#Юлия Спиридонова – Юлка

[ourbalancedlife]

[vprki]

Юлия Спиридонова - Юлка: Трябва да познаваш днешните деца, за да пишеш за тях

„За мен хубавата детска книга е за децата, а много често когато някой сяда да пише за деца, той като че ли няма представа какво искат децата. За това е толкова важна обратната връзка. Задължително е да общуваш с деца”, казва писателката Юлия Спиридонова – Юлка в разговор за сайта „въпреки.com”.

И ни разказва през смях една случка като пример: „Аз имам много смешна ситуация със съучениците на големия ми син. Те бяха тогава в първи или втори клас и целия клас го събирах и го водех в библиотеката. Доста деца започнаха да четат. Бях много горда от това. Ние се познавахме много добре и всеки ден, когато си прибирам детето, те идваха и ми разказваха разни неща. И идвам и всичките ме заобикалят и казват – днес на гости беше един дядо писател. И аз казвам - това е много хубаво, браво, какво стана. „Той дойде и каза – аз съм най-добрият български детски писател”. И те му отговарят – не, това е майката на Самуил /името на сина й – б.а./. И тук малко конфузно се получи. Викам, добре, давайте нататък. „И той ни прочете едни гатанки”. И аз питам – хубави ли бяха гатанките? „О, да много хубави бяха, но имаше една, която беше много мръсна”. И аз  - как така, мръсна гатанка. И те казват – много мръсна,  ами отговорът на тази гатанка беше „педал”. Викам, чакайте малко – колата има педали, колелото също. Те ме гледат и викат – не, педал си беше.

И другата гатанка, която беше прочел, отговорът е кекс. И малките се бяха спукали да се смеят, защото беше много смешно - на секс казваха кекс. Това е супер стар пенсионерски лаф, но малките сега ги откриват тези неща. Те умрели от смях. И дядото много се радвал. Защото решил, че гатанката е еха. Така, че

тази голяма пропаст между поколенията –

ако ти не си общувал с тях и не знаеш на какво викат кекс и какво означава кекс за тях примерно и защо се смеят. И че за първолаците няма непознати мръсни думи, за съжаление, но фактите са такива. То не че те няма откъде да ги чуят. И можеш да изпаднеш в много неловки ситуации. Освен това има и подтекст, англицизми, от разни парчета, от песни, от филми, те си имат свои смешки и жаргон. Можеш да се озовеш в много неприятна ситуация. И човек трябва да внимава с тези неща, според мен”, казва през смях, но и сериозно Юлка.

Откъс от разговора с Юлия Спиридонова - Юлка можете да чуете тук

Това наистина показва пък защо нейните книги толкова се четат. Юлия Спиридонова е най - четеният детски писател за 2016 година в Столична библиотека и е избрана за Писател на годината. Тя е инициатор и организатор на доброволческата инициатива „Кой обича приказки“, както и на инициативата за четящи тийнейд��ъри "Летящо прасе" /към Столична библиотека/. Има и редица сценарии за БНТ. Номинирана е за детската награда „Златната ябълка“ за благотворителната си дейност. Носител е на ред награди, както и на националната литературна награда „Перото“ /2015 - за книгата за деца „Бъди ми приятел“ на издателство „Кръгозор”/. През 2016 година "Бъди ми приятел" печели и националната награда на децата "Бисерче вълшебно". Номинирана е за най-голямата световна награда за детско-юношеска литература - "Възпоменателна награда Астрид Линдгрен". Издателство „Кръгозор” е издател на доста от нейните книги – не само детските, но и тийнейджърските. „Никога не съм обичала фентъзито, не чета много фентъзи, не съм много фентъзи тип. По-скоро ме влече реализмът, както казват моите деца – реалистично звучащите истории. Аз започнах с приказки за деца с измислени герои. Обаче пък бяха много реални теми.

Спомням си една приказка - имаше за развода.

Някои родители тогава казаха, че в първия момент били много шокирани как така в детска книга с приказки с някакви човечета се говори за развод. И в следващия момент, когато прочели приказката с децата си, разбрали колко е необходимо да има такива приказки. Първо ме критикуваха, а после се превърна в комплимент. Това бяха първите ми стъпки и макар че сега предпочитам да чувам повече критика, защото това е много важно за мен. Опитвам се всяка нова книга да е по-добра от предишните.

Първият ми роман наистина беше тип като „Приказка без край” или нещо такова. Защо написах този роман? Първо, той сам се появи  като история, искаше да бъде написан и второ - точно „Приказка без край“ беше любима на моето поколение, а на мен никак не ми хареса. На мен ми се четеше нещо такова, но по-друго и за това реших да си го напиша. Не знам дали се получи по-добре дори за мен от „Приказка без край“, но това беше първият ми опит като роман. Въпреки всичко

все ме бута към по-реални истории да работя и да пиша.

В един момент обаче пък те ми омръзват и отивам в нещо съвсем приказно и измислено. Много ми е трудно дори сама себе си да определя. Като привърша работата по едно нещо ми става скучно и байгън от него, искам да скоча в нещо съвсем друго. За това съм писала и приказки за по-малките, и за тази група в начална училищна възраст и след това между втори и шести ��лас. Сега нещо като пред тийнейджърска литература, така са го определили на Запад. Та имам и такива книги за тийнейджъри”, казва Юлия Спиридонова.

Питаме я как се пише за деца и за по - големи. „Много ми е трудно да кажа. При мен всъщност историята идва сама - някакъв герой, нещо се завърта и бръмчи като муха известно време, докато не му обърна внимание и не започнем заедно работа.  И аз не знам как става това нещо. Много ми е трудно да отговоря. Звучи много наистина измислено, но героите сами идват и започват да приказват. Проблемът е, че не се чува добре. Много често този сигнал е един такъв накъсан, особено в началото. Началото при мен винаги е кошмарно трудно. Хем имам историята вече, хем имам вече нещо казано, хем си приказвам, но някак не тръгват нещата. Обикновено са и месеци, докато нещата потръгнат и аз вече усетя, че си върви добре и ще стане една добра история може би. Доста е трудно да обясня самия процес. Аз пиша и за малките и за по-големите, и за най-големите. Не защото искам да обхвана целия аспект и всички възрасти, а защото просто така се получава”, споделя Юлка.

И продължава: „Реших, че не е достатъчно само да пишеш, така че да си интересен и децата да те четат. Това е много малък кръг. В крайна сметка вярно е, че децата днес вече четат много повече, като правим някаква равносметка през последните години. Малкото инициативи, които са изцяло доброволчески и шепа хора се занимават с тях, дадоха много голям резултат. И въпреки всичко, ако си дадем сметка какъв е тиражът на една популярна детска книга, за която децата говорят, дори преводна книга, да речем за „Дръндьото“ от Джеф Кини, която е супер популярна и любима книга. Ние ще видим, че децата в България са много повече. Тази книга е стигнала пак до много една малка част.

Аз съм лично обидена.

Виждала съм, че еди кой си безумен сериал се гледа от петстотин хиляди души или още по-голяма цифра. Такъв тираж на книга няма и няма и да има скоро. Аз съм виждала на старите книги, че отзад пише колко е тиражът, особено на детски книги. Баща ми /Симеон Спиридонов – б.а./ илюстрираше детски книги, те наистина се продаваха, а не се претопяваха и тиражът беше между 200 и 300 хиляди за книжка”, признава с огорчение писателката.

Сега четат ли децата? „Категорично да, но това е крайно недостатъчен брой. Пак казвам, това са малко деца и когато аз обикалям из страната и ходя в училища, които не се водят елитни, там родителите не се занимават с тия деца кой знае колко, даже въобще не. Виждам колко много деца иск��т, интересуват се, любознателни са, но няма кой да им даде този тласък. Има много учители вече, които работят с децата, правят се кръжоци, събирания, но тези учители се опитват да работят със старите ��риказки. Примерно те им дават едни стари текстове и децата въпреки желанието им и цялото любопитство, много бързо се отказват. Дори, когато следваш и учиш педагогика, детската литература се минава много на бегом. Нямаме  такава държавна политика, която да предлага нещо като бюлетин – какви нови книги са издадени или преведени за деца от тази възраст за тази възраст, с някакви ревюта. Има специализиран сайт за детски книги, които правят такива ревюта, но колко са учителите, които ще отворят и ще погледнат това нещо. Има желание, но е много трудно да се съберат нещата и това се опитваме да правим с тази шепа хора да достигне до всяко едно кътче, за да се разбере, че има съвременни книги.

Стига с тези книги като „Тошко Африкански“

/от Ангел Каралийчев – б.а./ и „Патиланско царство“ /от Ран Босилек – б.а./, които дори и в моето детство ми се виждаха супер ретро. Въобще на мен лично не са ми били нито любими, нито интересни, защото бяха стари и не „по готиния начин“. Аз си спомням и до ден днешен ми е много любима книга – „Когато бях малък“ на Добри Немиров, която беше много хубава книга. Ето това е ретро, но по хубавия начин. Тоест написани са така, че дори днес ги чета на моите деца, разбират как се живели хората след Освобождението. Той пише по начин, който не остарява, докато „Патиланско царство“ и „Ян Бибиян“ , въпреки че аз много обичам Елин Пелин, но детските му неща никога не съм ги харесвала. И точно сега да се опитваш да разчетеш едно дете с тези книги, доста трудно ще стане.

Юлия Спиридонова - Юлка с Националната литературна награда „Перото“, 2015 за детска литература

Даже преди няколко месеца бях в едно предаване по радиото по темата защо децата не четат, защо децата не разбират това което четат. Защо има буквално неграмотни деца, дори в гимназиите, защо има такъв голям проблем? И дойде една дама, млада жена от Министерството на образованието, която каза, че са направили такива проучвания и има доклад, който казва, че половината ни деца са абсолютно неграмотни. Но не каза как ще се поправи това нещо и работят ли те в тази посока. Ние се разговорихме с тази жена и какво му четяла всяка вечер на своето дете преди заспиване – „Тошко Африкански“ - за 4-годишно дете! Няма за зайчета, няма за мечета. Имаме разкошни книги за най-малките, с картинки, с малко текст, за да започне да вижда буквичките, да улавя красотата на приказката, на илюстрациите, на историята. Тя - „Тошко Африкански“. Много сме неосведомени за това какво се случва в детската литература, а книжарниците – ето ги, библиотеките – ето ги. Вече в някои библиотеки има много нови книги. Макар че като че ли всичко това отива в столицата, а в провинцията, когато отида в детски отдел на регионална библиотека, има наредени нови детски книги, нови издания, новото, което е в библиотеката това са издания от началото на 90-те години и ме боли сърцето, като гледам това нещо. Говорим за издания от 90-те години, но не на някаква тогава съвременна литература, а на вечните класики. Добре, нищо против, обожавам вечните детски класики, но това няма да разчете децата или ще бъде много трудно”, казва Юлия.

За децата си казва, че са първите й читатели и са общо взето много напористи. „Не ме чакат да свърша едно нещо и искат да го четат веднага. Имам много големи фенове вкъщи на първо място, което за мен е странно, защото се бях приготвила, че моите деца ще бъдат най-големите критици. Те наистина са много критични, но в същото време явно много им допада това, което пиша аз, което може само да ме радва, разбира се. Честно казано големият ми син, който сега е на 14 години, не съм го виждала никога да чете книга така. Той не можеше да спре да чете, както когато четеше моите тийнейджърски книги. Много бях доволна да видя това, защото той вече четеше много, четеше различни книги, четеше хитове като „Хари Потър“, но никога не съм го виждала така – да не можеш да го откъснеш и отлепиш. В този смисъл

за деца днес може би трябва да се пише по-динамично.

Много хора пишат а - ла Майн Рид - 30 страници описание на прерията, което ние едно време го прескачахме това описание, естествено. А днес съвсем няма да седнат и да отворят тази книга, за да извадят иглата в една голяма купа сено. Това трудно ще стане, колкото и да смятаме, че нещата може би не са чак толкова променени. Има си промяна и всичко е някак по-динамично и наистина трябва да се пише по-динамично, с повече действие и диалози да има, по-живи да са. Прави ми впечатление, че 20 –годишните, които се опитват да пишат за деца днес, пишат като 80-годишни, което не е добре. Тоест пак се оплитат в едни излишни обяснения”, отбелязва Юлка.

А за своя контакт с читателите си казва: „Пишат ми и във Фейсбук и мейла ми лесно може да се намери. И в лични разговори. Много съм доволна и щастлива, че последната ми книга предизвика такава реакция сред наистина младите хора. За „Кронос“ говоря /"Кронос. Тоя нещастник". "Кръгозор", 2016 – б.а./. Те са четири книги за тийнейджъри , като първите три са по-леки. Пак са едни драматични истории, но те са трагикомични. Не е такава тежка тема, каквато е темата в „Кронос” - за наркотиците и за живота на един наркоман. Децата веднага разбраха, че това е различна книга и я отделиха от останалите по един хубав начин. Аз получавам много комплименти не само за готините неща в книгите и за това, че са смешни и истински за тях, за това, че описват живота им или ситуации, в които те често попадат. Много комплименти получавам и за стила. Казват „Много добре сте я написали“ или такива неща, които обикновено не очакваш да чуеш от деца, но те са четящи деца, четат много и

съвсем не четат само глупости, както повечето възрастни смятат.

Напротив, те четат и книги, за които големите много често говорят, от типа модерни книги. И са чели вече неща, които и аз съм чела на тяхната възраст. Тоест те вече могат да отделят за себе си добрата литература от не толкова добрата литература. Това прави тези комплименти много скъпи за мен, защото очевидно е, че са от хора, които разбират от литература, колкото и нелепо да звучи на повечето възрастни. Трябва да ги чуете как говорят”, казва писателката.

Заговаряме и за книгата й „Бъди ми приятел” /изд. „Кръгозор”/. Тя ни среща с приключенията на едно жабче, при това краставо жабче. То е отритнато от своите, защото е различно от тях. Но и жабите имат нужда да бъдат харесвани и обичани, да са необходими на някого, да имат приятел. Малкото краставо жабче напуска света на познатото блато, за да търси приятел. В своето пътешествие то се среща с красивата самодива, чийто танц е вълшебен; с алчния таласъм с магическото съкровище, с ламята, със змея и с добрия и благороден стопанин, и със старата вещица с грозния нос. За да открие, че нито красотата, нито богатството, нито силата и властта, дори добротата не могат да заменят истинската нужда на всяко живо същество да обича и да получава обич. „Те са досега две /още и „Каква магия крие се в снега” също издадена в „Кръгозор”, където приключенията на жабчето продължават – б.а./, сега тази пролет ще излезе третата книга. Ще бъдат общо три приказки за една и съща жаба за различните й приключения. Те са много свързани с българския фолклор, което ми беше идеята. Исках да извадя тия същества, за които малко се говори и не са много познати. Освен обичайните самодива и змей, например. Опитах се да вкарам в историята и такива същества, които не са много популярни. Те са като хората - нито са добри, нито са лоши. Зависи как реагират в дадена ситуация и това е в книжките. Когато трябва да изберат как да постъпят, да тръгнат по лошия или добрия път, те избират добрия, стига да формулират своя избор”, казва Юлка.

И продължава за реакциите на младите си читатели: „Аз бях много впечатлена от едни тригодишни деца. В детска градина ме поканиха и много се учудих, че толкова малки деца искат среща с мен да говорят с мен за тази книга „Бъди ми приятел“. А отидох и общо взето мислех ще говорим за картинките, които са толкова красиви. Но децата зададоха толкова конкретни въпроси за събитията, за случките, тоест толкова малки деца вече бяха уловили всичките тези нюанси. Например, едно момиченце ме пита как може самодивата да е толкова красива, а да е толкова лоша. Защо така се получава? И това са тригодишни деца. Наистина,

възрастните много бъркат, като подценяват децата.

Чувала съм нещо, което толкова ме потресе, че аз не можах да кажа нищо, когато един издател на детска литература ми каза, че децата не разбират добрата литература. Това той каза по повод на една книга, която аз смятам за усмъртително скучна и зле написана, но за него тя беше добрата литература и нямала успех, защото децата не я разбирали. Това е много стъписващо, защото ето тригодишните деца са хванали много тънки препратки, които аз смятах, че по-скоро възрастните ще се замислят за това нещо и ще обяснят на малките, но ето  че децата са го хванали. За мен интересното за тези три книги е, че се използват митове, легенди от фолклора, които не присъстват в преразказаните уж народни приказки. Аз не харесвам тези уж народни приказки, които не са народни приказки. За това потърсих наистина много непознати легенди. В последната книга, например, имаше много хубав мит за разковничето. Ако се сещате, това е билката, която отваря сърцата. Даже има разказ на Елин Пелин за разковничето. Аз намерих едно такова нещо много интересно, че разковниче се намира така: трябва да хванеш едно малко таралежче и да го затвориш в клетка и тогава по някое време ще дойде майка му с разковниче, за да отвори клетката и да освободи таралежчето. Това го намерих в Рачо Славейков, в българския фолклор /неговите „Български народни обичаи и вярвания” – б.а./. Това само по себе си е цяла приказка. Човек трудно би се сетил такова нещо. Всъщност тази история влезе в третата книжка. Просто звучи супер измислено, но ето какви хубави неща имаме”.

Говорим и за издателствата, които рядко издават детски книги. И най-хубавите авторите си ги издават сами. „Това за мен не е редно. Боя се, че това ще останат еднократни усилия, защото ��олко книги може да си издаде един сам човек. Колко издателства направиха това нещо, освен издателите, които издават мен - „Кръгозор“, те правят точно това. Ние тръгнахме с тийнейджърските ми книги. Те не издават детска литература по принцип. След като издадохме тийнейджърските книги, те харесаха и другите ми книги и решиха да издадат и тях и един вид да ме подкрепят. Но колко са тези издателства? Това нещо трябва да се приложи. Но ние няма как да им обърнем мисленето и че трябва веднага да се спечели щом излезе книгата и още същия миг да бъде разпродадена”, заявява писателката.

А как гледа на Годината на детската книга - инициатива на Националния център на книгата към НДК. „С възторг я приемам, защото това е все пак за първи път някаква държавна институция да обърне внимание на детската литература. Това досега не се е случвало и не очаквах и да се случи. Наистина е чудо невиждано и смятам, че категорично ще има успех това начинание, дори само защото е такава важна институция, която поглежда към детската литература. От друга страна зависи от авторите, от издателства, от редакторите и преводачите на детска литература доколко те ще помогнат на това нещо. Подценяваме колко важно е наистина и колко голяма е детската литература. В скандинавските страни от много години заради Астрид Линдгрен нещата са съвсем променени. Аз съм чела, че в Швеция са степенувани по износ на технологии - „Волво”, „Ериксон” и т.н. От какво печели най-много държавата и на четвърто място - детската литература. Тоест те печелят страшно много от детската си литература, а нямат толкова много детски автори, които са  световноизвестни и добре приети. Те не бълват стотици писатели и илюстратори, които да им носят тези пари. Общо взето това се държи на трима - четирима. Но те решиха, че има хляб в тази работа и започнаха всякакви такива кампании, включително голямата им награда за детска литература”, отбелязва Юлия Спиридонова, която както вече стана дума е номинирана от българска страна заедно с художника Любен Зидаров сред 226-те кандидати от 60 страни.

„Като всяка награда и аз мисля, че е въпрос и на политика, а ние не сме много интересни. Техните номинации са малко по-специални. Те избират на база какво си свършил досега, най-общо казано, но и се гледа

доколко творчеството ти повтаря творчеството на Астрид Линдгрен,

тоест нейната работа по такива щекотливи, социални проблеми. Книгите й като ��оня за порастването и самотата, и за отчуждението, и за Братята с лъвски сърца - за смъртта. Те търсят и автори, които засягат тези проблеми. Ако един автор пише само за зайчетата и мечетата едва ли ще го номинират”, отбелязва тя. През април се обявява кой е избраният за тази година, официалната церемония е лятото. „Те искат да запазят това, което направи Астрид Линдгрен. Да продължат традицията, да се занимаваш и да пишеш за децата, не за деца, а за децата, което за мен има разлика. Аз никога не съм писала за себе си и за мен не е достатъчно аз да го прочета и трима, четирима близки хора, аз съм искала да го дам на децата. За това пиша по такива теми, особено след първата ми тийнейджърска книга, реших, че трябва да дам повече, да върша повече за тях и именно така стигнах и до книгата с наркомана. Реших, че след като те имат такъв успех, трябва да направя нещо, от което да има полза. Тоест съвсем конкретно да е такава книга, която би била и за родителите, и за учителите, и за ако щете психолозите да има на какво да стъпят, как да подходят. Аз не съм мислила никога, че това нещо ще се случи, но се оказа, че моите книги се четат и от родителите, и от децата. След това те намират мост един към друг, защото има вече на какво да стъпят и за какво да говорят. Аз не съм очаквала, че наистина ще има и такава родителска подкрепа. Бях много учудена още от първите отзиви, когато родители ми писаха и ми благодариха за тази толкова примерно смешна и тъжна книга, защото „аз успях да стигна най-после до дъщеря си”. Това беше много голям комплимент. Това беше и причината да продължа да пиша, защото има и полза от това нещо. Тоест не е само едното голо удоволствие. Аз съм много за книгите да са забавни, книгите за деца според мен трябва да са забавни, да се четат леко и да не те оставят да мръднеш до последната страница. Но и искам да видя наистина конкретна полза от това, че сте чели тази книга”, казва Юлия Спиридонова - Юлка. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Литературният фестивал ще бъде отново заедно с Панаира на книгата

Между 12 и 17 декември тази година в програмата на петото издание на Софийския международен литературен фестивал в НДК ще участват 12 чуждестранни писатели, а от българска страна – 60 автори и 21 модератори. Освен срещи с тях, програмата включва обзорни дискусии, изложби;  литературен конкурс за студенти; богата детска програма, съпътстващи събития и др. Организатор е Асоциация „Българска книга” и по същото време там ще бъде и Панаирът на книгата.

Всяка година събитието има международен фокус, като тази година ще представи литературата на Вишеградската четворка - Полша, Словакия, Унгария и Чехия. Основната част от събитията от фестивалната програма ще се случат в Мраморно фоайе на НДК, паралелно с Панаира на книгата. От Полша гостуващите писатели са: Кая Малановска, Кшищов Варга, Еугениуш Ткачишин-Дицки; от Словакия: Михал Хворецки, Яна Беньова, Петер Били; от Унгария: Виктор Хорват, Ласло Мартон, Дьорд Драгоман, от Чехия: Михал Айваз, Ива Прохазкова, Милош Урбан. Стремежът на организаторите от новия екип с програмен директор Вера Петрова /на снимката/ е събитието да бъде платформа за съвременна литература и култура, която се фокусира върху диалога между писателите и обществото, популяризира четенето и езика и разкрива многобройните взаимовръзки на литературата с останалите изкуства.

Срещите с автори са програмирани на тематичен принцип, като част  от тях са: „Вземи се в ръце. Психология на съвременния градски човек” - среща с полската писателка Кая Малановска, психотерапевтката Албена Стамболова и писателите Момчил Николов и Владимир Полеганов (14 декември). Също и  „Постдеградация или реконструкция на личността: на каква цена?” - разговор между Михал Хворецки (Словакия), Ангел Игов и Димитър Кенаров (15 декември), „Приток на енергия: авторките в най-новата българска литература“ – разговор с авторките Амелия Личева, Лора Динкова, Любов Кронева, Ирена Иванова (Рене Карабаш), Яница Радева други.

Вера Петрова представи програмата на Литературния фестивал пред журналисти

По време на дискусиите ще бъдат обсъдени актуалните тенденции в ��амопубликуването у нас – един нов бизнес модел, който все повече набира своята популярност с участието на авторите: Ралица Генчева, Деси Нико, Алекс Ненов и други любимци на читателската публика и носители на престижни награди, които добиват известност под определението „самопубл��куващи се“ (14 декември). Ще се разбере повече за „поколението Милениум“ нови илюстратори от България, които са илюстрирали десетки книги в чужбина, но трудно се срещат с българските книгоиздатели. Както и една дискусия, която ще върне времето назад, когато някои рискуваха свободата си, за да достигне написаното от тях до хората. Книгите на чешките дисиденти пропътуваха разстоянието Прага - София заедно с Петр Поспихал /бивш посланик на Чешката република в България 1993-1998 г. – б.а./, някогашния дисидент от Бърно, сподвижник на Вацлав Хавел, защото литературата е само едно от лицата на дисидентството. Дискусията ще премине с участието на: Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Миглена Николчина, Михаил Неделчев, Петр Поспихал, Пламен Дойнов - „Самиздат: творческата мощ на дисидентската литература от ХХ век“ и изложбата на „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“  (14 декември).

Още през май беше обявено в клуб “Перото”, че литературата на страните от Вишеградската четворка - Полша, Словакия, Унгария и Чехия ще бъде фокус на Софийския международен литературен фестивал

Детската програма е важен модул в програмата на фестивала и предлага различни по формат събития. Целта е да се постигне образователно – забавният момент в общуването между децата и книгите. Сред акцентите са проектът „От деца за деца“, който представя книга, изцяло написана и илюстрирана от деца, среща с писателките Юлия Спиридонова – Юлка, Петя Кокудева, чешката писателка Ива Прохазкова, „Приказки за горите и животните“ – събитие с кауза, организирано от WWF България. По време на ателие „Шарената черга“ илюстраторката Мария Вълкова ще покаже на децата как е  нарисувала картинките за книгата на Йордан Радичков.

Предвидените в програмата изложби са в НДК и ще бъдат представени с дискусии:  „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“  (14 декември) и „Поколението Милениум – илюстратори. Трудната среща с българския издател“ (13 декември). Съпътстващите фестивалната програма събития включват: концерт на „Стругаре“ (17 декември); екранни импровизации с филми от страните на Вишеградската четворка, селектирани и предоставени от филмовия и музикален фестивал Mediawave (Комаром, Унгария - 12 и 15 декември); връчването на наградите на Асоциация „Българска книга“ „Златен лъв“ (15 декември); финал на студентския литературен конкурс „Моята среща с културата на ... (една Вишеградска страна)“. Финалистите ще четат собствени есета на полски, словашки, унгарски или чешки език с екранен превод на български. Връчването на дипломите на курсистите от Творческа академия „Заешка дупка“ ще се случи също на фестивалната сцена (17 декември). Откриването на Софийския международен литературен фестивал е на 12 декември в Мраморно фоайе, НДК, етаж 2,  със  „Среща на поколенията“, на която Владимир Зарев, Ани Илков и Владимир Левчев ще представят част от дебютантите на 2017 г.: Антон Стайков, Боян Крачолов, Десислава Николова, Марианна Георгиева; модератор: Тодора Радева.

Може би трябва да се помисли дали Литературният фестивал и Панаирът на книгата трябва да бъдат по едно и също време в НДК

Програмата е богата, но остава въпросът дали съжителството между Литературния фестивал и Панаира на книгата е най-подходящо. Миналата година литераторът Светлозар Желев в текст за „въпреки.com” по повод четвъртото издание на фестивала изказа мнение, че е по-добре такова събитие да бъде отделено и предложи това да става около 24 май. Защото, както написа той /целият текст можете да прочетете тук/: „Сблъсъкът на литературната програма на самия Панаир и Литературния фестивал, провеждането му във фоайето на Националния дворец на културата продължава да бъде един от големите системни проблеми на фестивала”. И още: „Едни от най-добрите български писатели също участваха в рамките на фестивала. Но заради сблъсъка на програмите на панаира и фестивала интересът към много от събитията беше безумно малък”. Тази година също и в Панаира на книгата има съпътстваща литературна програма, която макар и да не се дублира с тази на фестивала, прави едновременното присъствие на публика доста трудно в събитията през целия ден и то на две места. И както написа Светлозар Желев за миналия фестивал: „Аз продължавам да смятам, че трябва да бъде направен един по-широк разговор и в крайна сметка Софийският международен литературен фестивал да заеме своето отделно място в българския литературен живот. Това по възможност да не бъде през декември. Месец май е идеален за това, преди базара на книгата, около 24 май, може би най-доброто време, през което трябва да се случи този фестивал. Това не е само мое мнение, а мнение на колегите и авторите. Софийският международен литературен фестивал трябва да бъде отделно събитие, което да заеме своята полагаща му се част в българския литературен контекст”. Такъв разговор не се случи, може би причината е в българското председателство на ЕС, където събитията в НДК през първата половина на следващата година очевидно ще бъдат строго ограничени за широка публика, но може би след време е редно да се помисли за тази идея. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов