#край на историята

[maglovarh]

Изглеждам добре, чувствам се добре, правя каквото си поискам. Край на историята.

[stara-zagora]

„Паркът „Митрополит Методий Кусев“ е сърцето на Стара Загора - място, в което са израснали поколения старозагорци. Нека пазим и помним неговата история“. С тези думи зам.-кметът Надежда Чакърова откри фото-документалната изложба „130 години парк „Аязмото“ – зелената корона на Стара Загора в Културен център.

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Vampire Game“ (2-ра част) – Леле-мале, с какво се захванах…?

И-и-и ето ни пак! И така на ринга излизат „Vampire Game“ с нейните дълги 92 глави и моя милост със своите 60 килограма с мокри гащи, но пък въоръжена с тежка критика.

От предишната публикация, разбрахме, че мангата „Vampire Game“ умее да въодушевява читателите, като обещава любопитен и забавен развой на събитията. Отново ще бъдат налице ПОДСКАЗКИ/СПОЙЛЕРИ, така че ако искате да прочете мангата и да си изградите собствено мнение, без да се влияете от моето, сега е момента да се оттеглите!

Та… много добре. Ищар става съучастник на Дузел в постигането на неговото отмъщение и започва активно да му помага в търсенето на преродения Фелиос, който ѝ се пада пра-пра-… прадядо. Оказва се обаче, че няма да е толкова лесно, тъй като родът е голям и се разпростира чак до съседните царства, които се управляват от нейни роднини. Освен това принцесата е заобиколена от личната си стража в лицето на лоялния генерал Дарес, който я държи под око, учителя по магия Юджин (или Юджел, както е истинското му име.), който отговаря за обучението и подготовката на принцесата за управление на царството, и сър Келд – царския съветник, който отговаря за мирните взаимоотношения между Фелиоста и съседните царства и между другото най-много иска Ищар да се вразуми, и да продължи рода, като се ожени за някой от многото си братовчеди.

Всичко разказано дотук е едва въведението в историята, но още тук шоджо започна да се долавя, което малко ме подразни, но продължих да чета с интерес глава след глава. Първото нещо, което започна да поражда съмнение в мен, беше характера на Ищар. Още от самата ѝ поява не я харесах като персонаж. Тя е лекомислена, незряла, инатлива и злобна (в лека степен). Макар, че можеше да се очаква, имайки предвид, че принцесата е само на 15… нали така? За нещастие личността ѝ така и не спечели симпатията ми до самия край на мангата, а това е разочароващо за един главен персонаж, който се предполага, че ще ръководи развитието на историята.

След това идва първата голяма случка – пътешествието из Ла Наан. И тук шоджо природата на мангата тежко се проявява, като се започват едни инриги, сблъсъци на интереси и дори невъзможна любов между членовете на семейството на братовчедите в Ла Наан. Мирише на инцест! Това от друга страна ми напомня защо не харесвам истории, наблягащи на царските взаимоотношения. Зад ъгъла винаги дебне възможността за кръвосмешение. Във „Vampire Game“ даже има и нотки на хомосексуализъм, тъй като двама от братовчедите на Ищар, които са братя, имат тайна романтична връзка. С риск да бъда наречена „хомофоб“ или нещо от сорта, признавам, че не харесвам романтиката между гейове или лесбийки. Подобни ситуации обикновено ме държат на страна от такива творби. Но какво говоря? Аз по принцип не харесвам каквито и да е романси и страня от тях, особено когато са център на вниманието. Въпреки казаното, мога да търпя романтични връзки (от всякакъв вид), стига цялата история да не се върти около тях и за щастие във „Vampire Game“ случаят е именно такъв.

И така, обратно на историята. Няма да коментирам събитията в Ла Наан, тъй като се получават оте��чителни драми – този харесвал Ищар, онзи харесвал Ищар… Тя пък не иска да се жени за никого. И като цяло много сблъсъци на лични интереси. Но поне тук виждаме първия опит на Дузел да провери наследниците на Фелиос в търсене на вражеското превъплъщение. Това поне беше забавно през повечето време.

След това историята продължава с нови приключения в други царства като Си Ксенет, Зи Алда и др., придружени с нови откачени и странни персонажи, които представяха нови конфликтни ситуации. Всъщност цялата манга общо взето се въртеше около подобно сблъсъци на интереси. Оказа се обаче, че ако Ищар отклонява вниманието на читателя със интригите, в които бива въвлечена, то Дузел връща фокуса върху издирването на Фелиос сред наследниците. За щастие стремежът и упоритостта на вампирския цар поддържаха интереса ми към „Vampire Game“ и ми помогна да издържа цялата драма покрай усуканите царски взаимоотношения.

Като цяло случките в мангата оформиха един луд вихър от безумни или нелепи ситуации, предизвикани от странните мотиви на персонажите. Като контраст на това, финалните глави наблегнаха сериозно на същинския конфликт в историята, който обаче не беше включваше отмъщението на Дузел. Ако трябва да сме честни, Дузел така и не изпълни заканата си към Фелиос. Даже не се разбра в кого се е преродил, макар да се загатна, че Дузел го е намерил. А нали това беше цялата идея на мангата? Да се изпълни отмъщението! Отгоре на всичко накрая отрицателните герои Шарлин и Ласен бяха победени прекалено лесно.

И така, крайното ми мнение за „Vampire Game“ е негативно. Тази манга имаше толкова много потенциал, но беше изпълнена с множество скучни и ненужни обстоятелства, а главната движеща идея на историята дори не се реализира. Та да… в крайна сметка творбата не си заслужаваше четенето.

[rugbypodbg]

Какво предстои на Португалия?

Какво предстои на Португалия? Усещали ли сте еуфория от ръгби? Момент, който отлепя тялото ви от земята и го отвежда към звездите? За португалските фенове и за тези, които се влюбиха в националния си отбор, еуфорията настъпи, когато Жеронимо Портела......

Francisco Isaac Усещали ли сте еуфория от ръгби? Момент, който отлепя тялото ви от земята и го отвежда към звездите? За португалските фенове и за тези, които се влюбиха в националния си отбор, еуфорията настъпи, когато Жеронимо Портела изрита топката, с което сложи грандиозен край на един изключителен мач между Португалия и Фиджи, спечелвайки първия в историята си мач за Световната купа за…

[mihaylovblog]

146 г. от Освобождението на Пазарджик (02/14.01.1878 г.) Ованес Съваджъян (1844 - 1906), който спаси Татар Пазарджик. Ованес Съваджъян е роден през 1844 година в Едирне (днешен Одрин, Турция) в емигрантско арменско семейство. Отрасъл сред българи - някога Одрин е бил в наши земи, говорел свободно български. Буден, свободолюбив и жаден за култура, завършва "Робер колеж" в Цариград. Изучава седем езика. Емигрантският живот, широкият кръгозор и волният му дух го карат да стане съпричастен на изстрадалия български народ, попаднал под османско робство. Жени се за българката от революционно Панагюрище Парашкева Филипова, чийто родители били избити по време на Априлското въстание (1876 г. ). Когато след погрома на въстанието Уилям Гладстон изпраща две английски комисии в Татар Пазарджик, Съваджъян поема настаняването и прехраната им. И не само това - свързва ги с български революционери, като им предоставя информация за зверствата на османлиите. Какво високо чувство за дълг пред една нация проявява Ованес Съваджъян, когато на въпроса на представители от втората комисия: "Господин Съваджъян, какво Ви дължим за помощта?" - той отговаря: "Господа, нищо не ми дължите. Аз изпълних дълга си към българския народ!". Този свой дълг той вижда и в осиновяването и отглеждането, заедно със своите пет деца и на едно българче - Атанасчо, чиито родители са избити зверски в героичния родопски град Батак. Но Съваджъян ще остане в историята, преди всичко със своя безпримерен подвиг в името на българската свобода и спасяването на Пазарджик. Да го припомним с откъса от историческия разказ на Ангел Каралийчев "Спасителят", публикуван във вестник "Септемврийско знаме" - Пазарджик през 1966 г. по повод на 88 г. от освобождението на града от османско робство. "…14 януари 1878 година. На поляните край тогавашното Башикърово (днес квартал "Главиница")/ тук-таме припламват огньове. Покрай тях се тълпят премръзнали татар-пазарджиклии - млади, стари, деца, пеленачета, изкарани насила от своя роден град и заобиколени от турски военен кордон. Тъкмо готово стадо за клане. Върху им османски офицери искат да излеят яростта си, от страшния разгром на отиващата си вече в историята, Османска империя. И от факта, че руските войски наближават… В тези часове главнокомандващият войските, яростният Сюлейман паша иска разрешение от Падишаха и Високата порта в Цариград да запали града и изколи населението. На работа по това време на телеграфа и като началник на железопътна гара Татар Пазарджик е Ованес Съваджъян. В този момент той извършва постъпка, равностойна на подвиг. Като получава отговор на телеграмата: "Падишахът разрешава!" Съваджъян изтръпва. Ушите му писват. Устните му се напукват от ужас, но той бързо се съвзема, защото през главата му минава спасителна мисъл. Смело решава да подмени цариградската телеграма. -Какво отговори Високата порта на депешата ми? Съваджъян му подава листчето, написано на турски език, на което е изписано: "Падишахът не позволява косъм да падне от главите на пазарджиклии".

Аз тъй си знаех. Никой да не закача ония, които сега мръзнат край Башикарово! - отсича бесен Сюлейман паша. На другата сутрин, когато в снежната вихрушка се скриват последните бягащи турски аскери, в Пазарджик нахълтват като пролетни води русите освободители. Освободените ги посрещат, замаяни от радост…". Малко известен е фактът, че след Освобождението на града (два дни след постъпката на скромния арменец) временното руско правителство го назначава за временен кмет на Татар Пазарджик. Сетне работи като преводач в местния Окръжен съд. Първото българско правителство му дава служба в българските железници, която той изпълнява с чест и достойнство цели 30 години. Удостоен е с шест ордена: трите степени на "За гражданска заслуга" и "Свети Александър" - също трите степени. В знак на признателност през 1925 г. тогавашният Пазарджишки общински съвет преименува улица "Арменска" на "Ованес Съваджъян". През 1938 г. Общинското управление предвижда сума за издигане на бюст-паметник на героя в града. В негова памет има поставена плоча с барелеф на сградата на железопътната гара в Пазарджик, а през 1972-а е издигнат и негов паметник до сградата на Полицията, преместен през 2006 г. в началото на улица "Ованес Съваджъян" на кръстовището с бул. "Георги Бенковски", в началото на някогашната "Арменска" махала. Ованес Съваджъян умира на 14.10.1906 г. в Своге, където до последно работи на жп гарата в града. Венец на признанието от страна на пазарджиклии е пренасянето на костите му от Своге в Пазарджик на 14 януари 1986 г. и полагането им завинаги на пазарджишка земя, в Алеята на почетните граждани. На редовна сесия на Общинския съвет в Пазарджик на 29.06.2001 г. с Решение № 92 с пълно единодушие Ованес Съваджиян е обявен за "Почетен гражданин на Пазарджик". Изображение и текст: https://bulgarianhistory.org/

[notesovertherailroads]

Искам да ти разкажа нещо - част 2

Срещнах го преди година и историята му бе разказана между две кенчета с бира. Накратко Явор го беше страх. Като го гледаш как говори и се държи не можеш да останеш с това впечатление. Слушах историята му за северното сияние, което бе видял докато снимал някакъв международен филм, а бирата в Норвегия струвала 10 евро. От магазина даже. Тогава аз бях видял само моите борещи се морета. Слушах историята му - как го оставили да стигне гарата, а на гарата нямало нищо освен самата гара. Навсякъде се простирал само студ, сняг и северно сияние. Забравих името на мястото, но си представях Явор, нашенец, който държи остатък от стек с кенчета, на някаква забравена на север гара. Разказваше ми, че било резерват и винаги страдали от липсата на алкохол и дългите нощи. Тогава разбрал хората на север и тяхната мания за самоубийства. Но както казах Явор го беше страх. Каза си го чистосърдечно. Страх го беше от белия лист. Най-обикновен бял лист. Формат А4, който той трябва да изпише. Нямал никакъв проблем да съчини и най-невероятната история, да я обкиче с тореадори, с брилянтни бягства, с мириса на море и планина, да впечатли с думи жените около себе си, но видиш ли с белия лист нещата стояли другояче. Разбрал, че го е страх още като ученик, когато трябвало да пише съчинения по отворен въпрос. Парализирал се. Но му намерил цаката - някой “очилатко” му подавал идеите, давал му нишка и той я следвал. Чувствал се спокоен в тези води. Но в крайна сметка дошъл моментът да излезе от зоната си на комфорт. И по една ирония на съдбата причината била жена. Явор разказваше за онова писмо, което трябвало да напише за да задържи онази, която обичал. Но думите не идвали, той се потял все повече и повече, псувал, гледал навън, наливал си уиски със сода, а те не идвали, бягали му по тъча. Нямало и на кой да се обади, защото си представял как ще се обяснява по телефона, че има нужда от романтичен текстописец. Нали всичко идвало от сърце? В крайна сметка не успял. Празният лист останал на масата, той се опитал с думи, на място, на живо, но нещата не се получили. Но за сметка на това бе гледал северното сияние стоящ в един девствен сняг. Само се опитвал да не си спомня за белия лист, който не изписал тогава. Знам, че когато искам да ти разкажа нещо, трябва да взема бял лист и да го изпиша. Всъщност страхът на Явор ми е безкрайно познат, защото понякога думите се разливат подобно на река, а тя няма край, поглъща все повече и повече от сушата до момента на нейното изчезване. И тогава ти остава единствено да плуваш, изгубен в това море. Знаеш ли, за да избегна това започнах да пиша и дневник. Посвещавам страници на хора и на събития, изпълвам ги с думи, но не за друго, а за да няма празни листа. Събирам истории. Оставям ги да отлежат. Но понякога ме е страх от белия лист, от новото начало, и съчинявам нещо, което не се е случило. Или пък разкрасявам нещо, което се е случило. Думите се превръщат в изречения, те от своя страна в път, а аз съм гладен за още и за още, но мълча и слушам. Разпределям, записвам и прибирам. Намирам истории на места, които не очаквам. Като Карлоу, който кара микробуса след цял ден плевене и ми обяснява за желанието му да изтича цял маратон. Или Ник, който ми разказва защо се е задомил, за това как е гледал човек да умре и не е могъл да му помогне. Разказва ми го докато пием бира, а пред нас блести яхтата, която е решил да стегне и аз му помагам за боядисването на кила. Той, между другото, бе счупен и не знаех как ще го поправи. Вероятно щеше да го смени изцяло. Чаят ми свърши, а аз още не съм решил какво ще ти разкажа. Може би ще слушам какво ти ще ми разкажеш и ще поема върху нова вълна от онзи безбрежен океан. Или ще се окажа на някакъв път, който не ми е познат и ще донеса истории със себе си... Които да сложа върху белия лист. Всъщност пиша върху карирани. Май не ти казах това...

Октомври 2015

[monicagavrilova]

E-design & What if

teambuilding 6-7.10.23

Да бъде смях! Комари като лястовици, стресирани смрадливки, стомашни вируси, колекция от снимки на Марти... докато снима.

Историята за една случайно-нарочна среща и как ме подминаваше цял уикенд... Survival kits - награди за всички из(за)губени от миналата година.

на Баба Вида крепостта, челният сблъсък на Марти с нея и как се заплетохме на върха и.

"А не се ли притесняваш от този ужасен характер?"

Батукада wannabe party край езерОто.

И безкрайният път към вкъщи :)

[vasetovp]

Когато двама човека се срещат - два свята се срещат, с всичките им прилики и разлики. Независимо дали са партньори, приятели или роднини, усещането за респект към другия е това, което поддържа взаимоотношенията. Когато проявяваме уважение към чуждия свят, особено към непонятните за нас части от него, тогава може да се каже, че проявяваме любов. Ако обичаме само през нашата собствена призма и очакваме това да се види от другия, историята свършва с думите "Дадох толкова много, но така и не се оцени и нямаше реципрочност".

Не е важно просто да даваш, важно е какво даваш и дали то се интерпретира от другия със същия интензитет, какъвто му придаваш. Много е важно също, когато има разногласия да се диференцират ясно двете различни гледни точки и ако трябва да се вземе решение и да се предприеме действие, то да е съгласувано по равно с двете страни. Никой няма да е напълно доволен, защото неговата позиция няма да триумфира, но победата ще е на страната на любовта, защото да приемеш среден вариант е да уважиш и приравниш своите и чуждите нужди.

Когато хората в живота ви не са склонни да извървят половината път и да жертват своята позиция, за да уважат и вашата, това е приоритизиране на Аз-а. Хора с усещане за достойнство по-голямо и по-важно от чуждото често не могат да поддържат хармонични връзки с околните. Подобно поведение действа деструктивно и с течение на времето, ако няма промяна, ще доведе до край на взаимоотношенията. Невинаги когато има край причината за него е в двете страни. Понякога между двама човека има десет крачки и само единият прави своите пет към другия.

В.В

[galaxia-is-not-a-valid-blog-name]

"Откъде точно започва историята на всеки човек, след като животът има повече от една нишки и онова, което наричаме раждане, не е единственото начало, а смъртта не е безпрекословен край?"

"Островът на изгубените дървета"

Елиф Шафак

[grigorii3]

Не дойде!

Край на историята.

[dramawriter13]

За първата половина на 2020 година: кои к-драми ни впечатлиха?

Много неща се промениха за половин година – повечето от плановете ни отпаднаха, а прекарването на времето у дома се превърна в необходимост, за да останем здрави. Последици имаше и за киноиндустрията по целия свят, като някои филми и сериали трябваше да отложат премиерите си. За щастие, имаше достатъчно добри корейски драми, които да задържат вниманието ни и да ни разсеят поне малко от обстановката. Ето кои се отличиха:

Hospital Playlist

Сюжетът на Hospital Playlist се върти около петима доктори, които работят в една и също болница. Те обаче не са само колеги – завършили са заедно и са приятели от 20 години. В този сериал няма да видите нещо преувеличен�� или обрати, които ще ви шокират, и наистина не е и необходимо. Животът е представен такъв, какъвто е – с тъгата, щастието, както и с обикновените моменти в ежедневието. Героите се подкрепят, предизвиквайки топло чувство в зрителите, сякаш са сред собствените си приятели. Отдадените доктори имат и банда и ще поискате да слушате изпълненията им, дори след като приключите с епизодите. Още в самото начало нямаше съмнения, че драмата ще бъде успешна, тъй като екипът, който стои зад нея, е работил върху трите сезона на Reply и сериала Prison Playbook. А ако я изгледате и искате още, не се тревожете – очаква ни втори сезон!

Kingdom: Season 2

Продължението на сериала по Netflix Kingdom ни предоставя нова доза обрати и разкрития. Продукцията привлече вниманието и на много чуждестранни зрители заради оригиналния подход към една доста често срещана тематика, а именно зомбитата (може да гледате милион неща с тях, но не и назад в миналото, при това в Чосон). Шестте епизода не са само хорър, тъй като, като във всеки исторически сериал, политиката заема важно място, показвайки ни, че дори зомбитата не са толкова страшни, колкото хората и техните действия.

The World of the Married

В последно време корейците показаха силен интерес към по-мрачни сюжети (като Sky castle от миналата година). Поредното доказателство за това е и The World of the Married, която стана драмата с най-висок рейтинг в историята на корейската кабелна телевизия.  Тя проследява историята на Чи Сон У, жена с успешна кариера, която разбира, че мъжът ѝ И Те О има връзка с друга и затова решава да му отмъсти. Римейкът на “Доктор Фостър” обаче не е за хора със слаби сърца – героите са непредвидими, а мотивите им често са под въпрос, карайки ви да се запитате: “Кой наистина е лошият?“ Реалистично са показани и последствията от изневярата и болката от предателството.

Where Your Eyes Linger

Where Your Eyes Linger е първата корейска БЛ драма, но успехът ѝ показа, че определено няма да е последната (предстои “Mister Heart” от същата компания). Епизодите са само 8 с продължителност около 10 минути, затова действието и отношенията между Han Tae Joo и Kang Gook са по-динамични и определено е използван целият потенциал на актьорите, за да се вместят в ограниченото време.

Romantic Doctor, Teacher Kim 2

Ако харесвате първия сезон, то може да сте сигурни, че вторият дава възможност да се насладите на същите неща – любов, медицински дилеми, реалистични проблеми и трогателни човешки истории. Разликата е в новите персонажи - Ча Ън Дже, студентка, която трябва да преодолее страха си, щом влезе в операционната, и Со У Джин – млад талант, който обаче гледа цинично на живота. А колкото до учителя Ким – той винаги е там, за да даде напътствия с типичната си строгост, но и привързаност към професията си.

Itaewon Class

Бащата на Пак Се Рои умира заради съученика му Гън Уон, а след като го пребива, той попада в затвора. Пак Се Рои обаче е решен, щом излезе, да отмъсти, унищожавайки компанията на семейство Чанг. Въпреки че успява да сбъдне мечтата си да отвори бар, проблемите, предизвикани от бащата на Гън Уон, не спират да се появяват един след друг. През цялото това време той не се отклонява от правия път, а заедно с него през трудностите минават и хората, които работят за него. Itaewon Class е драма за мечтите, които не се спират пред нищо, за любовта, която може да превърне егоист в човек, който е готов на всичко за друг, както и за това колко е важно да имаш хора, които те подкрепят, когато дори ти самият не вярваш в себе си.

Extracurricular

След SKY Castle и Itaewon Class, Kim Dong Hee участва в поредния успешен проект, като този път е в главната роля. Extracurricular ни запознава с Джи Су, умен ученик, който има доста необичайно “извънкласно занимание”, и то не само според корейските стандарти, а именно бизнес със сексуални работници. Мин Хи и Гю Ри, които посещават неговото училище, също се замесват в престъплението. Като продукция на Netflix, драмата предоставя храна за размисъл с чувствителните теми, които засяга, а персонажите са пълни с недостатъци и въпреки неморалните им действия, трудностите, заради които са подтикнати да ги извършат, са нещо, в което повечето хора могат да се припознаят.

My Holo Love

В My Holo Love се разказва за Со Йон, която страда от лицева слепота, изкуствения интелект Холо и изобретателя и прототип на холограмата Нан До. Технологиите заемат голяма част от живота ни в днешно време, но режисьорът поставя въпроса: “Могат ли да запълнят самотата?” Клишета в драмата има, разбира се, но и едновременно с това успява да представи на зрителите нещо различно и свежо, а Yoon Hyun Min се справя повече от прекрасно с изиграването на два персонажа, които си приличат само по външен вид.

Mystic Pop-Up Bar

През 2019 година Hotel Del Luna спечели сърцата на зрителите, а тази Mystic Pop-Up Bar използва същата формула, за да предизвика редица емоции в нас. Уол Джу е собственичка на тайнствен бар, в който тя решава проблемите на живи и мъртви. Това е наказанието ѝ за случилото се в предишния ѝ живот. Kang Bae също се присъединява, тъй като има специална сила – когато докосне някого, той разказва всичките си тревоги. Така заедно с Уол Джу, Kang Bae и Gwi разбираме в епизодите историите на различни хора и въпреки че те често са тъжни, не предизвикват тъга у нас – работещите в бара знаят как да им помогнат да продължат напред, независимо от трудностите. Сериалът е специален и за актьорите, защото е последната драма на Yook Sung Jae, преди да влезе в казармата, а също така и първата драма на Hwang Jung Eum от около 2 години насам.

А ето и някои обещаващи драми, които започнаха, но им предстои да приключат:

Oh My Baby

Тридесет и девет годишната Чанг Ха Ри (Jang Na Ra) иска да има бебе без да се омъжва. Тя е заместник-мениджър в списание за родители The Baby и е привлекателна, но през последните десет години не е имала сериозна връзка. Чанг Ха Ри среща трима потенциални кандидати, но не може да избере между тях, защото мъжете се появяват в живота ѝ, точно когато решава да сложи край на плановете си за брак и любов, а само да има дете. Хан И Санг (Go Joon) работи като фотограф на свободна практика. Той непрекъснато търси хобита, които ще го направят щастлив. И Санг се оплаква от почти всичко, но е ентусиазиран от работата си. В същото време Юн Дже Йонг (Park Byung Eun) работи като педиатър. Той е приятел с Чанг Ха Ри, но внезапно става самотен баща и се бори да се справи със ситуацията, в която е попаднал. Докато Че Канг Ъ Дъм (Jung Gun Joo) е новобранец, който работи за Чанг Ха Ри и я обожава…

Cr: Eastern Spirit

Kkondae Intern

След дипломирането си Ка Йол Чан (Park Hae Jin) получава първата си работа във фирма под ръководството на И Ман Шик (Kim Eung Soo), който започва да го тормози със своето държание и закостеняло мислене. Затова след време Ка Йол Чан напуска и започва на ниска позиция във фирма за рамьон. Той работи много усилено и бива повишен необичайно бързо заради радикалното му планиране и агресивен маркетинг. Ка Йол Чан сега работи като началник на отдела за продажби и маркетинг във фирмата, което му дава и най-голямата власт в компанията. Докато един ден не му изпращат стажант от програмата за възрастни хора, а това е самият И Ман Шик, който толкова го е тормозил преди години...

Cr: Eastern Spirit

Psycho But It's Okay

Драмата разказва за Мун Канг Те – медицински работник в психиатрично отделение – който изкарва само по 1,8 милиона вона месечно и който се грижи за по-големия си брат, страдащ от аутизъм; и за Ко Мун Йонг – авторка на детски книги с антисоциално разстройство на личността и изключително егоистично и арогантно държание. Мъж, който отрича любовта, и жена, която не знае нищо за любовта, предизвикват съдбата, влюбват се и опознават себе си в процеса на развитие на отношенията...

Cr: Eastern Spirit

[vprki]

Греди Асса: Продължавам да вярвам в пътуването, а не в пристигането…

 „Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Живописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия.“ Каза за „въпреки.com” неподражаемият и прекрасен художник проф. Греди Асса.

Планирахме с него да се срещнем за този наш разговор преди изложбата му в Градската художествена галерия в Созопол, част от Програмата на 40-ото юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ или по време на вълнуващите събития на Фестивала. По лични мои малко екстремни причини тези планове не можаха да се реализират, за съжаление. Затова му зададох няколко въпроса по мейла преди това, една идея обстоятелствени, като в свободен разговор, все едно, че сме срещнали очи в очи…

Греди Асса при откриването на изложбата в Созопол

Годината е специална за теб не само заради юбилейната ти годишнина. Всъщност, тя започна в края на миналата, когато се откри изложбата ти в „Ракурси“ „Край езерото“ и с нея влезе в 2024. После последва изключителната ти юбилейна в СГХГ „Пътувания“. След нея във Велико Търново и както се обяви, че тази година си носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф“ в Самоков. А сега предстои изложбата ти в ГХГ в Созопол в рамките на 40-ото юбилейно издание на „Аполония“, фестивал, с който си свързан много. В традиционния анонс, който правим с Маргарита Димитрова, артистичния директор на Фондация „Аполония“ преди Фестивала тя сподели, че в ателието ти е видяла творбите ти, които ще покажеш в Созопол, създадени специално. Беше зашеметена, открила е нещо, което не е виждала досега – тъга, неистово усещане за времето, в което живеем…

Маргарита Димитрова и Греди Асса в Созопол

Ти винаги ни изненадваш с различния си поглед, с новаторството ти. Но какво е това специално, с което тръгна към тази изложба за „Аполония“? Кой е новият ти разказ, защото в годините съм се уверила, че всяка твоя картина е разказ или приказка, видение или реалност?

Благодаря ти за топлите думи и за припомнянето на важните събития, които белязаха тази моя година. Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Живописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия. Когато вляза в ателието, прахът от всекидневието изчезва. Радвам се, че си уловила желанието ми да се променям и винаги да експериментирам с нов подход. Този жест е обратното на рекламисткото убеждение, което се пренесе и върху живописта, че един автор трябва да се държи като бранд: да бъде мигновено разпознаваем. Тази тиражирана версия на себе си е досадна.

"Черно море"

Експериментът движи напред изкуството. Влизането в предвидим калъп или в някакво злободневие, едва ли радва публиката. В изложбата „Пътешествия: острови, морета“, която със съдействието на Иво Милев /той бе куратор на юбилейната изложба „Пътувания“ на художника в СГХГ- б.а./  подредихме за „Аполония“, отправната ми точка е беше картината „Хоризонт“. Бях я нарисувал, когато получих предложението да участвам в това 40-ото издание на Фестивала. И започнах работа в тази посока. Обикновено работя в серии. Това ми позволява да навлизам в дълбочина и да усложнявам търсенията си.

"Хоризонт"

Въпросът ти за разказа, който стои зад всяка картина е много важен. Доскоро в нашето съсловие  имаше съгласие, че наративният пласт в живописта е преодолян етап от историята ѝ. Постмодерният край на разказите бе приет с ентусиазъм. Аз също съм се стремил работите ми да внушават, а да не разказват. Днес постмодернизмът е „стара новина“. На негово място все още няма равностойно по влиятелност течение. Напоследък разполагам картините си между фикцията и реалността. Те са двете страни на една монета. Не могат една без друга и вместо да се противопоставят, се преплитат.

"Фрегата"

В твоите „Пътувания“ откри ли своето търсено място? Ще те цитирам:„Основният проблем на евреите е, че те, ходейки по земята, все търсят земя. Може би този проблем стои някъде дълбоко и в моите работи. Струва ми се, че те много по-малко са свързани с конкретни места и много повече с броденето между тях, с пътешествието.“ Ателието ли е това място, домът ти, Пустинята, Исландия, Париж, Гърция, Созопол, срещите с приятелите в Долно Камарци, например, или работата със студентите в НХА?

"Пасаж"

Продължавам да вярвам в пътуването, а не в пристигането до конкретно място. Обичам хората, с които са свързани местата, които изброяваш. Те придават емоционална плътност на пространството на дома, на местата за приятелско общуване, на учебната зала. Привързвам се към места, когато имам потребност непрекъснато да преживявам гледките им.  Трите реда разноцветни планини в далечината, които се променят с всеки час от деня и се виждат от къщата  ни близо до язовир Сопот, са моята медитация.

И, все пак, какво се случва, когато си сам пред бялото опънато платно или лист хартия? Накъде тръгваш, тогава?

"Среща"

Когато съм  пред платното, обикновено ме напътстват множеството рисунки, които съм правил преди това. Често това е подсъзнателен процес на припомняне и нямам нужда от патерицата на листа. Замислям картините си като цикли. Така имам възможност да експериментирам с различни подходи. Когато съм натрупал много часове работа, съсредоточен върху дадена проблематика, достигам в дълбочината на мисловния пласт на картината.

"Големият остров"

Нямаше как да видя на живо изложбата на Греди в Созопол. Но великолепните снимки, които им изпратиха със съпругата му Жана Асса, тези, които сподели художникът Чавдар Гюзелев и фотографиите на Тихомира Крумова, която документира вълнуващо фестивала Аполония“ показват красотата и атмосферата на изключителната експозиция в Художествената галерия на Созопол.

Все пак споделям тук какво написа на стената си във фейсбук доц. Георги Лозанов, което заслужава да се чете и препрочита, защото не е просто приятелски възторг, а дълбокият художествен, философски, лично преживя�� смисъл на изкуството на Греди Асса.

"Танцуващият ледник"

„Едно от ненадминатите естетически удоволствия в Созопол на тази 40-а Аполония носят картините от изложбата на Греди Асса „Пътувания: острови, морета“. Живопис, създадена сякаш от въздух и светлина, която привлича погледа, за да го освободи от умората на задължителните гледки, преди да го пусне отново да обикаля релефите на реалността. Реалността обаче ни най-малко не е изключена от картините, а задвижва в тях лични преживявания, работа на паметта, културни препратки, митологични архетипи… Външният предмет – в случая на моретата и островите, е влязъл в Аза и е станал негово вътрешно въображаемо, напуснал е физическия си прототип и е придобил трансцедентална лекота. На практика това значи живопис, която пресреща фигуралното и абстрактното, докато се загуби разликата помежду им.

"Малкият остров"

Но с островите е още по-особено. Островът е суша, на която искаш да стъпиш и вода, която ти пречи да го направиш. Той е суша и вода, но не поотделно, както ни се явяват в своята наличност, а събрани от аза в невъзможно трето, което е по силите само на метафората. Островът е естествено възникнала метафора на себе си и в този смисъл той може да съществува само в изкуството. Художникът казва за него, че е „копнеж, илюзия, фикция, идея, мираж…“, което е валидно за живописта му като цяло – тя дава метафорично битие на нещата, за да ни ги покаже такива, каквито те са за нас. Така че, каквото и да рисува Греди, в последна сметка рисува острови.“

"Вълна"

Но годината не е приключила за експозициите на Греди Асса – предстои в ГХГ „проф. Васил Захариев“ през октомври в Самоков, когато ще му бъде връчена на официална церемония Националната награда за живопис „Захарий Зограф“. Надявам се, че в избора му на тази изложба художникът ще покаже и от картините, които представи в Созопол. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: личен архив, Тихомира Крумова, архив на „Аполония“

P.S на „въпреки. com“: В годините сме писали много за изложбите на проф. Греди Асса, неуморен и изключително талантлив, различен автор, за вълнуващите лични разговори и срещи.  Благодарим за още много неща, най-вече за изкуството му, за споделените моменти, за приятелите, за липсите, за отношението към света, за доверието и приятелството.

Желаем му здраве, обич, вдъхновение!

[amartinasparuhov93]

pornhub

Къде сте сега? На работа? Във вкъщи? В лекция/урок? Или може би лежите до гаджето след приемливият секс?

Всъщност няма значение къде сте, щом четете това най - вероятно вече сте отегчени или търсите, какво ще ви разсее от мислите в главата ви, които са от какво правя със живота си до както казва една моя позната ( която обичах)  “ След секс е като след убийство, чудиш се какво да правиш със тялото до теб” . Лятото си отиде безвъзвратно освен по това,че по дълго се любуваме на луната  от колкото на слънчицето може да се позна е по това, че почнаха празник след празник и вече хората почват да си мислят за коледа. Бих казал, че сега е прекрасно време да се сближим със човека до себе си или да заздравим отношенията в семейството, но всъщност ако се огледаш ще видиш, че най разумното е да си вземеш таблета и да си пуснеш NETFLIX/ или просто някой сериал. 

Сега е момента, който трябва да гръмнете шампанското защото въведението почти свърши и ще ви кажа за какво ще ви разказвам. Аз лично дълго се чудих първо мислех за филм, но кои? после реших да направя интервю на няколко човека, “които има какво да кажа” за книгите и нещата които са ги вдъхновили да са това, което са.. Но и това не ми се стори достатъчно вълнуващо, после реших за театър или изложби, но затвориха театрите, но случайно гледах един филм за Шерлок Холмс или по точно за сестрата на известният детектив. Филма който е базиран на книга е доста приятен за гледане въпреки начина по който е разказана историята. Може би проблема е в мен, но не си падам по филми, в които главния герой обяснява какво ще направи, защото така ми се губи част от магията. Този филм ми напомни за “ Аве цезар” на братя Коен филм, които трябва да се гледа повече от веднъж по от общата култура ако не от това, че е един от шедьоврите на съвременното кино изкуство. Тук ще вмъкна на някой от сериалите, за които ви говорих преди излезнаха новите сезони най - вълнуващото сред тях е “You me Her” и невероятният край . Ако не сте го гледали ви препоръчвам горещо да си платите NETFLIX и да го видите. Мога още дълго да говоря за филми, но ще спре за сега тук, че както вървят нещата скоро това ще ние една от основните теми за разговор .

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Vampire Game“ (1-ва част) – Обещаващо начало

Ето, че се завръщам с нов коментар за манга заглавие, което за разлика от „The Case Study of Vanitas“ е завършено. И всъщност е доста старо. Да си призная обаче, беше ми малко трудно да започна да чета тази манга, не защото нямах време, а заради жанра „шоджо“ в описанието ѝ. Честно казано никак не харесвам шоджо творбите, тъй като често са изпълнени с ненужни досадни интриги и драми или пък лигави романтични ситуации. Казвам го с риск да си навлека гнева на феновете на жанра, но това е моето мнение. Само, че въпреки жанра, резюмето на „Vampire Game“ звучеше интересно и именно затова в мен се породи дилемата дали да дам шанс на мангата и да я зарежа. Е, в крайна сметка се поддадох. Затова нека да започнем с кратко описание на историята. И както обикновено, следват ПОДСКАЗКИ/СПОЙЛЕРИ!

В едно далечно царство, наречено Фелиоста, някога се породил конфликт между светлината и мрака. Цар Фелиос, майстор на свещената магия на светлина, започнал да враждува с царя на вампирите Дузел, владетел на тъмните сили. В разгара на епичната битка, Фелиос прибягнал до своето най-силно и унищожително заклинание, за да победи врага си. То обаче имало цена – живота на заклинателя. Тогава виждайки неизбежния си край, Дузел проклел Фелиос - един ден двамата отново да се срещнат след сто години, когато се преродят. Царят на вампирите се заклел да открие Фелиос, да го преследва и накрая лично да го унищожи.

Сто години след гибелта на двамата в онзи съдбовен ден, Дузел се завръща в света на живите, намирайки убежище в тялото на бебе кяул (див звяр, подобен на котка), който обаче е прекалено слаб и уязвим в тази крехка възраст и затова възпрепятства пробуждането на тъмните му сили. Въпреки това Дузел не губи време и веднага започва да издирва превъплъщението на Фелиос. Точно тогава, по чист късмет, Дузел се сблъсква с принцеса Ищар, която го спасява от разярена тълпа, преследваща майката кяул и нейните бебета. А тази принцеса се оказва една от наследниците на омразния Фелиос. Благодарение на нейната симпатия и решение да го запази като свой домашен любимец, царят на вампирите получава достъп до замъка на Фелоста. И така, отмъщението започва!

Ами, дотук добре… или поне така обещаваше началото на историята. T^T

Не щеш ли, Дузел бързо бива разкрит от Ищар, а това определено застрашава планът му да проучи всички членове на рода на Фелиос, за да открие в кого от тях се е преродил смъртния му враг, като се докопа до кръвта им… или поне така изглежда на пръв поглед. За негова изненада, Ищар намира цялата му идея за отмъщение за интригуваща и забавна. Тъй като самата тя намира роднините си за досадници, които между другото само се чудят как да я оженят за някой от братовчедите ѝ, за да може да продължи царския род. Затова отмъщението на Дузел започва да ѝ се струва като добър шанс да накара всички от царския двор да съжаляват за това, че смеят да планират собственото бъдеще вместо нея.

И ура! Историята започва да се развива по неочаквано шантав начин. Вече можем да започнем същинското обсъждане на развоя на събитията и да отбележим разните впечатления… или може би разочарованията в следващата публикация. Ще видим! ;)

[we-are-the-writers-of-history]

По-добре без мен

Понякога стоя и се взирам,

в хоризонта се фокусирам.

И се опитвам да не презирам

всичко, което не разбирам.

  И понякога седя и си мисля,

докато апартамента внимателно чистя,

дали ако историята ни пак прелистя

няма нов край да й измисля.

  Но тогава се сещам

за цялата тъга, която усещам.

И осъзнавам,

че към по-добро продължавам.

Защото ти беше огън,

а аз- студена като лед.

Ти беше ангел,

а аз от дявола обзета.

Любовта ни краткотрайна

успя да ни изпепели.

И мислейки, че ще е безкрайна,

ти с мен душата си сподели.

Но ей че на и аз изчезнах,

и тръгвайки си даже не потрепнах.

Взех си всичко и след мен

остана само ти, мъничко ранен.

Погрешно не ме разбирай ти, недей,

аз не исках да се превърна в на нашата история злодей.

Но нямаше какво да направя,

ако не исках сърцето си при теб да оставя.

И двамата знаем, животът е труден,

пълен с препятствия, движещ се муден.

Да останем заедно щеше да е грешка,

след която и двамата щяхме да се нуждаем от аптечка.

Така поне аз се спасих,

всичко по моите правила нагласих.

Не ме разбирай ти грешно, недей,

въобще исках да те нараня, окей?

Ще видиш- така е по-добре и за теб, и за мен,

по-безопасно е да не падаме на любовта в плен.

Малко остана да потърпим

преди съдбата при себе си да приютим.

От нея никой не можа да избяга,

каквото е решила, това ще прилага.

Каквото е писано, това ще пребъде

и ако трябва, любовта ще се завърне

Но сега ме остави,

моля те, върви.

Аз не мога повече така,

готова съм да затворя тази врата.

Тази връзка със тебе е убийствено отровна,

на себе си в нея не знам как да помогна.

Имам нужда време, спокойствие, отдих

без напрежение, драми, тревоги.

И така... желая ти всичко най-добро.

Моля те, не мисли за мен със зло.

Може би в бъдеще пак ще се срещнем

и заедно пак ще си легнем.

Но преди това кашата в главата ми трябва да оправя

и от нея искам да те предпазя.

Гледам да не го мисля много, недей и ти.

Ще ти е по-добре без мен, повярвай ми.

[mihaylovblog]

16.10.1912 г. – По време на Балканската война (1912-1913) авиаторът Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев, със самолет „Албатрос”, извършват първия разузнавателен полет в историята на българската армия на вражески обекти край Одрин. Снимка: документалният албум „Светът на българския воин“, том 2-ри, преводач и съставител Димитър Димитров, издателство „Изток-Запад“, 2018 г.