#Воденичарова

[vprki]

СГХГ прекрачва от Старата в Новата година с незабравими изложби

С великолепни и много различни изложби Софийска градска художествена галерия завършва годината, но заедно с тях продължава и в следващата 2024. За екипа ѝ начело с Аделина Филева, нейния директор зад програмата от тези подаръци за публиката стои много познан��е, въображение, изследователски труд и преди всичко любов и преданост.

Припомняме, че  за изключителната изложба „Генко Генков.Отвъд видимото“ в СГХГ (14 юни – 12 ноември 2023)  по повод 100 години от рождението му галерията беше отличена с престижната  Награда на София за визуални изкуства. /На водещата снимка кураторите Наташа Ноева, Ана Топалова, асистент, Красимир Илиев и Аделина Филева. За забележителната изложба и цялостната ѝ драматургия като замисъл и реализация може да прочетете във „въпреки.com” тук./

Още продължаваше изложбата, когато на 1 ноември се откри на втория етаж на галерията експозицията на Евгения Воденичарова или Гената (1946 - 2013), както я наричат нейните близки. Тя съвпадна с ретроспективната изложба на Генко Генков, с когото са били приятели. Техните две противоположни съдби – тази на нестихващата широка популярност и на скритото, познато на минимален кръг от почитатели творчество ще се срещнаха в залите на СГХГ.

Евгения Воденичарова "Корида", 1973

За широката публика художничката беше откритие. Уникален и напълно различен е почеркът на Евгения Воденичарова -  неочакван, експресивен и мощен, едновременно с това и странно деликатен, нетипичен за 70-те години на миналия век. Това е  времето през което са създадени повечето от нейните творби. Рисува предимно портрети, пейзажи и на��юрморти. Най-често срещаното мнение за нея е, че това не е български творец. До 2010 г. повечето от творбите ѝ не са показвани. Малко по-късно една картина от серията „Корида“ участва в изложбата „Хайку пространства” в несъществуващата вече галерия „Кръг+“. През 2012 е първата ѝ индивидуална изложба, която подготвя съвместно с Красимир Илиев (той е куратор и на ретроспективната ѝ изложба в СГХГ) на в столичната галерия "Сезони", която също не е вече в културния ни пейзаж а след това нейни творби са представяни в проекта „10х5х3” в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 и предизвикват изненада сред специалисти и ценители. Трудно завършва Академията, защото дипломна ѝ работа „Корида“, няколко пъти е отхвърлена, защото е очевидно „еретична“ във времето на трудово-борческите сюжети. Единствено застъпничеството на нейния професор Ненко Балкански  ѝ позволява да се дипломира.

Евгения Воденичарова "Митето" /Димитър Воденичаров/, 70-те години на ХХ век

„Макар и посмъртно, в залите на СГХГ бе подредена нейна истинска ретроспективна изложба. Включените в нея творби свидетелстват не просто за таланта на една българска художничка, в която няма нищо българско; не просто за шеметния дух на една жена, отказала да прекрои жаждата си за изкуство според представите на една извратена "правилност".“ Пише за изложбата ѝ изкуствоведът и директор ГХГ в Казанлък Пламен В. Петров.

И не може да не подчертаем, че изложбите в СГХГ и като планиране и реализация имат своя драматургичен и смислов контекст. Още се любувахме на творчеството на Евгения Воденичарова, когато се откри изложбата „Янаки Манасиев. Самотен и встрани“ ( 21. 11. 2023 – 11. 02. 2024 ) в пространството на галерията, където дни преди това ни заливаше таланта на Генко Генков  Публикуваме кураторския текст на Галина Димитрова-Димова, куратор на изложбата заедно с Аделина Филева и Старейшинска-Ангелова. И с малко допълнение от нас.

Мила Старейшинска- Ангелова /л/ и Галина Димитрова-Димова /д/

„Янаки Манасиев (1932 - 1978) е сред ярките имена на българското изкуство от втората половина на XX век,  макар да не е достатъчно познат на широката публика днес и особено на по-младото поколение. През краткия си жизнен път авторът създава внушително по размери, многообразно и високо стойностно творчество. Подминал суетните амбиции и мимолетните възвеличавания, творецът остава леко встрани от оживения художествен живот у нас през 60-те и 70-те години на XX век.

Творческото кредо на художника обяснява близките черти, които могат да се открият в картините му свързани с  изкуството на френския модернизъм. Търсенето на сходни до неговата нагласа изразни средства го доближават до чистия цвят и форма при Матис, до монолитните обеми при кубистите, и до екзотичните мотиви при Гоген. Сред своите съвременници Манасиев е имал авторитет на новатор в изкуството, който гради собствен - оригинален и смел стил. Това той прави скромно и последователно, следвайки своя  мироглед и идеал.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

Изкуството му придобива във времето диалектични черти: едни картини са експресивни, драматични и пластична мощни, а други - нежни, хармонично спокойни и изтънчено поетични. Цялостно творчеството на художника се съсредоточава в изграждане на цветна композиция със сложни колоритни решения, с дълбока психология и емоционалната изразителност на образите, което да разкрие цялостното духовно излъчване на творбата.

Основното място в неговите произведения е отредено на човека с цялата сложност на духовния и емоционален свят. Изтънчен естет и психолог, художникът се интересува от богатството и изменчивостта на човешките мисли, чувства и настроения. Жанровете, в които основно работи са портрет и фигурална композиция. Художникът избира жената като главен персонаж заради нейните сложни чувства и настроения, нежна външност и лирична изразителност.

Янаки Манасиев "Фигура на диван (с шапка)", 1976

Смел експериментатор и умел живописец Янаки Манасиев рисува в маниера на свободната четка, динамична линия и експресивни цветни петна, често пренебрегвайки завършеността на отделния детайл и оставяйки незапълнени части от картинното поле. В това се изразява и характерната „ескизност“ на неговите картини, която запазва първичната свежест и импулсивност на художественото внушение. Художникът работи с различни техники, като често пъти ги смесва, в желанието си да постигне необичайни ефекти.

Култивираният афинитет на Манасиев към изкуството на френския модернизъм му носи нови възможности и автентични стойности. Това определя изключителното му място в българското изкуство във време, когато подобни силни личностни изяви са ярки събития, които спомагат за бързото отърсване от предишната закрепостеност на соц реализма и прокарват пътища за развитие.“

Янаки Манасиев „Намеса в „Разговор“ на Матис“, 1975

Макар да си отива само на 45 г., Манасиев оставя ярка следа в българското изкуство и повлиява на много български художници както със смелата си артистична позиция, така и с преподавателската си дейност във Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ в периода 1970–1978 г.

В експозицията са включени над 70 живописни творби, 20 графики и част от рисунките на художника, разкриващи процеса на работа.

Припомняме, за първи път се срещнахме с изкуството на художника преди почти 10 години в пространството на галерия „Арте“, тогава те откриха своята художествена 2014  с негова изложба. Тя беше по идея на академик Светлин Русев. „С една труженическа всеотдайност, присъща на големите артисти – Янаки Манасиев правеше живопис така както се живее – по-точно живееше с проблемите, с трудностите и мъките на цвета и рисунката, на композицията, на характера и човешките състояния – с всичко онова, което наричаме изкуство, а за обсебените от неговите истини – съдба.

Янаки Манасиев „Моите родители“ (Следобедно слънце), 1973 

Живописец, който носеше в себе си пластическото начало като мисъл и строеж на картината – роден творец, преди още да беше станал професионалист в завършения смисъл на думата – Янаки Манасиев – от студентските работи до зрелите произведения измина един колкото безшумен, толкова и стремителен, и извисен творчески път. Лишен от суетни амбиции, без битови претенции, извън конюнктурните ветрове – Янаки Манасиев като че ли приживе беше постигнал силата да бъде винаги в ��райните проблеми на изкуството и винаги над временните и мимолетни амбиции на ежедневието. И странното, и тъжното е, че този изключителен по своята дълбока и изтънчена човечност, по своята неповторима артистична съдържателност творец – една от най-талантливите фигури на нашето поколение и на съвременната ни живопис – силен, мощен и едновременно с това нежен и изтънчен талант, е малко познат не само на по-младите поколения, но и на тези, които би трябвало професионално да познават движението и стойностите в българската култура.“

Янаки Манасиев завършва Художествената академия. Започва при проф. Ненко Балкански при проф. Илия Петров и доц. Боян Петров през 1958. Той е един от майсторите на женското тяло в българската живопис, създал е много композиции, портрети, пейзажи и графични цикли. Бил е доцент по живопис във Великотърновския университет. Умира от рак в с. Божица, където е и погребан. Родната му къща в селото е превърната в музей с негова експозиция.

Янаки Манасиев „Автопортрет I“, средата на 60-те години на ХХ век

Както е известно на нашите читатели, обичаме и държим да се връщаме във времето, защото нищо не е само тук и сега. В този контекст се връщаме към текст на кураторката на сегашната изложба в СГХГ на Янаки Манасиев Галина Димитрова-Димова от 1999 година във в „Култура“ (и той вече отсъства от медийното пространство) по повод не негова изложба в галерия „Ирида“ (и нея вече я няма, а беше специално пространство на ул. „Гурко“…). “Специфичната атмосфера на 60-те години предопределя развитието и импулсира младото поколение художници - Светлин Русев, Иван Кирков и т. н., които тръгват по твърде различни и новаторски за тогавашното изкуство пътища. Въпреки строго индивидуалните черти в работите на всеки от ��ях, това, което ги сближава, е откъсването от конкретно-делничните и социално ангажирани сюжети, монументализиращата линия в картината и предпочитанието към обобщени до знаковост персонажи. Тези характерни черти се откриват и в първите по-авторски работи на Манасиев, правени в Шумен. Там той отива веднага след дипломирането си, първоначално става художник в завод "Мадара", а по-късно и художествен оформител на вестник "Шуменска заря". Напуснал академичните ателиета и почувствал своята артистична свобода, авторът смело започва да експериментира в две основни линии - конструктивно-кубистичната и декоративно-постимпресионистичната….. Манасиев обаче не се увлича от характерното за аналитичния и синтетичния кубизъм разграждане на формите и комбинирането им в друг порядък.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

В неговите работи фигуралността е запазена, както и ясната четливост на образите, което по-скоро напомня за протокубистичния период на Пикасо. И също като при него в пределната изчистеност на изразните средства, в стабилната и одухотворена форма е стаен дълбок екзистенциален драматизъм.“

Усетихме го, видяхме го и сега – 15 години след този текст…

Но след тези почти класически изложби, връщайки ни във времето с познание за талантливи автори с целта да няма забрава за артисти, устояли себе си, нова изложба в СГХГ буквално ни зашемети – Ретроспективната „Наричайте ме Уша“,  на Станка Цонкова – Уша (12 декември 2023-4 февруари 2024), куратор Вера Млечевска. „Експериментът и експериментирането като опит се осмислят едва тогава, когато са престанали да бъдат цел, а стават средство, израз на житейско, творческо, естетическо и концептуално развитие, изчистено от излишни изразни средства.

Станка Цонкова (Уша)

Комбинирането на изображения е резултат на дълбока потребност от изследване и създаване на единен, цялостен образ на вътрешния ми живот . Фотографията винаги е била искрен, интимен, съзнателен акт за анализиране на собствените ми преживявания и отговорността от споделянето им. Започнах да търся най-различни подходи, да търся връзка с други изкуства. Експериментът е бил водещата линия в целия ми живот.За мен фотографията е магия. Когато човек усети възможностите, които му дава, просто се превръща в магьосник“ Споделя за изложбата си Уша.

А във въведението към изложбата Вера Млечевска, която не за първи път курира художествените бляскави изяви на Уша пише: „За онези, които преживяват света през изкуството, няма начална и крайна точка на тяхното пътуване. Станка Цонкова – Уша започва с класическа черно-бяла фотография през 1974 г. и преминава всички възможни граници на тази медия. Нейната фотография е нейния поглед, нейните ръце потопени в процеса, нейното докосване на хартията, нейната игра с химията. Творчеството ѝ е отражение на емоционални полети и болезнени падания, лутания, търсене на себе си и „взиране в лицата, зад които се крият приятелите“. Макар Уша да участва активно в художествения живот докъм 90-те години, тя често е била сама – твърде експериментална за фотографите и чужда на художниците. Нейният талант, обаче не е останал незабелязан и през 1986 г. е отличена с голямата награда на фестивала в Роаян, Франция, в раздел Salon International of the Research Photography, впоследствие – през 1989 г. е отличена с голямата награда на същия фестивал, а през 1990-та участва във Фото фестивала, Хюстън, САЩ. В man’s world жените в изкуството плащат висока цена, особено когато животът избира вместо тях. И така, Уша се скрива от сцената задълго.

Вера Млечевска и Станка Цонкова (Уша)

Япония е островът на съзерцанието и смирението за Уша, където я отвежда приятелството ѝ с Ейко Хосое. По негова покана тя прави изложба в галерия Шадай в Политехническия университет на Токио. От това сътрудничество произлиза проектът „Прегръдка-Каменни Градини“ от 2003 г., вдъхновен от книгата на Хосое “Embrace”, от каменните пластики на Исаму Ногучи и японските дзен каменни градини. Проектът е отличен със стипендия на Японската фондация и показан на триеналето на изкуството Echigo Tsumary през 2006-та. Двайсет години след създаването му бе показан в изложбата "Вълна отнесе стъпка в пясъка" в Топлоцентрала в София. С изложбата „Наричайте ме Уша“, авторката споделя за пръв път с публиката нейното творчество през различните ѝ творчески етапи от последните 50 години, което не спира да вдъхновява и до днес.“

Станка Цонкова (Уша) от цикъла "Моята сватба"

За тази изложба трудно се пише, трудно се говори, трябва да се преживее…И, все пак, няколко цитата: „Емблематична снимка от колекцията на Станка Цонкова /Уша/ е сватбеният портрет, в който тя се жени за самата себе си. Този обобщаващ образ бележи цял един съществен период от творчеството на Уша. Един период, който можем да назовем показване на  вътрешен свят с мъчителни преживявания, борби, терзания, страсти, приели фотографска плът, превърнали се в част от многообразието на специфична образност, която основателно всички наричаме авторска.“ – фотографът Николай Треймън. “Cре��ристото пространство на Уша в СГХГ. Снощи - на откриването - залата беше препълнена. Уша заслужава тази обич. Снимала съм малко, защото през повечето време разговарях, усмихвах се и си спомнях лудото, жестоко, но и по особен начин красиво време на 80-те и 90-те години от миналия век. Епохална изложба. Уша е епоха!“ Мария Ландова, художничка, продуцент и арт журналист.

От изложбата на Станка Ушева (Уша) в СГХГ

„Работите на Уша могат да бъдат част от колекцията на всеки музей за съвременно изкуство в света. За щастие, успях да видя няколко от последните ѝ произведения в една абсолютно смайваща изложба – „Персонална реалност“ (в САМСИ) – Тео Ушев, художник, аниматор, режисьор, артист от световния елит.

И за финал на този малко обстоятелствен текст, но има защо, за един любим наш проект на СГХГ, който се реализира във филиала им ХГ „Дечко Узунов“. „Пресичане на граници“ (28 ноември 2023-18 февруари 2024) е втори проект от програмата „Срещи отвъд времето“ на галерията, който представя съвместна изложба на съвременната художничка Искра Благоева и на Дечко Узунов. Първият беше изложбата „Автопортрети“ – Дечко Узунов/Васил Абаджиев през октомври 2022. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Искра Благоева и Любен Домозетски

„Когато първоначално започнах да об��ислям идеята Дечко Узунов и Искра Благоева ми се струваше доста ексцентрична и до известен смисъл абсурдна, защото те са изключително различни автори и не можем да намерим нещо общо помежду им, което да бъде обединяващо и да ги събере в една обща художественена концепция, впоследствие осъзнах, че не и необходимо такова нещо, за да ги събере в общ художествен процес. Това беше началото на тази изложба преди да се достигне до нейния завършен вид. „ Разказва кураторът Любен Домозетски и продължава: „Много дълго разговаряхме с Искра, разглеждахме заедно творчеството на Дечко Узунов. Държа да отбележа, че тук в галерия „Дечко Узунов“ са запазени изключително голямо количество негови произведения. Това, което ми направи много силно впечатление е, че тя започна да се интересува по-скоро от личността на Дечко Узунов, а не толкова и не единствено от неговите художествени постижения. Започна да ме разпитва за неговия архив, за снимков материал, други архивни материали. В един момент от нейна страна дойде желанието да ѝ бъде разрешено да работи в ателието на Дечко Узунов.

Дечко Узунов "Автопортрет", 1922 и Искра Благоева "Обичай себе си", 2009

Това е съществената част от този проект. Искра Благоева ще се настани временно в определени дни през целия период на изложбата и ще има възможността да работи в ателието на Дечко Узунов, създавайки свои произведения в резултат от този задочен разговор с един колосите на българското изобразително изкуство, модерно. Всички с нетърпение ще очакваме какво ще получи и какво ще се появи накрая от тази нейна дейност. Накрая ще има и допълнителна изложба (изложба в изложбата), на която ще представи това, която тя ще създаде по време на пребиваването си в ателието на Дечко Узунов. Тя ще има възможността да се запознае още по-подробно с неговия архив, с материалите, които са запазени в ателието и ще видим какво ще създаде като произведения.“

Неговата идея е тези произведения да маркират пространството. Във всяка една от тези творби има образ и това беше много важно, защото произведенията на Искра маркират нейното присъствие в едно пространство, априори, принадлежащо н�� Дечко Узунов. И неговото присъствие е засвидетелствано именно от неговите творби. „В експозицията има възможност да включим някои много интересни и особено ценни произведения на художника – един много ранен автопортрет, първия който Дечко Узунов представя впоследствие. Това е творба, който рисува двайсетте години при една негова специализация в Мюнхен, изключително модернистична за времето си творба, която смело заявява нови творчески виждания. Тя е съпоставена с една също ранна творба на Искра Благоева, неин автопортрет, който вече съвсем ясно заявява нейните творчески позиции -  съдържателно идейни и пластически.

Дечко Узунов "Автопортрет със светци", 1982

Централно място в изложбата имат двойния автопортрет на Искра и автопортрета със светците на Дечко Узунов. Тези произведения по някакъв начин организират пространството. Те го детерминират, т.е. тя присъства в него и той присъства в пространството, което априори му принадлежи.“

Първата ни среща с изкуството на Искра беше на Есенните изложби в Пловдив 2015 с куратор проф. Галина Лардева „Ан пасан“, популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом. В картините ѝ ставаше дума за края на света. От тавана на мазата на къща Хиндлиян ни гледаше прекрасното учудено лице на едно момиченце. „Валери”, заглавието на тази картина. А като фон на този ренесансов портрет бе буреносна облачна маса. „Моята идея е, че краят на света се случва на някой друг, не на нас самите. Тоест някаква безотговорност човешка. Човек е отговорен за края на света. Това, което рисувам го наричам постглобализъм - тоест това, което идва след интернет и високата резолюция.

Искра Благоева в къщата Хиндлиян на Есенните изложби в Пловдив, 2015

Има препратки към майстори, стари, ренесансови, но по-скоро бих се нарекла постглобалист”, каза тогава за „въпреки.com” художничката. /Повече може да прочетете тук /.

Последваха още много различни изложби и проекти на Искра Благоева главно съвместни с други художници, за които сме писали в годините в галерия „Структура“, в галерия “One”(с Текла Алексиева), в художественото пространство на „Топлоцентрала“ и още и още. Но сегашната ѝ е много специална, а и очакваме другата ѝ, след от пребиваването ѝ в ателието на Дечко Узунов…

Искра Благоева "Лилит и Ева разиграват Адам на комар", 2020

Този текст е част от публикациите, които предвиждаме и ще прочетете при нас в близките дни за прекрасните изложби и проекти не само в София, а и в различни градове на страната. Писали сме за не малко от тях, но е важно да продължим за 2023, като година, без да е преувеличено, на визуалните изкуства. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) , Ани Петрова и архив на галериите

[mihaylovblog]

29.08.1987 г. – Премиера на българския игрален филм „Не се мотай в краката ми“ на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Катя Воденичарова. Оператор е Пламен Мечконев. В ролите: Елена Райнова, Жана Караиванова, Стефан Данаилов, Павел Поппандов, Васил Банов, Албена Чакърова, Росен Сиромахов, Елена Поппандова, Михаил Сандев, Люба Алексиева, Богдана Вульпе, Мария Димчева и децата: Евлоги Костадинов, Недялко Петров, Мишо Сандев, Северина Йотова, Елисавета Христова, Лиляна Поппандова и др.

[ivan-hristov]

ХОРАТА ОТ МОРЕТО

Хемингуей е казал, че всичко, което е далече от морето, е провинция. Смятам, че всичко, което е близо до морето, е душа. Разделям хората на два типа: простосмъртни и хора от морето. Всеки си e представял какво ли ще е да живее на морето, а не само лятото за две седмици. То си е цяло вълшебство! Хората от морето са специални по най-красивия начин, който може да съществува. Те носят в себе си палитра от 51 нюанса шарено, стара тетрадка с ноти през ред и лятото. Не могат да бъдат описани с няколко думи. Те са пожар в солена вода. Те не просто вярват на морето, свързани са с него. Има разлика между „простосмъртния”, който сяда на една скала до брега и се любува на морето, и другия, който сяда там и се чувства на мястото си. Прибира се вкъщи. Защото морето не пита, то разбира. Хората от морето са нежният бриз по загрубялата душа на тракиеца, утринната роса под стъпалата на болярката,  съзвездието в очите на шопите. Дори вечната „война” между севера и юга изчезва на всяка точка, различна от Черноморието, и се превръща в спойка между тях. Лесно забележимо е, че си го търсят и си го носят навсякъде със себе си. Където и да си, веднага ще разбереш кой е от морето, защото те светят. Понякога като „града, който никога не спи”, понякога и като самотен фар, с блъскащите се в него вълни, който дава сигнал. Обаче знаят смисъла, умеят да живеят и са магия. Те са пристанище, на което всеки би искал да пристигне, да свали товара и някой да го чака. Те са кейове, на които да помислиш и да притихнеш. Те са партито, което никога не свършва. Те не са лъч, дори не са снопове лъчи, а слънцето, което те гали приятно цял ден и вечерта разбираш, че неусетно те е изгорило и не можеш да спиш. Отрезвяват те и замъгляват с по-силен ефект от двойно еспресо и чиста водка. Погледни някой от морето в очите. Не! Не плуват корабчета там. Там има емоция. Има страст и блян, сълзи и смелост, но никога, никога омраза. Те са любов. Едно е да обичаш морето, друго е да си част от него. То да е първата и последната ти любов, безусловна. Защото морето учи, че всяка любов оставя пясък навсякъде и трябва сам да го почистиш. И един ден, скитали по света, те се завръщат и в студената зима, свалят ботушите на плажа, за да го усетят. Ами да, сигурно е студено, ама не са луди. Просто тяхното бащино огнище е солено в най-сладкия смисъл на думата. В крайна сметка щастливец си, ако в живота си имаш поне една частица от това море. Ей така да те обичат с цялото си море, да плачат за теб с цялото си море и да ти обяснят разликата между чайката и гларус.  

Аида Воденичарова

[mihaylovblog]

29.08.1987 г. – Премиера на българския игрален филм „Не се мотай в краката ми“ на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Катя Воденичарова. Оператор е Пламен Мечконев. В ролите: Елена Райнова, Жана Караиванова, Стефан Данаилов, Павел Поппандов, Васил Банов, Албена Чакърова, Росен Сиромахов, Елена Поппандова, Михаил Сандев, Люба Алексиева, Богдана Вульпе, Мария Димчева и децата: Евлоги Костадинов, Недялко Петров, Мишо Сандев, Северина Йотова, Елисавета Христова, Лиляна Поппандова и др.

[mihaylovblog]

29.08.1987 г. – Премиера на българския игрален филм „Не се мотай в краката ми“ на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Катя Воденичарова. Оператор е Пламен Мечконев. В ролите: Елена Райнова, Жана Караиванова, Стефан Данаилов, Албена Чакърова, Росен Сиромахов, Елена Поппандова, Михаил Сандев.

[mihaylovblog]

29.08.1987 г. – Премиера на българския игрален филм „Не се мотай в краката ми“ на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Катя Воденичарова. Оператор е Пламен Мечконев. В ролите: Елена Райнова, Жана Караиванова, Стефан Данаилов, Албена Чакърова, Росен Сиромахов, Елена Поппандова, Михаил Сандев Колаж: скрийншот