#Юлий Стоянов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Юлий Стоянов намираше във филмите си непознатото в познатото

„Преди няколко седмици ми се обади Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека, във връзка с деветдесетгодишния юбилей на Юлий Стоянов. Предлагаше да покажат в кино „Одеон“ неговия филм за Валери Петров „За възможността да се живее“. Като проду��ент на филма обещах да съдействам”. Написа Асен Владимиров, продуцент, режисьор и сценарист за „въпреки.com” /на снимката горе заедно с Юлий Стоянов/.

Трябваше само да придвижим някои технически подробности. А после беше обявено извънредното положение и прожекцията, насрочена за неговия рожден ден – 27 април, няма как да се състои. Може би по-нататък… Така се стигна до отбелязването на този юбилей онлайн. (на 22 април пък се навършват 100 години от рождението на Валери Петров – за него можете да прочетете тук - б. ред.)

Юлий Стоянов /1930 - 2011/ - снимка архив

Впрочем, Юлий Стоянов не обичаше юбилеите. Спомням си как се „дърпаше“ при споменаването на последния му юбилей приживе, преди десет години. Сега вече го няма и ние сме „свободни“ да го честваме. Тези редове са необходимо припомняне за един от най-ярките документалисти в историята на българското кино и за един изключителен човек, с когото имах шанса и привилегията да работя и общувам в продължение на трийсет и пет години.

Запознахме се на прожекция в кино „Дружба“ /днешното „Одеон“/ на неговия филм „След години“. Той беше създаден по повод стогодишнината от Априлското въстание, но във филма отсъстваше всякаква патетика, коят�� беше характерна при тогавашното разработване на подобни теми. Напротив, режисьорът анализираше темата за предателството, предхождащо това събитие. Изненада ме не само избора на темата, но и подхода. Снимачният екип беше пристигнал  в родното село на Нено Терзийски - Балдовеца, човека, който издал на турските власти решенията на събранието в Оборище. Режисьорът разговаряше с днешните съселяни на предателя, но не за да обвинява или произнася присъди, а да разбере тяхното отношение към това деяние, да разсъждава върху въпроса дали и доколко предателството е част от българската народопсихология.

В тази връзка искам да цитирам и откъс от едно разсъждение на Юлий Стоянов за българската народопсихология, която беше основна тема в неговото творчество: „Хората казват – ама само българите ли сме такива? Оказва се, че по силата на определени исторически обстоятелства българите си имат някаква специфика. И тая специфика, като се извади, лъсват такива едни неща – не съвсем каквито трябва да бъдат. Но наистина българинът трябва да не се поддава на всякакви изкушения – и емоционални. А малко повече да има възможност да мисли. Умният човек не трябва да има посредствена позиция, а трябва, като чуе различните становища, малко да се помъчи да разсъждава. Много неща могат да бъдат решени чрез анализ. Оказва се, че чрез емоции доникъде не се стига – най-много да се изпобием…“.

Работен момент /от ляво надясно/ Асен Владимиров, Емил Дюлгеров /ас. оператор/, Иван Цонев /оператор/ и Юлий Стоянов - снимка архив

Срещата ми с Юлий Стоянов промени посоката на моя живот. Завършвах право в Софийския университет, но той ме покани да сътруднича в негов филм като асистент режисьор. Ходех на снимки, стоях с него ��о цели дни в монтажната. Ако трябва да взема назаем думите на класика, това бяха „моите университети“. И така, колелото се завъртя. Участвал съм под различна форма в двайсет и пет филма на Юлий Стоянов – като сценарист, редактор, продуцент, а в последния му филм „Срещи с Иречек“ и като сърежисьор. Да се говори за Юлий не е лесно. Повечето от хората, които го познаваха, го ценяха и обичаха. Те знаеха неговите достойнства. Но как да обясниш на останалите какъв е неговият принос за българското документално кино. Още повече, че филмите му почти не се показват вече. Впрочем, те не ��е показваха  кой знае колко често и приживе. А и той не беше от тези „борбени“ творци, които успяват да извоюват излъчване на филмите си в праймтайма.

За всеки филм Юлий натрупваше огромно количество материал. Например, за филма му „По начин най-благороден“, посветен на Съединението, операторът Иван Цонев засне с фотоапарат в различни библиотеки у нас и в чужбина стотици репродукции на статии и гравюри по темата. Чуждите статии се превеждаха, изваждаха се контактни копия на репродуцираните материали. Юлий надлежно си ги описваше, гледаше ги отново и отново, докато накрая оставаха няколко десетки, които невинаги бяха най-ефектните. Чуваха са иронични забележки от негови колеги, че „изсушава“ материала. Аз също съм бил разочарован понякога от този подход, защото се чувстваш някак си прецакан, хвърлил си огромен труд в издирвателската работа, радвал си се на малките си открития, за да установиш накрая, че трудът ти е бил напразен.

„България: база данни“ (2004), сцен. и реж. Юлий Стоянов - снимка архив

За Юлий Стоянов  беше по-интересно, по-важно, не да впечатли зрителя с непознат материал, а да го накара да открие непознатото в познатото. Трябваше ми време, за да проумея, че това е дългият път към простотата. Той ми даваше пример от прочутия документален филм на Анри Клузо „Мистерията Пикасо“. В него великият художник рисува върху едно стъкло, докато  камерата от другата страна внимателно следи процеса. Пикасо рисува бързо, почти неистово, на стъклото се натрупват очертания на фигури, лица, плетеница от линии, едни от други  по-интересни. Но идва моментът, в който художникът започва да трие нарисуваното, докато останат само няколко щриха, уловили най-важното с гениална простота.

Веднъж Юлий чу от мен английската дума „пачуърк“ /техника, при която отделни, различни по големина и цвят парчета плат, се зашиват едно за друго/. Той се вманиачи по тази дума, употребяваше я често с присъщата му тънка ирония, но и сериозно. В неговия метод на работа имаше такова съчетаване на различни на пръв поглед елементи, от които по странен начин се получаваше едно цяло. Юлий Стоянов не обичаше хронологичния разказ и всячески се стремеше да го разруши.  И нещо друго – изключително високият му критерий за етика в документалното  кино. Той никога не би направил филм за мизерстващи или за умствено непълноценни хора. Убеден беше, че има нещо неморално в това да експлоатираш нещастието на другите.

Спомням си, че по време на късния социализъм работехме върху филмова трилогия за работещите в туризма – по-скоро това беше едно изследване върху ценностната система на съвременния българин, върху народопсихологията от по-ново време. И взимаме интервю от една барманка, която в желанието си да наблегне колко е трудна нейната професия, започна да говори, че ѝ се налагало да преспива с някои от клиентите си. Аз настоявах да го включим във филма, интервюто си беше „шестица от тотото“, но Юлий категорично отказа. Той щадеше героите си дори от самите тях,  предпочиташе деликатната ирония, полутоновете, недоизказа��остта. Може би затова някои от зрителите не го разбираха и недоумяваха какво чак толкова има в неговите филми.

Юлий Стоянов и Иван Цонев - творчески тандем, преминал през годините - снимка архив

Нашето време е кресливо и все по-рядко срещаме подобен подход в изкуството. И затова е толкова важно да пренесем спомена за един изключителен творец и достоен човек, какъвто беше Юлий Стоянов. Накрая, юбилейно онлайн, искам да предложа на аудиторията на сайта „Въпреки“ следните линкове към три филма на Юлий Стоянов:

„30 май – 2 юни“ – 1968 г., 8 мин. /един от последните „Фокуси“, пуснати в производство от Радой Ралин/

https://vimeo.com/405819448

password: 30may

„България – база данни“ – 2004 г., 57 мин.

https://vimeo.com/405811982

password: bazadanni

„Срещи с Иречек“ – 2009 г., 78 мин.

https://vimeo.com/340918288

password: Irechek

Текст: Асен Владимиров

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: Някога преди много години, за които пише Асен Владимиров, Юлий Стоянов ни запозна с него.Свързват ни не само колегиални и приятелски чувства, а и специалното, което винаги носеше в себе си и около себе си Юлий. В края на миналата година Асен Владимиров получи Голямата награда „Златен ритон“ за филма си „Жертва на пешки”. Може да прочетете разговора ни с него за филма, където той отново говори за работата си с Юлий Стоянов и какво е научил от него /тук/. А ние от своя страна си припомняме познанството и приятелството с Юлий – винаги готов да те изслуша и деликатно да ти помогне. И работещ над филмите си извън всякакви срокове, притесняващ се, че нищо не се получава, според него. Но накрая обаче резултатът се оказваше друг  – блясък и мъдрост…≈

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Валери Петров или „добрите писма са на път“

„Каквото и да прави злото, то е нетрайно.“ Това са думи на Валери Петров. И още един цитат: „Не зная. Има толкова различни нещастия, които постигат човека. Днес огромната част от човечеството е невероятно нещастна“.

С усещанията в сложната ситуация не само в България, но и в света, като че ли този толкова талантлив и духовен, обичащ човек ги е написал днес с дълбоко разбиране към човека. На 22 април се навършват 100 години от рождението му, отиде си от нашия свят преди почти шест години. Но остава завинаги при нас с брилянтната си поезия, с ненадминатите си преводи, с драматургията си в театъра и в киното, с добротата си, с нежността на усмивката си… Някои искаха от него категорични позиции за едно или друго, но Валери беше друг – деликатен, морален, но не морализаторски, а с чувство за хумор и чувствителност. И в това беше неговата сила и коректив на обществото, което не винаги го чуваше или просто не желаеше да го слуша. Сега ние мълчим, а така ни се иска отново и ��тново да му ръкопляскаме след препрочитане на поезията му, след гледането за кой ли път на филмите по негови сценарии, защото всеки от нас носи в сърцето си огромна обич към Валери Петров не само към прекрасните му стихотворения, пиесите му, прекрасните филми по негови сценарии, брилянтни преводи, но с неговото невероятно присъствие сред нас. Нежен, деликатен, но винаги с ярка гражданска позиция, изразена по-скоро като болка, като състрадание и вопъл. Светът ни без него обедня без благия му поглед и тази негова незабравима добра усмивка.

Валери Петров - снимка Стефан Джамбазов

И сега някак си, принудени от обстоятелствата, сякаш сме се скрили в нашата „лунна стая“ и си припомняме строфи от поезията на Валери Петров не само, защото тихо ни се иска да го отбележим и почетем. Много ни се иска в трудните моменти да го чуем, да ни се усмихне и да ни даде и повече кураж и търпение. И се включваме в кратък диалог между неговите стихотворения, може би…

„По стените бели

ний плетем дантели

и тъчем гоблени,

от сребро облени.“ /“Лунната стая“/

………

„По съкращение на щата

бе уволнена радостта

и се разбъркаха нещата,

подобно есенни листа.

Не ми е хубаво и даже,

направо доста ми е зле.

Какво в утеха ще ми каже

това разкаляно поле?

Какво тез къщи с балкони,

неогласявани от смях,

таз Витоша под небосклони,

останали без чудо в тях?“ /“Тъжен миг“/

И Въпреки това:

„Мисля си: значи когато

бях вчера така натъжен,

листчето с радост богато

е вече летяло към мен!

Значи така ни се струва

понякога черен светът.

Хора, недейте тъгува –

добрите писма са на път!!!“ /“Добрите писма“/

“На малкия остров”, сцен. Валери Петров, реж. Рангел Вълчанов - снимка архив

През 2005 година забележителният режисьор документалист Юлий Стоянов /Светла му памет! На 27 април отбелязваме 90 години от рождението му/ направи филма "За възможността да се живее" по случай 85 години от рождението на Валери Петров. Цитираме казаното тогава от режисьора за избора му като авторско решение: „Случи се миналата година да правя филм за Валери Петров. Не "случи се", а много отдавна исках да го направя. Заснехме разговор с Валери Петров, който се оказа много голям, затова направихме нещо като "първа част", но която си е самостоятелна. Нарича се - "За възможността да се живее". Предварително си говорихме, как да го направим, за да не стои Валери неподвижен непрекъснато пред камерата. На филмите с "говорещи глави" вече им мина модата. Но аз избрах все пак Валери да стои пред камерата, да говори и на който му е интересно - да слуша, на който не му е интересно – да не слуша. За мен всяка негова дума беше важна. И според мен той каза неща, които пред никого не е казвал, които ние, слава богу, успяхме да изтръгнем и които са част от историята на българската литература. А и на българската история, изразена по определен начин чрез един човек на духа и на словото, който е доста високо. Затова поех риска точно така да присъства във филма, а не да ходи насам-натам. Казвам го, защото филмът се хареса много, но някои питаха: „Не можеше ли малко да го раздвижиш? Освен това какво ще разберат, да кажем, учениците? Не трябваше ли да се направи по-достъпно?" Ако има възможност, ще го направя в другата част. Валери много интересно говори за преводите си и разчитам те да бъдат "покрити" предимно с Шекспир и с всички ��ъзможни постановки с негов превод, от които също може да се получи „кинематографичност". Филма работихме с Ицко Финци, който помогна много да стигнем до това, което трябва. Разбирате, че и досега не съм се отказал от този начин да изсушавам нещата, да ги оставям такива, каквито са, и да не използвам могъщата сила на киното - с целия риск за това и с цялата отговорност."

“Рицар без броня”, сцен. Валери Петров, реж. Борислав Шаралиев - снимка архив

Пиесата му „Театър, любов моя“ продължава да се играе в Театър 199 „Валентин Стойчев“, постановка Касиел Ноа Ашер. Прекрасната пиеса на Валери Петров е написана специално за големите и незабравими актриси Таня Масалитинова и Славка Славова. Но това е и голямото обяснение в любов на поета към театъра. Неговите театрални текстове, между които и не малко за деца остават, а повечето радват и са обичани вече поколения. Казал го е толкова красиво, но не без ирония и тъга:

„Маски навсякъде, маски различни,

маски красиви за грозни сърца,

маски невидими, плътни, отлични,

които приличат досущ на лица,

маски – откакто се помним, защото

ний роби на фалша сме и той е наш крал,

и така е гласяло и латинското мото

на театъра, в който е Шекспир играл:

„Totus мundus agit histrionem”,

тоест „актьорствува целият свят”.

Да, откакто се помним, ний кръжим и се гоним

в един таен, безкраен и велик маскарад…“

“Йо-хо-хо”, сцен. Валери Петров, реж. Зако Хеския - снимка архив

Друга голяма любов на Валери Петров е киното, но едва ли само това е причината едни от най-хубавите български филми да са по негови сценарии. Работил е и с великолепни режисьори като Рангел Вълчанов, Борислав Шаралиев, Зако Хеския… „Един снимачен ден“ /1969, реж. Борислав Шаралиев/ е личното му любовно обяснение към киното – отново топло, самоиронично, усмихнато и пак с малко тъга. Изключителният дебют на Рангел Вълчанов „На малкия остров“ /1958/ по сценарий на Валери Петров е от най-вълнуващите български филми, който слага начало на най-доброто в националната ни кинематография. А посветените на детството като специално състояние на духа „Рицар без броня“ /1966, реж. Борислав Шаралиев/ и „Йо-хо-хо /1981, реж. Зако Хеския/ са истинско посвещение в любов и разбиране на децата. Или казано с думите на Валери Петров: „Колкото и да се мисли умъдрен от живота, човек си остава дете в не малка степен.“

На първото голямо литературно четене след промените в 65 - а аудитория на Софийския университет тя не можеше да побере хората, които искаха да чуят думи, които не бяха слушали през годините на тоталитаризма. Сред поетите, които четоха свои стихотворения беше и Валери Петров. И сред цялата бушуваща емоция на залата той прочете едно свое стихотворение за Ян Палах – самозапалилия се чешки младеж в знак на протест срещу съветската инвазия и на „братските страни”, нахлули в страната му през 1968 година, за да задушат „Чешката пролет” – една от нереализираните възможности за социализъм с човешко лице. Очевидно, Валери е бил написал това стихотворение много отдавна, но едва тогава го прочете за първи път. И в него нямаше мекота, а позиция, за липсата на която някои го обвиняваха през годините. Да го припомним, за да разсеем тази илюзия:

Валери Петров чете стихотворението си “Самоизгаряне” в 65-а аудитория на СУ “Св. Климент Охридски” - снимка Стефан Джамбазов от филма “Надежда” /реж. Стефан Джамбазов/

САМОИЗГАРЯНЕ

„Ян Палах не е между живите вече,

Ян Палах е нейде далече, далече,

Високо там нейде във въздуха син,

над Прага трептящ като дъх на бензин,

Един миг, едно тяло с пламтящи коси -

преди миг само бил и вече не си …

Ян Палах го няма, а у нас нито звук,

Ян Палах го няма, а ней сме си тук,

и бензинът е нашият и го помниме ние

как във лъскава струя от сондата бие

и как с него по бузите се мажат със смях

Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах !

Филми, книги, идеи, къде сте в живота ?

Нима сте измислици на два Дон Кихота

и нищо, и нищо от Вас не остава,

освен това облаче дим над Вълтава

и тоз вик “Свобода !” едва чут, едва чут

в януарския въздух, синьо - розов от студ ?

Ян Палах го няма и така ни се пада -

сега всеки си има своя вътрешна клада,

на която страхлив, разтреперан и ням,

се самоизгаря от мъка и срам !”

И това е Валери, мекият Валери… Но само припомняме, че през януари 1971 година на събрание на Съюза на българските писатели само той и още четирима писатели Христо Ганев, Марко Ганчев, Гочо Гочев и Благой Димитров отказват публично да охулят руския дисидент Александър Солженицин, който беше удостоен с Нобеловата награда за литература през 1970 година. Изключват Валери Петров от БКП. Негласно е забранено да се издава, сякаш го няма. В това време той работи и активно и довършва 25 - годишния си труд да  превежда Шекспир в сътрудничество със световно признатия шекспировед проф. Марко Минков. Колосален труд в четири тома! След тях превежда и „Фау��т“ на Гьоте. Те са част от цялата му активна преводаческа дейност.

Валери Петров и Анжел Вагенщайн в НХГ - снимка Стефан Джамбазов

Последната ни среща с Валери Петров беше в залите на Националната художествена галерия на 6 февруари 2014 година, която остави в душата ни много светъл и жизнеутвърждаващ спомен. Това беше уникален момент – вечер, която ще остане в историята – поетът Валери Петров и писателят и сценарист Анжел Вагенщайн с чаши вино в ръце сред творбите на Борис Ангелушев. Самата изложба посрещаше с есе на Валери Петров, изложено на почти цяла стена. Писано дни преди това на 28 януари като негово посвещение за Борис Ангелушев, който е бил близък с неговите родители, а и с младия Валери. Дори го е рисувал. В него поетът си спомня за забележителните му илюстрации към разказите на Исак Бабел, ликвидиран от сталинския режим. Но и цитира Пенчо Славейков, прекланяйки се към Борю, както са  наричали Ангелушев приятелите му: „Главното си остава талантът, това, за което синът Славейков е казал: „Що е Божа дарба, то за свят е чудо”…А чудесата не се обясняват”. Самият Валери Петров беше /е/ едно чудо. Почина на 27 август 2014. Беше шанс да живеем в неговото време, а то продължава… Преди четири години по повод 96 години от рождението на поета Валери Петров на фасадата на дома му на ул. „Елин Пелин“ в София в бе поставена паметна плоча.  По идея на семейството му на нея е рисунката на Борис Ангелушев на Валери като млад. Скулпторът Иван Продев е пресъздал гравюрата в гранитния камък.

Паметната плоча на дома на Валери Петров в София - снимка Стефан Джамбазов

В София има и още едно място, в което продължава животът на поета – малката книжарница „Нисим“ на бул. Васил Левски“. Създава я неговата дъщеря, забележителната преводачка от италиански и френски Бояна Петрова /1948-2017/. Кръстена е на дядо й, бащата на Валери Петров Нисим Меворах, виден юрист и дипломат. На видно място там е пишещата му машина, една от малкото за времето си с шрифт на кирилица и латиница. Сега за книжарницата се грижи внучката на поета Ани Хаджимишева, която винаги споделя как е израсла сред книгите и колко любимо място за нея е бил кабинета на дядо й…А той е все така съхранен, като че всеки момент ще влезе домакинът.

Приживе Валери Петров не обичаше честванията, юбилеите…Не би било честно към него да отбелязваме апотеозно неговото столетие, защото той и творчеството му са лично, интимно вълнение за хората, които го познават и обичат. Валери едва ли е подозирал колко е направил за душите ни. Може би, сега в своята не „лунна стая“, а звездна ни гледа и отново ни дава доброта и мъдрост.

„Напоследък констатирам, че колкото повече човек н��предва в живота, толкова по-колеблив става пред тези екзистенциални проблеми. Докато сме млади, не си задаваме така наречените "вечни загадки" и дори им се надсмиваме, а след това... Все пак ми се струва, че смисълът на живота е в самия него. Защо се плашим от небитието?“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Аудио-визуалното наследство и най-новото българско документално кино

С главоломното развитие на дигиталните технологии и тяхното агресивно навлизане в творческия процес в полето на аудио-визуалните изкуства и индустрии, документалното кино изживява съвременен разцвет и привлича към своите произведения все по-широки и разнотипни аудитории. Пише Росен Спасов, експерт в Българска национална филмотека /заглавието е на автора – б.р./.

Използването на новите технологии позволява на авторите да разширят традиционния арсенал от изразни средства и да поднесат посланието си по-атрактивно и по-иновативно. Спектърът от подходи непрекъснато се разширява, а възможностите за размиване на границите между видовете кино са все повече и изглежда, че много артисти са привлечени от тях.

В този контекст една привидно архаична форма на кинематографичен похват все още е широко застъпена в своята експлоатация и няма изгледи нейното влияние върху документалното кино да отслабне. Става въпрос за архивните аудио-визуални материали, които са част от световното културно наследство. В повечето случаи, когато говорим за тяхното използване във филмови продукции (документални или игрални), съответните автори издирват кадрите, които им трябват в държавни или частни културни институции като филмотеки, кинотеки, синематеки, филмови музеи и архиви, музеи за изкуства и други. Тези институции обикновено съхраняват материалите и при определени условия ги предоставят на филмовите продуценти. Към тях се добавя и нов смислов аспект, който допълнително обезпечава тяхното сигурно присъствие в документалното (и не само) кино.

“На своя 70-годишен юбилей ФИАФ (Международната федерация на филмовите архиви – бел. авт.) призовава целия свят: ,,НЕ ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ФИЛМОВА ЛЕНТА.‘‘ (…) В културно отношение филмовата лента е незаменима, а би могла да издържи дълго, особено под грижите на експерти. (…) Филмовите елементи, съхранявани във филмовите архиви, са оригиналните материали, от които се вадят всички копия. По тях може да се определи дали едно копие е пълно или не. С развитието на дигиталните технологии изменянето и дори произволното подменяне на съдържание ще става все по-лесно. Неоправданата подмяна или злоумишленото изопачаване обаче винаги могат да бъдат разкрити при сравнение с оригиналната филмова лента, ако тя е била правилно съхранена.‘‘ (”Манифест на ФИАФ”, Кино и време, бр. 3 (30), 2008, София, БНФ, с. 3-6). Особено в документалното кино изопачаването на фактите може да стане с пълна сила. Тук идва и важната роля на горепосочените институции, но за нея ще стане въпрос по-подробно в следващ текст от рубриката.

Споменатите нови технологии имат силно влияние върху архивните кадри. Дигиталното сканиране на филмовите оригинали във все по-високи резолюции и възможността за реставрация с все по-мощни софтуерни продукти превръщат архивните кадри във все по-привлекателен драматургичен и визуален инструмент в ръцете на филмовите автори. Паралелно с това обаче се разширяват и възможностите за манипулация на тези аудио-визуални изображения. Изниква въпросът за достоверността и етиката в документалното кино. Реалността се показва, но е твърде вероятно и нейното изопачаване за целите на съответната продукция или автор. Да не говорим, че цифровата революция позволява драстични намеси в дигитализираните материали, включващи дори премахване или добавяне на обекти �� картината. В крайна сметка историята на киното ще бъде натоварена със задачата да оцени финалните резултати, както в естетически план, така и по отношение на достоверността, но това е проблем, който никога не е изпадал от дневния ѝ ред.

Михаил Ром

Емблематичен е случаят с Михаил Ром и неговия легендарен филм “Обикновен фашизъм” (1965). Съветският режисьор използва извадки от оригинални архивни материали, чиято първоначална цел е да пропагандират национал-социалистическата идеология в Германия през 30-те години и по време на Втората световна война. Със средствата на монтажа той обръща смисловото, идейното, естетическото и политическото послание на използваните изображения, за да разобличи нацисткия режим и неговите злини. Използваните монтажни техники са прости, но експресивни и впечатляващи – обърнато възпроизвеждане, повторяемост на сцени и епизоди, стопиране на кадъра и други. Към тях Михаил Ром добавя ново музикално оформление и собствения си задкадров коментар, който е поднесен със спокоен и обикновен, но в същото време ироничен глас. Комбинацията от всички тези елементи представлява органично произведение с мощно емоционално въздействие върху зрителя. ,,Рядко завършекът на един творчески път е така триумфален, както при Ром. Неговият ,,Обикновен фашизъм‘‘ се превърна в истинско кинематографично събитие, което, мисля си, не е изгубило своето значение и днес. Особено днес. (…) Прегледани са милиони метри лента, документални филми и прегледи, хроника - за да се създаде най-внушителният анализ след „Нощ и мъгла” на Ален Рене - анализ на същността на нацизма. (…) Тук е целият Ром - интелигентен, ироничен, саркастичен, отдал се на стихията на „другия” филм и анализиращ един от най-страшните феномени на ХХ век - дълбоко, трезво и проницателно.” (Игнатовски, Владимир, Феноменът Михаил Ром, Култура, брой 6 (2167), 16. 02. 2001). Самият Михаил Ром определя киното като жестоко изкуство, притежаващо възможността драстично да променя миналото.

У нас най-често използваните материали, както от български, така и от чужди филмови продукции са обичайните до началото на 80-те кинопрегледи (newsreels). Това са хроникално-документални кадри, репортажи заснемани и монтирани всяка седмица, и прожектирани в кината преди основните филми в афиша. Функцията им може да се сравни със сегашните новини по телевизията. Поради характера на епохата, в която тази особена киноформа заема своето място в историята на киното, а именно началото и най-вече средата на ХХ век, тя често е с пропаганден характер.

Особено място в историята на българския кинопреглед заема съществуването на фондация “Българско дело” от 1941 до 1948. Тя е създадена като част от Дирекцията на националната пропаганда на съюзническото на нацистка Германия правителство на Богдан Филов. Произвеждани и контролирани единствено от държавата, кинопрегледите на „Българско дело” се превръщат в мощно пропагандно средство и проводник на нейната официална политика и идеология. По-късно, когато завземе властта след Втората световна война, комунистическата партия  ще се възползва от този метод по същия начин – фондацията ще продължи своята работа още няколко години, с почти същия човешки ресурс, със същата техническа база, но с обърнат идеологически полюс. Кинопрегледите ще бъдат наречени „Отечествени прегледи”: „Кинопрегледът и през следващите години запазва своя решително идеологизиран дух, дори може да се каже, че го усъвършенства.” (Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности/филми/кина. София: ТИТРА, 2003, с. 204). Именно материалите на фондацията, съхранявани в Българската национална филмотека, са един от основните източници на първичен визуален материал за тази неспирно експлоатирана от киното епоха.

Въпреки основно пропагандния характер на кинопрегледите, те си остават непогрешим свидетел на епохата. Използват се най-вече от документални (но и игрални) филми на историческа тематика. Те ситуират фабулата в точно определен времеви отрязък и могат да определят историческия контекст, както и да сменят филмовата епоха. Понякога детерминират и внушават емоционалната образност на произведението или пък въздействат на подсъзнателно ниво. Функциите и възможностите на това изразно средство могат да бъдат безкрайни, в зависимост от целите и таланта на авторите и техните екипи. Един кинопреглед може да съдържа няколко репортажа на различни теми и да показва различни краища на света. В един триминутен репортаж, показващ например първомайска манифестация през 1956 могат да се видят човешки изражения, плакатно изкуство, архитектура, номенклатура, деца, работници, интелектуалци, артисти, целия спектър на обществото. Дистанцията на времето позволява на евентуалните автори, документалисти и изследователи, които работят по един филм да тръгнат в разнопосочни посоки, в зависимост от крайната цел - може да се направи етнографски анализ, антитоталитарна сатира, носталгично есе или пък сравнително изследване на модата в България и по света за този момент…

Един от кинопрегледите от онова време

Възможно е да се съпоставят портретите на революционните вождове с тези от манифестация през 1950 и да се разкаже за рухването на култа към личността... и т.н. Затова от изключителна важност е овладяването на натрупания суров материал и последващата му организация и органично вплитане в драматургията и повествованието. Излишните екранни дължини увеличават времетраенето на филма, понякога неоправдано. Произведенията стават достоверни, но разтеглени и задръстен�� с информация. Това затруднява възприемането и в крайна сметка зрителят е получил цялата фактология, но я е възприел частично или неправилно, ако изобщо е догледал филма. Тук от ключово значение са най-вече опитът, но и интуицията на сценариста, режисьора, монтажиста, а защо не и на продуцента, но в крайна сметка всичко зависи от историята, която авторите искат да разкажат и целите, които искат да постигнат.

Традиционно в българското документално кино се наблюдават две основни тенденции – наблюдението (и намесата в) живия настоящ живот и аналитичното вглеждане в историята. Произведенията, представители на първата група се отличават с повече художественост и дори размиване на границите между видовете кино чрез интензивна манипулация на реалността и персонажите. С подобен подход се постига висока зрителска атрактивност на заглавията и актуалност на българската документалистика със световните трендове в този вид „хибридно” кино. Най-общо казано това са филмите на режисьора Тонислав Христов (носител на Голямата награда „Златен ритон” 2017 за филма “Пощальонът”) и продуцентската компания “Агитпроп” на продуцента Мартичка Божилова („Последните черноморски пирати” с режисьор Светослав Стоянов е носител на Голямата награда “Златен ритон” за 2014).  

Другата условна група, доминираща българското документално кино и с ярко присъствие  в последните пет години, са филмите, които разглеждат по-далечното или по-близкото минало. Техният основен метод е специфичното авторско изследване на запечатаната на различни видове носители отминала реалност, отразена от архивния материал. Освен всичко друго, той включва намирането и систематизирането за целите на разказа на различни видове документи, фотографии (заснети с камера или сканирани), аудио записи, и, разбира се, архивни аудио-визуални материали. Безкомпромисното и педантично вглеждане в историята и нейните уроци имат дълбоки корени в българското документално кино. Голяма част от долуизброените съвременни автори са ученици и последователи на режисьори като Юлий Стоянов и Никола Ковачев, които в условията на тоталитарен режим успяват да създадат обективни и правдиви исторически произведения, базирани на задълбочени изследвания и систематично натрупване на огромни обеми от първичен материал.

“Жертва на пешки”

В зависимост от историческия период, който са избрали за свой обект, съвременните български документалисти също търсят своите авторски теми: възрожденски и следвъзрожденски период (режисьорите Михаил Мелтев, Любомир Халачев, Светослав Овчаров, сценаристът Влади Киров); Втората световна война и социалистическия период в България (режисьорите Малина Петрова, Атанас Киряков, Костадин Бонев, продуцентът Асен Владимиров и др.); периода на прехода, между другото много интересно разглеждан и от външни гледни точки в редица международни копродукции. По обясними причини, авторите от първия период няма как да боравят с аудио-визуални филмови материали. Тези, чиито произведения се занимават със следващите два обаче, се възползват интензивно от скъпоценностите, които архивите пазят, в това число и телевизионните кадри, които са от ключово значение за авторите, занимаващи се с последните четири десетилетия.

Авторите на филма “Опит за биография на лицето „Х” (2015, реж. Васил Живков, Награда на гилдия “Критика” към СБФД на “Златен ритон” 2015) създават драматургичен рефрен в целия разказ с един детайл в кадър от ноемврийския пленум на ЦК на БКП през1989, заснет непосредствено преди рухването на режима в България и използван многократно в документалното ни кино. В него съвсем случайно и невинно влиза една ръка, която сменя порцелановата чаша за кафе или чай на един от ораторите. За да онагледят своята хипотеза за анонимните сили, които диктуват живота в тоталитарното общество и последвалия преход към пазарна икономика, авторите на филма правят от притежателя на тази ръка основен персонаж и движеща сила на своя разказ. Този подход за нетрадиционното представяне на една до болка позната история спечели симпатиите на зрители и критика и е красноречив пример за изключителното значение на авторовия поглед към използването на архивен материал. Но също така показва една точно определена, субективна гледна точка.

“Опит за биография на лицето „Х”

„Студената война” (2017, реж. Радослав Илиев, Ивайло Пенчев), който се доближава до темата за комунизма и неговите негативни последствия, прави опит обективно да разкаже за значимия и противоречив исторически период от заглавието. Използвайки в колажна структура автентични парчета повествование, авторите овладяват огромен материал и чрез стегната драматургия разказват най-важното за Студената война. Финалният резултат е богат на информация образователен продукт с добра селекция от архивни кадри, които разширяват културата на зрителя. Комбинацията им с мненията на интервюирани историци и обществени личности обаче нарушава неговата обективност и отново изниква въпросът за крайните цели на документалното произведение, което използва съхранени аудио-визуални материали.

Филмът “Книжарят” (2017, реж. Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, Специална награда на журито, Награда на гилдия “Критика” към СБФД, Награда на Българската национална филмотека на ,,Златен ритон‘‘ 2017) разказва една не чак толкова позната история. Тя засяга приблизително същата тема, но се концентрира върху годините непосредствено след Втората световна война. Сталин и Чърчил поделят Европа на сфери на влияние. България е поделена на 75/25 % в полза на Съветския съюз. За секретар на френската легация в София е назначен Ромен Гари. Той пребивава у нас от 1946 до 1948 преди окончателното завземане на разпределените върху салфетка проценти от страна на комунистите. Държавна сигурност му отваря досие под кодовото име “Книжарят”. Филмът започва с надпис: „Текстовете на Ромен Гари и донесенията на тайните служби ни дават възможност да разкажем тази история днес.” Това обаче се отнася до разказването ѝ на хартия, а документалният филм трябва да прибегне до аудио-визуален материал, с който да “покрие” или покаже нагледно историята. За да решат този проблем авторите на филма прилагат два основни метода – овладяват и отсяват голям обем архивен материал от периода и го комбинират с артистични възстановки. Брилянтното техническо изпълнение на тази задача, за което заслуга имат както операторската група (оператор е Жером Колен), така и постпродукционният екип начело с монтажистката ��н Сурио, в комбинация с драматургията, организацията на материала и ерудираната режисьорска работа предопределят изключително хомогенния и въздействащ краен резултат.  

“Студената война”

Темите и положителните примери не се изчерпват дотук. Авторите на документално кино и в бъдеще ще имат възможността да доказват своето майсторство, креативност и упоритост, възползвайки се от възможностите, които им предоставя съхраненото аудио-визуално наследство. С течение на времето то става все по-ценно най-вече заради своята специфична възможност да консервира реалността в движещи се образи. Интерпретацията на тази реалност и етичното отношение към нея също ще са от първостепенно значение, особено в контекста на бързо развиващите се технологии и все по-комплексния свят, в който живеем.

Текст: Росен Спасов - експерт в Българска национална филмотека

Снимки: архив

P.S. Проектът на Българска национална филмотека със статии по различни теми, свързани с филмовите архиви е финансиран от Национален фонд „Култура” и е с медийното партньорство на „въпреки.com”. А ние от „въпреки.com” сме убедени, че визуалната памет е част от националното и световно културно наследство. И вярваме, че ще бъде направено всичко възможно да се съхрани тази памет…Тук обаче искаме да добавим още нещо. Използването на хрониката осмислено в нов контекст е изключително успешна практика в българското документално кино през годините. Разбира се, то има два аспекта – от една страна използването на архивите като илюстрация за времето и годините /което носи предимно информативен характер/ и осмислянето от нова гледна точка в нов контекст.

Тук обаче е необходимо не само да се споменат имената на покойните Никола Ковачев и Юлий Стоянов, но и да се отбележи такъв знаков филм, който може да се намери в БНФ като „In Memoriam”на Никола Ковачев. В него режисьорът изследва двойствеността на политиката в човешката история, в която винаги държавниците говорят за мир, а всъщност се готвят и предизвикват войн�� особено трагедиите на ХХ-ти век, когато и кинематографът ги е запечатал така пунктуално… И текстовете на Марко Ганчев към песните и музиката на Кирил Дончев с вплетената репетиция с изпълненията на малкия оркестър и изпълнението на Ицко Финци с Кольовата гледна точка към събитията на хуманист и артист. В контекста на днешния ден този филм би навявал още по-голяма тъга за непоучилото се човечество и особено на политиците от чудовищността на войната и омразата. Поредното прозрение на Кольо Ковачев, което едва ли е подозирал как ще звучи и днес /за него и неговите филми  можете да прочетете във „въпреки.com” тук/.

Впрочем един от пишещите тези редове /Стефан Джамбазов – режисьор и журналист, също използвал архиви в свои филми/ беше асистент на Никола Ковачев в работата по „In Memoriam” и беше сред прегледалите хилядите метра архивна филмова лента по този филм. А и преди повече от 40 години Стефан Джамбазов защити с отличен дипломна работа във Факултета по журналистика с тема „Монтажният документален филм”, който разглежда точно подобно осмисляне на филмовия архив. Рецензент беше Лили Черноколева, а две от трите части на дипломната работа бяха публикувани в тогавашното знаково списание „Киноизкуство”.

И още нещо – Асен Владимиров, който е не само продуцент, но и сценарист и режисьор, беше човекът, който дълги години работеше с Юлий Стоянов. И това личи в неговите филми. Не случайно последният засега негов документален филм „Жертва на пешки”, в който има същото внимателно и нетрадиционно отношение към филмовия документ /можете да прочетете разговор с Асен Владимиров във „въпреки.com” тук/ на току – що завършилия „Златен Ритон” в Пловдив получи Голямата награда „Златен Ритон” за документален филм с формулировката „за майсторския многопластов разказ за съдбата на човека и нациите, пометени от историческия водовъртеж на епохата”. Взе и наградата на БНФ, както и наградата на Съюза на българските филмови дейци. А за филма „Книжарят” можете да прочетете във „въпреки.com” – тук. Така че, в българското документално кино има традиции в това отношение, често отстоявани срещу различните цензорни институции по времето на соца, но и подкрепяни от мислещите хора в киното у нас /филмът на Никола Ковачев дълги години беше заключен в каса и все пак дори сега не е показан пълноценно по БНТ, въпреки че е нейна собственост/. И ако по-младите продължават тази традиция, то е защото го има и онова „другото кино”, което е нужно да се помни и знае…

[vprki]

Асен Владимиров: Все по-важно ми е филмът да дава знание

Предизвикателство е да направиш филм в центъра на който не е класически герой. Ние сме свикнали, че за героите се правят филмите. Това казва сценаристът, режисьор и продуцент Асен Владимиров по повод филма си „Жертва на пешки”. Той е за съдбата на българския патолог д-р Марко Марков, който е бил участник в комисията, която е излязла със становище, че от съветското НКВД са извършителите на разстрела на полските офицери край Катин.

Впоследствие Марко Марков е съден от т. нар. Народен съд, оттегля показанията си и е оправдан. Сложна е съдбата му, както е сложно и времето. А Асен Владимиров добавя: „Много лесно се идентифицирам с него, защото съм изпитвал страх и аз.

Исках да представя епохата през този човек,

защото всеки е имал някакви противоречия. Вярно, че цялата нация сега са дисиденти и това ми беше предизвикателството. Това е по-интересно драматургически”. Той казва, че е избрал това име на филма, защото е термин от професионалния речник на шахматистите. Те употребяват „жертва на пешки", именно когато жертват пешки, за да се получи някое друго предимство. А по думите му жертви са полските военнопленници, както и лекарите от комисията - българският лекар д-р Марков, и колегите му от другите националности, които, произнасяйки се според професионалната си съвест, се озовават в менгемето на интересите на големите. В случая става въпрос за една голяма политическа игра между великите сили във военно време, в която малкият човек няма значение. Германците, които откриват труповете в Катин, искат да използват това, за да противопоставят съюзниците Англия и Америка, от една страна, и СССР от друга. Самият Гьобелс нарича разкритието „изключителен шанс с поразителен ефект, който трябва да бъде използван в съответствие с всички правила на пропагандата, докато американците и англичаните накрая проговорят"..., отбелязва режисьорът.

Д-р Марко Марков - снимка архив на продукцията

Според него Чърчил и Рузвелт от самото начало са подозирали чие дело са разстрелите в Катин. Но застават твърдо зад СССР, защото не могат да си позволят да се лишат от такъв мощен съюзник. Не бива да се забравя, че в началото на 1943 току-що е завършила ��талинградската битка, провела се е Техеранската конференция на тримата големи... Точно тогава Германия обявява за разкритията край Катин, въпреки че ямите на смъртта са открити малко по-рано,

с надежда да вбие клин между тримата съюзници.

Целият замисъл на филма е да се покаже съдбата на един човек, лекар, на фона на една голяма игра и едно голямо лицемерие. От една страна, е цинично мълчанието на Рузвелт и Чърчил, но от друга страна е било жизнено важно да опазят съюзничеството със Сталин - представете си да се бяха скарали! Войната можеше да не се развие по този начин..., казва още Владимиров. За него този филм е повод да представи и една българска гледна точка към трагедията в Катин. А за нея е научил при посещението си преди години още преди промените в Полша по различни фестивали. И тогава на техните прословути „ночни размувки” до сутринта е ставало дума и за това.

Показания пред сенатската комисия “Мадън” - снимка архив на продукцията

А по-късно, докато работил по филм с режисьора Светослав Овчаров му попаднал кинопреглед от 1952 г., в който имало пресконференция с д-р Марков. По онова време е започнала Корейската война и американците обвиняват севернокорейската армия, че екзекутира американски военнопленници и начинът на екзекуциите със завързани ръце напомня на разстрелите в Катин. Тогава в САЩ създават сенатската комисия „Мадън”, за да разследва Катинската трагедия. Американската комисия призовава участниците от международната комисия за Катин от 1943 г., които живеят на Запад, да свидетелстват. Те се отзовават, някои с маски, тъй като се страхували от съветските служби. Призован е бил и д-р Марков от България - доста лекомислен ход от страна на американците: по това време да получиш писмо от САЩ, и то от такава комисия, представяте си какво означава, Държавна сигурност е нащрек, отбелязва Асен Владимиров. И по този повод тук се организира естествено кампания срещу американците. В „Правда” излизат огромни материали, тук правят една пресконференция, викат д-р Марков да каже същото това. Сенатската комисия излиза с твърдо заключение, че

разстрелите в Катин са дело на съветското НКВД,

но то остава засекретено до 2012 година. Комисията дори препоръчва да се създаде Международен съд за съдене на виновниците, но не се предприема нищо. Просто спазват договореностите си от Техеран, Ялта, Потсдам. Но има и друго - един международен съд може да постави въпроса защо, след като са имал�� достатъчно доказателства още от 1943, САЩ и Англия нищо не са предприели, казва Асен Владимиров.

Аутопсия в Катин - снимка архив на продукцията

Пред Народния съд в България д-р Марков е имал късмет, че не е подписал първия протокол за преглеждане на труп. Той не е подписан, но подписва заключителния ��ротокол. Д-р Марков наистина не е подписал индивидуалния протокол за датирането на труповете, а само този, които той лично е аутопсирал, и това е бил неговият шанс пред Народния съд. Колко време труповете са престояли в земята е решаващото - дали са от 1940 или от 1941 г. Ако са от 1940, значи са руснаците, защото немците още не са окупирали тази територия; ако са от 1941 - значи са немците. Той пред свои колеги и близки е казал, че самият не бил убеден, защото почвите са съвсем различни и му е трудно да даде заключение. Самият Марков се е колебал дали да участва в тази комисия, но е получил обаждане от кабинета на министър-председателя и съдбата му се обърнала. А и тогава е минала Сталинградската битка и хората започнали да се замислят за бъдещето на войната и своето… А и немците са вършили такива работи и много хора са вярвали, че това е така. По-късно д-р Марков участва и в Нюрнбергския процес. Разпитва го съветският прокурор Смирнов, защото Катин е част от съветското обвинение. От другата страна го разпитва д-р Щамер, адвокатът на Гьоринг на процеса. Д-р Марков отговаря внимателно, конкретно на въпросите, от филма може да се види какво казва.

Участниците в комисията, дала заключение, че клането в Катин е дело на съветските военни - снимка архив на продукцията

Сложна е и съдбата на останалите участници в комисията, както се вижда от екрана. Самият Асен Владимиров казва, че в известна степен съжалява, че се е хванал с този филм. Защото е бил много труден. И то не само от гледна точка на трудоемкото събиране на факти. Започнал от Държавна агенция „Архиви” - там са материалите от Народния съд, Българска национална филмотека, американски архиви, Катинския музей във Варшава, където преди две години бе открита новата му експозиция, изключително въздействаща, с хиляди предмети извадени от ямите на смъртта .... Предметите придобиват и символично значение. Например съпругите на убитите докрай се надяват да дочакат живи мъжете си, в ямите са намерени техните брачни халки... Изложени са в музея, казва режисьорът.

Но самият той е изключително депресиран от ��аботата си по филма:

„Седиш тук, монтираш, цял ден си в трупове”. Колебаел се дали да използва във филма факти за разстрелите, които извършвал Василий Блохин – палачът на Сталин. Той собственоръчно извършил огромна част от екзекуциите. Най-ужасното дело на този прокълнат ум се случило в Катинската гора през 1940 г., когато съветските войници екзекутирали общо около 22 хил. полски военни. Блохин играел водеща роля в това. Поляците са екзекутирани в 28 последователни нощи и телата им са заравяни с булдозер на друго място. Самият Блохин застрелвал по един човек на всеки три минути и така по десет часа на нощ. Той убивал неуморно и не обичал да бъде прекъсван. По този начин руснакът се превърнал в най-масовия убиец в историята на човечеството. Убил е над 15 000 души, а по някои сведения 30 000. Само в Катинската гора около 6 хиляди души са били разстреляни собственоръчно от Василий Блохин, комендант на главната квартира на НКВД на ул. „Лубянка“ в Москва. Носил си немски пистолет, защото съветските засичали…

Чърчил и Сталин - снимка архив на продукцията

Асен Владимиров споделя, че като че ли над тази драма тегне проклятие. Както му разказвала една историчка преди началото на филма. А това ѝ го споделила нейна колежка, участничка в конференция за Катин точно по времето, когато става катастрофата със самолета на полския президент. И тя казала на българката, която имала публикации по темата: не се занимавай, това е проклятие. Но въпреки това, Асен Владимиров смята, че това е важно. Защото не бива да забравяме историята. А и затова, че много хора у нас не са чували нищо за Катин. Те не знаят даже за пакта Молотов – Рибентроп през 1939 година, който развързва ръцете на Германия да нахлуе в Полша.

„Това ми беше аргументът – че трябва да се говори.

Не знам как хората възприемат тези неща. Потискащо е. Филмът не е весел”, признава режисьорът. А въпреки, че Горбачов и Елцин дават през 1990-91 година документите за участието на съветското НКВД в разстрелите в Катин, 70 процента, ако не и повече от руснаците не вярват на това. Има цели форуми, които с това се занимават и привеждат показанията на Марков, казва Асен Владимиров.

“Каръци”, режисьор Ивайло Христов, продуцент Асен Владимиров - снимка  Елена Ненкова, архив на продукцията

Заговаряме и за другите му филми - като сценарист, режисьор, но и като продуцент. Споделя, че макар и продуцент на няколко игрални филма с режисьорите Ивайло Христов и Светослав Овчаров /на когото е продуцент и на документални филми/, все пак пристрастието му си остава документалното кино. Дълги години работи с режисьорката на документални филми Елдора Трайкова, но истинското начало и възпитание в неговата работа си остава срещата му с големия документалист, покойния Юлий Стоянов, с когото има и сценарии, и съвместна режисьорска работа. Иначе за себе си казва, че деветдесет процента от филмите, които е правил, са свързани с историята. С Юлий Стоянов работи от 1978 година, първо като асистент, после сценарист и на някои от филмите като сърежисьор. Юлий Стоянов беше известен със своята изключителна педантичност към историческите факти. Но Асен признава, че с него е било трудно да се работи. Защото Юлий, както си го спомняме, беше етичен и възпитан човек, но както се казва, може с памук да ти извади душата. И това важеше за най-близките му сътрудници. „Сега е по-лесно да се набира материал. Но тогава като ходихме по архивите, Иван Цонев /операторът на филмите на Юлий Стоянов – б.а./ заснемаше стотици снимки. След това тия снимки се гледат, вкарват се във филм, после се изкарват от филм. При Юлий беше така. Той натрупваше, после отнемаше, такъв му беше методът. Но това продължаваше месеци. Моментът на завършването на филма при Юлий беше много труден. И това малко ми пречи”, признава Асен Владимиров.

Юлий Стоянов - снимка архив на “въпреки.com”

И обяснява с усмивка, че е въпрос на „лошо” възпитание, с което не може да се пребори. Казва, че прекалено много материал набира, въпреки че сега е много по-лесно, отколкото по времето, когато са работили с Юлий Стоянов. К��зва, че вече две години прави филм за чуждите военни кореспонденти в Руско – турската война. Той е озаглавен Breaking News. Твърди, че материалът е интересен, чете английски вестници, абонирал се за съответен сайт и има достъп. Но влиза съвсем малко материал и сега се бори с дължината. И добавя, че не може лесно да се пребори с възпитанието на Юлий, това му става втора природа.

„При Юлий всяка снимка беше от това време,

за което ставаше въпрос. Защото много от колегите сега са джаста – праста. Ако е снимка пред Банята, те ще сложат снимка от 50-те години и въобще няма да им дреме от това, въпреки че става въпрос за 20-те. И на това Юлий ме възпита. Той ме караше да проверявам всяко нещо, ние сме се карали. Иди да провериш, още един път, още един път… Засичаш ли? Беше абсолютен маниак на тази тема. Такава някаква етика на работата”, споделя Асен.

“Срещи с Иречек”, режисьори Юлий Стоянов и Асен Владимиров /в кадъра Ицко Финци/ - снимка архив на продукцията

Питаме го дали обаче това има някакво значение за този, който гледа такъв филм. Според него сигурно има хора, които обръщат внимание, извън етиката на самия творец. И дава пример с историк, с когото работи по филма за Руско – турската война. Той се занимавал с униформи и като гледа гравюрата пита – какъв е този австроунгарски офицер на първи план. Художниците по онова време често са работили доста условно и бъркали униформите. Първо се правели зарисовка от бойното поле. После – по-хубава рисунка в лагера и се изпращала в Европа – Париж, Лондон, Мадрид… Имало е около 100 кореспонденти, много повече от Френско-пруската война. Съществувал е бум на илюстрования печат. И вече като пристигнели в редакцията, гравьорите се занимавали с това дни, за да направят гравюрите. И понеже и те са художници, почвали да си прибавят. Та и тогава са си измисляли, разбира се, но е имало и някои, които не са си измисляли, казва Асен Владимиров.

Питаме го какво е какво е важно за него в документалния филм като документ. „Напоследък ми става все по-важно да се дава знание, научно-популярната част на филма. Това затруднява от една страна, защото губиш филмово време. Но от друга, се натъкнах на пълно непознаване на историята. И при този филм, абсолютно /„Жертва на пешки” – б.а./. Показвах го пробно на няколко души, не само че не бяха чували за Катин, но не бяха чували за договора Молотов – Рибентроп, дори. И това някак си от една страна уж ти разширява знанието, но става много по-повърхностно. Ти вече като правиш филм за Руско – турската война, трябва да кажеш, че е имало такава война”, казва Асен. И добавя, че като че ли

у нас хората не се интересуват много от своята история.

Става дума за истинските факти, а не за някакви патриотични мантри. Това важи и за интереса към истинското документално кино, което става все по-бутиково. И единствено остава да се прави по-задълбочено.

Асен Владимиров - снимки Стефан Джамбазов

Продължаваме темата за историята и отношението към нея. „Мисля, че българите са с много ниско самочувствие и това избива в някакъв патриотарски уклон. Самият факт да се говори, как Джон Атанасов е българин са пълни глупости. Разбира се, баща му е българин, но майка му е ирландка. И самият той не е изобретил компютъра. Имал е принос, а ние тръбим наляво надясно, има паметник… Ако бръкнеш в енциклопедията няма да прочетеш такова нещо. Аз самият съм правил интервю с Джон Атанасов. Едно филмче такова правихме – казваше се „Една по-сложна сметачна машина”, казва Асен Владимиров. И припомня, че в един филм с Юлий Стоянов „България - база данни” се иронизираше този наш пусти стремеж към възвеличаване по линията „И ний сме дали нещо на света”. „Какво българите са дали – чуто, недочуто, някаква мегаломания, ниско самочувствие”, казва Асен. А ние си припомняме филма на Юлий Стоянов – „След години” /1977 г./, който заедно с „Любен Каравелов - материали от едно проучване“ /1979 г./ предизвикаха на времето недоволството на идеологическите комунистически фактори, заради недостатъчния според тях патриотичен патос...

Така изглежда Ромен Гари /в образа е Ксавие Базен/ във филма “Книжарят” - снимката е на Стефан Джамбазов по време на прожекция

Не ни се говори за скандалите във филмовата общност напоследък. Парите за субсидиите са малко, режисьорите станаха много, а пък и често няма достатъчно професионални критерии при изборите за подпомагане на дадена продукция. Пък и фестивалите станаха много, всеки си хваща някакъв, размахва го и аз съм правил така, споделя с горчивина Асен… Но в крайна сметка, все пак

остава удовлетворението, когато откриеш нещо неизвестно.

Така е било във филма „Книжарят” за Ромен Гари със сценаристи и режисьори Катрин Бернщайн  /Франция/ и Асен Владимиров /за него можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. Всъщност Асен е успял да намери първи досието на известния писател и дипломат за известно време в България. А да намериш нещо ново носи определено удовлетворение, признава режисьорът и продуцент. При работата си с Юлий Стоянов за всеки филм са намирали нещо, което не е известно. Малки дреболии като този от филма „Към биографията на Димитров”, където неговият адвокат събира трамвайните билети, за да му се осребрят. „Детайлът е много важен в киното. И в игралното, и в документалното. Понякога се оглежда цяла личност в няколко детайла. Или цяло историческо събитие. И е интересно често пъти и за зрителите”, убеден е Асен Владимиров. ≈

Текст: „въпреки.com”

[vprki]

Критичен поглед: 24 – ият „Златен ритон” – огледало с две лица

Безспорно, „Златният ритон“ е национално събитие със собствен облик и ярка физиономия, изграждана дълги години преди и след 10 ноември 1989 година. Че даже с две самостойни физиономии, които се отразяват като в огледало с две лица – на днешното ни документално и анимационно кино, които иначе (с малки телевизионни изключения) няма къде да бъдат видени от милионите си потенциални зрители. А защо е така и какво може да се направи – в края на този текст. Това пише кинокритикът проф. Божидар Манов за „въпреки.com” по повод на завършилия 24 – и фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив, организиран от Националния филмов център.

Не е изненадващо, че документалните филми преобладават количествено и доминират в програмата. Кохортата документалисти от всички  поколения е многобройна и активна. Докато спецификата на анимационното кино отсява много по-малко автори (режисьори, аниматори), които виждат екрана като оживени статични кадри и тъкмо в тази самостойна образност откриват параболите и метафорите на своите нестандартни послания.

“Съдбата като джаз”

В изключително богатата и общо казано, много качествена документална селекция, отчетливо са открояват две големи групи филми (и то не за първи път), а именно: филмите – портрети с различна степен на задълбочаване в персонализацията на разработвания документален персонаж; и историческите изследвания и анализи на различни периоди от националната история или отделни ярки личности, които неотменно са се вградили с делата си в общата историческа фактология. Очевидно ясно е, че рязка разделителна граница между двете категории филми няма (и не може да има), така че това категоризиране е в определена степен условно, но все пак безспорно.

Рангел Вълчанов

И тук по отношение на филмите – портрети е важно да се направи едно важно уточнение. Портретът не е само изчерпателна и прецизна фактология, но и проницателна психология. Двете заедно създават в някои случаи респектиращи примери като напр. „Съдбата като джаз“ на Константин Занков за големия музикант Васил Пармаков. Фактологията е богата, а психологическото наблюдение чрез постовете на персонажа във фейсбук е твърде интересна и уплътнява психологическия му профил, въпреки неговото житейско отсъствие. По подобен начин Коста Биков е построил филма си „Рангел завинаги“, втори за неговия любим режисьор. Но за стихията Рангел могат да се направят не два, а двайсет филма и всеки да е от различна гледна точка. Неговата витална енергия, ашладисана от средноевропейската цивилизация на чешкия му период и след това върната в българското кино с неудържимия взрив „Лачените обувки на незнайния войн“ е невероятна! Коста някак съдбовно се е обрекъл на Рангел. Той има вкус към неофициалните „икони“ на киното – такъв беше и филмът му за Тони Андрейков.

Емил Чакъров

Прави впечатление, че повечето филми - портрети са за хора на изкуството или на духовните дейности. ��е е изненадващо – очевидно авторите им познават по-добре този житейски архетип, а много често са и лични приятели с портретирания документален персонаж. Такива са например филмите за поета Николай Кънчев („Написаното с перо от ангел е завинаги“ на Христо Илиев - Чарли), за диригента Емил Чакъров („Реквием“ на Георги Тошев), за Радичков („Истории за птици, хора и други чудеса“ на Любомир Халачев), за Георги Марков („Чувство за непоносимост“ на Боя Харизанова), за Александър Балкански и знаменитата циркова фамилия („Колелото Балкански“ на Илия Костов). Тези предпочитания очевидно издават емоционална близост между авторите на филмите и техните бележити персонажи. По подобен модел е създаден и вълнуващият филм „Какъв цвят има този свят“ на реж. Ралица Димитрова за съвсем младата поетеса Данила Стоянова, отишла си само на 23 години. Ала тя е оставила трайна след сред приятелите си, които сега в болезнени изповедални монолози искрено и убедително очертават поетическия й талант и психологически профил.

“Какъв цвят има този свят”

Между другите интересни портрети е още „Калин и отборът на затвора“ (реж. Петко Гюлчев) с добра психологическа мотивировка на документалния герой – психолог в затвора и „бяла врана“ в системата, която неизбежно го изхвърля, пазейки себе си. От подобен тип е и „Икар от Кочериново“ (режисьорски  дебют на Емил Спахийски) за друг нестандартен персонаж (конструктор на първия български хеликоптер), който също не се вписва в обичайния каталог на средностатистическия типаж.

С такива интересни и нестандартни герои са и филмите „Формулата на Тео“ на Николай Василев (за известния физик Теодосий Теодосиев, който създаде цяла школа) или любопитният портрет на много възрастната Мария ��ъбова, която бие камбаните на „Александър Невски“ в „Музиката на София“ на Камелия П. Петрова. Но тук се забелязва един любопитен феномен. И двамата главни герои, уви са медийно преекспонирани и въпреки, че са изключително интересни като психологически типажи (дори архетипни фигури), находката вече е „открадната“ от по-бързите електронни медии и те стоят някак употребени. По-добре в това отношение е филмът „Да надскочиш съдбата“ (реж. Панчо Цанков) за знаменития проф. Минко Балкански – истински възрожденски родолюбец, който в днешни дни подкрепя млади талантливи българчета за елитно образование във Франция.

“Калин и отборът на затвора”

И тъкмо на фона на подобни добросъвестно подготвени и емоционално проницателни филми като алтернативен вариант трябва да отбележим някои скучни, ужким портрети, които обаче се облягат предимно на коректна фактология и остават на равнището на биографичен очерк или екранно CV на документалния персонаж.

Във втората голяма група документални изследвания на историческа основа с прецизно, детайлно отношение към документа, факта, наследството, ние имаме сериозна филмография през годините, създадена от редица бележите режисьори. Те успяваха именно чрез портрета на известни личности от близкото или по-далечно минало да достигнат до много плътни исторически анализи на епохата и същността на субекта в нея. Днес най-активно, задълбочено и резултатно в тази област работи сценаристът, режисьор и продуцент Асен Владимиров, който отново показа висока класа с два нови филма - „Жертва на пешки“ и „Брейкинг нюз“. Впрочем, той признава, че е закърмен с този метод на работа от Юлий Стоянов и винаги го подчертава с благодарност.

“Жертва на пешки”

Великолепен филм е „Жертва на пешки“! Ето силен материал от земетръсно време и в тези огромни исторически, политически и психологически изпитания присъствието на жив човек, д-р Марков, попаднал между воденичните камъни на историята, които смилат индивида. На тази база Асен извежда много силен портрет на субекта в историческото време /разговор с Асен Владимиров във „въпреки.com” можете да прочетете тук – б.р./.

Подобен филм е и „Гражданинът Сис“ (реж. Господин Неделчев) – също изследователски филм, който успява да извади от миналото непознат за българската публика чех, да го разгърне като историческа фигура и да открои функцията на субекта в обратите на времето. И отново се вижда, иначе „невидимата“ работа при прецизното изследване на документалния материал от покойния сценарист Влади Киров.

“Гражданинът Сис”

Но тук възниква един нов въпрос.  Прави впечатление, че в тази толкова богата документална панорама липсва чисто политически филм? Има филми с отчетлив политически фон, но от минало време. „Ненужен герой“ на Стефан Командарев, например, е де факто политически филм за чешките събития от 1968 година. Споменатият „Гражданинът Сис“ също е политически, и той в друго време. И прекрасният „Жертва на пешки“ е с безспорен политически пласт във фактографията, но също от времето на Втората световна война. Тоест, въпросът е защо днешните, съвременни политически събития, личности, доминанти не са не екрана? Те, разбира се са ��тразени своевременно от пъргавите всекидневни медии, но тук става дума за задълбочен, мощен, аналитичен подход, възможни изводи и прозрения с едър мащаб. Известно е, че текущата политика налага конюнктурен поглед, ала имаме автори, които могат да погледнат по-обобщено върху безспорно интересни теми и да анализират политическите механизми 30 години след 1989 година. Подобен анализ липсва.

“Тайният живот на Вера”

Затова пък своеобразен пример за любопитен кинематографичен анализ е филмът „Тайният живот на Вера“ на талантливия режисьор Тонислав Христов. В Пловдив филмът предизвика полемика за границите на режисурата в документалното кино и (не)допустимите авторски намеси в автентичния материал. Това е важен въпрос с потенциал за сериозен дискусионен разговор. В световната практика вече няма разделителни синори между видовете кино. Но при този филм възниква един (квази)теоретичен въпрос – фактически той е скрито хибриден, доколкото няма откровено игрални епизоди, но има някои, разработени активно от режисьора, с дубли и т.н. Напр. ролевите игри. Това в някаква степен подронва доверието на зрителя.

“Рози в нощта”

Уви, по неизбежност, на „Златния ритон“ анимацията остава някак в подчинена позиция – заради по-малкото и по-кратки филми, и по-малобройните труженици, посветили се на това толкова трудно, но и толкова прелестно изкуство. То е дял от семейството на киното, разбира се, особено когато талантът има необходимост и основателно посяга към игралното и документално кино, за да роди понякога прекрасни хибридни произведения. Но, уви, най- голямата болка си остава липсата на адекватна екранна перспектива и справедлива социална съдба на анимационните филми.

“Дърво от желязо”

И тази година сред селектираните 21 анимационни заглавия (19 от тях в конкурса) имаше впечатляващо разнообразие като теми, сюжети, техники (контурна анимация, тотална и обемна анимация, живопис под камера, художническа 3D анимация и други). И без съмнение забелязва се определено израстване в нашата анимация. Наблюдаваме стабилизиране на почерка и мислене на по-високи нива при автори от средното (фактически вече зряло) поколение, но и при по-младите. Ако преди се радвахме на някои хрумвания в сюжета или малки анимационни вицове, намигания, сега редица автори тъкмо от различни поколения, включително и съвсем млади, успяват да постигнат анимационна изразност, която носи сериозни и дълбоки смислови послания. „Рози в нощта“, например на реж. Пенчо Кунчев е филм с демонстрирано много високо умение, след предишния му великолепен филм „Луната със сините очи“. И „Дърво от желязо“ (реж. Андрей Цветков) с дискретно графичния си контурен рисунък респектира всеки познавач на изобразителните изкуства, не само от анимацията. С много финес и ненатрапчива, но ярка емоционалност се възприема филмът „Лист хартия“ на Ася Кованова по сценарий на ветерана Христо Ганев. Ами „Виола“ на братя Гелеви! Те не за първи път представят анимация, направена с високо художествено майсторство и перфектна технология. Филмът им определено носи заявка за комерсиален успех и неслучайно имат творчески план да направят трилогия и да показват филмите заедно.

“Лист хартия”

Новият, втори пакет от пет кратки анимационни филма по литературни (поетични) текстове „Щрих и стих“ безспорно прави впечатление с висока изобразителна култура и изобретателно въображение. При този тип анимационни „екранизации“ се предполага, че собствената анимационна образност трябва да изнесе авторовото послание със своя специфична аудиовизуална лексика. Същественият въпрос е дали винаги се получава тази перфектна спойка, в която текстът се претопява в рисунката и общият резултат е нов, самостоен анимационен образ, който стига до зрителя? Или строфите си вървят като слово зад кадъра, а на екрана оживяват анимационните им илюстрации? Дали не е рисков този труден синтез? Очевидно, не винаги резултатът е на една и съща висока степен. Получило се е по-добре в „Плитка вена“ на Йоана Александрова (по стихове на Марин Бодаков), в „Последният ден“ на Далибор Райнингер (по Мария Донева), в „Над нещата“ на Ина Николова (по Стефан Икога). Тоест, пътят е възможен и верен, необходимо е само компасът на автора да е винаги в ръката му, заедно с молива, четката, компютърната клавиатура и будното око на добрия вкус.

“Виола”

И в заключение, зачекнатия в началото болен въпрос за (не)разпространението на огромната и качествена продукция на новото ни документално и анимационно кино.

Ето какво може и би следвало да се направи, не само за неигралното ни  филми, а въобще за пълноценното социално битие на българското кино, което се създава с толкова много усилия, при оскъдно финансиране, с преодоляване на много нормативни пречки и е обречено на нелоялна и предварително загубена конкуренция със световното (американско) комерсиално кино. Ето поне две реално осъществими идеи, при това в съвсем разумни финансови граници, напълно по възможностите на националния ни икономически стандарт.

1. Крайно време е да се изгради една стрийминг платформа за българско кино с меню за игрални, документални, анимационни филми, за телевизионни сериали и други аудиовизуални произведения. Тогава български филми ще могат да се гледат без затруднение не само у нас, а практичиски в цял свят - от Канада до Нова Зеландия и от Патагония до Камчатка! Поне българските общности ще се възползват от тази технологична възможност. Нали имаме еврокомисар с доскорошен сектор „цифрова икономика и общество“, а сега с ресор „иновации, научни изследвания, култура, образование и младеж“. Колко му е нашите сръчни IT специалисти да направят такъв проект и той да получи еврофинансиране.

2. Също крайно време е в областните центрове и в други по-големи градове да се построят функционални общински миниплекси (3 кинозали, конферентна зала, кафетерия, инфраструктура), което за местните управленски органи (областни и общински) не е никакъв проблем и не иска много пари. Имаме конкретен пример: преди няколко години малка частна компания направи в София, в едно мазе  на ул. „Гладстон“ точно такъв миниплекс и сега имаме кино Г8, което е активна забележима точка в културната карта на града.

Значи – може! Останалото е въпрос на конкретни действия. ≈

Проф. Божидар Манов - снимка Стефан Джамбазов

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив на Национален филмов център и Стефан Джамбазов