#Уша Цонкова

[vprki]

СГХГ прекрачва от Старата в Новата година с незабравими изложби

С великолепни и много различни изложби Софийска градска художествена галерия завършва годината, но заедно с тях продължава и в следващата 2024. За екипа ѝ начело с Аделина Филева, нейния директор зад програмата от тези подаръци за публиката стои много познание, въображение, изследователски труд и преди всичко любов и преданост.

Припомняме, че  за ��зключителната изложба „Генко Генков.Отвъд видимото“ в СГХГ (14 юни – 12 ноември 2023)  по повод 100 години от рождението му галерията беше отличена с престижната  Награда на София за визуални изкуства. /На водещата снимка кураторите Наташа Ноева, Ана Топалова, асистент, Красимир Илиев и Аделина Филева. За забележителната изложба и цялостната ѝ драматургия като замисъл и реализация може да прочетете във „въпреки.com” тук./

Още продължаваше изложбата, когато на 1 ноември се откри на втория етаж на галерията експозицията на Евгения Воденичарова или Гената (1946 - 2013), както я наричат нейните близки. Тя съвпадна с ретроспективната изложба на Генко Генков, с когото са били приятели. Техните две противоположни съдби – тази на нестихващата широка популярност и на скритото, познато на минимален кръг от почитатели творчество ще се срещнаха в залите на СГХГ.

Евгения Воденичарова "Корида", 1973

За широката публика художничката беше откритие. Уникален и напълно различен е почеркът на Евгения Воденичарова -  неочакван, експресивен и мощен, едновременно с това и странно деликатен, нетипичен за 70-те години на миналия век. Това е  времето през което са създадени повечето от нейните творби. Рисува предимно портрети, пейзажи и натюрморти. Най-често срещаното мнение за нея е, че това не е български творец. До 2010 г. повечето от творбите ѝ не са показвани. Малко по-късно една картина от серията „Корида“ участва в изложбата „Хайку пространства” в несъществуващата вече галерия „Кръг+“. През 2012 е първата ѝ индивидуална изложба, която подготвя съвместно с Красимир Илиев (той е куратор и на ретроспективната ѝ изложба в СГХГ) на в столичната галерия "Сезони", която също не е вече в културния ни пейзаж а след това нейни творби са представяни в проекта „10х5х3” в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 и предизвикват изненада сред специалисти и ценители. Трудно завършва Академията, защото дипломна ѝ работа „Корида“, няколко пъти е отхвърлена, защото е очевидно „еретична“ във времето на трудово-борческите сюжети. Единствено застъпничеството на нейния професор Ненко Балкански  ѝ позволява да се дипломира.

Евгения Воденичарова "Митето" /Димитър Воденичаров/, 70-те години на ХХ век

„Макар и посмъртно, в залите на СГХГ бе подредена нейна истинска ретроспективна изложба. Включените в нея творби свидетелстват не просто за таланта на една българска художничка, в която няма нищо българско; не просто за шеметния дух на една жена, отказала да прекрои жаждата си за изкуство според представите на една извратена "правилност".“ Пише за изложбата ѝ изкуствоведът и директор ГХГ в Казанлък Пламен В. Петров.

И не може да не подчертаем, че изложбите в СГХГ и като планиране и реализация имат своя драматургичен и смислов контекст. Още се любувахме на творчеството на Евгения Воденичарова, когато се откри изложбата „Янаки Манасиев. Самотен и встрани“ ( 21. 11. 2023 – 11. 02. 2024 ) в пространството на галерията, където дни преди това ни заливаше таланта на Генко Генков  Публикуваме кураторския текст на Галина Димитрова-Димова, куратор на изложбата заедно с Аделина Филева и Старейшинска-Ангелова. И с малко допълнение от нас.

Мила Старейшинска- Ангелова /л/ и Галина Димитрова-Димова /д/

„Янаки Манасиев (1932 - 1978) е сред ярките имена на българското изкуство от втората половина на XX век,  макар да не е достатъчно познат на широката публика днес и особено на по-младото поколение. През краткия си жизнен път авторът създава внушително по размери, многообразно и високо стойностно творчество. Подминал суетните амбиции и мимолетните възвеличавания, творецът остава леко встрани от оживения художествен живот у нас през 60-те и 70-те години на XX век.

Творческото кредо на художника обяснява близките черти, които могат да се открият в картините му свързани с  изкуството на френския модернизъм. Търсенето на сходни до неговата нагласа изразни средства го доближават до чистия цвят и форма при Матис, до монолитните обеми при кубистите, и до екзотичните мотиви при Гоген. Сред своите съвременници Манасиев е имал авторитет на новатор в изкуството, който гради собствен - оригинален и смел стил. Това той прави скромно и последователно, следвайки своя  мироглед и идеал.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

Изкуството му придобива във времето диалектични черти: едни картини са експресивни, драматични и пластична мощни, а други - нежни, хармонично спокойни и изтънчено поетични. Цялостно творчеството на художника се съсредоточава в изграждане на цветна композиция със сложни колоритни решения, с дълбока психология и емоционалната изразителност на образите, което да разкрие цялостното духовно излъчване на творбата.

Основното място в неговите произведения е отредено на човека с цялата сложност на духовния и емоционален свят. Изтънчен естет и психолог, художникът се интересува от богатството и изменчивостта на човешките мисли, чувства и настроения. Жанровете, в които основно работи са портрет и фигурална композиция. Художникът избира жената като главен персонаж заради нейните сложни чувства и настроения, нежна външност и лирична изразителност.

Янаки Манасиев "Фигура на диван (с шапка)", 1976

Смел експериментатор и умел живописец Янаки Манасиев рисува в маниера на свободната четка, динамична линия и експресивни цветни петна, често пренебрегвайки завършеността на отделния детайл и оставяйки незапълнени части от картинното поле. В това се изразява и характерната „ескизност“ на неговите картини, която запазва първичната свежест и импулсивност на художественото внушение. Художникът работи с различни техники, като често пъти ги смесва, в желанието си да постигне необичайни ефекти.

Култивираният афинитет на Манасиев към изкуството на френския модернизъм му носи нови възможности и автентични стойности. Това определя изключителното му място в българското изкуство във време, когато подобни силни личностни изяви са ярки събития, които спомагат за бързото отърсване от предишната закрепостеност на соц реализма и прокарват пътища за развитие.“

Янаки Манасиев „Намеса в „Разговор“ на Матис“, 1975

Макар да си отива само на 45 г., Манасиев оставя ярка следа в българското изкуство и повлиява на много български художници както със смелата си артистична позиция, така и с преподавателската си дейност във Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ в периода 1970–1978 г.

В експозицията са включени над 70 живописни творби, 20 графики и част от рисунките на художника, разкриващи процеса на работа.

Припомняме, за първи път се срещнахме с изкуството на художника преди почти 10 години в пространството на галерия „Арте“, тогава те откриха своята художествена 2014  с негова изложба. Тя беше по идея на академик Светлин Русев. „С една труженическа всеотдайност, присъща на големите артисти – Янаки Манасиев правеше живопис така както се живее – по-точно живееше с проблемите, с трудностите и мъките на цвета и рисунката, на композицията, на характера и човешките състояния – с всичко онова, което наричаме изкуство, а за обсебените от неговите истини – съдба.

Янаки Манасиев „Моите родители“ (Следобедно слънце), 1973 

Живописец, който носеше в себе си пластическото начало като мисъл и строеж на картината – роден творец, преди още да беше станал професионалист в завършения смисъл на думата – Янаки Манасиев – от студентските работи до зрелите произведения измина един колкото безшумен, то��кова и стремителен, и извисен творчески път. Лишен от суетни амбиции, без битови претенции, извън конюнктурните ветрове – Янаки Манасиев като че ли приживе беше постигнал силата да бъде винаги в ��райните проблеми на изкуството и винаги над временните и мимолетни амбиции на ежедневието. И странното, и тъжното е, че този изключителен по своята дълбока и изтънчена човечност, по своята неповторима артистична съдържателност творец – една от най-талантливите фигури на нашето поколение и на съвременната ни живопис – силен, мощен и едновременно с това нежен и изтънчен талант, е малко познат не само на по-младите поколения, но и на тези, които би трябвало професионално да познават движението и стойностите в българската култура.“

Янаки Манасиев завършва Художествената академия. Започва при проф. Ненко Балкански при проф. Илия Петров и доц. Боян Петров през 1958. Той е един от майсторите на женското тяло в българската живопис, създал е много композиции, портрети, пейзажи и графични цикли. Бил е доцент по живопис във Великотърновския университет. Умира от рак в с. Божица, където е и погребан. Родната му къща в селото е превърната в музей с негова експозиция.

Янаки Манасиев „Автопортрет I“, средата на 60-те години на ХХ век

Както е известно на нашите читатели, обичаме и държим да се връщаме във времето, защото нищо не е само тук и сега. В този контекст се връщаме към текст на кураторката на сегашната изложба в СГХГ на Янаки Манасиев Галина Димитрова-Димова от 1999 година във в „Култура“ (и той вече отсъства от медийното пространство) по повод не негова изложба в галерия „Ирида“ (и нея вече я няма, а беше специално пространство на ул. „Гурко“…). “Специфичната атмосфера на 60-те години предопределя развитието и импулсира младото поколение художници - Светлин Русев, Иван Кирков и т. н., които тръгват по твърде различни и новаторски за тогавашното изкуство пътища. Въпреки строго индивидуалните черти в работите на всеки от тях, това, което ги сближава, е откъсването от конкретно-делничните и социално ангажирани сюжети, монументализиращата линия в картината �� предпочитанието към обобщени до знаковост персонажи. Тези характерни черти се откриват и в първите по-авторски работи на Манасиев, правени в Шумен. Там той отива веднага след дипломирането си, първоначално става художник в завод "Мадара", а по-късно и художествен оформител на вестник "Шуменска заря". Напуснал академичните ателиета и почувствал своята артистична свобода, авторът смело започва да експериментира в две основни линии - конструктивно-кубистичната и декоративно-постимпресионистичната….. Манасиев обаче не се увлича от характерното за аналитичния и синтетичния кубизъм разграждане на формите и комбинирането им в друг порядък.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

В неговите работи фигуралността е запазена, както и ясната четливост на образите, което по-скоро напомня за протокубистичния период на Пикасо. И също като при него в пределната изчистеност на изразните средства, в стабилната и одухотворена форма е стаен дълбок екзистенциален драматизъм.“

Усетихме го, видяхме го и сега – 15 години след този текст…

Но след тези почти класически изложби, връщайки ни във времето с познание за талантливи автори с целта да няма забрава за артисти, устояли себе си, нова изложба в СГХГ буквално ни зашемети – Ретроспективната „Наричайте ме Уша“,  на Станка Цонкова – Уша (12 декември 2023-4 февруари 2024), куратор Вера Млечевска. „Експериментът и експериментирането като опит се осмислят едва тогава, когато са престанали да бъдат цел, а стават средство, израз на житейско, творческо, естетическо и концептуално развитие, изчистено от излишни изразни средства.

Станка Цонкова (Уша)

Комбинирането на изображения е резултат на дълбока потребност от изследване и създаване на единен, цялостен образ на вътрешния ми живот . Фотографията винаги е била искрен, интимен, съзнателен акт за анализиране на собствените ми преживявания и отговорността от споделянето им. Започнах да търся най-различни подходи, да търся връзка с други изкуства. Експериментът е бил водещата линия в целия ми живот.За мен фотографията е магия. Когато човек усети възможностите, които му дава, просто се превръща в магьосник“ Споделя за изложбата си Уша.

А във въведението към изложбата Вера Млечевска, която не за първи път курира художествените бляскави изяви на Уша пише: „За онези, които преживяват света през изкуството, няма начална и крайна точка на тяхното пътуване. Станка Цонкова – Уша започва с класическа черно-бяла фотография през 1974 г. и преминава всички възможни граници на тази медия. Нейната фотография е нейния поглед, нейните ръце потопени в процеса, нейното докосване на хартията, нейната игра с химията. Творчеството ѝ е отражение на емоционални полети и болезнени падания, лутания, търсене на себе си и „взиране в лицата, зад които се крият приятелите“. Макар Уша да участва активно в художествения живот докъм 90-те години, тя често е била сама – твърде експериментална за фотографите и чужда на художниците. Нейният талант, обаче не е останал незабелязан и през 1986 г. е отличена с голямата награда на фестивала в Роаян, Франция, в раздел Salon International of the Research Photography, впоследствие – през 1989 г. е отличена с голямата награда на същия фестивал, а през 1990-та участва във Фото фестивала, Хюстън, САЩ. В man’s world жените в изкуството плащат висока цена, особено когато животът избира вместо тях. И така, Уша се скрива от сцената задълго.

Вера Млечевска и Станка Цонкова (Уша)

Япония е островът на съзерцанието и смирението за Уша, където я отвежда приятелството ѝ с Ейко Хосое. По негова покана тя прави изложба в галерия Шадай в Политехническия университет на Токио. От това сътрудничество произлиза проектът „Прегръдка-Каменни Градини“ от 2003 г., вдъхновен от книгата на Хосое “Embrace”, от каменните пластики на Исаму Ногучи и японските дзен каменни градини. Проектът е отличен със стипендия на Японската фондация и показан на триеналето на изкуството Echigo Tsumary през 2006-та. Двайсет години след създаването му бе показан в изложбата "Вълна отнесе стъпка в пясъка" в Топлоцентрала в София. С изложбата „Наричайте ме Уша“, авторката споделя за пръв път с публиката нейното творчество през различните ѝ творчески етапи от последните 50 години, което не спира да вдъхновява и до днес.“

Станка Цонкова (Уша) от цикъла "Моята сватба"

За тази изложба трудно се пише, трудно се говори, трябва да се преживее…И, все пак, няколко цитата: „Емблематична снимка от колекцията на Станка Цонкова /Уша/ е сватбеният портрет, в който тя се жени за самата себе си. Този обобщаващ образ бележи цял един съществен период от творчеството на Уша. Един период, който можем да назовем показване на  вътрешен свят с мъчителни преживявания, борби, терзания, страсти, приели фотографска плът, превърнали се в част от многообразието на специфична образност, която основателно всички наричаме авторска.“ – фотографът Николай Треймън. “Cребристото пространство на Уша в СГХГ. Снощи - на откриването - залата беше препълнена. Уша заслужава тази обич. Снимала съм малко, защото през повечето време разговарях, усмихвах се и си спомнях лудото, жестоко, но и по особен начин красиво време на 80-те и 90-те години от миналия век. Епохална изложба. Уша е епоха!“ Мария Ландова, художничка, продуцент и арт журналист.

От изложбата на Станка Ушева (Уша) в СГХГ

„Работите на Уша могат да бъдат част от колекцията на всеки музей за съвременно изкуство в света. За щастие, успях да видя няколко от последните ѝ произведения в една абсолютно смайваща изложба – „Персонална реалност“ (в САМСИ) – Тео Ушев, художник, аниматор, режисьор, артист от световния елит.

И за финал на този малко обстоятелствен текст, но има защо, за един любим наш проект на СГХГ, който се реализира във филиала им ХГ „Дечко Узунов“. „Пресичане на граници“ (28 ноември 2023-18 февруари 2024) е втори проект от програмата „Срещи отвъд времето“ на галерията, който представя съвместна изложба на съвременната художничка Искра Благоева и на Дечко Узунов. Първият беше изложбата „Автопортрети“ – Дечко Узунов/Васил Абаджиев през октомври 2022. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Искра Благоева и Любен Домозетски

„Когато първоначално започнах да обмислям идеята Дечко Узунов и Искра Благоева ми се струваше доста ексцентрична и до известен смисъл абсурдна, защото те са изключително различни автори и не можем да намерим нещо общо помежду им, което да бъде обединяващо и да ги събере в една обща художественена концепция, впоследствие осъзнах, че не и необходимо такова нещо, за да ги събере в общ художествен процес. Това беше началото на тази изложба преди да се достигне до нейния завършен вид. „ Разказва кураторът Любен Домозетски и продължава: „Много дълго разговаряхме с Искра, разглеждахме заедно творчеството на Дечко Узунов. Държа да отбележа, че тук в галерия „Дечко Узунов“ са запазени изключително голямо количество негови произведения. Това, което ми направи много силно впечатление е, че тя започна да се интересува по-скоро от личността на Дечко Узунов, а не толкова и не единствено от неговите художествени постижения. Започна да ме разпитва за неговия архив, за снимков материал, други архивни материали. В един момент от нейна страна дойде желанието да ѝ бъде разрешено да работи в ателието на Дечко Узунов.

Дечко Узунов "Автопортрет", 1922 и Искра Благоева "Обичай себе си", 2009

Това е съществената част от този проект. Искра Благоева ще се настани временно в определени дни през целия период на изложбата и ще има възможността да работи в ателието на Дечко Узунов, създавайки свои произведения в резултат от този задочен разговор с един колосите на българското изобразително изкуство, модерно. Всички с нетърпение ще очакваме какво ще получи и какво ще се появи накрая от тази нейна дейност. Накрая ще има и допълнителна изложба (изложба в изложбата), на която ще представи това, която тя ще създаде по време на пребиваването си в ателието на Дечко Узунов. Тя ще има възможността да се запознае още по-подробно с неговия архив, с материалите, които са запазени в ателието и ще видим какво ще създаде като произведения.“

Неговата идея е тези произведения да маркират пространството. Във всяка една от тези творби има образ и това беше много важно, защото произведенията на Искра маркират нейното присъствие в едно пространство, априори, принадлежащо на Дечко Узунов. И неговото присъствие е засвидетелствано именно от неговите творби. „В експозицията има възможност да включим някои много интересни и особено ценни произведения на художника – един много ранен автопортрет, първия който Дечко Узунов представя впоследствие. Това е творба, който рисува ��вайсетте години при една негова специализация в Мюнхен, изключително модернистична за времето си творба, която смело заявява нови творчески виждания. Тя е съпоставена с една също ранна творба на Искра Благоева, неин автопортрет, който вече съвсем ясно заявява нейните творчески позиции -  съдържателно идейни и пластически.

Дечко Узунов "Автопортрет със светци", 1982

Централно място в изложбата имат двойния автопортрет на Искра и автопортрета със светците на Дечко Узунов. Тези произведения по някакъв начин организират пространството. Те го детерминират, т.е. тя присъства в него и той присъства в пространството, което априори му принадлежи.“

Първата ни среща с изкуството на Искра беше на Есенните изложби в Пловдив 2015 с куратор проф. Галина Лардева „Ан пасан“, популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом. В картините ѝ ставаше дума за края на света. От тавана на мазата на къща Хиндлиян ни гледаше прекрасното учудено лице на едно момиченце. „Валери”, заглавието на тази картина. А като фон на този ренесансов портрет бе буреносна облачна маса. „Моята идея е, че краят на света се случва на някой друг, не на нас самите. Тоест някаква безотговорност човешка. Човек е отговорен за края на света. Това, което рисувам го наричам постглобализъм - тоест това, което идва след интернет и високата резолюция.

Искра Благоева в къщата Хиндлиян на Есенните изложби в Пловдив, 2015

Има препратки към майстори, стари, ренесансови, но по-скоро бих се нарекла постглобалист”, каза тогава за „въпреки.com” художничката. /Повече може да прочетете тук /.

Последваха още много различни изложби и проекти на Искра Благоева главно съвместни с други художници, за които сме писали в годините в галерия „Структура“, в галерия “One”(с Текла Алексиева), в художественото пространство на „Топлоцентрала“ и още и още. Но сегашната ѝ е много специална, а и очакваме другата ѝ, след от пребиваването ѝ в ателието на Дечко Узунов…

Искра Благоева "Лилит и Ева разиграват Адам на комар", 2020

Този текст е част от публикациите, които предвиждаме и ще прочетете при нас в близките дни за прекрасните изложби и проекти не само в София, а и в различни градове на страната. Писали сме за ��е малко от тях, но е важно да продължим за 2023, като година, без да е преувеличено, на визуалните изкуства. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) , Ани Петрова и архив на галериите

[vprki]

Да откриеш Уша

Ретроспективната изложба „Наричайте ме УША“ на арт-фотографката Станка Уша Цонкова, в СГХГ, вече е видяна е от над 2000 души. Поради огромния интерес, срокът на експозицията е удължен до 25 февруари. Гледайте я! Написа призивно за „въпреки.com” Мария Ландова, художничка, арт журналист и продуцент. Присъединяваме се към нея и с радост публикуваме текста ѝ.

Уша е артистичното име на една от най-ексцентричните и запомнящи се фигури във фотографията на 80-те и 90-те, и в моя живот. Името Станка тя използва само в бюрократичните ситуации. Споделя, че Уша е нейното утробно име, дадено от баткото на още нероденото сестриче. Той я нарекъл Веселуша и, въпреки че животът на Уша не е твърде весел – Уша винаги го среща с усмивка.

От изложбата в СГХГ

Трудно се пише за изложба, очаквана половин живот. Изглеждат неизбежни „лирическите отклонения“, ако сте имали общи спомени с авторката. До скоро, бях  убедена, че знам всичко за Уша – за нея самата и за нейното изкуство. Доста самонадеяно, защото с тази изложба я открих отново. Срещнах Уша и творбите ѝ, още по време на безвремието – през 80-те. Едната от двете стаи в панелката ѝ, в Младост, беше пълна с тях. Купища изкуство! Заравяхме се и разглеждахме с часове. Произведенията на Уша  - толкова нейни, изящни, оригинални и искрени са абсолютно незабравими и, въпреки че ��и помня, сега ги гледах с нови очи. Причината е в контекста, в който ги поставя изложбата. Кураторската концепция следва хронологията, етапите, разнообразието на изразните средства и най-вече усещането за цялост в многообразието. Сложна и отговорна задача.

Из серията "Деца"

Изложбата, сама по себе си е и първото сериозно изследване на това неистово творчество, което включва фотография, фотографски експерименти, рисунки, колажи, видео, оформление и илюстриране на книги, включително авторски. Експозицията се разгръща изящно, като японско ветрило. Произведенията дишат свободно. Работата с пространството, светлината, ритъма, акцентите, паузите, текстовете, вътрешните връзки е перфектна.  Изложбата излъчва светла аура, като прегръдка на приятел. И въпреки драматичните нотки в авторския текст, въвеждащ към изложбата, въпреки наистина драматичния личен живот – светът, създаден от Уша е изящно хармоничен.

Уша не беше непозната или забравена, за да бъде отново откривана - напротив. Тя беше и е популярна, но в определени кръгове и оставаше някак встрани от мейнстрийма на родните артпроцеси. Вера Млечевска – критик и куратор на изложбата (необременена от соц травми и предразсъдаци ) - безапелационно откри не Уша, а мащаба и ценността на нейното творчеството. Откри го за нас, за историята, за изследователите и за новите поколения. Решително я измъкна от ъгъла, отреден за „ексцентрични фотографки“, в бетонираните още от соца класификации и негласни йерархии и я постави там, където ѝ е място - в съвременното изкуство. Включи я в списъка на своя кураторски проект за влиянието на Йосиф Бойс и авангардизма върху художествените процеси, в България (Национална галерия - 2022).

Вера Млечевска /л/ и Станка Цонкова-Уша /д/

И Уша, която в края на 80-те, вече беше отличена с международно внимание, и награди за изследвания и експерименти във фотографията, си беше на мястото сред артистите на 80-те и 90-те, които търсеха нови територии в изкуството, нови начини и средства. Бойс въведе ексцентрично нетрадиционни материали в своето изкуство. Уша използва традиционните фотоматериали и фотографски техники, но по ексцентрично нетрадиционни начини. Фотографията за нея е арсенал от безкрайни възможности. Нейната трескава креативност имаше нужда от денонощно захранване. Бедността е изобретателна и Уша превръщаше всичко непотребно в изкуство: старите, употребени и повредени фотохартии, дефектните снимки, бракуваните химикали. А също така непотребните любови, самотата, отложеният живот – всичко се претопяваше и отиваше на фронта на изкуството. Но „Изкуството иска жертви!“ и Уша даде скъпи жертвоприношения, следвайки неотклонно призванието си да бъде артист. От трудностите в живота тя намираше убежище в творчеството и ги преработваше в изкуство.

От изложбата в СГХГ

Вера Млечевска е извършила внимателни сондажи в трезора с творчеството на Уша –  съкровище, натрупано в продължение на 50 години. Успяла е да открие всички златоносни жили в него. После, пак така внимателно, удържайки напора на масива с произведения и в съвместни усилия с авторката, ги инфилтрира до две различни по теми селекции, за две различни, но вътрешно свързани изложби.

Уша /ц/ на изложбата си в Топлоцентрала

В първата - „Вълна отнася стъпки в пясъка“ (Топлоцентрала, 2023), кураторката изнася пред скоби, относително самостоятелен етап-остров, в творчеството на Уша -японския. Експозицията се фокусира върху свързаността й с естетиката на Изтока и периода на нейното „бягство - отшелничество“, в Япония. Върху личните стъпки на острова, където Уша е по покана на големия артист Ейко Хосоеи. Там тя реализира проекта „Прегръдка – каменни градини“, с който участва в японско триенале на изкуството. Тук авторката е смирена и притихнала. Постигнала е съзерцателна простота на формите, разтворени в светлина. В представените в изложбата видеа, се долавяше и своеобразния „арт-шаманизъм“, характерен за Уша, когато образите и жестовете се превръщат в магични ритуали. „Вълна отнася стъпки в пясъка“, в Топлоцентрала, освен собствената си ценност, имаше и функция на „подгряваща“ към  голямата ретроспективна изложба, в СГХГ.

„НАРИЧАЙТЕ МЕ УША“

Не случайно артистичното име на авторката е изведено като мото и обединяваща рамка на изложбата. Не случайно експозицията е акцентирана върху личното ѝ преминаване през живота и изкуството. Защото в творчеството на Уша, в разрез с „повелите на времето“, в което е създадена по-голямата му част, всичко е лично. Пътят на Уша следва пътя на война в източните учения. В младостта са колизиите между телесното и духовното начало, време за сблъсъци с враждебната среда. В средната възраст започва преоценката и постепенното отказване от съблазните до тотален аскетизъм и пълно заличаване на егото. След дългогодишното си отшелничество от България и от себе си, Уша се завърна напълно променена, но и същата - вярна на свободата, любопитството към експеримента и принадлежността ѝ към изкуството.

От изложбата в СГХГ

Вътрешните трансформации на авторката в годините, вълненията и влиянията могат да се открият в изложбата - в произведенията от различните етапи на творческо развитие и съзряване. “Изложбата не изглежда като създадена от един човек, а от няколко души“ споделя кураторката. И наистина артистичният на Уша път минава през влиянията на сецесиона, през руския конструктивизъм от 30-те години на ХХ век, до пълното отказване от разказа в полза на абстрактното. Най-ранните творби в експозицията са от средата на седемдесетте, когато Уша, все още е в лоното на класическата чернобяла фотография. Нейният цикъл с деца, които тя карнавално преобразява, вече дава заявка за ярък артист, който не открива и не търси своите обекти, а ги създава. Тя активно режисира пространството и героите в него. Тази тенденция остава водеща за Уша. Откриваме я и в така наречената „будоарна серия“ - портрети на нейни съвременници, приятели, приятелки. Ясно помня реквизитите - онези воали, шапки, пера и богатата на нюанси стена, в кухнята – постоянен фон за тези портрети. Обичаше да снима интересни хора по интересен начин. Беше привилегия да бъдеш модел на Уша. Тогава тя харесваше сецесиона - неговата елегантна женствена линия, и красиви орнаменти. Тази част от изложбата напомня на стена от оперетата на нашия живот. Това са портрети на копнежа да си друг – на друго място, в друго време. Бягства от сивотата, във вакханалията на въображението.

От серията "Моите сватби", (с дядо ми), 1996, сребърна черно-бяла фотография

Една ранна, запомняща се творба от серията „Моите сватби“ открива цялата експозиция. Там Уша се жени за себе си. Това е нейният автопортрет. Казва всичко. Дуалността я описва точно  –  крехка и ранима, женствена и нежна, но заедно с това  силна, смела и решителна, упорита и последователна. Отдадена. Уша има период, в които снима себе си – своето голо тяло, но това не са актови снимки, не са и автопортрети. Това са портрети на състояния, на идеи и емоции. И акт на абсолютната ѝ свобода в изкуството. Емблематични са сериите с голата Уша, като Гея върху напуканата земя – десетилетия преди да се разтревожим за съдбата на природата и за природата на жената. Уша експериментира с всичко, но най-много със себе си. “Експериментът е бил водещата линия в целия ми живот. Това търсене се обърна навътре – към мен самата“. Експериментите на Уша не са стерилно самоцелни. Те винаги са оплискани с живот. И не експеримента сам по себе, а  екзистенциалната самота на човека и потребността му от общуване и обич са двигателите в нейното изкуство. Затова то е толкова нюансирано, дълбоко и вълнуващо.

От изложбата в СГХГ

Сватбата на Уша със себе си в началото на експозицията и нейния разбиващ с искреността си текст - за трудния път на жената артист през свят доминиран от мъже - правят възможни интерпретациите на нейното изкуство като феминистко. А феминистко ли е то? Самата Уша не се заявява през каквато и да е идеология. Като самотен бегач на дълги разстояния тя утвърждава силата и смелостта на жената да отстоява сама личната и творческата си свобода, въпреки враждебната среда, но остава встрани от индоктринирания феминизъм. Въпреки своя тежък път, през мъжкия свят, Уша  остава влюбена в мъжете. Виждаме отношението ѝ в представените в изложбата мъжки портрети. Виждаме възхищението ѝ от мъжете артисти. Битката на Уша не е с мъжете. Тя е срещу всичко, което отнема иманентната свобода на индивида. През целия си път на артист тя води своята лична война с ограничаващата среда и клишетата, които тя налага.

"Големият взрив", 1996

Експозицията, разгъната като японско ветрило - едновременно нежна и респектираща - завършва с изненада. Нови новаторски творби! Завършва не с усещането за финал, а за НОВО НАЧАЛО. Амбициозната кураторска задача - да представи творчество на Уша, през последните 50 години, е изпълнена. Но Уша не спира да изумява всички с младежката си енергия и креативност, защото ЕКСПЕРИМЕНТЪТ продължава. Този път, в дигитална среда. Запленена е от най-новите технологии. Оказва се, че и там има отпадъци в изобилие и тя отново се заиграва с тях като момиченце в пясъчник.Търси допусканите от софтуера програмни грешки, открива скритата в тях красота и ги превръща в интересни електронни визии – точно в посоката на цяло ново направление в дигиталното изкуство наречено Глич. Едновременно с това, скача смело назад,  в колодиевите технологични - магични  фотографски процеси. „За мен фотографията е магия. Когато човек усети възможностите които му дава, просто се превръща в магьосник.“

Станка Цонкова-Уша

Изкуството на Уша, наистина, въздейства, магично особено на младите. Изумителна е нейна способност да завладява въображението и да събужда копнежа на младите артисти към креативност и свобода. Всяко поколение си има своите несвободи срещу, които трябва да застане убедено и смело, и Уша е перфектният гуро. Тя олицетворява свободата, отстоявана, въпреки всичко. В изложбената зала, по всяко време има млади хора, защото общуването с Уша и нейното изкуство е вдъхновение. За всички! ≈

------

Цитатите са от интервю с Уша Цонкова и Вера Млечевска по БНР

Текст: Мария Ландова

Снимки: Стефан Марков и архив на СГХГ