облака,

тьй както лято с есента.

А с колко ли сърца сме се разминали?

И ти!

И а��!

О, неродени красоти!

Тъгуваш ли за тях?

Налей от моята и твоята печал,

да пием за несбъднатите срещи!

Да пием за невидените далнини,

за върховете неизкачвани!

Да пием за звучащите вселени,

които никога не са били

и няма и да бъдат,

защото всяка обич е различна,

веднъж завинаги била!

[hansnocean]

Свръхконсумацията и хората срещу свръхконсумацията на хора.

Модерно е да говорим за свръхконсумацията по време на празници и какви са вредите от нея, и да превръщаме това в наша кауза.

А защо никой не говори за свръхконсумацията сред хората и как хората бягат един от друг при първата трудност в отношенията си, защото така е по-лесно? Никой не говори за човешкото изхабяване и захвърлянето на другия, и за травмите, които причинява то. Както и никой не говори за уважение, истинска обич, търпение и постоянство, за компромиси. И никой не превръща това в своя кауза..

[leatherjacketblesseddreams]

НЕРАЗДЕЛНИ

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

 

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

- Пенчо П. Славейков

[ethereum-sss]

Усещам промяната. В гърдите, в душата, в ума си. Дали погледът ми стана по-ясен или част от чистотата ми, си отиде завинаги и не спазих обещанието си към Принца?Пораснах. Изгубих ги май тия светещи от трепет очи. Когато чета за любов, някак не ме докосва вече. Досадно ми е. Не, не съм наранена. Може би просто илюзията за любовта, падна като прокъсана, театрална завеса. И сега виждам ясно, трепети не ми пречат. Не розовее погледът.

Като човек, правил всякакви лудости от любов, сега разбирам, че е малко надценена. Бог ми е свидетел, че цял живот правех всичко от любов. Мислех, че това е единствената логична причина да съществувам. Бях изтъкана от любов. Сега не го чувствам. Чета любовните ви слова и поезия, и чак устните ми залепват от лепкава сладост. Не се припознавам. Намирам го за глупаво. Досадата извърта очите ми и не позволява да се вгледам в любовните ви трепети. Обичам много хора, искам те да са добре. Завивам често мъжки, голи рамене. Не съм лишена от обич, напротив. Всеки път ми налива вода в нова, току-що измита чаша, дори когато е сърдит. Знае, че винаги я оглеждам за едва доловими прахови частици и ако видя нещо, няма да пия от нея. В това виждам любовта. Просто е и обикновено. Няма заря, нито дори бенгалски огън. Но е истинско и неромантизирано. Чета толкова много романтизирани катастрофи. По-банални и лигави дори от Тетрадката. Страшно тъп филм. И от една страна се чувствам благодарна, че сега не гоня хвърчила по дюните. Но ми я няма чистотата. Детския поглед, влюбен до полуда, запален, цял и сам изгорял на пепел в чуждите очи. Заспивам просто така, няма сюжети. Няма истории в ума ми.

Изчела съм толкова много поезия, но сега ми е така превзета. Така префърцунена, издигаща на несъществуващ пиедестал любов, измислена и сътворена в ума на единия. Най-силната любов, винаги се крие в ума на единия. Най-често, нямаща общо с реалността. Радвайте се на трепетите, затворете очите си и се пазете като от Горгоната. Защото, отворите ли очи, никога няма да погледнете със същия влюбен, детски поглед.

Чудя се дали е безвъзвратно загубено. Дали ще го изпитам отново. Като за първи път, вълнуващо, лигаво и захаросано…

без устните ми да залепват от досада.

[iwatasblog]

На хората, които не ми показаха що е любов.

Прощавам ви.

Да. Наистина. Прощавам.

Прощавам ви за всички

мои травми,

прощавам ви за всяка

моя болка и сълза.

Прощавам ви за ножовете

в гърба, които не спирате да

забивате, но вече кърви

без да боли.

Прощавам ви и за подкрепата,

която не получих.

Обичта също.

Прощавам ви затова, че никога не сте

изпитали родителска обич,

прощавам и затов��, че

лишихте и мен от същото.

Прощавам ви и затова, че

никога не сте се разбирали,

нито обичали.

Прощавам ви, че ме изоставяте

за пореден път.

Свиква се.

Прощавам ви, че ми дадохте

живот, а след това ме обрекохте

на път, за който не бях готова.

Прощавам.

Прощавам за разбитите мечти

и горещите молитви,

свещите, които съм палила.

Прощавам.

Този път наистина.

Съмнявам се така или иначе

някога да ви е пукало.

Щеше да си личи.

Но предполагам и вие не сте виновни,

предполагам, че един ден

като стана родител ще ви разбера.

А може би вече знам,

тъй като сама си бях подкрепа

и опора....

Иска ми се да не болеше...

Наистина.

Но с времето се претръпва.

Предпочитам да си бъдем

чужди засега.

А може би винаги сме били.

-ivagadjenakoff

[chrisheart1973]

Безсилен...

Ще ме попиташ... Как си..? Как си днес..?

Както всеки ден... Така ще отговоря...

Добре съм... Макар, че буден бях нощес...

С мислите за тебе... Всяка нощ се боря..!

А след това ще продължиш...

Добре ли си наистина..? Кажи ми..?

Във леглото ли си..? Още ли лежиш..?

Гушвам те... Целувам те... Вземи ме...

Това изсипваш изведнъж...

Сутрин щом очите си отвориш...

Желания хиляда... И въпроси като дъжд...

Не спираш за секунда... Да бърбориш..!

Такова чудо си ми...Ти...

Чудото на чудесата...

Кажи ми..? С тебе, как се спи..?

И как да ми излезеш от главата..!

И това е всяка влюбена... Жена...

Не спира за секунда да бърбори...

И в слабост се превръща за Мъжа...

Безсилен срещу Обич... Да се бори.!!!

Калоян Христов©️

Chris Heart

25.01.2022

London

[vasetovp]

В свят, в който всички сме постоянно заети.

Едно "тук съм" може да накара човека да свети.

Едно "ела" ли ти трябва, за да дойдеш.

Без думи дали не можеш?!

Без покани, без надявам се.

Без закани.

Без "ще видим"

Едно "дойдох да те видя как си" спасява от тъмното.

Едно "ела да те гушна", вади от дъното.

В свят, в който всички на някъде тичаме.

Все забързани

Видно объркани.

Никого не търсещи.

Затворени зад стени.

Една малка светулка обич.

Може всичко да промени.

[purplehills72]

Боли ли?

Боли ли ви вас, тези които никога няма да разберете какво е обич? Не, не е да кажеш обичам те на някого и едва да го мислиш. Значи да не можеш да заспиш вечер от притеснение, дали любимият е добре, докато “обича”друга. Означва да усещаш болката в костите си, докато всяка частичка от теб трепери, защото сърцето ти изпомпва не кръв, изпомпва разочаровния и болка, от цялата тази любов, която вените ти отказват да тече по тях. Ознавачва да погледнеш близките си хора и да ги излъжеш по най-гнусният начин, че си добре, а реално току що са удошили душата ти с лъжи.

Благодаря ти, любов. Благодаря ти, че ме научи, че никой не може да те обича повече от самият себе си. Благодаря ти, че ме допря до толкова студена част от съзнанието, в което се мразех всеки път, в който се събудя. Благодаря и за всеки път, в който не бях достатъчна. Защото именно тогава научих колко съм много.

- purple

[loranayavorov]

НЕРАЗДЕЛНИ

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

Пенчо Славейков

[myminiworldd]

Дори и на 50 за баба винаги ще бъдеш дете. Защото тя вижда в очите ти онова любопитно мъниче, на което е плела топли терлички за зимата, чела е приказки за лека нощ и е правила любимите мекици с пудра захар за закуска.

Тя винаги ни посреща с топла супа, току-що изпечена питка, замесена с много любов и ароматен чай от билки с мед, а когато дойде време да заминаваме надалеч от дома, ни изпраща с кора пресни яйца, домашно подквасено кисело мляко, няколко компота, бурканче сладко от смокини, шепа орехи и поне един вълнен шал, който да ни сгрява в мразовитите зимни дни.

Това, което сгрява душата обаче, всъщност е безусловната обич, нежната грижа, желанието да сме нахранени, да ни е топло, да сме добре. А всяко сърце има нужда от това, макар че отдавна вече не сме деца...

[contra-spem--spero]

съжалявам, че ти се ядосах

прощавам ти, че ми се ядоса

пожелавам си да е от обич

дано да е обич

ако е от друго нещо

не го желая

[snqg-v-slunchev-den]

,, С течение на годините ще разберете, че първото условие, за да бъде този свят едно поносимо място за живеене, е да се признае неизбежният егоизъм на хората. Вие искате от хората себеотрицание- това е нелепо; значи вие искате те да жертват своите желания заради вашите. Откъде накъде? След като се примирите с мисълта, че на този свят всеки живее за себе си, ще станете по-малко взискателен към себеподобните си. Те няма да ви разочароват и вие ще гледате на тях с повече снизхождение и обич. Хората търсят едно в живота - насладата. “

- ,, Души в окови”

[keeptolking]

– Мойта баба ме е учила кой е най-големият грях...

– Кой е?

– Да обречеш душата си да си споделя леглото и хляба с човек, който не ти дава обичта и почитта, които заслужаваш! От сутрин до вечер без обич и без капка уважение! Знаеш ли колко народ живее точно тъй?! И тия развиват изключителната дарба да оправдаят положението. Години! След време човекът дори започва да вярва, че си е жертвал живота правилно, даже е горд. Или приема, че е виновен. Заявява, че тая мъка е, щото имал дълг към децата и требело зарад тях да търпи. Такъв човек може дълго да се пали и от девет кладенци вода да донесе, че да ти обясни колко е невъзможно да се промени положението. Ей туй е най-големият грях – да излъжеш собствената си душа, да предадеш нуждата ѝ от обич и от радост. Такъв човек е най-болен...

~ Розмари Де Мео, “Стопанката на Господ“