#Критичен поглед

[vprki]

От шаманизъм до поп култура: Цветомира Борисова - носител на Наградата БАЗА, 2024

„Манифестът на Потящите се“ е част от многокомпонентната и многопластова творба на Цветомира Борисова /на снимката вдясно/ „Потящите се“, с която младата авторка спечели Наградата БАЗА за 2024 г. написа за „въпреки.com” Ния Табакова, изкуствовед и куратор.

„Кап. Потящите се намират достойнство там, където другите намират безчестие. Така те са непобедими и в свободата си не се нуждаят от маски. Кап. Потящите се са искрени. Те влизат като робове на изтощението и излизат като негови господари. Кап. Потящите се знаят, че са прави, но предполагат, че ще останат неразбрани. Кап Най-важното е колко добре носите потта си.“

От легендарния „Манифест на футуристите“, написан от Филипо Маринети и публикуван на първа страница на френския вестник Le Figaro на 20 февруари 1909 г. до книгата „Манифестът на киборгите“ на Дона Харауей, издадена през 1985 г., тази форма на публична декларация играе ключова роля в изкуството, особено популярна като градивен елемент на авангарда в периода на Модернизма. Манифестът маркира промяната в мисленето и прехода на епохите, той е едновременно революционен акт, философски възглед и политическо заявление.

Цветомира Борисова "Потящите се"

„Манифестът на Потящите се“ е, може би, иронична препратка към авангарда на ранния 20-и век. Той извежда на преден план привидно тривиалната тема за горещината и потта, но поставен в глобалния политически контекст, дългите летни горещини в България и неклиматизираната изложбена зала на Софийска градска художествена галерия, улавя вълненията както на историческото съвремие в широк план, така и моментното състояние на, вероятно, голяма част от посетителите на събитието. Другият основен елемент от творбата „Потящите се“ са няколко миниатюри на потящи се и топящи се човешки фигури, в които се долавя смесица от еротизма в екстазите на ренесансовите скулптури и симпатичния драматизъм на японските аниме герои. Като част от творбата са изложени „трофеите“ и „инструментите и съдовете“ на Потящите се, които добавят пласт на връзка с Праисторията и възможността да си представим разглеждането на Потящите се като изчезващ вид, който подлежи на изследване.

Цветомира Борисова "Потящите се"

„Потящите се преоткриват качествата на естествената, кристална течност, охлаждаща телата ни и чрез специални уреди и съдове я съхраняват като трофеи, превръщайки я в чисто доказателство на вродената издръжливост, на която сме способни“, пише в своята концепция авторката и по този начин извиква образа на шамански ритуал, от който зависи оцеляването на човечеството. Творбата повдига множество теми и въпроси: от актуалните страхове, свързани с климатичните промени, през идеята за „потиснатата телесна реалност" на Юлия Кръстева, до свещената връзка с предците ни. Готови ли сме да приемем потта като манифест на възвишеното и да прегърнем предизвикателствата на бъдещето?

Цветомира Борисова

Цветомира Борисова (р. 1991 г., София) завършва Нов Български Университет със специалност Керамика през 2016 г. Стажант в СБХ (2016) и Swimming Pool (2018); участва в образователни проекти и програми, сред които New Creative Academy (2021) и School of Kindness (2021). През 2022 г. е резидент на Sarieva Gallery и осъществява първата си самостоятелна и��ложба „Cool S“. Сред другите ѝ самостоятелни проекти са “A Place to Rest“ (2022), Dupka Contemporary - Пловдив; ”Death at the Dinner Table: An Exploration of the Case of Johann Schobert and the Poisonous Mushrooms” (2023), ГАРА - София; ”Changes” (2023), галерия Харта, София. Участвала е в групови изложби сред които “Market of Desire” (2021), “Sofia Underground” (2023), “View With a Room” (2023), поп-ъп на ПОСТА в Берлин.

Александър Лазарков „Археология на Настоящето“

Останалите номинирани автори за наградата БАЗА 2024 г. също представят оригинални творби, разглеждащи актуални теми, които предизвикват интерес в културен, политически и технологичен аспект и които имат като локално, така и глобално значение. Така например, в работата си „Археология на Настоящето“ Александър Лазарков изследва  незаконните действия на строителните компании спрямо археологичното културно наследство на София. Изливането на бетон върху културно-историческото наследство или директното му заличаване, с цел „опазване“ на финансовите интереси на инвеститорите, оставя специфични следи в градския пейзаж, елементи от които Лазарков претворява в скулптурите си.

Диана Бункин "Инсталация"

Инсталацията на Диана Бункин, от своя страна, разглежда патриархалните традиции и парадоксалното отношение към женския образ (майката, родината, природата) в българското общество – от една страна боготворен, а от друга систематично потъпкван и унижаван.

Невелин Иванов „Кажи „Разбирам““

В ироничната творба „Кажи „Разбирам““ на Невелин Иванов, която включва видео и рисунки, авторът прави паралел между своя „говорен дефект“ и възприемането на съвременното изкуството, повдигайки  темата за приобщаването и достъпността на изкуството, но и желанието за самоусъвършенстване и възможността за придобиване на нови знания и умения.

Творбата на Кристина Ненова

Кристина Ненова, която живее в Англия, разширява локалната проблематика и представя една интимна работа, третираща темата за националната идентичност и двойното гражданство. Чрез консервирането на двата си паспорта от една страна, авторката се доближава до корените си и до спомена за своята баба, а от друга ги изважда извън контекста на тяхната утилитарност и ги превръща в произведения на изкуството, отричайки дуализмът, който те налагат. Работата повдига въпроси за традициите, миграцията и човешките права в един свят с все по-отчетливи националистични настроения.

Номинираните от ляво на дясно: Цветомира Борисова, Невелин Иванов, Александър Лазарков, Диана Бункин, Рослана Йотова, Радина Йотова и Кристина Ненова

Една от най-интригуващите и универсални творби в изложбата е интерактивната инсталация „Епохата ти“ на артистичното дуо rawlab (Радина Йотова и Рослана Йотова). Инсталацията се захранва от потока данни на посетителите и цели да повдигне въпроса за профилирането на човешката психика и редуцирането на личността до набор от цифрови стойности и статистики. Творбата предизвиква размисъл върху човешката автономност в един все по-технологично зависим контекст, в който дигиталният отпечатък определя нашата идентичност и самите ние се превръщаме в ценни източници на информация, които захранват системата.

Наградата БАЗА за млад художник до 35 години е основана през 1990 г. в Чехия с цел да популяризира съвременното изкуство, да насърчи културния обмен и да изгради капацитета на местните арт неправителствени организации. Тя е създадена от основателката на Фондацията за гражданско общество (САЩ) Уенди Люерс и по инициатива на първия президент на Чехия ��ацлав Хавел. Днес конкурсът се провежда в дванадесет държави от Централна и Източна Европа, които са обединени в Международната мрежа за награди за млади художници YVAA (www.yvaawards.org). Наградата, чийто главен спонсор е Trust for Mutual Understanding, Ню Йорк, насърчава постиженията на младите творци чрез културен обмен, а именно двумесечен творчески престой в Residency Unlimited, Ню Йорк.

На снимката: Марина Славова, куратор, Аделина Филева /ц/ и Мария Василева /д/

В България Наградата БАЗА е основана през 2008 г. по инициатива на изкуствоведа и куратор Мария Василева и се организира от Института за съвременно изкуство – София, който осигурява самостоятелна изложба на наградения художник след края на творческия му престой в САЩ. Сред организаторите са Фондация "Едмонд Демирджиян" и Софийска градска художествена галерия, където традиционно се експонира изложбата на номинираните автори, а по време на откриването ѝ се обявява и победителят. От 2021 г. Фондация „Лъчезар Цоцорков“ също подкрепя проектите на номинираните автори. Тазгодишният победител бе избран от реномирано жури в състав: Ализа Еделман (специален гост, изкуствовед и куратор, базиран в Ню Йорк), Васил Владимиров (куратор на българското участие с проекта „Съседите“ на 60-ото Венецианското биенале, 2024 г.), Димитър Божков (философ и преподавател в Софийския университет), Калина Цонева (изкуствовед и критик, представител на Културния център към Софийския университет „св. Климент Охридски“) и Мария Налбантова (художник, носител на наградата БАЗА за 2020 г.).

Журито заседава...

От 2008 до сега Наградата за съвременно изкуство БАЗА са печелили: Рада Букова (2008), Самуил Стоянов (2009), Антон Терзиев (2010), Викенти Комитски (2011), Леда Екимова (2012), Кирил Кузманов (2013), Зоран Георгиев (2014), Александра Чаушова (2015), Димитър Шопов (2016), Мартина Вачева (2017), Мартин Пенев (2018), Вълко Чобанов (2019), Мария Налбантова (2020), Марта Джурина (2021), Красимира Буцева (2022), Виктор Петров (2023) и тази година Цветомира Борисова.  За не малко от тях имаме публикации в нашия сайт не само по повод на наградата БАЗА и с огромен интерес следим тяхното развитие като артисти. Станете час от тази престижна компания! Кандидатствайте, когато дойде моментът за БАЗА, 2025.

Изложбата в СГХГ на номинираните за Наградата БАЗА, 2024 продължава до 8 септември. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков

[idontneednofuckinhug]

November-April Writing/Lyrics

Аз съм аз

Заклещен между Ада и Рая, откога опитващ се път да си прoправя Някога виждам ли му края или с нежни думи се опитвам да омая Объркан аз увъртам, никога мисълта си изцяло не довършвам От страх да се побъркам, или от устата ми нещо грешно да изхвърлям Всички притеснявам, на демони се давам и на всеки му прощавам Истории разказвам и на себе си показвам - от войната се отказвам Успокоение, тя знае, че искам успокоение За да го получа трябва от нейното отношение да получа одобрение за изкупление Импулсивен и първичен, прекалено циничен и излишно лиричен С рогата напред и винаги изричен, на всеки ясно колко хаотичен С въпроси към себе дали съм ироничен или просто неприличен В главата ми е положение критичен Глас, с който младите се свързват, нашите думи не трябва да пропускат Дори ако грешните нападнати се почувстват, в себе си те допускат Все пак сме съседи, аз съм Луци ти си Рая, между нас се атакуват Разказвам история за безкрая с Бог да те противопоставя ... Г-н Исус ще ми спасиш ли живота?

-----

Гоненица

Често имам проблеми, които за решение не са лесни С нови спомени искам да лекувам белези винаги пресни Като ходя само се спъвам, сам се вдигам, другите придържам Май не съм добра опора, щом натиск не издържам Като детски филми си напомням за едно време За стари грешки се чудим, бягам от носталгия – от нея ревеме В себе си всеки носи бреме, моето като разтоваря дере ме Когато паднеш кой ще те поеме? Съдбата ни дебне Колко пъти трябва да повтарям, стига толко Никога не искам да е просто, имам мисли в главата прекалено много Мислех, че само леопардът спи сам, вече виждам, сам си писвам Срам, ме е, че не се вписвам, на кого ли липсвам Не ти ли писна да играем на Том и Джери, не съм котка Не си плъх, няма да те гоня, всичко винаги завършва с болка Самотата надали е толкова лоша, щом и сам намирам разкоша На живота, в който искам да се успокоя и затопля

-----

Въпроси за живота на 3 коняка

Сипвам и отпивам, мислите си заливам С коняк и лайм прикривам собствения си драматизъм Карам я напред, сипи ми го малко и с лед Ако изчезна някой ден знам, че всичко ще е наред Телефона в ръцете докато треперят, Паркинсън Фреди Крюгър, дали пък кошмарът не е просто сън Що за проблеми има един real G Не знам, не мога да кажа, не отговарям на тези термини Загубен в ума си, мисловен процес, мозъчен вортекс Дали всичко пък не е просто комплекс Експлоатация на собствените ми мисли Дали пък не съм аз виновен, че никога не са чисти

-----

Нрав

Да, бодеш ме като трън от роза Нямам вече от счупване болка Каквото и да си казвала, аз мога За думите ти не искам прошка Не ме питай на какво принадлежим Не съм тук за да се чудим Чрез безгрижие всички ще се спасим В излишни мисли често се губим Можеш да се луташ в гората и да се радваш на живота Докато не се убодеш на тръна от онази роза, хм, мотив Сещам се наново, толкова отровно, сякаш е повторно Но прекалено ми харесва тук и сега Не знам за какво става дума Прекалено много ми изскача на ума (Няма връзка) Логиката губя, ще ви кажа, ако представа просъществува Да, знам, че Трябва да си гледам нрава, затова и Не залагам, че ще сме двама, но аз Намирам начин често да сияе Мостът е дълъг, дано за мене здрав е Еми, Свиря, докато не ми се изтърка перцето Поливам, докато не изникне дръвчето Давам, докато не ми е празно сърцето Не знам какво е нормално за момчето Затова готвя на око, няма рецепта наоколо Сам измервам, дано е здравословно Сипвам по колкото преценя (По-малко) Няма кой да ми каже как да се справя И Дяволът е бил човек От малък намирам начин да ми е наред Прочиствам мисли с всеки куплет Кой иска да направим дует Не ме изпускай от погледа си Знаеш, че нещо голямо предстои Никога не предавам себе си Дано не падна в твоите очи Защото

В себе си често губя вяра, затова и Не залагам, че ще сме двама, но аз Намирам начин често да сияе Мостът е дълъг, дано за мене здрав е

-----

Без име

Прекарвам си нощите в това да къркам, защото съм объркан Дано не съм побъркан, че путката ме нарече сбъркан Ако почна да шмъркам, то това е доказателство Че в този град няма как да не си направиш посегателство Само без нахалство на тези счупени улици Не се занимавам с дребни душици за да няма убити Разбираш ли без субтитри, че ще ти направя рана Май не схвана, явно ще ти обясня чрез промяна С тупаници и ритници, влизам ти в очите обождайки ги с вилици Аз съм от племе столетни хищници, имащи изблици на агресия За никой не е трагедия, че след тази случка ще имаш амнезия Без резки движения, защото иначе смъртта ти за всички ще е мистерия Дано разбра тази концепция, не те заплашвам Казвам ти истината, какво ще стане загатвам Мрачните мисли затапвам, прекалено дълго Млад Хънтър Томпсън, ще ме запомните като е късно Пич без име, yeah Пич без име Пич без име Аз съм пич без име

-----

Вече не знам

Тя винаги прави каквото си иска И никога не спира да ми липсва Дразни всеки подрееед Всеки с нея иска рееед С нея никога не съм черноглед Защото на деня ми е акцент Винаги открадвам момент Кара ми се с онзи неин поглед “Спри да пиеш, не си ти” Казвам “винаги до мен бъди Знаеш ли, за мене вечна си Докрая с теб ще имам спомени” Старая се устните ти да са до уши Искам да се чувствам както ти Защо да го правим сложно? Защо да го правим сложно? Докато, докато има завинаги Няма да е просто аз и ти И да те дразнят глупости Моето присъствие ще те успокои Бях заспал, когато ми писа Обади се  - да не би да ми писва Когато спиш сама ти липсвам Само в твоите ръце се вписвам Когато спя виждам как тичаш Не те ли боли от токовете с които скиташ Ще закъснея, недей да викаш Нито пък без мен да влизаш Когато се правим на луди можем просто да сменим Защо да губим време, когато ни остава само аз и ти С теб ценя всички секунди Моля се всичко да ми се получи Заедно всичко е възможно Защо да го правиме сложно? Докато, докато има завинаги Няма да е просто аз и ти И да те дразнят глупости Моето присъствие ще те успокои

-----

Грижа

Прескачам поредната стена Плащам си поредната цена Помня да, помня всяка дума Губя си, губя си, губя си ума Безсъните нощи много, да, като есенно слънце залязвам Приказките грозни много са, боря се да не се наказвам Достатъчно топло да се разтопя Прекалено студено да те нараня Дори на себе си няма да се доверя Трябва първо място да сe намеря Това чуство, че никъде не принадлежа, да Колко години още в бъчва трябва да отлежа, да Заобиколен отвсякъде, но винаги извън кръга Някой с чук да счупи тази моя обвивка твърда Да, да счупи тази обвивка твърда Да ме спаси от мен сега

-----

Авокадо

Тази визуална симетрия Красива, с нея взимам решения Пиша всичко с претенция Зареждам с магическа енергия Казвам всичко в калиграфия С думи пращам я в мания Между всичко казано има отстояния От живота нямам си понятие Скромен с моето призвание Май всъщност съм създание Божествено, с моето знание Исусе, може ли признание С това естетическо възприятие И приятно ухание Виждам с красиво съзнание Като Дали имам влияние И кур за Инста, от скролване ми излезна пришка Всичко е социална нишка, тя я развърза и получи пишка На един език ли говорим, май не те разбирам Като Бил Мъри загубен в превода ли съм И Луци беше ангел преди отвисоко да падне Затова и Кико го е страх да се спъне и размаже Искам малко повече пари, по-малко лактоза Безопасно е, спокойна бъди, мръдни в по-удобна поза Кришчън Бейл минаващ през метаморфоза Ще си купя малка Хонда Не ми пука дали е на мода Кучко, мръдни от моята почва

-----

Кръг

Мислех, че вече ще съм го разбрал Живота в такси ще съм прибрал С аверите всичко завладял И да се смеем, че пари не съм имал Но живота е кучка, шибана кучка Затова и още я ловя с шапка и кука Стресиран, няма да взема отпуска Преглъщам, отказвам да съм путка Всички си мислят, че не съм наред, защото винаги сляпо тичам напред Че ще се блъсна и някой ще каже на майка ми, че дойде и моят ред Че ще съм жертва на кръгли чаши с лед и затова в лицето ще съм блед Никой не иска да е този, който й предава тъжната вест И за всички безсънни нощи, в които се будя и само искам още Мога само да ви искам прошка и да обещая, че няма да се случи повече Време е да се осъзная и чашата да пусна, гордостта да си изключа Отказвам да рухна, колкото и грешки да правя, това не ме бута Трябва да направя признания Колко още мога да си правя оправдания Прекалено обладан съм, че велик съм и имам висши стандарти Но и Бог ще го забравят, ако прекалено много се забави Трябва да спра да съм дете И тук вече Ванката почва да реве За всички мои братя, грижа се да ви е до��ре Аз съм вашето момче И един ден да загубя своето зрение Винаги на вас ще имам доверие Не спирам да търся вашето одобрение За вас любов е моето мнение И някъде там има земя със завет Че всички мои хора ще са наред Кажете на майка, че я обичам И за глупости в нея не се вричам Не всеки дявол му растат рога и не всеки ангел притежава крила Затова отвярям си очите тук и сега, няма да падна от студа, добро утро

-----

Комплекси

Никой не слуша като казвам, че е фарс Трябва да се гръмна за да чуят моя глас Щом най-висшата човешка цел е Марс Защо въобще се боря за признание от вас Ако Исус не може да ме спаси кой тогава Някой да ме качи и закара до моята права Може да ме прибере и да ми ��готви риба Само без да ми събаря скъпара бира Оцветявям всичко в изцяло бежова гама Естетическа красота насочена за двама Черпя с вино и любов моята дама За да е за моята интимност жадна И ако Господ е толкова лош да налаже Луци Откъде да знам, че няма да ми се случи Да бъда сред осъдени за някое зло И жена да направят и от мое ребро

-----

Рибар на мисли

Млад Кико рибаря, разбиращ нещата и гонещ си мечтата Държание на ангел, очите на Сатаната Прекалено изискан за твоя вкус, малък мислистел свикнал на лукс На живо обясняващ ти за Ада, как е минал през него и как търси само правда Един вид изкривен от изящност, прекалено интересен, излъчващ нехайност Мислител от Древна Гърция, пил си е виното със Сократ Излива мисли, все едно сипва мерло за аристократ Като гениален сирак играещ шах Божий чирак, мисля със седем хода напред, не изпитвам страх Каквото и да се случваше все прав бях, може би и затова рано в живота изтрезнях Поставих висока летва и положих клетва Че следваща стъпка е да яздя метафорична мечка и да нямам шефка Искаш ли с мен по моята пътечка?

-----

Финал

И ако случайно се намирам на финала Погребение в Орландовци майка е избрала Той е най-мразен, изкривен без разум Вечно обречен, миришещ на балатум Редящ криво, лъжливо чувство, че е живо Предприемчиво с пиво, да се убода на жило Каращ жена ти да се замисли Дали не е сгрешила Дали пък не е похотлива На Кристал полято, загубено пак лято Алкохол във вените, хапчето вече смляно Нямам богати приятели, само познати лица отпреди Често виждам ��енди Нямам корона, не съм Симеон, аз съм наркоман Дай ми още грам Лекувам рани със субстанции Оттам ли тръгнаха алкохолните навици Вече нямам хобита и не чета страници Епизодите ми, нямам граници Нека имам си финала Не е гадно да ме няма Глупак с усмивка на лице С филми ще ви радва добре Готови ли сте за Орландовци? Ще видите фойерверки Нямам страх от нищо на тази пътека от мрачни мисли Господ живее ми в главата, Дявола в решенията излишни Всички започваме като ангели, сами избираме дали паднали Бог не разбира, направил ги демони без нищо да са направили Не иска никой от нас да живее вечно Така умираме на трийсет, после не е честно И да сме живи, вътрешно всичко ни е грешно Затова и ще бъда забравен лесно Понякога се чудя какво ли мисли Дора Дали се радва, че не видя всичката умора И излишна болка, която внукът й има И всички чаши, които пие за да ги убива Може би е изненадана, че всеки ден не ме вижда Как ли душата ми е жива Дали ще стигна възраст Христосова Защото още отсега не ми стига кислородът Дори да съм само на двайсет и три Живея вече през халюцинации и фантазии Нека имам си финала Не е гадно да ме няма Глупак с усмивка на лице С филми ще ви радва добре Готови ли сте за Орландовци? Ще ви посрещнат фойерверки

-----

Извисение

Всички се надяват, че това не е поредната песен за депресия Нито поредната нова абсурдна поезия на кретен за регресия Затова скъпа, нека се погрижим да няма повторна ексцесия Сипи ми виното, начупи хляба и нека започна моята асцесия Бързам, защото във Валхала се свири Мингъс и Дейвис Искам на фестивала, на две текили, дано нямам катарзис Чувствам, че съм на финала, с представи бедни за генезис Дано не се окаже халюцинация, не ми се прави компромис Скъпи близки (близки), губя си разсъдъка (разсъдъка) в момента За какво да трупам пари, ако само лъжа себе си с всяка получена монета Като се замисля, запознах се със създателя ни, когато все още ме водиха на детска, Честно, тя изглеждаше като нас, с широка усмивка, май оттам започна проблемът Тогава ми взе всички джобни и не спомена, коя религия трябва да последвам Дали пък още тогава е взела решение, че с разума ми не заслужаваме спасение С очи червени от безсъние, всеки ден все по-трудно ми е да поглеждам майка (Премислям прекалено) Вече искам напъствие да разбера каква ми е съдбата И с всички тия разговори за Ада и Рая И нашите колебания Писна ми от Земята, искам да живея в Безкрая Извисение, Защо продължавам да имам съмнение? Няма ли да ми писне да нямам търпение? Какво има между Каин и Ноа? Моето извисение Оооо, моето извисение Ндаааа, моето извинение Ммммм, моето извисение

Ако съм научил едно нещо от нашите Винаги се грижи за това, което обичаш, от мечтите си никога не се отричаш И никога в мастии недей да се вричаш Какво става, когато си на 40 с деца, недоволен от живота? „Дай ми тва, дай ми онова“ Децата ти мрънкат, само се караш „стига толкова“ Мдам (Моето извисение) Сладка мацка с къдрици, ще я заговоря Книги и вино, дали с това ще я отворя Заеби, само с идеята ще се задоволя София, моята малка дупка В която хората се бутат и лутат и чудят „Как стигнах до тука?“ Познаваш всички, но никой не те познава И да флексваш, чувството на самота не отшумява Толкова хора съм им в устата, че трябва да ми викат тати Май вече е време да спрем да се правим на познати Всеки град си има царя, Затова Господи, ще ми подадеш ли да си отпия от бокала

[petarnizamov]

"Евро-атлантическите" ценности и кога Западът ги прие?

Евро-атлантическите ценности! Кога Западът прие т.нар. "евро-атлантическите" ценности, които са грешно кръстени така, защото правилно е да кажем, че са крайно-либерални идеи.

Евро-атлантическите "ценности" са широко обсъждани в днешно време! "Френският май" (Майските събития в Париж от 1968г.) се превръща в синоним на промяната на социалните ценности. Във Франция (а и в целия Западен блок) той се счита за отправна точка на преминаването от консерватизъм (религия, патриотизъм, уважение към властта) към т.нар. тогава "прогресивни идеи", днес наричани като "евро-атлантическите ценности", с които днес либералите буквално развращават в ЕС (равенство, човешки права, сексуално освобождение).

Западът прие т.нар. "евро-атлантическите" ценности - Франския Май 1968г. Хронология: Ценностите назапад са образ и подобие първо на Франция, а после на Америка, чиято война във Виетнам е подложена на яростна критика. От 1965г., м. Юли във Виетнам пристигат близо 200 000 войници. Съединените щати все повече затъват... Щабът на армията иска все повече жива сила, все повече бойна техника. В тази война Америка ще погуби душата си. През 1967г. американците са вече 600 000 и бомбите за пръв път се изсипват върху Ханой. Америка е затънла в една война, която предизвика протести в цял Свят, включително и сред нейната младеж. Младите американци отхвърлят тази война, която не е тяхна. С дълги коси и ризи на цветя, това поколение преоткрива противозачатъчното хапче и свободата на нравите. Америка боледува и от проблема тъмнокожи. На насилието в южните градове, лидерът на движението за граждански права - пасторът Мартин Лутъркинг, отговаря с походи за мир. Мартин Лутъркинг пада убит в Мемфис на 4 февруари 1968г. Никой друг човек не е издигал толкова високо каузата на тъмнокожите в САЩ. Заедно с болната Америка, целият западен свят се оказва в положението на обвиняем и започва да се съмнява в своите стойности. И в Япония, и в Европа, това поколение от края на 60-те години излиза на улицата и оспорва понякога яростно буржоазните власти. Виетнам на Хо Ши Мин и споменът за Ленин са начело на протестните шествия. В Париж, през 1968г. младежта живее с мечтите на Мао и Че Гевара, а майските събития разтърсват режима. Събитията се разавиват така, сякаш свободата и благоденствието са изчерпали своя шанс в очите на тези бунтари, които никога не са виждаи друго.

Ка се развиват събитията през май 1968г.

Френския Май 1968г. Май’68 е първият социален следвоенен бунт в Западния свят. Скъсването със следвоенния консенсус за реконструиране на Европа и прилагането на т.нар. евро-атлантическите ценности е сред най-важните елементи на френския май, който го превръща в един от най-ключовите исторически моменти за социалните движения. Май’68 започва като серия от стачки и окупации, които избухват в различни университети и училища в Париж, като резултат от конфронтацията между студенти и университетската администрация и полицията. Опитите на правителството на Шарл дьо Гол да потуши тези стачки чрез полицейска сила само разпалват ситуацията още повече, водейки до улични сблъсъци с органите на реда. Те са последвани от общи стачки и окупации из цяла Франция, в които участват 10 млн. работници, близо 2/3 от френската работна сила. В рамките на няколко дни движението на бунтуващите се студенти разпространява из цялата страна съмнението към йерархията и започва да я премахва в храма на знанието – университета. Студентите започват да се самоорганизират чрез събрания и асамблеи. Студентското движение предлага критичен поглед към основите на съвременната култура: консуматорското общество, разделението между ръчния и интелектуалния труд, неравенството между половете, политиките на война и други проявления на бюрократичното капиталистическо общество. Движението се характеризира със спонтанния си, децентрализиран и неоторизиран уклон, което поражда конфликт между него и правителството, синдикатите и работническите партии. Това е най-голямата обща стачка, провеждана някога във Франция и е първата неоторизирана обща стачка в света. Последвалите ги оставка на правителството и призив за нови парламентарни избори бележат края на движението. Въпреки че правителството се разпада, революционният ентусиазъм също започва да спада. Работниците се връщат на работа след призива на CGT (Обща конфедерация на труда) и нейното политическо тяло – Френската комунистическа партия, която заклеймява бунта от самото начало и не взима участие в него, в резултат на което партията на Дьо Гол по-късно става по-силна. ПЕТЪР НИЗАМОВ Председател на "Български юридически комитет"

Кога Западът прие т.нар. "евро-атлантическите" ценности?

През последните години и месеци в публичното пространство непрекъснато ни се напомня (до втръсване) за евро-атлантическите ценности, за българския цивилизован избор, евро-атлантическото поведение, модерно евро-атлантическото мислене. Наши първи мъже и жени на високи и отговорни постове в държавата, до такава степен употребяваха тези понятия и в момента го правят, че ги обезцениха. Горните понятия не слагам в кавички, от уважение и преклонение на истинските ценности, пълни със съдържание, смисъл и значение, така както ги разбира и осмисля честният, почтеният човек, който носи тези ценности в сърцето и душата си. Прекаленото афиширане на тези ценности станаха проблем за самите ценности.     ************** Можете да подкрепите нашия канал на Patreon, като щракнете върху „Donate“    Аз съм Петър Низамов и това е "Сръбските зверства в Македония и съпротивата на македонските българи 1912-1941г." Абонирйте се за историческия ми канал в YouTube като НАТИСНЕТЕ ТУК! Помощ за страницата и дейността: PayPal: paypal.me/PetarNizamov     ДАРЕТЕ КАТО НАТИСНЕТЕ ТУК   petar.nizamov@gmail.com Facebook страница : Петър Низамов Petar Nizamov ПОСЛЕДВАЙ НИ В НАШИТЕ САЙТОВЕ: PetarNizamov.com БЪЛГАРИЯ НОВИНИТЕ ЮСТИЦИЯ – Информационна агенция за независима разследваща журналистика ПЕТЪР НИЗАМОВ Председател на "Български Юридически Комитет" Още по темата: - Македонците имат тракийски (пеонски) произход, а древните македони не са живели в дн. Северна Македония - Статия „БЪЛГАРИТЕ и турците“ от 1903г. доказва, че Илинденското въстание е направено от БЪЛГАРИТЕ, а не от македонците – „The Australian star“ от 8 май 1903г. - „Си сме българи“ пише Гоце Делчев на български език в лично писмо до Никола Малашевски – 1899г. - Никакви отстъпки по отношение на „ветото“ за Северна Македония докато не се постигне съгласие от тяхна страна по следните точки: - „Ню Йорк Таймс“ за Илинденското въстание: „БЪЛГАРИТЕ разбити от османската армия при Гевгели, 42 убити, от които БЪЛГАРИНЪТ Апостол Петков - Лигвистиката на езика доказва, че северните македонци са българи, а не потомци на древните македони - ВИДЕО: Солунската акция на ВМРО 1903г. - Северномакедонският език и култура са български, а Александър Македонски разпространява елинска (гръцка) култура и език - Турция дължи 20 млрд. компенсации за имотите на тракийските бежанци, каквито са 80% от населението в Бургаска област - Днешните северни македонци са преки потомци на тракийското племе на пеоните и Куберовите българи. - Днешните македонци нямат нищо общо с народа на Филип и Александър Велики, който в Древността е покорил Персийската империя - МАКЕКОМЕДИЯ: „Македонецът“ Цар Самуил с бил на Беласица с Василий II „Българоубиец“ от Македонската династия в Константинопол петър низамов, перата, съд, сгс дела,съд варна,председател на сгс,съдебни решения по граждански дела,решения по дела,пловдивски съд,решение на съда,решения дела,варна съд,наказателни,дела,окръжен,окръжен съд решения,работа в съда,сгс председател,сгс съдии,софийски съд,пос съдии, пловдив, съд пловдив, съдии пловдив, всс, инспекторат всс,вкс, вас, върховен съд, висш съдебен съвет, адвокат, адвокат наказателни дела, адвокат граждански дела, адвокат брачни дела, адвокат административни,наказателно право,наказателен про��ес,гражданско право, граждански процес,административно право,конституционно право,Петър Низамов, Перата, Петър Низамов- Перата, Бургас, България, новини, новини от последния час, новини от деня, новини от днес, България новините, The news from Bulgaria, блиц новини, топ новини, най-важното, най-коментираното, последните новини, Бойко Борисов, БТВ новините, новините на Нова,путин, русия, зеленски, кирил петков, украйна, войната в украйна, байдън, сащ, нато, изтребители, военна техника, украински бежанци, азов, мариупол, киев, лвов, харков, николаев, донецк, луганск, чернигов, днипро, запорожие, аец, атомна централа, бомбардировки, ракети, байрактар, танкове, руска колона, костадин ангелов, здравей българия, зоран заев, патриотична коалиция, вмро бнд, воля, валери симеонов, красимир каракачанов, веселин марешки, телевизия скат, ива николова, илияна беновска, николай бареков, пик, политическа партия герб, делян пеевски, беновска пита, pikbg, pikbg, стефан янев, кирил петков, асен василев, продължаваме промяната, пламен узунов, станислав илчовски, евродиков, сашо диков, The Clashers, евроком, тошко йорданов, мика зайкова, ива митева, седем осми тв, слави трифонов, люба кулезич, росен миленов, шивиков, има такъв народ, бойко борисов, републиканци за българия, румен радев, отровното трио, арман бабикян, николай хаджигенов, осман октай, иво христов, доц. Мангъров, николай марков, васил божков, костадин ангелов, цветан цветанов, валери симеонов, топ 10, красимир каракачанов, Kristian Tanev, българско лято, веселин марешки, бойко рашков, станислав цанов, костадин костадинов, пп възраждане, пламен пасков, киро брейка, христо иванов, цвета караянчев��, корнелия нинова, мая манолова, министър ангелов, томислав дончев, изправи се мутри вън, настимир ананиев, стоян колев, стъки, гарджока, ангел джамбазки, научно популярни филми, баба ванга, иван гешев, йорданка фандъкова, системата ни убива, петър низамов, цанов напред и нагоре, демократична българия, ничия земя, господари на ефира, крис танев, господари на уеба, national geographic, бг аудио, скандау, national geographic бг аудио, 2021 discovery бг аудио, 2021 публицистиката на NOVA, дискавъри бг аудио, 2021 съдебен спор, ТЕЛЕВИЗИЯ ЕВРОПА, преслава, тайни записи, скандал, скандално, българска национална телевизия, БНТ, Канал 3 TV, канал 3 тв, илияна йотова, elit mediaBulgaria, народни песни, васил левски, христо ботев, българска история, фончо тариката, рашия, гибо, ала бала, румен радев освиркан, филми бг аудио, научнопопулярни филми бг аудио, научно популярни филми с бг аудио, свободна европа, даниел лорер,петър низамов, петър низамов, петър низамов,   Read the full article

[poetananoshta2]

Лиричната изповед на един не-лиричен герой

На Алекс и Дара

 Чувствам се недостижима. Някак си извън границите на всичко човешко, земно. Чувствам се като част от космоса, като метеор в безтегловност, който се рее някъде наоколо и само нишката, която го свързва с Извора, го спира да не се разпилее на милиони малки частици из Вселената. Тази нишка го държи цял. Тя е безкрайна. като въже, което не те връзва. Стои там като подадена ръка, която си приел, но която не те придърпва. Всичко, от което имам нужда в тези моменти, е хубав плейлист и рядко някого с когото да поговоря. Бих могла да им споделя за смисъла на живота, за неговия пр��изход и за неговия край, защото точно сега имам чувството, че разполагам с отговорите на всички тези въпроси. Дали е така? Най-вероятно. Дали бих споделила знанието си? Надали.

 Стоя в си стаята, тъмно е защото миналата вечер ми изгоря лампата. Плейлистът ми е приличен, епичен, не-критичен, доста мелодичен. Обстановката лъха на уют и самотност. Стените са боядисани в бледо прасковено, което сега изглежда розово, а от отворения прозорец над леглото идва неудобно хладен въздух. Няма нищо романтично тук, всъщност тук няма нищо. Съзнанието ми тактично се изнизва през прозореца, отлита в нощния мрак и се слива с мъглата навън. Превръща се в сянка, в светлина, в полъх свежест, в дъх на мъртвец. Съзнанието ми не е тук тази нощ, не е тук от много нощи. Преследва нещо отвъд човешката си същност, преследва нещо повече от физическия контакт, от емоционалното обвързване, от ексклузивното по страниците на жълтата преса. Съзнанието ми не търси истини, смисъл или причина, то търси нещо безтегловно, нещо далечно, нещо без пол и възраст, без облик и име, нещо несъществуващо, съзидателна сила, която представлява всичко, но сама по себе си няма маса, няма лик, няма същност. И съзнанието ми намира каквото търси. Защото светът ни е устроен така: ние винаги намираме, ние винаги биваме намерени. Единственото условие е да не спираме своето търсене.

 Звездите отново са подредени по особен начин на небето. Отново изписват едно име. Всяка нощ е едно и също име, и всяка нощ не знам чие е. Карай. Някъв странник, който се казва Петър и очевидно е грандоман. Чудя се това наистина ли са звездите или са коледни лампички окачени по облаците..? Кучето ми скимти. Музиката, която пускам не му харесва. Артуре, моето момче, недоволствай на ум, може ли? Искам тишина, тиха тишина, която леко докосва, шепне с поглед, барабани с пръсти по гръбнака ти, кара косъмчетата по тила ти да настръхват от очакване…и накрая нищо. Ти си сам, тя докосва, но от разстояние, накрая си отива, а ти отново си сам. Без да искаш осъзнаваш, че през цялото време си слушал аматьорска бг музика, нещо което може да мине за пънкарско, ако никога преди не си слушал пънк. Тишината е била само в главата ти. И напълно обяснимо - винаги си бил Жоро Бавния. Марго ти лепна тоя прякор по други причини, но всички душевно се ��амоубиваха всеки път, когато учителката те посочеше да четеш на глас. Бягството е невъзможно. Разбираш ли, от чувствата, от бившата и от банковите служители бягство няма. И в такъв случай защо се опитваш да избягаш толкова упорито? Защо бягаш от чувствата си? Наранен ли се чувстваш? Ти също си наранявал, така че недей да хленчиш. Обичай. Мен, Марго или тая от денонощния. Но предпочитам да е първата, изглежда свястна.

…виж за бившата ще те разбера, а за банковите служители няма д�� коментираме, че и аз съм си изключила телефона тия дни.

 02:26 - бандата си я бива. Почти. Има доста техни песни в тоя плейлист, започнах да ги познавам по недодялания вокал и прекалено хубавите барабани. Да живее българското. 

Sep 1st, 2016, 12:38 AM

[vprki]

Критичен поглед: “Супер Дина“, глава I

Втората самостоятелна изложба на Дина Стоев демонстрира амбиция и размах, каквито много рядко виждаме в столичните галерии. Заглавието на изложбата „Глава I” звучи провокативно със своята категоричност и с претенцията собственото творчество да бъде мислено като цялостен проект, който предстои да бъде реализиран, но чиито очертания вече са налице. Написа за „въпреки.com” Кирил Василев, културолог, поет, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за изложбата в галерия „Райко Алексиев“.

Нещо повече заглавието не фиксира просто едно начало, но вече загатва и за един край. Внушава, че краят вече е тук като организиращ принцип на цялото. Иска се смелост и философска нагласа, за да започнеш живота си като художник откъм неговия бъдещ край. /Това е първият проект на младия художник, обхващащ по-скорошни произведения, направени в периода на навлизането му като самостоятелна фигура на българската сцена. Дебютната му изложба бе също в галерия „Райко Алексиев“, 2019 като Награда на СБХ от Национален конкурс за живопис и скулптура за млади автори по идея на Тодор Стайков. – б. р./

Дина Стоев и проф. Станислав Памукчиев при откриването на изложбата на 14 юли

Влечението към наратива и идеята за цялост определят характера и на самата експозиция. Сходните формати, материали, техника, колорит, както и персонажът на артиста, който се появява в много от платната, създават усещане за повторение и вариативен порядък; за наративна структура, а не за отделни произведения, възникнали без връзка едно с друго и събрани конюнктурно в една експозиция. В изложените платна имаме герой и свят, в който този герой действа и реагира. Сякаш разглеждаме гигантски цветен комикс със заглавие „Супер Дина“. 

Героят на комикса има чертите на художника и функционира като негов „аватар“ в картините. По този начин реалният Дина Стоев и реалният свят са едновременно свързани и разграничени от картинния образ и от картинния свят. Парадоксалното в случая е, че влизайки в картините си и действайки в тях, художникът, всъщност, се дистанцира от тях и може да наблюдава себе си отстрани. При зрителя обаче тече обратният процес – влизането в картините на художника позволява на зрителя да се идентифицира с неговия „аватар“ и чрез неговите действия и реакции да се доближи и стане част от света в картините.

Живописта на Дина Стоев е активистка живопис в един изцяло позит��вен смисъл. Светът в неговите картини не е създаден, за да бъде предмет на естетическо съзерцание, философски размисъл или морално възмущение. Чрез образа на „аватара“ на художника в този свят се действа и реагира и се апелира към зрителя за действие и реакция. Това е живопис, която вярва в смисъла и необходимостта от индивидуално действие и открито поставя изкуството в услуга на такова действие. Но това действие остава напълно неосигурено, то не разчита на никакви идеологически гаранции от типа: „законите на историята“, „законите на природата“, „Бог“ и т.н. В една от картините виждаме горящия Нотр Дам и „аватарът“ на художника, тичащ към катедралата с малко пластмасово шише минерална вода. Катедралата не може да бъде изгасена с тази шепа вода, но важното в случая е действието, дори отчаяното действие.

Светът в картините на Дина Стоев е свят на ръба, а може би и отвъд ръба на собственото си оцеляване. Това е едновременно нашият реален днешен свят с неговите знакови медийни образи - горящият Нотр Дам, опразненият от пандемията Лувър, смразяващият храм на руските въоръжени сили в парка „Патриот“ – и същевременно един алегоричен пост-апокалиптичен свят, в който все още някой хвърля с парашути контейнери с храна или медикаменти, но не е сигурно дали има кой да се възползва от тях. Свят, в който чудовищата изглеждат нелепи и безпомощни, нуждаещи се от „профилактика“. Свят, в който не ти остава нищо друго, освен да коленичиш и да се молиш от нощното небе да се появи някое НЛО.

В стилово отношение в картините на Дина Стоев лесно могат да се открият следите от влиянието на знакови имена в съвременната европейска живопис като германеца Нео Раух или шотландеца Питър Доиг, но това влияние не бива да се преувеличава. Духът на платната на Стоев е много различен от този в работите на Раух и Доиг. Раух е саркастичен художник, с вкус към абсурда, а Доиг е мистериозен неоромантик, който работи основно със спомена. Нито единият, нито другият се ангажират в работите си с открита позиция спрямо настоящето, както това прави Дина Стоев.   

Има съществена разлика между позицията на ангажираните млади хора и артисти днес спрямо света, в който живеят и позицията на техните предшественици през ХХ век. Тогава ангажираните млади хора и артисти искаха да разрушат света, в който живеят и да го построят отново и „на чисто“. Днес техните наследници искат да спасят света, в който живеят и, ако е възможно, да го променят, без да го унищожават. Това е фундаментална културна разлика, която изложбата на Дина Стоев ни позволява да осъзнаем много ясно. Не революционерите, а спасителите, които се хвърлят в пламъците без гаранция, че ще излязат от тях са героите на днешния свят.

„Супер Дина“ не е традиционен супергерой, защото няма свръхспособности, нито е сигурно, че ще победи в своята битка, но със сигурност няма да престане да се бори.  ≈  

Текст: Кирил Василев

Снимки: Стефан Марков и архив на СБХ

P.S. на „въпреки.com”: Дина Стоев е роден в София през 1994. През 2013 завършва живопис в НУИИ „Илия Петров“ и продължава обучението си в Националната художествена академия в София, където завършва като бакалавър по живопис в ателието на чл.-кор. проф. Андрей Даниел и ас. Правдолюб Иванов през 2017 и като магистър по живопис през 2019. Към момента е в процес на защита на дисертация в НХА с научен ръководител проф.. Петер Цанев.

Проф. Петер Цанев и Дина Стоев при откриването на изложбата на 14 юли

Има множество участия в съвместни изложби в години. Между тях и по проекта на фондация „Въпреки“ „Учители и ученици в изобразителното изкуство“, 2018 в най-мащабната му част „Андрей Даниел  и неговите ученици“ в ГХГ „Борис Георгиев“, Варна и столичната галерия „Стубел“.

[vprki]

Проф. Галина Лардева разширява териториите на изкуствознанието

Проф. Галина Лардева се занимава последователно и целенасочено, казано най-общо, с различни проблеми на съвременните визуално-пластически изкуства. Става дума, по-конкретно, за опити за анализ и за цялостно осветляване на аспекти от разнообразните съвременни художествени практики в България. Написа за „въпреки.com” за книгата ѝ „Отвъд пограничното. Пространства и зони на съвременното изкуство“ изкуствоведът проф. Чавдар Попов.

В същото време е налице и определено заявен траен интерес към водещи и проблемни явления в световното изкуство. Това е съвсем естествено – в глобализирания свят вече е немислимо отделянето и самозатварянето на родните изяви в някакви домашни измерения. Ето защо изследванията, фокусирани единствено в пределите на българистиката, според Лардева, губят все повече смисъл и се явяват определено неефективни спрямо нормите, установени в съвременното изкуствознание.

В най-новата си книга авторката прави точно това – съблюдавайки високите актуални научни стандарти, разполага проблемите и въпросите на съвременната художествена култура в последователност, която се разгръща от общото към частното и то в един относително широк социокултурен контекст. Наред с теоретичните рефлексии, тя осъществява и конкретни анализи на автори, феномени и явления от текущите художествени практики, които има възможност на наблюдава и да осмисля в ��ачеството си на критик и на куратор. По този начин книгата ѝ от сборник материали се превръща в единна, цялостно осмислена конструкция, която отразява в пълна степен различните прояви и богатството от интереси на изтъкнатата наша изкуствоведка.

Галина Лардева въвежда в изкуствознанието понятието „автопоезис”, което, както самата тя посочва, води своя произход от областта на естествените науки, в частност от биологията. Благодарение на трудовете на немския социолог Никлас Луман това понятие по-сетне успешно мигрира и в областта на социалните науки.

Чавдар Попов и Галина Лардева при представянето на книгата ѝ

От тук и следващата крачка, която осъществява Лардева в своята книга. Тя предлага и включва в разсъжденията си за различни прояви на съвременното изкуство. „Автопоезисът”, в контекста на нейното изследване, придобива статут на своеобразен модел, способен да организира и донякъде да систематизира предметната област на нейните занимания, която иначе притежава белезите на една твърде хаотична сфера,  не подаваща се на системен прочит.

При това положение единствената възможност се оказва опитът за оценка на определена съвкупност от текстове в тяхната сумарна комплексност. Няма обективни опори и инструменти за верификация. Наблюденията се базират върху лични признания, върху различни критически текстове, почиват на собствени интуитивни прозрения и догадки, на рефлексиите, напластени в обществото пространство от медийната аура и т.н. Авторката прави многобройни връзки, препратки, „крос-референции” и позовавания, които изграждат като цяло една полифонична картина.

Подобна ориентация предполага и включване на сегменти от социологията,  психологията и дори психоанализата. По същество иде реч за нова реалност, която принципно се разполага в различни плоскости и пространства по отношение на традиционните форми. Един от най-точните признаци за тези характеристики е сливането на „изкуството” и „живота”.

Галина Лардева предлага модел, който не е умозрителен или натрапен отвън, а се обуславя от спецификата на проследените феномени. С други думи налице са изследователски подходи, които са адекватни на разглеждания материал. Както и всеки модел, той може да бъде прилаган със съответните методологически уговорки.

Тя въвежда в научен оборот съществен и значим нов материал. Трябва да се каже, че в българското изкуствознание съществува определен дефицит на подобна проблематика. По този начин авторката разширява териториите на нашата научна област и я успоредява с водещи насоки и тенденции в съвременното изкуствознание и в хуманитарните науки като цяло.

Самият факт, че прочитайки внимателно нейната книга ние се отзоваваме в ситуация да умножаваме многократно сложните въпроси, на които отговорите, ако изобщо има такива, по правило се намират твърде трудно, а може би – поне засега – и липсват, е достатъчно показателен за значението на последния ѝ труд.

Текст: Чавдар Попов

Галина Лардева

Галина Лардева е професор, доктор на науките, декан на факултета „Изобразителни изкуства“ в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство  „Проф. Асен Диамандиев“, Пловдив. Куратор е на множество художествени изложби от средата на 90-те години насам. В периода 2012-2024 г. е художествен директор на Националните есенни изложби в Пловдив. Автор е на книгите „Изкуство на прехода: проблемът неконвенционално изкуство в България“ (2008, „Жанет 45“) и „Художественото произведение като автопоетическа система“ (2017, „Жанет 45“), „Отвъд пограничното: Пространства и зони на съвременното изкуство“ (2025, „Литературна къща“, от поредицата на „Библиотека страница“).

Припомняме, че на 11 април т.г. се проведе Публична защита на дисертационен труд за придобиване на научна степен “Доктор на науките” на декана на факултета проф. д-р Галина Лардева-Минкова. Темата на труда е "Отвъд пограничното: пространства и зони на съвременното изкуство", а членове на научното журито бяха проф. Атанас Тотляков, проф. Свилен Стефанов, проф. Елена Кантарева, проф.. Антоанета Анчева, проф. Светозар Бенчев, доц. Бойка Доневска и доц. Русен Дойков. Тогава от факултет „Изобразителни изкуства“ обявиха с гордост и радост, че техният декан е първият преподавател в АМТИИ в направление Изобразително изкуство отличен с научна степен “Доктор на науките”.

Монографията на проф. Галина Лардева свързва три различни изкуствоведски сфери: теорията, критиката и кураторската практика, отбелязват издателите. Тези сфери присъстват специфично пресечени във всеки отделен текст, като цялостната подредба на сборника в три раздела се определя от водещата роля на една от тях. В първия раздел са разположени теоретически текстове - те поставят въпроси за това как е възможно присъствието на съвременното изкуство във време, в което се губят не само естетическия и историческия опит, и но и осезанията за кризисното. Вторият раздел представя корпус от шест научни текста по конкретни теми. Те са посветени на отделни актуални теми от изкуствознанието (рецептивната естетика, науките за образа) и на творчеството на отделни автори (Жан Бодрияр, Борис Михайлов, Георги Божилов - Слона, Андрей Даниел). В третата част са събрани материали, писани през годините за каталозите на Национални есенни изложби, и в този смисъл са пряко свързани с кураторската практика. Основна цел в това свързване е търсенето на вътрешната процесуалност на разбирането. Защото в общия рецептивен фон на различните изкуствоведски зони се намира още една роля на изкуствоведа - може би най-важната, тази на преподавател, който има отговорната задача да споделя и трансформира изработеното в собствения му опит разбиране в дискусия с тези, които идват след него. Редактор на изданието е доц. Борис Минков /на водещата снимка с Галина Лардева/, корица Деница Тодорова.

 В рамките на „Пловдив чете“ (13-22 юни) в къщата на Верен Стамболян - експозиция „Димитър Киров“ в Стария град, превърната в сцена за изкуство и литературни разговори на 20 –и бе представянето на книгата на проф. Галина Лардева.

Галина Лардева на Есенните изложби в Пловдив, 2018

В годините за нас от Въпреки.com Есенните изложби в Пловдив са нещо специално не само като професионален интерес, но и като художествено събитие, част от живота ни, което очакваме. Вълнувахме се всяка година каква философска, естетска, художествена посока ще избере проф. Галина Лардева, за да ни въведе в артистичен свят, който, уж, познаваме, но тя умее да ни провокира  и да откриваме млади и талантливи хора. Няма да се спираме по отделно на конкретните издания в годините, в които тя е била куратор. Винаги сме писали за тях и ви ги припомняме в един общ линк с публикациите при нас, свързани и с различни нейни участия с много ��нимки и текстове на Стефан Джамбазов (1951-2021), както и на други автори. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Ванеса Попова Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Критичен поглед: Безкрайната крехкост в акварелите на Станислав Памукчиев

Би било твърде лесно да определим живописта на Станислав Памукчиев като част от вълната на българския експресионизъм, тъй като подобно твърдение би отнело от нейния духовен заряд, който всъщност функционира отвъд времето. Написа за изложбата му „Разливи“  във варненската галерия A&G Art Meeting за „въпреки.com” младият художник и поет Александър Габровски.

Дума, която може би, би могла да опише живописта на Станислав Памукчиев е “метаепическа”, в смисъла на това, че противно на постмодернизма, тя има в себе си наратив. Запазва, но едновременно с това и преосмисля една от първите цели на изкуството още от древността, а именно това да разкаже. Историята ѝ, обаче, е предадена чрез един нелинеарен метод. Не с думи, а чрез чувствеността на материята и многозначността на образа.

Стилистиката на артиста е разнообразна. В настоящата изложба се наблюдава една условна фигуративност в силуетите на хора и животни, както и една особена сложност на образа. Тази сложност, по принципа на Жак Дерида, се съмнява, че истината е лаконична, а напротив - изисква множество ракурси и непрестанна игра на значения. В почерка на Памукчиев се наблюдава именно тази динамичност и многопластовост на остри щрихи и очертания върху разлят акварел, които създават едно много приятно напрежение помежду усещанията за граница и безграничност, които събуждат. Тази комплексност, размивайки и пропуквайки монолитността на формите, извлича от тях потенциалната им безкрайност - безкрайността на всички неща. Открива се нещо и от духа на кубизма и футуризма, в опитите им да изобразят четвъртото измерение в пространството и времето. Може да се направи паралел между телата в картините на Памукчиев и известното “Голо тяло слизащо по стълбите” на Марсел Дюшан, разтеглено във времето и изобразено в подобна комплексност, върху всяко от стъпалата едновременно.

Определено има нещо от Шрьодингеровата философия в начина, по който Памукчиев се отнася към обектите на своята живопис. Те са застинали в едно особено, двойствено състояние на едновременен разпад и сътворение. От това бива произведен един безкрайно крехък момент, в който те като че ли непрестанно заплашват да се разтворят в погледа на наблюдателя или да се прояснят, събрали се в едно и изплували на повърхността на белия лист. Тази квантовост като качество на неговите платна е не само в прецизната парадоксалност на творбите му, но и в неговия интерес към първичността на материята - момента на преход от елементарното в елементалното. Частици натрошен въглен и пясък се смесват с текстурата на грунда по платната му. “��иня, наноси, пластове, шумата, изгнилата трева - следи от много живот и много смърт” са сред думите от неговия артистичен речник за света, граден и преизграждан с десетилетия. В интервю пред БНТ авторът споделя, че детските игри покрай пресъхналите разливи на Дунава са оставили траен отпечатък в неговото съзнание. И до днес в творбите си той, като че ли работи около тази идея за prima materia или примордиалния субстрат, от който всичко идва и, в който се връща. Това пространство обаче се намира отвъд човешкия живот и опит - насред “свръхсетивното”.

Цялостната творческа стратегия на Станислав Памукчиев е, като че ли в опита му да подкопае материята в търсене на онова отвъд нея, но не като я отрича, а използвайки собствения ѝ чувствен език. В неговите картини заставаме лице в лице с реалността, обърната с хастара навън, с нейното опако като една по-друга и рошава реалност. Подобно на будистката концепция за съзерцанието, пълното потапяне в сетивата разкрива тяхната илюзорност и отваря врата към неизразимото. И именно със своето изкуство авторът ни показва как двете, всъщност, никога не са били отделни.

На много места той открито адресира темата за духовността в своите творби, посочвайки автори като Мирча Елиаде и Карл Юнг за едни от своите интелектуални вдъхновители. Тази негова алхимична нагласа към визуалното се усеща и в разграничаването му от мрамора и бронза, подобно на представителите на италианското течение от двадесети век на име arte povera (изкуство на бедните) и пренасочването му към органични и архетипни материи като восъка, сламата, калта. “Замърсяването” или смесването на вещества и понятия, които не си принадлежат, подобно нахлуването на сънища и картини от несъзнаваното в разума, произвежда неочакван ефект в една сложна процесуалност на пречистване, разтваряне, избистряне и втвърдяване, на която е подобен и творческият акт. Именно тази психоаналитична и алхимична нагласа преосмислят дълбоко ролята на самия художник от майстор в технолог на невидимото, който улавя и вплита вечното в плътта на ефимерното с еднаква грижа и към двете. Един Дедал, слял се със своето слънце.

Александър Габровски

Галеристката Анна Халамян и Станислав Памукчиев

Серията акварели на Станислав Памукчиев в изложбата му „Разливи“ са създадени през 2024 година и не са показвани досега. Припомняме, че наскоро в столичната галерия „Арте“ той и колегите му великолепните художници Милко Божков и Свилен Блажев-Свиката се събраха в изложбата акварел „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев (1934-2021), техния учител в Художествената гимназия в София. „Бяхме деца, когато Васил правеше акварел до нас и мъчейки се с боята и с формата, ни учеше как да нарисуваме пейзаж с водни боички, гледайки майсторът какво прави.“ Сподели тогава Станислав Памукчиев. За него акварелът е интимност. “Събира ни Васил в една изложба, която отдавна беше замислена. Събира ни мокрият лист с течащата вода, с цветното петно, което ни дава тласък. Художникът винаги мисли с материала в ръцете си, а акварелът е най-живият материал, който съдържа в себе си парадокса на случайността, на грешката…И художникът е поставен в един режим на контрол, овладяване на хаоса и постигане на формата. Да извлечеш от цветното петно форма и да я изобразиш е само по себе си предизвикателство. На всичко това ни научи Васил.“

В годините от десетилетия не сме пропускали изложба на Станислав Памукчиев, както и неговите кураторски проекти. Той е и наш любим автор, водили сме дълги разговори. Повечето са публикувани и могат да се прочетат при нас.

Сега няма да имаме възможност да видим на живо неговата експозиция „Разливи“ в художественото пространство  на A&G Art Meeting, която продължава до 5 юли. Но през погледа на Александър Габровски и интернет страницата на галерията се опитваме да си я представим… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на галерия A&G Art Meeting

[vprki]

Критичен поглед: Поетичната тоналност  в платната на Мариана Маринова

Когато за пръв път видях в парижкия музей „Оранжери“ прочутите „Водни лилии“ на Клод Моне, ми направи впечатление една наглед простичка, но много точна формулировка в придружаващия текст. Тя гласеше: „живопис без рисунка“. Живописта на Мариана Маринова е точно такава – без рисунъчна основа, без категорични и определени контури и без дефинирана линейна конструкция на формите и на предметите. Написа за „въпреки.com“ изкуствоведът проф. Чавдар Попов за изложбата на художничката Gift of Lights в галерия INTRO.

Тя, разбира се, не е импресионистична. От класическите признаци на това основополагащо течение в модерното изкуство я отличават по-интензивните и определено хроматично наситени тоналности, както и по-високата степен на постигнат синтез между цвят и светлина.

"Пролетни акорди"

Светлината в нейните картини сякаш се просмуква в живописната субстанция на пигмента и на тона, тя се излъчва отвътре навън, няма оп��ическа измеримост и логика.

Тези особености на пластическия почерк на Мариана Маринова предават особена поетична тоналност на платната. Художничката изпитва необходимост от постоянни контакти с натурата, не толкова с урбанистиката или с човешките фигури, колкото с природата, недокосната и чиста в своите първични проявления.

"Ято"

Импулсите и инспирациите за създаването на дадена картина имат като отправна точка, в една или друга степен, определени предпочитани мотиви, които като правило съдържат в себе си голямо богатство от вариативни възможности за разгръщането на най-интимните, най-съкровените особености на изкуството на живописта.

"Езеро"

Оттам нататък тя преработва, променя, видоизменя и обобщава онова, което наблюдава, за да изгради творбата като напълно автономна естетическа и художествена реалност, „паралелна на натурата“, както казваше Сезан. Амплитудата и противоположното между фигуративна основа и абстрактна конструкция, между мнимата дълбочина на пространствените планове и интензивната фактура на повърхнината на платното, попридават особена динамика на погледа и съответно на възприятията на образа.

"Остров"

Наред с колоритните особености, тук се прибавя и оптическият ефект, който увеличава живописното богатство и очарователното излъчване на нейните произведения.

Чавдар Попов

Gifts of Lights ( „Подаръците на светлината“) е поредната лятна изложба, с която Мариана Маринова ритуално открива сезона на цветовете, на ярката светлина, на топлината в природата и в човеците. Защото всеки от нас, поне веднъж в живота, се е чувствал като потънал и останал завинаги в  мига на щастието, Въпреки. Това е поредната ѝ интимна изложба, представяща  живописния свят на Мариана Маринова. Личен свят, който тя създава, както диша. Сътворява го постоянно – винаги добър, топъл и уютен. Свят без черно и сиво, без страх и ужас. Цветен.

От изложбата на Мариана Маринова в галерия INTRO

Едно от любимите ѝ като автор пространства е това на галерия INTRO. Почти точно преди година там бе изложбата ѝ „Фрагменти“. По някакви неведоми пътища, може би заради юни, часа на откриването в предчувствие за вечерта във все още дългия ден или…, но в картините се вижда дъгата, гледани през витрината откъм улица „Цар Самуил“. Загадка и миг, едновременно за всички, които се радваме на изложбата на Мариана и да го забележим…

"Прозорец"

Публикували сме при нас за изложбите на художничката и дори в мрачните ковидни времена, в които някак зимата като усещане за света ни притискаше, тя ни даряваше със светлината на разцъфналата природа, от която сме част като човешки същества. В този контекст преди време отново проф. Чавдар Попов бе написал за нас за експозицията ѝ в края на 2021 в Центъра по себепознание „Орфей“ в квартал „Лозенец“ Мотото на дадена изложба, естествено, не може да повиши или да понижи качеството ѝ, но има важно значение за да фокусира вниманието на зрителя към осмислянето и цялостното ѝ възприемане. В случая Мариана Маринова попада в сърцевината на спецификата на пластическите изкуства – дихотомията видимо/невидимо. За разлика от абстрактния характер на словото или от ефирността на ��узиката, тези изкуства са „обременени“ от материя. Как да изобразиш „невидимото“, след като то по принцип не може да бъде визуализирано?“ Тогава той написа и, че картините ѝ са „напоени“ със светлина. Можем да го споделим и сега по повод настоящата изложба на Мариана Маринова в галерия INTRO.

А това е дар за не малко изтерзаните ни души в света, който е около нас и, в който живеем не само в роден контекст…

"Южен вятър"

Мариана Маринова е родена в Хасково през 1960 г. Завършва през 1985 г. Националната художествена академия, специалност живопис при изключителния проф. Иван Кирков. Да напомним, че Валентин Щинков /на водещата снимка заедно с художничката и Чавдар Попов/, собственик на INTRO, художник и колекционер, свързан от детските си години с него с великолепни експозиции, курирани от него всяка година по повод Ивановден почита паметта му.    

От 1987 г. до днес Мариана Маринова има повече от 40 самостоятелни изложби. Участвала е също в множество колективни изложби, международни симпозиуми, пленери и резиденции. Нейни картини притежават галерии и частни колекции в България, Германия, Франция, Гърция, Швейцария, Белгия, САЩ, Русия, Боливия и други.

И един допълнителен щрих към художничката, който винаги подчертаваме – тя почти не пропуска изложба на колегите си и винаги снима. Запечатва момента като среща и вълнение…Винаги го прави с обич и отношение. Кога ли ще направи и фотоизложба?...

Изложбата на Мариана Маринова  Gift of Lights в галерия INTRO продължава до 1 юли. Насладете се на светлината ѝ, необходима ни е! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Мариана Маринова и архив на галерия INTRO

[vprki]

Изумителното връщане на Десислава Минчева във Варанаси…

Изложбата „Варанаси“ на проф. Десислава Минчева в галерия „Българи“  ме преследва, сънувам я. Нямах възможност да бъда на откриването, но сама в пространството ѝ усетих съприкосновение с картини, които завинаги ще останат в мен като среща с един мистичен и същевременно жив и съществуващ свят, макар и много далечен. И всичко това благодарение на неудържимия порив, талант и артистизъм на забележителната художничка.

Разговаряхме с нея за експозицията и преживяното със сина ѝ Сандро Арабян в Свещения град на Индия край брега на река Ганг. Но за това малко по-късно. Сега публикуваме личния текст на Десислава Минчева за пътуването, емоцията, потапянето и осмислянето, ако е възможно, на този толкова различен за нас свят…

ВАРАНАСИ

Върнах се там! Не знам дали ще ида пак някога. Но съм сигурна, че няма да се изтрие нито един спомен от зимата на 2024 до края на живота ми.

Захванах се да рисувам нещо, което не подлежи на рисуване. Не мисля, че и някой досега е бил толкова безразсъден да го направи. Все пак опитвам! Но съмнението, че е малко самомнително и не много разумно ме съпровожда още от първото грундиране. Такава тема иска освен много осмисляне и можене, но и време. Може би цялото ми оставащо време... И пак не е сигурно, че животът и смъртта подлежат на адекватна образна интерпретация. Приемете тази изложба като някакво усещане за мястото, както и за пътя на човека. Всяка картина е състояние, което подлежи на още трансформации. Колкото повече рисувам, толкова повече не искам да слагам финална точка или даже бих започнала отначало. Вероятно трябва да се върна към Индия с уталожени страсти. Или пък не? Индия задава въпроси, но отговорите ги няма и няма!

Реката може да бъде виолетова, черна или златна, обикновена или митична. Храмовете и къщите по брега могат да бъдат магия или белези на изтляването. Хората могат да бъдат водачи или жертви. Атмосферата може да бъде светъл духовен свят, но може да бъде натегната, тежка и уморена от толкова съдби, от толкова посрещания на слънцето, от сбогуването с толкова много души...

Брегът на Ганг е нещо неописуемо! Там всяка вечер се извършват ритуали за изпращането на деня и възхвала на реката, където се събират огромни маси хора. Песнопенията на свещениците, огньовете, лодките, прииждащи и струпващи се край мястото, са вълшебство и унес, те са някакво връщане към изначалния смисъл да сме живи и дълбока благодарност за това, както и напомняне какви трябва да бъдем. Чувството е първично и ти остава особен, тръпчив вкус, смесица от възторг и тъга, съпричастност към другия и наистина разбърква наслоените ти представи за живота. Утринните ритуали пък започват в пълен мрак, когато само няколко лампи озаряват старите стени край кея. Лодките се носят в тъмнината и мъглата тихо и всичко приключва на развиделяване, когато слънцето се появява над Ганг – едно искрящо петънце, разливащо розово злато по водата.

Има неща, които седят в теб, някак отлежават, бавно се развиват и всъщност не те оставят на мира. Недоизказани, но силни! За мен това е случаят Индия. С пълното съзнание, че никога няма да мога докрай да вникна в нея, но имам усещането за някаква близост, за нещо, което ме води директно към причината да сме на Земята и за пътя – по човешки труден, но поне там, на онова място, приет със смирение.

Преди повече от 10 години пак бяхме със сина ми там. Обикаляхме Северна Индия с една напълно традиционна екскурзия. Бяхме за по-малко от денонощие във Варанаси или по-точно минахме оттам. Разходиха ни (пак традиционно) с лодка по изгрев. После видяхме (отвън) един кървавочервен храм, с маймуни по оградата  и... толкова. Но някои гледки така ме разтърсиха, че просто нямаше как да не ида пак.

Разбуждането на града, съживяването му при първата плаха светлина, надигането на спящите по стълбите, силуетът на невъобразимата му, архаична архитектура, къпането на хиляди хора в реката, мъглата и маранята, изобщо абсурдността (от наша гледна точка) на това място, в което индийците мечтаят да умрат или поне да бъдат изгорени там, за да спрат преражданията им и да отидат направо в мечтания от всички Рай... Пушеците от кладите и спокойствието и упованието, с което се извършват ритуалите, плаващите свещички по водата, старите лодки, набраздени от годините вярна служба, точно като изпалените лица на хората, живели дълго на този свят... Влажният нощен хлад и горещата цветност денем, мизерията, но и изобилието на усмивки, мръсотията и красотата, звуците, миризмите, храмовете... Мистиката и в същото време кипящото ежедневие, повтарящо се почти без промяна от векове... Всичко това е нещо обсебващо, нещо, пак казвам, необяснимо, но силно и пленително, което те кара да погледнеш по различен начин на собствения си живот.

При първото ни ходене видях и съм заснела една малка, силно наклонена кула, вероятно изоставен храм, към която се връщам в спомените си десетки пъти. За мен Варанаси е тази странна, едва крепяща се кула на къси стълбове, вкопчени в брега. Въпреки всичко тя стои – съвсем ненормално, нелогично, но си е там! Като символ на живота ни, на дългото ни минало и неясното бъдеще... хем почти си е тръгнала, хем пък не се предава. Полуразрушените ѝ колони, наистина като подкосени крака, я държат за този свят. Сега, години по-късно, помолих лодкаря да спре до нея и слязох на брега. Докоснах я. Беше по изгрев, с още схлупено небе, с мъгла и дим, с разпилян боклук по земята и лениви движения на сивата вода досами нея. Сякаш стоях до праисторическо животно, полуживо, но все още силно в желанието си да остане още малко поне, но и будещо п��дсъзнателен ужас от неизбежната смърт. Този малък храм, в добавка към всичко казано, е в непосредствена близост до Маникарника гат, най-големия крематориум от няколкото в града. Димът се вие, ознаменувайки щастливото избавление от земната тегоба на безброй индийци, 24 часа в денонощието. Лодките, натоварени с дърва за кладите, натежали, се поклащат в очакване, а малко по-навътре се извършва онова плашещо нас, европейците, изгаряне, което за Индия, а и не само там, е нито повече, нито по-малко, вратата към Рая.

В мрака на нощта Варанаси става царство на сенките – буквално и преносно. Кеят се превръща в мизансцен на странна, малко зловеща даже, пиеса. Хората са безплътни фигуранти, всичко придобива друг смисъл след жаркия, трептящ от цветове ден, но ти е трудно да го дефинираш. По реката спира даже движението на осветените корабчета и лодките и тя става дълбоко черна. Пушекът обаче не спира да се носи, а огньовете маркират входовете към Другия свят. Тъмнината скрива ненужното, остава само надеждата, че след няколко часа слънцето пак ще освети всяка следа, оставена от човека и анахроничната действителност ще се завърне – приказна и въздействаща.

За мен има много красиви места по света, но място като Варанаси надали може да съществува някъде другаде. Има нещо нелепо в това да пиша за него точно аз, която стоях на брега на Ганг само 3 дни и се движех на разстояние не повече от 3 километра. Лодките също не ме пренасяха много по-далече. Но това е място, което просто усещаш – дълбоко и завинаги! Всеки метър е сгъстена емоция, всеки час е вечност. Тежко място! Имаш чувството, че са сложили на гърба ти товар, съдържащ буквално цялата история на човешкия род. Нарочно се въздържам от всякаква фактологическа справка. Фактите, така или иначе, се забравят. А и те не съдържат в себе си чувства. За мен парче плат от савана, покриващ нечие мъртвао тяло, и разпилените по брега оранжеви цветя, които кротки кози пасат след нечия кончина, са достатъчно силен образ на прехода на човека и изобщо – символ на ефимерното ни съществуване, изпълнено тук, на земята, с драми, боричкане, жажда за слава, но и надежди, усилия и... вяра. Дали си бил добър или лош, беден или богат, умен или глупав – огънят и реката са безразлични към това и еднакво благосклонни към всички. Ние често го забравяме, но на хората от Варанаси не е дадена подобна милост. Те знаят...

Една картина не е нещо обективно. Тя не е и илюстрация. Тя носи уменията и неуменията на художника да изрази необяснимото. Тя е неговото желание да запечата поравно чувство и мисъл, породени от сблъсъка с Големите неща, за които трудно се говори. 

40 години преподавах  в Академията, но все още не зная как се рисуват най-важните неща. Онези, без които човекът би бил само обвивка, архитектурата – само камък и дърво, а природата – сбор от химически елементи, подчинени на физиката...

Нечии очи носят в себе си следи от минали животи. И там, в Индия, те буквално се впиват в теб, пълни са с тъга или пък упование, безпокоят те. Хората по тия места смятат река Ганг – мътна и бавна, за истинска, жива богиня. Твърди се, че само ако посетиш храма на Шива греховете ти са изчистени. В Сарнат, близо до Варанаси, Буда изнася първата си проповед след Просветлението, така казват. В града има над 2000 храма! Как ли се рисува вярата? 

Газихме с боси крака в пепелта, покрила пода при Вечния огън на Маникарника гат. Свещените крави лежаха в хлътнатини на земята, досами кладите – необезпокоявани, сънливи, неподвижни... Сега пастелите ми се ронят върху статива, посипват се навсякъде, но в ателието ми. Поръсвам сивия им прах от смесените цветове върху платното. Част от него остава там, като следа от напразните ми усилия. Така, както прахът във Варанаси покрива стълбите, кейовете, хората...

Защо ли пиша всичко това? Вероятно по същата причина, поради която и рисувам – защото не мога да не го правя. 

Опитах се да не споменавам думите „духовност“ и „религия“. Не защото са неуместни, напротив! А защото едни такива клишета биха опорочили неназовимото, личното, истинното.

Ганг, с какъвто и смисъл да я товарим, ще продължи да тече... Бях странно щастлива край нея. Слънчевата пътека по водата беше наистина розова. Усетих безвремието!   

Десислава Минчева

След личния ѝ разказ, с който отново се убеждаваме, че Авето, както я наричаме приятелите, освен забележителна художничка е и авторка с прекрасно перо, с което също има дарбата да извайва образи и смисли, е трудно да продължим… Но в свободния разговор прозират и други детайли и моменти от преживяното във Варнаси.

Как избираш тези невероятни места от Китай, Индия, Намибия, пак Индия, Непал?

Индия, ти го помниш стават вече 11 години, когато със Сандро отидохме за първи път, но  беше една голяма екскурзия из Северна Индия. Тогава минахме за няколко часа през Варанаси, с която стандартно ни разхождаха туристите, вярно по изгрев, особено е състоянието преди да се вдигне слънцето. Приближихме се към брега с лодката и една кула , наклонена, килната. И това толкова ме е впечатлило, че…Казах на Сандро миналата година „Давай направо – само Варанаси! Отиваме!“ Много е вълнуващо мястото, много е необичайно, много е тежко, трудно. Но ми се загнезди в главата. Десет години стои там, работи някакъв спомен. Но цялата тази картина с крематориуми, с огньове, пушеци, хора, къпят се, мътна река…Всъщност, красив силует, красива архитектура – стара, древна. Това е най-старият на Индия. Това е предисторията, но този път отидохме сами със Сандро. Организирахме се с фирмата, с която бяхме в Намибия / Може да прочетете във „въпреки.com” за съвместната им изложба „Намибия/Природата. Намибия/Хората“  със сина ѝ тук./. Сега в Индия и оттам в Катманду.

Бяхме на самата река Ганг в хотел, поносимо скъп. Всяка сутрин преди изгрев – ритуали и други нощем за посрещане и изпращане на слънцето. И реката, те я смятат за живо същество, те я смятат за Богиня. Ние се връщаме, когато слънцето е изгряло и отиваме да си пием кафето. Излизаме на тъмно и виждаме излизането на слънцето, силуета. Ние тръгваме в пълен мрак. Декември, нощем е прохладно, приятно, мъгли, красота. Най-свещеният им град – там се стичат от цяла Индия да си погребват хората. Това са върволици от носилки. За тях това е щастие, те не плачат, отива направо в Рая. Има така наречените хотели – безподобна мизерия с железни нарове, където хората идват и чакат да умрат.

За нас е много неразбираемо, но някак си се свиква с кладите, които горят денонощно, запалени от огъня, съхраняван от векове в катакомби, с големи дървета. Няма денем, няма нощем - за бедни и богати.  И пред кладите лежат огромни крави, неописуема гледка...

За още много неща си говорихме с Десислава Минчева, за особените им преживявания със Сандро по невероятно тесните улички на Варанаси, където са редом до носилките с омотаните мъртъвци,  за това колко я привличат хората с набраздените от времето лица, за козичките, които се хранят с цветята от гирляндите към ритуала преди огъня, за невероятната нищета, но приемана с достойнство, както и смъртта…

На финала на този текст публикуваме и написаното за изложбата на Десислава Минчева от куратора изкуствоведката проф. Аксиния Джурова.

Всеки, който е имал шанса да попадне в Индия е завладян, да не кажа обсебен от това, което тази страна, народ, природа и историческо наследство съчетават в себе си – от щедростта да носят мъдростта на вековете до изпитанията на които са подложени, за да я понесат. Може би музиката ѝ, тази впиваща се в теб протяжност на тона обобщава това което е Индия. Поне за мен бе така докато не видях картините, не пейзажите, а именно картините на Десислава Минчева от Варанаси, стария Бенарес.

Явно след магията Китай, настоящата любов на художничката е Индия с нейното послание за вглеждане в себе си, с осъзнаването на ефимерността на човешкия живот чрез притихване пред безвремието, което носят бавно течащите води на Богинята Ганг – реката на безвремието, Десислава е успяла, обаче да се извиси над мимолетното впечатление. В нейните понорамни картини, картини напомнящи епичен епос на самия живот с неминуемото му начало и край. Да ни въвлече в преживяното от нея там, в тази древна страна, но и да осмисли, пак там, и своя собствен път.

Естествено бе Десислава Минчева да стигне до тук, да уталожи страстите си и както индийската музика носи величието на страната, да превърне маранята на водата, на тази сюблимна в своя собствен ход река, в която живите се пречистват, а мъртвите намират избавление от тегобите на земния живот, да създаде стъписваща със своята мизансценност панорама на Индия и нейното наследство.

Безспорен майстор на класическата рисунка, на мистично – съзерцателните настроения, на умението да намериш художествения израз на въздуха, да пресъздадеш най - тънките човешки вълнения и природни състояния, този път Десислава е постигнала чрез богатството на тона и полутоновете и удачния избор на обектите в платната, с появяващи се в маранята, някога  величествени храмове – притчи за живота, но и те като нас, подвластни на корозията на времето, магията на Изтока и конкретно на Индия. А именно, сливането на природата, от която човек е само една малка прашинка, с божественото, противно на самозабравилия се от времето на Ренесанса Човекобог.

Не знам каква ще е следващата стъпка на Десислава, но тази е не само завладяваща, но и естествен завършек на един цикъл, бих го оценила като връх в развитието ѝ като художник.

Аксиния Джурова

А ние очакваме с нетърпение следващата изложба на Десислава Минчева, посветена Катманду. Но сега не пропускайте настоящата ѝ „Варанаси“ в галерия „Българи“, която продължава до 29 юни. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[vprki]

На учителя Васил Вълев с любов от порасналите му ученици

Васил ни научи, освен на можене и на морал – един изключително самодисциплиниран човек, топъл, отговорен. Научи ни, че преди изкуството да  е естетика, то е етика и отговорност. Бяхме деца, когато Васил правеше акварел до нас и мъчейки се с боята и с формата, която как да нарисуваме пейзаж с водни боички, гледайки майсторът какво прави. Споделя проф. Станислав Памукчиев за изложбата акварел „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев в галерия „Арте“.

Експозицията включва творби на Васил Вълев (1934-2021) и неговите ученици от Художествената гимназия Милко Божков, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев, вече ярки фигури в съвременното ни изобразително изкуство.

Станислав Памукчиев продължава: „Васил просто взе една щипка пясък от една купчинка, която имаше до него и поръси по листа и се получи много по-сложна структура на повърхнината. След много години разбрах, че това е отключващ момент за мен и цялата ми живопис се разви по този начин – на земята, с разливане и с поръсване на материалите. Трябваше да минат години, за да разбера колко дълбоко се е принтирало това в мен.“

Станислав Памукчиев

Изкуствоведката Анелия Николаева представя изложбата като разказва: „Изложбата има своя предистория. Приживе самият проф. Васил Вълев имаше идея да направи изложба със свои ученици. Много хубаво е, че Станислав Памукчиев я възроди, но най-интересното, според мен, е събирането на четирима доста различни по художеств��н профил художници.“

В текста си към експозицията тя пише: “Идеята, както подсказва и насловът „Стъпки във времето – поколения“, е да се потърсят приемствеността между генерациите в българското изкуство и пътищата, по които традициите остават живи. Среща си дават един учител и трима негови ученици от времето на 60-те години в Софийската художествена гимназия. Днес техните имена не се нуждаят от специално представяне. Милко Божков, Станислав Памукчиев и Свилен Блажев отдавна са се утвърдили с мащаба на творческото си присъствие. Васил Вълев (1934 – 2021), дългогодишен професор в Художествената академия, има значителни заслуги за развитието на българската акварелната живопис от втората половина на ХХ век.

Акварели на Васил Вълев на изложбата в галерия "Арте"

Но кое споява в настоящата експозиция тези така различни като профил художници? Акварелите на Васил Вълев остават свързани с видимия свят, за разлика от почти абстрактните работи на Свилен Блажев, които с характерния замах на жеста, дори в камерния си формат на листа са смели и експресивни. Естетизиращата линия, определяща късното творчество  на Милко Божков умозрително сякаш води и тук по тънките граници между рисунка и живопис. Сложно и интелектуално наситена отново е играта с акварелното петно при Станислав Памукчиев. Четири различни посоки и все пак ги свързва преди всичко споделеното начало в края на 60-те – първите стъпки, уроците, преоткриването на света с младежката дързост, но с доверие към учителските напътствия, и най-вече – с абсолютната отдаденост и безкомпромисност, основния и добре научен урок. В годините 1967 – 1969, за младия учител Васил Вълев това е първи випуск в Гимназията. Учебните практики са посветени на рисуването и с особена интензивност на акварела. Изложбата днес не случайно показва само работи в тази техника.

Акварели на Васил Вълев на изложбата в галерия "Арте"

Именно Васил Вълев, с пиетет към големия български акварелист Никола Маринов (1879 – 1948) и убедеността си в качествата на акварела като пълноценна и самостойна техника на живописта, се превръща в негов апологет и популяризатор. Не само се утвърждава като един от майсторите на акварела в съвременното българско изкуство. Значим резултат от усилията му в посока на ново мислене са инициирането на големите художествени форуми за акварел в Търговище Международния пленер и Националните акварелни изложби.“

Благодарение на галеристката на „Арте“ Гергана Борисова имаме възможност в създадения видеоканал на галерията да откриваме и преживяваме не само експозицията, но и споделеното от художниците. Тези видео разкази остават и като стойностни артистични документи за времето в контекста на културния ни пейзаж.

Акварели на Станислав Памукчиев на изложбата в галерия "Арте"

Но да се върнем към конкретната изложба, провокирала Станислав Памукчиев да изрази почитта си към учителя много лично: “Събира ни Васил в една изложба, която отдавна беше замислена. Събира ни мокрият лист с течащата вода, с цветното петно, което ни дава тласък. Художникът винаги мисли с материала в ръцете си, а акварелът е най-живият материал, който съдържа в себе си парадокса на случайността, на грешката…И художникът е поставен в един режим на контрол, овладяване на хаоса и постигане на формата. Да извлечеш от цветното петно форма и да я изобразиш е само по себе си предизвикателство. На всичко това ни научи Васил.“

Васил Вълев, 2021 в галерия "Арте"

Експозицията представя не само акварели на четиримата ярки автори, но в тяхното присъствие в пространството на галерията чуваме и техния разговор реален или нереален сега и преди…Припомняме, че през април 2021 в „Арте“ бе изложбата „Васил и Бисера. Фамилия Вълеви“ – акварели. Тогава художникът в последната си изложба приживе заедно с дъщеря си художничката Бисера Вълева /на водещата снимка със Станислав Памукчиев – б.а./ казва за другите трима, участници в настоящата на същото място: „Много талантливи ученици. Доставяше ми удоволствие да контактувам с тях.“

Милко Божков на изложбата си в галерия "Арте", 2023

С днешна дата Милко Божков споделя за учителя Васил Вълев: „Започвахме с акварел по тези практики и основно рисувахме с акварел. Ама рисувахме като изтървани, ама изтървани, наистина. В практиките си в Мелник заедно си спомням във втори курс – акварел – Никола Маринов, Джоузеф Търнър (1775-1851), си казах „никога няма да пипна масло!“. Толкова бяхме влюбени в акварела, благодарение на Васил. Когато работя акварел ми трябват два месеца да се подготвя, то е като джем сешън в джаза. Започваш го и почва да те води той.

Акварели на Милко Божков на изложбата в галерия "Арте"

Васил Вълев беше единственият, който рисуваше с учениците. Правеше конферанси, ние работехме много, а той работеше още повече. Той ни заплени за акварела. Пряка връзка на работите ни имахме с Васил – моите, на Станислав и Свиката (Свилен Блажев) – били сме деца.“

Свилен Блажев по своему описва онова време: „Представи си малки пиленца току-що разперили крилца и с едни големи черни папки, вътре пълни с едни картони по 13 ст., български, които бяха най-добрите тогава. Акварелът с марка „Ленинград“ или „Нева“, в по-лошия случай, четка Таленс 10-и или 16-и номер. И сутрин ни отварят клетката и ни пускат.

Акварели на Свилен Блажев-Свиката на изложбата в галерия "Арте"

Целта е вечерта да се върнем с пълни папки. Целият ден ние сме сами или в добрия случай по двама или трима летим по своя път и кацаме тук-там да направим по един акварел, разбира се, защото строгият поглед на Васил Вълев ни очакваше. Всички треперехме, не знаехме какво ще се случи. Отваряме папките и всеки един от нас показва пред другите на конферанс това, което е направил. Ако всичко това, което показвахме пред другаря Вълев и нашите съученици, вече можехме да си легнем и да спим.Сутринта никой не се интересуваше дали си ял, дали си спал, как си тръгнал. Всичко това се повтаряше по същия начин 10 или 15 дни. И така този полет минаваше през цяла България. Разказвам това, защото всичко това възпитава силни характери в тези малки пиленца да станат силни и здрави птици през изкуството и през живота.“

Тогава на тези практики младият учител Васил Вълев им открива невероятните възможности на акварела и рисуването. Те нито за миг не го забравят и досега не само като прекрасен преподавател, но и като личност с преживяванията от учебните практики с юношеските вълнения, с неподправения си ентусиазъм, че избират пътя си на художници.

Свилен Блажев на изложбата си в галерия "Арте", 2022

„Сега, когато съм на 70 и… много съм благодарен на Васил, защото не знам какво щеше да се случи с мен без него. Благодарен съм на силни български художници, които бяха наши учители по пътя и да изкажа чувство на благоговение и обич към тях.“ Споделя ��вилен Блажев-Свиката…

А Милко Божков в пространство на „Арте“ казва с възторг: „Като гледам творбите на Васил Вълев – възхита. Той не беше от най-известните, не е бил на гребена вълната, но той беше художник, който дълбаеше надълбоко – и в акварела, и в маслото. Поклон и респект пред неговото творчество. Чудесно стана това сбиране на трима ни заедно с учителя.“

Акварел на Васил Вълев

По своя си начин Станислав Памукчиев емоционално обобщава: „Изключително вълнуващо е и благодаря на Гергана (Борисова) за възможността в пространството на „Арте“ да сме отново заедно по много интересен и красив начин. Единствено в изкуството покойните и живите може да са заедно. Сега Васил е с нас и е по-жив от всички!“

В годините сме публикували много текстове с прекрасни снимки от талантливите и незабравими творчески изяви на забележителните артисти Милко Божков, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев. Сега отдаваме почит и възхищение към техния любим учител…

Изложбата „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев в галерия „Арте“ продължава до 4 юни. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

„От упор за настоящето през мерника на миналото“

За тази книга може да се напише, както и за всяка друга, по много начини. Можем да кажем, че е семейна сага, която наред с разкриващите се междуличностни отношения в поколения наред, отваря вратата и към екзистенциални, философски, историко -политически въпроси. Написа за книгата на Антония Апостолова „Болката идва по-късно“, издадена от „Жанет 45“, 2025, Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

 И казаното ще бъде вярно. Но това, което при мен отеква при четенето на този обемен от 525 страници роман е нежността, деликатността и хуманистичния нюанс.

Заглавието на текста ми е изречение от книгата. Дали е съвместима нежността и деликатността с гледната точка от упор. Да – и Антония Апостолова го прави. Антония Апостолова често говори и използва оксиморона. Това не е случайно. В оксиморона има много потенциал, защото окръгля несъчетаемото. Несъчетаемото е много често в живота ни. Защото е и физически закон. И, може би, защото говоря за съвместяване на несъчетаемото, затова е възможно честното, прямо, от упор говорене наред с нежността, деликатността и хуманистичния нюанс.

Антония Апостолова

Харесах и заглавието на романа. Болката наистина идва по-късно. Когато се ударим физически или душевно, ние сме изтръпнали и не чувстваме нищо. По-късно започваме да усещаме, осъзнаваме, осмисляме болката. Заглавието на романа, всъщност, е последният ред от стихотворение на един от най-известните еврейски поети Йехуда Амихай.

В този роман мрачината и светлината се редуват в белетристичното разгръщане. Дали ще става дума за това, че всеки човек от еврейски произход носи в душата си своята и своебразната си Холокоста, така и слънчевите петна, като Рембрандовска светлина, озаряват картината с идеята за издръжливостта, хуманността и толерантността.

Другото, което отличава този роман е неговата кинематографичност. Талантливото разгръщане на фабулата от Антония Апостолова, доближава наратива до класическия маниер и образци на синкретичността на киното.

Книгата е от три части: „След/Ирит/“, „Тогава/Майка ти/“, „Преди/Лора/“. Ретроспективното разказване отдавна е утвърден начин да обогатим наратива с асоциативни връзки от преживени преди събития. Изказът на Антония Апостолова се отличава с особено нестандартна метафоричност. Тази метафоричност прави образите на героите разпознаваеми и с постепенно смело нанесени, като в рисуването, наслагващи се мазки.

Особено допринася за разпознаваемата образност характерният начин на словесното изразяване на героите. Ако, например една от главните героини, която е специалист по очни болести, има навика да се изразява точно и хладнокръвно пред пациента, такава е и горе-долу във всекидневните си отношения. Това я прави неповторима и неповтаряна, като образ. Дори в сцените на интимност между нея и протагониста тя има характерните си своеобразности. Тук излиза на показ отработената сдържаност, овладяност и известна дистанцираност на героинята. Метафорите, че бракът им е като по учебниците ѝ или би бил като пералнята от десетилетия на дядо му –„вечна, може би, само ни подсказват обратното – усещането колко крехко е това съжителство.

Антония Апостолова разгръща повествователно едно схематично начертано родославно дърво. И ако във времевото и логично изразяване на роднинските връзки те са просто прави свързващи линии, романът е плетеница от разнообразни чувства, мисли, спомени и асоциации. На моменти тази плетеница преминава в едно трудно разплитащо се кълбо, което засяда на гърлото и става трудно за дишане и преглъщане.

Антония Апостолова /д/ на премиерата на "Болката идва по-късно" в Литературен клуб "Перото"

Монологичната форма на споделяне на протагониста към неговия син превръща романа в едно интимно преживяване. Книгата започва с един развод. Тогава ще се роди и това писмо, разкриващо и съвместното съжителство с друга жена преди майката на сина му. Между баща и син ще се настани едно взаимно незнаене за живота им един за друг.

Както се изразява протагонистът, че едва ли не е рецидивист в разводите. Бащата ще каже на сина: „…ти на свой ред си бил освободен от дълга да бъдеш свидетел на моето изгубване, проваляне, остаряване, край.“ Дали тогава ще се роди парадоксът, че обичаме повече това, което е някъде другаде. Този брак се е оказал една клопка.

Както казах, метафорите в тази книга изобилстват. Когато синът ще чете това писмо, няма да е вече дете, детската ръка ще е пораснала и наедряла и, разбира се, ще стиска винаги линията на живота, начертана в нея.

Един разпаднал се брак ще бъде повод и за екзистенциалните размисли за отиването в небитието. Както и за националните различия при възприемането на физическия край. Налага се обобщението, че ритуалите са различни. В Израел това е многолюдно, шумно, подвижно. В траурните дни се яде много. В България това е като стеснение да не ти смутят следобедната дрямка. И като че ли това е зараза.

Част от публиката на премиерата на книгата "Болката идва по-късно" на Антония Апостолова

И от тук нататък се раздипля цялото родословно дърво. Антония Апостолова ще извае още много, да ги наречем, второстепенни герои, ще има много разговори за култура, за литература и този роман ще се превърне в една панорама на поколения еврейски семейства.

Много от пасажите звучат като сентенции и са особени акценти в широко разлялата се разказвателна река. Например, обичайно е било, когато някой за нещо мрънка, да му се отговори, че това е незначително, в сравнение с това да си бил в лагер. Наистина, всичко в живота на тези семейства е белязано с една случила се историко-политически цивилизационна трагедия, която, наистина, бележи дори всекидневието.

Талантът на Антония Апостолова, може би, ще се изрази и с една нейна фраза, че няма по-голямо клише от интелектуалното семейство. Фините и проникновени наблюдения на Антония Апостолова на многобройни семейства, за пореден път доказват майсторството ѝ на разказвач. Тук като че ли имаме семейните саги на Буденброкови или Ейглитиерови. Класика и същевременно специфична обрисовка и психологизъм. През думите на една от героините си авторката ще каже: „Предавам го толкова подробно, защото именно детайлите са важни в тези безкрайни истории!“

Антония Апостолова при представянето на книгата ѝ "Болката идва по-късно" в Литературен клуб "Перото"

А библейския контекст Антония Апостолова ще изрази по нетрадиционен и мъдър начин: „Холокостът вероятно бе абревиатурата на четиридесетте години лутане из пустинята, през които родените в робство е трябвало да издъхнат. Колективна версия на геройското мъченичество на Йов. Концентрат на много по-неведоми и разгърнати наказания, спестени така на бъдещи поколения. И може би пряк път към идването на Месията.“

Защо бе нужно пространно разгръщане на тази толкова лична и същевременно вездесъща сага. Антония Апостолова ни подсказва: „Няма как да разкажеш каквото и да било, без да разкажеш и всичко останало.“

Текст: Росица Чернокожева

Художник на книгата „Болката идва по-късно“ е дело на Иво Рафаилов, а редактор Борис Минков, който пише за романа: „Много силно и увлекателно разказване, което изисква да се съучаства. Впечатляваща е лекотата, с която се преливат и взаимно се осветляват библейски, битийни и битови гледни точки. Колко непринудено зад баналното и познатото се откриват неподозирани пластове и мотиви! Колко усилия е коствало създаването на такива линии, по които да се движи разказът! Една запалваща с пластичността си цялост“.

Премиерата на книгата „Болката идва по-късно“ се състоя на 13 май в Литературен клуб „Перото“ в рамките на 22-ото издание на Салона на изкуствата на НДК.

Деян Енев /л/, проф. Калин Янакиев /ц/ и Антония Апостолова при връчването на Наградата на портал Култура за романа ѝ "Нас, които ни няма", 1 ноември 2022

Антония Апостолова е завършила английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии. Създава литературния сайт „Литературни разговори“, в който публикува рецензии за книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия. Преводач на израелския поет Амир Ор – „Езикът казва“ (2017). През 1994 г. излиза първата ѝ книга – поетичният сборник „Солена ябълка“. Авторка е още на книгите „Потъване в мъртво море“ (сборник с разкази, 2019, номинирана за Наградата за Проза на Портал Култура, 2020) и „Нас, които ни няма“ (роман, 2021 удостоен с втора награда за проза на Портал Култура, 2022, първата бе за „Опашката“ на захари Карабашлиев).

Тогава формулировката за наградата на Антония Апостолова бе заради „разказваческото ѝ умение да облече в думи неназовимото и така да превърне човешкия дъх в дихание на цяло поколение“. Наградата ѝ връчи членът на журито писателят Деян Енев като подчерта: “Романът оправдава сърцевината на писането. Романът има своята конструкция, наподобяваща множество концентрични кръгове, които се срещат и наслагват, но тя е толкова фина, че може да бъде разшифрована и изследвана същински само от много задълбочен литературоведски анализ. Авторката е избрала най-трудното – да описва състояния, а не събития, но успява да увлече в цялата невидима мрежа на живота.“ Целият текст може да прочетете при нас тук.

А ние сме убедени, че романът „Болката идва по-късно“ на Антония Апостолова ще бъде едно от литературните събития на годината. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Beyond the Flesh: от киното до клубната джаз сцена и прекрасен албум

Далеч от естетиката на сълзливата мелодрама, някак прям, по-скоро лаконичен, но и по своему задълбочен като философски замисъл, филмът „Плът“ на режисьора Димитър Стоянович отпраща в орбитата на екзистенциална проблематика, доминирана от тревожната психологическа идея за природата на тленното, осъзнавано като особен знак за мимолетния ход на живота, белязан от страдание, страсти и радости, но и от неговия неизбежен край. Написа за „въпреки.com” проф. Клер Леви, музикален критик.

Казано накратко, филмът разказва за срещата на главната героиня Надежда (изиграна брилянтно от актрисата Пламена Гетова) с изпитанията, надеждите и страховете, породени от личната ѝ борба с фатално коварна болест. Драмата се разгръща на фона на паралелна сюжетна линия, свързана с разсъжденията на измисления японски нобелов лауреат Юкио Кобаяши (в ролята: Хирофуми Аджичи), според когото плътта е единственото, което ръководи човешкия живот...

Пламена Гетова и Димитър Стоянович

По думите на Димитър Стоянович, който в случая е и сценарист, филмът (оператор Рали Ралчев) търси хоризонта на своеобразна драматургична провокация; провокация, която бяга от еднозначните смислови проекции и лесните стереотипни отговори. „Аз самият, казва той, вярвам в душата и възможното спасение на душата, но и филмът е за това – за спасението и за това как животът взима своето, и то е неминуемо... Това до голяма степен е и личен разказ за прощаването с живота“. Бих добавила, че филмовият разказ не е безразличен и към едно по-широко разбиране на сблъсъка между „духа” и „материята”, между рационалното и сензитивното, между – казано иначе – взаимопроникванията на „възвишено” и  „земно”, проектирано, впрочем, в разнопосочните възгледи на Западния и Източния човек.

Пламена Гетова във филма "Плът"

Конструиран върху изпитани принципи на линейния драматургичен модел, екранният разказ тук дава предимство на хронологията на житейските събития. Така, придържайки се към една по-скоро конвенционална структура, дала живот на интересно поднесена история, филмът поддържа напрегнатия пулс на разказа, като диша с лекотата в протичането на повествованието и тук-там ненадейно изненадва с въвличането на нещичко от представата за хибридно кино, съчетаващо фикция и реалност (например, епизоди от злободневни новинарски емисии, появата на Соломон Паси в истинската му житейска роля...).

 Живко Петров и Димитър Карамфилов на премиерата на филма "Плът"

Въпреки лекотата, с която протича екранният разказ, силното присъствие на великолепно подбрания актьорски състав, а и въвличането на донякъде разведряващи иронични моменти, зрителят не е застрахован от полъха на депресивната емоция, особено ако лично е изпитал в някаква степен болезнената страна на опита, показан на екрана. И тук, мисля, се откроява специалната роля на музиката.

Как саундтракът, като съществен компонент в многосъставния синтез на кинематографичния разказ, т.е. като неавтономна категория, се проектира в контекста на логиката и специфичните драматургични, естетически и стилови аспекти на филма?

Няма съмнение: композиторът Живко Петров, автор на музиката, е потърсил предимствата на органичен подход, призван да създаде паралелен звуков разказ, който да подчертава драматургичните акценти, но и да омекотява психологическите състояния на екранните образи. Записан на живо от неговото забележително трио, саундтракът съгражда звукови платна върху разработката на кратки, но ярки тематични модули, чиято интонационна близост портретира преобладаващия емоционален дух на филмовата лента.   

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов на концерта в Sofia Live Club (2 април 2025)

Както справедливо отбелязва Таня Иванова в ефира на Jazz FM, „чрез саундтрака пианистът успява да изгради нежен и утешителен воал върху страданието, за което се разказва във филма и така да придаде друг нюанс на отделните сцени“... Разбира се, този друг нюанс не е никак случаен. Той става възможен благодарение на поначало невербалната асоциативна природа на инструменталната музика. А и най-вече благодарение на мощния креативен полет в мисленето на композитора Живко Петров. Във всеки случай музикалната партитура тук надхвърля представата за някакъв просто приложен, илюстративен компонент в многосъставния екранен р��зказ.

Ето защо не е странно, че заложените силни музикални идеи в саундтрака, наречен Flesh, намират великолепно развитие в самостойни композиции, представени в последвалата реализация на албума Beyond the Flesh (шести в дискографията на триото), чието изпълнение на живо в Sofia Live Club (2 април 2025) сякаш умножи многократно силата на едно богато, неустоимо, многопластово емоционално въздействие. За разлика от саундтрака, в който се долавят добавени семпли, щрайх и китарата на музиканта Христо Вичев, пиесите в Beyond the Flesh, макар и да не напускат доминиращата атмосфера на филма, дават шанс на една много по-свободна, по-вихрена музикантска мисъл и на увлекателни импровизации, плод на софистицираното въображение и инструменталния виртуозитет на музикантите от JP3 – прославеното трио в състав композитора Живко Петров (пиано), Димитър Карамфилов (контрабас) и Димитър Семов (��арабани).

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов на концерта в Sofia Live Club (2 април 2025)

Вярвам, че горещите овации в препълнената зала на Sofia Live Club са добра новина в контекста на днешната наситена откъм интересни събития джаз сцена и предвещават нестихващ интерес към новия албум на триото, който очевидно ще конкурира забележителния успех на предшестващия On the Way. Откроявам за себе си неустоимите Lover’s Waltz, Women Talking, One More Step, Deep Inside, The Other Face… и особено красивата едноименна финална пиеса Beyond the Flesh. Правя го с убеждението, че новите композиции в забележителната биография на триото носят силата, колорита, майсторлъка и мъдростта на музиканти със завиден опит в изкуството на джаза...≈

Текст: Клер Леви

Снимки: Стефан Марков и архив на JP3

P.S. на „въпреки.com”: Филмът „Плът“ на Димитър Стоянович получи наградата на публиката на 29-ия София филм фест. За мен филмът, извън забележителните си качества и неслучайно има е няколко номинации за Наградите на СБФД „Васил Гендов“, е лично незабравимо преживяване…

Димитър Стоянович

А музиката на Живко Петров с невероятните музиканти от JP3 е явление, както и цялата им дискография. Писали сме по различни поводи за него. Тук само ще припомним разговора ни с него по повод наградата му Аполон Токсофорос на фондация „Аполония”, 2020 година.Тогава с концерта на Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов и с участието на маестро Людмил Ангелов се откриха Празниците на изкуствата Аполония в Созопол. Триото представи премиерно четвъртия си албум „Change the Way” в препълнения с публика амфитеатър в града.

[vprki]

Илка Зафирова: Обичам да бъда актриса!

На 8 април рожден ден има Илка Зафирова, една от най-известните български театрални, а и филмови актриси, която в многогодишната си кариера не допусна творчески компромис. И днес, когато мисля за ролите ѝ, се убеждавам, че тя обича да рискува и е смела през всичките близо 60 години, отдадени на актьорската професия. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

С вдигната глава, дръзко и наперено, сякаш е още с цветните чорапи от времето на своята младост, когато скандализира пуританите,  Илка Зафирова оцветява живота на всички, които се докоснат до изкуството ѝ. Като ученичка често е ходила на театър и после  обичала да играе пред съучениците си това, което е гледала. Записва да учи френска филология Софийския университет, защото учи езика в Алианса от малка. И веднага влиза в Университетския драмсъстав. Може би тогава осъзнава, че иска да стане актриса. В онези години, за да кандидатстваш в друго висше учебно заведение, трябва да напуснеш това, в което учиш. И напуска Университета. Кандидатства във ВИТИЗ. Не я приемат. И заминава като стажант актриса в Смолянския театър. Следва още едно неуспешно кандидатстване, докато проф. Моис Бениеш я приема в своя клас. След завършването заминава с група приятели във Великотърновския театър. От там - в Пловдив, после в Пазарджик, Театър „София“, Малък градски театър „Зад канала“, други сцени в София и страната…, има участия в над 20 игрални филма.

Илка Зафирова във “Вълчицата”, реж. Рангел Вълчанов

Славата идва при нея с ролята ѝ във филма „Вълчицата”, режисьор Рангел Вълчанов, но Илка Зафирова вече е изиграла Жената в  знаменитата постановка„Лодка в гората” от Николай Хайтов с режисьор Крикор Азарян в града под тепетата, където ѝ партнира Тодор Колев.

Сцена от “Човекоядката” от Иван Радоев с Илка Зафирова /д/ в Малък градски театър “Зад канала”, реж. Бина Харалампиева

Когато говорим за Илка Зафирова в съзнанието ни изникват героини, които не се страхуват от белезите и раните на живота. За първи път на театрална сцена аз  я видях в Театър „София” в прекрасната  „Картотека” от Тадеуш Ружевич. Последва пъстра и впечатляваща поредица от нестандартни жени -  в „Човекоядката” от Иван Радоев с режисьор Бина Харалампиева, в „Босилек за Драгинко” от Константин Илиев  и „Дулсинея Тобоска” от Аександър Володин с режисьор Леон Даниел, „Ричард Трети” от Шекспир с режисьор Вили Цанков, великолепната серия от детски спектакли на Валери Петров и Маргарита Младенова – „В лунната стая”, „Морско синьо” „Меко казано”, участието ѝ в операта „Риголето“, изпълнена от актьорите на Театър „София”, артистичната вокална група „Подуенските баби.“, дуетът с Ицко Финци в спектакъл по текстове на Валери Петров.....Магнетично присъствие, повличащо творчески въображение и отдаденост на сцената, завладяваща искреност под прожекторите.

Илка Зафирова в “Недоразбраната цивилизация” на Теди Москов в Малък градски театър “Зад канала”

Помня вълнението си от срещата с нейната Ивлин Мойра – прототип на Джуди Гарланд – в пиесата „Джин и медени питки” в Младежкия театър, режисьор Николай Бинев. Там Илка Зафирова изигра актриса с отшумяла слава, която само с помощта на алкохола можеше да компенсира загубата на овациите на зрителите.  Пред очите ми е в ролята на Президента в „Коварство и любов” от Шилер,  режисьор Бина Харалампиева на пазарджишка сцена, където  актрисата дръпна дявола за опашката, като освети страни от мъжкия характер, които са типични за слабия пол и така заличи разликата между половете и извади на преден план подмолните течения в човешката душа.

Илка Зафирова и Апостол Карамитев в “Бялата стая” на режисьора Методи Андонов

Илка Зафирова се яви се на кастинг за първата софийска постановка на Лилия Абаджиева „Страданията на младия Вертер” наравно със студенти и начинаещи актьори. С ясното съзнание, че не ще играе нито Лоте, нито Вертер. Взеха я и тя изигра една от най-странните си роли, като прие предизвикателството да не е доайен, а равностоен участник в представление на млад екип, адресирано към млади хора. За Илка Зафирова начинът на работа е без значение, стига да ѝ е интересно. Вярва, че така и забавлява, и вълнува зрителите. В годините, мисля,  това е важно за нея. Навярно затова , когато Театър „София“ не е вече най - добрият театър, който присъства в театралното пространство със своя физиономия,  Илка Зафирова е в групата, която го напуска и основава Малък градски театър „Зад канала“. Гради неговата история с роли и всеотдайност. Помним нейните участия в „Татко Юбю” от Алфред Жари на Борислав Чакринов, „Времето и стаята” на Бото Щраус на режисьора Стоян Камбарев, в „Свекърва“ от Страшимиров с режисьор Бойко Богданов, Юрий Дачев специално за нея пише Божана в „Пансион за кучета”, а Бина Харалампиева я поставя на сцена и това беше началото на поредица от съвместна творческа работа – и в „Без кожа” от Теодора Димова, и в „Опечалена фамилия” от Нушич и в „Живият труп” от Лев Н. Толстой и още, и още. Всеки зрител е отнесъл със себе си своето вълнение от дадена постановка…

Илка Зафирова в “Шърли Валънтайн“, реж. Тодор Колев в Театър 199

Преди да изиграе “Шърли Валънтайн“ в Театър 199 Илка Зафирова е смятала, че има нещо надменно в това един актьор да излезе сам на сцената и да ангажира вниманието на публиката. Но, финеса и чувството за хумор, с които Уили Ръсел разказва живота на една обикновена жена, която неочаквано и за себе си намира смелост да се раздели с капаните в неупотребения си живот и да опита да сложи начало на нещо различно, я привлича и заедно с Тодор Колев – но вече в ролята на режисьор, изпълни тази монопиеса. Усещах, че се чувства  добре от ведрите лица на хората в салона, от признанията на непознати по улиците, че този спектакъл им е дал сили за промяна. „Шърли Валънтайн“ се игра дълго и с успех в Театър 199.

Илка Зафирова /д/ в "Есенна соната" на Ингмар Бергман, реж. Младен Киселов в Театър 199

На малката сцена там Илка Зафирова има няколко още запомнящи се роли – Шарлота в „Есенна соната” на Ингмар Бергман, режисьор Младен Киселов, Мария Калас в „Майсторски клас“ на Терънс Макнали,  Нел в „Краят на играта” от Бекет...  Да излезе отново сама на сцената в „Оскар и розовата дама” от Ерик Еманюел Шмит ѝ помогна пак колега и приятел актьор –  този път Атанас Атанасов в ролята на режисьор, но на сцената на МГТ „Зад канала“. Бе прекрасен, вълнуващ, пречистващ спектакъл. Историята за съзряването на едно десетгодишно момче на прага на смъртта! Любовта към бога и любовта към себеподобните е съизмерима, а дванайсетте писма на Оскар до неговия бог са прекрасни есета за красотата в човешкия живот.

Илка Зафирова в ролята на Графинята в "Дама Пика" на Пушкин, реж. Бина Харалампиева в Малък градски театър “Зад канала”

Илка Зафирова вече не е на театралната сцена и това е липса, която се усеща. Но както тя казва в свое интервю: „Възрастта е нещо нормално.  Виждам колко достойно остарява човек, който е бил активен цял живот и е създавал нещо.“ А тя е създавала по няколко роли на година повече от половин век. Обича своята професия, обича да бъде актриса. Но е и любознателен човек, с интерес и мнение за гражданските ни позиции, с живот, който е пример за отношение към професията, хората и обществото. Споделям вярата ѝ, че театърът не може да изчезне, че хората имат нужда от истории, разказани с въображение и енергия, така, както го е правила тя – по свой начин, с обич и респект към човешката уникалност. Тя умее да измъкне зрителя от неговото всекидневие и да му задава въпроси, които дори и да не си ги е задавал, в търсенето на отговор за тях ще го извисят в чувствата му.

Илка Зафирова минути преди да получи наградата "Аскеер", 2015

Благодаря за срещите, уважаема Илка Зафирова! ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на театрите и БНФ

P.S. на „въпреки.com”: Преди 9 години разговаряхме с Илка Зафирова по поводът нейната награда „Икар”, 2016 за изключителен творчески принос към българския театър. Тогава за нас тя каза: „Театърът е голямата ми любов в живота. Много е приятно киното, но то изисква и други средства, и друго участие. В киното снимаш няколко дубъла и каквото, това е. Режисьорът го запечатва и ти после не можеш да го поправиш никога. А често уж играеш главна роля, само че при монтажа режисьорът решава, че не си му толкова необходим. И не, че лошо играеш и да си потиснат от това, а просто така му се подреждат нещата в главата. Докато в театъра всяка вечер е различно”. Тази лична среща с прекрасната актриса е незабравима.

[vprki]

Наташа Ноева: С линия и рисунък творбите на Чудомир действат като знак

Димитър Чорбаджийски – Чудомир (1890-1967) безспорно е своеобразно явление в нашето изкуство. За мнозина той е познат най-вече като писател, за специалистите и изследователите на неговия живот и творчество са известни работата му като редактор на вестник, неуморен общественик и творческото му дело, но по природа, по наклонност и по образование, както самият Чудомир твърди, е художник. Каза в словото при откриването на изложбата му „Жена“ изкуствоведката Наташа Ноева, гл. асистент в Института за изследване на изкуството на БАН.

Изложбата е експонирана в Литературно-художествен музей „Чудомир“ Казанлък и продължава до 1 април. Наташа Ноева предостави текста си за нея на „въпреки.com”. Благодарим ѝ.

Рисунките на Чудомир не бива да се свързват само с литературните му произведения, те, заедно с живописта, съставляват отделна област в творчеството му. Работещ в областта на карикатурата, рисунката, портрета, пейзажа, фигуралната композиция, с молив, пастел, туш, креда, маслени бои, акварел той създава галерия от образи, които сами по себе си обособяват много значим дял в сложния свят на твореца, съчетал по неповторим начин слово и багра. От тях израства един на пръв поглед познат нам свят, но пречупен през неподражаемата чудомировска естетика, в която се преплитат комичното и трагичното. По пътища и ниви, по събори и празници, мегдани, дворове, пазари, дюкяни и кафенета Чудомир търси и намира запомнящи се образи. Често това са попове, лихвари, бакали, но най-вече ярки образи на обикновените хора – овчари, косачи, зевзеци, тарикати или махленски клюкарки от малкото провинциално градче или селце, чиито слабости и недостатъци изобразява с тънък хумор и много любов.

Сред тях несъмнено се нарежда и образът на жената – едрогърдести вдовици, провинциални кокони, богомолни бабички, моми, задъхани клюкарки, прегърбени копачки, замислени кошничарки, колоритни циганки, дяволити девойки, весели предачки.

В настоящата си експозиция „Жена“, Литературно-художественият музей „Чудомир“ селектира произведения от фонда си, представяйки една част от образа на жената в неговото творче��тво, като са включени творби от различни периоди, някои непоказвани от дълго време, други за първи път излизат от депата.

Очарованието от рисуването Чудомир открива от делничното, в странстванията си из родната земя или в чужбина. В изложбата виждаме портрети от специализацията му в Париж 1929 – 1930 г., разпознаваме съпругата му, художничката Мара Чорбаджийска. До тях са необятните лавандулови полета около Стара Загора, гордата каракачанка в характерни одежди и т.н.

В камерните акварели художникът разкрива сложната многопластова същност на жената. Търсейки израз на характерността на съответния образ, женските фигури, нарисувани с молив, на места прозиращ под богатството на цветовата материя, са изобразени в различни състояния: в движение, в работен процес, на полето, на двора, седяща, чакаща в унес, вглъбена, носталгична, весела, тревожна, но винаги са резултат от непосредствени впечатления и желание да предаде чистотата и нравствена сила на българката. И всичко това е овладяно в едно хармонично пространство, в което импровизационната енергия е съчетана с точен рисунък и богат колорит.

Зад привидната еднотипност на изобразителните решения Чудомир развива голямо разнообразие от психологически, емоционални и тонални вариации. Едно от очарованията на неговата живопис е как с няколко щриха на молива, нахвърляни като подготвителен етюд, с няколко петна размита боя, понякога едва запълващи повърхността, творбите излъчват завършеност.

Особено място в творчеството на Чудомир заема образът на майката. В недовършената му книга „Мама“ има отделни страници за майката на художника, пропити с благоговение, синовна благодарност и любов.

Тук, в изложбата, можем да видим няколко нейни образа – от младата, обгрижваща своето дете майка до прегърбената, но излъчваща достолепие нейна фигура, решена в монохромна кадмиева гама. По думите на Серафим Северняк: „Покрай всичко останало от тази недовършена книга става ясно, че художественото, творческото и артистичното начало на Чудомир идва от майка му”. Тя е т��зи, която го подкрепя да следва артистичния си път в Художествената академия, въпреки съпротивата на баща му. Ако трябва да посоча най-същественото в художествен и философски аспект като послание, бих го свързала с фундаменталното осмисляне на жената като майка, в което се интегрира идеята за сакрализиране на образа.

С особен афинитет към акварела с неговите прозрачни тонове, по-близък до чувствителността, по-непринуден и ведър в своята мигновена звучност, художникът се еманципира от стремежа към завършеност, палитрата му е полифонично багрено великолепие, разреденото багрило извиква поетични образи. Няма случайности, всяко петно си е на мястото, процесът е овладян до съвършенство.

В творчеството на Чудомир всичко допринася за красотата на цялото, в тях има достатъчно и от формално обвързаното, и от свободното. Акварелите му са разузнаване на даден сюжет, достатъчно е да видим в изображението само няколко елемента от познат текст, за да разпознаем историята. С отчетлива, категорична линия и рисунък, творбите на Чудомир действат като знак, една-две фигури, някой атрибут или аксесоар, видяни заедно, извикват в съзнанието на зрителя цялата верига от действия, свързани с този текст и изобразените елементи. В други случаи забулва образа, придавайки му определена мистика.

Понякога образът на жената, било то портрет или цяла фигура, е сред природата, понякога в интериор, чийто фон е изцяло в цвят, но живописно експресивно пресъздаден, без детайлно предаване на обектите. Срещаме и друг подход – някои предмети от заобикалящата среда са фиксирани или разработени силуетно. Фонът е или монохромен, или цветен, активен като петно, с преливащи се тонове, спомагащ за акцентирането върху образа, в който може да се видят и възторзите и разочарованията, и тъгата и радостта, независимо дали чувствата  са изписани върху младо или набраздено от бръчки лице. Често използва текстурата и естествения цвят на хартията, с широка четка, със замах, едри обобщени обеми, изпълващи композиционното пространство, Чудомир сътворява своята характерна галерия от типове и ситуации. Дори няма нужда от подпис под изображението – веднага се разпознават.

Но, всъщност, нужно ли е да се интересуваме от работния процес, за да се наслаждаваме на Чудомировите акварели и рисунки? Едва ли! Защото нашето възхищение не зависи от познанията ни за методи и техники, а единствено от преживяната естетическа наслада.

Един от основните проблеми, които стоят пред изследователя на дадено творчество, е свързан с личността на неговия създател, изправен е пред задачата да открие в какви отношения се намира той с нейния строеж, мисловна сила, глъбина, темперамент, как нейните структурни особености взаимодействат с художественото дело.

Днес, макар една част от наследството на Чудомир да е добре систематизирано, периоди от творчеството му продължават да будят интерес и да се изучават. А изложбите, показвани периодично тук, в Казанлък, в галерията на музея, носещ неговото име, по време на Чудомировите празници затвърждават трайното място, което художникът отдавна е заел в българското изкуство и култура.≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Наташа Ноева и архив на Литературно-художествен музей „Чудомир“

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че в края на миналата година излезе книгата на проф. Николай Аретов и проф. Алберт Бенбасат „Многообразният Чудомир в неговото време“,  издание на „Кралица Маб“, 2024., за която може да прочетете при нас тук. Тя бе представена и сега в дните на традиционните „Чудомирови празници“ в Казанлък.

[vprki]

Самуел Финци пред Homo Ludens: Трябва да пазим театъра като пространство на свобода

От години за нас винаги е бил очакван и специален моментът, когато в дните преди 27 март – Международен ден на театъра излиза поредният брой на Homo Ludens. Вече в ръцете ние е неговото 27-о издание. Великолепно е с текстовете си, с  визията си.

За много важни и интересни акценти от публикациите в новото издание на Homo Ludens разказаха театроведите и преподаватели в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ проф. Николай Йорданов и д-р Ангелина Георгиева, водещи редактори на броя. Ние от години по традиция във „въпреки.com” представяме тяхното обръщение към читателите. Правим го и сега, защото самото издание, резултат от усилията на екипа и сътрудниците му дава картината на съвременния театър не само българския, а и световния и образова всички нас. Заедно с това публикуваме и предоставения ни текст от Ангелина Георгиева, в който тя подробно представя 27-ото издание на  Homo Ludens.

Благодарим за доверието към нас, сътрудничеството и приятелството!

Ангелина Георгиева и Николай Йорданов

ОТ РЕДАКТОРИТЕ

Уважаеми читатели,

Свидетели сме на изпълнени с противоречия и сътресения времена, в които се поставят под въпрос основни консенсуси, крепящи съвременните либерални демокрации. Театърът като „квинтесенция на публичността“, както напомня в предстоящите ви страници гръцкият театровед Савас Пацалидис, не остава изолиран от тези процеси. Настоящият брой на списанието „Homo Ludens“ следва устойчивата линия на изданието едновременно да реагира на непосредствената реалност в театралната сфера, но и да разглежда през една по-широка перспектива процесите, които протичат в нея, за да изведе дилемите и въпросите, пред които се оказваме изправени. Те най-силно отекват във фокусната тема на броя „Цензурата в изкуствата“. Тя е продължение на проведената в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ 2024 панелна дискусия „Цензурата: преди и сега“. Някои от участниците в нея, театрални изследователи и критици,  разсъждават върху границите на свободата на изкуството днес. Техните анализи очертават нови форми на проява на натиск върху театралната практика в демократичните общества.

Савас Пацалидис на дискусията „Цензурата: преди и сега“ на МТФ "Варненско лято", 2024

В тези сложни процеси, отнасящи се до представите за границите на самото изкуство спрямо реалността, „трябва да пазим театъра като пространство на свобода“, апелира актьорът Самуел Финци. От дълги години той успешно работи в немскоезичните театър и кино, но е гост на рубриката „Представяме ви“ по повод ролята му на Шайлок във „Венецианският търговец“ от У. Шекспир на сцената на Народния театър. Освен интервю, публикуваме и негова реч за изкуството на актьора, изнесена в Университета за музика и театър в Хамбург.  

Самуел Финци като Шайлок във „Венецианският търговец“ от Шекспир, режисьор Явор Гърдев в Народния театър

В рубриката „История и теория“ списанието продължава да представя движението на идеите в полето на театралната теория и нови исторически изследвания. Двайсет години след като публикувахме за първи път на български увода към една от най-влиятелните теоретични книги от последните десетилетия – „Постдраматичният театър“ от Ханс-Тис Леман, предлагаме въведението към една от последните монографии на немския изследовател „Трагедия и драматичен театър“. Тя постига широк отзвук с настояването, че идеята за трагедия възниква и се реализира изключително в контекста на театъра, като нейната традиция следва да се разглежда не през жанровата литературна теория, а през реалността на театралното представление и неговите различни исторически форми. За първи път ви срещаме с френския изследовател Арно Рикнер със студия върху статута на голотата на сцената. Вече добре познатият на читателите на списанието американски театрален историк и теоретик Марвин Карлсън анализира как употребата на видео изображения в представленията променят сценичното пространство, разглеждайки знакови за съвременния европейския театър постановки, сред които и „Марат/Сад“ на режисьора Явор Гърдев.

Явор Гърдев

Самият той присъства в броя и като автор с провокативни разсъждения върху употребата на български на понятия като „пърформанс“ и „изпълнителски изкуства“ и належащата според него необходимост от предефинирането им. Във втория раздел от рубриката Камелия Николова представя своето проучване върху единствената изява на Сирак Скитник като театрален режисьор и сценограф. Албена Тагарева изследва политиките към театралните сгради по времето на комунизма и тяхната кулминация в построяването на Националния дворец на културата, за който и до днес се търси подходяща формула за пълноценно функциониране. Броят дава платформа и на нови автори в полето на театралните изследвания като сценографа Борис Далчев и театроведа Миряна Димитрова. 

Иван Станев (1959-2023)

В „In memoriam“ почитаме двама театрални творци, които ни напуснаха – режисьорите Красимир Спасов и Иван Станев. А рубриката „Архив театър на XX век“ ни запознава отблизо с творческите идеи и с естетиката на малко познатия в България френски режисьор Клод Режи (1923–2019), белязал няколко поколения театрали във Франция и по света през втората половина на миналото столетие.    

Разбира се, основно ядро на списанието са интервютата в рубриката „Личности“ с актьори, режисьори и сценографи, откроили се през изминалия театрален сезон. Традиционно в „По театралните сцени“ представяме критически анализи на избрани събития и представления от актуалния театрален афиш.  

Започнахме с израз на тревога за заплахите пред съвременната демокрация. Пиесата „Лай“ от немския драматург Роланд Шимелпфениг, която ще намерите в броя, преработва  древногръцкия мит за основаването на град Тива като мит за началото на европейското държавно устройство, основаващо се на разума и равноправието. През различни версии за историята на неговия владетел Лай, бащата на Едип, в характерния си изпълнен с поетичност наративен драматургичен стил авторът поставя въпроса за свободата и границите на човешката автономия и способност за действие пред лицето на напиращите отвътре ирационални сили и непознаваеми външни закони, които наричаме съдба. Пиесата постига широко признание в Германия след нейната премиера през 2023 г. на сцената на Хамбургския театър. Публикуваме я с подкрепата на Гьоте-институт като начало на по-дългосрочно сътрудничество. 

Приятно четене!

Ангелина Георгиева

Николай Йорданов

Рубриката ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ

Явор Гърдев и Самуел Финци по време на репетиция на "Венецианския търговец"

Не можеше в броя да не отразим едно от основните събития на изминалия сезон – първото участие на актьора Самуел Финци в българско представление. Досега го бяхме гледали основно в български филми и в редица гостуващи немскоезични представления, които са ни правили свидетели на неговата успешна кариера в Германия и на специфичния му актьорски стил, но за първи път миналата година той се качи на сцената на Народния театър вече като част от екипа на негова продукция и за първи път играе на български в ролята на Шайлок във Венецианския търговец с режисьор Явор Гърдев. По този повод Мира Тодорова направи за рубриката „Представяме ви“ много интересно интервю с него, в което Финци разказва, както за подхода си към този сложен образ, така и за работата му между различни култури и езици. Докато работехме по броя научихме, че наскоро бе изнесъл публична лекция за изкуството на актьора в Университета за музика и театър в Хамбург. Текстът ни попадна и веднага решихме да го публикуваме, защото в тази своя реч Самуел Финци много живо и непосредствено споделя основни уроци за актьорството, които е усвоил в богатия си опит. Преводачът Силвия Петрова работеше заедно с него по българската версия на текста, така че той да я припознае като своя. 

Ангелина Георгиева

Една от основните цели на списанието е да представя движението на идеите в полето на театралната теория и нови исторически изследвания. На нея е посветена рубриката „ИСТОРИЯ  И ТЕОРИЯ“. Както пишем и в увода точно двайсет години след като в списанието излезе за първи път на български предговорът към една от най-влиятелните теоретични книги от последните десетилетия – „Постдраматичният театър“ от Ханс-Тис Леман, сега ви запознаваме с последното мащабно изследване на автора, който вече не е между живите - „Трагедия и драматичен театър“. Тази негова книга излезе през 2013 година и ние ви предлагаме въведението към нея, в което авторът излага някои от основните си тези, които развива в обемните ѝ глави. Това, с което ни заинтригува, е настояването, че трагедията не може да бъде изчерпателно разбрана или теоретизирана само като литературен жанр, а трябва да се разглежда като неразривно свързана с театралния опит и неговите исторически променливи форми.  Той се наема да очертае характеристиките на това, което нарича основен трагически мотив и да проследи как той като съдържание на трагедията намира израз в различни форми на театралност, в това число и в постдраматичния театър, на който като че ли беше отказан потенциала за трагично измерение.

Камелия Николова, до нея Асен Терзиев, зад нея актьорът и режисьор Зафир Раджаб, носител на Икар за режисура, 2025 за "Племе" в Театъра на Българската армия, с когото има интервю в изданието

За първи път ви срещаме с френския театрален изследовател Арно Рикнер, много задълбочен, фин и оригинален автор, с когото ни свърза проф. Венета Дойчева. Специално за списанието той предостави текст, който запознава с неговите проучвания на стратегии за представяне на голота на сцената. Той я разглежда не просто като физическо разкриване на тялото, а коментира как нейните форми на представяне и възприемане  зависят, разбира се, от културни, социални, религиозни и исторически контексти. Авторът дава много интересни примери от театралната практика от 19 век насам и обсъжда как на сцената голотата доминиращо се представя опосредено и често през позоваване на традицията на репрезентация на голото тяло в изкуствата. Като за Рикнер сценична голота трябва да надхвърля простото физическо разкриване и да поставя под въпрос отношението към тялото, желанието и обществените кодове.

Следващият текст в рубриката е на вече, надяваме се, добре познатия на редовните читатели на списанието автор Марвин Карлсън, един от най-авторитетните американски театрални изследователи и историци. В неговата статия той анализира се как употребата на видеоизображения в театралния спектакъла изменя сценичното пространство в посока на размиване на границите между това, което на сцената и което е извън нея, между жива и медиализирана реалност, между разкриване и скриване и т.н. За примери си служи със спектакли основно от съвременния немски театър от началото на 21-ви век, които демонстрират различни подходи и аспекти на тези трансформации. 

Явор Гърдев при получаване на наградата Икар, 2025, за най-добър спектакъл за "Венецианският търговец"

Един от тях е международната продукция „Марат/Сад“ на режисьора Явор Гърдев от 2002 г. и веднага мога да направя преход към следващия текст от рубриката, който е именно негов. Миналата година Явор Гърдев защити дисертация към Северозападния университет в Щатите и Нов български университет и го поканихме да представи в списанието някой от въпросите, с които се занимава в нея. Той ни предложи статия, която отправя критика към твърде тясното според него възприемане на български език на понятието пърформанс и най-вече по отношение на театъра, където то е свеждано  основно до отделния художествен жанр или се превежда на места като представление. Докато според него театралният акт, който принадлежи към т.нар. на английски performing arts следва да се разглежда в светлината на рождения за понятията около перформативното контекст – а именно теорията на речевите актове и вече новите интердисциплинарни развития на изследванията на пърформанса като философска категория, тъй като те предлагат инструментариум, с който в много по-голяма степен може да се отчита видът действеност, събитийност и статутът на субекта в театралния акт.

В този дух Гърдев предлага ревизия на някои традиционни понятия като „изпълнителски изкуства“ и „сценични изкуства“. За него категорията „изпълнителски изкуства“ внушава подчинение и йерархия (актьорът като изпълнител на чужда воля), вместо да взема предвид и неговото съучастие най-общо казано, а сценични изкуства пък акцентира основно върху мястото, върху физическото пространство (сцената), игнорирайки факта, че съвременните перформативни практики надхвърлят това ограничение и именно за тях предлага категорията „изкуства на перформацията“, която отговаря на изискванията за едно по-широко смислообразуване. Това са само някои от позициите в текста, той предизвика оживени дискусии в нашия екип, надяваме се техният кръг да се разшири.

ПО ТЕАТРАЛНИТЕ СЦЕНИ

Албена Тагарева

Рубриката ЛИЧНОСТИ е от ядрата на списанието и в този брой ви я поднасяме в две части. Вторият ѝ раздел е посветен основно на сценографи и артисти от свободната сцена. Жаклин Добрева разговаря със сценографа Никола Налбантов, Албена Тагарева ни среща с Ванина Цандева, която бързо се наложи като име и има разнообразен опит както в репертоарните театри, така и в независими проекти и в комерсиални представления. Беше ми много интересен въпросът за това дали сценографите правят все още макети или вече работят основно с компютърни програми и разчитат вече само на 3D- визуализации; също така е любопитен начинът, по който двамата сценографи коментират разликата в работата си за репертоарни театри и независими проекти. 

Теодора Захариева разговаря с Василия Дребова, която се наложи като много интересно и открояващо се присъствие като изпълнител, а вече и автор, който спокойно преминава между различни форми на  съвременния театър, танц и пърформанс. А Десислава Василева ни среща с Пламен Иванов от театъра на огъня и сенките Файъртер, който много живо представя опита на артиста в сферата на уличния и огнения театър.

АРХИВ ТЕАТЪР XX ВЕК

Представянето на Homo Ludens

Преди известно време в НАТФИЗ по покана на Венета Дойчева и катедра Театрознание френският изследовател Арно Рикнер изнесе лекция за режисьора Клод Режи, който е от значимите мислители и творци във френск��я театър от втората половина на 20-и първото  десетилетие на 21 век  с международно признание. Самият Арно Рикнер е работил с него като драматург и много увлекателно ни въведе в творческите идеи и в еститиката на Режи, за когото повечето от нас бяхме само чували, малцина са гледали негови спектакли, а той има формиращо значение за няколко поколения френски театрали и актьори от Жана Моро и Мишел Пиколи до Жерар Депардийо и Изабел Юпер. Търсенията на Театрална работилница Сфумато в даден период като че ли се родеят с неговия изключително интензивен литературен театър, който същевременно е много телесен и визуален. По наша покана Арно Рикнер преработи лекцията си специално за броя и представя творчеството на Режи и неговия подход към текста, актьора и пространството.

И накрая радваме се, че спазваме традицията всеки брой на списанието да предлага и нов текст за театър. Тук това е „Лай“ на един от най-изявените съвременни немски автори Роланд Шимелпфениг. Неговото творчество е сравнително добре представено на български, някои от пиесите му са и поставяни, но тук предлагаме един от най-новите му текстове. В „Лай“ Шимерпфениг следва своя характерен стил на поетичен наративен театър, в който преработва предисторията на добре познатия мит за Едип, като поставя акцент върху фигурата на неговия баща Лай – цар на Тива, чийто живот е белязан от насилие, изгнание и неизбежна съдба. Шимерпфениг по въздействащ начин преработва мита, като преплита различни времена, съчетава мотиви от античността и съвремието и в крайна сметка предлага едно дълбоко размишление върху човешката природа, общество и границите на свободната воля. Пиесата е част от мащабния цикъл „Антропополис“ (ANTHROPOLIS), в който Шимелпфениг, заедно с директорката на Хамбургския театър и режисьорка Карин Байер подлагат на съвременна интерпретация митовете около град Тива, взет като модел на европейската демокрация.

Венелин Шурелов, художник на броя на Homo Ludens

Сценичната премиера на „Лай“ е през 2023 г. като мащабен и забележителен моноспектакъл на актрисата Лина Бекман. Той попада в селекцията на престижния фестивал за немскоезичен театър „Театертрефен“ 2024 в Берлин. „Лай“ е обявена за пиеса и постановка на годината, пиесата е номинирана за водещата награда за съвременна немскоезична драматургия и искрено се надяваме, че ще предизвика вниманието и на българските театрали. Публикуваме пиесата с подкрепата на Гьоте-институт като част от един по-дългосрочен партньорски проект за представяне на нова немска драматургия в списанието, а преводът е поверен на Гергана Димитрова, която вече се утвърди като един от най-опитните преводачи на съвременни немскоезични текстове за театър.

Самуел Финци

И тук е мястото да благодаря на Николай Йорданов и на екипа на списанието за съвместната работа. Благодарим на всички автори, преводачи и сътрудници, който създадоха съдържанието на новия брой.

Ангелина Георгиева

P.S. на „въпреки.com”: Издатели на списание Homo Ludens са Гилдията на театроведите и драматурзите, САБ и фондация Homo Ludens. Редколегия: проф. Николай Йорданов, проф. Камелия Николова, проф.Светослав Кокалов, проф. Анна Топалджикова, доц. Асен Терзиев, доц. Румяна Николова, д-р Ангелина Георгиева. Художник на броя е проф. Венелин Шурелов.Фотограф на броя Теодора Цанова-Федя, на корицата София Христова. Всички маркирани линкове са за публикации при нас. Текстовете са повече, но отбелязваме по-важните, според нас. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Яна Лозева, Светослав Караджов, архив на viafest