#НДФ 13 века България

[magdalenagigova]

Изложбата „Споделеното изкуство на Балканите“ бе открита в града на толерантността – Бръчко

Изложбата „Споделеното изкуство на Балканите“ бе открита в града на толерантността – Бръчко

В художествената галерия в кметството на дистрикт  Бръчко (Босна и Херцеговина) официално бе открита изложбата „Споделеното изкуство на Балканите – традиции и съвременност“. В сградата, която е паметник на културата и е забележителна с новомавританската си архитектура, присъстваха извънредният и пълномощен посланик на Република България в Босна и Херцеговина Валери ��отов, кметът на Бръчко  Есед…

[vprki]

Скулптурите на Павел Койчев са неговата прегръдка на човешкото

В годините имаме шанса да преживяваме творческите изяви на Павел Койчев по неповторим начин, защото той ни въвежда в световете си, не само нас, разбира се, с изключителна щедрост. Писали сме не малко в годините за нашите срещи в различните медии, които сме работили. И винаги е бил Той – Павел Койчев! Дарени сме с неговата творческа виталност и артистични прозрения. С всяка негова изложба, с всеки негов монументален проект в открито пространство ни връхлита, откриваме го наново в неговото търсене на Смисъла.

И сега с най-новата си изложба „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ в любимата му галерия „Райко Алексиев“, в чието пространство обича да експонира творбите си, Павел Койчев ни обсебва с таланта си, с мащаба си на артист и мислител.

Макар че по думите му в настоящата изложба той да си поставя чисто пластически задачи и да не търси асоциация с актуални въпроси за самоосъзнаването като пол и място в социума, и този път Павел Койчев провокира размисли за пътя на човека и човечеството, за общуването. „Една и същ�� фигура изглежда и въздейства по различен начин, когато е сама и когато е ситуирана съзнателно или дори случайно с други фигури. Както сме и ние, хората.“

„Уникалната роля на Павел Койчев в изкуството у нас е в преодоляването на естетическата дистанция между пластическо и концептуално, така че не намислянето, а талантът му на ваятел дава мащаб на идеите му, с които участва в големите културни дебати на днешния ден и преди всичко в този за рисковете от трансхуманизма.“ Пише доц. Георги Лозанов, преподавател и философ, автор на монография за скулптора, издание на НДФ „13 века България“, 2016.

Павел Койчев, Силвия Чолева, зад тях Любен Генов и Георги Лозанов на откриването на изложбата

По стечение на обстоятелства скулптурите му, изваяни от стиропор, за да заемат отредените им места в галерия „Райко Алексиев“ преди откриването преминаха по бул. „Раковски“. Там и в градината „Кристал“ наблизо ги увековечи с прекрасните си фотографии Стефан Н. Щерев. Снимките му може да видите в социалните мрежи. По повод на това кратко пътуване на монументалните творби художничката Долорес Дилова сподели през предаването „Арт Ефир“ на Програма „Христо Ботев“ на БНР: „Вчера на „Раковска“ стояха едни бели фигури, сякаш загубили се в този град, в този мрачен свят. Те идват от ателието на Павел Койчев, но някак разхвърлени въздействаха със своята чистота, със светлина със своя порядък и живот на фон от хаос и поток от преминаващи забързани хора. Мъжът и Жената дори се целуваха на края на пешеходната пътека, без да се смущават, без да обръщат внимание на светофара. И ето ги сега тук в изложбата…..Големият автор, човек, мъдрец, чиито свят няма граници – скулпторът Павел Койчев. Фигурите въздействат по различен начин тук в залата, на улицата, в ателието или на поляната. Диалозите са различни, диалозите са други. Може би, си казват различни неща и играят различни роли, точно като нас. Авторът твърди, че в тази изложба търси чисто пластически решения.

Долорес Дилова при откриването на изложбата

Но винаги в произведенията на големите творци има и още нещо. Дано зрителят има сърце и очи да го разчете. Произведенията тук не само трябва да се видят, изложбата трябва да се преживее. Във време, в което болезнените амбиции изпреварват артистичното възпитание и професионализъм, а крясъкът на евтината реклама е истинската проява. Произведенията на Павел Койчев ни напомнят колко дълбок, силен и магнетичен е светът на истинското изкуство и колко много му е нужна днес човешката искреност и светлина. Всяка артистична изява на Павел Койчев очакваме с нетърпение. А той винаги успява да ни изненада.“

Настоящата изложба на Павел Койчев „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ в галерия „Райко Алексиев“ (до 12 юни) може да се разчете в контекста на предишната му, на същото място преди малко повече от година и половина по-рано (октомври 2023) – „Homo sapiens – възпоменания“.  Тогава скулпторът сподели: „Обезпокоен съм накъде върви човекът. Струва ми се, че се отдалечаваме от волята на това, което ни е създал��. Homo sapiens трябва да върви навътре - към себе си, а не навън, където ни влекат Космосът и безкраят, но не това е нашата съдба.“ Преди време през лятото на 2014 година �� ателието му в Горна баня  в разговор с него за „въпреки.com” Павел Койчев каза за себе си: „Никога не съм бил в стадото, защото не съм стаден човек, нямам стаден инстинкт, нагон. Бил съм от предучилищна възраст в пансион. Това са осем години в пансион в Банкя. След това пет години гимназия, две години и нещо казарма и пет години Академия и затова не желая никакви лагери. Трябва да не се взимаш прекалено на сериозно и да работиш с удоволствие, въпреки, че моите теми са сериозни. Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е,  защото абсолютно всичко правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието.“

При Павел Койчев,наистина, няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено. Така бе и с неговите невероятни творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата 2017 година. Много му бе помогнал Владимир Явашев, племенникът на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев, който десетки години работи с него и след неговата кончина по проекта на знаменития артист и съпругата му Жан-Клод реализира мечтата му за опаковане на Триумфалната арка в Париж 2021 година. А за самото инсталиране на проекта в Созопол  му е съдействал Росен Иванов – човекът, осъществил плаващите кейове на Кристо. Тогава Павката не знаеше какво ще стане нататък с тези причудл��ви, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…Така останаха красиво и въодушевяващо преживяване за всички, които бяхме тогава в Созопол.

Най-важното за Павел Койчев е свободата и с днешна дата със сигурност би споделил отново за всеки свой проект: „Посланията са много. Но категорично избягвам политическите послания. Аз съм артист, политиките минават, заминават. Това не ме интересува. Ако се опра на политика, няма да бъде добре за мен като артист.“ Повод за размисъл, насочен към други…А ние с възторг и обич може да кажем, че съдбата ни дари с шанса да живеем във времето на Павел Койчев.

И сега галерия „Райко Алексиев“ е отново зала „Павел Койчев“. Той е един от малцината съвременни художници, които могат истински да осмислят, да проумеят по най-категоричен начин това главозамайващо пространство, без  бъде подценяван друг. Павел Койчев има като автор специално отношение към пространството на тази галерия, сякаш неговите творби я приемат за свой дом така, както го е замислил скулпторът. То става неговото и го променя и влизаме в него като за първи път, а не е така. Остават незабравими много мащабните му изложби тук. През 2019 зала бе изпълнена с едно цялостно негово произведение на Павел Койчев подобно на предходните му изложби „Нещо лично“ (2013) и „О, щастливи дни… ооо“ (2016) ,  „Homo sapiens – възпоменания“ (2023) и сега „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“   в същата галерия.

От миналата година има и друго любимо пространство - зала „2019“ на ГХГ в Пловдив. С формат, обем и цвят дванайсет голямоформатни скулптури от стиропор в цвят, създадени специално за изложбата “Хоризонтално, отвесно, наклонено” заживяха миналата година в мащабното пространство на галерията. Пак стиропор, такива бяха и фантастичните му фигури на 40-ото издание на Празниците на изкуствата „Аполония“, 2024.

И все така, без мисъл дали ще продължат живота си дълго. Важен е моментът, в който те са създадени и сътворени от Павел Койчев и какво ни е споделил като лично вълнение, за да стане и наше. Но понякога провидението или нещо друго дава и шанс творбите му да не останат само като преживян миг.

Павел Койчев

Така се случи с невероятния му проект „Водна паша“ - на 31 май 2009 година, ден след своята 70-та годишнина Павел Койчев отново събра приятелите си тогава на нетрадиционна изложба под открито небе. До село Осиковица, махала Владовци, насред едно малко естествено езеро, скулпторът представи този свой пространствен проект. „ Замислих го от временни нетрайни материали – да постои няколко дни и да си отиде…Но доц. Георги Лозанов каза тогава да го оставя, но аз мислех, че няма да издържи на атмосферните условия – дъжд, вятър, сняг. А той ми каза: „Докато издържи!“. Аз и така направих и то взе, че издържа години. Там беше голяма битка с бурите. След това „облякох“ този стиропор със смола и стоя 10-11 години в езерото край Осиковица.“ Споделя за работата си Павел Койчев. Сега благодарение на подписка от приятели интелектуалци на скулптора Столичният общински съвет през 2020 приема материализирането на този проект. Реализира се под негов надзор в студио “Марков” в Требич 2022 година. И сега „Водната паша“ за вечни времена е част от Южни�� парк.

Припомняме всичко това, защото тези невероятни скулптури от стиропор не само от изложбата „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ , а и от други преди нея трябва да останат за вечни времена тук при нас и за тези след нас излети от бронз или друг метал…Сложна и не много радостна тема за живота ни такъв, какъвто е и за смисъла на изкуството…

Така се случи, че не бях на откриването на изложбата на Павел Койчев, а и на празнично светско събитие не е възможно истински да почувстваш, да преживееш къде си, с какво се срещаш. После бях не веднъж почти сама в пространството на галерия „Райко Алексиев“ с неговите творби. И усетих не за първи път сред тях прегръдката на любимия човек, който е в Отвъдното, защото Павката, както го наричаме приятелите, всъщност, разказва за любовта и това, което свързва завинаги човека с човека в интимния и неподражаем свят за всеки един от нас.

И за финал ще го цитирам с думите му казани преди време за нас:  „Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е защото абсолютно всичко го правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис, никога не съм правил. И изглежда, важно е човешкото, макар, че за гениите не е важно. Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е останало, то е излъчването на това нещо. Излъчването, което вкарваш вътре и то е подсъзнателно. Иначе не става със спекулативното – аз ще направя това и това. И може работата да е по-несръчна, да кажем по-некадърна, обаче, когато има нещо, не зна�� и аз как да го нарека, то го усеща зрителят по някакъв начин. Макар, че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”.

Павел Койчев и Любен Генов на откриването на изложбата

Благодарим на Павел Койчев за пътуването в света на човешкото и прегръдката на изкуството му. Разказът е дълъг, но нека остане личен между него и нас… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В текста споменахме част от проектите и изложбите на Павел Койчев, за които имаме публикации в годините. Не ви обременихме с множество линкове към тях. Но тук може да ги прочетете, а и да видите много текстове и снимки на Стефан Джамбазов (1951-2021), за когото Павката бе специалният човек и остава…

[vprki]

Литературните награди като modus vivendi

Традиционно около 1 ноември, Деня на Народните будители се раздават литературните награди на Портал Култура, Литературен клуб „Перото“ на НДК, връчва се и призът за разкази на името на Йордан Радичков от  (роден на 24 октомври 1929) от община Берковица. Оказа се, че в този период има и други връчени литературни отличия…, между които и Националната награда „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“, анулирана през май…

�� годините сме публикували текстове за трите основни конкурса, може да намерите във „въпреки.com”, без да е необходимо да уточняваме линкове, достатъчна е търсачката. Призьорите за 2024 са известни, но държим , все пак, да откроим важни моменти за наградите като драматургия, поведение и смисъл в концепцията на организаторите.

В Деня на Народните будители Портал Култура връчи за единайста година награди за принос в литературата и хуманитаристиката. Обичайно в пространството на книжарница „Гринуич“ между книги, в което се организират и техни премиери. Събитието е на пръв поглед скромно, не светско, но е среща на приятели съмишленици, талантливи хора, които дълбоко се вълнуват, преживяват не само с творчеството си какво се случва с нас тук и сега.

От ляво на дясно: Калин Янакиев, Божидар Кунчев, Теодора Димова, Деян Енев и Тони Николов

Тези хора са общност, но за това ще стане дума малко по-късно в текста. Журито е в постоянен състав Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, проф. Калин Янакиев, писателите Теодора Димова и Деян Енев, литераторът проф. Божидар Кунчев. Те в продължение на година изчитат издадените у нас стотици книги художествената литература (проза) и хуманитаристиката. Съвсем не лек труд и вглъбяване, за да дадат своята оценка и направят своя избор. В тези награди се оглежда времето ни, а и пространството, в което живеем, както каза една талантлива авторка по повод на наградите.

Портал Култура в ежегодните си награди е единствен в страната, който дава приз за хуманитаристика, Това е едно от най-стойностните журита в България, те са ясни и застават с лицата си, зад решенията си аргументирано с подготвени слова, в които не дават просто оценки, а анализират. Всички негови членове, участващите в него и четящите книгите са категорични творци, с име, хора, които са извън конюнктурата. Това не е конюнктурно жури – каквито има в момента не малко в България.

Емануил Видински

Припомняме наградите за 2024: В категорията „Проза“ Първа награда получи Емануил А. Видински за романа „Дом за начинаещи“ („Жанет 45“, 2023 г.) заради „неподражаемото му майсторство да превърне болките от съвременността в художествено преживяване“ /за нея във „въпреки.com” може да прочетете тук/

Втората награда (тя у от няколко години) в категория „Проза“ бе присъдена на Алберт Бенбасат за „Когато големите станат малки“ (Колибри 2023 г.) заради „разказваческото му умение да пресъздаде перипетиите на цяло едно поколение“. Той за втори път е носител на тази награда след 2021 на осмото издание за книгата си „Изгубени вещи“. Тогава наградата му връчи Деян Енев, като го определи за прекрасен разказвач за неговите. Книга за непроменливото в нашия бързо променящ се свят, която е палитра от разказвачески техники през сатиричното, носталгичното, драматичното.

Теодора Димова и Алберт Бенбасат

И заяви и като познавач, че е световен разказ „Малка Финландия“ в книгата на Алберт Бенбасат. А ��вторът с присъщото му чувство за хумор и самоирония отбеляза в благодарността си за наградата, че празникът на Народните будители е на следващия ден след така оспорвания и, все пак, отбелязван Хелуин, когато се правим на чудовища. И тази година реагира със самоирония, независимо че разбираемо бе развалнуван и трогнат от отличието. Теодора Димова, която му връчи наградата нарече „Когато големите станат малки“ „роман прегръдка“, приобщава ни към най-скъпите си същества…

В категория „Хуманитаристика“ първа награда получи Пламен Дойнов за монографията „Освен терора. Моделиране на новия писател на НРБ (1944–1956)“ (НБУ, 2023 г.) заради „проницателното описание на битието на българския писател във време на творческа несвобода“. Това е тема, върху която от години като изследовател работи проф. Пламен Дойнов и е автор на много ценни не само литературоведски, но и историко-философски издания за онова време /за някои от тях може да прочетете при нас тук/.

Втората награда спечели книгата на Бойко Пенчев „Прогресисти и консерватори“ (УИ „Св. Климент Охридски“) заради „прецизния прочит на отношенията между нашето и чуждото, както и на сложните процеси в българското литературно поле“.

Тони Николов и проф. Георги Фотев

Голямата специална награда на Портал Култура получи социологът проф. Георги Фотев заради „огромния му принос към българската социология и безкомпромисното отстояване на истината в трудни времена“.

Специалната награда на Портал Култура получи писателят Ани Илков заради „постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света и бъдещето“. В годините неведнъж сме публикували текстове за него, може да прочетете тук, тук и тук. За нас той е от специалните хора не само талантлив и задълбочен литератор, но и личност, самовзискателна, чужда на компромиси. Наградата му връчи проф. Калин Янакиев, който бляскаво аргументира избора на журито:  „Специалната награда за литература, за ��оезия в случая: Имам честа да връча специалната награда на Ани Илков „Заради постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света на бъдещето. За мен е голяма чест и удоволствие да връча тази награда на големия поет Ани Илков, с когото се запознахме през онези бурни години в навечерието на 10 ноември 1989 година. Имам чувството, че бяхме от една разширена компания. Той бе една от големите звездните фигури, с типичния профил на онези интелектуалци в края на 80-те и в началото на 90-те години – едновременно оригинален, зримо оригинален и поетически талант, съчетан със социално-политическа активност, безкомпромисно бунтарство и колкото и да е парадоксално склонност към исторически задълбочавания.

Ани Илков

Това е профилът на типичния интелектуалец от онова време и един от звездните му представители е Ани Илков. Той е автор на 8 стихосбирки, на 1 книга с публицистика, на монографии, на многобройни преводи от английски език на фундаментални английски автори. Но освен това той, наистина, може да бъде наречен с думите на Йордан Евтимов „баща на поезията и на поетите на 90-те години“. Но и в общ план Ани Илков може да бъде наречен баща на поетите на 90—те години, защото той е . Неговият парадоксален и много ярък талант един от вдъхновителите и основателите на един от първите и свободен Литературен вестник. За мен винаги е било най-поразяващото неговите взривяващи езикови метафорични синтези – синтез на природа и култ, на родова архетипика, на езикова археология и на словотворчество. Един синтез на метафизика и обиграно просторечие. Това е поетичен език на парадоксалисти, защото автора, когото награждаваме днес обича парадоксите. Поетичен език, пронизан от издевателска печал, но през искрени сълзи. Невероятни синтези на метафизика и ирония. Невероятно ярък автор, автор опознаван веднага сред множеството други! Връчвайки му тази награда, не мога да не отбележа, че той е от най-безкомпромисн��те ни публицисти.Щастлив съм да връча тази награда на поета, публицист и активен гражданин Ани Илков!“ /на водещата снимка/.

Тони Николов и Ина Кънчева

А специалната награда на Фондация „Комунитас“ за принос към гражданското общество бе присъдена на певицата Ина Кънчева заради „нейната неуморна дейност в подкрепа на младите таланти и добрите примери в българското общество“.

На същата дата 1 ноември бе оповестена и Националната литературна  награда за разкази „Йордан Радичков“ в Берковица. Отличието е за Деян Енев, присъдено за сборника „Шейсет разказа“ („Жанет 45“) /за него във „въпреки.com“ може да прочетете тук/. Той е носител на награда „Йордан Радичков“ и през 2019 година, ще получи статуетка на скулптора Емил Попов и финансова премия от Община Берковица от 1500 лева. Той не присъства на церемонията. Допълваме – защото бе на връчването на наградите на Портал Култура, както отбелязахме и там имаше ангажимента да връчи първата награда за проза на Емануил Видински и се аргументира със сериозен анализ за романа му „Дом за начинаещи“.

Деян Енев, Тони Николов и Емануил Видински

А Деян Енев за книгата си бе и в краткия списък с номинираните за проза в наградите на Литературен клуб „Перото“, които бяха връчени за десети път но 4 ноември. И тук правя едно отклонение за колегиалността и разбирателството. Мирослав Боршош преди десет години като изпълнителен директор на НДК и Светлозар Желев създадоха това прекрасно пространство „Перото“. Учредиха и литературни награди, които да се връчват на 1 ноември, но вече ги имаше наградите на Портал Култура и двете организации се разбраха отличията на „Перото“ да се връчват на следващия ден. Тази година 2 ноември беше събота и те се връчиха на 4 ноември, понеделник. За съжаление, в годините оттогава много неща се промениха в съдбата на „Перото“, най-неприятното беше, че се затвори и стана единствено пространство за специални събития срещу сериозно заплащане, разбира се,  решение на друго ръководство…Избледняха и надписите по стълбите към клуба с различни заглавия на емблематични световни книги и авторите им…

Светлозар Желев и Стефан Цанев на "Аполония", 2023, снимка: Тихомира Крумова

Сега се появиха отново със стихове на Стефан Цанев, който тази година е Носител на голямата награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст. А ние се надяваме отново литературен клуб „Перото“ да се оживи, да събира хората. Оттам се излъчваше предишния вариант на предаването на БНТ „Библиотеката“ с великолепните си рубрики, в които разбирахме какво да четем, какво не и защо, благодарение на незабравимия Марин Бодаков и Силвия Чолева. Този поглед и принципна оценка липсват много…

Адрияна Петкова, изпълнителен директор на НДК връчва наградата на Евгени Черепов

Припомняме тазгодишните награди на „Перото“ с уточнението, че през годината, както и Портал Култура информират за дългия и краткия списък на номинираните. И ние като читатели не само „сверяваме часовниците си“, но се стремим да прочетем и пропуснатото. Припомняме наградите на „Перото“. Детска литература – Юлия Спиридонова за „Кръстьо: Частен детектив в Долната земя“ („Фют“); Дебют – Неда Узунколева за романа „Днес не ми се излиза” („Рива“) /наградата за проза в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“ 2024/. ; Поезия – Мария Калинова за стихосбирката „Слънце – техника“ („Versus“); Проза – Евгени Черепов за романа „Извън обхват” („Жанет 45“); Превод – Мари Врина-Николов за преводите на френски език на „Кротките“ от Ангел Игов, „Балканска рапсодия“ от Мария Касимова, „Глиненият цар“ от Добромир Байчев, „Там, където не сме“ на Георги Господинов и „Зверски кротка“ от Амелия Личева. /наградата ѝ и се присъжда за втори път/. Носител на голямата награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст – Стефан Цанев.

От ляво на дясно: Младен Влашки, Оля Стоянова, Светлана Стойчева-Андерсон, Петър Чухов и Тодор П. Тодоров

Журито определило наградите бе в състав: проф. Младен Влашки, проф. Светлана Стойчева-Андерсон, доц. Тодор. П. Тодоров, Оля Стоянова и Петър Чухов.

Сега за нелицеприятната история тази година за Националната награда „Роман на годината“, организирана и връчвана от НДФ „13 века България“. Тя  се връчва от 2011 година и е учредена по идея на тогавашния изпълнителен директор на Фонда художника проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифор��в (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) , „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019), „Поразените“ от Теодора Димова (2020), „Времеубежище“ от Георги Господинов (2021), „Опашката“ (2022) от Захари Карабашлиев (2022) „Хагабула“ от Тодор Тодоров (2023).

По статут издателствата предлагат на Фонда до 31 януари предложения, като осигуряват екземпляри от книгите за журито, което се пази в дълбока тайна. Кои са членовете се разбира в деня на връчването на наградите, който по традиция е на 11 май с едно изключение през 2020, когато наградата бе връчена на 11 юни заради противоепидемичната ситуация, причинена от Covid-19.

Елена Алексиева

Тази година на 11 май с Наградата „Роман на годината“ бе удостоена Елена Алексиева за „Вулкан“ („Жанет 45“), но това бе за много кратко. Елена Алексиева обяви, че ще върне наградата. Тя реагира така,  след като станаха ясни нарушения в регламента при избора на роман на годината, защото Борис Минков, който е редактор на романа, е и член на журито, а това е нарушение на устава на НДФ „13 века България“. Сигналът бе подаден от  журналистката Веселина Седларска във фейсбук, която има издадени книги в „Сиела“ и е редактор на романа на Захари Карабашлиев "Рана". Не е необходимо да цитирам целия ѝ текст, защото малко след това в друг пост коментира каква ѝ е пенсията съотнесена към наградата. Но към това нямат никакво отношение нито Елена Алексиева, нито Борис Минков.

Последва реакция на проф. Амелия Личева: "Снощното решение на журито на конкурса „Роман на годината“ не може да бъде подминато. И тук няма да говоря като литератор, който има своето мнение за номинираните книги. Ще подкрепя Веселина Седларска и ще апелирам за две неща, ако искаме литературните ни награди да имат някакъв минимален авторитет.

Първо. Никога повече анонимни журита. Няма нужда да ги научаваме в деня на награждаването. Ако от началото знаехме състава на журито, скандалът щеше да се избегне. Второ. Незабавна реакция от страна на Фонда и замесените, защото е нарушен Уставът и това компрометира и тази българска литературна награда.

Цитирам Устава: Чл.18. (1) Членовете на Журито подписват декларация за необвързаност с кандидатурите. (2) Председателят на Журито няма право да участва в други журита на литературни конкурси за съответната година. Чл. 20. Председателят на Журито следи за спазване изискванията за кворум, законното взимане на решенията и работата на Журито в съответствие с настоящия Статут.

Иначе, ако сме се заразили от политиците и ще се държим, сякаш за нас правилата не важат, нека си го кажем открито."

Елена написа тогава, споделяйки написаното от проф Личева: „Преди малко подкрепих и споделих поста на Амелия Личева, в който тя цитира членове от устава на наградата "Роман на годината" на НДФ "13 века България", с които до момента не бях запозната – и няма как да съм била, – но които очевидно са нарушени драстично. Ето защо не намирам в себе си морални основания да приема избор, направен по този начин, и отказвам наградата. Единственото, което искам да подчертая, е убедеността си в професионалните качества и морала на Борис Минков, който е редактор на романа и член на журито. Сигурна съм, че в своите действия и решения той е бил напълно добросъвестен. За съжаление това не отменя допуснатите груби нарушения“, коментира тогава Елена Алексиева, която за втори път бе определена за победител в конкурса след 2019 г., когато го спечели с романа си "Свети Вълк".

"Гафът е безспорен и е изцяло в градината на организаторите", заяви тогава и издателят на „Вулкан“ Манол Пейков, управляващ издателство "Жанет 45". Той се изказ�� в защита на етичността на редактора Борис Минков, като предполо��и, че той просто не е провидял конфликта на интереси. "Свалям шапка на Елена Алексиева, която можеше (като други нейни колеги по света и у нас, попадали в подобни ситуации в други епохи) съвсем спокойно да си налегне парцалите и да изчака бурята да отмине – но избра да постъпи принципно и достойно.“

Манол Пейков

Впоследствие организаторите на конкурса решиха заради нарушението той да бъде анулиран и да се проведе отново.

В началото на септември Манол Пейков в открито писмо до НДФ "13 века България" заяви, че оттегля всички шест номинации на издателство "Жанет 45" (между които са, освен „Вулкан“ на Елена Алексиева, на Емануил Видински „Дом за начинаещи“ и „Тук живее Йожи” – Надежда Радулова), на което е управител и собственик, от участие в конкурса на Фонда за най-добър роман на годината за 2024-та. Причина за този акт бе несъгласието му цялата вина за разразилия се преди месеци скандал да бъде хвърляна върху доц. Борис Минков. Подхода на организаторите за разрешаване на проблема като обявят нов конкурс и извадят единствено Минков от състава на журито той определи като "неприемлив, непрофесионален, неетичен и несправедлив".

Припомням всичко това, защото държа да кажа, че Фондът си изми ръцете от отговорността. Колкото до Борис Минков – той е изключителен литератор, преподавател  и от тези редки хора по нашите земи, че никога дори и като редактор не би подкрепил роман, ако оценява друг по-високо. Но всеки съди по собствената си камбанария, както е казал народът.

Е, сега всичко е наред за Роман на годината е определен „Рана“ на Захари Карабашлиев („Сиела“) от журито в състав проф. Пламен Дойнов, проф. д-р Мюмюн Тахиров, проф. Ивайло Христов, д-р Яница Радева и проф. Милена Кирова – председател. Писателят, който не присъства на протоколната церемония веднага обяви, че дарява пар��чната ѝ стойност за благотворителност. Разбираемо.

Тъжното е, че от времето след Греди Асса при връчването на тези награди не се говори за литература, а се превърна в протоколно събитие с малки изключения. В първите години на Наградата бе регламентирано носителят ѝ да бъде член но журито следващата година. Ами, тайната?

Бисера Йосифова, Найден Тодоров и Милен Миланов

Всяко обявяване на награда е празник, така трябва да бъде като среща и радост за хората, които са избрали да бъдат, да я преживеят. Независимо, че организаторите бяха избрали пространството СГХГ, където в момента е изключителната изложба „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. Изпълнителният директор на Фонда изкуствоведката Бисера Йосифова го спомена, но…Всеки човек си има своя modus vivendi, литературните награди – също… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

С изкуството си Павел Койчев се изправя смело срещу изтичащото време…

Уникалната роля на Павел Койчев в изкуството у нас е в преодоляването на естетическата дистанция между пластическо и концептуално, така че не намислянето, а талантът му на ваятел дава мащаб на идеите му, с които участва в големите културни дебати на днешния ден и преди всичко в този за рисковете от трансхуманизма. Пише доц. Георги Лозанов, преподавател и философ, автор на монография за скулптора, издание на НДФ „13 века България“, 2016.

Той написа текста си по повод изложбата на Павел Койчев, която се откри на 28 май в Галерия „Ракурси“ и продължава до 15 юни.

И нещо повече: в ръцете на майстор пластическото неочаквано разкрива собствен концептуален потенциал – оказва се способно да „свидетелства“ доколко е заложен изначален смисъл в съществуването. Един от подходите, които Койчев използва за подобно „философстване �� материал“, е връщането му към по-ранни пластики, но в променен контекст, организиран на свой ред в нова творба. Има и случаи обаче като настоящата изложба в „Ракурси“, когато той оставя промяната на контекста изцяло на течащото време – има смелостта да се изправи срещу него, за да демонстрира, че то не отнема, а прибавя значения към посланията на изкуството му.

Павел Койчев

Койчев представя 12 работи от три емблематични цикъла от началото на 90-те години – „Наблюдател”, „Вместилища” и „Звън”. Общото в тях е извеждането на формата като „чиста“ пространствена наличност, извън артикулирането ѝ по линията фигуративност-език. И в израз на Витгенщайновата склонност на скулптора да мълчи за онова, за което не може да се говори. Тази форма, свалила белезите на тукашността и оставена сама на себе си, в трите цикъла гледа, приютява и звучи. Гледа те в „Наблюдател“ – изпитателно, защото погледът ѝ принадлежи на отвъдността, на всеобщото, на безкрая, на нищото, което е същност на нещата…

От изложбата

„Вместилища” проявява характерното за скулптурата на Койчев усещане, че не само тя е в пространството, но и то е вътре в нея, сякаш се ражда там и едва после се „прожектира“ навън като обитаема празнина. Но пък това „вътре“ разпалва желанието за завръщане в утробата �� психоаналитична аналогия със завръщането в изгубения Рай и най-смайващото е, че Койчев го удовлетворява в по-късни работи като „Обиталището“ или „Градежът“. В тях формата „разтваря врати“ и буквално те приютява. Същото това „вътре“ в „Звън“ прави от нея камбана с присъщата й религиозна размяна на звук между земята и небесата. Но формата-камбана (или чан) не произвежда звука, а го изобразява, явява го в пространството, за да не изчезне, след като заглъхне – „отлято мълчание“ за онова, за което не може да се говори.

Росица Чушева и Павел Койчев в галерия "Ракурси"

Работите на Павел Койчев в „Ракурси“ вече повече от 30 години будят освен естетическо и метафизическо вълнение, което те предизвиква да отнесеш поне една в дома си като застраховка срещу баналността на дните.

Георги Лозанов

В годините имаме шанса да преживяваме творческите изяви на Павел Койчев по неповторим начин, защото той ни е въвеждал в световете си, не само нас, разбира се, с изключителна щедрост. Писали сме не малко в годините за нашите срещи в различните медии, които сме работили. И винаги той е бил Той – Павел Койчев! Дарени сме със светлината и очарованието на мито-поетичния свят на скулптора Павел Койчев, на неговата творческа виталност и артистични прозрения. С всяка негова изложба, с всеки негов монументален проект в открито пространство сега ни връхлита, откриваме го като че ли наново в неговото търсене на Смисъла.

Георги Лозанов, Павел Койчев и Любен Генов на откриването на изложбата Homo sapiens, октомври 2023

По повод  предишната му изложба в галерия „Райко Алексиев“ Homo sapiens сподели: „Обезпокоен съм накъде върви човекът. Струва ми се, че се отдалечаваме от волята на това, което ни е създало. Homo sapiens трябва да върви навътре - към себе си, а не навън, където ни влекат Космосът и безкраят, но не това е нашата съдба.“ Преди време през лятото на 2014 година в ателието му в Горна баня  в разговор с него за „въпреки.com” Павел Койчев каза за себе си: „Никога не съм бил в стадото, защото не съм стаден човек, нямам стаден инстинкт, нагон. Бил съм от предучилищна възраст в пансион. Това са осем години в пансион в Банкя. След това пет години гимназия, две години и нещо казарма и пет години Академия и затова не желая никакви лагери. Трябва да не се взимаш прекалено на сериозно и да работиш с удоволствие, въпреки, че моите теми са сериозни. Давам си ��метка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е,  защото абсолютно всичко правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието.“ /Целия разговор може да прочетете тук/.

Павел Койчев и неговите творби на яхтеното пристанище в Созопол, септември 2017

При Павел Койчев,наистина, няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено. Така бе и с неговите невероятни творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата 2017 година. Много му бе помогнал Владимир Явашев, племенникът на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев, който десетки години работи с него и след неговата кончина по проекта на знаменития артист и съпругата му Жан-Клод реализира мечтата му за опаковане на Триумфалната арка в Париж 2021 година. А за самото инсталиране на проекта в Созопол  му е съдействал Росен Иванов – човекът, осъществил плаващите кейове на Кристо. Тогава Павката не знаеше какво ще стане нататък с тези причудливи, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…Така останаха красиво и въодушевяващо преживяване за всички, които бяхме тогава в Созопол.

А тази година, когато фестивалът „Празници на изкуствата „Аполония““ в края на лятото ще ни зарадва с юбилейното си 40-о юбилейно издание Павел Койчев ще има изложба в Градската галерия на Созопол. С какво ли ще ни изненада?

Павел Койчев и неговата "Водна паша" в Южния парк, септември 2022

Най-важното за Павел Койчев е свободата и с днешна дата със сигурност би споделил отново за всеки свой проект: „Посланията са много. Но категорично избягвам политическите послания. Аз съм артист, политиките минават, заминават. Това не ме интересува. Ако опра на политика, няма да бъде добре за мен като артист.“ Повод за размисъл, насочен към други…А ние с възторг и обич може да кажем, че съдбата ни дари с шанса да живеем във времето на Павел Койчев.

На 30 май Павел Койчев чества своята 85-а годишнина, а от него струи поривът на младостта, търсеща и неспираща…Честит рожден ден, Павка! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на „въпреки.com”: С изложбата на Павел Койчев галерия „Ракурси“ отбеляза своята 20 годишнина. Честитим празника на галеристките ��умяна Йонева и Росица Чушева с пожелание за здраве и все така да ни радват като публика с прекрасни изложби.

[vprki]

Обявен е конкурсът за Роман на годината на НДФ „13 века България“

Национален дарителски фонд „13 века България“ за десети пореден път обяви конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“. В него могат да кандидатстват издатели и автори на български романи, публикувани през 2020 година.

В началото на 2011 г. Националният дарителски фонд „13 века България“ учреди Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“, която цели насърчаване и популяризиране на съвременната ни художествена литература. Участие в конкурса придобиват романи, издадени в предходната година от връчването на наградата, което се провежда на 11 май. Обикновено наградата се връчва на тази дата, но миналата година беше отложена заради епидемичната обстановка за 11 юни.

Теодора Димова със Слава Иванова и Боян Биолчев при връчването на наградата Роман на годината през 2020 - снимка архив НДФ “13 века България”

Наградата беше връчена в тесен кръг в зала „Проф. Васил Геров“ на НДФ „13 века България“ на Теодора Димова за романа й „Поразените“. Освен нея, досега носители на престижното отличие, утвърдило се сред най-очакваните и най-обсъжданите в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците“ от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата“ от Георги Господинов (2013), „Апарат“ от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето“ от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река“ от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия“ от Момчил Николов (2017), „Хавра“ от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк“ от Елена Алексиева (2019).

Дано по-скоро се върнем към онова време, когато не се притеснявахме да седнем един до друг без маски, за да присъстваме на 11 май на тържественото връчване на приза - снимка Стефан Джамбазов

Изпълнителният директор на Фонда Слава Иванова приветства тогава проф. д.ф.н. Боян Биолчев, председател на журито, и поздрави носителката на наградата Теодора Димова. Проф. Биолчев от името на журито изтъкна значението на наградата и достойнствата на романа победител „Поразените“, публикуван през месец август 2019 от издателство „Сиела“. Авторката на романа Теодора Димова благодари за високото отличие и сподели, че съвременните български писатели имат нужда от подкрепата и признанието, които тази награда на Фонд „13 века България“ им оказва вече девет години подред.

Съгласно Статута на наградата Фондът обявява конкурс. Журито, в което участват български писатели, литературоведи, литературни историци, критици и журналисти, с утвърден авторитет и доказан професионализъм, номинира шест романа. Сред тях се избира лауреатът на Голямата награда – почетна грамота с логото на НДФ „13 века България“ и съответстващото й парично покритие. Дано тази година да има възможност наградата да се връчи наистина в тържествена обстановка, както беше досега. Книгите следва да бъдат предоставени в срок до 15 февруари 2021 в шест екземпляра, на адрес: София 1421, кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“ №1, НДФ „13 века България“. За конкурса: Роман на годината „13 века България“. ≈

Текст: „въпреки.com”

[vprki]

Виктория Василенко с Националната награда за млади таланти на НДФ „13 века България”

Очарователната и талантлива пианистка Виктория Василенко е първата носителка на новоучредената Национална награда за изявени млади учени и хора на изкуството. В конкурса участваха български граждани на възраст до 35 години със завършено висше образование в изкуството или науката и с иновативни постижения в съответната област. Задължително условие бе през 2019 кандидатите да са приети за следдипломна квалификация в акредитирани висши учебни заведения на територията на Европа, без България.

Когато получаваше наградата в Балната зала на Двореца – Националната галерия, Виктория Василенко призна развълнувано: „Това е изключително важно събитие за мен. Още по-знаково е, защото се случва на първи октомври – Международния ден на музиката. Искам да изразя своето възхищение и адмирации към Национален дарителски фонд „13 века България”, за инициативата в тези наистина много сложни времена, които връхлетяха всички ни. Направихте възможно това събитие, осъществихте този проект и подкрепяте младите български таланти в областта на науката и изкуството. Това наистина е изключително. Без тази подкрепа, любов от ваша страна и ангажираност към нас и нашия труд, не бихме имали възможност да се развиваме и да постигаме възможно най-високите резултати. Без нея нашата мисия да представяме успешно и достойно името на България по света би било много трудно осъществимо. Искам да изразя своето огромно вълнение, че бях избрана да бъда първият носител на Националната награда за изявени млади учени и хора на изкуството. И ще правя всичко възможно оттук нататък с всяко свое постижение, с всичко, което правя, да доказвам, че съм заслужила това огромно признание и доверие от ваша страна. Благодаря”, каза Василенко.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ „13 века България”, връчи на Виктория Василенко и Почетния знак на фонда

Наградата е парична премия от 5000 лева, а на победителката беше връчен и Почетният знак на НДФ „13 века България”. Слава Иванова, изп. директор на НДФ „13 века България” каза: „Тук е мястото да благодаря на УС на фонда, че взе едно ексклузивно решение и за първи път Почетният знак на фонда, който обикновено се дава за забележителни заслуги към дейността на фонда, този почетен знак да бъде връчен на първия носител на Националната награда за млади таланти на името на Фонд 13 века България. И аз съм убедена, че Виктория и всички номинирани с гордост ще носят името на България навсякъде по света, където и да се намират”. Шестима бяха номинираните за наградата. Освен Виктория Василенко, останалите са: д-р Ивалина Трендафилова, нанонауки и нанотехнологии; Росен Георгиев, научни изследвания в областта на отлагането на атомни слоеве и техните приложения; Деница Тодорова, гореща обработка на художествено стъкло; Лилия Пангелова, дизайн на стъкло и Вивиане Василева, музикант, перкусии.

Номинираните за Националната награда за изявени млади учени и хора на изкуството на НДФ “13 века България”

А ето какво сподели преди време Виктория Василенко в разговор за „въпреки.com”: „За един пианист и не само пианист, а и по принцип човек на изкуството,  за да бъде добър, основното е талантът. Много е трудно е обаче да се намери балансът между работата и таланта. Повечето от талантливите хора са мързеливи. А много от хората, които са много амбициозни, много работливи, нямат това нещо, което предизвиква хората да ги запомнят, да ги слушат с интерес и да остане нещо в тях”.

И продължи: „Няма го този живец, божията светлинка, както се казва, която е по-голяма рядкост. Това е основното. Оттам нататък се изискват много други неща, защото също така не може само с талант и с музикалност, особено от един определен момент нататък. Защото като си дете, когато си талантлив и музикален, ти се прощават много неща и с това по-лесно пробиваш. Обаче, колкото повече порастваш все пак си проличават и много други неща - колко си образован, колко си натрупал като часове работа, като опит, как си се развивал през годините - самият ти като човек и като личност. Наистина не става само със свирене. Това е лично моето мнение. Много хора ме питат колко часа свириш на ден. Аз не мога да кажа по колко часа свиря. Мога само да кажа, че не е като например азиатците, които свирят по 14-15 часа на ден. Да, феноменално. Аз много им се възхищавам, но за мен това не е нито животът, нито истинското изкуство”, сподели Виктория Василенко.

И добави: „В последно време повечето млади хора се опитват да копират и да взимат колкото може повече от своите идоли. Това, разбира се, е неминуемо в изграждането на един млад човек, защото той трупа впечатления и се опитва да подражава на любимците си. Но трябва да се опитва чрез нещата, които му харесват и на които се възхищава да намери своето собствено АЗ и да се опита да разбере кое е неговото, кое ще му помогне да намери своята интерпретация, своята гледна точка”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Разказът е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла

Трима млади автори, свързани с журналистиката, получиха наградите в 23 – то издание на Националния литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години на НДФ „13 века България”. Това са: Яница Христова за разказа си „Клиника „Мемориес” /първа награда/, Радослав Петкашев за разказа „В планината” /втора награда/ и Ангел Иванов за разказа „От всички краища на света” /трета награда/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени. Ангел Иванов, който миналата година спечели първа награда за разказа си „Добрият християнин“, сега отново участва и беше сред отличените. Даже се пошегува, че догодина ако участва трябва да му дадат втора награда, за да има пълен комплект. Но наградите са си награди, а както каза Теодора Димова при връчването на отличията: „Наградите създават празнично настроение, но празник е и самото писане. Необходим е и характер и всекидневен труд”. И още: „Това е най-престижният конкурс за млади автори и първо е заради неговата продължителност. Второ заради това, че самите автори са хора, които сериозно се занимават с литература. Нивото е високо. Това са автори, които са отдадени на литературата и искат да се занимават с нея и това е изключително радостно”.

Тримата наградени -  ��ница Христова, Радослав Петкашев и Ангел Иванов /от ляво надясно/

Церемонията за наградата „Рашко Сугарев” традиционно е на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Но този път беше отложена и събитието се случи в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на НДФ „13 века България” Слава Иванова. А Теодора Димова каза: „Има някаква адекватност и скромност, на съобразяване със ситуацията. И така и трябва да бъде”. А това дори в някаква степен отговаря и на по-камерния характер на разказа, а и на писането въобще. Както каза Деян Енев: „Писането е самотно занимание. Слава Богу, хората продължават да се интересуват от книги”. А носители на наградата през годините са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Сто ил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, Иван Ланджев.

Теодора Димова и Деян Енев

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в 21-то издание Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. А Ангел Иванов, който както стана дума, е н��сител миналата година на първа награда от конкурса, а сега на трета, каза пред „въпреки.com”: „Разказът е дестилат и събира в себе си разнопосочни енергии и най-вече една такава сгъстена драматургия. И е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла, бих казал на пиетет към детайла”.

Яница Христова

Впрочем интересно е, че и тримата наградени сега автори са свързани с журналистиката. Яница Христова и Радослав Петкашев работят в информационни агенции, а Ангел Иванов е сценарист в ТВ шоу, но пък е завършил журналистика. По какъв начин журналистиката помага или пречи на писателя? Според Яница Христова и Радослав Петкашев помага. „Добре се получава съчетаването на писането с журналистиката. Те се синхронизират. Журналистиката ми дава идеи и предлага неочаквани места, които не съм предполагала, че ги има. Защото животът е много по-динамичен от въображението понякога. И дори в най-фантастичните разкази има частица истина, която се намира около нас”, твърди Яница Христова.

Радослав Петкашев

А според Радослав Петкашев: „Между журналистиката и писането има доста общо, защото разказите, които пиша, почти винаги са базирани на разговори с хора. Взимам от тях почти интервю и после го използвам. При всеки един разговор нещо в главата ми щрака, понякога си казвам – от това може да стане хубава история. И после го използвам, понякога с��есвам историите на различни хора, но не им правя биография. Аз пиша за другите хора, не пиша за себе си”. Докато за Ангел Иванов журналистиката по-скоро може да попречи на писането: „Аз затова и напуснах класическото поле на журналистиката, защото ми пречеше липсата на метафоричност и поетичност, ако щете. При все, че съм белетрист. И това отстранение от събитията заради някаква мнима или реална обективност ме притеснява. Защото е важно авторът да застане с цялата си личност, със сетивата си, с прочита си на събитията”.

Слава Иванова връчи наградата на Ангел Иванов, както и на всички отличени

Разказът на Ангел Иванов „От всички краища на света” е отново в християнския спектър, както е бил и миналогодишният му, казва авторът. Публикуван е в сайт и в регионален вестник в родния му град Габрово. „В планината” от Радослав Петкашев излиза в списание „Съвременник”, за което авторът благодари на главния редактор Владимир Зарев. „Това е биографичен разказ за моя баща, но разбира се има фикция там. Не трябва да се приема като 100% истина. Като моят разказвач се опитва да разбере живота на своя баща, който е преминал през доста различни неща в живота си. И така, с чувство за хумор, което надявам се има в разказа, се опитва да го разбере. Понякога не разбира нещата, през които баща му е преминал, защото те са в съвсем друго време, но се опитва да си направи тази равносметка за себе си”, сподели пред „въпреки.com” Радослав Петкашев. Вероятно и затова при получаването на наградата специално благодари за разбирането на баща си и майка си /известната историчка и антроположка проф. Антонина Желязкова – б.а./, както и на съпругата си, и малкия си син. Разказът „Клиника „Мемориес” от Яница Христова пък е публикуван в списание „Осем”. „Свързан е с това колко е важна паметта и как спомените, които имаме, определят кои сме. И дали имаме шанса да ги редактираме и да променим живота си чрез спомените? Това е основната тема на разказа”, каза авторката.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България”

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете миналата година, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”. Наградените на конкурса благодариха на журито и на НДФ „13 века България” за грижата за младите писатели. А Радослав Петкашев обобщи: „Много важно е това, което правите. Защото за един млад писател доста лесно е да се обезкуражи и отчае”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

„Поразените” на Теодора Димова е Роман на годината за 2020

Романът „Поразените“ от Теодора Димова на издателство „Сиела“ бе избран за девети носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”, съобщиха от Националния дарителски фонд.

Журито в състав: проф. д.ф.н. Боян Биолчев, председател, и членове проф. д.ф.н. Амелия Личева, Здравка Евтимова, Атанас Капралов и Светлозар Желев, определи победителя сред шестте номинирани романа, издадени през 2019. Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. Номинираните романи за наградата бяха избрани от общо 30 участници в конкурса. Романите са: „Балкански ритуал“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Поразените“ с автор Теодора Димова на издателство „Сиела“, „Странстващият албатрос“ с автор Деметра Дулева на издателство „Хермес“, „Хроники на неведомото“ с автор Николай Терзийски на издателство „Жанет-45“, „Чекмо“ с автор Момчил Николов на издателство „Сиела“, „Чудовището“ с автор Владимир Зарев на издателство „Хермес“.

Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2019 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). „Поразените“ от Теодора Димова е роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.

Теодора Димова

„Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.

Но поразени ли са наистина „Поразените”?

Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.В какво се изразява поражението и в какво победата?”, написа Теодора Димова.

А проф. Амелия Личева преди време в своя рецензия за „въпреки.com” отбеляза /целият текст можете да прочетете тук/: „Поразените“ на Теодора Димова повдига много въпроси – за грозната подмяна, която след 9 септември 1944 г. бавно започва да променя облика на България и от цветна, нормална страна я превръща в сива, безлична колония; подмяна, в която много от интелектуалците, свещениците, предприемачите, на които се е дължал и духовният, и икономическият прогрес на България от онова време, биват унищожени, а семействата им – изселени, маргинализирани, заклеймени. Сред видимите, публичните оцеляват най-вече тези, които се продават на новата власт (в романа натрапчиво се стрелват образи на хора, които много бързо са сменили убежденията си и са приели новата идеология, за да живеят необезпокоявани).

Част от публиката при представянето на романа на Празниците на изкуствата “Аполония” в Созопол миналата година

Той говори и за примирението, подчинението, които са не по-малко опасни от продаването на душата, защото легитимират новото и му осигуряват комфорт. В романа се прокарва и онази много важна нишка на паметта, която не позволява станалото да бъде простено, която гарантира, че достойнството може да бъде запазено дори в мизерията, в унижението, в пълната безнадеждност. В този смисъл много важен е образът на Райна, но не толкова младата Райна от първата част, колкото възрастната, която постепенно губи паметта си, но в озаренията, в проблясъците си спомня деня след чутите присъди от Народния съд и поклонението на жените в черно, на вдовиците със свещи в ръка и молитва на уста пред ямата, в която са заровени неизстиналите трупове на техните мъже. Тази памет (която за внучката е по-скоро фантазия, а не реалност) – внушава романът на Теодора Димова – не просто трябва да се съхрани, за нея трябва да се говори, защото само така травмата може да бъде осмислена и да има шанс да се върви напред, ако катарзисът се е случил”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Избрани са номинираните за приза „Роман на годината” на НДФ „13 века България”

Романи на Теодора Димова, Георги Тенев, Деметра Дулева, Николай Терзийски, Момчил Николов и Владимир Зарев са номинирани за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“, съобщиха от фонда.

Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. През 2020 тя ще бъде присъдена за девети път. Жури в състав Боян Биолчев - председател, Здравка Евтимова, Атанас Капралов, Амелия Личева и Светлозар Желев определиха шестимата номинирани за наградата, избрани от общо 30 участници в конкурса. Романите са: „Балкански ритуал“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Поразените“ с автор Теодора Димова на издателство „Сиела“, „Странстващият албатрос“ с автор Деметра Дулева на издателство „Хермес“, „Хроники на неведомото“ с автор Николай Терзийски на издателство „Жанет-45“, „Чекмо“ с автор Момчил Николов на издателство „Сиела“, „Чудовището“ с автор Владимир Зарев на издателство „Хермес“. Сред тях ще бъде избран и романът носител на престижната награда на Фонда, която ще бъде връчена в началото на месец юни. Обикновено наградата се връчва на 11 май, но сега беше отложена заради епидемичната обстановка.

Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2019 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). А ето и по няколко думи за номинираните романи:

„Балкански ритуал“ от Георги Тенев /издателство „Колибри“/: „От Ватикана в Рим – до Персеполис в Иран. От парламента в София – до бреговете на Ефрат в Месопотамия. „Балкански ритуал“ е исторически трилър, криминално-мистичен роман, който събира в едно тероризма, войната в Близкия изток и битките на политическата арена. По ръба между историческите събития и въображението, той увлича в приключение, непознато досега в нашата литература.

Георги Тенев стилизира престъплението до висотата на класическа драма. Открадната книга се появява от нищото, разкриват се мистериозни археологически загадки. Тайните на бившата социалистическа държава мутират в нови форми на корупция. Елитите – политически, икономически и църковни – срещат самотен мъж с погубено минало и кратко бъдеще. Kомисарят Колев държи ключа за тайните на властта, прошката и обвинението. Играчите ще бъдат изиграни, злочестите ще имат втори шанс. Трябва само някой да се осмели и да пожертва себе си. Нещо като ритуал”, пише в анотацията.

„Поразените“ от Теодора Димова /издателство „Сиела“/: „Група жени, чиито мъже са убити, вървят в леденото февруарско разсъмване към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не говорят. Като някакви черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на мъжете и бащите им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен.

Роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.

Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.

Но поразени ли са наистина „Поразените”?

Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.В какво се изразява поражението и в какво победата?”, написа Теодора Димова.

„Странстващият албатрос“ от Деметра Дулева /издателство „Хермес“/: „Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата – в чужбина. И още не знам коя от двете части е по-добрата. Живяла съм в четири държави, говоря пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-добрият начин да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея”, написа авторката.

А ето и част от анотацията: „Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване, изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е удивително еднакъв. Защото най-трудно навсякъде е това, което Габриела единствено търси: да бъде отново щастлива...”

„Хроники на неведомото“ от Николай Терзийски /издателство „Жанет-45“/ : „В новата си книга Николай Терзийски върви уверено по невидимите с просто око следи на кръвта. Поколения наред ярки човешки индивидуалности от средата на ХVІІІ век до наши дни се потапят в мощните потоци на неведомото: изгубват се в тях, но в същия миг проглеждат за своето предначертание, придобиват дълбока мъдрост, с която приемат всичко. Те помнят, но прощават, изтърпяват своите изпратени сякаш от самата съдба наказания, но не са в състояние да спрат движението си нататък. Персонажите на тези хроники обхождат света като на сън, но винаги се завръщат към мястото на началото. И в същото време независимо от принадлежността на героите към разпознаваемите пространства на родната планина, един знаменит композитор и скръбен баща създава великата музика, която ги води по пътя. „Хроники на неведомото“ е роман за магията на създаването – увлекателен, но и необходим, защото напомня, че децата са музиката на света.“, написа писателят, литературовед и преподавател Борис Минков.

„Чекмо“ от Момчил Николов /издателство „Сиела“/: „Чѐкмо“ е изграден като огромен монолог на основния персонаж, произнесен, както разбираме от първите страници, пред един часовник, който, естествено, няма думата, нито желание да го изслуша. Въвеждането в този монолог поставя читателя пред няколко въпроса, една класическа завръзка, която ще се разреши в края, по неочакван начин. Романистът умело стилизира езика на своя герой, без да отива докрай в използвания от него жаргон. Всъщност Чѐкмо не просто говори на жаргон (който в друга епоха би бил наречен „тарикатска“), той умело си играе и с другите езици на своето, на нашето време, и на първо място – с казионното говорене на представителите на властта, със или без фуражки, а и с езика на хората, втренчени в телевизорите или в други авторитети. Чрез тези езици, а и чрез приключенията на героя, на места с мека ирония, на места - със сарказъм, Момчил Николов ни въвежда не толкова в „истината за нашия живот“, колкото в изкривените представи, които си изграждаме за него. За „нашия живот“, за света и за човека, захвърлен в него”, отбеляза в своя рецензия за „въпреки.com” литературоведът и преподавател Николай Аретов.

„Чудовището“ от Владимир Зарев /издателство „Хермес“/: „Чудовището“ – роман за старостта, която настъпва, и за младостта, която не иска да си тръгне. Когато четях ръкописа на Владимир Зарев, нещо в него ми напомни за „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте – една емоционална и въздействаща книга. В „Чудовището“ също има много емоции. Заедно с това обаче, написаното често ме препращаше към „Записки от подземието“ на Достоевски. Тоест, към човека в неговата противоречивост и двуполюсност. От една страна, са симпатичните, красиви черти, които той носи в себе си, а от друга – онова „черно пространство“, което също съществува в него. В това отношение романът е много убедителен и аз смея да твърдя, като опитен литератор, че той носи елемент на класичност. „Чудовището“ е силно емоционален и мъдър роман. За една красива и невъзможна любов, за времето и неговия безжалостен отпечатък, за надвисналата сянка на Чудовището, зад която наднича Забравата”, са думи за книгата на редактора й Стойо Вартоломеев.

Очакваме новия победител, а за някои от предишните церемонии и наградени романи можете да прочетете във „въпреки.com” тук, тук и тук, както и рецензии за две от номинираните тази година книги - тук и тук. ≈

Текст: „въпреки.com”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Критиката като ябълка на раздора

„Литература около нулата” е заглавието на книгата с критически текстове на литературния критик и преподавател доц. Йордан Ефтимов, издадена от „Просвета” в поредицата „Нова българска критика”. Текстовете обглеждат отношенията между литература, медии, пазар, читателски общности и социална среда в типичния за автора изключително четивен, атрактивен и провокативен стил в най-хубавия смисъл на думата.

Такова беше и представянето на книгата в галерия „Академия” на НХА. Вместо коктейл Данчо Ефтимов беше избрал да почерпи присъстващите с по ябълка. Той обоснова решението си историко-философски и литературно-критически, включително и с това, че Парис е дал ябълка на богинята Афродита и се е превърнал с това в първия критик /в случая на хубостта й/, за да получи в благодарност хубавата Елена. При това е пренебрегнал Хера и избухнала Троянската война. Някои казват, че не била ябълка, а дюля, но това в случая няма толкова голямо значение.

Колкото до критиката у нас, някои обвиняват критиците. Вероятно те се съобразяват с конюнктурата и прият��лските контакти, както и личната изгода. Но пък е известна нетърпимостта на творците у нас към критика за техните произведения. Преди време културоложката доц. Райна Гаврилова беше казала в разговор за „въпреки.com”, че проблемът е не само в липсата на места за критика, но и в страха на критиците да не засегнат някого – нещо, което знаем и от нашия опит. „Винаги е страх или притеснение заради собствената позиция. Ние сме толкова малка общност в България, че хората се познават лично. Хората, за които трябва да се напише нещо критично или отрицателно, много често са ни приятели, състуденти, съученици, колеги. Това е много мъчителна ситуация и тя изисква, наистина, майсторство на написаното, да кажеш хем истината, хем да не го заболи. Култивира се такъв начин на писане. Французите са майстори, но това е друга култура на интелектуално общуване, където могат да се срещнат двама близки приятели и да си кажат: „Видях последната ти статия и тя е пълен боклук!” или „прочетох последното ти стихотворение, мисля, че не си казал нищо ново. Жалко, загубил си времето. Аз съм сигурен, че следващото ще е по-добро”. И да продължат да си говорят. Това трябва да се култивира, аз не мисля, че трябва да се отказва, защото просто това оставяне на течението на ниво „приятел ми е, да мине, няма аз да му кажа, друг ще го каже.” Това довежда до това, че в момента няма критика”, каза Райна Гаврилова. А Светлозар Игов по повод на книгата „Литература около нулата” написа: „Йордан Ефтимов сподели идеята, че не литературата е в криза, а че нейното пълноценно битие е затруднено поради зле функциониращата критика”.

Йордан Ефтимов при представянето на книгата си „Литература около нулата”

Впрочем, Йордан Ефтимов не е от тези критици, които се притесняват заради приятелски връзки с критикуваните. За това той пише в предговора си към книгата: „Да си го кажем направо: ако оперативната критика е тежка работа със своята периодичност, то писането на обзори за литературни години или десетилетия е направо хамалогия. Не само трябва да изчетеш тонове шлака, тонове наноси от подражателски и недомислени текстове, но трябва да ги оцениш с всички рискове на професията (най-малкото: един писател написа отворено писмо до редакцията на вестник, в който публикуваха моя рецензия на негов роман – там обещаваше, че ще смачка като хлебарка рецензента) и най-вече с оглед риска да се изложиш пред бъдещите поколения. Навремето даваха кисело мляко или направо финансово стимулираха с „вредни“ работещите в мини или в комбинати за добив на руда. Е, представял съм си неведнъж, че отровени от некачествени текстове и критиците се нуждаят от пречистващо кисело мляко. Или, от друга страна, поне от чаша вода, както се дава на дегустаторите между поредните чаши вино или хапки ястие. За да си поддържат точната преценка или поне да имат илюзията, че го правят”. Колкото заглавието на книгата си, обяснява така: „Защо „Литература около нулата“? Дали трябва да предизвика асоциация с температурата на замръзване или с представата за извечна застиналост, дали е намек за морското равнище и за трудното отлепяне от него, дали някой ще се сети за 2000 година като уж момент на ново начало, или някой по-ведро ще види в това метафора за точка, по която се мери всичко останало? Впрочем при една от редакциите на ръкописа работното заглавие беше „Литературата на 90-те и на нулевото десетилетие“.

Слава Иванова, изп. директор на Национален дарителски фонд „13 века България”, връчи наградата на Борис Илиев за критическия му материал за „Лисицата“ на Дубравка Угрешич

И когато говорим за критика и литература, необходимо е да се спрем на един конкурс, който имаше вече своето седмо издание. Става дума за конкурса, който се организира от Национален дарителски фонд „13 века България“ и Фондация „Литературен вестник“ за критически текст във вестника. Отново се събраха млади автори, които на страниците на вестника изграждат и изразяват своята позиция за литературния процес. Тази година наградата беше за Борис Илиев за критическия му материал за „Лисицата“ на Дубравка Угрешич /издателство „Колибри“ 2019/, която му беше връчена от Слава Иванова, изпълнителен директор на Национален дарителски фонд „13 века България”. Миналата година поетът, драматург, литературен историк и преподавател доц. Пламен Дойнов, член на журито на Годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“ попита: „Защо се пишат рецензии? Единият отговор е пред очите ни – защото има конкурс, за който може да се пише. Втората причина – защото авторът ми е приятел. Третата – защото книгата страшно ми хареса, омагьоса ме. Четвъртата  – защото книгата ме вбеси и сега ще я разкостя. Пета причина – това, което имам да кажа за тази книга е важно да го чуят други, тъй като то засяга нашето четене, живеене с литературата на нас всички заедно. Това смятам, че превръща критиката в кауза”, каза при връчването на наградите. А сега, както и преди настоя, че критиката трябва да обглежда събитията в контекст на конкретния автор и времето.

Номинираните и номиниращите в конкурса на “Литературен вестник” за критически текст, подкрепен от НДФ “13 века България”

И да припомним нещо, което каза тогава, че има една всепозволеност в писането у нас, една много ниска мяра сред повечето български писатели. „Проблемът не е да сме срещу масовата литература по принцип. Тоест, да чакаме да се появи такава книга само, за да я заколим. Проблемът е друг. Проблемът е, когато масовата литература, една от участващите в конкурса рецензии прекрасно е схванала това, когато тази масова литература се представя за висока. Това не бива критикът да позволява. А това е в масовия случай – масовата литература да се представя за висока. Защото е по-престижно. Защото много от писателите, всички писатели всъщност, искат едновременно книгите им да са бестселъри, да са първи в класациите за най-продавана литература и да са страшно елитарни дълбоки автори. Това уравнение се получава изключително рядко. Да, има интелектуални бестселъри така наречени, но те се получават изключително рядко. Това е идеята на критиката – не да пишем за всички лоши книги на света, за много от тях всъщност не си струва. Но има лоши книги, за които си струва да се напише отрицателна рецензия не за друго, а за това, защото твърде много хора говорят, че са добри. Няма нищо лошо една такава книга да се продава добре, но да не се опитват да си присвояват символни капитали, които не са за тях. Само това, литературната критика не би трябвало да иска нещо повече”, каза Пламен Дойнов и неговите думи тогава имат и не по-малка стойност и днес.

И в заключение ще добавим още част от финала на книгата на Йордан Ефтимов „Литература около нулата”: „На фона на все по-доминиращата у нас представа за литературата като част от сферата на отдиха и забавлението, където тя трябва да се конкурирах с много по-ефективни средства за наслада и релаксиране, западната литература продължава вече 3000 години успешно да изпълнява ролята на критика на всички операции, свързани с управлението на човешкия ресурс – от чисто административните, политически картини през визиите за техническото преобразуване до резервоара на психиката, от чиито дълбини постоянно излизат излизат зайците на маговете”, написа Йордан Ефтимов. А ние смятаме, че трябва да се достигне у нас не само за ниво на критиката, но и за култура за нейното възприемане. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Светът според Момчил

Сред феновете съм на Момчил Николов и ценя високо „Кръглата риба“ /ИК “Жанет 45″/ и „Последната територия“ /изд. “Сиела”/. Споменавах ги някъде, но не събрах куража да напиша за тях – твърде много неща оставаха за осмисляне, харесвам ги, с удоволствие влизам в света на Момчил, но трудно мога да обясня защо. Все пак, давам си сметка, че не всичко трябва да се обяснява, че необяснимото има своя чар, пише за „въпреки.com”  литераторът и преподавател проф. Николай Аретов по повод на новия роман на писателя „Чѐкмо” /изд. „Сиела”/.

Не само загадъчното в тези два романа ме привличаше, те, наред с всичко останало, са интересни пародии на познати жанрове и популярни идеи – една не по-малко привлекателна литературна игра. Бих я нарекъл постмодерна, ако не се страхувах от многообразието от смисли, далеч не само положителни, които обкръжават тази дума. Това бяха предварителните ми очаквания, подгрени от множеството (твърде много за моя по-традиционен вкус) анонси и тийзъри. В един от тях авторът предупреждава, че новият му роман е нещо съвсем различно.

Момчил Николов с наградата на литературен клуб “Перото” за “Последната територия”

Е, „Чѐкмо“ е наистина нещо различно. Четивен роман (page - turner) с ясен сюжет, почти без движения назад и напред във времето, при това разположен в конкретно назована среда и ясно датирани събития. Романът като че ли отговаря на представите на много читатели (а и критици), които очакват от литературата „истината за нашето време“. Не съм от тях, како Сийке, и това малко ме стъписа. Но продължих да чета, попаднал в двата капана на автора – увлекателния сюжет и изненадата от неочаквано традиционния (?) начин, по който е поднесен. Очевидно тези капани са съзнателно сложени и работят добре, уверен съм – не само при мене.

Наивно би било да се мисли, че „Чѐкмо“, за разлика от предишните два романа, е просто увлекателно повествование с ясни алюзии за „българския преход“ и десетилетието преди него, който цели да съобщи „истината“ и така да спечели популярност, а и да има комерсиален успех. И този роман е изграден върху поне три повествователни модела, които не са непознати за българската литература, но и не са и особено разпространени, поне не сред представителните творби. Единият е т. нар. пикаресковия роман, който проследява приключенията на някакъв дребен, обикновено симпатичен мошеник (на испански пикаро), оформя се през ХVІ в., през следващите два века набира популярност, а по-късно мнозина амбициозни автори го пародират. При този жанр героят се движи свободно по света и успешно осъществява своите дръзки и не съвсем законни начинания.

И при получаването на наградата Роман на годината на НДФ “13 века България” отново за “Последната територия”

Другият голям жанр, с който „Чѐкмо“ е свързан, е т. нар. Bildungsroman, повествование, което проследява оформянето (изграждането) на една личност. С хода на времето героят опознава света, а и себе си. Близки до този жанр са популярните днес разгърнати повествования за няколко поколения от едно семейство, определяни като „саги“, по името на средновековните нордически сказания. Строго погледнато в „Чѐкмо“ (все още) няма повествование за няколко поколения, но пък финалът като че ли е отворен и обещава продължение, не е изключено и връщане назад във времето.

Игрите с познатите жанрови схеми несъмнено присъстват в „Чѐкмо“, но като че ли в един по-заден план, заиграването с популярните представи също е дискретно, а и несигурно. Дотолкова, че се читателят може да се попита дали пък героят със странния прякор, който е послужил за заглавие на романа, не огласява разбиранията на автора. Дали приключенията на главния персонаж, който може да бъде видян и като „героя на нашето време“ (да припомня, че преди да стане клише от социалистическата епоха, изразът е наложен от Лермонтов). А тези приключения, както и в другите романи на Момчил Николов) ни развеждат къде по света, за да ни срещнат с „типични“ (клиширани?) персонажи, предимно българи, но не само.

„Чѐкмо“ е изграден като огромен монолог на основния персонаж, произнесен, както разбираме от първите страници, пред един часовник, който, естествено, няма думата, нито желание да го изслуша. Въвеждането в този монолог поставя читателя пред няколко въпроса, една класическа завръзка, която ще се разреши в края, по неочакван начин. Романистът умело стилизира езика на своя герой, без да отива докрай в използвания от него жаргон. Всъщност Чѐкмо не просто говори на жаргон (който в друга епоха би бил наречен „тарикатска“), той умело си играе и с другите езици на своето, на нашето време, и на първо място – с казионното говорене на представителите на властта, със или без фуражки, а и с езика на хората, втренчени в телевизорите или в други авторитети. Чрез тези езици, а и чрез приключенията на героя, на места с мека ирония, на места - със сарказъм, Момчил Николов ни въвежда не толкова в „истината за нашия живот“, колкото в изкривените представи, които си изграждаме за него. За „нашия живот“, за света и за човека, захвърлен в него. ≈

P.S. на „въпреки.com”: Романът „Последната територия" /изд. „Сиела“/ от Момчил Николов е удостоен с наградата на литературен клуб „Перото” и Роман на годината на Национален дарителски фонд „13 века България“ за 2017 година. Тук можете да прочетете рецензията за него във “въпреки.com” от проф. Миглена Николчина, поетеса, литературоведка и преподавателка в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

НДФ „13 века България“ събира новите предложения за „Роман на годината”

До 31 януари се приемат предложения за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2020. Националният дарителски фонд „13 века България“  отново обявява конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината. В него могат да кандидатстват издатели и автори на български романи, публикувани през 2019 година. На 11 май 2020 г. Фондът ще връчи за девети пореден път Националната награда за български роман на годината „13 века България” /на снимката – Елена Алексиева, последната засега носителка на наградата/.

Участие в конкурса могат да вземат български романи, издадени през 2019 г. Те ще бъдат предоставени на жури, определящо шест номинации, от които ще се излъчи и лауреатът на наградата - почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Наградата се връчва от 2011 година и е учредена по идея на тогавашния изпълнителен директор на Фонда художника проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). Книгите следва да бъдат предоставени в срок до 31 януари 2020 в шест екземпляра, на адрес: София 1421, кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“ №1, НДФ „13 века България“. За конкурса: Роман на годината „13 века България“. За допълнителни въпроси на телефони 02 963 48 07; 0889 648 927.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България” и Боил Банов, министър на културата при връчването на наградата за Роман на годината 2019 на фонда

Но извън тази информация и покана към българските издателства и автори искаме да припомним малко повече за тази награда и спечелилите я през годините, както и за интереса и отношението на НДФ „13 века България“ към съвременната българска литература. Вече в далечната 1998 година Фондът учредява Националната литературна награда „Рашко Сугарев“, която е за най-добър публикуван къс разказ от автори до 35 години. Тя е учредена в памет на писателя Рашко Сугарев (1941 – 1995), майстор на късия жанр, когото писателят Георги Величков определя като „пришълец от друга планета“. Отличието се връчва на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Първият носител на наградата е тогава 30 - годишният Георги Господинов за разказа си „Осмата нощ“. След 15 години става вторият носител на наградата „Роман на годината“ с „Физика на тъгата“ /издателство „Жанет 45“/. Георги е най-превежданият български писател и познат на света не само с „Физика на тъгата“, но и с „Естествен роман“ и сборниците си разкази. Многобройни са наградите му, както за него, така и за преводачите му на различни езици. А анимационният филм, реализиран в Канада по неговия разказ „Сляпата Вайша“ на художника и аниматор Теодор Ушев беше с номинация за Оскар през 2017 година. Ушев реализира и филм по „Физика на тъгата“, който е номиниран тази година отново в най-престижните награди на Американската академия, след като обра множество престижни награди по света. Очакваме паметната вечер в Бевърли Хийлс с нетърпение и вълнение. За щастие имахме шанса да го гледаме на откриването на Киномания 2019 в зала 1 на НДК, благодарение на екипа на организаторите. Преживяване, което не се забравя.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в клуб “Перото” на НДК

Писали сме за него, но да се върнем към наградата „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“. През 2014 година призът е за „Апарат” /издателство „Сиела“/ от Васил Георгиев. Авторът през 2009 година печели втора награда на литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“. За 2017 година „Последната територия” на  Момчил Николов спечели наградата за роман на годината. Но още през 2002 година писателят, когато е на 32 години е удостоен с голямата награда на конкурса на името на Рашко Сугарев за разказа си „Фабиен“. Когато Николов спечели приза на шестото издание на конкурса „Роман на годината“ през 2017 година членът на журито литераторът и преподавател доц. д-р Борис Минков /носител на втора награда 1998 година на името на Рашко Сугарев/ написа за „въпреки.com” в анализ за представените романи: 

Момчил Николов при получаването на наградата за “Последната територия”

„Независимо от това, че използва тягата на един трафаретен модел в съвременната литература – загубата на паметта и разколебаването на идентичността, романът „Последната територия“ / издателство „Сиела“/ е забележителна книга, защото притежава изострено чувство за съвременност. При това чувството за съвременност тук намира израз не само в широките панорамни перспективи на актуални не-места, зони (универсални магазини, площади, увеселителни заведения, тоалетни, летища,масови транспортни средства), но и като плъзгащо се, проникващо бавно под кожата на едно индивидуално съзнание, което във всеки един момент се мъчи да преподреди себе си. Осезанията на индивидуалното съзнание пулсират между неврастенията, клаустрофобията, неудовлетвореността, битовите страхове, фиксирани в мисълта за това какво би се случило, ако се счупи макар и само единствен елемент от инструментално подръчния ни свят. Постижение на книгата е изразът на двойствено внушение на тази клаустрофобия – както като стягаща, така и като отваряща сетивата“. Анализът на Борис Минков може да прочетете тук.

Емилия Дворянова с наградата за “При входа на морето”

За наградите „Роман на годината“ 2015 „При входа на морето” /издателство „Обсидиан“/ на Емилия Дворянова и 2016 „Една и съща река“ /издателство „Жанет 45“/ на Здравка Евтимова написа за „въпреки.com” и като председател на журито, запозната с всички кандидатстващи творби тогава проф. Миглена Николчина, поетеса, писателка и преподавателка. Тя обобщи: „Въпреки обичайните ни оплаквания, трябва да признаем, че българският роман днес има своята публика може би повече от когато и да било. За това допринесоха награди, конкурси, всеотдайността на някои издатели, но също и социалните мрежи, които – това също трябва да признаем – у��пешно контрираха безхаберното отношение на масовите медии към литературата. Липсата на сериозна културна политика от страна на държавата направи възвръщ��нето – или възникването – на днешната романна аудитория естествено, така че полагането в началото на тези процеси на „Естествен роман“ на Георги Господинов придобива допълнителен смисъл. Къде обаче стоят самите автори в това развитие, диктуват ли го, или са диктувани от него, какво движи търсенията им? Ако компромисите и стратегиите за заобикаляне на идеологическите императиви определяха условията на творците по времето на стария режим, дали днес един диктат не е просто заменен от друг, идеологическото клише от надеждата да се продаваш; и дали този нов диктат не е по-неумолим от предишния? Е, малко прекалено, но представително. За съжаление някои от често предлаганите социални антидепресанти – национализъм, расизъм, политически екстремизъм с авторитарен уклон, религиозен фанатизъм - са по-опасни от болестта. 

И докато Господ се бави с астероида, дали романът не би могъл  да предложи нещо по-милостиво? Продукцията от миналата година /2015/ показва, струва ми се, че може. Получилият наградата на фонд „13 века“ роман „При входа на морето“ на Емилия Дворянова илюстрира това като прави меланхолията като такава свой сюжет и от самото сърце на отчаянието – онова почтено и човешко, твърде човешко отчаяние, което не търси вината у другите – от самото сърце на отчаянието извлича разказа на надеждата. Днешните обстоятелства ме принуждават да правя изявления, които иначе намирам за пълна безвкусица – аз съм атеистка. Но ако неприсъстващата експлицитно в романа на Дворянова религиозност й е позволила да запази високите си критерии за художествено майсторство, за вътрешен живот и за лишено от комплекси човешко съчувствие, то аз съм за този вид религиозност“.

Здравка Евтимова

На следващата година по повод наградата на Здравка Евтимова за „Една и съща река“ проф. Николчина написа: „Към всичко, към своите човеци с мъка в очите и с нож в ръката, към тези безмилостни и невинни мутанти на социалния провал на 21 век, Здравка Евтимова има таланта – или инстинкта - да подхожда с безподобен език и непредвидими фабулни ходове в една сплав на гротесковото с притчовото, която прави Евтимова една от най-ярките и неподражаеми фигури в съвременната ни литература“. Двата текста на проф. Миглена Николчина може да прочетете тук и тук.

За 2018 година „Хавра” /изд. „Сиела”/ на Захари Карабашлиев беше обявен за Роман на годината в седмия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”. Тогава за „въпреки.com” председателят на журито проф. Амелия Личева, литературоведка, поетеса и преподавателка написа: „В този смисъл ролята на професионалната литературна критика по наместване на критериите за това кое е добра литература и кое не, кое е литературно събитие и кое не, е изключително важна. Наградите изпълняват и такава функция и шестте номинации на НДФ „13 века България“ имат подобен наместващ характер. Съчетаването на съвремие с исторически разказ имаме в „Хавра“. С този свой втори роман Карабашлиев доказа, че успехът му не е случаен, че умее да влиза в епохи и стилове, че владее езици, които му позволяват да избегне капаните на уж познатите сюжети и да направи един наистина майсторски и стойностен роман. Накратко: когато конкуренцията е силна, и победителят има защо да се радва, и останалите могат да са доволни от номинациите си”. В своя анализ тя коментира и ролята на редактора, като се аргументира с присъствието на интересни и важни романи, участници в конкурса, в които обаче се усеща, а е необходима редакторска работа. Анализът на проф. Личева може да прочетете тук.

Захари Карабашлиев

Само бихме добавили, без да се задълбочаваме в темата, че след промените у нас през 1989 година на редакторската работа се гледаше като но вид цензура не само в литературата, но и в киното, например. А световният издателски опит и то от много десетилетия показва обратното. Достатъчно е да прочетем благодарностите дори на световни автори в книгите им, които за щастие имаме възможност и то сравнително бързо да четем сега след оригиналните им издания в родните им страни, но това е дълга тема.

За 2019 година, както каза председателката на журито Амелия Личева, три от номинираните романи са обърнати назад към миналото в много широки граници – това са на Христо Карастоянов, Стефан Коспартов и Румяна Захариева. Другите три романа са  обърнати към нашето съвремие в търсене на себе си и всякакъв тип идентичности. Това са произведенията на Рене Карабаш, Галин Никифоров и Елена Алексиева. Специално за нейния роман „Свети Вълк” /издателство „Факел Експрес“, награда за роман на годината 2019/  отбеляза, че той освен срещане на човешкото е и срещане с божественото и опит за осмисляне на съвременна България. А друг член на журито – Светлозар Желев беше написал при излизането на романа: „Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи… Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература”. Наградата Роман на годината на НДФ „13 века България“ за Елена Алексиева имаше своето продължение – тя стана носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото”. Така че „Свети Вълк” получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас през миналата година.

Проф. Амелия Личева и Владимир Зарев са били често членове на журито за наградата

Разбира се, без да коментираме само ще споменем, че както и в повечето конкурси винаги има много засегнати и обидени, защото, според тях не са били оценени подобаващо. Също дълга тема. Но тук ще си позволим да цитираме Тео Ушев, за който стана вече дума, макар и в друг контекст. Това са негови думи при срещата му в СГХГ със студенти и ученици: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора“. Така е и в случая всеки един от нас като читател има своя български Роман на годината, разбира се, при условие, че чете и го вълнува как се развива българската съвременна литература. И да не забравяме това, което каза Елена Алексиева при връчването на една от наградите й, че най-важното е българската литература да стига освен до българския читател и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят за издаването на наши автори в техните страни и приемат тази своя дейност като мисия. А мисията, която си поставя НДФ „13 века България“ е да представя и награждава най-доброто в българската литература от различни поколения чрез авторитетните журита и да поддържа интереса към съвременната ни литература. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Изкуството е най-странното нещо, но с него хоризонтът просветлява

„Изкуството е най-странното нещо в живота, защото изобщо не е задължително да го има. Без него се живее, (и то добре), защото иначе неговото съпричастие в душата на човека представлява една колизия, обикновено естетическа. Но при нейното преодоляване изведнъж хоризонтът просветлява и се откриват велики пространства на хармония, на омиротворение, облъхнато от морал и неговия апотеоз – обичта и любовта”. Това е част от текст на художника проф. Иван Газдов /на снимката/, който присъства в блиц изложба по повод и на неговия имен ден в началото на годината в столичната галерия „Арте”.

И още: „И всичко това е дело на най – невинните обитатели на обществото –художниците. Тези трубадури се стараят, независимо с каква форма, да материализират човещината, та да не сме толкова самотни в нематериалните си пориви. Тези картини пред вас са такъв порив. Започнати преди повече от пет години, първоначалните варианти се развиваха и попълваха с нови и нови несъществуващи архитектурни елементи. А те пък са свързани в пространството на картините като зърна от моя лична броеница, съставена от скъпоценни части, фантастични елементи, олицетворяващи градското ни зараждане... Не търсете прилики. Ако има нещо познато, то е случайно. Не е случайна, обаче, възхвалата на нашето вековно населено място, където„идеите прещракват“ (позволявам си да перифразирам чудесния Кирил Кръстев)”, написа Иван Газдов. Изложбата е с творби, дарени от художника на неговия роден град Ямбол, на който е почетен гражданин и експонирани там, както и неговия текст, част от който публикувахме. Има и други негови творби.

Георги Лозанов и Иван Газдов при откриването на изложбата в галерия “Арте” - снимка Стефан Джамбазов

А доц. Георги Лозанов отбелязва: „За именния си ден Иван Едуард Газдов – ексцентричният професор от Художествената академия с осанка на отегчен идалго, прави подарък на софийската публика. Излага в галерия „Арте” за три дни три графикатури в респектиращ формат, съпътствани от десетина по-малки образци на този негов авторски жанр, разнасящ славата му и тук, и далеч от тук. Графикатурите са на въображаем град, който всеки артист има в главата си, заедно с въображаем музей, въображаема муза, въображаема вятърна мелница и т.н. Работата е там обаче, че въображаемият град на Газдов е съвсем реален и си има име – Ямбол, родното място на художника.  Но докато Газдов го е рисувал, докато ��о е зареждал със спомените си, докато е давал простор на таланта си, докато е влизал в причудливи детайли, Ямбол е напуснал реалността, за да се превърне в писмо до приятелите в Отвъдното, в илюстрация към ненаписана приказка, в разговор между дете и възрастен, които се оказват един и същ човек.И тази година той стана на 75. Затова изложбата е благотворителна и средствата, събрани от нея, ще бъдат вложени в юбилейно издание, представително за дългия творчески път на Иван Газдов. А детето… То, разбира се, ще продължава да рисува, все едно че вижда света за първи път”, написа Георги Лозанов.

От изложбата в “Арте” - снимка Стефан Джамбазов

Впрочем за Иван Газдов може да се говори много. Като преподавател и художник него споменават не само ценители, но и много негови ученици в Художествената академия. Включително и Теодор Ушев, който е бил негов студент и препоръча на младите аниматори да учат плакат в Националната художествена академия, където преподавател е и Иван Газдов. Но той не е само художник. Неговото перо е изключително интересно и провокативно. Въпреки, че в живота е много строг и сериозен. Но чувството му за хумор е непресъхващо. И при откриването на изложбата той каза, че е една тунджанска мида. Но се оказало, че имало такива миди, но те не били за ядене, а за стръв. И неговата изложба била такава. А е за три дни защото всеки нека да я възприемал като симфония. И понеже картините били три, посетителите всеки ден да идват и разглеждат една картина…

Георги Константинов и Михаил Вешим на изложбата на Иван Газдов - снимка Стефан Джамбазов

А за това дали има чувство за хумор /в което сме убедени/ ни е отговарял във „въпреки.com”: „Не знам дали имам, така казват. Това ми е много странно, защото винаги съм се отнасял много сериозно към всичко, а то излиза, че нещо играеш. Донякъде е така. Все пак, ако човек не се отнася сериозно към всичко, нищо няма да направи”. И продължи: „Тия глупости „не се отнасяй сериозно”, „бъди ироничен”, но когато седнеш да работиш как да не си сериозен. Часове наред стържа. Един контур на тези графики, който огражда петното е с молив и с гума. Той се мести дълго време, докато стане тази идея. И то кога става - когато аз реша, че става. Няма формула. И всичко това не може да бъде несериозно. Няма момента на игра, това цапане, което разрушава напредъка. Така че работите са правени бавно, упорито и стабилно и ако накрая има някакъв хумор ми става приятно, защото знаеш, че хумор в живописта почти няма. Много лесно се прави отрицателното, навсякъде не само в живописта - и в пиеси, и във филми, то сега и преобладава. Всеки филм е с бойни сцени, омръзна това. Но отрицателното преобладава, а хумористичното е рядко”, каза Иван Газдов за своята работа.

Той има едно откритие – графикатурата. Но то не е графика и едновременно карикатура. „Това  е понятие. Така разчленено не е същността на работата. Не съдържа графика и карикатура. То е като трагикомедия – съчетание на две крайни понятия, но ги има в обществото, в интелектуалния свят. Не  е нещо непознато, не е по някакъв начин нарушение на такива взаимоотношения. Дори трагикомедия е много по-крайно. Що за понятие е това трагикомедия? Това е един нюанс на графиката. Държа да бъде графика. Не карикатура, защото карикатурата е друг вид графика и в нея графиката е ценното. Не друго, не сюжета, откриването на взаимодействията между петната. Бялото, което участва като фон и отчасти прави фигурите допълнително. Това е много стабилно нещо и продължавам да го правя. Слава Богу, съм имал време да го развивам през годините и то не малко години”, каза Иван Газдов.

Атанас Качамаков - “Жътва” - снимка архив НДФ “13 века България”

И още една изложба - Национален дарителски фонд „13 века България“ представя „Хлябът“ на Атанас Качамаков в галерия „Средец“ на Министерство на културата, която може да се види до 31 януари 2020. Изложбата „Хлябът“ представя 30 рисунки от цикъла „Нашият хляб насъщен“ на Атанас Качамаков, придружен от авторски текст със заглавие „Български фестивал на майката земя“. Творбите са визуализиран разказ за бита и труда на българските селяни от началото на 20-и век, за ритуалните етапи в процеса на създаването на хляба през различните годишни времена. Те са своеобразно продължение на романа „Добри“, издаден за първи път през 1934 в САЩ, написан по разкази на Атанас Качамаков за детството в родната му България. През 1935 романът печели Златен медал „Джон Нюбери“ на Американската библиотечна асоциация за детско-юношеска литература. Творбите в експозицията са от фонда на НДФ "13 века България".

Още една картина на Атанас Качамаков - снимка НДФ “13 века България”

Атанас Симов Качамаков (1889-1984) е роден в Лясковец. Завършва специалност  „Скулптура“ в Художествената академия в София през 1923 при проф. Иван Лазаров. През 1924 напуска България и заминава за Париж, а през 1925 - за Ню Йорк. През 1931 печели Първа награда в голямата изложба в Ню Йорк за своята работа „Индианка с дете” (мрамор). От 1930 в Лос Анджелис е артистичен директор на киностудио. Мести  ателието си в Палм Спрингс, където остава да живее до края на живота си. Осъществява самостоятелни изложби в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Чикаго, Сан Франциско. През 1979 прави изложба в Националната галерия, София, и в Лясковец. Негови произведения се намират в музеи и частни колекции в САЩ. Чрез НДФ „13 века България“ той дарява свои творби на Националната галерия в София и в Лясковец. Така че изложбите в София след празниците започнаха. Както и другите културни събития в столицата. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДФ „13 века България”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Иван Ланджев взе Националната награда за поезия „Владимир Башев“

„Благодаря за високата оценка. Владимир Башев си отива преждевременно на 32 години, но успява да каже най-важното от себе си в поезията. Написах и издадох тази книга миналата година, когато бях на 32 години, вече съм на 33“.  Каза поетът Иван Ланджев при връчването на наградата си на името на големия поет.

И продължи: „До преди няколко дни не знаех регламента на конкурса и в първия момент понеже вече съм на 33 реших, че не мога да получа наградата. Но разбрах, че влизам в този регламент. Чувствам се много щастлив за високото отличие, много признателен и едновременно с това благодаря за тези издания. А Владимир Башев продължава да бъде с нас“.

Иван Ланджев и Слава Иванова

Наградата е почетен диплом и финансов приз, осигурен от НДФ "13 века България". Тя му беше връчена от председателя на журито поета Георги Константинов, изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ Слава Иванова и директора на Националния литературен музей Атанас Капралов на тържество, на което беше отбелязана и 50-та годишнина на Националната награда за поезия на името на Владимир Башев за млади поети до 32 години. На тази възраст катастрофа отне живота на прекрасния поет на 19 ноември 1967 година. Наградата е създадена две години по-късно през 1969 година от седмичника "Пулс", чийто главен редактор Владимир беше приживе и от съпругата му Вера Ганчева, когато тя е едва на 26 години… "След закриването на вестника няколко години тази награда изобщо не съществуваше. Заинатих се, обърнах се към големи наши художници, близки на Владко, които ми помогнаха да привлека вниманието към инициативата да подновя наградата, СБЖ ни предостави /събрахме се групичка ентусиасти/ салона си за сбирки и огласяване на наградените, СБП също ни подкрепи в своя пред-петевски период, "Литературен форум" и други издания подхванаха популяризирането й и се получи... Катя Башева събираше редакцията в дома ни /аз бях главно в Швеция, но участвах също, макар дистанционно/ и създаваше атмосфера, която колегите на Владко още помнят с благодарност", припомня Вера Ганчева.

От погледа на изминалите десетилетия, в които наградата се утвърди и като един от най-вдъхновяващите стимули за младите поети проф. Вера Ганчева сподели пред присъстващите на юбилейното тържество, че почти без изключение младите творци, получили престижното отличие в началото на творческия си път са били обсипвани с множество награди. И допълни, че високите критерии за присъждането на наградата на името на Владимир Башев са били достатъчно високи и безпристрастни, за да служи тя като надежден и плодоносен маркер на възходящ и плодоносен път в литературата, най-високата, истинската литература.

Иван Ланджев и Георги Константинов

От 1969 година с нея се удостояват поети до 32-годишна възраст за издадени техни стихосбирки. През годините изтъкнати български художници, приятели на поета, даряват свои картини на младите таланти. До сега носители са 30 български поети. Сред тях са Росен Карамфилов, Бойко Ламбовски, Ясен Устренски, Златомир Златанов, Димитър Христов, Надя Попова,  Добромир Тонев, Александър Томов, Паруш Парушев, Георги Борисов, Виктор Самуилов, Драгомир Шопов, Калин Донков, Воймир Асенов /първи носител през 1969 година, да е светла паметта му!/ и други. Юбилейното издание на едноименния конкурс за млади автори до 32 години се организира от Националния литературен музей с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“.

Журито е в състав: Георги Константинов (председател), Надя Попова (награда „Владимир Башев“, 1981), Димитър Христов /награда „Владимир Башев“, 1982/, Валентина Радинска, Атанас Капралов (директор на НЛМ) и Мариана Кирова (завеждаща литературния кабинет „Владимир Башев“). Юбилеят на наградата беше отбелязан и със сборник със стихове на наградените. По този повод председателят на журито, поетът Георги Константинов каза: „Колко ценни откривателства е направил конкурса с благородното участие на проф. Вера Ганчева. Не случайно конкурсът е посветен на прекрасния поет Владимир Башев, загинал преди да навърши Христовата възраст. Владимир Башев ни е оставил талантливи стихове, истински пример за млада мъдрост, искрена изповедност и ранно творческо осъществяване. Автор е на няколко ярки поетически сборника, на хубави текстове за песни, на либрето за опера, на чудесни преводи, предимно на млади поети от няколко европейски страни. Трябва да приветстваме излизането на сборника с такива поети, изминали творческия си път от дебюта си до днешния ден“.

В книгата “Поетично ателие”, издадена от Националния литературен музей със спомоществователството на НДФ “13 века България”, са включени стихове на 30 - те български поети, удостоени с Националната литературна награда “Владимир Башев”

Журито тази година даде и поощрителни награди на младите Десислава Славова, Теодора Тодева, Владислав Ивов и София Милева. Цитираме Десислава, която при получаване на наградата каза: „Поезията е плаващ пясък, в който потъваш сам…“. И да отбележим, че Иван Ланджев тази година за поетичната си книга „Ти, непрестанна новина“ с редактори Иван Теофилов и Георги Господинов /какво повече!/ бе закичен с Орфеев венец на Античния театър за литературната награда на фестивала „Пловдив чете". Иван Ланджев е поет, есеист и сценарист. Доктор по руска класическа литература (СУ „Св. Климент Охридски”), преди това е завършил философия и културология в същия университет. Победител в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), носител на Наградата за дебют „Южна пролет” (2011), на наградата „Памет” (на името на Георги Рупчев) (2014), два пъти номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов” (2010; 2014). Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихотворения са преведени на английски, немски, испански, италиански, словенски, хърватски, словашки, арабски, маратхи. Автор на стихосбирките: „По вина на Боби Фишер” (2010), „Ние според мансардата” (2014) и „Ти, непрестанна новина“ (2018) /изд. “Жанет 45″/, за която получи наградата.

Част от тържествената церемония беше представянето на книгата „Искам да те нарисувам“ от Владимир Башев с рисунки на Румен Скорчев на Издателство „Хемус груп“, представена от проф. Вера Ганчева. И тук ще си позволя да се върна малко назад във времето. Бях ученичка, когато загина Владко Башев, помня и деня. Този трагичен момент по особен начин е свързан с моето семейство и приятелството на родителите ми /светла им памет!/ с него, с Вера, с нейните родители, с онези повехнали рози, ограждащи булеварда пред Полиграфическия комбинат. Вече малцина си ги спомняме. Това е друга тема, много лична. Вера също тежко пострада в катастрофата, но продължи не само да пази, но и да вдъхновява младите хора, литераторите с творчеството и личността на Владимир Башев. Тя заедно с покойната майка на поета Катя Башева дариха апартамента им на булевард „Ситняково“ на Националния литературен музей, който и днес е дом на поезията.

Атанас Капралов

Вера беше един от първите ни събеседници във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/. Идеята ни тогава за разговора с нея беше да говорим за Владко Башев, не само брилянтен поет, но и един от първите преводачи на Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски и за сестра й Васа, на чието име тя основа фондация и престижната награда за млади телевизионни журналисти и преводачи. Но тръгнахме с Пипи – Вера подари този забележителен образ на българските деца и не само на тях. Първото издание е в дома ни от вече много години, малко поопърпано, четено и препрочитано от нас и вече от много големите ни деца. Тогава Вера ни сподели, че Владко Башев я е насочил да преведе тази прелестна книга на Астрид Линдгрен…

А на тържеството по повод 50 - годишнината на наградата на името на Владимир Башев Вера Ганчева представи новото издание на любовната лирика на поета по начин, по който можем само да се възхитим и преклоним към нейния прочит не само като интимно споделяне, но и като сила на духа: „Моята задача е да представя току-що излязлата от печат книга, в която са събрани повечето и наистина все хубави  /които не хубави, но са прекрасни!/ стихотворения за любовта, отредили на Владимир Башев най-видно място сред творците на българска поезия, наред, разбира се, с неговите наситени философски и обществено ангажирани творби, чието мажорно звучене обаче не заглушава деликатността и дълбоката емоционалност на интимната му лирика. Сега го казвам и действително го мисля, но преди няколко години известният наш литературовед и издател проф. Николай Аретов сподели с мен намерението си да я издаде отделно от цялостния корпус на Башевата поезия, отдавна възприет и оценен по достойнство от широка читателска публика не само у нас, аз не реагирах с особена отзивчивост, а дори не прикрих своя откровен скептицизъм.

Проф. Вера Ганчева

Имах доверие в подготвяното от д-р Мариана Кирилова съставителство, неведнъж съм давала израз на признателността си за онова, което тя направи и прави за популяризиране на творчеството и личността на Владимир Башев /за онези, които не знаят тя е и движещата сила днес в Литературния кабинет, носещ неговото име и който все повече се превръща в активен литературен център и творчески клуб/, но отделянето на интимната поезия от цялостното творчество и наследство на поета ми се струваше рисковано. Зададох си въпроса дали днешните поколения притежават необходимия вкус и чувствителност, за да се отворят те за изтънчените вибрации на тази поезия и за нейния изтънчен език, дали схващат любовта като дар  и саможертва подобно на Владимир Башев и няма ли неговите творчески интерпретации на този най-висш дар на човечеството да събуди у тях по-скоро ирония, отколкото разбиране и възторг.

Николай и Мариана ми възразиха по възможно най-убедителния начин – с книга, която почти веднага се превърна в хит, беше активно отразена в медиите и приета от публика, именно главно младежка. Това ме стимулира и изненада. Пътят към повторно издание на Башевата интимна лирика беше за мен вече не само открит, а и задължителен. Съставителството е отново на Мариана Кирова, но стихосбирката, която всеки от вас тук може да вземе в ръце, има сега друга и неповторима физиономичност. Съчетанието на тази силно въздействаща и духовно обогатяваща поезия с таланта и изяществото на рисунъка на друг виден представител на българската култура – Румен Скорчев й придава допълнителна стойност и обаяние.

Искам да откроя приноса в дадения случай на Ели Скорчева, съпругата на Румен, от която безвъзмездно получихме правата за възпроизвеждане на неговите творби, тъй умело подбрани и аранжирани от художника Веселин Цаков. Като изказвам благодарност на всички, които допринесоха за това повторно издание и особено на Националния литературен музей, който под егидата на Националния дарителски фонд „13 века България“ съхранява и преподнася на нови и нови поколения у нас познанието за личността и наследството на един от любимите поети на България, аз бих искала да прочета няколко реда от текста, написан от мен за своеобразния диалог между поета Башев и художника Скорчев, който вече се води и ще продължи да се води от страниците на тази книга. „Книга – пространство, измерено докрай с удвоено по сила творческо присъствие с магнетизма на творци, чиято нравствена и естетическа извисеност е не само качество, което ги споява, а и ориентир за всички нас в днешното ни сеизмично време, омрачено от толкова дисхармония. Бихме я нарекли книга – диалог, ако в случая нямаше и трети участник в този творчески разговор – читателят, облагодетелстван от възможността да участва непосредствено в него, но и да предаде на други пречистващите послания.

Слово, образ и възприятие е тристранност, върху която се гради една от най-плодоносните традиции и в българската, и в световната култура. Тази книга не само я припомня, а и събужда за нов живот“, каза Вера Ганчева.

Изданието е прекрасно и това, което каза съпругата на забележителния ни художник Румен Скорчев - Ели Скорчева, която сама е подбрала рисунките, е не просто доказателство, а осмислено преживяване какво ни дават големите в изкуството. „Румен Скорчев е илюстрирал повече от 200 книги за деца и за възрастни. Може би 1/3 от тях са поезия. За съжаление, приживе творческите пътища на Владимир Башев и Румен Скорчев не успяха да се срещнат. Той много рано си отиде и затова много се зарадвах, когато Вера Ганчева ме покани да участвам в създаването на тази книга и след толкова години ние срещнахме поета и художника. Румен много обичаше поезията, много обичаше да прави даже и домашни книги. Така направи „Пътешествието“ на Бодлер, „Химн на слънцето“ и една малка книга с любими поети. В тази книга са Емили Дикинсън, Чезаре Павезе, Карл Сандбърг, Фернандо Песоа и Владимир Башев. Това е достатъчно къде той поставяше поезията на Владимир Башев. Той самият пишеше поезия. Последните му стихове са от 1994 година и се надявам, че в началото на следващата година ще издам тази книга. Румен казваше : „Рисунката, това е поезията в изобразителното изкуство!“. И затова искам да ви прочета трима художници, големи художници какво са написали. Светлин Русев: „Чистота на рисунката не е технически и стилово пластически зависима, а вътрешно състояние, което човек носи в себе си като наказание и възмездие за дръзновението да бъде създател на нова Вселена“. Илия Бешков към своите ученици: „Рисувайте, рисувайте, докато се превърнете в рисунка, както Бах се превърна в музика и изпълни цялата Вселена“. Великият Клод Моне възкликва: „Рисувам така, както птиците пеят!“ Музика, поезия, рисунки. Мисля, че всичко това е поезия!“.

Останалото е мълчание и все пак нека отново прочетем и почувстваме стихотворението, което е дало и заглавието на книгата и остава завинаги заедно с цялата любовна лирика на Владимир Башев сред най-прекрасното преклонение на българските поети във времето към любовта.

РИСУНКА

Искам да те нарисувам

не със молив, не със четка,

с устни ще те нарисувам,

с благодарните си устни,

с десет пръстчета възторг...

Ще започна от лицето,

ще опиша крехък профил,

ще наподобя косите

на ликуващ водопад,

ще се върна на челото,

във очите ти ще падна

и на устните ти тънки

дълго, дълго ще се спра...

Искам да те нарисувам... ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Шедьовърът Сарафска къща в Самоков привлича гости отвсякъде

„Три религии се срещат и вместо да се конфронтират – обратното, те взаимно се преплитат в тези паметници на културата, уникални паметници, които остават от тази епоха. Сарафската къща в Самоков е един от примерите, защото тя е типичната балканска къща“. Казва за „въпреки.com” Слава Иванова, изпълнителен директор на Национален дарителски фонд „13 века България“.

Споделя го с нас в прекрасния двор на Сарафската къща в Самоков, стопанисвана от 2006 година от Фонда. Отдавна искахме с представителите на Фонда, наши партньори, да дойдем заедно тук. И ето в хубавата есен сме на това прекрасно място с много история, култура, един от най-запазените паметници на българското Възраждане.

Сарафската къща е построена от известната еврейска фамилия Арие, напуснала Виена и заселила се по българските земи в края на ХVІІІ век. Възрожденският град ги задържа трайно. Спечелили си име и авторитет на влиятелни предприемачи на Балканския полуостров, създали стопански, търговски и финансови връзки с европейския пазар и Ориента представители на фамилията захващат в Самоков невиждано строителство на къщи, наричани „дворци”, от които е останала една от най-малките – Сарафската къща, а тя съвсем не е малка, дори и в съвременните ни мащаби.

„Изградена е през 60-те години на ХІХ век от пловдивски строители. Архитект е майстор Стефан от Одрин - проектирал типична градска симетрична къща. Около главния салон, напомнящ кубе, увенчан с великолепен резбован таван и обединяващ архитектонично етажите, са подредени служебните и жилищните помещения. Дърворезбата по таваните и стенописната украса са напълно автентични, свързват се с разцвета на Самоковската художествена школа и са неин най-представителен образец“. Разказва Мариана Лобутова, която е тук от 2006 година като служител на Фонда и приема туристи и гости в това уникално пространство, където се организират изложби, представяния на книги, дори абитуриенти от местните училища предпочитат тук да получат дипломите си. Нашата домакиня споделя още, че има изключителен интерес и е щастлива, че държавата ни е успяла да я съхрани. За себе си казва, че „всеки път, когато влизам тук все едно е като за първи път. Толкова силно и емоционално ми е вълнението от атмосферата от духа, които усещам на тази къща“.

Има различни версии защо фамилия Арие напуска Виена през 18 век и се заселва в Самоков. Много от тях граничат с митове, между които е и особената слабост на императрицата към един от младите Арие, което силно подразнило императорът. Но едва ли това е най-важното. Вероятно в основата стои антисемитизмът, а семейството предполагаме е имало информация, че в тогавашната Османска империя в пределите, на която е била и България са приемали евреите като свои, без дискриминация. Аврам Арие се заселва в Самоков в края на 18-и век. Започва търговия с различни стоки. Той и синовете му работят и като касиери в държавната каса. Натрупват солидно богатство и започват мащабно строителство на къщи в Самоков. Сарафската къща в Самоков съхранява спомена за еврейската общност в града. През 1858 г. братята Арие станали инициатори за построяването на Синагогата, затова на външната врата със златни букви стоят имената на Йеуда, Габриел и Авраам Арие. Тя е в съседство със Сарафската къща, изключително красива, но за жалост в момента доказателство за това са само запазените й стени и вътрешни знаци, които представят и днес, въпреки полуразрушения й облик нейния отминал, но съществувал блясък. Тя има съдбата на великолепната дори по-мащабна синагога във Видин. Сега има амбиции от страна на общината тя да бъда възстановена и реставрирана, след като й е предадена от Еврейската общност в България, представлявана в тези взаимоотношения от Организацията „Шалом“.

А Слава Иванова уточнява: „Община Самоков има желание и да възстанови синагогата и тогава комплексът Сарафска къща със синагогата ще предлага на всички, които посещават града едни уникални архитектурни, исторически, културни паметници. Уникална възможност, още повече в един град, който е бил един от основните културни центрове за България от времето на българското Възраждане, да не говорим за 18-ти и 19-ти век. Ние имаме желание за реставрация на синагогата и сме си споделяли това желание с кмета /Владимир Георгиев/ многократно. Въпросът е нещата да се установят с техния проект. Те ще кандидатстват, доколкото знам вече е готов архитектурният проект. Ние на един следващ етап, когато този архитектурен проект стане обществено достояние и има вече финансови измерения, ние ще обявим дарителска кампания, за да подпомогнем неговата реализация“. Става дума за Финансовия механизъм на икономическо пространство, по известен като норвежки финансов механизъм в сектора Културно предприемачество, наследство и сътрудничество.

От Фонда имат и други сериозни амбиции, свързани с възобновяване работата на графичната база, защото тя от година и половина, за съжаление, не работи. Графичната база е собственост на общината. „Ние по-скоро искаме да я ползваме по време на фестивала „Река на толерантността“ да имат възможност преподаватели и студенти, било то български, било то норвежки да я ползват, защото тя е една от най-добрите в България. Имаме желание да кандидатстваме по Норвежката програма. Сега всичко предстои, не можем да бъдем категорични. Срокът за кандидатстване е 3 декември, т.е. на нас много бързичко ни предстои да си разпишем проекта, да кандидатстваме с него. Почти сме готови, защото този проект е бил вече няколко пъти реализиран. Новият момент е, ако досега в проекта са участвали представители на висши учебни заведения от балкански държави, сега ние ще имаме възможност да поканим норвежки участници, което е новият момент в проекта. Имаме желание този проект не само да бъде възобновен, а да се превърне в един траен проект, който да се развива във времето.

Фондът вече е реализирал „Река на толерантността“ -  младежки арт фестивал, чрез който имаме възможност да предложим на млади хора за догодина неформално обучение. Целта ни е фестивалът да се провежда в Самоков, тъй като и графичната база в града е една от най-известните в България. Почти няма български голям график, който да не е минал през тази база и, който да не печатал великолепните си произведения в нея. Чрез този фестивал се надяваме да бъде и един от стимулите отново община Самоков да даде този шанс“. Гледа с перспектива Слава Иванова. Припомняме, че фестивалът„Река на толерантността“ е иницииран през  2010 г. и се провежда в регионалния център на НДФ „13 века България“ „Сарафска къща“ в Самоков. Участниците имат възможност да се запознаят с богатото културно-историческо наследство на България, с местните обичаи, традиции и занаяти — израз на вековното съвместно съжителство на хора от различни етноси и религии в региона. На третото му издание през 2014 година именитият ни художник проф. Греди Асса, тогава изпълнителен директор на Фонда каза: „Избрахме Самоков за домакин на този фестивал, защото е уникален град – тук през годините съжителстват толерантно заедно българи, евреи, турци, арменци, каракачани и други.”. През 2015 година, когато изпълнителен директор на Фонда е Митко Тодоров,  изложбата беше представена в Трявна в галерия „Гъбенски“, също стопанисвана от Национален дарителски фонд „13 века България“.

Но се връщаме към къщата, в която независимо, че е ярък представител на балканската възрожденска архитектура присъстват еврейски символи, но много деликатно. Мариана Лобутова споделя, че идват хора от Израел, от САЩ и други страни, които се представят за наследници на рода. Преди време семейство от Израел прави дарение прекрасен гоблен. „Фондът спазва волята им и той беше експониран тук, където през 1890 година е ушит от Рашел Давид Арие“. Допълва, че през април 2018  година Леа Коен, дипломат, писателка и музиколог е представила книгата си „Рафаел“, издадена от „Ентусиаст“ в Сарафската къща по покана на Общинска библиотека „Паисий Хилендарски”. Историята на Рафел Арие, разказана от Леа Коен, връща спомена за една част от големия род Арие. Самият Рафаел Арие е действителна личност от първата половина на 20 век. Той не е живял в Самоков, но неговият дядо е тръгнал от тук.

За съжаление зад оградата на прекрасната Сарафска къща се вижда ужасно днешно строителство, което още един път ни напомня за загубеното естетическо чувство в нашенеца

Трагична е съдбата на Рафаел Арие в едни други времена, за които сега не се говори много На 10 ноември 1942 г. са арестувани собствениците на фабриката за парфюми и сапуни „Жермандре”. Главни обвиняеми стават Леон Рафаел Арие и племенникът му Рафаел Исак Арие. На 31 декември на последното за годината заседание на съда за годината те са осъдени на смърт чрез обесване.Тогавашният посланик на Испания Хулио Паленсия, приятел на семейството, прави опити да се намеси и ги спаси, както и много от българските евреи, чиито произход е от Испания като сефарадски евреи, прогонени от страната от крал Алфонсо и кралица Изабела 1492. Според Паленсия двамата Арие са осъдени единствено заради еврейския им произход в един скалъпен за спекула процес. Не успява. Не успяват и представители на Светия синод, които имат аудиенция при цар Борис Трети ден преди екзекуцията на Леон и Рафаел Арие на 16 април 1943 г. На тази среща монархът произнася антисемитска реч, записана от стенографа на Светия Синод. Тази реч е доказателство за директна обвързаност на цар Борис Трети не само с преследванията на евреите, но конкретно и с казуса на двамата Арие, заведени насила до бесилката с пропагандна цел. (Речта е публикувана в книгата „Протоколи на Светия синод на БПЦ по еврейския въпрос“, съставители Албена Танева и Ваня Гезенко, изд. „Гал-Ико“, 2002 г.). Под германски натиск Хулио Паленсия е обявен за персона нон грата и изгонен от България през лятото на 1943 г., но успява да изведе от България като осиновява двете деца на Леон Арие Клодия и Рене. Подробности за историята, публикувана във „въпреки.com” може да прочетете тук. Това е малко отклонение, единствено с целта да подчертае превратностите на времето, така както красивата някога синагога сега стои само с изящните си стени, напомняйки за някогашния си живот на архитектурен шедьовър. Но да се надяваме един ден, каквито са амбициите на община Самоков и Национален дарителски фонд „13 века България“, да я видим в нейния блясък вече реставрирана.

И докато разговаряме с изпълнителната директорка на Фонда Слава Иванова и Мариана Лобутова за тази невероятна Сарафска къща очакваме и гости. Екип на ББС 2 е в Самоков като част от поредното си реалити, посветено на темата за поклонниците с маршрут Виена - Истанбул. Не искат много да се говори или пише за това. Такъв е регламентът им. Можело след април 2020, когато е излъчването…И все пак не можем да не споменем, че идват в България след Сърбия. За България са избрали като маршрут Самоков – София – Пловдив. Екипът е впечатляващ, като че ли правят супер игрална продукция, поклонниците по-малко, казват че са от различни вероизповедания. Впечатлени са от факта, че тук хората са толерантни в историята си към трите основни религии. Сред екипа е и една по-възрастна дама, в младите си години е била дори част от екипа на Маргарет Тачер. Не й се говори за Брекзит, но явно не е очарована. Нейните родители са полски евреи поели към Щатите след гоненията им Полша, но остават в Ливърпул. Това е също отклонение, не съвсем лири��но, а само щрих, който показва интереса на чужденците към Сарафската къща, не само като възрожденски шедьовър, но и съхранил един дух, който ни липсва в днешния ден. И все пак, не може да не сме щастливи, че Българската държава и в частност Национален дарителски фонд „13 века България“ така последователно в случая обгрижват тази къща с толкова история и култура. Да се надяваме, че и самоковската синагога ще върне блясъка си на архитектурен паметник. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Свети Вълк” на Елена Алексиева стана Роман на годината

Романът „Свети Вълк” /изд. „Факел Експрес”, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков/ на Елена Алексиева /на снимката/ стана осмият носител на Националната награда за български роман на годината „13 века България“ на Националния дарителски фонд „13 века България”. Това беше обявено на церемония в литературния клуб „Перото” при НДК в присъствието на министъра на културата Боил Банов, който връчи и наградата.

Лауреатът на наградата беше избран от жури с председател проф. д.ф.н. Амелия Личева и членове Владимир Зарев, доц. д.ф.н. Пламен Дойнов, Марин Бодаков и Светлозар Желев, сред номинираните шест романа: „Тяло под роклята“ изд. „Сиела”/ с автор Галин Никифоров, „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/ с автор Елена Алексиева, „Остайница“ /ИК „Жанет 45”/ с автор Рене Карабаш, „Ръкавици за студената война“ /изд. „Хермес”/ с автор Румяна Захариева, „Когато капят кестените“ /изд. „Сиела”/  автор Стефан Коспартов и „Животът няма втора половина“ /ИК „Жанет 45”/ с автор Христо Карастоянов.

Тазгодишното жури на Националната награда за български роман на годината: /от ляво надясно/ Светлозар Желев, Владимир Зарев, Пламен Дойнов, Амелия Личева и Марин Бодаков

В началото на 2011 г. Националният дарителски фонд „13 века България“ учреди Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“, която цели насърчаване и популяризиране на съвременната ни художествена литература. Участие в конкурса придобиват романи, издадени в предходната година от връчването на наградата, което се провежда на 11 май. Петчленното жури (включително председател), определящо  отличените заглавия, се съставя от видни български писатели, литературоведи, литературни историци, критици и журналисти, с утвърден авторитет, активност и доказан професионализъм, и досега те са: чл.-кор. проф. дфн Милена Цанева, проф. Милена Кирова, проф. дфн Михаил Неделчев, проф. Цветан Ракьовски, Бойко Ламбовски, проф. дфн Боян Биолчев, проф. дфн Кирил Топалов, Здравка Евтимова, Деян Енев, Анита Димитрова, проф. дфн Ивайло Знеполски, доц. дфн Пламен Дойнов, доц. д-р Ани Бурова, Георги Ангелов, Александър Андреев, проф. дфн Миглена Николчина, проф. дфн Клео Протохристова, проф. дфн Иван Еленков, доц. д-р Бойко Пенчев, Емил Андреев, доц. д-р Йордан Ефтимов, Деян Енев, Емилия Дворянова, доц. д-р Борис Минков, Владимир Зарев, проф. дфн Амелия Личева, Марин Бодаков, Светлозар Желев.

Журито номинира за финала шест романа, от които излъчва лауреата на Голямата награда – почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Носителите на престижното отличие, утвърдило се сред най-очакваните и най-обсъжданите в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците“ от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата“ от Георги Господинов (2013), „Апарат“ от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето“ от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река“ от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия“ от Момчил Николов (2017) и „Хавра“ от Захари Карабашлиев (2018).

Тази година, както каза председателката на журито Амелия Личева, три от номинираните романи са обърнати назад към миналото в много широки граници – това са на Христо Карастоянов, Стефан Коспартов и Румяна Захариева. Другите три романа са  обърнати към нашето съвремие в търсене на себе си и всякакъв тип идентичности. Това са произведенията на Рене Карабаш, Галин Никифоров и Елена Алексиева. Специално за нейния роман „Свети Вълк”  отбеляза, че той освен срещане на човешкото е и срещане с божественото и опит за осмисляне на съвременна България. А друг член на журито – Светлозар Желев беше написал при излизането на романа: „Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи... Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература”.

Министърът на културата Боил Банов връчи наградата на Елена Алексиева

Елена Алексиева си изкарва прехраната като симултантен преводач, завършила е английска гимназия в София, но има бакалавърска степен по Международни икономически отношения от УНСС и докторска по семиотика от Нов български университет, където е и преподавала. За себе си казва, че прави неща, които са й интересни. Ето как обясни преди време в разговор за „въпреки.com” причината, че винаги нейните текстове са интересни и атрактивни: „Единствено и само следствие на факта, че аз не мога да пиша нещо независимо какво е – разказ, пиеса, роман по тема, ситуация или за хора, които не просто ме интересуват, но и забавляват в момента. Иначе не ми се получава. Аз наистина много се забавлявам, когато пиша. Забавлявам се е доста грубичка и неизчерпателна дума, но ми е страшно приятно. Не мога лично за себе си да приема, когато някой каже – писателският труд е толкова тежък… Мисля, че Джоан Роулинг беше казала: „Ако хората знаеха какъв голям кеф е да се измислят истории и да се пишат, всички щяха с това да се занимават. Слава богу, че не знаят”. Та, общо взето аз съм на този акъл и когато някой ми каже: Аз сега работя!? Ами какво работиш – пиша роман. И аз като последен селяндур реагирам и си казвам – Абе, това работа ли е, бе хора? Да седнеш да работиш за пари или нещо, каквото работиш, то има форма на принуда, на зависимост. Докато това е нещо, което правиш за удоволствие. Още повече в една страна като нашата, където единици са тези, които изкарват някакви смислени пари от писане. Тоест, ти не го правиш за парите, то и с признанието нещата са много условни. Правиш го ей така, просто, защото ти харесва. И да седнеш да правиш нещо с чисто сърце и да кажеш – о, колко се преработих. Прави нещо друго, дето няма да ти е толкоз тежко…”, призова закачливо, но и сериозно Елена Алексиева.

Изп. директор на НДФ “13 века България” Слава Иванова, министърът на културата Боил Банов и Елена Алексиева по време на церемонията за връчването на наградата

Елена Алексиева е авторка на дванайсет книги, сред които романите „Нобелистът“ и „Рицарят, дяволът, смъртта“, сборниците с разкази „Читателска група 31“, „Кой“ и „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“ и др. Носителка е на литературната награда „Хеликон“ и на „Аскеер“, и „Икар“ за съвременна българска драматургия. При нея винаги има едно особено хиперболизиране на ситуацията, независимо, че е основана и на съвременни наблюдения. Затова и след получаването на наградата призова писателите и себе си в това число да се отдалечат от това минало, да минат през настоящето и да стигнат до бъдещето, без да е научна фантастика. Тя благодари на журито и на НДФ „13 века България” за неговия принос в утвърждаването на добрата българска литература. И изрази своята надежда, че всъщност най-важното за писателите е да бъдат честни спрямо времето и читателите си. Така, както каза в своето видеообръщение и един от номинираните за наградата – Стефан Коспартов. И добави една шега в своите думи - по начало добрата литература разказва или за любовта, или за тъгата. „В единия случай се получава „Ана Каренина”, в другия случай „Братя Карамазови”. Ако си изобретателен може да се опиташ да съчетаеш двете неща и тогава си докоснат от Бога и можеш да напишеш „Парижката Света Богородица”, каза той. Дали това е така, все пак ще решат читателите. А за писателите остава да бъдат честни и искрени към тях и към себе си. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов