#Румен Гашаров

[vprki]

Румен Гашаров издирва творба на Димитър Даскалов от първия випуск на Академията

В годините неведнъж сме публикували текстове за забележителния художник Румен Гашаров – за незабравимите му изложби, за наградите му, за ироничния му и заедно с това добронамерен поглед към хората и света. Той ни изненада като ни прати текст с деликатния въпрос дали би представлявал интерес за нас. За нас това е чест и го публикуваме, защото сме уверени, че той ще е интересен за нашите читатели.

Момичето от село Върбица

Преди време видях малка картичка, репродукция на непознат за мен женски портрет. Усетих необикновено вълнение, защото почувствах, че съм пред един шедьовър. Веднага купих 10 броя. Минаха години с радостни и тревожни събития, но портретът на това момиче беше неразделно с мен. Постепенно научих, че авторът Димитър Даскалов е от първия випуск студенти на Иван Мърквичка и Антон Митов. Той е сред основателите на дружество „Съвременно изкуство“ и един от първите изкуствоведи у нас. Момичето от портрета е от родното му място - село Върбица, Шуменско. До сега не успях да разбера къде се намира тази работа.

Димитър Даскалов "Момичето от Върбица"

Да разгледаме този образ, рисуван около 1910 година. Момичето има напълно европейски вид. Дрехата ѝ е от тъмночервено кадифе, умело съчетано с фин жълт плат, за разлика от харесвания днес евтин национализъм - носии, потури и цървули, който ни натрапват някои художници, танцьори и народни депутати! Нека, обаче, съпоставим този никому неизвестен образ със световни, показвани в най-големите музеи и галерии шедьоври на портретното изкуство.

Рогир ван дер Вейден (1399-1464) "Портрет Франческо д'Есте"

Например, с холандските майстори. При тях мъжете са с достоверно показан характер, но са малко скучни. Жените на вид излъчват благочестивост, но се забелязва и известна престореност, стигаща в някои случаи до пресметливост (тя ще спори за цената на всяка стока на пазара - риби, плодове и зеленчуци...).

В „Момичето с перлената обица“, което съм виждал в оригинал, се долавя известна плашливост и има (извинете) лека прегърбеност.

Йоханес Вермѐр ван Делфт (1632-1675) "Момичето с перлената обица"

А образът на момичето от село Върбица внушава усещането за смелост и дори дързост. КРАСИВИТЕ УСТНИ И РУМЕНИНАТА НА БУЗИТЕ ДОПЪЛВАТ НЕЙНОТО ОЧАРОВАНИЕ, А ОБИЦАТА Ѝ ПРИДАВА ЖЕНСТВЕНОСТ.

И ако в „Мона Лиза“ виждаме жена, познала радостите на любовта, помъдряла и загадъчна, то момичето от село Върбица е образ на невинността.

Погледът ѝ встрани усилва усещането за достойнство, с което очаква това, което животът ще ѝ поднесе.

Румен Гашаров

Неслучайно, може би, точно сега, когато се откри забележителната изложба АКАДЕМИЯТА въ КНЯЖЕСТВО и ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ в галерия „Академия“ на НХА, получихме текста на Румен Гашаров.

От изложбата в Националната художествена академия

Това е разказ за първото училище по художество и покровителството на монарсите. Когато на 14 октомври 1896 г. в една малка невзрачна постройка на столичната улица „6-ти септември“ се провъзгласява откриването на висшето училище по художество, носещо скромното име Рисувално, едва ли някой предполага какво решаващо въздействие ще има то върху изкуството в страната ни през следващите десетилетия. Преименувано години по-късно на Държавна художествена академия, то успява да запази и брани докрай позицията си на хегемон в художествения живот в Царска България. Очаквайте за нея публикация във „въпреки.com”.

Ученици от първия випуск на Държавното рисувално училище, 1896, снимка: Държавна агенция „Архиви“

А Димитър Даскалов, роден на 26 октомври 1874 година в с. Върбица, Шуменско, е сред първите випускници на Държавното рисувално училище в София (1903) преподават му първосъздателите Иван Мърквичка и Антон Митов.

През септември 1903 г. е един от основателите на Дружество „ Съвременно изкуство“ и участва в първата обща изложба на Дружеството през същата година. Рисува предимно портрети и композиции.  Е един от първите изкуствоведи у нас. Разработва методика за преподаване на рисуване в гимназиите, въвежда рисуването от натура в Държавното рисувално училище, където преподава в периода 1909-1911 година. Умира през 1914 година. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив

[vprki]

Проф. Илиян Лалев: Румен Гашаров е непредсказуем художник…

„Моето поколение е израснало с творчеството на Гашаров. И то, какво творчество!?!“ Каза в словото си художникът преподавател проф. Илиян Лалев при откриването на изложбата на забележителния художник Румен Гашаров в галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил, когато се връчва Националната награда за живопис на името на Майстора в Деня на неговото рождение.

По статут на високия приз носителят на отличието на следващата година представя своя самостоятелна изложба в пространството на Кюстендилската галерия. Румен Гашаров бе удостоен с Националната награда за живопис за изложбата си в СГХГ (7 декември 2022 – 12 февруари 2023). Той е неин носител и през 1984 година за изложбата му в Габрово. Заедно с него миналата година по изключение по смъртно наградата бе връчена и на Румен Жеков (1960 – 2022). Негова изложба ще бъде експонирана в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 от 24 септември до 19 октомври.

Илиян Лалев

Текстът на Илиян Лалев за изкуството на Румен Гашаров е впечатляващ с анализа, с познанието си. Публикуваме го с радост и благодарим, че ни го предостави.

Здравейте и добър ден на всички!

Първо да кажа, че честта, която ми се оказва, да открия изложбата на Румен Гашаров във връзка с връчената му награда на името на Владимир Димитров – Майстора /2023 за изложбата му в СГХГ –б.р./ е много голяма. И тя е още по-голяма, защото бях поканен лично от него.

Ще призная, че се притеснявам.

Моето поколение е израснало с творчеството на Гашаров. И то, какво творчество!?! Такова, чиято поливалентност на изразните средства и социални рефлексии ни карат да се чувстваме потопени в неговия наивистичен, ироничен, сатиричен, критичен, саркастичен, пародиен, преднамерено кичозен (ах, тези ковьорчета!), технологично/ експериментален, неконвенционален, но много искрен и личен свят на модернизъм, поп арт, соц арт, постмодернизъм, че дори и "поп фолк арт", както беше отбелязал в своята студия "Живописта на Гашаров" проф. Светлозар Игов, а Владимир Свинтила добавя и "образци от пред исторически и ранно исторически примитивни форми на изкуство".

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

Спомням си как гледахме неговите картини по изложбите в "онова време“, макар, че ми е доста трудно да нарека просто картина, например асамблажа "Служебен асансьор" 1977 г., или "Инструкция по охрана на труда" 1983 г., която спокойно бих квалифицирал като живописна инсталация! И нека отново да отбележа, че става въпрос за края на 60-те, и началото на 70-те години на миналия век, когато все още трудно можем да говорим за повсеместна корозия на социалистическия реализъм. Но, ако все пак това е било възможно, ние го дължим именно на художници като Румен Гашаров, който тогава си позволяваше да осмива с изкуството си скудоумията на един, нека го наречем метафорично, объркан политико-социокултурен "пейзаж". И в центъра на този  "пейзаж" стоеше обикновеният човек с неговите всекидневни битови проблеми, а не поставения на  героически пиедестал, вперил поглед в светлото бъдеще социалистически труженик. Напротив. В картините му се появяваха странни,  понякога  "анонимни" образи на нощен пазач с каскет, маргинали с вдигнати яки и нахлупени бомбета и прочие "малки" и "незначителни" хорица, към които художникът никога не оставаше безразличен. Ето например какво казва за него Цвета Трифонова в статията от 2006 г. във в-к "Детонация":

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

"Сатиричната живопис на Румен Гашаров е явен контрапункт на социалистическия канон. Във времената на конформизма, когато властта толерираше сервилното и апологетично изкуство, художникът намира алтернативен художествен език - многопластов, фрагментарен, метафоричен, за да демаскира обърканите норми на едно абсурдно общество".

Ако в този контекст използвам лексиката на Адорно смело бих могъл да кажа, че Гашаров е онова, което той нарича "не идентичен" на "идентичното", тоест, говорейки за Гашаров, говорим за онова, което определяме като "особено".

Тази перманентна социално/ критическа  рефлексивност по отношение на тематиката, на съдържателността, която Гашаров запазва и до днес е съпроводена и с един особено нестандартен подход към формата, към  изразните средства, щото той се явява своего рода предтеча по отношение на т.нар. "неконвенционални форми" у нас, които не само бяха във фокуса на художествения живот в страната през 80-те и 90-те години, но си присвоиха правото да бъдат синоним на понятието за авангард и по-късно за съвременно изкуство.

"Нощна гара"

Тогава като контрапункт на живописта, която беше нарочена за архаизъм, се толерираха предимно "обекта"(ready made), инсталацията и асамблажа. Не е трудно обаче да отбележим, че в картините на Гашаров, не само присъстваха обекти, като в "Писар" 1973 г., и "Служебен асансьор" 1977г, но някои от тях сами по себе си са обекти, като "Анонимен противник", 1985г. и дори живописни инсталации, като споменатата вече творба - "Инструкция по охрана на труда" 1983 г., на която освен дървени талпи има и част от метално скеле, тоест ready made! Май, пак трябва да цитирам Адорно с твърдението му, че: "Антитезата на архаичното е имплицирана в него..."  Има и нещо повече, обаче. Присъствието на текстове върху работите на Гашаров би могло да ги дефинира и като концептуални. Всъщност, търсенето на нови изразни средства и форми е едната част от  художественото приключение, което той ни предлага през годините. Другата е тематико /съдържателната. Няма как да избягаме, а и не трябва от тази очевидна диалектика.   

 В настоящата изложба, състояща се от около 60 платна, намират място и много непоказвани, които бихме могли да тематизираме като "ранни", "експериментално - технологични" и  "критико-рефлексивни", свързани с тоталитарното ни минало и объркано настояще. Разбира се, че няма да се спра на всяка една творба поотделно, защото това означава да разказвам изложба, но ще се опитам накратко да посоча някои примери от споменатите по-горе посоки.

Тазгодишният носител проф. Димитър Чолаков на Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора" пред картините на Румен Гашаров

На първо място от ранните творби бих посочил "Качо" - 1964г. Това е времето, в което Гашаров заедно с някои свои верни другари още от гимназията искат да направят "Лозенска школа", подобно дружествата от 30-те години. Наемат постройка в покрайнините на село Лозен, но идеята не успява. Там художникът прави първата си картина за ОХИ, която не е приета. Рисува и портрет на местния неудачник, Качо, който селяните не ценят заради глупавостта му, но е добре дошъл чест гост при Гашаров. Изобразената фигура е със скъсени пропорции и уголемени очи, което я прави особено миловидна.  

Друга творба от този период е картината "Лозенско семейство" 1965г., която се отличава с много богата фактурност, сложност на тоновете и пастьозност на мазката. Онова, което си спомня художникът за тази работа са няколкото забележки, които прави професорът му Илия Петров по отношение на късите крака и ниските чела на нарисуваните. И до сега Гашаров съжалява, че е послушал професора си и е коригирал краката. 

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

 Винаги съм се питал кое точно прави работите на Гашаров толкова силни и въздействащи. И отговорът, според мен, е, че тематично те  са инспирирани от локалния контекст, тоест преживени са и са безпощадно правдиви, но не наподобителни, защото художественият му език е твърде личен, неподражаем, на места хиперболизиран, но иманентен за и имплициран в темите му, а това ги превръща в органични творби, в които всичко е подчинено на идеята и дори формата е съдържателна. Гашаров рисува битието, такова каквото е, като бит, критично или иронично, но ясно, правдиво, тук и сега. Може би за някой ще прозвучи доста смело, но когато видях непоказваната творба – „Сладкарка“ 1966г., направих алюзия и в съзнанието ми изплува силуета на барманката от картината „Барът на Фоли Бержер“ на Мане с всичките им принципни разлики и релевантни за локациите живописни подходи. Просто два различни свята, интерпретирани всеки със своята най-подходяща художествена форма, щото да бъдат представени накрая по най-убедителен начин.

 Друга непоказвана творба от този период е "Бира за двама" 1969 г., която също носи импресионистичен характер. Гашаров винаги е бил изненадващ и много богат по отношение на пластичните средства, с които твърде рано, както вече споменах стига до 3D изображение, тоест обект. В тази посока бих ви обърнал внимание на също непоказваните асамблажи - от 1969г., "Мойта Мила" и "Поп-арт l", в които той ползва битов ready made, като форми за кекс, щепсел, пружини, ламарина и други.

В ателието на Румен Гашаров с Илиян Лалев

Нови за мен бяха няколко творби, които нос��т духа на модернизма и са изпълнени с емайл върху метал. Всъщност металът е ламаринена плоча от печка, взета  от цех за емайлиране в Троян. Цехът произвежда тенджери, улични табелки и знаци. Тази технология, знаем е трудно контролируема и често резултатът е сюрприз, но в случая е впечатляващ. Докато аз с изненада коментирам емайлите, Гашаров с усмивка ми показва над дивана, на който седим, серия пластики от изпечено тесто, оцветени с акрилни бои... Просто, непредсказуем! 

Сашо Сладура и Богомил Райнов в изложбата на Румен Гашаров

 Друга тема, която е застъпена в настоящата изложба са няколкото изключителни портрета на хора, пострадали от комунистическия режим като този на цигуларя Сашо Сладура, актрисата Надя Дункин, виртуозния музикант и ерудит Трифон Силяновски, елегантния интелектуалец Владо Свинтила и като техен контрапункт - "Повелителят на лошото време" - Богомил Райнов. Не знам защо ми се искаше, да видя сред тях и портрета на поета Ани Илков, на който толкова съм се възхищавал!

Портрет на Надя Дункин

Към тази серия трябва да прибавим драматичната композиция "Човешка градобитина", по романа на Йордан Радичков, "Всички и никой". 

 В настоящата експозицията намират място и работи, чиито форми са инспирирани от домашни иконостаси – триптиси. Когато отворим крилата на един от тях, пред нас лъсва в цялата си прелест...topless танцьорка! Иронията, с която е пропита тази работа преминава в сарказъм в друг триптих, в който отляво седи известният скандален свещеник - мутра, притежател на нощни клубове, а отдясно - жрица на любовта, с калимавка на главата и кръст в ръката, В централната част на триптиха са колажирани пикантни обяви от жълти вестници, характерни за 90-те години на миналия век. Най-отгоре на конструкцията гордо стои...кръст.

Каква пародия! (Тук е мястото да вметна, че се сещам за една емблематична за характерната сензитивност на Гашаров картина, отново триптих от  90 -те "Погребение", с  мултиплицирани образи с тъмни очила от ъндърграунда.) Много интересен момент от тези няколко квази иконостаса е, че те са живописвани и от задната страна, и когато са в затворено състояние на практика представляват интер активен живописен обект - специфична художествена еклектика, която допълва неконвенционалните търсения на Гашаров, при които формата става съдържателна.  

"Терминал"

Особено силно впечатление с характерния за Гашара критичен социокултурен тайминг ми направи непоказваната картина - "Терминал" 2 , чиито веронезено зелен сигнален надпис е също пример за използването на формата като съдържание.  Друга такава, впечатляваща със своята сложна композиция е творбата "Освещаване на офис", чиято реализация е изисквала много дълбоки проучвания на персонажите. 

И все пак, какво би била такава голяма изложба на Румен Гашаров без запазената му марка - ковьорчетата?! Разбира се, че те присъстват с цялата си трогателна прелест в експозицията.

Илиян Лалев пред Джокондата на Румен Гашаров

Не бих искал да пропусна това с Мона Лиза, направено  по време на инициативата на Людмила Живкова - "Леонардо и ние" и неуспешно предложено за участие в ОХИ. Всъщност желанието на тогавашната власт е да направи абсурдната аналогия между идеите на Ренесанса и тези на развитото социалистическо общество, чиято еманация е всестранно развитата личност... Нещо  като "всеки социалистически труженик - Леонардо!" Гашаров поглежда с насмешка тази профанация и закичва със значка "Ударник на труда" Джокондата от ковьора... "Добър ден, Господин Гаврош" е последната, за сега работа на Румен Гашаров, която също е част от тази експозиция. Освен, че в нея отново има колажирано ковьорче, заглавието е алюзия с картината на Гюстав Курбе - "Добър ден, г-н Курбе", с което Гашара иска да повдигне самочувствието на любимия си герой, Гаврош.    

"Гаврош"

Уважаеми гости, както споменах, многообразието на темите, посоките, героите, метафорите, алюзиите, аналогиите и технологичните експерименти превръщат изложбите на Румен Гашаров в  едно сатирично художествено приключение, чиито дълбок смисъл, житейска мъдрост, философска съдържателност и това, че не е едно и не само сатирично, разбираме след като го видим и преживеем.

Приятно гледане!

Текст: проф. Илиян Лалев

Снимки: Стефан Марков и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: В края на миналата година в столичната галерия „Стубел“ бе експонирана изложбата на Румен Гашаров „Рисунки“ с куратор Станислава Николова. Там се видяхме с Илиян Лалев и заедно вървяхме сред творбите.

Румен Гашаров и съпругата му Таня. Зад тях се вижда Илиян Лалев

Едва ли е предполагал тогава, че именитият ни художник ще го покани да открие изложбата му в галерията в Кюстендил на паметния ден в чест на Владимир Димитров-Майстора. Позволих си при откриването ѝ да споделя на Румен Гашаров, че ще публикуваме словото на Илиян, което го беше развалнувало. Усмивката му каза всичко. А и със сигурност е забелязал вълнението на по-младия си колега. ≈

[vprki]

Да ти се довери Румен Гашаров…

 „Благодаря на Румен Гашаров, че и този път ни се довери. Преглеждахме заедно в продължение на месеци рисунки, които показват неговия път от 50-те години на миналия век, т.е. от самото начало. Беше изключително удоволствие за мен и се радвам, че успяхме да осъществим тази изложба. Добре дошъл, Румен Гашаров!“ Каза Росица Доганджиева при откриването на изложбата „Рисунки“ в галерия „Стубел“ на забележителния художник.

Припомняме, преди малко повече от три години през февруари 2020 той имаше прекрасна изложба „Ретро - спекции“, в пространството на същата галерия, за която беше номиниран за Националната награда по живопис „Владимир Димитров-Майстора“. Беше удостоен с нея на 1 февруари 2023 година за изложбата си „Бруто – нето“ в Софийска градска художествена галерия,  разположена в главните ѝ зали и представи творчеството на Румен Гашаров. Експозицията проследяваше промените в живописта му през годините – от ранните творби, в които реалността вече е поставена под съмнение до добре познатите негови знакови мащабни платна. Куратори на мащабната изложба бяха Аделина Филева, директор на СГХГ, Станислава Николова и Ана Топалова (асистент куратор).

Сега в галерия „Стубел“ отново куратор на изложбата е Станислава Николова и тя е първият човек, който е успял да надникне в дълбоките архиви на творчеството на Румен Гашаров още по време на подготовката за изложбата в СГХГ.  Тогава Румен и Таня Гашарови споделяха колко е била развалнувана от срещата с рисунките на Румен Гашаров, малка част, от които бяха показни след това в изложбата в СГХГ.

Станислава Николова /л/, Росица Доганджиева/ц/, Таня Гашарова /л/ и Румен Гашаров

С днешна дата Станислава вдъхновено споделя за доверието на художника към нея, за да се навлезе в света му на изключителен творец: „Вече една година измина от тази юбилейна изложба „Бруто – нето“ в СГХГ, тя се откри на 7 декември миналата година. Ето, днес 4 декември, почти една година, Роси Доганджиева ми помогна да сбъдна една своя мечта – да видя рисунките на Румен Гашаров, експонирани в една прекрасна изложба. Да, тогава докато работехме с Румен и с колегите от СГХГ, ние искахме да внесем един нов елемент да покажем нещо любопитно, нещо различно, което художникът не е показвал досега. Той е познат в нашите среди, всички го познават с неговата прекрасна живопис, неговата ирония, с неговата закачка, с неговото чувство на хумор. Прекрасни изкуствоведи са откривали негови изложби. Това, което ние се стремяхме с колегите си е да сложим нещо ново. И тогава се появиха рисунките на Румен и аз докато работех по проекта, непрекъснато изскачаха нови прекрасни рисунки и аз с удоволствието да усетя процеса на мислене и как да го изработя, за да усетя неговата чувствителност.

Защото всичките тези рисунки, които виждате тук, са подбирани много внимателно с Роси. Колебанията бяха много големи. Това са неговите записки. Използвах няколко пъти това определение, защото смятам, че те записват емоцията на Румен, когато той е впечатлен от нещо, което му създава мисъл за творба. Тук ще видите много неща – скици към автомобилите, които са много важни в този час пик, защото той виждайки някаква ситуация – случка, човек, елемент или предмет, той го скицира, за да започне да мисли върху него, за да започне да създава своята творба, в която ще вложи специфичните Гашаровски подходи.

Но тогава, когато се поражда неговото изкуство, когато е емоцията е именно тази рисунка. За нас изкуствоведите е било винаги изключително любопитно да надникнем в света на художника и той да ни се довери. Един художник да ни допусне там, в съкровеното място, защото той понякога има сполучливи неща, понякога – не. Така, че някой да те допусне и да покаже рисунките си в изложба е изключителна смелост, а от друга страна ти виждаш майстора.

Във всяка една от тези рисунки, вие бихте разпознали творчеството на Гашаров, неговата емоция, неговия импулс. Те са правени с различни техники – някои с темпера, други с акварел, има работи с химикал, има работи с туш, с флумастер, защото той е ползвал всичко, което е било пред него в момента на вдъхновение.

В голяма част от нещата, които са показани тук ще усетите този мимолетен импулс, в който той е искал да запомни и да прерасне в рисунка, в творба. Някои от тях той довършва, защото толкова е бил силен поривът му, когато е работил, че той успява да завърши творбите си още на момента. Ще видите начина, по който ние сме искали да ги представим. Изключително съм благодарна на Румен за разказите, които той ми сподели, които се надявам да намерят място в един изследователски текст, който се надявам да публикувам за това, че ме допусна до неговия свят, за това, че ми помогна да усетя творчеството му, да усетя принципа му на виждане и да си дам сметка колко чувствителен и деликатен художник е той.“

Настоящата изложба в галерия „Стубел“ за първи път представя тази непозната страна от творчеството на Румен Гашаров. В много от тези  бързи скици личи стремежа да не се изпусне, да не се забрави идеята, да се съхрани впечатлението и емоцията от преживяното. Във великолепното пространство на галерията са експонирани 56 творби, най-много показани рисунки на художника досега.

Таня Гашарова и Румен Гашаров

Припомняме, че тази година в ГХГ „Владимир Димитров-Майстора“ при връчване на най-престижната награда на негово име на Румен Гашаров съпругата му Таня прочете няколко думи, написани от него, между които: „Мнозина мислят, че трябва да са новатори всеки ден, просто трябва да използват от традицията и, ако могат да я развиват всеки ден. Радваме големия интерес, който моята изложба събуди сред младата публика. Навярно картините ми не са само отражение на миналото, а имат значение и днес.“ В това сме убедени и уверени и като зрители и го виждаме и във великолепната експозиция в галерия „Стубел“, където неговите рисунки в десетилетията творчество продължават да ни вълнуват, възхищаваме им се.

Румен Гашаров е роден 1936 година в Пловдив, но по-голямата част от живота му преминава в София. Той е един от първите възпитаници на новосъздадената през 1954 година Художествена гимназия. Сред съучениците му са Любомир Прахов, Боян Димитров, Радослав Лилов, Стефан Гацев, Румяна Ганчева, Бисера Дженева (Прахова), Димитър Казаков, Никола Заров, Генчо Симеонов, Георги Кьосеилиев. Дипломата му е първата, издадена от Художествената гимназия – № 1. През 1956 година е приет във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ (Художествената академия) в София. Първите две години учи рисуване при проф. Борис Митов, а от трети курс – живопис в класа на проф. Илия Петров. Завършва с отличен през 1962 година. Участва активно в художествения живот. През годините подготвя повече от петнадесет самостоятелни изложби и представя свои произведения в различни общи художествени експозиции в България и в чужбина. Удостоен е с различни награди за своя принос в българското изкуство.

1977 Получава първа награда за живопис от първата международна изложба „Хуморът и сатирата в живописта“ – Габрово ’77 за картината „Прогноза“; 1984 Удостоен е с годишната награда на СБХ „Владимир Димитров – Майстора“ за изложбата в Габрово;1987 Удостоен е с „Наградата на София“ за юбилейната му изложба от 1986 г; 1989 Получава първа награда за живопис от Национална изложба „100 години София – столица на България“ за триптиха „София“. 2023 за втори път получи годишната награда за живопис на СБХ „Владимир Димитров – Майстора“.

Сега, както е по статута на наградата, очакваме с нетърпение изложбата му на 1 февруари 2024 в пространството на Градската художествена галерия в Кюстендил.

Станислава Николова и Румен Гашаров

Изложбата „Рисунки“ на Румен Гашаров в галерия „Стубел“ продължава до 22 декември. Не я пропускайте! Държим да отбележим, че през отминаващата година в галерията имаше прекрасни изложби, за които не само сме писали, но и като зрители сме имали прекрасни преживявания и емоции. Пожелаваме им/си/ го и за 2024! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Да държиш в ръцете си статуетката с фигурата на Майстора…

"Това да държиш статуетка на светец в ръцете си е нещо много емоционално и много рисковано. Животът на художника преминава в размисли и в работа, няма време за суета“, каза художникът Богдан Александров при връчването му на Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ в Художествената галерия в Кюстендил, носеща името му.

Художникът, разбираемо, много развалнуван каза още: "Аз идвам от малък град /Видин - б.а./. Като завърших образование си по живопис, една от първите изложби в които участвах беше "Кюстендилска пролет“, в тази галерия. Спомнях си, че рисувах две неща, които бяха приети. Те бяха вдъхновени от едно писмо на Майстора до негов познат. В него Майстора, който тогава е учител в Свищов – на Дунава, описва реката. Казва: "Реката стои като стена“. Това бяха и моите впечатления тогава. Нарисувах една река, обърната като стена“.

От изложбата на Богдан Александров във Видинската художествена галерия

Художникът Богдан Александров бе номиниран за мащабната си изложба „Протоколи“ във Видинската художествена „Никола Петров“. Идеята на творбите е представянето на послания, направени в бъдещето, или метафори от бъдещето пренесени днес, както отбелязва художникът. Картините са част от неговата изложба „Живописта като непрекъснат сценарий“ с подзаглавие „Протоколи от преживяването на идея“, която бе представена 2022 в Националната галерия Двореца в София. Тогава за нея бе номиниран за втори път за наградата на името на Владимир Димитров-Майстора. Тогава 2023 я получи Румен Гашаров. Първия път, когато Богдан Александров бе сред номинираните за изложбата си 2021 в ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна. Тогава на 1 февруари призът бе връчен на Атанас Парушев-Шока.

От изложбата на Богдан Александров на Есенните изложби в Пловдив, 2018

Припомняме си и неговото  впечатляващо участие на Есенните изложби в Пловдив, 2018 с мото „Отвъд повърхността” и куратор проф. Галина Лардева. Негова творба бе и на плаката. Живописните портрети на Богдан Александров бяха тогава изложени в Дълбока зала на Балабановата къща, които трудно биха моглш да бъдат причислени към класическите образци, в които най-важното е приликата. При него е точно обратното, самите портрети са като че ли са без фокус,на  флу, има едно отместване на образа. Той го нарича визуален шум, което в дигиталната фотография е дефект, но тук се превръща в ефект на по-философско осмисляне на света и портрета. „Възможно е концепцията и намерението да вървят паралелно. Те са условно портрети. Като по някакъв начин прескачат границата на жанра. Те имат връзка с конкретен човек, но пък идеите, които залагам в тях задминават връзката с човека. Те стават портрети на хората, които ме обкръжават, на света в който живеем, на събитията, в които сме поставени”, каза тогава Богдан Александров за „въпреки.com”.

Валентин Господинов и Богдан Александров

И добави: „Един вид това е отвъд повърхността и много други неща. Отвъд повърхността са страховете, които дремят в нас, които ни събуждат поведението спрямо живота и са скрити от самите нас. И по-някакъв начин се опитвам да ги намеря и да си ги изясня. Нарекъл съм изложбата „Вертиго. Портрети #без диагноза” – онова усещане, когато всичко кръжи и се завърта около теб. Това усещане за кръжене, за динамика, за променящия се свят. Човек има своята представа за стабилността на света. Това движение, което вкарвам в портрета, напомня за вертиго /латинското название на световъртеж – б.а./, това разплискване в рамките на картината. Наричам я визуален шум. Това не е характерно за живописта.“

Тук, извън контекста, но не съвсем, припомняме, че неведнъж сме писали за великолепните Есенни изложби в Стария град в Пловдив, създадени от 1967 г. от прословутата група на Георги Божилов – Слона, Димитър Киров, Христо Стефанов и Златю Бояджиев. От 10 години на Есенните изложби куратор е  проф. Галина Лардева, която е и декан на Факултета по изобразително изкуство в Академията в Пловдив – където са заедно и с музикалните факултети. И в края на миналата година, някъде по средата на декември от общината  поискаха да направят конкурс за нов куратор. Нещо, което върви добре, за толкова млади хора ние научихме именно на тези изложби. Да припомня колко от художниците и скулпторите, които тя е канила, след това получават националните награди за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ или за скулптура „Акад. Иван Лазаров“…Богдан Александров е вече един от тях…

Любен Генов и Богдан Александров

Той  е роден на 8 март 1960 година в с. Покрайна, община Видин. Средното си образование завършва във Видинската математическа гимназия. През 1989 г. завършва и висшето си образование във Факултета за изящни изкуства на Великотърновския университет "Св.св. Кирил и Методий“, специалност "Живопис“ в класа на проф. Николай Русчуклиев. Работил е на свободна практика, а  от 2000 г. до момента, с известни прекъсвания, е директор на Художествена галерия „Никола Петров“- Видин.

Припомняме думите на изкуствоведката и куратор на изложбата му 2022 в Националната галерия, Двореца Диана Драганова-Щир: „Автор с богата творческа биография, той не престава да изследва, анализира и преосмисля света от гледна точка на науката, философията и естетиката. В настоящата експозиция са изложени 40 голямоформатни портрети и композиции, които художникът създава през последните дванайсет години (най-ранната е от 2010). Представените творби са от различни серии и посоки в неговото творчество – „Триади“, „Пургаториум“, „Парейдолия. Портрети в постановка“, „Вертиго. Портрети без диагноза“ и др. Една част от картините си той показва за първи път пред публика.“

От изложбата на Богдан Александров във Видинската художествена галерия

А миналата година художникът присъства със запомняща си изложба „Обратен поток“, открита на 4 септември 2024 г. в Музея на румънската книга и изгнание в Крайова. Тя бе експонирана  в различни пространства на музея, като започваше с голямата стена на входа, превърнала се в симеза, в ансамбъл от руини във вътрешния двор, както и на тавана на музея. С изложбата "Обратен поток" Музеят на румънската книга и изгнание следва специфичната си мисия да създава диалог между миналото и настоящето, излагайки творчеството на художник, който може майсторски да интерпретира не само настоящето, но и миналото и притежава визията на проектирай бъдещето. Творчеството на Богдан Александров е непрекъснато връщане в миналото, обратен поток в мозайка, съставена от множество фрагменти, представяне, родено от натрупването и близостта на образи, навлизащи в колективното подсъзнание във визуалната ни култура. Написа в обзорна статия румънската изкуствоведка Клаудия Манди.

А ние ще очакваме с нетърпение изложбата му на 1 февруари 2026 в Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил, както е по статута на Националната награда по живопис.

Димитър Чолаков на изложбата му в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил на 1 февруари 2025

Тази година своята експозиция в пространството на Кюстендилска галерия представи художникът Димитър Чолаков, носител на наградата миналата година. Забележителна изложба, която ни припомни вълненията от 2023 година в галерия „Райко Алексиев“, когато представи своята изложба „Живопис“. В пространството на галерията в Кюстендил показва част от творбите от тази изложба, но и нови, създадени специално за това негово представяне като носител на престижната награда. Той е завършил НХА 1981 година в един знаменитите випуски на проф. Светлин Русев.

За работата си художникът споделя: “Мой принцип е да живописвам само когато имам потребност и го правя с материали, които са най-близко до мен. Винаги рисувам и живописвам това, което съм почувствал със сетивата и сърцето си. На тези принципи 25 години съм се опитвал да уча студентите си в катедра „Визуални изкуства“ на Шуменския университет „Епископ Константи Преславски“.

От изложбата на Димитър Чолаков в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил на 1 февруари 2025

Но държим да цитираме и две забележителни личности, които не са сред нас за изкуството на Димитър Чолаков. Георги Божилов-Слона: „Не може да се сложи етикет на творчеството на Димитър Чолаков, ще звучи банално, то не е подчинено на никакъв „-изъм“. Има един термин на Аристотел – „ентелехия“, т.е. нематериалното дейно начало, което формира материята и я докарва до съвършенство. Това е усещането, което получавам от неговите платна, за нещо извън времето и пространството, което не се помества в никаква квалификация. Това е магията, която излъчват работите на Димитър Чолаков.“

От изложбата на Димитър Чолаков в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил на 1 февруари 2025

И Димитър Грозданов: „Живописта на Димитър Чолаков се отличава със своята сетивност. Погледът се увлича от развитието на фактурата и цветовото уплътняване. Образът е буквален анализ на състояния, но и на материалността, която характеризира света. За мен неговите картини са визуална загадка, но и своеобразна литература, която въвлича в действие. В същност, това което е художникът е условност.“

Както повелява традицията Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора се връчва на 1 февруари. Тази година отбелязваме 143 години от неговото рождение. Директорът на галерията в Кюстендил скулпторът проф. Валентин Господинов в словото си по повод знаментелната дата говори при откриването на церемонията за наградите за реализираното и това, което се прави в галерията и в памет на Майстора. В момента най-после се работи по недовършеното пространство на галерията, независимо, че в последните повече от 10 години то се използва и за експозиционно в особено важни случаи.

Акцията на проф. Светлин Русев в недовършеното пространство на ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил, 2012

Припомняме, че първи проф. Светлин Русев алармира за това с изложби-призив 2012 година, последва изложба с ранни творби на неговия ученик, носител на наградата „Владимир Димитров-Майстора“, син на един от най-забележителните ни художници от Кюстендил Никола Мирчев Ивайло Мирчев. В годините не малко от авторите предпочетоха това недовършено пространство за изложбите си година след получаването на наградата – Свилен Блажев-Свиката, Станислав Памукчиев, Йордан Кисьов…

От изложбата на Станислав Памукчиев в недовършеното пространство на ГХГ "Владимир Димитров-Майстора", 2017

А после след възобновяването на Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“, 2021, която се връчва на 1 ноември отново в Кюстендилската галерия изложбата на първия ѝ носител Иван Русев бе в това недовършено пространство. В него бе и част от изключителната изложба на академик Крум Дамянов. Ще видим как ще продължи животът на тази част от галерията и след ремонта…Може би ще ни липсва в този си недовършен вид…

От изложбата на ак. Крум Дамянов в недовършеното пространство на ГХГ "Владимир Димитров-Майстора", 2023

На този специален не само за кюстендилци празника продължаваме в село Шишковци, където е къщата-музей на Майстора. Пред гостите на церемонията по награждаването за първи път беше представена от Валентин Господинов и част от преобразеното от месеци пространство в двора на музея. “Активно работим и за придобиването на Яглевата къща в с. Шишковци, в която Майстора живее и работи осем години преди да се премести в къщата, където сега е настоящият музей. Целта ни не е да превръщаме Яглевата къща във втора галерия. Къщата музей днес представя историята на Майстора с хората от село Шишковци и престоят му тук. Къщата на Яглев ще бъде нещо, което надгражда и допълва представата на посетителите“, разказа още Господинов. Той дори се замечта как ще се реставрира и няма да се разрушава сградата на гарата в Шишковци, където е била първата изложба на изключителния художник.

Валентин Господинов

Припомняме, че наскоро Министерският съвет взе решение да предостави на Община Кюстендил бившата железопътна гара в селото. Решението зарадва местните хора, които от години настояват сградата на гарата да бъде ползвана за културни прояви. Желанието на местното сдружение "Възход на с. Шишковци" е да превърне сградата, приютила първата изложба на Майстора в селото, в място за културни изяви. А Валентин Господинов провокира въображението ни като ни представи с думи как Майстора слиза от влака на малката гара с идеята, че ще остане тук, защото е усетил, че това е раят…

ЖП гарата в село Шишковци

Но да се върнем към Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора. Когато пуснахме текста при нас за номинациите тази година във фейсбук страницата на Въпреки Стоян Йоргов-Теката написа отдалече: „Какво жури, каква конкуренция!“

Номинирания за Националната награда за живопис Красимир Русев и удостоеният с нея Богдан Александров

И така до 1 февруари 2026 в очакване на изложбата на Богдан Александров и новите номинации. И да не забравяме, че на 1 ноември 2025 ще разберем кой ще получи Националната награда за скулптура на името на академик Иван Лазаров. Но дотогава да следим изложбите не само в София… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив

[vprki]

Кой  художник ще държи в ръцете си статуетката с фигурата на Майстора?

По дългогодишна традиция очакваме на 1 февруари 2025, когато е официалното връчване на Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ за 2024 година на церемония  ГХГ в Кюстендил. Тогава ще се отбележат и празнично с почит 143 години от рождението на знаменития художник.

На 19 декември 2024 журито разгледа постъпилите предложения и номинира петима автори за техните постижения през изминалата година. Те са по азбучен ред: Богдан Александров, Велин Динев, Красимир Карабаджаков, Красимир Русев, Николай Янакиев. Журито определило номинираните е в състав: Любен Генов (председател), Анелия Николаева, Атанас Ташев, Генади Гатев, Деля Чаушева, Димитър Петров (представител на Община Кюстендил), Евгени Недев, Мариана Каракостова (представител на Министерство на културата), Надежда Джакова, Станислав Памукчиев, Стоян Куцев.

Припомняме, че наградата се връчва на 1 февруари в галерията в Кюстендил, носеща името на Владимир Димитров-Майстора, когато е рожденият му ден. Тази година отбелязваме 143 години от рождението му. Първото награждаване с тази авторитетна награда е било през 1973 година. За периода от 1973 година, когато е учредена от СБХ, до 1989 година, наградата има 39 лауреати. Сред тях са Златю Бояджиев, Ненко Балкански, Илия Петров, Генко Генков, Стоян Сотиров, Румен Гашаров, Георги Баев (първи носител), Калина Тасева, Димитър Киров, Светлин Русев. Двукратно са награждавани Атанас Яранов, Вера Недкова, Веса Василева, Емил Стойчев, Теофан Сокеров и Милко Божков. Последната носителка на приза преди промените през 1989 година е била Надежда Кутева. След това традицията е прекъсната и е възобновена през 2012 година, като първият носител след промените е проф. Андрей Даниел (1952-2020). След него - Свилен Блажев, Ивайло Мирчев, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Анета Дръгушану, Захари Каменов, Елица Тодорова (1929-2021), Йордан Кисьов, Атанас Парушев-Шока, Румен Гашаров и Димитър Чолаков, миналата и година.

Димитър Чолаков при получаване на Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора", 2024

В годините след възобновяването на наградата почти всяка година сме присъствали и сме писали във „въпреки.com” за забележителното събитие. Така ще бъде и тази година, като освен за носителя на престижното отличие очакваме и изложбата на победителя от предната година, както е по статута на наградата. Тази година своята експозиция в пространството на Кюстендилска галерия ще представи художникът Димитър Чолаков.

Богдан Александров

Художникът Богдан Александров е номиниран за мащабната си изложба „Протоколи“ във Видинската художествена „Никола Петров“. Идеята на творбите е представянето на послания, направени в бъдещето, или метафори от бъдещето пренесени днес, както отбелязва художникът. Картините са част от неговата изложба „Живописта като непрекъснат сценарий“ с подзаглавие „Протоколи от преживяването на идея“, която бе представена 2022 в Националната галерия Двореца в София. Припомняме си и неговото  впечатляващо участие на Есенните изложби в Пловдив, 2018 с мото „Отвъд повърхността” и куратор проф. Галина Лардева. Богдан Александров беше сред номинираните за Националната награда по живопис на името на Майстора за изложбата си 2021 в ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна. Тогава на 1 февруари призът бе връчен на Атанас Парушев-Шока.

Велин Динев

Велин Динев е номиниран за изложбата си „Великден“ в столичната галерия „Сердика“ през пролетта на миналата година. Доайенът на сливенските художници представи най-новите си картини, както и платна, рисувани през последните години. В експозицията бяха показани творби от различни серии – „Сезони“, „Годишни времена по Вивалди“ и други. За изложбата му кураторът ѝ Диана Драганова-Щир написа: “Творбите на художника впечатляват с пространствена ритмичност и свободно изведени композиционни планове, в които доминират синтетични и изчистени от детайли форми. И същевременно по един категоричен начин той извежда багрени вертикали и хоризонтали, които маркират и изграждат структурата на творбата, като следват зададената артистична линия и индивидуален пластичен език. Велин Динев борави с изключителна експресивност и ярко изразени и наситени краски. Неговата осмислена, знаково изведена образност се подчинява изцяло на цветните стойности в картините му. Обобщените форми, различните по плътност линии, които на моменти напомнят текстилни нишки, внасят дълбоко смислово внушение в неговите платна, което преминава отвъд границите на видимото. Художникът е завършил специалност „текстил“ при доайена на съвременния текстил Марин Върбанов.“

През своя дълъг творчески път Велин Динев (роден е 1938 г.) е участвал в редица общи изложби, има множество самостоятелни изяви в България и чужбина. Изключително признание за неговото изкуство е голямата награда „Сирак Скитник“, която получава през 2018, и първа награда за живопис през 2023 на Националната изложба за изобразително изкуство в Сливен, града, в който художника живее и твори.

Красимир Карабаджаков

Красимир Карабаджаков е номиниран за изложбата си „Неспокойни повърхности“ в Националната галерия Двореца с куратор Яна Братанова. За “въпреки.com” тя написа : „Красимир Карабаджаков е художник, който не се притеснява от плоскостта пред, която застава и смело превръща в едно истински свободно пространство – без г��аници и условности. Владение, в което възгледът за живописта се издига над баналността – иконографски, тематично и творчески. Познавам и изследвам създаденото от художника от години. През 2013, художествена галерия „Димитър Добрович“ –  Сливен, организира и представи негова мащабна самостоятелна изложба – „Три теми - Хоби, Наказания и Затворена тема“. Помня вълнението, при поканата от страна на художника, да говоря за изкуството му на нейното официално откриване заедно с Красимир Добрев, един от петимата основатели на групата „Диско‘95“ с Красимир Карабаджаков, Румен Жеков (1960-2022), Димитър Митовски и Кольо Карамфилов (1963-2014), както и проф. Свилен Стефанов, чието слово бе споделено с публиката тогава под формата на „поздравителен адрес“ /целия текст може да прочетете тук/.

От изложбата на Красимир Карабаджаков в Националната галерия Двореца, 2024

Красимир Карабаджаков притежава отлични умения и познания по отношение на рисунката. Дипломира се през 1988, специалност „Живопис“, в класа на проф. Петър Михайлов в Националната художествена академия. Днес той предава тези умения на своите ученици, едни от най-талантливите съвременни млади автори са именно негови студенти, на които преподава „живопис“ във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ от 2010.

Красимир Русев

Красимир Русев е номиниран за изложбата си „Time after time” („Време след време“)  в галерия „Райко Алексиев“. За автора при откриването ѝ проф. Станислав Памукчиев каза: „Красимир Русев е художник, който може всичко.В съвременната култура, стилът на автора не е разпознаваем стилово-пластически белег. Днес в полиморфията на езици - от неопластически, до постконцептуални, авторът се открива в белега на личността, в неговата реактивност към динамиката и предизвикателствата на реалността и обстоятелствата на нашето ситуационно обусловено живеене. Артистичното поведение на Красимир Русев е потвърждение на тази характеристика на съвременното културно съзнание. Той може да изразява своите състояния, напрежения и социално - политически рефлексии в много широк регистър от визуални артикулации. Тези, които познават Краси, с интерес очакваха тази изложба и нейният селективен избор. Той е художник, който може да прави всичко и често тези негови умения и артистични превъплъщения се смесват в хибридна, хетерогенна сплав от актуални съдържания и езикови експерименти.

От изложбата на Красимир Русев в галерия "Райко Алексиев", 2024

За тези, които не го познават, с изненада ще открият, че той преподава в катедра „Църковни изкуства“ във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, че има десетки изписани църкви и параклиси и в същото време е изразен, доказан съвременен художник, куратор на десетки изложби, активиращи различни процеси на съвременната култура. Неговото откровение за изложбата е в парадокса на срещата и сблъсъка на тези негови различни проявления  на художник.“ /Целия текст може да прочетете тук/.

 Красимир Русев завършва специалност „Живопис“във Великотърновския университет при проф. Николай Русчуклиев. Сега е професор по живопис в същия университет. Припомняме, че художникът е номиниран два пъти за Националната награда по живопис „Владимир Димитров-Майстора“ 2016 (удостоен е Николай Майсторов) и 2023 (приза получи Румен Гашаров).

Николай Янакиев

Николай Янакиев е номиниран за изложбата си „Фрагменти по пътя“  в галерията на СБХ, „Шипка“ 6. В годините при нас сме писали по различни поводи  за талантливия художник. В разговор с него преди време той каза: „Всяка картина е автопортрет на моментното ми състояние“.

Картините в експозицията „Фрагменти по пътя“ в голямата си част са създадени в периода 2020 – 2024.

Още преди 20 години, Светлин Русев казва за творчеството на Николай Янакиев (негов ученик), тогава петдесетгодишен: „Овладеният живописен усет на художника не е краснопис за всички, а музикален ритъм, хармоничните вариации на един свят с много емоционални, смислови, пластически измерения.И не външната приятност, а вътрешният емоционален живот му осигури на Ники движение в един свят, в който истински поданик е живописта. Национален, без да е битово фолклорен, универсален, без да е стилово-пластически подражателен, Ники Янакиев се разхожда в света на изкуството сред много цени��ели и почитатели в една територия, без географски и национални граници – света на изкуството и неговите приятели!“

От изложбата на Николай Янакиев в галерията на СБХ на "Шипка" 6, 2024

А за изложбата му в края на миналата година философът проф. Георги Каприев написа /може да прочетете при нас тук/: „Николай Янакиев навърши преди месеци 70 години, колкото и да не е за вярване, видиш ли го как изглежда, движи се и работи. А той работи неистово интензивно. Пътят му в изкуството е колкото количествено дълъг, толкова повече качествено плътен. Понеже не може да го покаже, дори да го маркира в целостта му, с „Фрагменти от пътя“ той ни открива представителни следи от него.“

И така очакваме с нетърпение кой от номинираните талантливи художници ще получи красивата статуетка с образа на Майстора, сътворена от скулптора Кирил Матеев…. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив на галерия „Сердика“

[vprki]

Изложбата на Румен Гашаров СГХГ е откритие през ироничния му поглед

Софийска градска художествена галерия отново радва публиката със забележителна изложба в главните си зали. Експозицията „Бруто – нето“ представя творчеството на Румен Гашаров /на снимката/, като проследява промените в живописта му през годините – от ранните творби, в които реалността вече е поставена под съмнение до добре познатите негови знакови мащабни платна. Анонсират експозицията от галерията.

Изложбата представя на публиката и най-вече на младите зрители, тематичния кръг на този ярък творец, в който основно място заема малкият човек. Тема, която последователно защитава и досега в българската живопис.

От изложбата в СГХГ

За 60 години творчески път Румен Гашаров създава значително количество живописни платна, колажи, илюстрации. „Брутото“ в творческото всекидневие на художника стъписва. Това е едно неизменно постоянство – творческо постоянство, в търсенето на нетото – „нетото“ на неговото изкуство. Онова чисто изкуство като есенция на творческата мисъл и вглеждане в многообразието на живота.

"Час пик", 1979 г., СГХГ

Преди време по повод на изложбата на художника в столичната галерия „Стубел“ „Ретро - спекции“, февруари 2020 година, изкуствоведът проф. Чавдар Попов, който е един от изследователите му, написа за „въпреки.com”: „Голяма част от образния свят в картините на Румен Гашаров е преминал, ако можем така да се изразим, своеобразна „вторична обработка”, филтриран е през призмата на определена иронична дистанция по отношение на тоталната, изпълнена със стереотипите и клишетата на масовата култура визуална реалност, сред която живее съвременният градски човек. С други думи – отвъд сетивната атрактивност се разполага и един втори концептуално осмислен пласт на образа, който разкрива меката ирония, абсурдизмите на „тихото” и сякаш незабележимо в своята тривиалност делнично съществуване. Гашаров е живописец, при който интелектуалният подход и онова, което наричаме „наив” осъществяват парадоксално съжителство.

Посещение на музите II 2004, СГХГ

В книгата си „Постмодернизмът и българското изкуство от 80-те – 90-те години на ХХ век”, публикувана през 2009 г., във връзка с въпроса за възможни определени референции спрямо постмодернизма у някои автори, които използват клишета от всекидневието бях писал, че през 80-те години подобни художници у нас се броят на пръсти. Тогава отбелязах, че един от малцината по това време е Румен Гашаров, когото можем, с всички неизбежни уговорки, да определим като „пред-постмодернист”.“ /Целия текст, в който изкуствоведът е и много конкретен може да прочетете тук . /.

София-триптих, 1989, НДК

Припомняме текста на проф. Попов с единствената цел да отбележим как в годините автор като Румен Гашаров е занимавал и научните интереси на изкуствоведите, за да определят по своему индивидуалността му като творец и яркото му присъствие в българското изобразително изкуство. Удостоен е с най-високата награда за живопис „Владимир Димитров-Майстора“ през 1984 година за изложбата си в Габрово.

Но да се върнем към сегашната му изложба в СГХГ „Бруто – нето“, заглавие, избрано от него и съпругата му Таня Гашарова. В анонса към нея организаторите подчертават: „Живописта на Румен Гашаров през годините е будила различни спорове – за пристрастието му към кича, за вкуса му към гротеската, за отношението му към масовата култура и „градския фолклор“, за смисъла на неговите картинни послания. Но в полето на интересите му остават градските мотиви, фигуралните композиции, женските персонажи и натюрморти, в които човекът е в центъра на неговия свят. На преден план винаги излиза концепцията на художника за човека и за отношението му към предметите и визуалната среда.

От изложбата в СГХГ

Животът на предметите, които носят следата от човешкото, е това, което го интересува. В картините му присъстват предмети от бита - бродерии, ковьорчета, афиши, картички и други разновидности на попкултурата – включени като колажи направо в живописта, умело нарисувани и втъкани в ново единство. Творчеството му продължава да интригува с иронията и особеното чувство за хумор, с богатата ерудиция, с наивизма, с теми, които и днес се оказват актуални.“

В експозицията са включени над 90 творби, сред които и знакови произведения, като „Час пик“ (1979), „Спирка по пътя“ (1966), „София – триптих“ (1989), „Централна гара“ (1987), „Служебен банкет“ (1984), „Синият манекен“ (1986), „Стрелбище“ II и III, „Семейство“ (1967) и други. За пръв път се показват и част от рисунките на художника, разкриващи процеса на работа – от спонтанния момент на вдъхновение, скициран набързо, до прецизираните и добре обмислени композиции.

От изложбата в СГХГ

Важно е да подчертаем отново, когато става дума за толкова мащабни изложби в СГХГ, че екипът ѝ традиционно и последователно се старае да събира творби и същевременно произведения, които излизат от художествените галерии в страната, от Националната художествена галерия, от техния фонд, от частни колекции. Това е дълга амбициозна проучвателна работа и създаване на важни партньорства в името на публиката. По този повод Аделина Филева, директор на СГХГ  и  един от кураторите споделя в интервю за БТА, че изложбата на Румен Гашаров  ще е откритие за поколения българи, защото са се постарали да съберат творби за един много дълъг период от неговото творчество.

Румен и Таня Гашарови

Специално подчертава и съдействието на семейство Таня и Румен Гашарови, които през цялото време са ги подкрепяли, разказвали. „Всъщност, за нас тази изложба е едно общуване и преживяване, защото е много хубаво, когато артистът има още какво да разкаже, още какво да допълни, носи в себе си чувството за хумор към света и към живота.“ Споделя Аделина Филева. Другият куратор е Станислава Николова, както и Ана Топалова (асистент куратор), дизайнът е на Надежда Олег Ляхова, която извън всичко друго, успява да създаде неповторимата атмосфера именно на този автор в пространството на галерията.

Аделина Филева и като изкуствовед е категорична в оценката си за Румен Гашаров: „За мен той е градският художник. Този, който вижда какво се случва в града. Забелязва отделните хора и както много от изследователите пишат за него, всъщност той е този, който забелязва малкия човек, когото ние често не виждаме в нашето всекидневие с неговите занаяти, професия, движение в града“.

Аделина Филева, Румен и Таня Гашарови

Софийска градска галерия представя тази забележителна изложба по повод 60-годишния творчески юбилей на художника Румен Гашаров. Самият той е на 86, но е изминал един доста дълъг път като един много особен и много интересен творец. „За мен той е градският художник. Този, който вижда какво се случва в града. Забелязва отделните хора и както много от изследователите пишат за него, всъщност той е този, който забелязва малкия човек, когото ние често не виждаме в нашето всекидневие с неговите занаяти, професия, движение в града. С неговите усилия да стане забележим.“ Отбелязва още Аделина Филева. Тя е категорична, че тази изложба е откритие. „Веднъж през темите на всекидневието, втори път през неговия поглед към София, защото той вижда София по своя ироничен начин. Същевременно по много любопитен начин вади детайли.“

От изложбата в СГХГ

Няма как като зрител, като софиянка по рождение, израсла и живееща в столицата, да не се присъединя скромно към мнението на изкуствовед от нейния ранг. Но и още нещо, което тя споменава принципно – чрез платната му откривам отново моя град, със сигурност и не само аз…

Академия - нощен пейзаж, 1986, ХГ "Димитър Добрович", Сливен

Експозицията е съпътствана от двуезичен албум „Румен Гашаров. Бруто – нето“, реализиран с подкрепата на Министерството на културата. И всички, които присъствахме на откриването на изложбата на 7 декември видяхме радостта в очите на художника от изложбата, от публиката, притиснал в ръцете си великолепния каталог. Отделна тема е, за която сме писали в други наши текстове, максимализмът на екип на СГХГ за големите си изложби да подготвя каталози. За щастие това вече става и стандарт и за Националната галерия, и за повечето галерии в страната, както и за някои от частните.

Румен Гашаров

Румен Гашаров е роден в Пловдив, но по-голямата част от живота му преминава в София. Той е един от първите възпитаници на новосъздадената през 1954 година Художествена гимназия. Сред съучениците му са Любомир Прахов, Боян Димитров, Радослав Лилов, Стефан Гацев, Румяна Ганчева, Бисера Дженева (Прахова), Димитър Казаков, Никола Заров, Генчо Симеонов, Георги Кьосеилиев. Дипломата му е първата, издадена от Художествената гимназия – № 1. През 1956 година е приет във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ (Художествената академия) в София. Първите две години учи рисуване при проф. Борис Митов, а от трети курс – живопис в класа на проф. Илия Петров. Завършва с отличен през 1962 година. Участва активно в художествения живот. През годините подготвя повече от петнадесет самостоятелни изложби и представя свои произведения в различни общи художествени експозиции в България и в чужбина. Удостоен е с различни награди за своя принос в българското изкуство.

От изложбата в СГХГ

1977 Получава първа награда за живопис от първата международна изложба „Хуморът и сатирата в живописта“ – Габрово ’77 за картината „Прогноза“.

1984 Удостоен е с годишната награда на СБХ „Владимир Димитров – Майстора“ за изложбата в Габрово.

1987 Удостоен е с „Наградата на София“ за юбилейната му изложба от 1986 г.

1989 Получава първа награда за живопис от Национална изложба „100 години София – столица на България“ за триптиха „София“.

Той беше номиниран отново за годишната награда на СБХ „Владимир Димитров – Майстора“ 2021 за изложбата си в галерия “Стубел”„Ретро - спекции“, февруари 2020 година.

Портретът също е много важен за Румен Гашаров. В центъра портрет на Кольо Карамфилов

По предложение на кураторката Станислава Николова настоящата му изложба в СГХГ е допълнена и с рисунки. “В рисунките може да се види тази бързина на скициране, да не се забрави идеята или зародилата се мисъл да бъде запомнена през това, което той бързо ще скицира. След това тя може да прерасне в акварел или в по-силно разработена творба докато се стигне до големите формати на неговите живописни платна. И това са стотици рисунки при него.“  Допълва Аделина Филева.

От изложбата в СГХГ

Изложбата продължава до 12 февруари 2023. Не я пропускайте, може би ще откриете една София, която живеейки в нея, не познавате. А това си е преживяване! !≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на СГХГ

[vprki]

Критичен поглед: При Гашаров интелектуалният подход и „наив” са в парадоксално съжителство

Между множеството далечни спомени, пазя и един от края на 70-те години на миналия век, от зората на моето „чиракуване” като току-що прохождащ уредник в Националната художествена галерия. Пише за „въпреки.com” изкуствоведът проф. Чавдар Попов, провокиран от изложбата на Румен Гашаров /на снимката/ „Ретро-спекции“ в галерия „Стубел“.

Бях натоварен с приятното задължение да разведа из постоянната експозиция известния руски художник Анатолий Никич. В момента, в който застанахме пред картината на Стоян Венев „Изненада”, в която горският стражар, въоръжен с пушка, е насочил жаден взор към къпещата се, надарена с пищни форми мома, Никич ме погледна някак малко смутено и отрони: „Знаете ли, струва ми се все пак, че вицът в картината в някаква степен е противопоказен на живописта”. Захванах се да разяснявам, че авторът, освен живописец, е известен най-вече като карикатурист и че всъщност именно в тази област на художественото творчество е, така да се каже, неговата основна стихия.

Спомних си този далечен епизод, когато разглеждах изложбата на Румен Гашаров. Появилата се на пръв поглед неочаквана асоциация ме накара да се замисля отново за този проблем. Така ли е наистина? Днес мога да заявя – и да, и не. При Венев сюжетната фабула, комичното се разполага, така да се каже, на първично равнище, докато при Гашаров имаме нещо, което на английски се нарича second order, т.е. визуално-пластическа рефлексия, повдигната „на втора степен”. Реалността не се интерпретира простодушно, непосредствено, а бива подложена на допълнителна „семиотизация”, която предполага разчитането на визуалното послание в рамките на далеч по-широк социокултурен контекст.

Голяма част от образния свят в картините на Румен Гашаров е преминал, ако можем така да се изразим, своеобразна „вторична обработка”, филтриран е през призмата на определена иронична дистанция по отношение на тоталната, изпълнена със стереотипите и клишетата на масовата култура визуална реалност, сред която живее съвременният градски човек. С други думи – отвъд сетивната атрактивност се разполага и един втори концептуално осмислен пласт на образа, който разкрива меката ирония, абсурдизмите на „тихото” и сякаш незабележимо в своята тривиалност делнично съществуване.

Гашаров е живописец, при който интелектуалният подход и онова, което наричаме „наив” осъществяват парадоксално съжителство. Естествената му еволюция го води логично от картината към обекта („Жълтият мотоциклет”, 1972, „Клоун”, 1974, „На таванчето”, 1978). Охотно използва колажа и асамблажа („Телефонна любов”, 2005), споделя уроците на модерната живопис, получени, в частност, от Фернан Леже („Грузинско семейство”, 1969). В същото време в някои от най-привлекателните си платна, авторът се отдава на фини, деликатни тонални хармонии и разкрива най-очарователните качества на „чистата” живопис.

Често художникът разработва определени градски мотиви, рисува фигурални композиции (най-запомнящите се от тях са своеобразни парафрази на античните идилии), живописва женски глави, които не носят портретни характеристики, а представляват по-скоро тип лица, отразяващи определени съвременни, понякога съмнителни модни и естетически щампи („Червило”, 2014, „В розово”, 2010).

В книгата си „Постмодернизмът и българското изкуство от 80-те – 90-те години на ХХ век”, публикувана през 2009 г., във връзка с въпроса за възможни определени референции спрямо постмодернизма у някои автори, които използват клишета от всекидневието бях писал, че през 80-те години подобни художници у нас се броят на пръсти. Тогава отбелязах, че един от малцината по това време е Румен Гашаров, когото можем, с всички неизбежни уговорки, да определим като „пред-постмодернист”. Подобен тромав етикет е донякъде оправдан, като имаме пред вид съзнателното използване на образност от сферата на баналното (ковьорчета), на кича, на имперсоналния технологичен реквизит. За разлика обаче от постмодернистките насоки, Гашаров запазва висока степен на социален критицизъм и един особен „езоповски” език”, особено актуален в ерата на „развития социализъм”.

Сегашната камерна „ретро-спектива” на Румен Гашаров в галерия „Стубел” ориентира публиката, и най-вече по-младите зрители, към актуализирано възприемане и осмисляне на творчеството на този ярък художник, определено разполагайки го в далеч по-широка от обичайното историческа перспектива. Бихме могли да се уверим за сетен път, че нашето изобразително изкуство от близкото минало е твърде по-многопластово и по-проблемно от нерядко битуващите едностранчиви представи за него. ≈

Текст: Чавдар Попов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Живописта на Атанас Парушев излъчва страст, кара картините му да греят и светят отвътре

Прекрасна е изложбата на Атанас Парушев-Шока в едно от пространствата на ГХГ „Владимир Димитров-Майстора“, открита на 1 февруари, когато бе отбелязана 141-та годишнина на забележителния ни. Тогава бе връчена и Националната награда за живопис на негово име на великолепния Румен Гашаров /на снимката пред картини на Парушев/ и извънредно посмъртно на твореца Румен Жеков (01.03.1960 – 30.06.2022).

За Наградата в следващ наш текст. Припомняме, че по статут на Наградата художникът, спечелил този най-престижен приз на следващата година представя своя изложба в галерия „Владимир Димитров-Майстора“. И точно поради това преживяхме в истинския смисъл забележителната изложба на Атанас Парушев, носител на наградата 2022 година. Мнозинството от картините, специално за експозицията в Кюстендил са създадени в последната година, а има и две, които художникът е нарисувал  в първия месец на 2023.

Атанас Парушев ГХГ "Владимир Димитров-Майстора", 2022

Публикуваме словото на изкуствоведката Яна Братанова, която го предостави на „въпреки. com“, за изложбата по време на тази годишната церемония по връчване на Националната награда за живопис.

През 2021 от месец февруари до месец май в Национална галерия – Квадрат 500 беше представена изложбата на Атанас Парушев с неговата абстрактна живопис, която стана повод за така високото отличие и Наградата за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора 2022.

От изложбата на Атанас Парушев в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил

По статут на Наградата, днес Атанас Парушев представя изложба от знакови, скъпи теми и идеи с богата история, които защитава във времето с нестихващ интерес, дълбочина и със своята досущ монашеска вглъбеност и отдаденост, докато материята на произведенията му не бъде обляна от „светлината на Тавор“, за която Атанас Парушев споделя: “светлина, която да излъчва пред картината мистична аура, духовно  пространство, което да спре, да всмуче зрителя в себе си, да го накара да се разходи замислен из вътре.“

Атанас Парушев "Дървета през зимата" /л/ и "Борът" /д/, 2023

Това може да бъде предизвикано от образа на Бора, на дръвчето ��  символ на персоналното израстване на всеки човек поотделно, както самият автор отбелязва: „..Закони, морал, религии, не помагат да стане светът малко по-хубав. Всеки сам – да расте като борчето, да се огъва насам – натам, да се оглежда.“ Идеята му е в бора като образ да открие символичен израз на личностното, на съвършенството и на процеса към него. В експозицията Атанас Парушев представя последно създадените „Борове“ от серията, която започва още през 1985. Оттогава той закодира символа на дзен-будистите – Бора в своите фигуративни и абстрактни платна. А преклонението му към Ван Гог е още от детските му години. Почит към Винсент отдава със серия произведения, а картините (диптихи) във формата на разгърнати свитъци са така съкровените лични „Реквиеми“, които Атанас Парушев започва през 2014 и завършва през 2022. И всички те заобградени от знаковите му „Вертикали“ – цикъл от абстрактни, предимно голямоформатни произведения, които художникът работи от началото на 1990-те и до днес. Подчертано психологически вариации, характеризиращи се с хармоничното въздействие между цветове и равновесие. Като в „Червено и черно“, картината която представя и е част от серия посветена на Анри Мари – Бейл, по-известен като Стендал, за чиито символно натоварени цветове споделя:

Атанас Парушев "Разходката на М."

„Черният цвят – това е Космосът. Потъваш в него там, където няма нищо човешко. Хваща те за гушата и те води към лудостта, а червеният е онзи, който от време на време ти напомня, че си човек и ти помага да си поемеш въздух.“

От началото и края на 1990-те до 2001 в своите ритмично-геометрични композиции, предшестващи напълно изчистения вертикал Атанас Парушев изследва цвета, неговата дълбочина, скалата светло/тъмно, градирания или цели серии. Експериментира със свойствата на цвета, геометричните фигури и техния ритъм. Сред тях, създава серия от „Т-образни вертикални композиции“ – пресичащи се вертикални линии с два или повече хоризонтала, които образуват една или повече „Т“-образни букви. Формален знак, който е често повтарящ се в платната на Атанас Парушев от онова време, който ако тогава се появява за да обозначи „Мост над Босфора“ или нещо съвсем отдалечено от буквата „Т“, която напомня по-скоро на закодиран знак, вид йероглиф, композиционно вплетен във водопада от цветни ивици, то тук в цикъла, който Атанас Парушев представя за пръв път, по който работи през последната година и озаглавява „М“ – самият писмен знак, буквата „М“ като графика е повод за абстракция. Тя е и първата буква от името на любим човек, а всяко от наименованията на композициите е изцяло подчинено на „М“ – „Обърнато М“, „Плитките на М“, „Нощта на М“, „Разходката на М“…

От изложбата на Атанас Парушев в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил

А днес е празник, сред живописта на Атанас Парушев, чиято ръчно направена боя, шлифована с любов и с безкрайно внимание, досущ като скъпоценен камък излъчва страст, която кара картините му да греят и светят отвътре.

Яна Братанова

1 февруари 2023

Художествена галерия – Кюстендил

Яна Братанова е дълбоко свързана с изкуството на Атанас Папушев едва ли не от детските си години. Може именно той, без да подозира  и родителите ѝ, разбира се я насочват да избере изкуствознанието.

Яна Братанова

Тя е куратор на неговата забележителна изложба 2021 в Националната галерия, Квадрат 500, за която художникът бе удостоен миналата година с Националната награда за живопис „Владимир Димитров-Майстора“. Тогава тя написа за „въпреки.com”: „Атанас Парушев поставя искреността в изкуството на пиедестал. Той притежава мощно изразено, дори религиозно отношение към рисуването и поставя искреността в изкуството на пиедестал, рисувайки единствено тези картини, които не би могъл да не нарисува. Избягва публичността и трудно говори за собственото си изкуство. Пред платното обаче той е винаги емоционално „оголен” и откровен.“ /целия текст може да прочетете тук /.

От изложбата на Атанас Парушев в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил

За финал на този текст ще цитираме отново Яна Братанова, чиято магистърската работа е на тема: „Атанас Парушев – Шока и първият випуск студенти по живопис на проф. Иван Кирков в Художествената академия“. “В стаята звучеше любимият джаз, а професорът, седнал зад работното си бюро, сякаш в сцена от филма-изповед „Иван Кирков или да се спасиш в спомена“ на режисьора Атанас Киряков, скъси дистанцията мигновено и ни потопи в своя свят. Това се оказа и последната среща между ученик и учител. Тогава проф. Иван Кирков сподели впечатлението си от последните работи на Атанас Парушев, които вижда на негова изложба. „Тия картини, които беше сложил там, стояха като някаква стара богаташка къща от Възраждането. Тежък дъх на килим, на нещо много дълбоко стаено и любовно, то много чувствено, бе!“. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Любен Зидаров илюстрира за пети път Андерсен

215 години от рождението на Ханс Кристиан Андерсен се навършиха на 2 април тази година. За съжаление, светът е обсебен от вируса COVID- 19, който надмина по популярност даже най-омразните диктатори в човешката история, въпреки че е неодушевен. Заради това не можа да бъде и отбелязан подобаващо Международният ден на детската книга, който е в деня, когато е роден Андерсен.

Неотдавна, когато все още можеше да се ходи на изложби, се видяхме с Любен Зидаров. Отново в прекрасна форма и с желание за работа. И от дума на дума, пак стана дума за илюстрацията. Не се въздържах, извадих диктофона и Любен Зидаров сподели, че е започнал да прави за пети път илюстрации по приказките на Андерсен. И сподели: „Зачовърках се пак с Андерсен - за пети път. Четох превод от датски. Тяхното мислене върви по друга посока, има друга физиономия, има друг нюанс. Затова буквалният превод от датски, като че ли прави нещата малко по-скучни. И слава Богу, преведени са от ��ветослав Минков навремето и хубаво е, че Светослав Минков е уловил точно красотата на Андерсен. И я е предал с българската реч”, сподели Любен Зидаров.

С Любен Зидаров се заговорихме на изложбата на Румен Гашаров в галерия “Стубел” в началото на годината - снимка Мариана Маринова

И добави: „И от един месец го човъркам. Едната приказка е „Медният глиган”, другата е „Жабата” и също „Нощната шапка на стария ерген”. Това са приказки за възрастни. Той е за мен големият автор. Задавали са ми въпроса за „Хари Потър“ – какво ще кажеш за гениалността на автора. Гениални автори няма, на мен ми направи впечатление от това, което знаем за фантастиката. Каква литературна стойност има, не ме интересува. Това е работа на други – изкуствоведи, академици… Мен ме занимават хрумванията на автора и се опитвам да ги доразработя така, както аз ги усещам. Може би при „Хари Потър“ ме занимаваха други неща. Не от желание да бъда по-различен. Да бъда по-близко до това, което е основа на поредицата. Мъчих се да му хвана нишката”, сподели още Любен Зидаров.

“Жабата” - илюстрация на Любен Зидаров по приказката на Андерсен - снимка от книгата в превод на Светослав Минков, издадена от „Народна младеж” през 1976 година 

Преди време в разговор за „въпреки.com” художникът беше казал: „Аз съм почнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже първите илюстрации, които направих, бях ученик в гимназията. Мисля, че беше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет направих ги по форма’та на книгата, която бях прочел, изрязах ги и ги налепих вътре в страниците, да изглежда, като че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета детски, които бяха предназначени за деца и юноши. Почнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков. Като постъпих в Академията живописта беше като мое второ занимание, Много, много не си давах зор там, защото виждах, че нещо не става. Правих си само етюдите, които бяха в учебната програма. С моя професор имах доста неприятности, защото той непрекъснато ми правеше бележки, че занемарявам живописта, за да правя илюстрации”, казва Любен Зидаров.

“Нощната шапка на стария ерген” - илюстрация на Любен Зидаров от същата книга

После се връща към живописта след пребиваване в ателиетата в Париж и има чудесни живописни картини и автопортрети. С присъщото му майсторство, но и чувство за хумор. Но после „първата ми любов илюстрацията ме грабна и на нова сметка се започна. И сега, както гледам, продължава да ме държи. Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”. И още: „Радвам се, че все пак голяма част от творческия ми живот е отишъл в илюстрации, има направено в тази област. Много пъти са ми казвали „вашите илюстрации ги познавам, ние като деца…”, даже има и смущаващи, и радващи. Смущаващото е, че едно старче ме застигна веднъж, но едва се клати и можа да ми каже: „Аз ви познавам. Израснал съм с вашите илюстрации“, смее се Любен Зидаров.

Част от ателието на художника

А сега на нашата среща в галерия “Стубел” продължи: „Илюстрацията трябва да бъде съставна част от мисълта и света на произведението на автора. Пък няма значение в каква книга ще бъде. Да въздейства по същия начин, както въздейства текстът. Разбира се, говоря за автори, които наистина имат какво да кажат. Които си имат своето съдържание. Искам да бъда съучастник в това, което е предложението на автора. Това е моята позиция. До колко е права, доколко не, не знам, но аз си я следвам откакто съм започнал да работя. Какъв е смисълът да повториш абсолютно това, което авторът е казал. Че ако не го допълниш, няма смисъл от илюстрацията. Ти ставаш съавтор тогава. Както например Хашек е направил за Швейк. Никой не може да си представи тази книга за Швейк без илюстрациите на Йозеф Лада. Даже специално заведение има в Прага с неговите илюстрации. Те са съставна част от произведението”, каза Любен Зидаров с чаша червено вино в ръка на една изложба, когато можехме да посещаваме галерии. Надяваме се, че скоро ще може пак да се виждаме там.

Книгата с приказки на Андерсен в превод на Светослав Минков, издадени от „Народна младеж” през 1976 година с илюстрациите на Любен Зидаров 

А сега да се върнем на Андерсен и на Международния ден на детската книга. По този повод помолихме Хелле Далгор, прекрасната преводачка от български и руски на датски език, да ни напише нещо по този повод. И тя ни прати чудесен текст за това как са я съпровождали приказките на Андерсен от ранното й детство /можете да прочетете тук/. А нейният текст беше аранжиран и с илюстрации от Любен Зидаров на приказки на Андерсен в превод на Светослав Минков, издадени от „Народна младеж” през 1976 година. За тези свои илюстрации, той получава златния медал на Лайпциг, наградата „Борис Ангелушев” на Съюза на българските художници, почетната грамота „Ханс Кристиан Андерсен”, и наградата „Славяна”. В края на тази книга има и текст от Любен Зидаров, в който обяснява как е работил над илюстрациите. Отначало се е опитал да представи героите на приказките като наши съвременници.

“Новите дрехи на царя” - снимка от същата книга

„Опитах да мисля върху един съвременен Андерсен – героите облечени като нас, не с рединготи и цилиндри, а с костюми последна мода. Жените – с елегантни рокли и прически, архитектурата – от алуминий и стъкло, каквато е днес по света. Започнах с приказката за младия човек, който искал да стане непременно поет, и то на Великден, да се ожени и да заживее с доходите от своите произведения, но глух и сляп за поезията в живота, той могъл да я види едва след като сложил очилата на врачката, при която отишъл за съвет. С „Огнивото” се получи една интересна съвременна фантастична приказка. А „Новите дрехи на царя” действаха като сатира срещу суетния свят на днешните парвенюта.

Музеят на Андерсен в родния му град Оденсе, Дания - снимка архив

След като нарисувах няколко илюстрации, спрях, погледнах ги след няколко дни, и то с учудване. От Андерсен нямаше дори и следа, той беше изчезнал. Вместо него пред мен стоеше друг автор. Той можеше да бъде Светослав Минков, Йордан Радичков или Ивайло Петров, но в никакъв случай този, чиито приказки илюстрирах. Значи трябваше да изоставя пътя, по който бях тръгнал, и да видя приказките в историческа дистанция. Заех се да изучавам фраковете и цилиндрите, дантелите, газените лампи, тапетите на цветя. Архитектурата на дървените къщи не представляваше трудност; няколко пъти бях ходил в Германия, Австрия, Чехия и Полша, където съществуват цели градове, запазени в техния старинен първоначален вид. За каляските и пощенските коли започнах да ровя по списанията, енциклопедиите, юбилейните марки за писма. Знаех, че без познаването на необходимия реквизит няма да мога да нарисувам нищо. Трябваха ми столове (селски и градски), кани за бира с капаци, ескимоски колиби, огниво, чекръци, бъзови клончета, гербът на Дания, три кучета булдози, войнишка униформа, торен бръмбар, рамка на огледало и пр., и пр.”.

“Медният глиган” - от същата книга

Тогава обаче му предстои пътуване до Швеция и Дания, а то осигурява това, което му липсва – климатът на Андерсеновия свят. „Там наистина имах чувството, че цяла Дания е приказка от Андерсен. Намерих се сред неговите герои, без да съм ги търсил – в курника на грозното пате, в замъка на Холгер датчанина, на улицата с малката дървена къща на стария Антон от Айзенах…. Колоритът на приказките го видях по къщите, ту червени кирпичени, ту варосани. Дървените греди – боядисани в кафяво, зелено, жълто, до яркочервено. Работата ми като че ли тепърва започваше. Изоставих изцяло мисълта за частична преработка на първото издание, то държеше твърде далечна връзка с родината на писателя. Това обстоятелство приех като основен недостатък, при все че всъщност на него трябваше да погледна като на нещо съвсем естествено. Книгата е илюстрирана от българин, а не от датчанин. На японските издания на приказките, например, са нарисувани японци. Грозното пате – в ръцете на японски селянин, а в далечината – дървени датски къщи. Всички чужди издания носеха илюстрации с по-голямо или по-малко отклонение от това, което аз считах за основно”.

Любен Зидаров - снимка Стефан Джамбазов

Това беше част от текста, който написа Любен Зидаров тогава за работата си по онова издание на Андерсен. Той завършваше така: „Работилницата на илюстратора обикновено интересува читателя малко или никак. Никой не се затрогва от това, че писателят ще преписва много пъти своето произведение и художникът ще пълни кошчето с готови творби, ако резултатът е нулев. Читателят се вълнува не от това, което търсиш, а от това, което си намерил. Но да намериш преди всичко автора на литературното произведение в съжителство със собствените си творби, които трябва да водят въображението на читателя наравно със словесния текст, защото тъкмо това е голямата награда за художника.” А ние очакваме новите илюстрации на Любен Зидаров на приказки на Андерсен. Но ще завършим с думите на Хелле Далгор от нейния текст: „Четете Андерсен по време, когато има вируси, това ще ви помогне да преодолеете кризата!” Послушайте я! ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив