notesovertherailroads

[notesovertherailroads]

Годишнина

Сирени вият жаловито сред застинали от почит хора Две чаени свещи блестят с "вечен" огън Мравки пъплят гневно покрай тях Смутени от разрушения им дом Изкачват се в разтопилия се восък А там телата им гърчат се в жертвоприношение Към божество чиято плът гние в Пръстта прясно напоена с вино Мъжете гледат свещите потъмняващи от мравчени тела Сирените все така вият жаловито

2.06.25

[notesovertherailroads]

If it makes you happy

Когато снегът се засилва и започва да ми влиза в очите, си спомням за “Снежната кралица”. Дали с всяка топяща се снежинка ще спра да съм толкова смутен и ще стана лека по лека безчувствен, в плен на някоя божествена особа? Не знам. Но с всяка следваща снежинка и парцалите на които вали започва да ми става по-леко на душата. Истински първи снеговалеж, който носи коледния дух, усещането за зима и дори да не натрупа ще доведе до малко красота преди снежинките да се стопят в локвите, по дрехите или влажния паваж. По същия начин отминава и животът - от прашинката, която става причината за появата, през постепенното нарастване с приближаването към земята или дланта, която с топлината си да завърти цикъла. Или ако приемем леда за плътта, за оковите на материалното, то не е ли парата, изпарението, вид метафизичност или гностичното познание за душата (във вид на водна пара), която отново се издига и отново придобива материален облик. И по същия начин, ако има Бог, и ние се въздигаме от пръстта за да се върнем обратно в нея, а мислите, чувствата, онова, което е спряло дъха ни, разплакало или направило щастливи, всичко това е душата, която се разпределя в пространството? И ��окато спим ние можем да се включим в този поток от същества, свалили обвивката си, но запазили “божественото” в себе си? Краката ми джапат в локви и кал, пропиват с вода и аз се чувствам жив, готов да завладея света, но много добре зная, че ще е голям залък за преглъщане. И все пак е време да се опитаме. Поне за малко. Като да тичаш в снеговалеж, който те заслепява, а не обръщаш шапката обратно с козирката пред лицето си.

[notesovertherailroads]

Start me up (част 4)

Крис все още свири с групата и този път го поздравявам, Той е все така усмихнат и някак ме зарежда достатъчно, така че да не обърна внимание на тийн доброволците по-долу, които махленски окуражават, видно писнало им и на тях да си вършат задачите. Или Галя, която ми звъни точно в момента на някаква крехна нирвана, с въпрос дали съм завършил. Нирваната ми излиза през носа и аз се усещам, че викам дори и да знам, че не искам. И отново мобилизирам последните си изпарения, гледам часовника, смятам метри и километри, по-скоро интуитивно и може би с доза отчаяние, защото в този момент се боря със себе си. Дали дар от съдбата или не, но след 40-тия километър се изравнявам с двама мъже - единият е гол до кръста и с огромен надпис “Surrender is not an option” на гърба. Искам да тичам с тях без да спирам в рамките на последния си километър и нещо. Чета надписите на плакатите, надъхвам се и вече виждам арката в далечината. Тъкмо си мисля, че ще успея, но кракът ми се обтяга и с рязка псувня спирам. Срещу мен е един от екипа на “Бегач”, пита ме дали съм добре, а аз вече смирено казвам, че просто се опитвам да не крампирам. Шест крачки и отново се хвърлям в лек финален бяг. На кръстовището си махам с Фани, която ме снима, вероятно съм голяма зелка, но арката постепенно се приближава и приближава, хората ръкопляскат, други вече се прибират с медали. Инстинктивно стискам юмрук, за себе си и преминавам финиша. 3:26 часа. Чувствам се жив и удовлетворен! Уморен и гладен също.

[notesovertherailroads]

Start me up (part 3)

Time for pain Не знам защо си говоря сам на английски в този момент, може би заради музиката, но преминавам арката и влизам във втората половина на състезанието. Изненадвам се, че не сдавам багажа веднага след това, а продължавам да тичам, завъртам около Лъвов мост и се после надолу по Тодор Александров. Дори само това е повод за радост, но вече усещам умората в краката и изкушението да спра. Но засичам хората, които познавам от други бягания или събития - Фани, Васил, Стаси, отново Таня и всяко махане и поздрав ме откъсва от това изкушение. Някъде по това време виждам и “Супер Марио и Луиджи”, които вече се потят след 15-тина километра бягане.

Срещам познати лица сред доброволците на пункта за 25 километра и някак след това започва борбата. Мускулите и сухожилията ми се обтягат и чувствам все едно имам корабни въжета, които на моменти сякаш ще се скъсат. Тактиката ми преминава в желание да не крампирам, защото не искам да падна по лице на асфалта. Всеки миг, когато усетя, че ще скъсам някое “въже” преминавам в ходене за малко и после отново се впускам в бягане. Това ме обезкуражава, духът ми, подобно на гладен звяр, се мята и аз се псувам понякога, ядосвам се, но вътрешно знам, че просто искам да го завърша и си напомням думите от книгата на Карназис “Ако не можеш да тичаш, ходи, ако не можеш да ходиш, лази, но не спирай!” или нещо от този род. Все пак всяка крачка ме доближава до финала. Някои бегачи ме подминават и ми казват окуражителни думи за което съм им благодарен, но въпреки всичко съм потънал в моя свят. Някъде около 30-тия километър, обаче, гледам часовника си и осъзнавам с изненада, че имам теоретичен шанс да подобря времето си от преди две години. В главата ми започват някакви сметки с каква скорост трябва да взема оставащите дванайсет километра, но същевременно се опитвам да не направя грешка. Някъде там виждам и нещо тъжно - паднал номер на маратонец, който вече е стъпкан от множество хора. Дали човекът се е отказал или просто не е разбрал, че е загубил важната хартия с чипа? Представям си го как тича, изпълнява цялата дистанция, но въпреки това е дисквалифициран и победата му остава само за него. Може би това е ужасът на бегача в състезания… Когато волята ми не ми достига, а и да изстискам още няколко метра тичане преди поредните предкрампови усещания, си пея от време на време. Даже стряскам един от бегачите в момента когато ме задминава. На 35-тият километър сметките са лесни - за да влезна във времето е необходимо да тичам километър за максимум шест минути. На същият пункт момиченцето се е сварило в костюма на заека и е свалило главата, разкривайки чорлава коса и зачервени бузи. До него има успокояващият плакат с надпис “И пак си по-бърз от БДЖ!” Виждам отново Луиджи и Марио на път към техния финал. Марио е изостанал много и заради това Луиджи държи една плюшена кукла с образа на “брат” му, така че да чувства подкрепата. С оставащите километри, около четири на брой, ми просветва - това е първото ми бягане на състезание, в което не съм бомбардиран от мисли. Те се прокрадват и отминават, а цялото ми същество е насочено към това да усещам тялото си, да направя следващата крачка, да събера някакви фрагменти от света около мен, да не крампирам. Следва продължение...

[notesovertherailroads]

Start me up - part 2

Кенийците и водещата кола ни подминават още преди да стигнем Лъвов мост, постепенно се отделям с по-бързите и навлизам в непознатата територия на новия маршрут. Около мен бягат италианци, испанци, българи, но естествено фокусът ми е зает от хората с датски тениски и мозъкът ми превключва на фрази от сорта Godt løbetur! или други, които да ги направят част от множеството. Един от скандинавците обаче крампира рано-рано и ми напомня, че в крайна сметка никое състезание не е предначертано по план. Надявам се да нямам проблем с първата обиколка, тялото ми е влязло в обороти и съм се залепил за група бегачи, един от които е винаги усмихнат и явно се казва Сашо, съдейки по поздравите на другите към него - носи тениска с надпис “Забави”. Дали това значи да се движиш по-бавно и да се наслаждаваш на бягането (а и да стигнеш по-далеч) или просто да се “забавляваш”? Междувременно набелязвам важните неща като локациите на тоалетните, защото знам, че втората обиколка няма да е приятна. Междувременно преминаваме покрай жилищни блокове, които сякаш се сливат със сивото небе над нас, подухва студен бриз, но по кръстовищата, наред с унилите хора, които сме блокирали, има много деца. Те крещят “Браво!”, смеят се и снимат, а родителите им ги подкрепят поне за малко. Срещаме и възрастни, които ни ръкопляскат, приятно преживяване на фона на предишни бягания, в които по-често ни гледат на кръв, защото сме объркали нечий план.

На пътя обратно към центъра гледам бегачите на 21 километра в насрещното и търся познати лица. Някъде около тунела се засичаме с Танчето и си даваме пет за поздрав. Мисля си как в тези малки моменти - да махнеш на някой, друг да те поздрави, да си кимнете дори, е нещо повече от проста проява на добри обноски. Това е малко ускорение в умореното ти тяло и за този кратък миг не си някой бегач на дълги разстояния, а напротив, споделяте моментните си трудности. Малко момиченце, облечено като заек, е застанало на подкрепителния пункт и е протегнало ръка за поздрав. Никой от маратонците пред мен не спира, но тази протегната ръка и изобщо мотивацията да стоиш така трябва да се уважи и аз също протягам ръка, внимателно я плесвам в пухената лапа с думите “Браво!”, а зад мен чувам радостен вик. Наред с това Народното събрание изплува на сивия фон. До мен е един немец, който всички от отбора му надъхват. Пожелаваме си успех и постепенно излизам пред него. С навлизането в центъра се сблъскваме и с тълпата от бегачи на 10 километра. Отново трябва да се лавира между хората, някои от бягащите изостават и се задъхват, хем им съчувствам, хем се опитвам да запазя ускорението си и в този момент тичането сред тълпата не е като на старта, а напротив. Сякаш съм срещу течението и трябва да лавирам. При Софийския университет се разминавам с човека с патериците - той е там всяка година, въпреки всичко, подкрепя се и изтласква тялото си, а на лицето му се чете усмивка. Хората му ръкопляскат, аз също, защото хора с дух като неговия са истинско вдъхновение. На ОМВ-то след моста Чавдар пак са изнесли маса с вода за бегачите и една голяма група се е събрала, нови хора прииждат, а в очите ми те приличат малко на ято лешояди, н��паднали труп. От другата страна, малко преди обръщането, свири една от групите и в нея е Крис. Той е усмихнат, гледа останалите музиканти и бегачите нямат значение, а само мелодията. Обратно на моста настигам Лукас, който тъкмо започва пак да тича след няколко крачки. Аз се смея и крещя: -Don’t walk, Lucas -Fuck you! - усмихва се той и ми сочи среден пръст. -Yeah, I’m fucked! - смея се и аз като показвам номера си. Той се смее, казваме си успех и чао и аз се вливам обратно в “реката”. Там, виждам мъж, който е облечен като Батман и като фен не мога да го подмина! “Давай, Батман!”, адреналинът и изобщо количеството серотонин и допамин ме прави една щастлива тиква, докато се изравнявам с пазителя на Готъм. “Още малко остана!” въздъхва супергероят, а аз се смея “За теб…” Той поглежда номера ми, и въздъхва с лек смях. Затварям първата обиколка, а на финала се образува тапа от финиширащи бегачи на 10 км, която успявам да избегна, а сам на себе си казвам “Time for pain!”.

Следва продължение...

[notesovertherailroads]

Start me up (13.10.2024)

Има нещо в настройката преди състезание - всеки човек има своите ритуали, които да го въведат в режима на тичане. Разтягане, загрявка, лек тръст за събуждане на тялото преди истинските километри. Докато вървя към старта наблюдавам хората, които са се облекли в екипите си, някои просто по шорти и тениска, а аз се чувствам твърде навлечен. Но времето е облачно и хладно, а аз си мисля дали ще кашлям много. Сякаш тялото ми през последните две седмици е постоянно срещу мен и бягането в днешния ден. Чудя се дали това няма да е първото ми незавършено състезание, къде заради непълно оздравяване, заради липсата на пълноценна подготовка и изобщо усещането на тези 42 километра, които предстоят, което може да те смачка с мащабите си. Мисля си за Дейвид Гогинс, който обяснява, че веднъж в годината трябва да направиш нещо, което мислиш, че няма да може да завършиш и как това калява характера. Не знам дали е прав, но си спомням и за състезанието в Плевен преди няколко години. Как тогава се борех с чувството на провал и вътрешното ми желание да тегля една на всичко в онзи сух майски пек, но в крайна сметка не се отказах. Значи и тук ще бъде така.

Танчето е винаги усмихната когато идва, а аз се опитвам да вляза в ритъма на бегаческото мислене, да намеря моята вътрешна хармония. Но и ми се иска да свърша и едната работа, защото в противен случай наистина ще маркирам новото трасе. Опашката е естествено дълга, флуидна - все едно кабинките са телепортери и всеки ще отиде на едно място, а ще излезе от друго. Там се засичам и с човек от Пирот, който има същия план в момента. Казва ми, че това е неговият пети маратон в София, че е бягал в Пловдив, Стара Загора, Плевен и се правил изкачването на Мусала. “Много голяма височина!” . Казва и как носи стари дрехи, а след състезанието ги изхвърля.Леко подтичваме на място, защото не искаме да се охладим от есенния вятър. Пламен ме засича и поздравява, пожелаваме си успех и се разделяме. Но вече не мога да чакам, пожелаваме си успех, и аз отивам да се редя и да усетя чуждата енергия. За пръв път виждам толкова хора на това състезание  и на тази дистанция. На стартовата линия вече сме готови за последните две-три минути, настройвам се и си мисля за предстоящите километри, какви ли размисли и страсти ще ме връхлетят през тяхното преминаване.. Включвам стравата, броим обратно от 10 до 1, чуваме изстрела и потегляме. Първо бавно, крачка след крачка, стараеш се да не настъпиш някой, но още в първите метри тълпата е като пълноводна река - увлича ме, опитвам да се задържа, а всяко едно отваряне пред мен бива завзето от един или друг бегач, докато се опитвам да се вмъкна, да се отскубна от тълпата, защото този поток ме подтиска, понякога побърква. Може би, ако остана вътре в него, ще забавя твърде много и първоначалният адреналин на старта ще изтлее като ме накара да се откажа. В един миг половината “Мария Луиза” е недостатъчна за нас, някой се опитва да премине отвъд конусите, в насрещното, но стюардите ни връщат обратно в руслото. Вече тичаме, затваряйки първия километър, докато внимаваме за краката на другите, дупките в асфалта, релсите, всички неща, които са като играта с мините в Уиндоус 95. Хората по тротоарите ни снимат, изглеждат щастливи, а аз си мисля отново за вуйчо Пепи, който би казал в този момент “Голяма си работа, шапка ти свалям!” с една ръка на гърдите, а другата свита в юмрук след инсулта. Странно, и преди две години, пак на същото място си мислех за него, а тогава си казах, че част от маратона е за него. Следва продължение...

Снимка: KrisoK Photography

[notesovertherailroads]

We have all the time in the world

“Да отплаваш от брега е като да плаваш към болезнена самота...” (Между Рая и Ада) Барт умира заради стихове, поне така е в книгата.... Думите подлудяват, горят душата като клада. Не всички думи, а само онези, които са истински или от истински хора. (Казват, че съм автентичен човек, но дали е така?) Понякога разходките са като плаване. Носиш се между блокове, свиваш по улици и виждаш картини, брегове или разломи и скали, които те облъскват, сцени, които ти напомнят неща... Докато вървя си мисля как ли се създават легендите, кое е тяхното място на рождение - в планини, сред вълните, някъде далеч, някъде в неизвестното, сред думите или впечатленията.

И тогава го виждам - дървото, което се е събрало след раздяла. Ясен със странно стъбло - сякаш някой е бил поставил нещо, например бидон, а тое пуснало два еднакви клона, две стъбла, които да заобиколят препятствието и след това отново да са заедно, сливайки се във височина... Препятствието го няма, но прегръдката, целувката на единението е останала. Мисля си за това дърво, как за такива са разказвали легенди и започвам да създавам собствена история, която пътува във времето и пространството... Например за мъж и жена, които били влюбени и не могли да бъдат разделени до степен, че от съжаление, боговете ги превърнали в дърво. Но родителите на момичето не искали да виждат това, спуснали се и задърпали тялото тялото й, което се покривало с кора, тя била стигнала кръста й. Те дърпали, плачели, а тя се съпротивлявала. Зад нея любимият се покривал все повече и повече, гърдите му едва се надигали под дебелата тъмно кафява кожа, очите му гледали разделянето и гласът се превръщал в стон, в шепот, в игра на вятъра. Любимата му погледнала това, очите й се напълнили със сълзи, кората се напукала от болка. Дъщерята прегърнала родителите си, сълзите се смесили и тя прошепнала “Пуснете ме, аз съм щастлива и така мога да съм вечно с него... А когато сте под клоните ми, ще ви милвам с любов...” Сълзите им се разделили, старите се прегърнали, свили се от тъга, а тя, тя извила снага, неестествено, както може само едно дърво и устните й се слели с неговите точно преди да ги покрие кората, а ръцете й обгърнали лицето му. Старите чули стона на щастливата въздишка, който бил поет от вятъра и боговете се усмихнали и пили за влюбените... Сигурно под това дърво се изричали безброй клетви, чували се целувки и звуците карали листата да трептят, соковете да се движат като у човек, да кипят и цветовете да се разтварят без да увяхват... То чуло и видяло много, мълчаливо благославяло докато хората се обърнали към други богове, към други знаци и места. Но му останали птиците, които гнездели своята любов, пеели и мътели във възхвала. Любовта на дървото също покълнала и имало цяла гора, но децата не говорели, били неми. Единствено южният вятър бил способен да ги превърне в шептящи души... Времето се изтърколило, хората се научили да летят и на други криле, не само на мечтите, пътували по света и проправяли пътища навсякъде. Гората изчезнала, останало само самотното дърво, което скърбяло за децата си и дори птиците не го утешавали. Под кората две души плачели като една, а наоколо изниквали къщи, коли и гаражи. Клоните не трепкали с възхита от южния вятър. Минали еони... Един ден едно момиченце прегърнало дървото и казало, че го обича, че е най-добрият й приятел. “Приятел...” Тази дума минала през соковете, стигнало листата и корените в опит да си спомни значението. Момичето идвало всеки ден, изричайки същата искрена мисъл, а постепенно с всяка прегръдка душите под кората си спомняли значението на всичко това. И с всяка среща клоните се опитвали да се протегнат и да милват косата на момичето... Гледам дървото и може би трябва да го прегърна. Може би момичето е порастнало, станало е жена със свои деца, които плъзгат пръсти по екрани, а не по кората на дървото. Гледам го, с неговата поза от тангото и му казвам мислено, че е “любов”...

2018

[notesovertherailroads]

Кал и стрелки

Мъжът пред мен има татуировка на прасеца – стилизирана мида на св. Яков и отдолу надписа “Ultreia”, продължавай напред. Фиксирам татуировката малко преди обратното броене за старта и се усмихвам на това. Все пак в един момент ще трябва да правим още една крачка когато е трудно. Някъде, по-късно, когато съм съвсем сам преди Пасарел, а пътят е кален и изоран, аз се оглеждам за флагчета, маркери по дърветата или друго, си давам сметка, че този маратон е едно малко Камино. Отново търсим знаци, които да ни водят вместо да виждаме тези в нас самите. Или жената на финала, която ме разпознава заради книгата. Но избързвам…

Тръгваме всички вкупом и аз искам да изпреваря групата, да се откъсна и да дишам. И без това със се навлякъл много. В главата ми, заедно с музиката, се въртят планове как да разпределя геловете, така че да съм сигурен, че ��е стигнат и няма да припадна някъде по трасето. Също и да не се претоварвам от самото начало, да ходя където трябва, да използвам разумно спусканията. Планът ми е първо да завърша, а чак след това се надявам да вляза в пет часа. Подминаваме началната част и асфалта, започва същинското изкачване.

В един момент ме задминава Стефан, с който бяхме на Morning run, и аз му викам „Давай, адаш!“. Той се обръща леко и докато тичаме нагоре ме пита „Ти ли беше с който бягахме в Борисовата?“, а аз потвърждавам. Темпото му е добро, но му казвам да не ме чака, че съм на по-дългата дистанция и трябва да се пестя. Все пак делим достатъчно разстояние заедно и си говорим. „Страшна кал..“ въздъхва той, а аз отвръщам, че ние сме си го избрали. „Точно това се опитвам да обясня на хората, които не ме разбират, че е наш избор.“, отвръща той. Аз се сещам за едно меме как тичането е едновременно забавно и болезнено, но по-скоро се кикотя сам на себе си. Говорим си за бягането в града и в планината, как него не го кефи града и просто отива в Бояна и тича из Витоша. В този момент, около нас, има и един японец (както ще е уверя преди пункта на 12 километра), който ме подсеща за Мураками, а моите мисли докато бягам да като флипер.

Преди сипея Стефан се откъсва. За момент се заслушвам в музиката, която иначе е станала по-скоро фон – Rock the Casbah, но в изпълнение на араби. И ето се пренасям в мислите си към Ивайло, който е в Афганистан, сам на своя Път. Надявам се всичко да е наред при него.

Когато наближава пунктът на 12 километра, пред мен са връщащите се полумаратонци, също и адашът. И макар една част от мен да иска да обърне, защото едно гласче ми казва, че може и да не се справя с това състезание, преминавам напред. Моят път е през следващия връх, който се изправя с титаничен ръст. Както си говорим с един финалист после, който мислех, че може и да догоня в един миг – „След това беше просто да оцелея!“. Ходя приведен, пред мен са още хора, зад мен също, но следва спускане в завои, после в лутането достигаме Половрак, а човекът от „Бегач“ ни успокоява „До пункта е само надолу!“ И наистина, като изключим калта, е приятна част, в която ме задминават. Там пия електролити, предлагат ми фурми, но отказвам, не искам да се застоявам.

После оставам сам в търсене на Пасарел, балансирайки между кал, в обувките ми влиза вода, но точно когато се чудя дали не съм се объркал, въпреки стрелките, селото се подава леко между дърветата и след още една вечност стигам нужния пункт. Вода, електролити, парче шоколад. Както и баба, която пита колко струват продоволствията на масата и щом разбира, че са за маратонците, се връща и си взима.

Време е да се връщам и започва изпитанието. Изобщо не си давам зор с тичането, защото умората се е просмукала. Щом минавам пункта за отчитане на времето, а срещу мен се задават бегачи, в сърцето ми се загнездва притеснение „Дали не съм объркал маршрута?“. Но не мога да се върна, а и майната му, трябва да продължа и да завърша, пък дори и да съм дисквалифициран. Изпълвам се с моментен гняв докато разсъждавам над това, но механиката на тялото ми продължава. Искам да спра и да си сваля блузата, но ме е страх, че няма да успея да тръгна и просто тътря крака, тичам където мога, но изкачванията ме демотивират.

Гледам часовника. Все още сме по план, но умората се натрупва и ям един гел, да я разсея. Ходя стабилно, грухтя си, тичам на места. Когато на около километър от последния пункт засичам фотографа му казвам, че няма да тичам за снимка. Той се усмихва и просто снима, успокоява ме, че до пункта остава малко. Краката ми изпитват конвулсии на места, може би крампите са оргазмите на мускулите. Когато стигам до пункта един от мъжете ми сипва електролити, а аз пия и маринатата от киселите краставички. Предлагат ми храна, но отказвам. С толкова течности ми е тежко и се моля да не ме прокара. Иначе как ще стана после?

Когато достигам сипея, Спотифай ме гъбарка и стартира “Running up that hill”, а аз, държейки се за кръста, го псувам и почти не получавам крамп от това. Издрапвам бавно и трудно, но после знам, че е лесно, само надолу!

Внимавам и се успокоявам, но точно след бетонената сграда, между две крачки и двамата ми крака почти едновременно крампират. С мъка се задържам на крака, крещя, една жена от планинарките се обръща леко, но после продължава. Аз търся последния си гел, докато все още страдам, но не го намирам и явно е изпаднал. Дишам тежко, бавно и продължавам с леки стъпки. Представям си колко комично падане би се получило... Или не.

Влизам в леко темпо и тогава ме застига Мартин – усмихнат, лек и свеж, пуснал музика през телефона. „Браво, машинка!“, надъхва ме, а аз му казвам за крампирането преди малко. Той махва с ръка на това и вика „Супер си, с теб сме пети-шести някъде, ще влезем в топ десет!“. После ме пита дали познавам Крис, но явно се сещаме за различни Крис-ове, но пък ме пита дали бягам с черно куче в Борисова. Мак се включва в историята, но на моя мотиватор му идва още сила и отпрашва. Остават ни около пет километра. Имам и шанс да вляза в 4 часа и половина, но желанието ми е да не крампирам. Мускулите ми се надигат, коляното се обажда и в този момент чувам “Rocket man“. Не знам защо започвам да плача. Така де, очите ми се насълзяват, но вълната ме връхлита. Водата на езерото е някъде вляво, а може би бегачите сме като кварките и се сблъскваме, а после се раздалечаваме. Пея си, защото трябва да се надъхам, какво точно даже не помня, но финалът е близо. За пръв път си мисля, че би било приятно някой да те посрещне. Дали там ще са и други бегачи?

Когато финиширам две жени ме снимат – едната с телефон, а другата с професионален фотоапарат. Отнема ми време да разбера, че първата е Милвана. И се чувствам благодарен. Жив и съм бил със себе си поне за малко. Започва да вали, а аз пак пия кафе и марината. Бегачите се поздравяваме, защото всеки се е борил със себе си в рамките на това трасе, усмихнати сме, защото сме завършили. Останалите също ни поздравяват, защото и те оформят този пристан, наречен финал. Ultreia!

Photo by: Krisok Photography

[notesovertherailroads]

Най-добрите

Най-добрите стихове се раждат докато съм с колелото, въртенето на спиците слага думите в ред, със страст, мечти и трепет. Чувам най-дълбоките си мисли изкачвайки някой мръсен булевард, животът, мислите пулсират с праха и светлините на града. Спускайки се скоростно надолу, следвам всичко желано от мен да изрека. Държа ги в шепа, здраво, като кормилото в нощта, но спра ли губя ги за вечността...

[notesovertherailroads]

Удари в минута

Тласък. И след това още един. И още един. И още един. Тичам, защото не ме свърта. Нищо, че съм посрещнал изгрева, нищо че съм направил един от малките ритуали. Но както сутринта се сетих, че минават единайсет години и знам, че вече не мога да върна някои неща назад, се опитвам да върна мисълта към нещо положително. Подминавам автогарата, хората, които ме изпращат, майка ми която пуши нервно, баща ми с вехтия си анцуг, яке, чичо ми, който също е облечен така, пожелават приятен път. Баща ми е с наболата брада и ми казва да се забавлявам а аз все още не знам, че това ще е последният път, в който ще се видим. Подминавам това, чета писмото, спомените се връщат с всеки един тласък, с всяка една стъпка, в която бягам. Сякаш не са си отивали, така или иначе са тук. Автобусът, който мирише леко на урина, тоалетната не работи, бременната циганка, която се опитва да лежи от време на време на пода, и милия спомен за възрастните хора, които седят зад мен, семейство, отиващо при сина си в Прага. Жената вече не я свърта, съпругът го боли врата и тя го разтрива, защото заради нея са в автобус, заради нейната клаустрофобия заради това да лети със самолет. И тя това казва - "Имам два часа, в които не мога да издържа. В момента, в който затварят вратите си мисля, че ще умра и заради това си причиняваме това два-три пъти годишно." Когато ми го казва това ние вече сме подминали Унгария, а аз пътувам към страна, която не знам какво ще ми донесе. И докато мисля над това, си мисля за всички неща, които сме си казали в тези последни четири месеца и това, че последният въпрос е "Има ли любов?" а аз тогава му казвам, че има. Но, докато тичам мисълта прескача, като бързи обороти. Като лента, която скоро ще бъде разкъсана от апарата, от прожекционния апарат. Но няма нищо друго, което да ме спре в точно този момент. Аз тичам, подминавам нощна София, отивам в стария център, Мария Луиза е пълна с хора, които ме гледат странно и аз вероятно изглеждам странно. Точно тогава, точно в този момент. И мисля какво е любов? Дали имам любов за себе си? Всякакви други малки въпроси, които като думи се стрелват напред-назад, сещам се посрещане, сещам се за приятели, сещам за човек, който разказва как чака, как чака слънцето да премине реката за да може да седне в лъчите на следващия ден. И си мисля, че всичко това е късчета любов, които понякога виждаме, понякога не. И аз се опитвам да се разкъсам от всичко, което ме обгражда, всичко, което ме затваря понякога в малкия ми вътрешен гняв. Защото може би и гневът е любов? Грешна, но все пак любов. Знаеш, че дишаш, знаеш, че ще се движиш, че можеш да направиш нещо - стига да го искаш, стига да го откриеш. И във всичко това, което си мисля, прескачат образи, прескачат картини. Някои мога да възпроизведа, някои вече са отминали и музиката, която слушам ме води към нови мисли, към нови спомени, към нови хора. Всичко е много объркано, всичко е хаос, и вече се чудя дали някога ще мога да ги запиша. Защото понякога присъствам, понякога не, и всичко това е малко или много нещо, което ме кара да се чувствам жив. Умората се натрупва, задминавам бегач, задминавам хора, които се държат за ръце, две момчета пушат цигари и слушат БГ хип-хоп, подминавам канала и си представям как мога да слезна в него и да тичам сам в мрака та да открия това, което може би се крие в него, може би звезди, може би космос, и аз не знам. Но точно в този момент, докато тичам, аз съм жив, аз мога да направя всичко. Въпреки разтварящата се рана на ръката ми, въпреки солта, която я дразни, въпреки много други неща. И знам, че мога да изтичам повече, че мога да изтичам по-малко. Но това няма значение. Защото всичко носи малки късчета любов. И тласък. И след това още един. И още един. И още един.

[notesovertherailroads]

Искам да ти разкажа нещо - част 2

Срещнах го преди година и историята му бе разказана между две кенчета с бира. Накратко Явор го беше страх. Като го гледаш как говори и се държи не можеш да останеш с това впечатление. Слушах историята му за северното сияние, което бе видял докато снимал някакъв международен филм, а бирата в Норвегия струвала 10 евро. От магазина даже. Тогава аз бях видял само моите борещи се морета. Слушах историята му - как го оставили да стигне гарата, а на гарата нямало нищо освен самата гара. Навсякъде се простирал само студ, сняг и северно сияние. Забравих името на мястото, но си представях Явор, нашенец, който държи остатък от стек с кенчета, на някаква забравена на север гара. Разказваше ми, че било резерват и винаги страдали от липсата на алкохол и дългите нощи. Тогава разбрал хората на север и тяхната мания за самоубийства. Но както казах Явор го беше страх. Каза си го чистосърдечно. Страх го беше от белия лист. Най-обикновен бял лист. Формат А4, който той трябва да изпише. Нямал никакъв проблем да съчини и най-невероятната история, да я обкиче с тореадори, с брилянтни бягства, с мириса на море и планина, да впечатли с думи жените около себе си, но видиш ли с белия лист нещата стояли другояче. Разбрал, че го е страх още като ученик, когато трябвало да пише съчинения по отворен въпрос. Парализирал се. Но му намерил цаката - някой “очилатко” му подавал идеите, давал му нишка и той я следвал. Чувствал се спокоен в тези води. Но в крайна сметка дошъл моментът да излезе от зоната си на комфорт. И по една ирония на съдбата причината била жена. Явор разказваше за онова писмо, което трябвало да напише за да задържи онази, която обичал. Но думите не идвали, той се потял все повече и повече, псувал, гледал навън, наливал си уиски със сода, а те не идвали, бягали му по тъча. Нямало и на кой да се обади, защото си представял как ще се обяснява по телефона, че има нужда от романтичен текстописец. Нали всичко идвало от сърце? В крайна сметка не успял. Празният лист останал на масата, той се опитал с думи, на място, на живо, но нещата не се получили. Но за сметка на това бе гледал северното сияние стоящ в един девствен сняг. Само се опитвал да не си спомня за белия лист, който не изписал тогава. Знам, че когато искам да ти разкажа нещо, трябва да взема бял лист и да го изпиша. Всъщност страхът на Явор ми е безкрайно познат, защото понякога думите се разливат подобно на река, а тя няма край, поглъща все повече и повече от сушата до момента на нейното изчезване. И тогава ти остава единствено да плуваш, изгубен в това море. Знаеш ли, за да избегна това започнах да пиша и дневник. Посвещавам страници на хора и на събития, изпълвам ги с думи, но не за друго, а за да няма празни листа. Събирам истории. Оставям ги да отлежат. Но понякога ме е страх от белия лист, от новото начало, и съчинявам нещо, което не се е случило. Или пък разкрасявам нещо, което се е случило. Думите се превръщат в изречения, те от своя страна в път, а аз съм гладен за още и за още, но мълча и слушам. Разпределям, записвам и прибирам. Намирам истории на места, които не очаквам. Като Карлоу, който кара микробуса след цял ден плевене и ми обяснява за желанието му да изтича цял ��аратон. Или Ник, който ми разказва защо се е задомил, за това как е гледал човек да умре и не е могъл да му помогне. Разказва ми го докато пием бира, а пред нас блести яхтата, която е решил да стегне и аз му помагам за боядисването на кила. Той, между другото, бе счупен и не знаех как ще го поправи. Вероятно щеше да го смени изцяло. Чаят ми свърши, а аз още не съм решил какво ще ти разкажа. Може би ще слушам какво ти ще ми разкажеш и ще поема върху нова вълна от онзи безбрежен океан. Или ще се окажа на някакъв път, който не ми е познат и ще донеса истории със себе си... Които да сложа върху белия лист. Всъщност пиша върху карирани. Май не ти казах това...

Октомври 2015

[notesovertherailroads]

Искам да ти разкажа нещо - част 1

Искам да ти разкажа нещо... Замислям се какво точно докато си наливам малко ром в чая, а парата от чашата се надига над керамичния ръб. Всъщност понякога имам толкова много истории, които не мога да споделя, а искам. Може би ги складирам в себе си и ги оставям да отлежат в главата ми, да натрупат вкус и аромат подобно на старо уиски. По същия начин обичам миризмата на прясно смляно кафе в онези магазини, които изчезват от кварталите. Все още обичам миризмата на кафе дори и да не го обичам особено за пиене. Но се отклонявам, мисълта ми блуждае и аз все така се чудя какво да ти разкажа. Знаеш ли, че мисълта е като океан от множество вълни - понесеш се на една, а тя те прехвърля на друга, оттам отиваш на трета, стараеш се да не мислиш за акулите, а за русалките, за златистия бряг към който да доплуваш, за онзи миг на единение на вода и светлина. Това ми напомня за срещата ми със северните морета и как ги наблюдавах в безспирната им борба за надмощие. Знаеш ли, двете имаха различен цвят, от двете им страни времето беше различно и сякаш не се намирах на един нос в една далечна точка, а бях на края на света, там където световния океан опасва плоската земя и очаквах да видя надигащата се като пръстени от водата световна змия. Понякога и тичането в мъгла е като да стоя на Скаген и да наблюдавам сблъсъка на титаните. И отново се отклонявам. Вече съм се прехвърлил на друга вълна. Пред очите ми са онези скитници, които се обичаха в тролея. Смърдяха ужасно, потящи се в кожените си дрехи, подритващи боклуците от дневния им лов. Бяха пияни. Той беше сложил ръка на гърдите й, тя се смееше с леко хълцане от евтиното вино, което бяха пили през деня. Смееше се, би казал непристойно, но истински, усмихваше му се, извъртайки се повече към него и го целуваше със страст. Повечето хора в тролея ги гледаха с отвращение или безразличие, а аз ги наблюдавах с крайчеца на окото си с възхищение. Често ги засичах, прибирайки се към вкъщи, а те всеки път се променяха като поведение - или се караха, или се милваха, накрая винаги бързаха с клатушкане да слязат от тролея, носейки в ръце своите трофеи. Те биха направили добра история. Но не е и това, което искам да ти разкажа. Може би не знам точно какво или ме е страх да е това, което искам. Затова ще ти разкажа за Явор.

Следва продължение....

[notesovertherailroads]

Теория на относителността

Според нея времето е непостоянно като величина и е известна с това, че колкото по-бързо се движим, то ще видим повече за по-кратък времеви период... Знам, че не е точно това, но няма значение, защото разбирането е относително. Тичам, а в слушалките ми бичи "Heartshaped box", вариантът на Duomo. Опитвам се да се фокусирам, да се откъсна от сънищата си, които ме преследват напоследък. Започвам бавно и се отпускам чак когато навлизам в парка и виждам, че все още не е пълно с хора. Пред мен са баба, която бута количка и внучето. Облечено със синьо яке, то обикаля диагонално по пътеката, а аз забавям, провирам се със скорост, която раздвижва въздуха около него. Детето се обръща и ме поглежда странно, хващам погледа му за миг докато изчезвам по маршрута си. Настройвам дишането си. Разминавам се с други бегачи. Песните се сменят. Правя един цял кръг, 2,4 километра. Отново съм на същата алея към Коколандия и тогава ги виждам. Бабата и внучето. Изминали са може би петдесет, най-много сто метра. Сега то държи лопатка и весело подскача по диагоналите от двете страни на пътеката, загребва тук или там. Аз подминавам отново, но погледът ми застива върху него докато ме връхлитат мисли. Ако аз съм ракетата, която е в онзи мисловен експеримент с близнаците, то би трябвало да съм в момента с една милисекунда по-млад, да съм видял повече, да съм усетил повече. Но всъщност в живота това е обратно. За тези стотина метра детето е могло да види съкровище във всяко камъче, да открие охлюв, да се впечатлява от дървета, които сякаш подпират небето. Ако тича, то ще има безкрая пред себе си, безброй възможности да открие в света всяко малко чудо. А постепенно светът ще се завърта все по-бързо... На третата обиколка не ги виждам, сигурно свили в друга посока. И въпреки това хлапето е пред очите ми докато физиката и философията зад нея се смесва със спомени. Аз съм на четири и съм на синята си триколка. Пред мен е вратата на двора - граница, която ми беше забранено да напускам, защото там беше улицата. Онова страшно нещо, което предизвикваше потрес у нашите. Въртя педалите на триколката и вратата се приближава. Става все по-голяма и голяма, притегателна със своя олющен метал, а отвъд е светът. Широк и шумен, там са и приятелите ми, пътят за детската и неща за които само мога да предполагам. Стигам края, вратата е пред мен и не мога да й устоя. Оказвам се на тротоара. Горд. Докато въртя педалите, сградите са огромни кули, които нямат равни с други. Имам чувството, че подминавам къщата ни цяла вечност, след това тази на Мими и крайъгълната. Стигам улица "Баница". Всичко е голямо, любопитно и страшно. Гледам улицата, радвам се на тази експедиция и решавам да обърна. Достигам вратата си, а там е баба ми, която уплашено ми бие шамар. Аз се чудя какво съм направил и моето постижение, моят Еверест се изпарява... Така или иначе, години по-късно осъзнавам причините за тази уплаха. Може би докато сме малки се движим със скоростта на светлината и всичко е едновременно застинало и бързо. Може би отново ще сме така на старини, а междувременно все се опитваме да надбягаме космическия кораб с "близнака ни" и се приближаваме към центъра на нашата галактика.

А все пак дори и светлината е с непостоянна скорост.

[notesovertherailroads]

От тефтерите

Дъждът намаляваше. Сред гъстите сивосинкави облаци лениво се протягаше слънцето. То погледна към мократа земя и скрилите се хора. Спеше му се. Помоли дъждът да продължи да вали за да може да си почине. Отекнаха клавишите на ��ремето. Акордите бяха силни и буреносни, проблясващи по протежение на пухкавите тъмни воали. Земята трепна от възхита пред силата на музиката. Хората се скриха още по-навътре докато тайнствената ръка на небето свиреше съдбоносно на пианото си. Пелената се разкъса и поздравленията започнаха да се изливат към слушателите й.    Небето се обясняваше на Земята. Колко я обича и страда, че е разделен от нея. За допирът до плътта й, за нежния й кален мирис, за напъпилите и узряли форми на тялото й. Гневеше се, че не са заедно, че ръцете им са твърде къси за да се стигнат. Обичаше я, ревнуваше я, мечтаеше за нея. Болката му се беше отприщила. Сълзите му падаха навред по нея. Тя потръпна от допира им, от чувствата, които носеха. Искаше да е с него. Надигна се. Изправи се на лакти и протегна красиви си устни към плачещите му очи. Той се наведе към нея.      Гърмежите на страстта им се сляха. Земята започна да блика от своите сокове - огненочервени, да докосва с тях небето. Той почувства желанието й и видя завистта на океана, който толкова време бе галил нейните бедра, пръсти, хълбоци. Бе опитал и се бе възползвал от нея, но не бе успял да я впечатли. И остана нахалникът, който искаше да измести от съзнанието й любимия. Небето видя гнева му и как той започна да се върти, пени и страда. Започна да дърпа Земята обратно към него, искаше да я върже, да я пречупи и да е винаги негова.   Земята издигна своите крака и водата се разплиска в тях. Ръцете на океана се счупиха, огънаха и предадоха. В този момент Небето защити любимата си. Ударите му връхлетяха мерзавеца. Светкавици, ветрове, циклони, урагани - всички те раняваха противника. Но той не се отказваше, притискайки се до жената, която обичаше, но със съзнанието, че тя не може да го спаси от участта му. Разплака се когато тя извади тялото си от неговото и прегърна любимия си. Искрата помежду им запали сивите облаци, а слънцето уморено спеше на дивана вкъщи.   Телата им се сляха, хълбоците им се допряха, стоновете им преминаха във възгласи на радост заради страстта на годините раздяла. Проникнаха един в друг. Небето прокара пръсти земната й коса, а тя погали нежния му торс.   Хората гледаха как светът им се смалява, отмива техните творения с една неутолима сила. И докато те умираха един след друг в неразбиращ ужас насред любовното ложе, светът възвърна своята цялост... някъде през 2006-7 година...

[notesovertherailroads]

Вечният лес или историята на едно напиване

Глава 1: Сътворението на един отходен свят В началото бе бирата. Или май бе водката. Както и да е, в началото бе алкохола. И тогава се появиха Пияниците-алкохолните духове. За да запазят своята висша сила-бистрият си разум, те трябваше да се наливат с първичният космос т.е. алкохол. Водач на духовете бе Хлъц-голям трезвеник и моралист. В центъра на космоса бе отточният канал или просто едното място. Възникне ли момент когато на един дух му дойде желание да утоли нуждите си той отиваше на едното място. Не се знаеше какво ще стане с всемира, ако духът се облекчи намясто. Най-вероятно алкохола нямаше да става за пиене. Някъде по време на вечното парти, както се наричаше периодът на Пияниците, Хлъц бе заспал и сънуваше как се къпе в мартини и открива метода за сътворяване на живот. В отходният канал за разлика от днешните кенефи не трябваше да се пуска вода. Имаше кранче за тая цел, но никой не го използваше. Гадорията се събираше ли събираше, но никой не го интересуваше, защото всеки бързаше да продължи да се налива. Хлъц сънува как отива до кенефа, извършва нуж-ните работи вътре и пуска водата. Звукът от течащата вода го събуди. Видя се в кенефа, дръпнал кранчето и видя водата да тече. Екскрементите и течностите се смесиха, преминаха през канала и се отделиха в пространството. Така се появи една плоскост от лайна, повръщня и урина с големина няколко хиляди километра. От урината се появиха реки, от лайната планини, долини, гори, а от драйфаното-живота. Хлъц ужасено гледаше как части от храна се сливат и се създават хора, риби, птици и сухоземни животни. Хлъц си помисли:“ А са я втасах. Не стига, че наруших традицията ами си създадох гърла за хранене”-по този възвишен и радостен начин Хлъц прие сътворението на Света, на Клозетния свят. Този чист и възпитан дух бе сътворителя. Бе грижовен и внимателен към творението. Неговите думи след откритието бяха “Бах мама му, отивам на купона, а тия сами да се оправят.”. Глава 2: Географически описания на невъобразимия лайнян свят на клозета След върховното си сътворение светът започна да добива и очертания. Изведнъж потекоха водите на света, вярно жълтеникави бяха на цвят и все пак питейни. По края на света се образуваха планини-Кафявата верига или погранични буци. Имаше и други  планински вериги-Центални планини или Рудаурски планини. Имаше и много равнини-Гъзофериек, Реклизматилиф и др. В центъра имаше един самотен скален къс с височина хиляда метра и ограден от езеро. Този връх се наричаше Оклепан камък. От него поемаха три пълноводни реки-Разграждаща боза, Водкаселектплюс и Винпромрусе. Около тези реки се намираха едни хълмисти области със звучното наименование Минирани полета. Върху тези полета се зародиха и първите цивилизации-на Жабешките бутчета, на Ядки асорти и тази на Калните хора. Те изобщо не знаеха кой ги е сътворил докато не намериха тоалетна хартия с надпис:”на Хлъц от комитета на Пияниците с пожелание за по лесно облекчаване”. Те разбраха този надписр защото имаха вродена писменост и езикова култура с извисени изрази като “Бегай, че ще ти скъсам гъза от…” или “Мамка му и на краля”. Те се хранеха с дивеча около градовете им-пуйки, патици и свине. Трите народа на клозетния диск бяха във война за ограничените ресурси като използваха за целта изобилието от изходен материал-люспи от семки, тоалетна хартия и свещички. Имаше и лайнемети, но те бяха тайно оръжие използвано при краен случай. И така времето минаваше… Глава 3: Баси, кво е ставало тука Докато в Клозетния свят минаваха векове при Хлъц бяха минали само няколко купонджийски часа през които въпросният Пияница се опитваше да си спомни какво бе станало. Виденията за сътворението на света от кенефа бяха смътно загаднати в съзнанието му. И изведнъж някой се провикна: -Някой е пуснал водата в кенефа!-това бе ожесточеният глас на Пръц- втори братовчед на Хлъц(не е ясно какви са им точните роднински връзки, но нали трябва да има интриги и предателства) Хлъц се вторачи в тълпата която угрижено се насочи към кенефа. Рано или късно щяха да разберат че е той. Грабна две бурета с бира, едно с ликьор и офейка към кенефа. Свърна по коридора и видя тълпата. Тогава се провикна без сам да знае защо(по-късно помисли, че е било от махмурлука!): -Еее, я марш настрани! Простаци с простаци, говеда с говеда! Настрана от моя свят, от света, който създадох! -Само скапа бирата и виното! И за какво наруши традицията на Вонящия кенеф!?-имаше гневни възгласи сред Пияниците. Но на Хлъц не му и пукаше. ��ой взе провизиите и се за-пъти към кенефа където чрез сложна магия изсипа съдържанието на буретата в канала. После погледна с гордост как безценните ресурси заливат света, който бе сътворил като изрази това като си каза: Знам си че след това ще съжалявам, мамка му тва бе добър алкохол!-и след това звучно се оригна. Отиде до кенефа и пусна запалена клечка кибрит. (Не е ясно как не е взивил всемира, но сигурно е имало добра противопожарна система!) Моментално Клозетния свят бе обхванат от пламъци. Виждайки това Хлъц пусна водата отново. Струите, този път почти кристално чиста вода, обляха света, преминаха по върхари и долини, настана един мини потоп… Глава 4:600 години смрад неустоима Царството на бутчетата се разрастваше заплашително върху минирани полета. Тогава ядките и хората се обединиха срещу заплахата. Десет хилядна армия на бутчетата се изправи срещу седемхилядната на ОхНъ(Охранени некъдърници и народи). Докато бутчетата играеха белот, а пък обединените сили изпробваха нов метод на йога се появи той-водача, единствения, лидера и обединител-Адролф Хемероидинг. Войската на бутчетата се разположи по билото на хълмовете. Тогава съюзниците използваха артилерия. Обсадните машини бяха огромни, масивни и премазваха всичко по пътя си. Излетяха зарядите и около стотина войници от бутчетата бяха смазани от кенефен материал. Битката започна. Десният фланг на съюзниците се вклини в центъра на противниците. Навсякъде лежаха парчета от телата на бойците на бутчетата. Страхът пред напиращата атака на ОхНъ накара бутчетата да отстъпят панически. Хемероидинг бе целият овалян в рядко ща… тъй де- кръв а очите му бяха пропити от яростта на битката. Виковете му обикаляха цялото бойно поле, давайки кураж на войниците му и всявайки ужас у врага. Адролф препускаше срещу бутчетата възседнал своя верен жребец Крилцефал (реално погледнато, в света на диска не е имало жребци, а остатъци от пържено пилешко, които препускали из земите на диска.) Зад него тичаха най-верните му адютанти- Дружнодупе и Фоликул. Те се вклиниха сред редиците на противника и нанизаха няколко души на клечките си за зъби. В този миг се чу протяжен звук и от небето се спусна дълъг огнен вихър, който обхвана земите на диска. Всички народи си плюха на петите, но никой не можеше да достигне и с пръст скоростта, която безстрашният Хемероидинг разви. Скоро той се превърна в петънце на картата. Дори показа такава воля, че заради него Крилцефал полетя (макар по рождение да нямаше двете си крилца и да бе оскубана безглава кокошка на грил). В това време пламъкът обви всичко живо и дори чистота би завидяла на ефекта на свиване на мръсотиите под въздействие на огъня. Прашинки с аромат и вкус се разнесоха над всичко, а множеството от армиите станаха вонливки, превръщайки се в хубави димки. И когато се виждаше, че армагедона е към своя край от небето се изсипа най-красивото и чистото нещо, което някога се бе появявало на този свят- бялата вода. Тя отми всичко, абсолютно всичко и останките от цивилизацията се намериха навсякъде. Започна втората ера на диска… Глава 5: Кой изобщо го интересува това?( за Христо, който никога не е заинтересован) Хлъц гледаше останките от своя свят. От очите му- кървясали и трепере��и от дългата липса на алкохол се отрониха две сълзи. Той бе татко и майка на този свят и той го бе създал без да трябва да го износва. Погледна зад рамото си и видя, че купона продължава. Пияниците се групираха около софрата и не мислиха да дискутират нещо по-различно от преди. Най-важната тема бе това какво да правят та да си разнообразят света, да се почувстват значими. Пръц вдигна чашата си и се провикна: -Драги приятели… отмина поредният ден на пълен принос към човечеството! Екзалтираното ни действие да предпазим този свят от разрушение се оформи в това да продължим напред без да поглеждаме назад! Днес нашият комитет “Под масата” празнува своя юбилей! Наздраве и да достигнете нови продуктивни висини! И се обръщам с една последна молба! Една традиция бе нарушена и сега ще са необходими много усилия за да бъде възвърнато хармоничното положение! Затова ви призовавам колкото и да не искате, поне два пъти на ден да се отбивате в отходният канал! А сега да се залавяме за работа! И те пили пили и не се напили… Хлъц бе поел първата смяна. Докато клечеше и усещаше революцията на чилито в стомаха си той си спомни всички онези щастливи мигове на създаването- безсъдържателното натискане на кранчето, радостната мисъл на това, че е уникален и в този миг нещо му проблесна- той бе дал частица от себе си както и всеки от Пияниците и в този свят имаше божията промисъл!!! Секунди по-късно с лъснал гол и космат задник той се изпъчи гордо пред останалите. Даже не се бе избърсал с тоалетната хартия. Без да обръща внимание на студеното докосване на ръцете на Храц- чичото със странните наклонности, той вдигна пламенна реч: -Слушайте ме, вие неразумни трезвеници! Нима сте спряли да пиете, че решихте да зачеркнете този свят от лицето на кенефа! Не разбирате ли, че той е това за което толкова време се трудим…- в този миг Хлъц замря защото усети нещо да навлиза там където преди малко бе излизало нещо друго. -Чичо Храц би ли го извадил от мен? Сега не му е времето! Е, по-добре е!( Историята не съобщава какво е било това нещо и кое е по-добре, но това е защото инфилтрираните агенти на КГБ не могли да устоят на толкова много автентичен и непорочен алкохол) И затова ние трябва да съградим наново този свят, който съдържа частици от нас! Та ние сме го благословили! Хлъц млъкна и зачака. Глава 6: Какво се случи след потопа Хемероидинг се огледа от върха на Оклепан камък малко преди разгневеният Крилцефал да го ритне и той наистина да се превърне в петно на картата. Появиха се нови реки изпълнени със зловещи създания като Брефактив, Сеифгард, но това което плашеше всички дребосъци навред бе едноглавото тоалетно пате. Не един и два бактериологични героя бяха загинали в битка с него. Появи се ново море, водещо към ръба на диска. Гастрит записа своите пиеси- “Клизмео и Турбелиета”, “Колко е важно да бъдеш мръсен!” и много други. Хората откриха значението на думата воня когато откриха шише Рефлан сред падналите метеорити. Времето се развали и Клер заряза Пит в 1432 епизод на “Как се казваш?”! Сред бутчетата се надигна нов водач- Ади Хивлер, който проповядваше за световно господство и чистотата на бутчешката раса. След това се самоуби като се принесе в жертва на Тоалетното пате. Любимата му Шева Браун размаза кафявият си мозък в тоалетната чиния на апартамента си. Моника целуна Рич и всичко започна по старому. Онзи ден Пук си изстиска първата пъпка от тинейджърското си акне и ни почерпи. Разбойниците се вдигнаха на стачка срещу ниското заплащане от страна на заловените и ограбените. Много то тях не доживяха края й. Следва продължение… Глава 7: Спокойно всичко свърши щастливо! Хлъц не очакваше такава реакция. Те го вдигнаха на ръце и го понесоха из техния необятен свят с радостни възгласи. Решиха да дарят още материал за света на Клозета. Първа изяви желание да стори това Пръц. Изсра се и дръпна кранчето. Света се разрастна. Така минаха всички. Света стана голям и широк. Пратиха сервитьора там долу да се превърне в месия. За жалост не се върна. Гледаха своите човечета както дете мравчена ферма. Играеха си с лупа. Веднъж Ферикле изпусна шишето си с парфюм и всички си отдъх��аха, че няма да дишат вече този отвратителен аромат. Но тогава дойде Голямата Бети. Тя бе толкова вдъхновена от всичко това, че бе стискала четири месеца докато дойде нейният ред. Седна на тоалетната чиния и тя се огъна от тежестта на алкохоличката. Последва напън, след това втори, трети, четвърти. Всички гледаха към задника на Бети и света. Но в мига в който прозряха опасността бе твърде късно. Огромният къс се отдели от Бети и с грохот се срути в света. Той се огъна като фуния и се вля във всемирната канализационна система. По-късно от БВИАК( Благословената Вода и Алкохолна Канализация) им се обадиха за да им искат обяснение защо три паралелни вселени страдат от натравяне с алкохол и други стимуланти. Пияниците се направиха на глухи, но скоро дойде данъчният и те го закършиха. Запиха се и бистрата промисъл се превърна в алкохолен делириум. После възвърнаха силата на разума си. А Бети отслабна с цели четири тона. Хлъц заключи, че в нея е било скрито провидението. В деня на края на Клозетният свят, Джони целуна Поли с което вторият сезон на “Запознанство пред вратата” свърши. Бабата на Питър му разкри, че е негова майка. А Лейла на Джон, че преди това е била мъж, след което Джон повърна, застреля я, извади една двуцевка и погледна в нея като натисна спусъка. Пепе се оказа жабар. Слънцето грееше. Тоалетното пате се завърна като посланник на добра воля. Джони ебача бе изнасилен от собственият му котарак. А писателят на това нещо бе откаран в лудницата за дълбоки ментални отклонения. Послепис: Въпросният труд бе намерен от старши служител на БВИАК Дръвчо Облекченки докато използвал помпа за да прочисти канала на Улверт 5 от остатъците на последният купон на Пияниците. Текстът е увеличен хиляда пъти за да бъде разчетен след което преводачът му полудя. Дано не се случи и с вас. Благодаря за последващите псувни по адрес на идиота запазил това произведение от Клозетния свят. Край(Най-накрая!

[notesovertherailroads]

Вълци

Ликантропията е явление при което човек, според легендите е най-често прокълнат заради някакво свое деяние, и се превръща във вълк, ставайки хищно и жестоко създание, търсещо да утоли жаждата си. Учените наричат ликантропия манията на определени индивиди, че се превръщат във вълци, това че се окосмяват, зъбите и ноктите им се видоизменят, а апетитът им се засища само с кръв и месо... Навсякъде е мъгла и пътят не се вижда, освен стъпките в снега, но не след дълго минава машина, която изравнява бялата постеля и аз търся откъслечни насоки. Единственият звук е хрупащият сняг, който се носи навсякъде – под мен, над мен, от ляво и от дясно, сякаш идва и от мен и аз се сещам за онези места с отливи простиращи се на километри. Човек там може да се загуби ако има мъгла, защото звуците не му помагат да се ориентира. Ако отбия от пътеката няма да има връщане, а ще блуждая в собствените си стъпки, описвайки кръгове на отчаяние, които вероятно ще прераснат в параноя и отчаяние. Вървя напред, а единственото, което ми дава посока са металните стълбове, обвити в ледени пластове, както и изникващите и потъващите в мъглата хора. Първото нещо, което си давам като сметка е, че разчитам твърде много на очите си, защото сега се ориентирам спрямо вътрешния си ритъм. Няма нищо познато в пътя, който съм минавал толкова пъти, предизвиква усещането за изкачване на някой далечен връх. Някаква цел, която трябва да постигна за да се усещам отново пълен, отново можещ човек. Този път е като пустиня, кратката дистанция се превръща в часове ходене, очите не се разсейват, мислите се подреждат и аз съм в хармония с природата. Мисля си за върколаците, за легендите зад тях и какво ли всъщност е вярно? Според един от древните хората, страдащите от ликантропия се превръщали веднъж на 9 години, предавайки проклятието през поколенията – във всяко поколение имало един върколак. Според друго първият върколак бил древен цар, който принесъл сина си за да тества боговете, а накрая донесъл потоп над света.

 Мисълта за това ме жегва и ускорявам крачка в снега, но пред мен няма нищо, мога просто да вървя и образите да нахълтват в съзнанието ми. Върколаците са демони с човешко лице или хора обладани от демони? Докато бродя нагоре, към невидимия връх, си мисля колко често задържам поглед в огледалото в търсене на издайнически следи, на онези белези, които разкриват демоните вътре в мен. Понякога там съм просто аз, но друг път там има просто един вълк с човешко лице. Той е там и се облизва, емоциите в него клокочат, той има нужда от кръв, от жертвоприношение, защото за него всичко е болка, която трябва да се запълни с болката на другите. Но човешкото в него все още е там, бори се с животното, с липсата на емпатия към чуждото оплакване, към жалките им извинения и липса на отговорност. Вълкът в мен убива емпатията ми, гризе я отвътре, защото аз съм единствената жертва, която мога да му дам.  Изгрява слънце и аз вървя в злато – въздух, земя, всичко е обагрено, а пътят е все така неизвестен. Аз се чувствам щастлив и единственото, което мога да направя в този момент на щастие би бил ако тръгна от пътеката към другото неизвестно, да потъна и да се лутам. Вълкът ми ме хапе, защото вижда същата тиня и в мен, както и в другите. Но ето тук, сред нищото, бих могъл да открия нещо, което да задоволи апетита му. Докато спирам за момент, си мисля, че съм наследник на друг вълк, че всички мъже в семейството са мъже-върколаци. Поне баща ми беше – изпълнени с вътрешни бесове, което ни прави неспособни на най-обикновена любов, на проста любов, в която да обичаме без да раняваме, в която въпреки всичко не се чувстваме единаци. И имаме нужда от отдушник, от място, което да дава място на този звяр в нас да говори, да се прояви като кучето, което има нужда да тича, защото в противен случай ще се озлоби – за някои е в чашката, за други ежедневните отговорности, за трети движението и изолацията. Вълците жадуват за хората, но те им дават усещане за окови, за притискане. Вълците имат нужда от свобода, от въздух, защото не подлежат на дресура, а чувството на свобода ги прави спокойни. Връзвам моя вълк, но той се облизва, оглежда другите, нормалните хора, около мен, смеещи се, щастливи, лигави и незнаещи за натурата ми, за истинското лице, криещо се зад маската на отегчението. Стигам върха и вътре в чайната е топло, пълно с хора и глъч, а аз сякаш идвам от друг свят, на смирение и единение със себе си, нещо подобно на Пътя. Гледам другите с любопитство, което е скрито под маската на почивката. Ако върколаците предават своя бяс, то това е докато отглеждат децата си, хапят ги с думи и зъби, до степен, че няма нужда от пълнолуние, малките вълчета са пораснали, и ближейки рани си казват, че няма да разкъсват, че няма да са вълци. И влизат в кръговрата. Аз не отричам своя вълк, аз го гледам в очите. Което е може би първа стъпка към счупването на кръговрата, може би не. Излизам отново в мъглата, лутам се надолу и срещам хора. Говоря си с тях и в този кратък момент не искам да ги разкъсвам, както не разкъсвам и себе си. Моят вълк е на свобода и в хармония днес и сега.

[notesovertherailroads]

За мечтите, които се сбъдват

Денят дойде. Най-сетне... след близо единайсет години. Щях да го видя на живо, да му отдам почит както си трябва, да му благодаря за всичко, което ми беше дал без дори той сам да знае. Едва ли е ще го разбере, но това е без значение. Важното е, че денят беше дошъл и предчувствах как ще премине през мен като стихия.

Сблъсках се с него когато бях на тринайсет години, във вид на един пиратски диск, събрал много от най-добрите му песни. Не всички, както разбрах в последствие, но достатъчно да подклади душата ми с мечти и болка. Помня, че неговото изкуство бе едно от малкото, които другите не можеха да опетнят със зловонен дъх и дух, да принизят до собственото си тъжно съществуване. Пусках си го често, затварях очи и мечтаех.

Сега бях на стадиона, затворих очи, отворих ги и бях там. Не мечтаех, а беше истина. Бях щастлив както отдавна не бях се чувствал. Единствено съжалявах, че бях сам, че не споделях цялото изживяване с някой близък човек до мен, седнал на седалката, изпитващ същите неща когато чуе песните му. На стадиона имах скъп за мен човек, но беше далече и се виждаше като мираж някъде на триста метра от мен.

Бях на четиринайсет и влюбен. Лежах в леглото, а пиратският диск на Стинг се въртеше на касетофона. Мисля, че тогава той стана един от флагманите на моята душа. Таванът в стаята беше изпълнен с живописни картини на моето въображение, надежди на едно незряло хлапе, което иска да се бори с мелници и да има своята Дулсинея. Защото любовта бе мечта, която се изплъзваше между пръстите като струя топъл пясък...

Той се появи на сцената. Беше миниатюрен, далеч от моя взор, но прожекторите го обгърнаха с ореола на светец, обляха го със светлината си. Всички зад него му бяха подчинени, всички пред него спряха да дишат за миг. Чуха се първите акорди и мечтата ми се вклини в съзнанието и душата ми с опияняващата си реалност.

Though I've tried before to tell her

all the feelings I have for her in my heart

Още с първата песен, почувствах как очите ми се навлажняват, парят от напиращите сълзи на радостта, на болката, на усещането, че съм жив. Взрях се колкото можех по-силно в сцената и се опитвах да го видя по-добре, не на видеостените, а от плът и кръв, там, в далечината. Времето спря, а аз слушах. И със следващата песен гласът му разсече бронята, която бях опасал върху сърцето си, оголи белези, стари и нови, разкървави ги леко и ми напомни за толкова много неща.

Любов. Това е всичко за което той пее - към жена, приятел, ближен, майка, баща. Любовта е тъжна или радостна, изпълнена с трепет и угризения. Дали щеше да е бродник из нощта, моряк, който плува в тъмни  морета, хаймана, луд, раним... беше без значение, защото и аз бях такъв докато гласът му се лееше наоколо.

If, "Manners maketh man" as someone said

Then he's the hero of the day

It takes a man to suffer ignorance and smile

Be yourself no matter what they say

Когато запя тази песен, получих съобщение, че е поздрав за мен. Значи все пак някой знаеше там.  Че тази песен съм аз, че моите приятели ме свързват с нея. И винаги когато я чуят си спомнят за мен. Все пак най-трудното е да бъдеш себе си щом веднъж си го избрал. Чувството да си различен, да бродиш по улиците като странник, да следваш някакъв етически модел, а други да ти се присмиват, защото не те разбират. Е, той го знаеше и ми напомняше за друг такъв човек, който си беше отишъл безвъзвратно, но в тези 4 минути и 20 секунди, се завръщаше и д��амата крачехме по тротоарите. Научих се да се покривам с броня, която е невидима за простите очи, но не и с такава защитаваща ме от ударите им...

Сълзите ми вече се изливаха без да мога да ги контролирам. Песен след песен носеше спомени за радост и болка, за жени, които съм обичал, но са ме разлюбвали или изобщо нищо не са изпитвали. Сетих се за онези мигове, в които гледах една черна вода и се чудех какво е да се потопя в нея и дали няма да се спася от терзанията на спомените. После стоях в стаята си, на тъмно, легнал върху голия под, защото твърдостта му беше единственото сигурно нещо щом хората бяха твърде хаотични в поведението си...

Спомних си за всеки път, когато ставах излишния, а жадуваните от мен чувства се прехвърляха към друг. Аз бях готов да се отдръпна за да бъдат всички те щастливи. Той изпълни дори и тази песен и аз вече се бях върнал назад, цели единайсет години, при онези вятърни мелници, с които отбелязах края на детството си. Единственото, което исках е да съм сигурен, че са щастливи, макар да вярвах, че аз мога да ги ощастливя повече...

Сякаш нарочно беше избрал тези песни в този ред. За да ми напомни какво търся и от какво се страхувам, защо съм избрал да съм такъв какъвто съм и да ме върне в правия път. Той носеше просветлението. За онези първи устни, които опитах с надежда, очите, които гледах с радост, кожата, която докосвах. И макар да плачех, в мен се изливаше една неспирна радост и опиянение. Исках да споделя това с другият на стадиона, да го засипя със съобщения за поздрав, но успях да устискам до три.

Съзнанието ми прескачаше напред назад, между влюбените, които се целуваха пред мен и моите собствени целувки. А мъжът на сцената беше капитан на кораба ми, разпънал черните платна, обещавайки ми сурово време, но и избавление...

Dark angels follow me

Over a godless sea

Mountains of endless falling,

For all my days remaining,

В крайна сметка, за мен това не беше просто концерт. Това беше откровение, напомняне, среща, чудо. Може би му отдавам много силно значение, но знам, че магьосникът, който пееше ме беше познал много добре, даже по-добре от собствените ми родители в песните си. ..

Или аз съм се познал в тях?  

Няма значение, защото той знае каква е формата на сърцето ми, знае, че съм луд, че бродя в полята на спомените и мечтите, че съм крехък и обичам. Напомни ми и да не се страхувам, а просто да обичам....

You could say I lost my faith in science and progress

You could say I lost my belief in the holy church

You could say I lost my sense of direction

You could say all of this and worse but

If I ever lose my faith in you

There'd be nothing left for me to do

Щом светлината на сцената угасна, в тялото ми се разля удовлетворение. Удовлетворение от вкуса на сладката болка на изпълнената мечта. Мислено пуснах своите писма и чакам дали ще пристигне отговор на моя бряг...

А сега съм щастлив и мечтателен...