#Оля Стоянова

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Рецепта за смелост

 „Рецепта за смелост“ е последното стихотворение, публикувано в книгата и дало име на третия, последен дял от стихосбирката на Оля Стоянова. Да, питам се, има ли рецепта за смелост. ��аписа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за поетичната книга „Как ни спасяват природните закони“. Жанет 45, 2024. (редактор Кристин Димитрова, оформление Иво Рафаилов).

Има ли универсален начин да се справим със страховете, с депримираността, с краховете, със загубите. Или всеки има своя начин, своята рецепта за смелост.

CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа

Рецептата за смелост на Оля Стоянова е да отидем в Лисабон, на онази точка, която е била краят на света, но и отправна точка на експедициите. Това е един метафоричен, символичен апел към пътя, към откривателството, към стремежа, към преодоляването, към надмогването, към въпреки, а не благодарение на…

„…от какво се страхуваш?“ – с този важен въпрос или въпроси ще завърши стихотворението, книгата, посланието на Оля Стоянова. Всеки от нас може риторично да си го зададе.

В това, че природните закони ни спасяват съм убедена отдавна и съм го изпитала и върху себе си. Нека не ви звучи пресилено или неправдоподобно. Тези природни закони са приложими и действат и в афективния ни – в областта на чувствата ни – живот. Защото третият закон на Нютон: всяка сила има равна на себе си противосила или гласящо още: всяко действие има равно по сила и обратна посока противодействие /това важи за две тела/ е едно към едно валиден и в света на емоциите.

Една травма, колкото е по-силна, тя толкова по-осезаемо и равно по сила се изтласква в нашето Несъзнавано. Така психиката и тялото се предпазват и защитават. Така психо-соматично импрегнираме нашите сетива. Колкото е по-силно изживяното, със същата сила то се забравя. Този регулаторен механизъм е мъдростта на природата. И така оцеляваме. Затова и травмите не са доживотна присъда. А ги надмогваме и се научаваме да живеем дори с дискомфортите и дисфункциите си.

Затова и природните закони са така велики, величави.

Исках да се докосна до поетичното претворяване от Оля Стоянова на спасителните природни закони в живота ни. Това, както виждаме, е и лично, но щом е и закон е общовалидно. Като не вземаме предвид изключенията, които, както се знае, само ще потвърдят правилото.

Възприех книгата на Оля Стоянова, именно, без оная драстичност, с която природата, природните закони понякога действат с императивност и драматизъм. И точно, защото е поетична книга, текстовете тук са омекотени и приглушени от женствената гледна точка на авторката.

Оля Стоянова при получаване на поетичната награда на името на Николай Кънчев, 2013, връчена ѝ от Федя Филкова (1950-2020)

Талантът на Оля Стоянова е и в това, че не с�� страхува да /си/ задава въпроси и да опоетизира отговорите. И  както казва Башлар: поезията е най-истинската литература – тя не се нуждае от сладкодумието на чужди съдби.

В тези 80 страници, Оля Стоянова прави една равносметка и ретроспекция на изминалите единайсет години с нейните поетични вълнения и реализации. Включените стихове са 58. Това е и много, като се има предвид, че поетичните инвенции се раждат в мигове, когато дъхът ни спира, но са и малко, като се има предвид поетическата нагласа на Оля Стоянова към света, вътре в нас и около нас. Авторката ги разделя в три дяла, експресивно натоварени със смисъл и чувства заглавия: „Закон за това, колко далече отеква смехът“, „Колко степени на мълчанието съществуват“ и „Рецепта за смелост“.

Книгата на Оля Стоянова има една надграждаща културологична и хуманистична, бих я нарекла, препратка. Тук са и древногръцките кариетиди, тук са Антигона и Електра, Гертруда и Офелия. Тук са и жените-страдалци от Сараево или многобройните жени по света - берачки на портокали и ягоди.

Оля Стоянова на премиерата на книгата ѝ "Улица "Щастие"", 2016

И в това виждам и цивилизационното, общочовешко, надвременно послание на стиховете на Оля Стоянова. Не мога да подмина великолепното стихотворение: „Болките на растежа“:

Някога той можеше да разбира

птичия език – онзи таен език на детството,

когато нямаше непознати думи

и застрашени животински видове –

врабчетата не бяха изчезващ вид,

дроздовете разказваха истории,

а преди буря бързолетите съшиваха небето

с едри бодове.

Как се нарича всичко онова,

което идва после?

Порастване

или екологична катастрофа?

Да, порастването е болезнено. Трябва да се мине и през инициацията. В книгата си "5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче" (1909) Зигмунд Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".

Или твърдението отново на Фройд, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с невроза.

Талантът на Оля Стоянова ме отпраща и към друга асоциация. Мери Попинз. Мери Попинз твърдеше, че това се случва неизбежно с всички пораснали бебета. „Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца  – уви, както всички възрастни.“

CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа

Неслучайно Яков Леви Морено, създателят на психодрамата нарича състоянието на новороденото „Първа Вселенска идентичност.“ Тогава бебето е в единение и симбиоза  с целия Космос.

В „Бурята на хоризонта“ Оля Стоянова ще създаде един невероятен ескиз на заредената с напрежение атмосфера преди буря. И всичко като че ли притихва – треви, птици. Думите нямат значение.

...................................

Понякога трябва да наведеш глава,

а това става

по трудния път.

И дали, когато дъждът плисне ще измие цялата наслоена тъга в сърцата ни. Дали това да наведеш глава не е смирението. Смирението пред Бог, природа, природни закони и тяхното спасителн�� действие. И дали след тази пречистваща буря няма да чуем „Звуците на високата планина“ – едно хайку , също от тази първа част на стихосбирката – „Закон за това колко далече отеква смехът“. Ето ги звуците: като медитация, като Нирвана:

Дишай.

Издишай.

Дишай.

Понякога само това ни е нужно, за да сме живи. Поетичният начин да изречеш философски и екзистенциални прозрения Оля Стоянова владее виртуозно. Дали ще е загрижена за това, че „Светът не може да стои на едно място/ и земята се върти все така – неспокойно“ („За невидимите граници“). Или, че на живота му „трябват смутители, /трябвaт му викове/ хаос, /луди глави, поне една доза несигурност/, която да раздвижи кръвта…/ – („Как умират градовете“).

Оля Стоянова при получаване на наградата за драматургия „А’Аскеер” , 2014, от доц. Георги Лозанов, член на журито

Никой не ни е гарантирал в този живот сигурност, никой не ни е гарантирал спокойствие. И Оля Стоянова ще завърши:

за да не бъде животът еднопосочна улица

с ясен изход.

Ясен изход може би няма, но накрая Оля Стоянова ще ни посочи някои от спасителните природни закони, които си струват в този живот:

Нощните смехове,

крясъците,

плачът,

всички сигурни знаци,

че сме тук

и искаме някой да ни чуе.

                 / „Колекция от недовършени викове“/ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на „въпреки.com”: Оля Стоянова е от най-награждаваните поетеси още от най-младите си години и винаги ни е радвала със словото си. Разказите ѝ също са красиви и опоетизирани с красотата и смисъла на думите. Има специално при��трастие като автор и към драматургията, носител е два пъти на наградата „А’Аскеер” , 2014 за "Покана за вечеря", поставена в театър „София“ и 2018  за пиесата "Цветът на Дълбоките води" реализирана на сцената на Народния театър „Иван Вазов“.

[mihaylovblog]

20.01.1986 г. – Премиера на българския игрален филм "Да обичаш на инат" на режисьора Николай Волев, по сценарий на Чавдар Шинов и Николай Волев. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Иван Стайков. В ролите: Велко Кънев, Иван Велков, Леда Тасева, Мария Статулова, Йордан Спиров, Юлия Кожинкова, Георги Димитров, Сава Георгиев, Стефан Бобадов, Кина Мутафова, Лидия Гяурова, Крикор Хугасян, Продан Проданов, Атанасис Илиас, Боян Милушев, Христо Бояджиев, Лазар Лазаров, ��енелин Венев, Лука Бистриков, Георги Варадинов, Йордан Николов, Стоян Иванов, Мариела Попова, Андрей Митев, Юлия Мерджанова, Ивона Петрова, Оля Петрова, Гергана Стоянова и др.

[mihaylovblog]

20.01.1986 г. – Премиера на българския игрален филм "Да обичаш на инат" на режисьора Николай Волев, по сценарий на Чавдар Шинов и Николай Волев. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Иван Стайков. В ролите: Велко Кънев, Иван Велков, Леда Тасева, Мария Статулова, Йордан Спиров, Юлия Кожинкова, Георги Димитров, Сава Георгиев, Стефан Бобадов, Кина Мутафова, Лидия Гяурова, Крикор Хугасян, Продан Проданов, Атанасис Илиас, Боян Милушев, Христо Бояджиев, Лазар Лазаров, Венелин Венев, Лука Бистриков, Георги Варадинов, Йордан Николов, Стоян Иванов, Мариела Попова, Андрей Митев, Юлия Мерджанова, Ивона Петрова, Оля Петрова, Гергана Стоянова и др. Снимка: https://www.imdb.com/

[vprki]

Преодоляваме ли СТЕНИТЕ 35 години след падането на Берлинската?...

 „Това е стена“ е мотото, с което екипът на „Прочети София“ иска да провокира посочването на стените в нашата съвремие, (раз)познаването на бариерите и назоваването на ограничителни линии, на границите: „Само ако открием способността си да говорим за тях, има шанс и да преодолеем травматични последствия от тяхното съществуване.“

Третата година на „Литературни срещи“ на фондация „Прочети София“ завършва между 14 и  16 ноември в Национална галерия – Двореца и One Gallery със забележителни участници. Литературната програма в годината, в която фондация „Прочети София“ отбелязва своята десетгодишнина, е забележителна, а сега финалът ѝ в контекста на 35 години от падането на Берлинската стена утвърждава големия смисъл на начинанието на екипа ѝ начело с Тодора Радева.

Участници в събитието в  третите „срещи“ за годината са известният руски журналист и писател Михаил Зигар, българският писател и поет Георги Господинов, родената в Киев и живееща от 25 години в Берлин писателка Катя Петровская, германската писателка и журналистка Джаки Томе, българската поетеса и писателка Надежда Радулова, българските писатели и поети – Йоанна Елми, Стефан Иванов, Еми Барух, Здравка Евтимова, Илко Димитров, Мирела Иванова, Оля Стоянова, Петър Чухов, Пламен Дойнов.

Есенното издание на „Литературни срещи“ ще се проведе под мотото „Това е стена“, цитат от стихотворението на Борис Христов „Стената“.  То е и директно свързано с темата на Фестивала за европейска солидарност – „Стени“, организиран от Културния център на Софийския университет и сдружение „Център за четене и култура“. Първото му издание е посветено на 35-годишнината от падането на Берлинската стена. Есенните „Литературни срещи“ са част от солидната програма на фестивала, която включва серия от разнообразни художествени, дискусионни и академични събития.

„Литературните срещи“ ще поставят акцент върху творческия и остър аналитичен поглед на съвременните писатели и поети. Те ще разговарят за стените, които издигаме и които успяваме да разрушим, за войната като основна разделителна линия, за законите и държавите, за емиграцията, виртуалните стени, пропагандата, хибридната война и смъртта. Това са само част от темите, които свързват авторите в есенните „Литературни срещи“. Входът за всички събития е свободен и без предварително записване. Всички разговори с чуждестранните гости ще бъдат със симултанен превод на български език. Местата са ограничени и след запълването им няма да има възможност за достъп на повече хора.

Преди да оповестим програмата, изпратена ни от организаторите, припомняме, че в годините във „въпреки.com” може да прочетете повече за фондация „Прочети София“, а ние като медия сме връстници с тях.

Разговор с Джаки Томе и Надежда Радулова

Събитието започва на 14 ноември от 18:30 ч. в Националната галерия – Двореца с разговор с Джаки Томе и Надежда Радулова. Негов модератор ще бъде преводачката и преподавателка – Виолета Вичева. Писателството и журналистиката, мястото на жената в съвременния свят, как ставаме такива, каквито сме – това са някои от общите теми в литературата на двете авторки.

Германската писателка и журналистка Джаки Томе е сред най-известните нови имена в германската литература днес. Книгите ѝ „Една жена – една книга“, „Книга за всички, които остаряват“, „Празнувай бръчките си, както дойдат“, „Моменти на яснота“ и други бързо се превръщат в бестселъри и ѝ носят престижни отличия, като Литературната награда на Дюселдорф, Наградата „Лесинг“ на Федерална провинция Саксония и др.

Романът ѝ „Братя“ е единствената преведена на български нейна книга (изд. „Атлантис“, превод Ива Иванова). Тя стигна до краткия списък на Германската литературна награда през 2020 г. Чрез историята на двама братя, родени от двете страни на Стената, Томе разказва съвременната германска история от последните 30 години.

През октомври 2024 г. писателката представи новата си книга Glück („Щастие“) в рамките на Франкфуртския панаир на книгата.

Надежда Радулова е поетеса и писателка, преводачка от английски език, редакторка и доктор по сравнително литературознание. Завършва българска и английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2001 г. защитава магистърска степен по философия към Централноевропейския университет в Будапеща и към The Open University в Лондон. Авторка е на шест поетични книги. Нейната първа книга с проза излезе през 2023 г. „Тук живее Йожи“ предизвика голямо внимание от страна на читателите и литературната критика. Надежда Радулова е авторка на и на изследването „Литературни палимпсести: Хилда Дулитъл, Джийн Рис, Марина Цветаева“. В момента е и отговорен редактор в онлайн медията „Тоест“. Носителка e на наградите за поезия „Иван Николов“ и „Николай Кънчев“, както и на наградата за литературен превод на Съюза на преводачите в България и наградата за превод от английски език „Кръстан Дянков“. Стихотворения и разкази на Надежда Радулова са преведени на над 10 европейски езика.

Разговор с Михаил Зигар

Вторият разговор на 14 ноември ще бъде с известния руски журналист и писател – Михаил Зигар. Той ще започне от 20:00 ч. в Националната галерия – Двореца, а негов модератор ще бъде поетът и журналист Димитър Кенаров.

Михаил Зигар е руски журналист, писател и режисьор. Бил е военен кореспондент на вестник „Коммерсанть“, отразявал е военните конфликти в Ирак, Ливан, Палестина, Узбекистан, геноцидът в Дарфур, революцията в Киргизстан. Бивш заместник главен редактор на „Русский Newsweek“, бивш главен редактор от създаването на независимия руски новинарски телевизионен канал „Дождь“. Зигар снима и документални филми. Днес е колумнист на Der Spiegel и The New York Times. На български език в момента могат да се намерят книгите му „Война и наказание“, „Всички са свободни: Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“, „Империята трябва да умре“ (ИК Жанет 45, превод Здравка Петрова).

През 2014 г. получава престижната международна награда: CPJ International Press Freedom Award. Отличието се присъжда на журналистите по света, които проявяват кураж, отстоявайки медийната свобода с реален риск от атаки, заплахи и затвор.

Веднага след нахлуването на Русия в Украйна, той създава петиция срещу инвазията, подписана от най-изтъкнатите руски писатели, художници и учени. Михаил Зигар напуска Русия скоро след началото на войната.

От 2022 г. той прави серия от интервюта в своя YouTube канал с хора като Франсис Фукуяма, Ювал Ноа Харари, Стивън Пинкър, Джон Малкович, Тимъти Снайдер, Александър Квашневски, Михаил Горбачов и др. През 2022 г. Зигар успява да организира единственото интервю за няколко руски независими журналисти с украинския президент Володимир Зеленски.

Неговата биография като журналист е пряко свързана и с писателската му работа. В разговора неизбежно ще се дискутират актуалните политически и международни събития, войните и какво е да си журналист в някои от най-горещите точки на света, но разбира се, основна тема ще бъдат книгите на Михаил Зигар, ще се говори за писането, процеса, проучването, за историческия и документалния жанр.

Разговор с Георги Господинов и Катя Петровская

На 15 ноември от 19:00 ч. в Националната галерия – Двореца българският писател Георги Господинов и украинско-германската писателка Катя Петровская ще разговарят за историята, епохалните събития, миналото, темата за смъртта. Двамата писатели са носители на престижната европейската награда „Стрега“. Модератор на срещата ще бъде литературната историчка и преподавателка Ани Бурова.

Георги Господинов e поет, писател, драматург и литературовед – най-четеният и превеждан български автор по света. През 2023 г., заедно с преводачката Анджела Родел,  печели една от най-престижните литературни награди в света – „Международен Букър“, за английското издание на романа „Времеубежище“ (изд. Weidenfeld & Nicolson, Лондон). „Времеубежище“ е и първият български роман, носител на „Премио Стрега Еуропео". Господинов е отличаван с множество награди, сред които са „Ангелус“ за централноевропейска литература, международната награда „Ян Михалски“, Кавалер на френски Орден за литература и изкуства, „Златен век“ на българското Министерство на културата. Книгите на Георги Господинов са публикувани в над 50 държави досега, издадени са на повече от 30 езика и се преподават от години в университети в Европа, Великобритания, САЩ, Аржентина. Георги Господинов е до��ент по нова и съвременна българска литература към Института за литература при БАН.

Катя Петровская е родена в Киев, следва в университета в Тарту и получава докторска степен в Москва през 1999 г. Започва да учи немски едва на 26-годишна възраст, но той за нея се превръща в езика на литературата.

Авторката печели в Клагенфурт престижната награда „Ингеборг Бахман“, както и литературните награди „Аспекте“, „Ернст Толер“, Шубертовата литературна награда на град Аален и както вече споменахме – „Премио Стрега Еуропео“. Нейният литературен дебют „Може би Естер“ е преведена на 20 езика, включително на български език (изд. „Парадокс“, преводач Милен Милев). Катя Петровская ни напомня, че истината може да се основава на недостоверни спомени и че сме формирани от множество гласове от миналото. За авторката историите на нейното украинско-еврейско семейство, в тяхната фрагментарна, незавършена форма, са ключ към травматичния опит на ХХ век и в същото време дават възможност за еманципация.

„Литературна инсталация „С.Т.Е.Н.И.“ и „Писатели говорят за стени“

Последният ден от „Литературни срещи есен 2024“ ще се проведе изцяло в One Gallery. Всъщност още от 14 ноември в галерията може да бъде видяна и прочетена литературната инсталация „С.Т.Е.Н.А.“ на писателката Йонна Елми и поета и драматург Стефан Иванов. Срещата с тях обаче ще бъде на 16 ноември от 17:00 ч. Инсталацията представя интерпретацията на Йоанна Елми и Стефан Иванов към темата за съвременните стени – кои са те, дали са предимно реални или виртуални, как съществуваме в зоната между тях.

Всеки от двамата автори представя пет текста с теми – Самота, Тъга, Емиграция, Носталгия, Аномия и в тях стоят въпросите за разпадането на света, за емиграцията, за „ивиците на смъртта“ вътре в самите нас, за недоверието в правилата и системите, за всички стени, които издигнахме, докато се радваме, че съборихме една, за това, че не дойде животът, който беше обещан.

В пространството на One Gallery през трите дни на „Литературните срещи“ текстовете на Йоанна Елми и Стефан Иванов, ще бъдат представени чрез визии, аудиозаписи и видеоразговори между двамата писатели, които живеят на различни контине��ти: Стефан – в България, а Йоанна в САЩ. Визуално текстовете приличат на гранична зона, допълвани от звуци и картини, които посетителят може да последва, ако реши. На 16 ноември, между 17 и 18 ч. всеки, който иска, ще може да се срещне с авторите виртуално (с Йонна) и на живо (със Стефан), за да продължи разговорите, които двамата са започнали помежду си. 

Заключителното събитие на Срещите ще бъде посветено на разказите на седем български писатели. „Писатели говорят за стени“ е събитие за творческото споделяне и за свидетелството. То ще се проведе отново в One Gallery от 18:30 ч. Освен историите, които ще ни разкажат Еми Барух, Здравка Евтимова, Илко Димитров, Мирела Иванова, Оля Стоянова, Петър Чухов, Пламен Дойнов, те ще прочетат свое или произведение на друг автор, свързано с темата. Водещ ще бъде Тони Николов.

Визуалната идентичност е дело на Костадин Кокаланов от Studio FRANK.

„Литературни срещи“ се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Столична община.

„Литературни срещи есен 2024“ се реализират в партньорство с Културен център на Софийски университет и с подкрепата на фондация „Америка за България“.

За моето поколение падането на Берлинската стена е сред най-знаменитите събития в живота ни, което промени света. За жалост, той с днешна дата не стана по-добър, а и вътрешните човешки стени се оказват много трудни за събаряне…Дълга тема. На 7 ноември се сблъскахме зловещо изражение на Стената пред Народния театър. За това в следващ текст…А програмата на Фестивала за европейска солидарност е забележителна! Нашият призив преди всичко към младите хора, били деца или родени след 1989 година да разберат, да осмислят това, което е било, какво е преодоляно и максимата, че свободата не е даденост, а всекидневно отстояване! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на на фондация „Прочети София“ и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Скрити и открити букви шестват из София

Нашите букви са в центъра на вниманието на обществото ни в тези празнични дни. Рисуват ги, изработват ги, изговарят ги, изпяват ги, изчитат ги… Спомняме си преди дост�� време в ученическите ни години как ги носехме на манифестации. Сега обаче отново те придобиват материален смисъл и то от гледна точка на изкуството.

В началото на годината артинсталация на Валентин Шурелов с българските букви в Брюксел, която продължава все още, отбеляза началото на българското европредседателство. А сега по случай 24 май буквите ни отново бяха интерпретирани като обект на изкуството. През седмицата азбуката ни на постери се появи и на оградата на полското посолство в София. Това стана на изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа”, резултат на мащабен проект, иницииран от Международното триенале на сценичния плакат в София и посветен на българската азбука. Участвали са изявени майстори на плаката (27 чуждестранни и 3 българи) от 20 страни в реализацията на проектите на 30 български букви. Koлекцията от постери е посветена на България и нейната култура през темата за уникалността и универсалността на българската азбука – една от трите писмености на Европа. Изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа” е представена в Мадрид, Париж – в рамките на Европейския салон на изкуствата, Ню Йорк, Музея на печата – Токио, в ЮНЕСКО – Париж, Международното биенале на плаката (Колорадо, САЩ), Музея на плаката в Лахти и Финландия.

За Ярослав Годун, Божидар Йонов и посланик Кшищоф Краевски изпълнението на учениците от Националното музикално училище „Любомир Пипков” при откриването на изложбата на оградата на полското посолство беше приятна изненада

Не е случайно, че точно на оградата на Полското посолство бяха експонирани тези букви. Известно е отношението на членовете на мисията към българския език и към нас българите. Н. Пр. посланик Кшищоф Краевски знае прекрасно български език, както и Ярослав Годун,  директор на Полския институт в София. Те бяха на откриването на изложбата на оградата заедно с проф. Божидар Йонов, един от основните организатори на Международното триенале на сценичния плакат. Колкото до отношението на полската мисия към езика ни, не можем да не споменем техните клипове преди време с рецитации на членовете на посолството на български език по повод празниците ни 3 март и 24 май. При това в един от клиповете облечени в народни носии от различните области в България. А тази година четоха на български език по БНР прогнозата за времето. Така че полските жестове на приятелство и съпричастност към нашата култура и език не са от днес. И само да припомним речта на български език на един ��руг поляк – Доналд Туск, председател на Европейския съвет, при откриването на нашето ротационно европредседателство, който отново се позова на българската култура и история. Така че, това отношение на Полша и поляците не е мода или реверанс към домакините, а осъзнато уважение към другата култура.

Стихотворението на Надежда Радулова „Чешмяно” е върху буквата „Ч” и е до чешмите на бившата Централна минерална баня в София, сега Музей за история на София

Едни други букви се появиха тези дни в столицата. Те са под формата на пейки и са по проекта „Скритите букви" на Фондация „Прочети София", който вплита в обща идея поезия, типография и градска среда, и създава нови места за четене. 12 оригинални пейки с формата на буквите от кирилицата (Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я), без графичен аналог в латиницата и гръцката азбука са поставени на различни места в София. Прикрити в центъра на града, пейките очертават и своеобразен маршрут с някои от най-интересните и значими имена в съвременната българска поезия, като Мирела Иванова, Георги Господинов, Силвия Чолева, Цочо Бояджиев, Надежда Радулова, Иван Ланджев, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Стефан Иванов, Мария Калинова, Петър Чухов, Галина Николова, Никола Петров и Анна Лазарова. При всяка пейка е поставено по едно стихотворение, вдъхновено, посветено или въображаемо, свързано с дадена буква. Според организаторите това е начин да се опознае и литературната история на София като за целта се организират и специални турове.

Председателят на Фондация „А’Аскеер” Милен Миланов връчи на актьора Васил Михайлов Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство

А на самия 24 май в София в театър "Българска армия" Фондация „А’Аскеер” връчи за 28 път своите престижни награди. Тук азбуката ни не е написана, а изиграна с думите, които произнасят актьорите. Много са наградите и не можем да ги изброим сега, само ще отбележим, че обект на внимание са били 100 представления. 58 от тях са реализираните премиери в София, 42 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 9 столични сцени с 16 заглавия и 4 извънстолични театъра с 4 заглавия. Ако се включат и сценичните творби, с��анали обект на разглеждане в категория Съвременна българска драматургия, спектаклите, оценени през годината от „А`Аскеер”, са 118. А тъй като говорим за български език и букви, не можем да не споменем наградата за съвременна драматургия, която получи  Оля Стоянова за пиесата си „Цветът на дълбоките води“ /постановка на Бойка Велкова в Народен театър „Иван Вазов“/. За първи път, откакто е учредена наградата за драматургия през 2005, се печели за втори път /Оля Стоянова беше удостоена през 2014 г. за пиесата си „Покана за вечеря“, постановка Теа Сугарева в Драматичен театър „София“/. А извън класацията искаме да отбележим изявата на студентите от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” от класа на проф. Атанас Атанасов и музикален педагог Петя Диманова, които пяха и играха чудесно. И разбира се, накрая празничният спектакъл завърши по традиция с химна „Върви, народе възродени”, за която даде тон Васил Михайлов, носител на Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство.

Писателката, поетеса и журналистка Оля Стоянова получи за втори път „Аскеер” за съвременна драматургия

И още празници на културата и духовността имаше тези дни в столицата. Започна Международният фестивал „Софийски музикални седмици”. Там също са много събитията - фестивалът включва над 40 концерта на представители от 16 държави. Ще бъдат отбелязани редица годишнини, ще има световни премиери на творби от Айварс Калeeйс, Албена Петрович-Врачанска, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Джем Есен, Дора Драганова, Еремира Читаку, Йовчо Крушев, Йордан Дафов, Йордан Гошев, Стефан Драгостинов, Стоян Бабеков, Филип Павлов, Юли Дамянов. Премиерни за България ще са произведения от Дебюси, Добринка Табакова, Ерих Урбанер, Ернани Агуиар, Йоханес Мария Щауд, Карл Шиске, Лио Тиешан, Мануел Морено Пенейа, Мао Юан, Марко Инджениери, Михаел Публих,  Римски-Корсаков, Нино Рота, Николай Метнер, Саймън Уилс, Саломоне Роси, Сергей Танеев, Тойво Керки, Хендел, Янис Мèдинч. За първи път специално за фестивала обединяват творческите си енергии Марк Кадин и Минчо Минчев, Лиляна Кехайова и Софийска филхармония, Николай Николов и Даниела Дикова, Георги Вълчев и Сузана Клинч��рова, „Камерата Орфика НБУ“ и Михаел Публих, Шири Хершковиц и Мила Павлова, Албена Петрович - Врачанска и Старозагорска опера, Атанас  Кръстев и Струнен квартет „Фрош“, Рикардо Авербах и „Симфониета „София“ и други. Така че има много какво да се чуе и види до 27 юни, когато в зала 1 на НДК ще бъде изпълнена грандиозната Осма симфония на Густав Малер под диригентството на Емил Табаков.

_Проф. Пламен Джуров, председател на фондация 

Международен фестивал „Софийски музикални седмици“, представи програмата на фестивала тази година_

А като говорим за книги, букви и четене, не можем да не завършим с едно предстоящо събитие. На 29-ти май започва най-голямото пролетно книжно изложение у нас – „Пролетният базар на книгата“. Тази година за първи път той ще се проведе на открито в парка пред Национален дворец на културата. Любимото пролетно събитие и тази година ще предложи на многохилядната си публика вълнуваща разходка сред хиляди книги, представяйки близо 100 български книгоиздатели и книготърговци в парка между булевардите „Фритьоф Нансен” и „Патриарх Евтимий”, пишат организаторите. В рамките на шестте дни на изложението, на специално изградената за целта сцена, както и на различни места в София, ще се проведат над 40 събития – премиери на книги, четения и срещи с български и чуждестранни автори. На щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма предстоят десетки срещи с автографи с български писатели и поети. Ще има и специална програма в последните дни на седмицата, насочена основно към детската и младежка аудитория, с която ще бъде отбелязан и Денят на детето. „Пролетният базар на книгата" е част от Календара на културните събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[mihaylovblog]

20.01.1986 г. – Премиера на българския игрален филм "Да обичаш на инат" на режисьора Николай Волев, по сценарий на Чавдар Шинов и Николай Волев. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Иван Стайков. В ролите: Велко Кънев, Иван Велков, Леда Тасева, Мария Статулова, Йордан Спиров, Юлия Кожинкова, Георги Димитров, Сава Георгиев, Стефан Бобадов, Кина Мутафова, Лидия Гяурова, Крикор Хугасян, Продан Проданов, Атанасис Илиас, Боян Милушев, Христо Бояджиев, Лазар Лазаров, Венелин Венев, Лука Бистриков, Георги Варадинов, Йордан Николов, Стоян Иванов, Мариела Попова, Андрей Митев, Юлия Мерджанова, Ивона Петрова, Оля Петрова, Гергана Стоянова и др.

[mihaylovblog]

20.01.1986 г. – Премиера на българския игрален филм "Да обичаш на инат" на режисьора Николай Волев, по сценарий на Чавдар Шинов и Николай Волев. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Иван Стайков. В ролите: Велко Кънев, Иван Велков, Леда Тасева, Мария Статулова, Йордан Спиров, Юлия Кожинкова, Георги Димитров, Сава Георгиев, Стефан Бобадов, Кина Мутафова, Лидия Гяурова, Крикор Хугасян, Продан Проданов, Атанасис Илиас, Боян Милушев, Христо Бояджиев, Лазар Лазаров, Венелин Венев, Лука Бистриков, Георги Варадинов, Йордан Николов, Стоян Иванов, Мариела Попова, Андрей Митев, Юлия Мерджанова, Ивона Петрова, Оля Петрова, Гергана Стоянова и др. Снимка: https://www.imdb.com/

[vprki]

Йордан Д. Радичков спечели наградата „Рашко Сугарев“ на НДФ „13 века България“

Йордан Д. Радичков е удостоен с първа награда за разказа „Кучешки живот“ на двайсет и четвъртото издание на конкурса за къс разказ на млади писатели „Рашко Сугарев“ 2021, на Национален дарителски фонд „13 века България“. Втората награда е за Ралица Райкова, за разказа „Солта на земята“ и трета награда за Елеонора Бойчева, за разказа „Пейката“.

Наградата се връчва традиционно на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Миналата година заради извънредното положение, наложено на 13 март връчването на наградите на двайсет и третото издание по изключение се състоя  в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. За него може да прочетете тук. Тази година хубавото събитие беше на Деня, но поради сложната обстановка, свързана с разпространението на Ковид-19, събитието се проведе камерно в зала „Проф. Васил Геров“ в централния офис на Фонда, както информираха оттам. 

Писателят Деян Енев, член на журито, връчи поотделно грамотите на отличените. Слава Иванова – изпълнителен директор на Фонда, поздрави всеки от тях, поднесе книги – издания на Фонда, и пожела нови творчески успехи. Така по причините, които така безапелационно промениха живота ни в последните вече почти 14 месеца нямаше как да проведем разговор на живо с лауреатите и членовете на журито, които са постоянни – писателите Димитър Коруджиев, Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев. Затова разговорът ни с наградените стана по мейл.

Деян Енев и Теодора Димова, членова не журито, снимка Стефан Джамбазов

Малко повече си „говорихме “ с Йордан Д. Радичков.

Имате три сборника с разкази на тази млада възраст, а решихте да участвате в конкурса на името на Рашко Сугарев на НДФ „13 века България“. Защо? И друг път сте кандидатствали, без да бъдете награден на финала. С какво е важна за Вас тази награда?

Предполагам, че всеки конкурс е възможност човек да си свери часовника и да напомни за себе си. И може би всеки конкурс в сферата на изкуството прави по-видими участващите творби, техните автори и напомня за тях. Защото публиката не е длъжна да следи непрестанно какво се издава и какво се появява на литературния хоризонт. А информацията, поради обективни причини, все по-трудно достига до по-широк кръг от хора. Ето, сега се случи, жури с председател Димитър Коруджиев, Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова, да отсеят няколко разказа. И така и се случи, че чак интервю да се взима от наградения човек. Та по този повод мога да застана пред публиката и да ѝ се поклоня, да ѝ кажа моето име и да споделя с нея моя къс разказ, който може да се прочете тук. Що се отнася до това с какво наградата на името на Рашко Сугарев е важна или някоя друга награда е важна или какво е важно въобще – това зависи от всеки един от нас и важността, която приписваме на дадено явление.

Винаги съм гледал на наградите на името на даден човек, като възможност да се напомни и за дадения човек. И наградените виждам като знаменосци на тоя човек. А писатели от ранга на Рашко Сугарев само ще спечелим, ако продължаваме да четем.

Деян Енев /л/, Йордан Д. Радичков /ц/ и Слава Иванова., фотограф Цветан Игнатовски

Преди време връчваха наградата в книжарница на „Хеликон“ заедно с нейните годишни награди. По този повод неин представител разкази как един посетител го помолил да го посъветва за хубава книга и книжарят му препоръчал един сборник с разкази. А човекът казал, че иска книга, а не разкази…Коментарът Ви?

Едва ли съм аз този, който ще може да разкрие тайната защо до днес разказите и сборниците се смятат за нещо по-малко пълнокръвно от романа. Впрочем в този въпрос къде се нареждат повестите и новелите? Доколкото съм се интересувал по време на образованието ми и като редови читател, любопитен към настроенията на публиката, знам, че това не е от вчера и може би това следва да бъде коментарът ми: това не е от вчера.  

Смята се не само от литераторите, че разказът е най-трудният жанр за писане. Така ли е, според Вас?

Не съм сигурен кое изкуство се създава лесно и кой е най-лесният жанр в литературата. За себе си мога да ��ажа, че се чувствам комфортно в полето на късия разказ, тъй като там чувствам най-голяма свобода. 

На кого първо давате да прочете Ваш разказ? На кого вярвате в оценката?

Първо гледам, ако сам мога да прочета написания разказ. Ако сам не успея да го прочета гледам много-много да не го тиражирам и разпращам. Ако се престраша да го изпратя на някого – има на кого. Безкомпромисните ми читатели, макар да мога да ги преброя на едната си ръка, не крият от мен слабостите на един текст и за това мога само да им благодаря. Що се отнася до разказа „Кучешки живот“ – него първо прочетох на двете кучета у дома, на които и го посветих. През цялото време те ме гледаха много умно и когато привърших прочита и двете бяха напуснали стаята. Това приех като знак за тяхното пълно доверие в мен.

Деян Енев, Ралица Райкова /ц/ и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Ралица Райкова е родена в София през 1999 година. Завършила 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ и е студентка в трети курс в специалност Information-communication в Université de Lorraine, Франция. Тя каза следното за себе си: В продължение на няколко години бях стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“ в област „Литература“. Носител съм на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г., на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. и на втора награда за 2021г. Мои разкази са публикувани в списанията „Култура“, „Страница“, „Море“ и „Пламък“, както и в Портал Култура, а поезия - в „Литературен вестник“. 

Имам също така публикувани преводи от френски и английски език за сп. „Християнство и култура“. По-сериозно се захванах с писането на разкази в гимназията. В началото основен стимул ми беше проектът 1000 стипендии, който ��редставляваше възможност да изляза извън рамките на училището и да експериментирам с есета и художествена литература. Като човек, който винаги е обичал да чете, писането за мен е естествен начин на изразяване. Не бих го определила като някакъв избор, тъй като, както с повечето неща, писането на разкази дойде постепенно и дори някак незабележимо. В един момент човек просто осъзнава колко много има за разказване и колко интересно е да опитваш да сглобяваш истории от думи – и се захваща за работа.

В личен творчески план, наградата на НДФ „13 века България“ е голямо признание. Подобен стимул е особено важен за младите автори, към които се обръща конкурсът. Благодарна съм за това признание.

Елеонора Бойчева /л/, Деян Енев и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Елеонора Бойчева е на 32 години от град Лом и сподели съкровено: Майка съм на Цветелин и Изабел, съпруга, практикуващ психолог и душеприказчик. Пиша от момента, в който се научих да пиша. Историите ми нямат възрастови, географски и душевни граници. Печелят сърца и конкурси на национално и международно ниво. Някои от тях скоро събрах в дебютната си книга „Стриптийз“, която се радва на неочакван за мен читателски интерес. Може би, защото е много честна и чиста като послание. Създадох си място в социалните мрежи – страничка, която също носи името „Стриптийз“ и в която раздавам хляб за душата. От всички роли, обаче, в които имам честта да се изявявам, най-специална, за мен, е тази на майка. Защото единствено с децата човек расте на всички нива. Този конкурс за мен е показател и знак, че се движа във вярната, за мен, посока. Оценката, която получих, участвайки в него е усмивката на имена от ранга на Рашко Сугарев пред това, което правя. И ще продължавам да правя! Късият разказ е моята форма на изказ. Участието и наградата в този конкурс ми го доказаха! Чест е за мен! 

А членът на журито Деян Енев беше лаконичен: Мисля, че и тази година със сигурност наградихме трите най-добри творби. В разказа си "Кучешки живот" Йордан Д. Радичков виртуозно преодолява стената между аз и ние. В разказа "Солта на живота" на Ралица Райкова поезията и реализмът образуват висококаратова сплав. А разказът "Пейката" на Елеонора Бойчева е образец за емпатия.

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете преди три години, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”.

Носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов и други. ≈

Текст: Зелма Алмалех

През 2021 НДФ „13 века България“ ще връчи Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за десети път. Наградата е учредена, когато изпълнителен директор на Фонда беше художникът проф. Греди Асса. На 19 април 2021 журито определи шестимата номинирани от общо 33 участници в конкурса: „Времеубежище“ с автор Георги Господинов на издателство „Жанет-45“ /за него във „въпреки.com” може да прочетете тук, „Гълъбария“ с автор Стефан Коспартов на издателство „Сиела“, „Мястото Янтара“ с автор Керана Ангелова на издателство „Фабер“, „Поздрави от Хадес“ с автор Яница Радева на издателство „Жанет-45“, „Резиденцията“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Сянка“ с автор Васил Панайотов на издателство „Сиела“. Кой е романът на годината ще разберем по традиция на 11 май в клуб „Перото“ на НДК. 

[vprki]

Разказът е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла

Трима млади автори, свързани с журналистиката, получиха наградите в 23 – то издание на Националния литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години на НДФ „13 века България”. Това са: Яница Христова за разказа си „Клиника „Мемориес” /първа награда/, Радослав Петкашев за разказа „В планината” /втора награда/ и Ангел Иванов за разказа „От всички краища на света” /трета награда/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени. Ангел Иванов, който миналата година спечели първа награда за разказа си „Добрият християнин“, сега отново участва и беше сред отличените. Даже се пошегува, че догодина ако участва трябва да му дадат втора награда, за да има пълен комплект. Но наградите са си награди, а както каза Теодора Димова при връчването на отличията: „Наградите създават празнично настроение, но празник е и самото писане. Необходим е и характер и всекидневен труд”. И още: „Това е най-престижният конкурс за млади автори и първо е заради неговата продължителност. Второ заради това, че самите автори са хора, които сериозно се занимават с литература. Нивото е високо. Това са автори, които са отдадени на литературата и искат да се занимават с нея и това е изключително радостно”.

Тримата наградени -  Яница Христова, Радослав Петкашев и Ангел Иванов /от ляво надясно/

Церемонията за наградата „Рашко Сугарев” традиционно е на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Но този път беше отложена и събитието се случи в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на НДФ „13 века България” Слава Иванова. А Теодора Димова каза: „Има някаква адекватност и скромност, на съобразяване със ситуацията. И така и трябва да бъде”. А това дори в някаква степен отговаря и на по-камерния характер на разказа, а и на писането въобще. Както каза Деян Енев: „Писането е самотно занимание. Слава Богу, хората продължават да се интересуват от книги”. А носители на наградата през годините са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Сто ил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, Иван Ланджев.

Теодора Димова и Деян Енев

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в 21-то издание Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. А Ангел Иванов, който както стана дума, е носител миналата година на първа награда от конкурса, а сега на трета, каза пред „въпреки.com”: „Разказът е дестилат и събира в себе си разнопосочни енергии и най-вече една такава сгъстена драматургия. И е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла, бих казал на пиетет към детайла”.

Яница Христова

Впрочем интересно е, че и тримата наградени сега автори са свързани с журналистиката. Яница Христова и Радослав Петкашев работят в информационни агенции, а Ангел Иванов е сценарист в ТВ шоу, но пък е завършил журналистика. По какъв начин журналистиката помага или пречи на писателя? Според Яница Христова и Радослав Петкашев помага. „Добре се получава съчетаването на писането с журналистиката. Те се синхронизират. Журналистиката ми дава идеи и предлага неочаквани места, които не съм предполагала, че ги има. Защото животът е много по-динамичен от въображението понякога. И дори в най-фантастичните разкази има частица истина, която се намира около нас”, твърди Яница Христова.

Радослав Петкашев

А според Радослав Петкашев: „Между журналистиката и писането има доста общо, защото разказите, които пиша, почти винаги са базирани на разговори с хора. Взимам от тях почти интервю и после го използвам. При всеки един разговор нещо в главата ми щрака, понякога си казвам – от това може да стане хубава история. И после го използвам, понякога смесвам историите на различни хора, но не им правя биография. Аз пиша за другите хора, не пиша за себе си”. Докато за Ангел Иванов журналистиката по-скоро може да попречи на писането: „Аз затова и напуснах класическото поле на журналистиката, защото ми пречеше липсата на метафоричност и поетичност, ако щете. При все, че съм белетрист. И това отстранение от събитията заради някаква мнима или реална обективност ме притеснява. Защото е важно авторът да застане с цялата си личност, със сетивата си, с прочита си на събитията”.

Слава Иванова връчи наградата на Ангел Иванов, както и на всички отличени

Разказът на Ангел Иванов „От всички краища на света” е отново в християнския спектър, както е бил и миналогодишният му, казва авторът. Публикуван е в сайт и в регионален вестник в родния му град Габрово. „В планината” от Радослав Петкашев излиза в списание „Съвременник”, за което авторът благодари на главния редактор Владимир Зарев. „Това е биографичен разказ за моя баща, но разбира се има фикция там. Не трябва да се приема като 100% истина. Като моят разказвач се опитва да разбере живота на своя баща, който е преминал през доста различни неща в живота си. И така, с чувство за хумор, което надявам се има в разказа, се опитва да го разбере. Понякога не разбира нещата, през които баща му е преминал, защото те са в съвсем друго време, но се опитва да си направи тази равносметка за себе си”, сподели пред „въпреки.com” Радослав Петкашев. Вероятно и затова при получаването на наградата специално благодари за разбирането на баща си и майка си /известната историчка и антроположка проф. Антонина Желязкова – б.а./, както и на съпругата си, и малкия си син. Разказът „Клиника „Мемориес” от Яница Христова пък е публикуван в списание „Осем”. „Свързан е с това колко е важна паметта и как спомените, които имаме, определят кои сме. И дали имаме шанса да ги редактираме и да променим живота си чрез спомените? Това е основната тема на разказа”, каза авторката.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България”

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете миналата година, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”. Наградените на конкурса благодариха на журито и на НДФ „13 века България” за грижата за младите писатели. А Радослав Петкашев обобщи: „Много важно е това, което правите. Защото за един млад писател доста лесно е да се обезкуражи и отчае”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

НДК става домакин на книгата за седмица преди Коледа и Нова година

Националният дворец на културата става средище на книгата за седмица преди Коледа и Нова година. 47-мият Софийски международен панаир на книгата и 7-мият Софийски международен литературен фестивал се провеждат на общо шест нива в Националния дворец на културата и ще продължат до неделя, 15-ти декември.

Това е най-очакваният и мащабен книжен форум в страната. Очакван е от издателства, книгоразпространители и любители на книгата. Които не са малко, още повече преди празниците, за които може би най-подходящият подарък е книга.  Официалното откриване на Панаира е на 10-ти декември, вторник от 17 часа в Централното фоайе на Националния дворец на културата, а ден преди това започва Софийският международен литературен фестивал. Той ще започне в 10 часа на 10 декември в Огледалната зала на СУ „Св. Климент Охридски“ с Международна конференция: „Френската литература на кръстопътя на езиците и културите”. Лекцията е  на Ан-Розин Делбар от Белгия. След нея е лекцията на Стоян Атанасов - „Имигрантът Цветан Тодоров”. Конференцията е озаглавена „Да пишеш на френски“ и е организирана от Международната организация на франкофонията. Тя ще обогати фестивалната програма и ще допълни дискусиите и срещите с автори, за които езикът, на който пишат често е избор, бунт, съпротива и свобода. Макар френскоезичната литература да се простира на пет континента, в нея се отличават различни теми, засягащи политически и социални въпроси, множествеността на идентичността, сексуалността и насилието /За програмата й можете да прочетете тук/.

А в дните между вторник и неделя над 160 книгоиздатели и книгоразпространители от България и чужбина ще се представят в НДК. Там ще продължат и събитията свързани със Софийския международен литературен фестивал, както и започващите от Панаира на книгата /програмата за тях вижте тук/. Срещите от културната програма на панаира ще бъдат на сцената на 4 етаж на НДК и на щандовете на издателствата, а от фестивала - в Мраморното фоайе. Много са авторите, които ще се представят на двете места, но ни се иска да обърнем внимание на няколко събития. Не, че другите не заслужават, но нека всеки направи своя избор. Общото в тазгодишното издание на Софийския международен литературен фестивал не е нито територията, нито задължително близката култур��. Обединява ги езикът, на който пишат.

Международната програма на фестивала тази година е посветена на френскоезичната литература и нейното многообразие, което в значителна степен идва от писатели, за които френският език не е майчин. Това обичайно са автори от бивши колонии или такива, които избират да пишат на този език. Затова за тазгодишните гости на фестивала можем да говорим като за френскоезични писатели от различни точки на света. Анна Мои, Самира Негруш, Жан-Марк Тюрин, Бернар Коман, Дени Терио, Армел Жоб, Жан Портанте, Франсоа - Анри Дезерабл, Аксиния Михайлова и Елица Георгиева са сред гостите на Литературния фестивал. До този момент участници в него са били повече от 250 поети и писатели от 28 държави.  Фестивалът е своеобразен форум, който събира на едно място български и световни автори и създава пространство за диалог и за среща на литературите, на големите и малките езици, на културите на различните държави.

Колкото до Културната програма на Панаира на книгата, там е предвиден и детски модул. Срещите и представянията на двете събития са много, даже повече, отколкото дори и един изкушен от литературата човек би могъл да понесе. Но както казва Мечо Пух – Колкото повече, толкова повече. Или би могло да се каже - за всекиго по нещо. Но все пак искаме да отбележим и няколко събития. В деня на откриването на Панаира на 10 декември от 18 часа на сцената на ет. 4 ще бъде представена поредицата „Хари Потър - 20 години магия“ на издателство „Егмонт” с илюстрациите на Любен Зидаров, които срещнаха безумна и безсмислена съпротива от страна на фенове на лустросаната по-рано поредица.

На 11 декември пък от 18 часа в Литературен клуб „Перото“ в НДК ще бъде връчена наградата за поезия „Иван Николов“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е учредена през 1994 от издателство „Жанет 45“. Отличието се връчва в две категории – за цялостно творчество и за най-добра поетична книга за годината. Първият лауреат на наградата е Христо Фотев, а носители на наградата през годините са Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Георги Борисов, Александър Секулов, Петър Чухов, Марин Бодаков, Оля Стоянова. Наградата за поезия „Иван Николов“ е частна инициатива, необвързана с държавните институции и спонсорирана единствено от издателство „Жанет 45“. Нейната цел е да бъде израз на подкрепата, която издателството оказва на съвременната българска поезия и литература. Номинираните по азбучен ред са: Антон Баев - „55 меланхолии”, изд. Коала Прес; Виолета Кунева – „Почти всичко е наред”, изд. Жанет 45; Иван Ланджев – „Ти, непрестанна новина”, изд. Жанет 45; Кръстьо Раленков – „Кислород”, изд. Литературен кръг „Смисъл“; Марианна Георгиева – „Изход”, Издателство за поезия ДА; Николай Бойков – „101 посвещения”, изд. Смол Стейшънс Прес; Цвета Делчева – „Отворени възможности”, изд. Ерго; Цветанка Еленкова – „Седмият жест II”, изд. Versus; Цочо Бояджиев – „Книга за разкаянията и утешенията“, изд. Жанет 45; Яна Букова – „Записки на жената-призрак”, изд. Жанет 45.

И същата вечер от 19 часа на същата сцена е премиерата на една особена книга - „Балканалия. Да растеш по време на преход“ /изд. „Парадокс”/ от Самира Кентрич. Това е графичен роман от словенската художничка и визуален артист Самира Кентрич. Водещ на събитието е Георги Ангелов. Думите за книгата ще са на проф. д-р Веселина Вълканова и проф. Анри Кулев. „Балканалия“ (превод от словенски: Георги Стойчев) е дълбоко личен и съкровен колаж от моментите на собствените ѝ детство и юношество. Романът разказва за израстването на едно дете от преселническо работническо семейство в Социалистическа федеративна република Югославия. Това е силен разказ за корените и идентичността, за дома и емиграцията - както навън, така и навътре в себе си. Сам по себе си произведение на изкуството, графичният роман на Самира Кентрич насочва погледа ни към вечната тема за това кои сме, как светът около нас ни променя и как ние му влияем.

Както отбелязахме, не можем да разкажем за всичко, което ще се случва на това наистина голямо литературно преживяване, но всеки може да избере своята гледна точка и пристрастие. А иначе на 14 декември ще бъдат връчени наградите „Златен лъв” за най-добър издателски проект /от експертно жури/ и с най-голяма обществена значимост /от журналистическо жури/. Седмото издание на Софийския международен литературен фестивал и 47-ия Международен панаир на книгата се организират от Асоциация „Българска книга“ с подкрепата на Министерството на културата на България и Столична община. Събитията се провеждат в партньорство с Международната организация на франкофонията, Френски институт, Посолство на Швейцария в България. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2019 година. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: 22 къси разказа в 22-то издание за наградите на името на Рашко Сугарев

22 разказа се състезаваха в 22 – то издание на Национален литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години. Конкурсът се организира от Национален дарителски фонд „13 века България” като и жури, и участници благодариха на фонда за поддържането през годините на това отличие /на снимката – Слава Иванова, изп. директор на НДФ „13 века България” и писателят Георги Величков/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени: Първа награда – почетна грамота и 700 лв. – на Ангел Иванов от Габрово, за разказа „Добрият християнин“; Втора награда – почетна грамота и 500 лв. – на Десислава Николова от София, за разказа „Дексаметазон“; Трета награда – почетна грамота и 400 лв. – на Росен Карамфилов от София, за разказа „Приказка за един гений“. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на фонда Слава Иванова. А носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, който сега отново получи награда.

Част от журито на конкурса - Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев /от ляво надясно/

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в миналогодишния конкурс Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. От името на НДФ „13 века България“ наградените получиха подбрана колекция от собствени издания на Фонда: „Юбилейна книга. Кръгла маса „История и перспективи“, 35 години НДФ „13 века България“; „Любов по всяко време. Разкази на лауреати от Националния конкурс „Рашко Сугарев“ 1998/2014“; монографиите от поредицата „Съвременно българско изкуство. Имена“: „Енчо Пиронков“ от Красимир Линков, „Божидар Бончев“ от Ружа Маринска и „Ясен Гюзелев“ от Георги Лозанов. Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ дари на всеки от тях Юбилейния албум „Съкровищница“, публикуван по повод 140-годишнината от основаването на институцията.

Изп. директор на НДФ “13 века България” Слава Иванова връчи първата награда в конкурса на Ангел Иванов от Габрово, за разказа „Добрият християнин“

Важна е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”.  Теодора Димова, също член на журито от няколко години отбеляза, че много се радва за съществуването на този конкурс и неговата дългогодишна история. За мен е чест, че съм от няколко години в журито, сподели писателката. Според нея разказите, които кандидатстват в този конкурс са над средното ниво. Добави, че графоманията е плъзнала и с помощта на интернет, но някак си авторите, които кандидатстват тук са над средното ниво. Във всеки разказ има драматургия, стремеж да се направи ситуация, авторите не допускат слободията от фейсбук и социалните мрежи да се пренесе в тях. Впечатлението й е, че младите автори се занимават със социални проблеми, с болката и надеждата и това прави здравословно състоянието на младата българска литература.

Тя използва медицински термин, но не бива да забравяме, че самият Рашко Сугарев завършва първоначално медицинa във ВМИ - Пловдив през 1967 г. Работи като лекар в продължение на 4 години и воден от вътрешния порив на призванието си, поема по пътя на литературния труд. Умира млад – през 1995 г. Носител е на редица литературни награди и негови произведения са преведени на немски, руски и чешки език. А друг член на журито – писателят Деян Енев също отбеляза важното място на този конкурс. И преди време каза: „В литературата има писатели, които вървят по отъпкани пътеки. Има писатели, които сами проправят пътеки. Рашко Сугарев беше такъв писател. И конкурсът продължава да е един от смислените, които прехвърлят мост изобщо в литературната традиция на България. Защото един от големите проблеми на българската литература е, че тя е на отделни островчета – възрастови, естетически, всякакви. И този конкурс на името на Рашко Сугарев се опитва да прави тъкмо това – да прехвърля мостове…”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Слава Иванова: Основната мисия на НДФ „13 века България” е дарителството

„Основната мисия, основната цел на Национален дарителски фонд „13 века България” е дарителството. Пред екипа на фонда, и пред мен стои изключително важната задача - да работим в тази посока, защото излишно е да казвам, че дарителството в България традиционно има много дълбоки корени”, казва в разговор за „въпреки.com” новият изпълнителен директор на фонда Слава Иванова.

Фондът е създаден през 1980 година, в началото учреден като Държавно -обществена организация, по-късно преименуван в Национален дарителски фонд „13 века България”. От тогава досега в продължение на близо четиридесет години хиляди дарители – физически и юридически лица, с благородни дарителски жестове подкрепят българската култура и изкуство, опазването на културно - историческото наследство, образованието, науката, подкрепят се социално - интеграционни дейности. Фондът е участвал в изграждането на важни за българската духовност и култура и за нашето историческо наследство обекти. С негови средства са построени паметникът на Съединението в Пловдив, съграден е музеят „Земята и хората” в София, мемориалът на загиналите български войни за Обединението на България в Разград, възстановени са военни гробища в Добрич и Тутракан, реставрирани са къщите-музеи на големите творци Борис Христов и Панчо Владигеров в София и много други.

Проф. Васил Геров - снимка архив НДФ “13 века България”

А Слава Иванова продължава: „През 80-те години фондът е единствената организация, през която преминават всички дарения в България. Той е създаден с тази цел – да подпомага и организира дарителството в страната. И в момента по закон това е негова функция и негова мисия. Нищо, че мнозина припознават НДФ „13 века България” само като една от организациите, чиято основна дейност е финансирането на културни проекти, като фонд „Култура”, например. Всъщност има съществена разлика. Разбира се, НДФ подпомага и в момента външни проекти, но все пак основната му цел е друга. Той се разпознава преди всичко като организацията, която инициира и организира национални дарителски кампании в подкрепа на науката, образованието, културата, социалната сфера. Това е мисията на Фонда. Убедена съм, че ще успеем да развием всички приоритетни насоки в дейността си. Много неща са се случвали,

историята на фонда е изключително богата.

И това задължава. Не случайно в Управителния съвет на фонда влизат няколко министри – освен министърът на културата, който е и председател на Съвета, министърът на образованието и науката, министърът на здравеопазването, министърът на труда и социалната политика.” Слава Иванова отбелязва, че подготвят и нов сайт, в който акцентът ще поставят именно на дарителството като основна мисия и цел на фонда. „И веднъж разпознавайки ни, аз мисля, че ще насочим усилията си и усилията на много хора, които ще имат достъп до този сайт, към нашата дейност”, казва Слава Иванова.

Къщата в София, където се помещава фондът, е дарена от проф. Васил Геров

Нека припомним, че къщата, в която се помещава фондът, е дарена от проф. Васил Геров. „Проф. Васил Геров е от тези хора, които искат всичко да научат. Като се хване с нещо, трябва да го научи. Енциклопедист. Той беше „Водният цар”, много забележителна личност”. Това каза за него преди време за „въпреки.com” проф. д-р Валентин Обретенов от катедра „Хидроаеродинамика и хидравлични машини” на Техническия университет в София, който сочи проф. Геров за свой учител не само в професията, но и в дарителството. Роден през  1904 г. в село Скалско, Васил Геров изминава един изключително интересен житейски път, включително и извън България. А у нас той стига до позицията на преподавател, професор и съосновател на Технически университет в София. Днес

името на проф. Васил Геров се свързва

както с научния му принос за Техническия университет - София, където създава катедра „Хидравлични машини“ и пише първите учебници по специалността в България, така и с дарителския си акт към българската държава. Васил Геров дарява къщата си на НДФ „13 века България“ с волята в нея да се обособи изложбена зала, която да носи името му, като пространство за изложби, концерти, дискусии, представяния на книги, четения, връчване на награди, рецитали на рояла Bluthner на проф. Геров, който и до днес се пази в добро състояние.

Роялът Bluthner на проф. Геров продължава да звучи прекрасно под пръстите на младите таланти

Извън темата за дарителството, фондът ще продължи и много от сегашните си проекти. От НДФ „13 века България” е инициирана Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“, която ще бъде връчена за осми път на 11 май тази година. Наградата ще бъде присъдена за български роман, издаден през 2018 г. Журито за 2019 г. е в състав: проф. дфн Амелия Личева ― председател, Владимир Зарев, Марин Бодаков, доц. дфн Пламен Дойнов и Светлозар Желев.Отново ще бъде присъдена за 22 - и път и наградата от Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев”. Носители на тази награда са редица станали по-късно известни български писатели, сред които Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Борис Минков, Оля Стоянова и ред други.

Писателят Захари Карабашлиев получи миналата година Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за романа си “Хавра” /изд. “Сиела”/

Към младите е насочен и Годишният национален  конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“ за автори до 35 години, който се организира съвместно с Фондация „Литературен вестник“. Учреден през 2012 г., конкурсът-работилница стимулира задълбочената и аргументирана критика върху произведения от всички жанрове, български или преводни, издадени през предходната календарна година, способства за насърчаване на лична позиция и собствена култура на интелектуално общуване, работи и обучава в разрешаването на различни предизвикателства, свързани с литературнокритическата ситуация у нас. Традиция, която фондът поддържа заедно с Националния литературен музей е и връчването на Националната награда за поезия „Владимир Башев“, която получи през 2017 година Росен Карамфилов, син на напусналия ни през 2014 година художник и сценограф Кольо Карамфилов.

Росен Карамфилов взе наградата за поезия “Владимир Башев” за 2017 година за стихосбирката си „Церебрална поезия“ /изд. „Жанет 45“/

Продължава и издателската поредица „Съвременно българско изкуство. Имена“, представяща живота и творчеството на водещи български творци от областта на визуалните изкуства. Това са малки монографии, които имат и научен, и образователен характер. Според Слава Иванова друга поредица, която обстойно да представя тези автори, няма. Отделните галерии правят каталози за свои изложби, но тук целта е да бъдат представени целенасочено тези знакови художници и скулптори, живели и творили в 20 век.

Фондът, освен централна администрация, развива дейност в страната чрез регионалните си центрове, които се помещават в къщи в Самоков, Трявна и Сливен. Особено интересна е Сарафската къща в Самоков. Тя е построена и обитавана от известната еврейска фамилия Арие, напуснала Виена и заселила се по българските земи в края на ХVІІІ век. Изградена е през 60-те години на ХІХ век от пловдивски строители. Архитект е майстор Стефан от Одрин - проектирал типична градска симетрична къща. Дърворезбата по таваните и стенописната украса са напълно автентични, свързват се с разцвета на Самоковската художествена школа и са неин най-представителен образец. Освен за обитаване от членове на сарафската фамилия, къщата е използвана и като банка и търговска канцелария. Националният паметник на културата е архитектурна забележителност, посещавана от български и чуждестранни туристи - стопанисва се и се поддържа от Национален дарителски фонд "13 века България", на който е дарена. Но тя е място, което се използва за срещи, изложби и събития, които Слава Иванова смята, че могат да бъдат активизирани и разнообразени. На първо място тя има намерение

да бъде възобновено едно мащабно събитие за фонда,

пък и за България – младежкият арт фестивал „Река на толерантността”. Той е иницииран през 2010 година по проект на фонда, но заради липса на финансиране сега е спрял. Намерението е да се кандидатства по Норвежката програма с проект за този фестивал и след това изложбата от творби, създадени в неговите рамки, да може да бъде показана в централата на ЮНЕСКО. Целта е студенти и преподаватели от висши учебни заведения не само от България, но и от Балканите и света в областта на визуалните изкуства да се съберат в Самоков и да работят заедно. Те включват в произведенията си елементи от трите основни религии в региона – православието, исляма и юдаизма. „Надяваме се, че ще стане интересен проект, чиято основна идея е чрез изкуството да общуват и да намерят общ език млади таланти, представители на различни етнически и религиозни групи, творци от различни държави. Ще поканим изтъкнати преподаватели от Националната художествена академия – София, учебни заведения в Норвегия и балканските страни, които посредством неформално образование ще предадат на по-младите си колеги своите професионални умения,  знания и опит. Своеобразно съчетание на пленер, обучение и изложба”, споделя Слава Иванова.

НДФ “13 века България” издаде преди време и сборник с разкази на лауреати от Националния конкурс “Рашко Сугарев”

За нея срещата с тази къща е била неочаквано откритие не само заради факта, че е една от малкото все още запазени в Самоков като национална архитектурна ценност, но и защото в нея и около нея са се случвали, случват се и ще се случват много интересни събития. „Тя, разбира се, е с широко отворени врати за всички видове изкуства, за всички видове културни събития, но и самата тя предполага особен вид представяне и интерес. Слава Богу, в чудесно състояние е. Реставрирана е.

Съхранява и днес възрожденската атмосфера.

А дворът около нея дава невероятни възможности за организиране на проекти на открито – фестивали, конкурси, изложби. Самоков е град с мно��о богати традиции. Възрожденският дух там е жив. Да не говорим, че в непосредствена близост до Самоков е и Боровец. Сарафската къща, като част от богатото ни културно наследство, е обект и на културен туризъм. Това ни задължава да я популяризираме и в чужбина. И се налага да го правим по един достатъчно убедителен начин”, убедена е изпълнителната директорка на фонда.

Художествената галерия „Гъбенски“ в Трявна, е открита през 2006 година. Намира се в двора на възрожденския архитектурен комплекс „Калинчева къща“, строен през 1830 г. от изтъкнатия майстор - строител Димитър Сергюв. Фондът има установено партньорство със Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство и с Националната гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“, а произведения на деца от гимназията често гостуват в изложби, организирани в експозиционната зала на галерията. Но идеята на Слава Иванова е тя също да стане културно и образователно средище. „Защото не е достатъчно там да се случват само изложби. Със сигурност това, което е започнато и се развива са чудесните ни отношения с приложното училище в Трявна. В нашата галерия можем да организираме изнесени уроци за учениците. С училището вече имаме едни общ проект под формата на пленер. Преподаватели, и ученици имат възможност да творят, а произведенията им се показват в двора и в самата галерия. Но аз имам и друга идея. Общината е получила от Гъбенски като дарение една прекрасна възрожденска къща, в съседство до нашата галерия. За съжаление в момента тя е затворена. Волята на дарителя е в нея да бъде експонирана неговата колекция от произведения на изкуството. Ще водя разговори с кмета, част от нея да бъде трайно представена в нашата галерия. ”, казва Слава Иванова.

Журито и номинираните тази година в Националния  конкурс - работилница за литературна критика „13 века България“ за автори до 35 години, който се организира съвместно с Фондация „Литературен вестник“

„Третият ни регионален център в Сливен - етнографският комплекс „Хаджи-Данчови къщи” е с широки възможности за развитие на културни и образователни проекти. Идеята ни е в проектите, които ще реализираме там,  да съчетаваме изкуство и образование. Така те ще допринасят не само за развитието на фонда, но и за градовете, в които се намират нашите центрове. Програмата им ще бъде много наситена.

Очаквам с нетърпение новия ни сайт,

за да запознаем всички с идеите и проектите, над които вече работим.”, споделя изпълнителната директорка на фонда. И въпреки, че не иска да дава превес на визуалните изкуства, което е нейната основна компетентност като изкуствовед, фондът ще направи това, в което е неговата сила. Започнали са разговори с музеи и галерии за гостуване на техни експозиции, включително и в галерията в къщата в София. А и има желание да се подготви една мобилна изложба от колекцията на фонда, в която има творби на Димитър Казаков - Нерон, Найден Петков и други художници. Тя няма да има музеен характер, но е важно според г-жа Иванова да се покажат тези автори, които са били най-щедри дарители. Изложбата може да обиколи центровете на Фонда в страната, а и да гостува в други галерии и музеи.

Откриване на една от изложбите в галерия “Академия” на Националната художествена академия на участници в Световния конкурс за детска рисунка на фондация “Малък Зограф”, който се подпомага от НДФ “13 века България”

Продължаваме за плановете на фонда: „От няколко години не са правени сесии. Имаме намерение тази година да върнем конкурсното начало при подкрепата на външни проекти. И сме избрали много интересна тема. Тя насочва внимание към онези сфери извън културата, които са също приоритетни за фонда. Имам предвид социалната и образователната сфера. Управителният ни съвет вече утвърди нашата сесия и темата ѝ -  

„Детски работилници за изкуства”.

Надявам се да бъдат представени много интересни проекти. Знаете, че образователните програми и в музеи, и в галерии, и в други културни институции са онази сфера, която в последно време се развива най-бързо. И трябва да бъде така, защото в крайна сметка адекватното представяне на изкуството пред младите хора, пред децата, не само формира тяхното отношение към него за цял живот, но дава възможност и да се разширяват уменията, познанията им в много други сфери. Не случайно не сме поставили ограничения на темата, искаме да имаме възможност да избираме проекти във всички изкуства. Ще ни бъде много трудно, разбира се, при журирането, но съзнателно формулировката ни е по-обща. Целта ни е различни институции да могат да кандидатстват и колкото е възможно по-интересни, по-иновативни и обхващащи различни възрастови групи проекти да подкрепим. Така че в момента разсъждаваме върху критериите. Надявам се много скоро да имаме възможност да обявим официално темата, да отворим конкурсната програма и всички, които имат желание да кандидатстват. Децата ще имат възможност да придобият практически умения и теоретични познания, да учат как се прави изкуство, а и тези занимания ще реализират художествен продукт. При сценичните изкуства ще очакваме чудесни представления, на които родителите ще бъдат щастливи да видят дечицата си като актьори на сцена. Това е в рамките на тази година. Ще се стремим догодина да отделим по-голям финансов ресурс и да обявим две сесии. Това би било още по-добре. Първо, защото конкурсното начало винаги предполага по-добър и по-качествен подбор, а и освен дава възможност на фонда да определя  своя политика при избора на проекти за подпомагане”, споделя Слава Иванова.

Продължава и издателската поредица „Съвременно българско изкуство. Имена“

Друг акцент е, че имат желание през тази година да инициират няколко важни дарителски кампании, посветени на национални каузи. „Първата ни идея е предложение на екипа на фонда. Тя не е нова. От 70-те години до днес е дискутирана многократно в общественото пространство. В София няма монумент, който

да символизира българската държавност.

Знакови за столицата ни са и катедралният храм - паметник „Св. Ал. Невски” и паметникът на Незнайния войн, които имат отношение към темата, но не я въплъщават. Във всички големи европейски столици има такива монументи и то в централната и най-представителна част. Давам си сметка, че това е трудна задача. Тя търпи развитие и ще премине през ��азлични етапи. Със сигурност първата фаза предполага широка обществена дискусия за изясняване на идеята и характера на подобен монумент. Ще организираме работни кръгли маси с изтъкнати скулптори, с историци, с архитекти. Очакваме от тях професионални мнения, и реакция първо към самата идея, и второ - предложения как би могла да бъде реализирана. Една такава кауза е не само значима, но и тя наистина би била в състояние да обедини не само българите, които живеят в страната, но и онези, които са далеч”, твърди Слава Иванова.

Споделяме, че сме свидетели как често националното се разбира и се измерва с размера на меча или наличието на кон или не в някои от съответните скулптури. Слава Иванова е съгласна и добавя: „За това и сме много умерени и не предпоставяме решението. Нека идеята да изкристализира, да имаме по-ясна представа за това какво искаме да се случи и едва тогава могат да бъдат водени конкретни разговори, включително и за това, къде може да се осъществи тя. Една подобна задача би била и стимул за развитието на съвременната българска монументална скулптура. Нека има сблъсъци, по-добре да са публични и смятам, че различните мнения могат да бъдат ползотворни.

Първият въпрос е какъв трябва да бъде този символ.

Съвременното изкуство дава възможност за много и различни решения. Така че като говорим за монумент – символ на държавността нямам предвид фигурата на хан Аспарух на кон. Трябва да се търсят по-съвременни форми. Ако ще се конкурираме с някои от съседите си, това едва ли е най-добрият вариант да създадем нещо трайно, което олицетворява държавата ни. Идеята е съвсем друга, мисля че тя е актуална и може да обедини много хора. Целта е да ги накара първо да се замислят какво е държавата за нас и защо имаме нужда от нея. Дори с повдигането на този въпрос вече сме извървели някаква част от пътя. Ние имаме желание да работим по тази тема. А тя може да бъде обвързана и с други национално значими цели – мисията на фонда е тази”, разкрива Слава Иванова.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ "13 века България"

И продължава: „Фондът трябва да работи много по-тясно с българите в чужбина. Не само да събира спомоществования, но и да приобщава. За тази цел той трябва да споделя и да работи за идеи, които са наистина обединяващи. Ще организираме и други кампании, които в годините вече са били част от дейността ни. Фондът е участвал в реставрацията на войнишките паметници, ще продължим да работим по това. Поставили сме си за задача да помогнем и на общината в Самоков за реставрацията на Синагогата там. Ето една друга важна сфера, която е наш приоритет - как опазваме културното наследство, как се грижим за него, как можем ние като фонд да помогнем. Това са целите и задачите ни през 2019 година. Мисля че не са малко и всички имат своето значение. Вярвам, че ще се справим. Екипът ни е прекрасен. Колегите са чудесни професионалисти, с много опит и аз разчитам на тях, защото дейността на НДФ „13 века България“ е една нова територия и предизвикателство за мен. Имам административен опит, но във Фонда се изисква един по-широк и по-обхватен хоризонт на мисленето. Старая се да разбивам границите на досегашния си професионален път”, споделя за финал Слава Иванова. Желаем й успех и сме убедени, че ще се случи. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Оля Стоянова: Не писането, животът е по-важен

„Давам си сметка, че моето поколение е загубено, но това е съвсем ново откритие, защото през цялото време мислех за поколението на мама и тате. Тате е роден 1948 година, мама 1953 година – те са прецаканото поколение. Поне така ги наричахме вкъщи. Всъщност идва другото поколение, което трябва да извърви този целия път на обратно. Дали е прецакано или загубено – всъщност сами накрая така решаваме. Много може да се каже – дали е времето, в което живеем. Мен по-скоро ме интересува личната формула как да успееш да живееш и да се чувстваш, поне да направиш опит  да се чувстваш доволен, а не щастлив. Не можеш да се чувстваш щастлив в кавички в свят, в който някои неща са предрешени”, казва поетесата, писател, драматург и журналист Оля Стоянова.

А си говорим с нея това в парка „Заимов” до самия театър „София”, където наскоро беше премиерата на пиесата й „Покана за вечеря”, спечелила конкурса на театъра за съвременна пиеса. А сега е сред номинациите за драматургия на фондация А’Аскеер” заедно с Георги Тенев и Яна Борисова. Не е виждала досега плаката на представлението и се снима до него почти с неудобство. Но това е Оля. „Всъщност писането, няма значение формата, всяко нещо си идва облечено със своите дрехи, т.е. никога не съм имала колебание дали това е разказ или се появява диалогът. Важното е как го виждаш в главата си. Знам, че в момента е повече за пиеси, даже продължава повече от три години и се чудя няма ли да ми мине този мерак. Аз не съм такава – да се хвърля в нищото. Опитвам се аз да контролирам нещата. В случая е малко по-силно от мен. Чудя се – няма ли да претръпне – не съм претръпнала”, казва Оля Стоянова иронично към самата себе си по повод няколкото пиеси, които написа в последно време.

 Откъс от разговора с Оля Стоянова можете да чуете тук

Аз си казах, че няма да съм магаре и да се заинатя за всяка дума. Гледах да бъда на репетициите поне на „Покана за вечеря”, за да видя, за мен е важно да видя как изговарят думите актьорите. Да се усети дали в устата им това е прекалено дълго, дали не се връзва. Не съм се инатила, но никога не е късно да го направя, разбира се. Не съм тропала с крака, иначе усещането за екип сега с Теа /Сугарева, режисьор на пиесата, за което получи наградата „Икар” на СБА за дебют – бел. авт./ и с хората имах усещането, че работим като екип. Страхотно е. Иначе, повече ми харесва процесът на писане, отколкото цялата суетня в театъра и не го правя заради суетата, просто харесва ми писането. Аз на сцена не бих се качила, ако може и покланянето накрая бих си го спестила. Не знам защо – явно хората са различни. Не разбирам и актьорите, виждам притеснението преди да излязат и после удовлетворението. Не бих си причинила това, за нищо на света…”. Говори като гимназистка Оля Стоянова, а в парка около нас търчат и се веселят дъщеря й Стояна на 8 години  и синът й Страхил на 5. Около тях е татко им Живко. Големият Виктор на 16 има свой живот и вече пренебрегва тези разходки с тротинетки в парка.

„Аз не ходя да предлагам пиеси –

виж, прочети и кажи какво мислиш. Извън театъра съм. Имам проблем да отида и да кажа: ”Можеш ли да ми поставиш пиеса?” Конкурсите са възможност аз да съм с чисти ръце и нещата да се случат по нормалния начин. За мен това е нормален начин, може би по-нормален е да отидеш при режисьор и да предложиш да ти я постави. Така, че конкурсът е сверяване на часовника в повечето случаи”, заявява Оля. Но двата спечелени конкурса за поезия на името на „Иван Николов” и „Николай Кънчев” миналата година й донесоха тегоби с това: „Защо тя?” Вече май го е надживяла, но й е мъчно, усеща се, главно, защото е надарена да харесва другите, когато са сътворили нещо хубаво. „Не обичам по принцип, да съм в центъра на вниманието и по-голям критикар от мене си нямам, т.е. винаги ще се намери някой да ме критикува, но аз съм си достатъчна като недоволна, то и така трябва да бъде, иначе си отглеждаме илюзии. Не знам как да реагирам”, споделя тя почти интимно за  преживените случки на злоба и завист. И продължава: „И аз съм губила конкурси, всеки губи конкурси. Миналата година бяха казали, че на „Малки ритуали за сбогуване” /постановка в Благоевградския театър/ не е стигнал един глас за номинация. Ми, не обърнах света, никой вкъщи не усети, че правя драма – животът си продължи. Може би понякога си мисля, че писането не трябва да е някакво средство да бъде компромис, да не бъде заместител на истинския живот. Всеки сам трябва да си намери формулата, но това ме кара още повече да се съмнявам.

Конкурсите имат единствения смисъл, че дават знак.

И тази номинация /за наградата А’Аскеер/ се появи в момент, в който аз бях силно разколебана. Така, че понякога е може би знак да се продължи в същата посока, понякога може и да не – не знам.” Оля не се отказва от съмнението към себе си. И не само, защото сме в парка, почти пред стъпалата на театър „София” си говорим за пиесата й „Покана за вечеря”.

Сцена от "Покана за вечеря" в театър "София" - снимка Иван Дончев

„Присъствах на един такъв помен. За тези неща е хубаво да се говори с хумор, другия хумор, който да пречиства. Не знам дали това може да се получи или не, но какво ни остава – да скочим в бездната и край. Като ученички бяхме писали с приятелката ми, като ходихме на философски четения, имаше такива и тя беше писала за бездната. Оттук нататък, какво повече от бездната. Имаше такъв повод – ние виждаме близките си хора и ги заковаваме веднъж завинаги – това е майка ми, това е баща ми. Всъщност не е така. Баща, майка, брат, сестра – понякога не успяваме да подредим пъзела в главата си.” Оля продължава да търси своето обяснение за нашия свят с малките му неща, но които водят и към някакви лични обобщения за човешкия смисъл, въобще. И признава. „Другото поколение аз, май, през цялото време си го нося. Първата ми стихосбирка „Фотография” е населена предимно със старци. Може би прекалено се вглеждам в тези хора. Другата ми пиеса „Малки ритуали за сбогуване” – действието се развива в старчески дом. И аз не знам – гледам да избягам малко от тези мои старци”.

Както е усмихната Оля става тъжна, но това е миг. Връща се към парка, изпълнен с деца, където тичат и нейните под контрола на татко си. И заключава: „В крайна сметка писането не е по-важно, животът е по-важен. Не бих приела да живея цял живот, подчинена на копнежа за писане, защото е толкова илюзорно. Хора са ми казвали: „Ами аз от немай къде започнах с писане.” Това е формулата за всичко -  няма да се получи от немай къде нито писането, нито рисуването, нито музиката, нито това да си добър фризьор или архитект.” Скепсисът към себе си не я напуска. Облечена е като тийнейджърка – дънки и дълга карирана риза, а е майка на три деца. Не крие, че са им се качили на главата на нея и на Живко, но това е пак към нейната самоирония. Но за книгите си казва друго, доста по-различно: „Не знам колко се получава, аз

ако съм майка на моите книги, бих им била ужасна майка. 

Непрекъснато се съмнявам и не знам дали не преминавам границата на добрия вкус за съмнението си към тях. То е толкова илюзорно – днес се получава, утре не. Всеки път започваш отначало и никога нямаш гаранции, че едно нещо ще стане или не.”

Връщаме се към другото и амплоа, където тя не е по-малко силна и ярка – журналистиката. Чрез нея се познаваме и после дойдоха, поне за нас, стиховете й, книгата за непознатите места на България заедно със съпруга й, книга с прекрасни снимки. „Не бих искала да я загърбвам, защото журналистиката носи здравословната доза любопитство към света, т.е. не бих искала да се капсулирам, защото на мен ми е нужно. Дори аз като пътувам си представям какво от тази история би могло да се разкаже. Това е повод да се срещаш с хората, да разговаряш с тях. За това мисля, че не трябва да я загърбвам, защото ми е много интересно. Миналата седмица правих интервю с майстори-пекари, които цяла нощ в центъра на София работят, тогава центърът е различен, цяла нощ месят хляб и го чакат да втаса, защото го месят с квас. Това е история на разказ, това е история, която може да бъде разказана и по съвсем други начини. Журналистиката е повод да се добереш до тези истории, защото не мисля, че ние имаме възможностите да открием толкова светове, ако живеем нормалния си живот от вкъщи в работа и обратно.”

Непрекъснато Оля търси сюжети, ситуации, но преди всичко хора. И уточнява в актуалния контекст на професията:

„Не бих могла да гоня политик

и бих се чувствала като болна. Давам си сметка, че аз като започнах бях на 22 или 23 годин��. Тогава недоумявах, защото цяла една редакция имаше само един или двама възрастни, сякаш цяло поколение го нямаше. Не е нормално, като включа новините на SNN – на колко години са говорителките, на колко години са журналистите. На всички ни е ясно за какво става въпрос. Толкова е ясно да облъчиш едни хора, които да са меки, ти да ги изграждаш като…” Оля не довършва, но знаем за какво говори. Отчита, че много от нещата, които ни се случват са и въпрос на манталитет. Но за себе си счита, че протестите дори да са позаглъхнали, „те показаха колко неща са се утаили на дъното и, според мен, докато не се променят нещата, протести ще има. Не може да се утаи толкова лесно и край -  звучи ми нещо като блато. Аз го виждам и по нас, с хор��та, които са на наша възраст и говорим, говорим за загубени поколения. Колко поколения трябва да са загубени и колко търпение трябва да имат тези, които са на 20 години, за да не се случи нищо. Пак е въпрос на време. Има енергия в това и има хора, които мислят, че трябва нещо да се променя.”

Оля с дъщеря си Стояна

Така си говорим на една градинска пейка, а Оля търси с очи Живко, Стояна и Страхил. Те просто се забавляват в пролетния ден заедно с други деца и родители. В такава атмосфера светът изглежда почти прекрасен. Мислим това заедно, без да го коментираме, но някак си Оля разбира и споделя:” Ние през цялото време така сме действали. Когато се запознахме с Живко, той работеше на връх Мургаш. Беше метеорологичен наблюдател горе на върха – 20 дни работеше горе, а 40 дни обикаляхме. В момента, в който се качиш на връх Мургаш – горе няма нито ток, нито вода, нямаше път да се стигне – ти си над нещата. Виждаш отсреща, като падне мъглата над София, там като нещо изпаднало в ниското, виждаш Витоша, виждаш високите части на Рила, някакви далечни части на Родопите…Беше ни най-щастливото време. Аз не обичам тълпите, в момент, в който сме тръгвали дори с приятели сигурно се съпротивлявам на идеята, защото съм връзвала хора да чакат. Отивали сме с Живко на Лакатник и аз казвам - хайде на Рила и просто тръгвахме. Винаги ни харесва просто да излезем извън пътя – най-ценното е да си поговориш с онези хора, пак моите дядовци и баби. То какво остана в селата. Дори за политика сме говорили… И аз обичам Рилския манастир, обичам и Велико Търново, всъщност ние не познаваме България, това което говорим за нея е всъщност едно голямо клише. Продължаваме да ходим по пещерите, те децата само като влезем в пещери ни слушат, иначе така са ни се качили на главата и се возят…” Пак да си дойде на своето Оля, но го казва щастливо, не като майка, горда  с трите си деца, а като човек, който дава свобода и отстоява своята.

Стояна и Страхил в парка

„Децата са това, което ни държи здраво стъпили на земята.

Казваха ми, Оля, пиесите, чети си ги на глас. Това просто няма как да се случи. Представям си как би изглеждало отстрани. Имаме стаи, в които можем да избягаме, но децата да отворят вратите и да видят как майка им ходи така и чете пиеси. Изглежда абсурдно, изглежда фалшиво и просто…Децата са ми мерило, някакъв лакмус да бъдем нормални, защото писането може да стане, а може и да не стане. Не е толкова висок залог, другото е важно - по-добре те да станат добри хора.” Това е Оля – тийнейджърка с дънки и карирана риза с три деца и съпруг, с когото обичат да са по планините. Специално е – без суета, тази външната, а с онази особената, която ни прави истински. И все пак за 16 годишния Виктор: „Прави планове в каква посока би могъл да поеме или поне прави планове, ако учи тук дали може да ходи насам-натам. Мисля, че няма да е загубено поколение, но това е като че ли задължителният оптимизъм. Ние като разберем, че и тяхното поколение ще е загубено, какво ни остава – да се гръмнем ли или да скочим”, пита горчиво Оля. А иначе със Стояна  и Страхил се забавлявахме страхотно след нашия разговор – деца… ≈