#Албена Врачанска

[vprki]

Проф. Борислава Танева: Всеки е длъжен да предаде на следващите поколения опита си

 „Наскоро чух една приказка – древногръцка, както повечето мъдри неща – „Живота си дължим на родителите си, но качеството на живота си дължим на учителите си“. Много е хубаво, не го знаех, ама много е хубаво!“ каза в разговор за „въпреки.com” проф. Борислава Танева, пианистка, композитор, педагог и организатор на музикални събития, зам. ректор на НМА „Панчо Владигеров“.

Поводът за нашата среща с нея беше концертът „Деца свирят за деца“,  последният за сезона с българска музика от цикъла на Симфоничния оркестър на БНР, който представи три произведения на Борислава Танева на 2 април в Първо студио на БНР. Под диригентството на Константин Илиевски своя дебют с Радиосимфониците направиха гост-солистите Димана Темнискова на 12 години (флейта), Никол Кисьова  на 11 години (пиано) и десетгодишният Борис Иван Папазов (виолончело). Програмата на концерта включваше Concerti piccoli за пиано, за флейта и за виолончело от проф. Борислава Танева.

От ляво на дясно: Маестро Константин Илиевски, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Световната премиера на Concerto piccolo за виолончело от проф. Борислава Танева беше в края на март на галаконцерта на Седмия международен конкурс по композиция „Начинаещи артисти“ в Люксембург. В престижната концертна зала на Филхармонията на Великото херцогство произведението прозвуча в изпълнение на Камерния оркестър на Люксембург отново под диригентството на маестро Константин Илиевски и със солист петнайсетгодишния виолончелист Едуард Оянг от Люксембург.

В годините сме имали много поводи да разговаряме с проф. Борислава Танева за работата ѝ като преподавател, за концертната ѝ дейност, за произведенията ѝ като композитор, за умението ѝ да менажира музикални фестивали…/може да прочетете при нас тук/.

Защо за Вас най-важна е работата с децата – и като преподавател, и като проекти, и като композитор? Като музикант бихте могла да си гледате изпълнителската и композиторската кариера…

Дълбоко вярвам, че всеки в своята област, е длъжен да предаде на следващите поколения опита, до който е достигнал, за да може следващото поколение да надгражда нататък. Самите ние сме продукт на една цивилизационна верига, която, ако не беше развивала събрания от поколенията преди нас опит - от учителите ни, а те от още по-предните поколения и така кой знае откога - нямаше да има цивилизация. Мисля, че не трябва да пазим „знанието“ за себе си, а трябва да го пре-по-даваме на тези след нас. И друг път съм го казвала: щяхме да сме още в пещерите, ако не ползвахме опита на предците си. Следващите поколения трябва да вземат добрите практики, до които ние сме стигнали. Така както ние сме ги получили от нашите учители и родители, от менторите, които сме имали в живота си.

От тази гледна точка смятам, че работата с деца, с подрастващи, с млади в момента на тяхното формиране е прекрасен процес, в който те започват да осъзнават пълноценно възможностите за собственото си развитие. Когато преподавам аз много говоря, обяснявам, показвам. Винаги предлагам всичко, което знам, и се аргументирам защо така мисля. С това не искам да кажа, че всичко, което говоря по време на лекция е винаги правилното – въобще не искам да кажа това. Нито че учениците ми безрезервно трябва да правят точно това, което аз съм казала (не аз съм  авторитетЪТ! Не съм Музиката!). Но аз съм длъжна да извадя от себе си „знанието“, до което съм достигнала, а учениците да си вземат конкретно едно, второ или трето…или всичко… За това обаче, те (учениците) трябва да имат развити професионални критерии. А тези критерии се възпитават в една глобална среда, която включва и семейство, и училищно образование, и въобще – културата, с която сме заобиколени. Винаги съм насърчавала студентите си да участват в майсторски класове на колеги, вярвам в този обмен на енергии, на култури, на различни гледни точки. В тези срещи също се създават критерии.

Константин Илиевски, Борис Иван Папазов и проф. Борислава Танева

Вие паралелно вървите в две посоки. Къде се срещат? Това да преподавате, да работите с деца от най-малки и да ги откривате. Само ще спомена името на Ивайло Василев който наскоро в сериозна конкуренция  стана носител на Първа награда на Международния клавирен конкурс „Панчо Владигеров“. И от друга страна – да композирате. А има и трета страна, че Вие самата сте един активен изпълнител, откривате нови текстове, нови партитури и т.н. Как и по някакъв начин съчетавате всички тези неща, за да стигнем до концерта „Деца свирят за деца“,  например, или  бляскавата изява в Люксембург?

Не мисля, че това са различни неща, това е един път. Само има различни проявления. Не смятам, че съм различна, когато преподавам или когато пиша за деца – посланието е едно, смисълът е един. Учениците ми да стигнат до където съм стигнала аз. И да продължат. Смятам, че това е смисълът на живота.

Когато подготвяхте, композирахте тези концерти – за пиано, виолончело, флейта – мислехте ли си за конкретни деца, които да ги изпълнят?

Не съм писала за конкретни деца. Представяла съм си дете, което е свирило около 3-4 години, поне. В общи линии това ми е таргетът. Бях си избрала инструментите в порядъка: клавирен, струнен, духов. За духов инструмент избрах флейтата и понеже не исках да пиша за два „високи“ инструмента, предпочетох струнният в тази „тройка“ да е виолончелото. Не съм визирала конкретни деца, а конкретно ниво от тяхното развитие. Имам предвид трудността на пиесата да е в рамките на възможностите им, но все пак в „високата“ част на възможностите им. Наскоро обяснявах какво значи в музикално отношение на снаха ми, която не е музикант, а учителка по английски: Имаш едно дете, което е учило английски да речем 3-4 години и вече има едно ниво, но не може да му дадеш да превежда Шекспир, нали? Знае, да речем 1000 думи и ти можеш да му дадеш задача да научи още 20, 30, …50 нови думи, но не можеш да поискаш още 1000 нови думи се��а, за това ще му трябват му още години. Може слагайки няколко нови думи сред познатите 1000 да го мотивираш да научи новите. Точно това съм правила, но през музика: ето това знаеш, слагаме още малко, хайде сега всичко заедно, ама и с оркестър! Не мога да го обясня по-ясно.

Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Сега написах същия формат – concerto piccolo за 4 ръце и струнен оркестър. Поръча ми го проф. Даниела Дикова за деца лауреати на успешно организирания от нея вече 14 години конкурс „Вивапиано“, предназначен за деца, занимаващи се непрофесионално с пиано. Децата, които свирят за удоволствие, са прекрасни! Доскоро поддържах редовни контакти с такива деца – много са ми приятни, няма я амбицията, гонитбата с времето, защото имат изпит, конкурс, или други активности, обуславящи живота, който водят професионално обучаващите се. При „непрофесионалистите“ от всяка възраст има една свобода, една лежерност, чаровна по един много приятен начин. Убедена съм, че трябва да насърчаваме всячески тези деца в тяхното развитие, най-малкото защото именно те стават нашата бъдеща публика.

Как работихте с децата, които бяха солисти и то на тази възраст с професионален оркестър? Направихте и записи

Прекрасни бяха! Нямам никаква забележка! Не мога и дума да кажа, като пожелание дори. Да не говорим като критика. Ако можех всеки ден да си изкарвам с такива деца, щеше да бъде много хубаво! Разкошни бяха!

Никол Кисьова

Много интензивни бяха тези първи два дни на април, със записи първия ден, малко странно, защото обикновено пиесата първо минава п��ез концертния подиум и после се записва, но поради сериозно натоварения календар на Симфоничния оркестър на БНР Никол, Димана и Борис Иван започнаха със запис на моите „concerti piccoli”. Нито един от тях не беше записвал, камо ли с оркестър. Искам да подчертая, че когато си в звукозаписното студио е нужна съвсем друга концентрация, много по-различна от тази на концертния подиум. При записа го няма енергийният флуиден обмен с публиката, тази енергия не може да се усети при запис и за това трябва съвсем друг вид концентрация: трябва да си хиперперфектен – интонационно, фразировъчно, динамично, драматургично, изобщо всякакъв вид концентрация едновременно, трудно е.

Димана Темнискова

Трябва да си пределно ясен, за да може през звукозаписващите машини звукът да стигне до човека. Та, първият ден беше записа, а на следващия – концерта. Искам да кажа, че челистчето – Борис Иван Папазов, поклон пред това дете – просто ми грабна сърцето, защото в деня, когато беше концертът, той записва сутринта повече от два часа и същата вечер свири на концерта. При това с оркестър! Това не знам дали дори и аз, с моя опит бих могла да направя: сутринта да записвам и същата вечер да свиря на концерт. Освен това той за първи път свири с оркестър, за първи път свири в по-голямо пространство, каквото е Първо студио – на концерта имаше поне едно 200 души, залата беше пълна. Той издържа! Това е невероятен опит! Невероятен опит, с който и тримата се сдобиха за тези два дни. И издържаха, без да се огънат – нито един от тях, въобще.

Борис Иван Папазов

Борис Иван Папазов учи виолончело в НМУ „Любомир Пипков“ в класа на д-р Теодора Атанасова и е участвал в майсторски класове при проф.Анатоли Кръстев, доц. д-р Атанас Кръстев, д-р Калина Кръстева, Стефан Казаку, Рафаел Уолфиш, Кшищов Карпета, Денис Северин и на Международен виолончело фестивал Челисимо 2024.

А какво казва маестро Константин Илиевски? Любопитно е как маестро Илиевски умее да работи с деца.

Той каза нещо много мило след концерта: „Озори ме, Борислава! Мислех си, че ще е по-леко, ама ме озори. Мисля си, че едва сега започвам да разбирам някои черти от твоя темперамент!“ Иначе познавам и работя с Илиевски от отдавна. Винаги съм била много доволна от резултатите от работата си с него. И този случай не прави изключение. Сега като че ли се беше фокусирал повече в работата си с ансамбъла – дете и оркестър. Неговата работа беше да събере в органична симбиоза тези компоненти.

Маестро Константин Илиевски

Децата си бяха изработили прекрасно нещата с техните преподаватели. Решително искам да подчертая благодарността си към тримата педагози, които си бяха свършили работата перфектно. Да не говорим, че преди това много добре ме бяха упътили и в человата конкретика, и във флейтовата специфика преди да започна да пиша - какво мога и какво не мога да правя. Например и в челото, и във флейтата има гами, които децата още не могат да свирят. Всъщност имах едни ограничения, с които трябваше да се съобразявам – може с толкова диеза; например не можех да пиша в си мажор, защото е с 5 диеза, а те още не могат да свирят с 5 диеза. Аз никога не съм преподавала на малки челисти и флейтисти, разбира се. Но отидох, питах, разбрах, съобразих се и тогава започнах да пиша Concerti piccoli.

Димана Темнискова е родена в семейство на музиканти и се занимава с музика от шестгодишна. От 2019 учи в НМУ „Любомир Пипков“ със специалност флейта в класа на Явор Желев. Участва в майсторски класове по флейта на проф. Георги Спасов и д-р Христо Христов.   Никол Кисьова свири на пиано от петгодишна възраст, като се обучава в XS Artists Music School при Мария Стоянова. От 2021 г. е ученичка в НМУ „Любомир Пипков“ в класа на проф. д-р Александър Василенко.

Прекрасно е минал и концертът в Люксембург. Как бяха нещата там? Не за първи път имате концерти с нова програма в Херцогството.

Борис Иван Папазов

Достигнах до идеята за написване на такъв формат именно в Люксембург. Как установих, че подобен род пиеси почти не съществуват в световната музикална литература? През 2010 г. на първото издание на провеждания в Люксембург конкурс „Начинаещи артисти“, изцяло насочен към създаване на музика за деца, получих Голямата награда. Това включваше и покана да бъда член на жури в следващо издание. Композиторката Албена Врачанска, създател на конкурса, винаги съчетава заключителния концерт на конкурса с покана към оркестъра, с който свирят изявени деца. Нейна е идеята да бъдат изпълнявани произведения от жанра на инструменталния концерт, но в изпълнение на дете (с оркестър).

Димана Темнискова

Оказва се, че такива форми не се пишат, нито се предлагат. Аз имам доста добра представа от клавирния репертоар, (той е гигантски и не мога да кажа, че го познавам целия), но все щяхме да знаем, все някой педагог щеше да е стигнал до идеята негов ученик да свири на по-ранна възраст с оркестър и да е намерил някакви ноти. Но, се оказва, че няма. И то не само за пиано – и за други инструменти няма!

И все пак, как децата застават като солисти на оркестър?

Да свириш с оркестър за мен винаги е било едно от най-големите удоволствия. Вярвам, не само за мен, разбира се.

Никол Кисьова

Изключително приятно е това усещане да си част от това цяло, да имаш този диалог с оркестъра, да си като „риба във вода“, да усещаш и да обменяш енергийните процеси със състава, с обществото. Неслучайно жанра инструментален концерт съществува от много отдавна и продължава да съществува. Той е социален феномен. Защо да го няма и за малките? Изпълнители от всякакво ниво трябва да имат възможност, иначе се получава дискриминация в някаква форма. Не знам защо колегите композитори не пишат и не са писали подобни форми. Може би предпочитат да нямат ограничения откъм технически възможности, откъм времеви също. Не знам.. И трите до сега създадени мои concerti piccoli, (сега пиша още: един за 4 ръце, още един за пиано, за фагот – имам много идеи в главата си) не превишават 10-12 минути, максимум. Те всъщност представляват умален мащаб на големия класически 3-частен концертен цикъл: бърза част, бавна част, бърза част. Concerti piccoli  са построени по същия начин – бърза, бавна, бърза, като частите са по около 3 минути и общо взето цялото е около 10 минути. Искам детето да започне да влиза в тази материя леко, за да може после да иска да се върне в нея. Всъщност принципът е сходен на този при започване на детето да свири – тръгва се от един по-малък инструмент, съобразен с възрастта му, с ръста му - четвъртинка цигулка, половинка цигулка. То си има своето методично и логично обяснение.

 Проф. Борислава Танева, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Но Вие имате не само инструментални творби. Имате спектакли, песни. Знам, че обичате песните, продължавате ли? Само с деца ли работите? Имате ли нещо в композиторския  „портфейл“?

Имах удоволствието да ми поръчат един цикъл песни, всъщност два, за сопран по текстове на български поетеси, на любовна тематика: Дора Габе, Елисавета Багряна и Блага Димитрова. Много интимна лирика. Бях ги написала за глас, пиано и чело – отново чело, как ме влече този инструмент. Челото внася топлина и човечност, нещо като липсващ тенор. Песните бяха изпълнявани няколко пъти, мисля, че ги записаха в БНР.

Имам и един друг цикъл песни – много си ги обичам – от студентските години: те пък са за мецосопран. Обичам връзката на стиха с мелодиката, то е нещо много красиво. Логиката на думата, на текста, ако щете ударението, самата мелодика на една дума, как да се покрие вече през звук. Много са и детските ми песни – работя с детската вокална група „Бон Бон“ от самото им създаване. Любимата ми „Пепеляшка“, вдъхновена и изпълнена отново от Бонбоните с режисьор  Бисерка Колевска, пак оживя и то на два пъти през януари тази година. Първо в НДК, на Новогодишния фестивал, а после в зала „Борис Христов“ в Пловдив. „Бон Бон“ стават на 30 години, а аз съм част от историята им – те, де факто започнаха с м��и песни – сега имаме нови идеи за сътрудничество (да се преаранжират някои мои песни, да се навърже някаква драматургична нишка и евентуално да се изгради спектакъл, но ще видим). Това също ми е много интересно и много го обичам.

В този контекст споделя, че като дете на 4-5 години се научила да чете и баща ѝ композиторът Александър Танев (1928-1996) взимал една стихосбирка, разгръщал я и ѝ казвал:„Пей!“. „И аз започвах да пея, помня (припява: „Ах, каква е, ах, каква е куклата ми Душка“). Много обичах да си играя на тази игра, а той се кефеше страхотно. Не съм разбирала какво правя, но ми беше много забавно. И досега помня много добре някои от стиховете и мелодиите. Всъщност те са съвсем образцово структурирани музикални мисли. На 5-годишна възраст не съм разбирала, че правя композиционни опити, и то сполучливи. Аз си играех на „измисляне на мелодии…“.

Извън всичко това, свързано с композирането и преподаването има една авторитетна пианистка Борислава Танева. Тя какво прави?

Проф. Борислава Танева на Международния конкурс за пианисти "Панчо Владигеров", снимка: Георги Петков STAGE photo

В момента съм оставила свиренето на по-заден план, но предстои концерт. През месец юни със Софийска филхармония ще изсвиря произведението ми „ Musica ad libitum”. В момента най-интересно ми е да пиша и да преподавам. А след концерта „ Деца свирят за деца“ в БНР, получих още поръчки за написване на нови Concerti piccoli! Честно казано, ако остане нещо след мен, то това ще са тези форми, както и учениците ми, а не, че съм свирила Моцарт и Бетовен.

В програмата на концерта на Софийска филхармония, водена от именития диригент Урош Лайовиц на 5 юни ще бъде изпълнена творбата на Борислава Танева Музика Ad Libitum, тя ще и солистка. Във втората част следва Пета симфони�� на Густав Малер. За историята на създаване на произведението на Борислава Танева в следващ текст при нас.

От ляво на дясно: Маестро Константин Илиевски, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьов

На финала на нашия разговор тя сподели с категоричност: „Музиката е за всеки. Абсолютно за всеки. Независимо дали се занимава професионално или непрофесионално, дали обича да слуша джаз, народна музика, етномузика, класическа музика, предкласика, оперна или ораториална музика – няма никакво значение (само да не е чалга, разбира се!), всеки има своите предпочитания. Не трябва да имаме предразсъдъци.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Ани Петрова

[vprki]

Музиката спасява или радиооперата „Синьото пиано“ на Албена Врачанска

Сбъдва се мечтата на композиторката Албена Врачанска да се реализира след дълго отлагане проектът ѝ радиооперата „Синьото пиано“. Тя е много авторитетен музикант в Европа и специално в Люксембург, където живее повече от 25 години, но никога не е загубвала връзката с България, където представя своята музика.

Нейни произведения са изпълнявани  на Международния фестивал за съвременна клавирна музика ppIANISSIMO, на Софийски музикални седмици, на MоцАрт фестивала в Правец…И сега в предфестивалните дни на Софийски музикални седмици в сътрудничество с БНР имаме шанса да съпреживеем радиоопера на Албена Врачанска доста години след първата реализирана у нас  на композитора Александър Райчев – „Вашето присъствие“ от далечната 1968 година. Оттогава няма нищо записано в този жанр.

Смело начинание! А Албена Врачанска го представи на среща в Националното радио. “Това е изключителна провокация – да се представи интернационален проект с прочути певци, с либретист, който е германец. Тук трябва да се благодари изключително на БНР, най-вече на продуцента на записа на това произведение Марио Ангелов, директор на „Музикална продукция и състави“ на Националното радио. То със сигурност ще има своя европейски маршрут, най-малко в Брюксел и в Германия ще бъде чуто – заради обмена, който правим.“ Сподели директорът на Софийски музикални седмици“ Момчил Георгиев.

От ляво на дясно: Марио Ангелов, Момчил Георгиев, Смиляна Лозанова и Албена Врачанска, снимка: Ани Петрова

Преди да разберем историята и вдъхновението на Албена Врачанска за сътворяването на „Синьото пиано“ малко пояснения за радиооперата като изчезващ или не жанр. „Радиооперата, иначе, има дълга история. Започнала е като радиотеатър още през 30-те години на 20-ти век. Знаем колко слабо развитие има този жанр. Радиооперата се развива особено след Втората световна война, когато много от храмовете на музиката са разрушени и радиото е основен комуникационен и медиен източник, също източник за изкуство. Особено в Италия всички програми на РАИ правят излъчвания на опери – има ��частия на Борис Христов, на Елена Николай и на други наши певци (сега ще се опитаме да ги вземем по обмена някои записи от радио РАИ. Изглежда, че е доста скъпо, защото това е много ценен архив). Разбира се, с времето този жанр лека полека започва да загасва. Но ето, че има все още живи образци и Албена Врачанска е пример.“ Сподели още Момчил Георгиев.

А композиторката разказа историята на своята творба, идеята, за която е от години. „Момчил Георгиев, всъщност, поясни, че радиоопера не е излъчена по радиото опера, а е опера, специално написана за радиото. Тя е много по-близка до ораторията, отколкото до реалната опера, която се случва на сцена. Не е предвидено сценично действие. Защо аз се обърнах към този жанр – това е малко по-лична история. Не защото никога не съм била почитател на радиооперата и на чисто излъчване по радиото. Винаги съм предпочитала да виждам нещо на сцената. Но имаше фестивал ppIANISSIMO, който спря точно заради  Ковид пандемията. /изключителен фестивал за съвременна музика със забележителни музиканти невероятна атмосфера – б.а./ .

 Албена Врачанска, снимка: Ани Петрова

Беше ми поръчано от фестивала ppIANISSIMO да напиша произведение за тях �� 2-3 или повече пиана. Аз си помислих – защо да не е опера... ppIANISSIMO“ беше в сътрудничество с БНР – концертите бяха винаги в Студио 1. И аз реших, че трябва да бъде радиоопера, не само опера за пиана. Така че по стечение на обстоятелствата подбутнаха този жанр, който наистина отговаряше на моите търсения.“ Идеята на композиторката се развива и две пианистки станаха главните действащи лица в тази радиоопера, тъкмо защото, е замислена за фестивала ppIANISSIMO. Но вдъхновението за артист от ранга на Албена Врачанска идва и по други пътища – историята, личните съдби, драмата и трагедията на времето, но винаги през преживяването на музиката и изкуството, въобще. И композиторката разказа с думи това, което ще видим и чуем в музиката ѝ, пресъздадено от изпълнителите.

„За мен темите за Втората световна война, както и преследването на евреите са ми много близки. Една от любимите ми поетеси е Елзе Ласкер-Шюлер (1869-1945), която е най-голямата немска поетеса-експресионистка, дори немски поет-експресионист (не е нужно да го казвам в женски род, защото няма поет, равен на нея, нито мъж, който да е толкова добър експресионист). Налага ѝ се да напусне Германия в 1933-1935 година. Когато започва преследването на евреите, тя е пострадала на улицата. Решава да напусне нацистка Германия, отива в Швейцария, но не успява да получи виза и заминава за Йерусалим, там завършва житейския си път. Това е една много трагична съдба. Не можех да посветя операта на нея, понеже тя не е пианистка. Използвахме нейните текстове, които бяха вложени в либретото. Матиас Фогт написа прекрасно либрето – сложи текстове от Марина Цветаева (1892-1941) и от Елзе Ласкер-Шюлер, с които свързва съдбата на двете пианистки, които са главните действащи лица в операта. Те не са се познавали и не са знаели една за друга. Но всяка от тях е минала през Ада - на нацисткия концлагер и ГУЛАГ. “

Матиас Фогт, снимка: архив

Сподели Албена Врачанска и допълни защо Фогт е автор на либретото и участва с гласа си, за да изчете сред поезията и музиката съвършено изненадващо бюрократични текстове на Закона за защита на нацията от 1935 година, приет от Третия райх и от Пакта „Рибентроп-Молотов“. Той е много свързан с България още от 1990 година, от когато се познават с композиторката. Когато се срещат случайно �� България през 2018 година, тя му споделя идеята си за тази опера, той ѝ казва, че е човекът, който ще направи либретото, защото познава много добре творчеството на Елзе Ласкер-Шюлер. Така и става.

Героините на радиоперата  са две пианистки с реалната си съдба. Кои са те?

Вера Лотар-Шевченко, снимка: архив

Вера Лотар-Шевченко (1901-1982) е  френска пианистка, която се запознава със съветски дипломат в Рим и заминава с него като съпругата му в Съветския съюз, когато приключва мандатът му. Там той става жертва на режима – изпращат го в ГУЛАГ. Тя отива в милицията, за да получи информация за него, а те изпращат и нея в лагер. За да оцелее в лагера, тя въображаемо свири на парче дъска, представяйки си, че пиано… Повече не среща никога своя съпруг. След около 30 години излиза от лагера и остава в Съветския съюз – не се завръща никога повече във Франция. Тя е жертва на сталинисткия диктаторски режим. Другата жертва е пианистката Алис Херц Зомер (1903-2014), еврейка, родена в Прага. Тя е живяла 110  години. Преживяла е нацисткия концентрационен лагер Теризиенщат.

Младата Алис Херц Зомер, снимка: архив

Когато разказа това Албена Врачанска, ние с колежката от БНР музикалния редактор Росица Кавалджиева-Христова, автор на предаването „Каста дива“ веднага реагирахме, че сме гледали филм за нея. С „Дамата в номер 6” на режисьора Малкълм Кларк се откри първото издание на кинофестивала, създаден от Найо Тицин „Master of Art”, 2016. Филмът има Оскар в категорията късометражни документални филми. Съпругът на Алис, също музикант, загива в концлагера, а тя е там и с невръстния си син Рафаел Зомер. След войната той израства като забележителен виолончелист, но умира по време на концерт в Тел Авив 2001 година…След всичко това преживяно тази жена беше запазила невероятна доброта и любов към музиката и живота.

Алис Херц Зомер във филма „Дамата в номер 6”, снимка: архив

Но да се върнем към „Синьото пиано“. Това е заглавието на поемата, която пише Елзе Ласкер-Шюлер, след като напуска нацистка Германия. Така е озаглавен и последният ѝ поетичен сборник.

„У дома има синьо пиано

Макар и да не знаех синьо

Откакто светът вън се разпадна

Открих там аз тъмата…

……….

Ридая, оплаквам останките сини.“

Именно Гьоте измисля метафора за опростяването на света от мъжете, както липсата на човешко уважение като неспособност да се види синия цвят (ацианоблепсия) в книгата си „Теория на цветовете“: „ако вземем синьото от цветния спектър, тогава небето ще бъде розово и всичко зелено ще се появи в тонове от жълто и кафяво-червено.“ „Кафяв“ и „червен“, наистина, е бил света около Вера Лотар-Шевченко и Алис Херц Зомер, без синьото в небето.

„В първоначалния замисъл, когато произведението беше поръчано от ppIANISSIMO, имаше други изпълнители, но в момента ние направихме продукция с ансамбъл MYX`D.  Продукцията е предназначена да се експортира в чужбина. Така че избрахме тези певици – Синтия Кнох, сопрано от Люксембург, и Наама Лиани, мецосопрано – тя самата е родена в Израел и там е учила пеене, преди да замине за Ню Йорк. Така че темата за нея наистина е много близка.“ Разказа още Албена Врачанска.

Смиляна Лозанова, снимка: Ани Петрова

„Като ансамбъл за съвременна музика ние винаги сме били привлечени от работата с живия композитор. Защото, когато изпълняваш произведение на композитори, които вече не са между нас, колкото и големи да са, колкото много информация да има за тях, никога не можеш да зададеш собствените си въпроси. А пък в работата с живия композитор това е най-приятната част – винаги, когато има нещо, можеш да зададеш своите въпроси, можеш да уточниш наистина концепцията на композитора и да се опиташ да преведеш възможно най-точно неговата идея за това какво иска да представи на тази сцена.“ Сподели великолепната ни цигуларка Смиляна Лозанова, основател на ансамбъл MYX`D. И продължи за срещата им с Албена Врачанска: „Връзка ни започна доста преди срещата ни с Албена – чрез нашия пианист Мирослав Георгиев, който и преди е изпълнявал нейни произведения: не само като пианист, но и като диригент на сценично поставяни нейни опери. Той основно познаваше нейното творчество, беше работил с Албена.

Когато получихме поканата да осъществим този проект след нашия първи международен концерт на люксембургска сцена, той беше човекът, който най-добре ни запозна с това какво да очакваме. Партитурата изискваше доста изучаване. Тя е действително интересна – това е нещо, с което за първи път се сблъскваме, макар всички да сме свирили и солово, и в други камерни състави; свирили сме съвременна музика. (Смиляна Лозанова е и концертмайстор на Русенската филхармония – б.а.) Но тази партитура е много интересна – аз лично прекарах много часове само с партитурата, преди да хвана цигулката: да мога да се запозная с всичките ѝ специфики. Защото тя е свързана не само със свирене, а и с нашето участие в прилагането на различни други похвати. Примерно, нашите пианисти, изпълнителите на други инструменти бяха изправени пред нещо, което е много приятно предизвикателство, което да ни извади от стандартния начин на мислене при изучаване на едно произведение.“

Албена Врачанска на фестивала "Софийски музикални седмици", 2019, снимка: Стефан Джамбазов

Припомняме, че дни след представянето на операта ѝ „Каменен пир“ с либрето на поетесата и преводачка Яна Букова, спектакъл на Старозагорската опера на MоцАрт фестивала 2021 в Правец в разговор за „въпреки.com” Албена Врачанска сподели, че обменят идеи с изключителните музиканти от „MYX’D“, камерен ансамбъл, ориентиран към съвременната музика. Музикантите от състава изповядват философията, че да служиш на музиката означава да я споделяш с много хора. Обединени от идеята да създават уникални преживявания за своите слушатели, членовете на „MYX’D“ целят да поднесат класическата музика по спонтанен и интригуващ за възприятията на съвременния човек начин. Това беше много вдъхновяващо като предстоящи проекти за композиторката. /целия разговор може да прочетете тук/

А сега по конкретната им работа по радиооперата поясни: “Първият вариант на операта бе за 2 пиана, ударни, четец и 2 певици. След това направих аранжимента, който е със струнен оркестър и струнен квартет, за да има повече дълбочина на звука. С 2 пиана е много трудно да се предаде тази звукова атмосфера – струнните инструменти ми бяха необходими. Това е камерна опера. Ако бихме поверили на Смиляна Лозанова да създаде струнен оркестър, можеше да го направи. А какво е струнният квартет – струнен оркестър! Но те са наистина изключителни солисти, така че с тях е по-добре, отколкото с оркестър.“ Смиляна Лозанова допълни: „Нашият ансамбъл MYX`D е създаден преди 3 години с основната идея да представя съвременна музика. Музика, която е писана сега, в наши дни от живи композитори, с които, както казах, можем да се свържем, да работим заедно, да предизвикваме създаването и записването на нова музика. Към нашия ансамбъл, който е 2 цигулки, виолончело и пиано, имаме 2 гост солисти: Стефания Янкова (виола) и Борис Будинов (перкусии), двамата от Радиооркестъра.“

Смиляна Лозанова и Албена Врачанска, снимка: Ани Петрова

За самата творба цигуларката сподели и личното им вълнение като музиканти за „Синьото пиано“: “Тематиката е изключително съвременна, макар това да се е случило преди 80 години, тя е изключително актуална. Войни е имало и преди 100 години, преди 200, както виждаме, война има и в момента. Жертвите на тези войни са хора, за нас едни номера много често, но техните съдби са ��азлични. И по много индивидуален начин хората се справят с тази травма.

Ние, като музиканти, можем да се свържем с тези 2 дами, които чрез музиката са успели да преодолеят тази травма или поне музиката им е помогнала изключително много да преживеят ужасите на концентрационните лагери. Навлизаме в свят, в който музиката може да влияе, да бъде силата в трудни и тежки времена, да даде светлина.“

 За самото произведение и работата си по него Албена Врачанска разказа и с покана: „По принцип третирам този сюжет не точно в самото време. Това за мен е нещо вечно като тема. Избягвам конкретни във времето сюжети, точно за да не се налага да употребявам цитати от музиката, свързана с конкретната епоха. Но тук ми помогна експресионистичната естетика от текстовете – елате, чуйте, може после да погледнете партитурата. Въпреки този съвременен композиционен стил и езика, който употребявам, експресионизмът прозира към текстура – това, което текстът носи, пресъздавам в тип мелодия, който е близък. Аз ходя много често с мелодия, въпреки че инструменталните части на моите произведения са с по-съвременен език – авангарден, понякога експериментален. Успяла съм да извлека някои от моите стилистични похвати, но мелодията винаги е там. Певецът винаги има какво да изпее. Това е част от моята естетика. Тук звучи експресионистично.“

От брошурата-програма на "Синьото пиано"

По време на срещата за предстоящата премиера на „Синьото пиано“ се усещаше осезаемото щастие на композиторката, на музикантите в лицето на Смиляна Лозанова, на партньорите с представителството на Момчил Георгиев и Марио Ангелов. Оценяват всеки в своя си ангажимент, че ако не се справят с трудностите, които носи овладяването на ново, авангардно и различно произведение, няма как да растат. Не го възприемат като трудност, а като предизвикателство, след което ще станат по-добри. Особено за състава MYX`D и инструменталистите от състава, както въодушевено каза Смиляна Лозанова: „Ще развием контактите си, ще развием техническите си умения, музикалните си умения. Така че за нас това е просто едно стъпало нагоре – разширява нашите умения.“

Премиерата на радиооперата „Синьото пиано“ е на 3 май от 19 часа в Студио 1 на БНР.За нея има великолепна брошура-програма на шест езика с поетичните текстове, пояснения и фотоси, подготвена от Матиас Фогт.

На финала на срещата Момчил Георгиев направи и първи анонс към 54-тия Международен фестивал „Софийски музикални седмици“ (23 май до 30 юни)  с мото „Единство в многообразието“.

На фокус са MYX’D – ансамбъл, Минчо Минчев – артист, симфоничната музика – жанр, перкусиите – инструмент във фокус, Австрия – държава, и Асен Аврамов – композитор.

Ще бъдат отбелязани и редица годишнини – 190 на Йоханес Брамс, 150 на Сергей Рахманинов и Фьодор Шаляпин, 125 – Джордж Гершуин, 100 – Добрин Петков, Михаил Милков, Петър Ступел, Радосвета Бояджиева, Трифон Силяновски, Дьорд Лигети, Мария Калас, 90 – Светозар Донев, Димитър Христов, Съюз на българските композитори, Симфоничен оркестър-Сливен и академичен хор „Ангел Манолов“, 75 – на Владимир Панчев, 70 – на Плевeнската филхaрмония, и 50 – на Симфониета, Враца.

Сред събитията е и друга опера на Албена Врачанска, посветена на 100-годишнината на Петър Ступел с  има приказен сюжет, която на 25 юни ще има премиера в Софийската опера.

Очакваме ги. Програмата ще бъде представена подробно на 16 май. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Ани Петрова и архив

[vprki]

Албена Петрович-Врачанска композира по тема „Има ли живот след смъртта?“

„Никога не съм преставала да имам връзка с България. Голяма част от произведенията ми са вдъхновени, както става и с оперите ми от родината ми. В Люксембург нямаме опера. Имам много приятели, които са в България. Много български музиканти често се представят в Люксембург“. Казва за „въпреки.com” композиторката Албена Петрович-Врачанска дни след премиерата на операта ѝ „Каменен пир“ на MоцАрт фестивала в Правец.

И продължава: „Там има над 600 - 800 българи, които работят в европейските институции. Не само те посрещат с радост представителите на българско изкуство. Идват класически музиканти, рок изпълнители, поп музиканти. Когато дойдат, те могат да разчитат на публиката.“ Албена Врачанска живее в Люксембург от 1996 година и я определя като “малка държава, всичко е камерно и много луксозно, бутикова държава. Животът е сигурен, много е спокойно, няма опасност утре да остана без хляб. Държава – мечта, утопична държава. Мога да си композирам, няма опасност да се наложи по друг начин да си изкарвам хляба, както се случва в България с много творци, които са длъжни да работят нещо друго. В Люксембург получаваме грантове, когато имаме някаква идея и искаме да я реализираме. Помага ни се. Прави го Държавна комисия, частни спонсорства няма Благодарна съм, не знам дали бих издържала в България“.

В разговора се връщаме към работата ѝ по последната ѝ опера „Камененният пир“. За премиерата ѝ в Правец може да прочетете повече тук https://въпреки.com/post/660309259778670592/ в публикация на „въпреки.com”. „Много елементи се свързаха заедно в един и същи момент. Първо 2019 година през декември след моята опера „Любов и ревност“, която беше представена от операта в Стара Загора в Люксембург стана въпрос, че би било интересно на фестивала в Правец да се направи двойно представяне на „Дон Жуан“ на Моцарт и евентуално моя опера като постскриптум, която аз бих написала. Впоследствие започнах да мисля и в този момент прочетох няколко книги от Яна Букова, тя ми ги беше подарила. Предложих ѝ какво би станало, ако си помисли да направи либрето за една такава опера. Говорихме си и така стана, че нещата тръгнаха, уж, по случайност, но започнаха да се оформят като проект. Операта на Моцарт „Дон Жуан“ не можа да бъде представена. Това са финансови и организационни проблеми, с които много фестивали в България се сблъскват. Моята опера, като съвременна опера е ниско бюджетна. Старозагорската опера се ангажира да направи продукцията. Получих грант от Люксембургското министерство на културатада по програмата “Neistart Letzebuerg” 2021. Проектът сам си стана“.

Албена Петрович-Врачанска на репетиция в Старозагорската опера, снимка: Рад Димитров

Заедно коментираме дали операта ще влезе в зала. Представлението си има своя чар на открито, но с микрофоните, с шумовете отстрани не е като на театрална сцена. „Оперните певци, класическите певци, оркестри и музиканти обичат да работят в зала, много повече отколкото на открито. Но не отказват и на открито. Проблемът е, че е много трудно да се събере публика за съвременни произведения, ако не става въпрос за фестивал. За редови представления не вярвам да има особен интерес, пак трябва в рамките на някакъв фестивал. Огнян Драганов /режисьор и директор на Старозагорската опера/ като визионер има голямо желание да инвестира в съвременната опера и в нови продукции. Това е неговата първа грижа и предполагам, че ще се организират“. Отбелязва Маестра Врачанска и се връща към работата си с екипа на операта в Стара Загора в реализацията на „Камененният пир“. “Най-важното в този спектакъл са изпълнителите, както и Огнян Драганов. Той ми даде възможност, каза: “Напиши!“. Получи партитура. Дава я да я учат певците и я режисира. Това е магически процес, като с магическа пръчка. Прекрасно вървя репетиционният процес.

Огнян Драганов на репетиция на "Каменният пир", снимка:Рад Димитров

Освен това Николай Моцов /“Дон Жуан“/ е прекрасен тенор, без него не си представям как би звучала тази опера. Не само тази, но и предишните ми опери. Тембърът на неговия глас ми подсказва как да напиша драматичната линия. Усетих специална симбиоза с тези артисти, а те повечето са много ангажирани. Всички влязоха в процеса на репетиции с огромна позитивна енергия и с огромно желание да я представят по възможно най-добрия начин. Това е вълшебството да има хора, които се борят заедно с мен да покажат, че съвременната музика, съвременна опера има защо да бъде поставена. Младият диригент Виктор Крумов се справи блестящо. Тези хора са важни, не е важно кой е композиторът, те са рядкост в днешно време, особено оперни певци. Повечето искат да пеят само Верди, дори Моцарт понякога им е скучен. Те не искат съвременна музика, много рядко може да се намери такъв екип, който работи със съвременен композитор рамо до рамо и се труди да го покаже в най-добрата светлина. Това е позитивно, ако има във всеки оперен театър такива хора, може би, би имало повече щастливи композитори и публиката би се превъзпитала. Моето послание идва с тези хора, които са между мен и публиката“.

След оперния спектакъл "Каменният пир" на Музикалния фестивал "МоцАрт" в Правец, снимка: архив на фестивала

Почти е сигурна, че друга опера не е имала премиера в 21-ви век в България от български композитор. И това е факт. В този смисъл оценява Огнян Драганов като голям визионер с поглед напред, когато през 2018 година ѝ поръчва операта „Любов и ревност“ и я поставя със собствената си енергия и упоритост. Не казал като другите: „Съвременната опера няма публика, съвременната музика няма публика!“. Световна премиера е на 15 май 2018 в Старозагорската опера: Първата ѝ „опера за очите“, замислена и съобразена от самото начало изцяло с репертоара и публиката на този оперен театър. Състои се от две части: „Любовниците“ (по либрето на Светла Георгиева) и „Ревност“ (по идея на Албена Врачанска, реализирана от Питър Табит Джоунс). А композиторката уточнява „Любов и ревност“ е оперен диптих, едната „Любовниците“ е по разказ на Светла Георгиева. Прочетох нейна книга, харесах си един разказ „Малката текила“ за едно заведение в Созопол, което го има /знаем го, обичаме го, добавих – б.а/. Издирих я и тя с радост го написа и нямаше запетайка, която да променя.“.

Албена Петрович-Врачанска, снимка: Каупо Кикас

Композиторката е много повече известна в Европа и Люксембург (където живее от 25 години), с престижни награди за принос в културния живот на страната. Макар че нейни произведения звучат и в България на Международния фестивал за съвременна клавирна музика ppIANISSIMO, на Софийски музикални седмици, а Международният фестивал „Пиано Екстраваганца“ откри с нейна творба едно от изданията си.

В този контекст заедно с нея коментираме, че съвременната музика, музиката на 21-век трудно си пробива път в концертните и оперните театри. Има страх в изпълнителите, да не говорим за публиката. А Албена Врачанска е категорична: „ Докато хората казват, че няма публика, няма и да има публика. Виждате един афиш от два метра за „Аида“, но ако сложите такъв афиш от два метра за някоя съвременна опера, публиката ще си каже: „Вероятно и тази опера заслужава внимание, колкото и „Аида“. Трябва да се инвестира по един и същи начин произведенията не само операта, всички произведения, които са създадени днес. Не бива да се прави филтриране от самите организатори. Не само в България е така и в западните страни ситуацията е подобна. Говорила съм в оперни театри и в Германия, и във Франция. Във Франция има специална субсидия от Агенцията за авторски права, които спонсорират някой музикален театър за опера, която искат да поръчат на жив, но само френски композитор. Ако се прави това, то трябва да е локално за всяка държава. Това са специални субсидии, никой не може да очаква дори и във Франция, че тази опера ще получи толкова много публика изведнъж, че ще се самофинансира. Няма как да стане и не става в нито едно изкуство, когато не е комерсиално.“.

Но ѝ споменавам, че малко преди да се срещна с нея за нашия разговор сме се видели по за едно кафе със знаменития ни със световна кариера като акордеонист и бандеонист Красимир Щерев, със специални пристрастия към съвременната музика /за него може да прочетете във „въпреки.com” на https://въпреки.com/post/164936316721/. Той я поздравява, като отбеляза, че не знае каква пианистка е, но е прекрасна композиторка, с която много би искал да направят нещо заедно. А Албена Врачанска отбелязва, че са имали планове за фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе, но явно сложната Ковидна ситуация е осуетила засега идеята. По този повод тя казва за това сложно за артистите време: „Радвам се, че в България има концертен живот, в Люксембург също. В другите държави заради Ковид нищо не могат да правят. Един артист не е артист ако не твори. Няма къде как да правят концерти. Много хора изпаднаха в депресивни състояния.“. А ние всички не знаем докъде и докога ще продължи всичко това. Но, все пак, тя е щастлива с премиерата на „Каменният пир“ и в този контекст заявява: „Борислава Танева /артистичен директор на фестивала МоцАрт/ е от най-щедрите колеги, които съм имала. Има много щедри колеги, които винаги споделят с мен, аз споделям с тях до какво можем да стигнем в мисленето си или в продукцията си. Много съм благодарна на Борислава, защото тя ме покани на фестивала в Правец и тя е в основата на тази опера, в създаването на „Каменният пир“, която трябваше да бъде „Дон Жуан 21“.

Албена Петрович-Врачанска /л/ и проф. Борислава Танева /д/ на фестивала "Софийски музикални седмици", снимка: Стефан Джамбазов

Тя е много интересна като композитор, но няма време да композира. Всичко това, което е написала е много хубаво, много музикално и много репертоарно. Тя се занимава с това преподаване, което аз понякога наричам „губене на време“. Но тя обича да си „губи“ времето. Сега в момента се е заела да оправя държавата, културата на държавата /проф. Танева в момента е зам. министър на културата в мандата на служебното правителство/. Това е също губене на време. Затова тя не композира постоянно, а е един прекрасен композитор. Тя раздава от себе си много повече, а колко губи за себе си – не знам“. Не без съчувствие казва Албена Врачанска.

Винаги, когато сме разговаря с творци сме ги питали за техните учители, защото знаем и оценяваме ролята им за изграждането на един талант и пътя му напред, независимо дали става дума за изкуство или наука. Сега питаме и Маестра Врачанска за нейните учители и как още на 14 години тръгва към композирането покрай пианото или… “При мен стана обратното, понеже моят дядо Андрей Врачански, фолклорен композитор, не точно, но всички в България знаят какво твореше Андрей Врачански, както Дико Илиев пишеше произведения за духов оркестър. Дядо ми постоянно пишеше ноти и ги пишеше, директно с мастило. Не употребяваше молив, имаше си мастилница и перо. И аз като съм била на 4, 5, 6 години постоянно виждах дядо ми да пише ноти. И като отидох при родителите ми, баба ми и дядо ми отгледаха, видях как баща ми пишеш ноти. Той правеше аранжименти. Като малко дете не съм знаела разликата между композиране и аранжиране. В моя детски свят писането на ноти, писането на бук��и, когато започнах вече училище в първи клас бяха едно и също действие. Писането си е писане и животът не може да съществува без това писане на ноти и букви. За мен беше съвсем нормално и когато получих пиано някъде на 9-10 години, съвсем интуитивно започнах да си пиша нотите. А нивото на тогавашния солфеж не е било такова, че да мога да го познавам достатъчно. Моето обучение по солфеж е започнало с композиция. Това е историята.“ Но историята продължава, дори малко необичайно.

„Моят истински учител беше Пламен Джуров. При Александър Райчев, официално съм била негова студентка в Академията, в неговия клас по композиция. Пламен Джуров не е предаваше композиция тогава, а само дирижиране. Всъщност той е бил мой учител по композиция, когато съм била дете – 13-14 годишна. Той ми е предавал композиция по неговия си начин с нестандартен подход. Пламен Джуров ми отвори очите за съвременна музика. Той не ми е преподавал, както се преподава в училище или в Академията, а творчески да гледам на нещата и ми е показал, че има съвременна музика. Директно преди да познавам класическата композиция – това беше шанс.

Проф. Пламен Джуров, снимка: Стефан Джамбазов

Пламен Джуров ми даде странна задача като за млад композитор на 14 години – да напиша пиеса за флейта и туба. И досега това е като един мой водещ композиторски стил – тембровото търсене, което е странно за едно дете. Той не ми каза пиши за пиано, аз като пианистка. А каза напиши за флейта и туба. Не се уплаших, щом учителят е казал. И композирах. Между малкото хора, които са ми повлияли особено за изграждането ми като творец е Лазар Николов /1922-2005/, който ми преподаваше партитури. Беше много добър човек с голямо сърце, но беше безкомпромисен, може би и полският композитор Витолд Лютославски /1913-1994/, от когото бях много силно повлияна в определени периоди“.

Питаме я „А как е сега?“. “Сега си имам нещо мое си, събрано като в каталог от всички неща, които съм видяла, прочела, преосмислила. Постоянно работя. Когато имам някаква творческа задача, работя по всяко време. Дори когато правя нещо друго на втори план нещо работи какво да ползвам в музиката си. При мен това е съвсем рационален процес, докато намеря момента на вдъхновението и творческата енергия. Но процесът е много рационален. Не мога да кажа, че очаквам вдъхновението да дойде. Когато си почивам, не слушам музика. Чета книги, разхождам се. Когато слушам музика, имам много добър слух и нещо в мен пише ноти или се занимава със солфеж. Всяка музика, която чувам я виждам на партитура“. С усмивка искрено казва композиторката.

Албена Петрович-Врачанска в зала "България" на фестивала "Софийски музикални седмици%, снимка: Стефан Джамбазов

И традиционно на финала на нашия разговор, колкото и да е шаблонно ни е интересно какво ѝ предстои. “Поръчаха ми една пиеса, която трябва да бъде представена на 1 октомври в театъра на Люксембург. Тя е на тема „Има ли живот след смъртта?“ Посетих много гробници от Долината на тракийските царе, доста такива места и посветих няколко месеца на изследване на темата. Купих си и книги на тази тема, за да мога да си обогатявам вдъхновението. Това е, което завършвам в момента. Темата е ужасно дълбока, не знаех откъде да я подхвана. Много месеци ми отне, за да направя нещо. Сега трябва да види бял свят – между 1-5 октомври ще има пет представления. Моята пиеса е кратка 10-15 минути, така е зададена. Другите пиеси в спектакъла са вече създадени. Включени са и поетични текстове. Ще е като спектакъл на траурно шествие, музикантите ще излизат един след друг на сцената, но ще е радостно шествие, защото отвъд…“. Оставяме многоточие.

И в България ще има изпълнения, има проекти. Обменят идеи с изключителните музиканти с разбиране към съвременна музика от „MYX’D“, камерен ансамбъл, ориентиран към съвременната музика. Музикантите от състава: цигуларите Смиляна Лозанова и Юлиян Стоянов, кларнетистът Димитър Московски, виолончелистът Кристиян Чернев и пианистът Мирослав Георгиев изповядват философията, че да служиш на музиката означава да я споделяш с много хора. Обединени от идеята да създават уникални преживявания за своите слушатели, членовете на „MYX’D“ целят да поднесат класическата музика по спонтанен и интригуващ за възприятията на съвременния човек начин. Това е вдъхновяващо за Албена Врачанска. Но всичко предстои…

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и личен архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Софийски музикални седмици” отбелязват 50-годишен юбилей с богата програма

Над 60 концерта с повече от 340 артист - изпълнители от 22 държави включва 50-то юбилейно издание на Международния фестивал „Софийски музикални седмици”. Откриването е на 23 май в зала „България” с изпълнение на Камерен ансамбъл „Софийски солисти” и Софийска филхармония със солист пианиста Людмил Ангелов под диригентството на Пламен Джуров, директор и художествен ръководител на фестивала. В програмата са творби на Шопен, Александър Розенблат, Бизе – Шчедрин и Панчо Владигеров.

На пресконференцията преди началото на фестивала един от организаторите Момчил Георгиев представяйки програмата каза, че първоначално имали намерение за около 50 прояви, които да се свържат знаково като брой с юбилея на фестивала, но са се оказали повече. А закриването е на 30 юни отново в зала „България” с премиери на творби от Михаил Големинов, Емил Табаков, Майкъл Типет, Гия Канчели в изпълнение на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството отново на Пламен Джуров и солисти цигуларите Минчо Минчев и Николай Минчев, както и Мирослав Димов – ударни инструменти.

Проф. Пламен Джуров

Сам��ят фестивал през годините е претърпял различни трансформации, но както каза Людмил Ангелов на пресконференцията още като ученик в Музикалното училище този фестивал е бил за него голямо преживяване. Гостуването на световни артисти от музикалната сцена е създавало усещането за специално събитие, което се е запазило и сега, когато вече самият той е канен. Началото на „Софийски музикални седмици” е през 1970, но идеята за основаването им се заражда доста по-рано, в средата на 60-те години на ХХ век, във връзка с вече придобилия популярност Международен конкурс за млади оперни певци в гр. София, проведен за първи път през 1961.

В основата на модела на „Софийски музикални седмици” от основателите е заложена идеята София да бъде мястото, където „Изтокът да среща Запада”. Именно тя е формообразуваща за концепционната стратегия на фестивала, обосновава международния му характер още от самото му създаване, а същевременно представлява и ключ към неговото структуриране. От самото си начало Международният фестивал „Софийски музикални седмици” представлява европейски по своята същност проект, замислен по модела на авторитетни форуми от световната фестивална практика. Даже се разказва анекдотична случка, когато  „патриарсите” на българската музика /Владигеров, Пипков, Стайнов, Кутев, Големинов и др./ обсъждали името на фестивала. И Богомил Стършенов /с голям принос за създаването и утвърждаването на Седмиците/ изброявал: „Пражка пролет”, „Варшавска есен”, „Руска зима”, а Любомир Пипков го прекъснал  с фразата: „При това положение най-добре е да кръстим нашия фестивал „Сиромашко лято”. „Днес ми звучи като прокоба…”, отбелязва Пламен Джуров припомняйки случката в свой текст по повод на юбилея.

Людмил Ангелов

И въпреки това, Софийски музикални седмици, както вече стана дума, предлагат с чест и този път богата програма. Те са под знака на 140 години от утвърждаване на София за столица на България, а съорганизатори са Министерство на културата, Столична община, Софийска филхармония. Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 година. Композитор във фокус е Панчо Владигеров, артист във фокус - Людмил Ангелов, ансамбъл във фокус - камерното дуо, жанр във фокус - вокалната музика, страна във фокус - България, инструмент във фокус - виолончелото. Ще бъдат отбелязани годишнини от рождението на: Станислав Монюшко - 200, Хектор Берлиоз - 150, Панчо Владигеров - 120, Георги Димитров - 115, Димитър Тъпков - 90, Васил Казанджиев - 85, Георги Бадев – 80. Ще има световни премиери на творби от Албена Петрович Врачанска, Алекс Вела Григори, Атанас Атанасов, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Димитър Тъпков, Емил Табаков, Михаил Големинов, Станислава Стайчева, Румен Бояджиев-син, Явор Гайдов. Много са събитията, не само концерти, но и представяне на книги, компактдискове, майсторски класове, с които всеки може да се запознае на официалните фестивални страници: http://www.sofiaweeks.com/ и https://www.facebook.com/sofiamusicweeks/

Ако се върнем пак към текста на Пламен Джуров, той свързва „Златния период” на фестивала с името на Петър Ступел. И добавя: „Златният” период започна да увяхва след 1992 г., когато се раздържавяваха (по-точно съкратиха) множество структури на музикалната организация. С решение на новосъздаденото Министерство на културата фестивалът беше преобразуван във фондация в обществена полза. Няколко години след тази трансформация Министерството поддържаше финансово фестивала в почти прилични размери, но вече липсваше поддържащата роля на Концертна дирекция и София концерт. Уви, всяко ново правителство и общинска управа намаляваше финансовата подкрепа на фестивала.  Петър Ступел не можа да понесе тази „реформа” и през 1996 г. просто показа един празен бял лист и каза, че в такива условия не може  да се организира фестивално издание, което да прилича на предишните. И беше прав…”, пише Пламен Джуров.

Пламен Джуров и “Софийски солисти”

Но и продължава за фестивала „в преход”: „Преходът наричам с друга дума – „оцеляване”… Физическо и юридическо оцеляване на  личности и обществени структури. „Софийски седмици” оцеляха. В по-малък мащаб, с по-малко амбиции и ограничени възможности. Но не се пропусна нито едно издание в трудните години на преход. Недостигът на „рекламни звезди” и на световно известни колективи се замести от нови посоки - образователни (майсторски класове, ателиета, научни и бизнес-конференции), смесени проекти и най-вече разширяване на репертоарната стилистика. Естествено, още има носталгични спомени по шумни, предизвикателни гастроли, но надявам се и в тази посока може да се гледа с надежда. Значими състави (оркестри, балетни и оперни трупи) идват като подарени, както бе с гостуването на оркестъра на Мариинския театър с Валерий Гергиев. За българската страна е немислимо финансирането на подобен състав, измеримо в стотици хиляди левове. Но Гергиев помни, че първият му задграничен гастрол е точно в София с оркестъра на БНР и то в рамките на „Софийски седмици”. Той с благодарност направи личен подарък на София, за да се състои този фантастичен концерт преди две години.

Всъщност марката “Софийски седмици" продължава да е твърде привлекателна за голяма част от артистите, с които преговаряме. Те самите го казват. Парадоксът е в това, че останалите източни фестивали /„Пражка пролет”, „Варшавска есен” и др./ запазиха привлекателната си мощ и се доразвиха. В последните години „избуя” и фестивалът „Енеску” в Букурещ. Той се превърна в дестинация на международния туризъм, привлече най-прочути колективи от Европа и Америка. Инстинктът „оцеляване” обхвана и повечето български музиканти. Разселиха се по целия свят. Днес никой не може да каже колко наши сънародници са в чужди музикални колективи. Да, преди време направихме любителско преброяване на българските концертмайстори по света. С помощта на колеги от целия свят изброихме малко под 70. Но колко са другите хиляди инструменталисти, певци, балетисти - днес никой не знае.  И така в последните години фестивалът се утвърди като обединяваща сцена за българи от България и Европа. Много от тях привличат и колегите си от чужбина за съвместни проекти - Пламена Мангова, Албена Данаилова, Сузана Клинчарова, Павлина Доковска и множество други.  И сега „Софийски музикални седмици” са привлекателна сцена за активните ни колеги, които постоянно работят в България.

Албена Данаилова

От няколко години програмната конструкция се държи и дължи на доброволното сътрудничество на музикалните институти, на личности, които ги ръководят и представляват. На първо място е Софийската филхармония - не само със собствените си програми, но и гостоприемството си за проекти на НМА „Панчо Владигеров”, НБУ и голяма част от чуждите културни центрове в София. Съхрани се и връзката с „Варненско лято” и фестивала на камерната музика в Пловдив. Безспорен прогрес! Това което се постигаше навремето с административно разпореждане, сега се постига с осъзнато сътрудничество и взаимодействие между музиканти - съмишленици. И така - 50 години упоритост и всеотдайност от няколко различни поколения музиканти и организатори, 50 години последователно представяна на безкрайния свят на музикалното изкуство”, завършва своя „юбилеен” текст Пламен Джуров. А ние сме убедени, че и този път фестивалът „Софийски музикални седмици” ще защити високите критерии, които сам си е поставял през годините. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Скрити и открити букви шестват из София

Нашите букви са в центъра на вниманието на обществото ни в тези празнични дни. Рисуват ги, изработват ги, изговарят ги, изпяват ги, изчитат ги… Спомняме си преди доста време в ученическите ни години как ги носехме на манифестации. Сега обаче отново те придобиват материален смисъл и то от гледна точка на изкуството.

В началото на годината артинсталация на Валентин Шурелов с българските букви в Брюксел, която продължава все още, отбеляза началото на българското европредседателство. А сега по случай 24 май буквите ни отново бяха интерпретирани като обект на изкуството. През седмицата азбуката ни на постери се появи и на оградата на полското посолство в София. Това стана на изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа”, резултат на мащабен проект, иницииран от Международното триенале на сценичния плакат в София и посветен на българската азбука. Участвали са изявени майстори на плаката (27 чуждестранни и 3 българи) от 20 страни в реализацията на проектите на 30 български букви. Koлекцията от постери е посветена на България и нейната култура през темата за уникалността и универсалността на българската азбука – една от трите писмености на Европа. Изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа” е представена в Мадрид, Париж – в рамките на Европейския салон на изкуствата, Ню Йорк, Музея на печата – Токио, в ЮНЕСКО – Париж, Международното биенале на плаката (Колорадо, САЩ), Музея на плаката в Лахти и Финландия.

За Ярослав Годун, Божидар Йонов и посланик Кшищоф Краевски изпълнението на учениците от Националното музикално училище „Любомир Пипков” при откриването на изложбата на оградата на полското посолство беше приятна изненада

Не е случайно, че точно на оградата на Полското посолство бяха експонирани тези букви. Известно е отношението на членовете на мисията към българския език и към нас българите. Н. Пр. посланик Кшищоф Краевски знае прекрасно български език, както и Ярослав Годун,  директор на Полския институт в София. Те бяха на откриването на изложбата на оградата заедно с проф. Божидар Йонов, един от основните организатори на Международното триенале на сценичния плакат. Колкото до отношението на полската мисия към езика ни, не можем да не споменем техните клипове преди време с рецитации на членовете на посолството на български език по повод празниците ни 3 март и 24 май. При това в един от клиповете облечени в народни носии от различните области в България. А тази година четоха на български език по БНР прогнозата за времето. Така че полските жестове на приятелство и съпричастност към нашата култура и език не са от днес. И само да припомним речта на български език на един друг ��оляк – Доналд Туск, председател на Европейския съвет, при откриването на нашето ротационно европредседателство, който отново се позова на българската култура и история. Така че, това отношение на Полша и поляците не е мода или реверанс към домакините, а осъзнато уважение към другата култура.

Стихотворението на Надежда Радулова „Чешмяно” е върху буквата „Ч” и е до чешмите на бившата Централна минерална баня в София, сега Музей за история на София

Едни други букви се появиха тези дни в столицата. Те са под формата на пейки и са по проекта „Скритите букви" на Фондация „Прочети София", който вплита в обща идея поезия, типография и градска среда, и създава нови места за четене. 12 оригинални пейки с формата на буквите от кирилицата (Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я), без графичен аналог в латиницата и гръцката азбука са поставени на различни места в София. Прикрити в центъра на града, пейките очертават и своеобразен маршрут с някои от най-интересните и значими имена в съвременната българска поезия, като Мирела Иванова, Георги Господинов, Силвия Чолева, Цочо Бояджиев, Надежда Радулова, Иван Ланджев, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Стефан Иванов, Мария Калинова, Петър Чухов, Галина Николова, Никола Петров и Анна Лазарова. При всяка пейка е поставено по едно стихотворение, вдъхновено, посветено или въображаемо, свързано с дадена буква. Според организаторите това е начин да се опознае и литературната история на София като за целта се организират и специални турове.

Председателят на Фондация „А’Аскеер” Милен Миланов връчи на актьора Васил Михайлов Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство

А на самия 24 май в София в театър "Българска армия" Фондация „А’Аскеер” връчи за 28 път своите престижни награди. Тук азбуката ни не е написана, а изиграна с думите, които произнасят актьорите. Много са наградите и не можем да ги изброим сега, само ще отбележим, че обект на внимание са били 100 представления. 58 от тях са реализираните премиери в София, 42 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 9 столични сцени с 16 заглавия и 4 извънстолични театъра с 4 заглавия. Ако се включат и сценичните творби, станали обект на ра��глеждане в категория Съвременна българска драматургия, спектаклите, оценени през годината от „А`Аскеер”, са 118. А тъй като говорим за български език и букви, не можем да не споменем наградата за съвременна драматургия, която получи  Оля Стоянова за пиесата си „Цветът на дълбоките води“ /постановка на Бойка Велкова в Народен театър „Иван Вазов“/. За първи път, откакто е учредена наградата за драматургия през 2005, се печели за втори път /Оля Стоянова беше удостоена през 2014 г. за пиесата си „Покана за вечеря“, постановка Теа Сугарева в Драматичен театър „София“/. А извън класацията искаме да отбележим изявата на студентите от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” от класа на проф. Атанас Атанасов и музикален педагог Петя Диманова, които пяха и играха чудесно. И разбира се, накрая празничният спектакъл завърши по традиция с химна „Върви, народе възродени”, за която даде тон Васил Михайлов, носител на Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство.

Писателката, поетеса и журналистка Оля Стоянова получи за втори път „Аскеер” за съвременна драматургия

И още празници на културата и духовността имаше тези дни в столицата. Започна Международният фестивал „Софийски музикални седмици”. Там също са много събитията - фестивалът включва над 40 концерта на представители от 16 държави. Ще бъдат отбелязани редица годишнини, ще има световни премиери на творби от Айварс Калeeйс, Албена Петрович-Врачанска, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Джем Есен, Дора Драганова, Еремира Читаку, Йовчо Крушев, Йордан Дафов, Йордан Гошев, Стефан Драгостинов, Стоян Бабеков, Филип Павлов, Юли Дамянов. Премиерни за България ще са произведения от Дебюси, Добринка Табакова, Ерих Урбанер, Ернани Агуиар, Йоханес Мария Щауд, Карл Шиске, Лио Тиешан, Мануел Морено Пенейа, Мао Юан, Марко Инджениери, Михаел Публих,  Римски-Корсаков, Нино Рота, Николай Метнер, Саймън Уилс, Саломоне Роси, Сергей Танеев, Тойво Керки, Хендел, Янис Мèдинч. За първи път специално за фестивала обединяват творческите си енергии Марк Кадин и Минчо Минчев, Лиляна Кехайова и Софийска филхармония, Николай Николов и Даниела Дикова, Георги Вълчев и Сузана Клинчарова, „Камерата Орфика НБУ“ и Михаел Публих, Шири Хершковиц и Мила Павлова, Албена Петрович - Врачанска и Старозагорска опера, Атанас  Кръстев и Струнен квартет „Фрош“, Рикардо Авербах и „Симфониета „София“ и други. Така че има много какво да се чуе и види до 27 юни, когато в зала 1 на НДК ще бъде изпълнена грандиозната Осма симфония на Густав Малер под диригентството на Емил Табаков.

_Проф. Пламен Джуров, председател на фондация 

Международен фестивал „Софийски музикални седмици“, представи програмата на фестивала тази година_

А като говорим за книги, букви и четене, не можем да не завършим с едно предстоящо събитие. На 29-ти май започва най-голямото пролетно книжно изложение у нас – „Пролетният базар на книгата“. Тази година за първи път той ще се проведе на открито в парка пред Национален дворец на културата. Любимото пролетно събитие и тази година ще предложи на многохилядната си публика вълнуваща разходка сред хиляди книги, представяйки близо 100 български книгоиздатели и книготърговци в парка между булевардите „Фритьоф Нансен” и „Патриарх Евтимий”, пишат организаторите. В рамките на шестте дни на изложението, на специално изградената за целта сцена, както и на различни места в София, ще се проведат над 40 събития – премиери на книги, четения и срещи с български и чуждестранни автори. На щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма предстоят десетки срещи с автографи с български писатели и поети. Ще има и специална програма в последните дни на седмицата, насочена основно към детската и младежка аудитория, с която ще бъде отбелязан и Денят на детето. „Пролетният базар на книгата" е част от Календара на културните събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов