stefanevtimovauthor

[stefanevtimovauthor]

Same with poetry. 

(Or any kind of art) 

The most exciting and the most frustrating thing about songwriting is that you never know when you’re gonna get an idea.

[stefanevtimovauthor]

Декември е любимият ми месец. Защото е най-заетият, прекрасният, магичен месец на годината. Декември е време и за равносметка. Какво се случи? Как стана? Защо?

Годината започна в компанията на прекрасни, много близки хора. Обещаващо, мечтано, невероятно. Слънчево. С магия във въздуха. 

Минах през ужасно много разочарования, но изпращам най-хубавата си година. Промених се наистина много. Спрях да пиша за чувствата си. Започнах да работя. Понякога мълчах, но и в много моменти крещях. Заслужено и не толкова. 

Не плаках. Болеше ме само. Много мечти се разбиха тази година. Но и много се сбъднаха. Живея в най-магичният, страшен, огромен град в цялата Вселена. Имам чувството, че и той ме харесва. Поне малко. 

Нямаше любов тази година. Очаквано. Преглъщах бивши разочарования, кърпих стари рани. Понякога си припомнях миналото. Правих много грешки. И не винаги съм бил добър. 

Тази година чупих граници. Във всякакъв смисъл. Изкарвам парите си с писане. Издържам се с това, работя много повече, но съм щастлив. 

Заминах в чужда страна с много съмнения. Бавно и трудно разбрах, че вече съм вкъщи. Това е моето място. 

Разбрах, че и семейството е най-важното. Както това, в което си се родил, така и това, което ще създадеш. 

Понякога гледам назад. И осъзнавам, че ако Вселената не работеше по някакъв съвсем чужд и неразбираем (поне за хората) механизъм, то никога нямаше да бъдем на мястото, на което сме в момента. 

[stefanevtimovauthor]

единствените хора на земята

създадохме свят

само аз и ти,

започна в коли 

с разговори за мечти.

посадихме дървета,

морета и цветя

ти закачи небето,

а аз донесох слънцето при нас.

когато всичко започна да живее

и слънцето започна да блести

мислехме, си че ще бъдем заедно

и имахме огромни мечти.

плувахме с делфини в морето,

катерехме се в гората, 

целувахме се в планините

и бяхме единствените хора на земята.

ти ме докосваше открито,

защото нямаше никой друг

аз те обичах истински

без значение от света тук.

изведнъж ти си тръгна

и дойде бурята, за да те замени

всички животни изчезнаха

и морето цветът си смени.

слънцето скри се,

небето започна да пада,

не можех да спася света

и трябваше да бягам.

спасих се в последния момент,

когато вулкан избуха,

остави само облаци от пепел

и ужасно много разруха.

животните и аз се спасихме

на друга далечна планета,

сам в момента създавам нов свят,

но ми е нужна утеха.

понякога делфините ми казват,

че обичат да плуват с мен,

но им липсваш ужасно много. 

Липсваш ми. И на мен. 

създавам свой свят вече

и слънцето отново грее всеки ден

сам се катеря по дърветата

и те се надяват, че ще се върнеш при мен.

когато лягам на тревата

и всички звезди са пред мен

аз осъзнавам, че няма да се върнеш 

и може би така е по-добре.

[stefanevtimovauthor]

Преди няколко дни, пих кафето си, четях за лекция, ядосвах се на примитивни, обикновени неща като защо има правописна грешка в този мейл или пък защо записах модул история. Четох новините, коментирах (както винаги) и доста често се надсмивах над себе си онази сутрин. До мен стоеше половинката ми. Пием едно и също кафе (така се запознахме). Чете за нещо инженерно. Много научно, сложно и даже не се опитвам да го разбера. Гледаме се, вместо да учим. Грешките на студентския живот. Не знаеш дали да учиш, да спориш с някого, да се бунтуваш или да вземеш да го целунеш. С език, ей така пред всички, да завидят на любовта ви. Слюноотделящо, мляскащо и звучно. Както може да звучат само истински чувства. Не се целуваме в момента. Опитвам се да се съсредоточа. Слушам любимата си песен от любимия артист. Пее се “понякога гледам в твоите очи и се преструвам, че си с мен завинаги”. Чудя се. Поглеждам към гаджето си (дано сме такива) - кога не мога да бъда с теб? Кога не мога да те целувам? Засмях се. Кой изобщо би написал такъв лекомислен текст? Явно не са обичали по нормалния начин. И тогава си спомних защо някой би написал това. И къде би го написал. Спомних си за една далечна държава, с едно тъжно, малко общество, което не може да възприеме любовта. Ко��то я оплюва, одрасква, пръска с боя и унищожава. Което не може да приеме лицето й и предпочита да й обърне гръб. Държава, която не разрешава досегашните си проблеми, създава чисто нови врагове и воини, които ще изгуби, затъвайки сама в блатото, което е създала. Замислих се. Ако бяхме сега, с половинката ми, на онова място, ако пихме кафе, някъде там, той щеше ли да ме държи за ръка? Щях ли да го целувам всяка сутрин? Пред всички? Щяхме ли да лъжем всички, да играем театър, да се опитваме да запомним лъжите си и пред кого сме ги казали? Щяхме ли да се опитваме да бъдем нормални? Хиляди въпроси нахлуха в мислите ми. Върнах се в реалността. Той гледа към мен и няма представа за какво си мисля. Не искам никога да разбира. Потискам мрачните въпроси. Допивам кафето си. Затварям лаптопа си и предлагам да тръгваме. Преплитаме пръсти в едно. Усмихвам се. Целувам го.

Добре, че тук сме нормални.

[stefanevtimovauthor]

Минало

Понякога ми се иска да върна времето назад и да кажа на 16-годишното си Аз, че има и друг начин на живот.

[stefanevtimovauthor]

Моментът, в който трябваше да замълча

Когато не се застъпиха за него,

той притихна.

Нямаше излишни молби.

Приятелствата бяха изчезнали.

По улиците, на които

срещна любовта,

сега вървеше мълчалив.

Не знаеше накъде да поеме.

Той беше сам.

И отдавна не беше щастлив.

Беше го страх...

наистина много,

че го грози огромен провал,

че предишното аз

било по-добро е,

а сегашното е негова сянка.

Той знаеше, че това не е така.

Трябваше, въпреки всичко, да продължи.

Той искаше да каже много неща,

но трябваше да замълчи.

[stefanevtimovauthor]

Искам да се откажеш от мен

 “Искам да се откажеш от мен.” -

точно това каза той.

И аз не знаех какво да правя.

Накъде да поема? С кой?

 “Никога няма да го направя.” -

точно това казах аз.

Той ме гледаше в очите

и там видях, че вече нямаше “нас”.

 Дори след голяма обич,

накрая всичко кърви.

От опит знам, че да се откажеш

най-много боли.

[stefanevtimovauthor]

Нищо ново

Знам къде да легна.

Знам къде да седна.

Знам какво да направя.

Знам кого да забравя.

 Отдавна играя тази игра,

но тя няма правила.

Всеки път заменям с нов

нуждата си от любов.

 Нищо ново в това легло.

Нищо ново в тази кола.

Нищо ново в това сърце.

Нищо ново... и ще си остане така.

[stefanevtimovauthor]

Накратко за плановете

Преди правехте планове

да живеете заедно,

а сега не искате

да се засичате в един град.

[stefanevtimovauthor]

Изгубих себе си

Да не знаеш.

Да се чудиш.

Да не можеш.

Да искаш.

 Може би можело,

ами ако... но не трябвало,

може би станало,

някъде... останало.

 Ами ако...?

Може би...?

Надеждата е най-коварна,

когато си изгубил себе си.

[stefanevtimovauthor]

21.06.2016

Горещината пукаше в тишината. Целият двор бе притихнал в очакване. От един храст, красива пеперуда, излетя и докосна водата в басейна, размести всичко, създаде вълни, блъскаха се в мен, аз бях скалата и в мен утихваха - не мърдах, бях съсредоточен и друго не можех да бъда - сякаш виждах как прасковите зрееха по дърветата и всички калинки мигрираха към сянката, водата още докосваше краката ми, а тялото ми галеше слънцето, ах юли, ах август, колко много изпускаше септември - и ето те теб, самата есен, нарушаваща тихият рай - падна в басейна, изгони тишината и сякаш прасковите спряха да зреят, фокусът се измести към нас и нашите устни, моите те поздравиха, твоите ме поздравиха, дори горещината спря, телата бяха горещи, но по-горещ бе денят - 12 часа по-късно, чакаш ме на терасата, пушиш цигара, гледам те едва, спи ми се, но заради теб ще направя от нощта ден, а напоследък ти какво направи за мен? Ето, ръката ти върху моята, това не върви на добре, уж сме само приятели, а вече вървим към привилегиите, искаш ме, дърпам се, не може, няма, но устните ти за минути върху моето тяло останаха - дали си видео, дали си илюзия, но за първи път усещам такива неща - забранено е, но вече само за теб ще мечтая през нощта.

[stefanevtimovauthor]

Той

Той се върти в леглото

с отворени очи.

Какво, ако е сбъркал

и сам е разбил сърцето си?

[stefanevtimovauthor]

Докато те намеря

Ще чакам.

Ще проклинам.

Ще се ядосвам.

Ще плача.

 Ще се чудя защо не става с никой друг.

Ще се чудя кога ще дойдеш.

Ще чакам.

Ще се ядосвам.

 Но ще обичам.

Ще знам.

Ще те усещам.

Ще правя всичко.

 Докато те намеря.

[stefanevtimovauthor]

Няма значение колко

сте го искали двамата

и колко сте се обичали.

Никога е нямало да се получи.

[stefanevtimovauthor]

Виждам те само през нощта

Виждам те само през нощта,

когато всичко живо заспи.

Когато мъртвите се пробудят,

само тогава идваш ти.

 Не чукаш на вратата, не поздравяваш.

В съня ми се наместваш плахо.

Гледаш ме, а после си отиваш,

все едно никога не идваш.

 Защо сме само непознати?

Защо в любовта е винаги така?

Просто е писано на нас, двама

да се виждаме само през нощта.

[stefanevtimovauthor]

Памет

Ако можех,

щях да изтрия

паметта си,

за да забравя,

че си ме обичал.

 Ако можех,

щях да изтрия

и твоята памет,

за да забравиш

защо спря.

[stefanevtimovauthor]

И с теб не ми провървя

Отдавна се правя, че съм забравил.

Отдавна не мисля за теб.

Отдавна не сме се виждали.

И уж всичко е наред.

Вчера се срещнах с нея.

Вчера разговаряхме дълго.

Вчера станахме приятели.

Вчера уж приятелството ни стана първо.

 Може би няма да кажа на никого.

Може би няма да призная, че кървя.

Може би само аз знам истината,

че и с теб не ми провървя.