#източна философия

[proekt-prosper]

“ Където и да отиде, каквото и да прави, доволният човек може да бъде щастлив - той знае кога да спре. Той не откъсва цветето, което цъфти кротко. Той не пътува по опасния път. 3а него десетте хиляди притежания са прашинки, носени от вятъра. Той пее, докато пътува сред зелените планини. Доволният човек действа в истински пълна свобода. Какво значение за него може да има надпреварата за почести? Каква привлекателност биха могли да имат суетнята и алчността? Чрез простота той притежава всичко. Той вижда светлината в мрака, яснотата в мъглявото, бързината в бавното, пълнотата в празното. В неговите очи готвачът, създаващ ястия със собствените си ръце, е толкова достоен, колкото всеки известен певец или пък висш служител. Доволният човек няма печалба за вземане. Той няма заплата за губене. Няма овации, няма критика. Когато поглежда нагоре, не е със завист; когато поглежда надолу, не е с високомерие. Мнозина го гледат, но никой не го вижда. Спокоен и отдръпнат, той е извън всякаква опасност. Дракон скрит всред хората. ”

- Гъ Хун

[purple-little-fairy]

ИЗТОЧНИКЪТ НА ЕНЕРГИЯ Е РЕЧТА

В будистката психология се казва, че основният източник на загуба на енергия е речта. Християнската религия учи: „Няма значение какво влиза в устата на човека, важното е какво излиза“. Някои хора използват този израз, за ​​да оправдаят стила си на хранене, който в много отношения прилича на стила на хранене на прасе - "яж каквото искаш и каквото видиш", като същевременно пренебрегват втората част от твърдението. Много аскети и светци отивали в уединени места, за да не ги подтиква нищо да участват в празни разговори. Във Ведите празните приказки се наричат ​​„праджалпа“. И именно това е едно от основните препятствия по пътя на духовния и материален прогрес. Първото нещо, по което съдим за един човек, е начинът, по който говори. Речта определя човека.

Почти всеки човек, който се интересува от йога, източна психология и философия, знае името на мъдреца Патанджали и неговия монументален труд по йога - "Йога сутри". Но малко хора знаят, че преди всичко той е написал не по-малко изключителни произведения, посветени на речта и медицината: съответно „Патанджала-бхашя” и „Чарака”. Патанджали Бхашя, като коментар върху граматиката на Панини, учи как да говорим правилно и как да конструираме речта си правилно.

Има тясна връзка между ума и речта, ума и тялото, ума и душата. Здравото тяло, здравият дух и здравата реч създават хармонична личност. Съвременните изследвания показват, че говорните грешки не са случайни. Те имат дълбока връзка с умственото развитие. Заекването и колебанието в говора се появяват при сериозно емоционално разстройство. Почти всички заболявания имат психосоматичен характер.

Всеки човек, който се стреми към съвършенство, трябва да стане преди всичко лекар, който лекува собственото си тяло; второ, специалист по граматика, който следи речта му; трето, философ, който пречиства съзнанието си и разбира Абсолютната Истина.

В живота на такъв човек не може да има място за физически заболявания, безразличие към себепознанието и за нарушена реч. Именно такъв човек мъдрецът Патанджали нарече йогин. И без значение с каква йога, с каква духовна практика се занимава човек, всичко казано по-горе се отнася за него в пълна степен.

Здравето и материалното благополучие зависят от речта. И това се отнася не само за духовните хора, но и за тези, които искат да успеят материално. Уменията за говорене и слушане се преподават много сериозно във всички бизнес училища. Дори в престъпния свят, за да се издигнете в гангстерската йерархия, трябва да можете да контролирате езика си. Там много реалистично цитират думите на Буда, че една дума може да убие човек. Три минути гняв могат да разрушат десетгодишно приятелство. Думите до голяма степен определят нашата карма. Можете да прекарате десет години в духовно развитие, благотворителни дейности, но след като сте обидили велика личност, можете да загубите всичко на всички нива и да деградирате в по-ниски форми на живот.

Откъде идва това? От обиди. Ведическата астрология казва, че планетата-сянка Кету е отговорна за обидите. Кету е планета, която дава бързи реакции, често моментално. Кету също дава освобождение. Но в негативен аспект. Тя наказва за обиди и неуважителна реч, бързо лишавайки човек от всичко, което е постигнал духовно и материално. Във ведическата цивилизация всеки човек е бил научен да внимава много с речта си. Докато човек не проговори, трудно се разпознава.

Можете да различите глупака от мъдрия човек, когато говори. Речта има много силна енергия. Експерти с фино зрение казват, че хората, които използват нецензурни думи, говорят грубо и обидно, ведна��а получават черно петно ​​на определено място на финото тяло, което след година-две може да се развие в ра��ов тумор.

Речта е проява на жизнена сила. Най-важното нещо, за което езикът е предназначен за нас, е четенето на молитви, мантри и обсъждането на теми, които ни доближават до Божественото. Можете също така да обсъждате практически въпроси и да общувате с близки, ако е необходимо. Но най-важното е да не прекалявате.

Аюрведа казва, че речта е проява на прана. Прана е жизнената сила, Универсалната енергия. Колкото повече прана, толкова по-здрав, по-успешен, харизматичен и хармоничен е човек. Така че, на първо място, праната се изразходва, когато човек говори. Особено когато някой критикува, осъжда, предявява претенции, псува. Според статистиката 90% от всички кавги възникват, защото говорим лошо за някого. Най-успешните хора са тези, които говорят приятно и могат да контролират речта си. В Бхагавад Гита се казва, че аскетизмът на речта се състои в способността да се говори истината със сладки думи.

Хората, които говорят грубо, заемат последните места във всички йерархии. Това важи и за държавите като цяло. Имайте предвид, че страните с висока култура на речта са по-успешни - Япония, Германия и като цяло всички страни, които са част от Голямата осморка. Въпреки че в момента там се извършва културна дегенерация, която включва и деградация на културата на словото. И това оказва влияние както върху икономиката, така и върху духовния живот като цяло. На Изток човек, който просто не може да контролира речта си, се смята за много примитивен, въпреки че може да е професор на Запад.

Кармата се определя от нашата реч. Важно е да запомните, че ако критикуваме някого, ние поемаме негативната карма и лошите черти на характера на този човек. Ето как действа законът на кармата. И също така вземаме качествата на човека, когото хвалим. Ето защо Ведите ни призовават винаги да говорим за Бог и светиите и да ги възхваляваме. Това е най-лесният начин за постигане на божествени качества. Тоест, ако искате да придобиете някакви качества, просто трябва да прочетете за някой светец, който ги притежава или да обсъдите качествата му с някого.

Отдавна е отбелязано, че придобиваме качествата на човека, за когото мислим и съответно говорим. Ето защо дори западните психолози съветват да се мисли и говори за успешни и хармонични хора.

Но колкото повече егоизъм и завист имаме, толкова по-трудно ни е да говорим добре за някого. Трябва да се научим да не критикуваме никого. Този, който ни критикува, ни дава положителната си карма и ни отнема лошата. Ето защо във Ведите винаги се смята за добро, когато ни критикуват.

Как речта работи с нашата карма? В Махабхарата се казва, че ако сте планирали нещо, ако искате да направите нещо, не казвайте на никого за това. След като сте го казали, е с 80% по-малко вероятно да се случи, особено ако сте го споделили с ревнив, алчен човек. Защо хората, които говорят малко и мислят, постигат повече? Те не губят енергия. Друго просто правило, свързано с речта е, че ако сме направили нещо добро на някого и сме се похвалили с това пред другите, то в този момент губим положителната карма и всички плодове на благочестието, които сме спечелили с това действие. Самохвалците постигат малко. Затова никога не трябва да се хвалим с постиженията си, защото в този момент губим всички плодове, които сме спечелили до този момент.

Истинска история:

Ученикът се приближава до учителя и пита:

– Съветвате да живеем с отворен ум. Но тогава целият ум може да отлети, нали?

- Просто си затвори плътно устата. И всичко ще бъде наред.

Мислите определят речта, затова е важно да не мислим лошо за никого. Колкото по-хаотични мисли имаме в главите си, толкова повече те се проявяват в езика ни и толкова по-неподредена ще бъде речта ни.

Който мисли ясно, говори ясно.

Има и друго ниво – да се научиш да приемаш критика.

Едно от качествата на ума е, че той може да се оправдае във всяка ситуация. Колкото по-ниско е нивото на един човек, толкова повече извинения чувате от него. Дори и да е извършил най-отвратителното престъпление, такъв човек, без да се изчервява, се оправдава. Един от основните показатели за човек, който е на високо ниво на развитие, е, че той спокойно изслушва критиките, отправени към него.

Правила за разумна реч:

Трима йоги медитират в пещерата. Изведнъж чуват някакъв звук, издаван от животно. Един йогин казва: Беше коза. Минава година. Друг йогин отговаря: „Не, беше крава.“ Минава още една година. Третият йогин казва: "Ако не спрете да спорите, ще ви напусна."

Първото правило на разумната реч е да преброите до 10, преди да кажете нещо грубо. Това може да изглежда глупаво. В началото едва ли ще можем да броим до 3. Но от друга страна, ако отговорите след кратка пауза, тогава отговорът ви ще бъде много по-разумен, защото първото нещо, което идва на ум, когато ни критикуват, карат ни се, е желанието да се оправдаем и да отговорим остро в отговор. Затова се научете да мислите 5-10 секунди, преди да отговорите. Освен всичко друго, това ще намали излишното емоционално напрежение. Човек, който се занимава със самореализация, говори много малко и замислено. В биографиите на някои велики хора се казва, че те никога не са реагирали веднага на обвинения и като цяло са се опитвали да не казват нищо в гняв. Отлагания са разговора за друг ден или докато се уталожат страстите. Защото знаели, че докато гневът и раздразнението влияят на речта им, последствията ще бъдат тъжни, а понякога просто разрушителни.

Второто правило на разумната реч е, че не е нужно да стигате до крайности. Бог се проявява в малки неща, а Сатана в крайности. Не бива да се дава обет: „Ще бъда ням като риба“. Особено ако сте ярък екстроверт по природа, тогава това може само да ви навреди. Ако вашата психофизическа природа е такава, че трябва да говорите много, тогава говорете така, че вие ​​и околните да имате полза от това. Затова бъдете открити и приятелски настроени и най-важното – живейте съзнателно. Важно е да запомните, че нашето ниво се определя от малки, незначителни действия - как сме реагирали на грубост в магазин, какви емоции започват да ни завладяват, когато сме „незаслужено“ критикувани и т.н.

Три нива на речта:

Човек на високо духовно ниво, в доброта, на когото е казано нещо лошо за някого или който е видял или чул нещо оскверняващо, може дори да се почувства физически болен. Може да се почувства като напляскан с пръст. Такъв човек винаги говори истината с приятни думи. Съзнателно произнася всяка дума и всяка дума носи хармония на този свят. В речта има много безвреден хумор, често за себе си. Такива хора почти винаги са здрави и щастливи.

Хората в страстта са много чувствителни към критика, те могат да говорят с часове с голямо удоволствие на теми, свързани със секс, пари, икономически просперитет, политика, обсъждане на покупки, говорят за себе си с добри думи, саркастично обсъждат някого и т.н. Обикновено говорят бързо. Хуморът обикновено е вулгарен и свързан със секса. Обикновено в началото на разговора те изпитват голямо удовлетворение и приповдигане, но след такива разговори се чувстват празни и отвратени. И колкото по-високо е нивото на съзнание, толкова по-силно е това чувство.

Този стил на говорене води до деградация на всички нива.

Невежите се отличават с това, че речта им е пълна с обиди, претенции, осъждания, заплахи, нецензурни думи и пр. Всички думи са пропити с гняв и омраза. Когато такъв човек отвори устата си, има чувството, че стаята е изпълнена с неприятна миризма. Следователно, ако кажете на такъв човек нещо добро за някого, той може да се разболее. Такива хора, като правило, съзнателно или несъзнателно провокират другите, опитвайки се да предизвикат у тях енергията на гняв, раздразнение, негодувание, завист, защото са настроени на тази вълна и се хранят с тези по-ниски разрушителни емоции. Хуморът им е „черен“, пълен с подигравки и радост от нещастието на другите. Те са в илюзия от началото до края. Вселената третира такива хора с тежки удари на съдбата и болести. Те бързо развиват психични заболявания. Не можете дори да сте близо до тях, още по-малко да общувате с тях. Обикновено рядко се среща човек, който постоянно да е само на едно ниво. Смесените типове са по-често срещани или типът на човек може да се промени доста бързо.

Това наистина зависи от:

•компанията, която избираме – на работа, в свободното време... Например, след като сме започнали да общуваме със страстен човек, след няколко минути може да се окажем активно въвлечени в дискусия на политици. Въпреки че преди 10 минути не ни е пукало за тях.

• места. Например в казина, нощни клубове, близо до бирени сергии, наркосборници. Обсъждането на духовни теми е трудно ��а си представим. Ако едно място е пронизано със страст и невежество, тогава речта, чута там, ще бъде съответстваща.

• време. Например от 21:00 до 02:00 часа е времето на невежеството, така че точно по това време искате да отидете на невежо място, да гледате невеж филм, да говорите на невежи, в най-добрия случай страстни теми. Утрото е по-мъдро от вечерта - това е народна мъдрост. Отдавна е забелязано, че това, за което сте говорили вечер и особено ако сте взели някакви решения, съжалявате сутрин или поне виждате в различна светлина. Ето защо, спазването на едно просто правило - никога не вземайте решения вечер и като цяло говорете възможно най-малко по това време - ще направи живота ни много по-щастлив и ще ни спаси от много проблеми и нещастия. Неслучайно всичко в природата по това време спи. Чували ли сте някога птици да пеят по това време?

В края на седмицата можете да проведете тест, за да видите каква реч е доминирала през седмицата. Ако в доброто, тогава ще бъде лесно да забележите как хармонията и щастието навлизат в живота ни. Ако в страст и особено в невежество, тогава естественият резултат ще бъде болест, депресия и нещастие.

Важно правило е да се отървете от претенции. Първата стъпка към любовта е благодарността. На този свят малко хора благодарят на някого. По принцип всички изразяват оплаквания, скрито или явно. Но е важно да запомните, че ако не благодарим на някого, това означава, че започваме да критикуваме и да предявяваме претенции, без винаги дори да го осъзнаваме. Службата не е само някакъв вид физическа помощ, на първо място, това означава да помогнете на човек да развие съзнанието на Бог, да дадете своята любов, да доближите човек до Божественото.

Всичко, което правим без любов, носи само нещастие и разруха, колкото и благородно да изглежда отстрани. Учителите учат, че всяка с��кунда или се приближаваме до Бог, или се отдалечаваме от Него. Всяка ситуация е урок. И трябва да благодарим на Бог за всяка изпратена ни ситуация. Всевишният е Всеблаг и всяка секунда ни желае само добро. Всяка секунда е посветена на нашето обучение.

Щом имаме оплаквания, сърдечният ни център се блокира. Най-честите оплаквания са от съдбата, от другите, недоволство от себе си и света. Претенциите се изразяват не само с думи, но преди всичко с мисли, тон, стил на общуване и отношение към живота. Всяка ситуация ни е дадена, за да можем да работим върху себе си. Колкото по-малко хармонични сме, колкото по-напрегнати сме, толкова по-сурови уроци ще научим. Но веднага щом започнем да приемаме ситуацията, настъпва релаксация и следователно тази ситуация бързо ще се разреши.

Аюрведа казва, че не можете да се отървете от болестта, освен ако не я вземете. Това е първата стъпка към изцелението и разрешаването на всеки проблем - пълно приемане отвътре, като Божия благодат, на тази болест и нещастие, а на външен план трябва да положите всички усилия, за да го разрешите. Ако не приемем ситуацията, тогава повече от 90% от нашата енергия ще отиде в нейното „дъвчене“. Тялото ни може да се справи с всяка болест. Също така можем да се справим с всяка ситуация и да излезем победители. Ако ни бъде поставен някакъв вид изпитание, това означава, че можем да го издържим. Бог не дава изпитания, превишаващи нечии сили. Вместо да се оплакваме, трябва да свикнем да благодарим на всички. Оплакванията са първата стъпка към болестта и нещастието.

Трябва да проследите колко благодарност имате и колко оплаквания имате към другите. Ще откриете, че често имаме повече оплаквания, отколкото благодарности.

Претенциите идват от ума и фалшивото его.

Ом Шанти

[vprki]

Галерия „Мисията” с изложба за двама големи казахстански философи

В Казахстан тази година се отбелязват две паметни дати, свързани с живота на двама прочути философи, писатели и мислители: Патриарха на казахската литература Абай Кунанбаев (175-та годишнина от рождението му) и на Ал - Фараби - „Аристотел на Изтока” (1150-та годишнина от рождението).

Държавният културен институт към министъра на външните работи е домакин на специалната фотоизложба в галерия „Мисията”, инициирана и реализирана по този повод от Посолството на Република Казахстан у нас. Изложбата беше открита в присъствието на заместник – министъра на външните работи Милен Люцканов, Н. Пр. Темиртай Избастин, посланик на Казахстан,  Христо Полендаков, ген. директор в МВнР и Снежана Йовева – Димитрова, директор на института.

Христо Полендаков, Милен Люцканов, Снежана Йовева - Димитрова и Темиртай Избастин /от ляво надясно/ при откриването на изложбата - снимка Стефан Джамбазов

Абай Кунанбаев е известен казахски поет, будител, просветител и философ, класик и основоположник на казахската национална писмена литература. Творчеството му включва стихове, поеми, преводи и проза. Той е композитор, познавач и ценител на народната казахска музика, автор на около 20 мелодии, които са популярни и досега. Превежда класически световни произведения на А.С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Ив. А. Крилов.

Абай Кунанбаев - снимка архив

Абай Кунанбаев е роден на 10 август 1845 г. в планинския район Чингиз, в Семипалатинска област (според съвременното административно разделение - в Източна Казахстан). Той е от благородно семейство на съдии и заливи (богати хора). Образованието си започва с посещение на моллите, след което Абай отишъл в Семипалатинск, където учил в медресе, изучавайки персийски и арабски. В същото време посещава руско училище, построено за децата на длъжностни лица и военни служители в Казахстан. След като го завършил, се опитал да напиша първите си стихове. В същото време той много чете - Пушкин, Лермонтов, Гьоте, Байрон, Крилов и други писатели стават негови наставници, дори и задочно. Чрез четене на руски преводи се запознава с работата на много европейски писатели, придобивайки деликатен вкус, развиващ се и просветляващ. Той се е опитал да доведе европейската култура до своя народ. Починал е на 58-годишна възраст през 1904 година.

Абай Кунанбаев и семейството му - снимка архив

Истинското име на Абай Кунанбаев е Ибрахим Кунанбаев. Думата „abay” е псевдоним, даден му от любящата му баба, която внимателно наблюдава внука си, който е отгледала. „Абаи” се превежда от казахския език като „предпазлив”. Много експерти смятат, че основното наследство на Абай Кунанбаев са добре познатите му в Казахстан „Думите на назидание”. Те се изучават в училища и представляват 45 кратки притчи, представени в поетична фор��а. Поетът ги е написал в много зряла възраст. „Думите на назиданието” са набор от най-често срещаните правила, засягащи преди всичко морала и нормите на поведение. За времето си обаче те били истинско откровение - изложени в проста, разбираема форма, те се разпространили сред обикновените казахстанци, формирайки по-висок морал, просветлявайки местните хора.

Абай Кунанбаев със синовете си - снимка архив

Книгите на Абай Кунанбаев също са много популярни. В Казахстан, в родината на писателя, има дори специална дисциплина от абаиански изследвания, чиято задача е да изучава наследството му и да търси скрити значения. Може би основното постижение на Абай Кунанбаев е, че той се е опитал да приближи казахстанската култура към руската. Активно превежда творбите на руските класици и съвременници на казахски език, като се опитва да ги направи достъпни и разбираеми за племената от родината си. Много от творбите му стават популярни сред хората, превръщайки се в народни песни. Това се оказало огромен принос за развитието на културата. В условия, когато мизерен процент от общото население на страната можел да чете, народните песни се оказали най-ефективният начин да се предадат някои важни послания до всички сегменти от населението.

Паметник на Абай Кунанбаев - снимка архив

Прeзидeнтът нa Рeпубликa Кaзaхcтaн Кacъм - Жoмaрт Тoкaeв в своя статия по повод честването пише: „Aбaй e гeният нa кaзaхcкaтa зeмя oт cвeтoвнa вeличинa. Тoй пocя ceмeтo нa умa и мъдрocттa зa цялoтo чoвeчecтвo. Нaшитe изcлeдoвaтeли, кoитo ca изcлeдвaли дълбoкo пoeтичнaтa мoщ нa Aбaй, кaзвaт, чe тoй e пoлучил нeизчeрпaeм изтoчник oт кaзaхcкия фoлклoр, изтoчнoтo и зaпaднoтo изкуcтвo нa cлoвoтo, руcкaтa литeрaтурa и иcтoричecкитe прoизвeдeния”.

Древният Отрар - снимка от изложбата

Ал - Фараби пък е роден на територията на днешен Казахстан, в древния град Отрар. Ал - Фараби е автор на множество трактати на различни теми, наричан е още „вторият Аристотел”. Сред произведенията му се открояват: „Разсъждение на Втория учител Ал - Фараби за значението на думата „интелект“; „За това какво трябва да предшества изучаването на философията”; „За общото в знанията на двама философи - на божествения Платон и на Аристотел”; „Трактат за възгледите на жителите на Добродетелния град” и много други. Абу Наср Мохамед ибн Мохамед ибн Тархан ибн Узлаг, известен като Ал - Фараби, е живял дълъг живот, оставяйки след себе си множество творби по философия, математика, астрономия, музика и естествени науки. Наричат го втория учител, което предполага, че Аристотел е първият.

Ал - Фараби - снимка архив

Роден е в град Фараб през 870 г. (според някои данни през 872 г.). В близост до мястото, където са свързани реките Сърдаря и Арис, се намирало доста голям град. По-късно селището е преименувано на Отрар, а днес руините му могат да се видят в южната част на Казахстан в района Отрар. Бащата на бъдещия философ и учен е уважаван командир в града от древно тюркско семейство. Благодарение на Ал - Фараби започва нова посока в развитието на науките и изкуствата от онова време. Известни са трактатите му по дисциплини като философия, музика, астрономия, математика, логика, естествени науки, филология и други. Неговият научен труд е повлиял на такива учени от Средновековието като Ибн Сина, Ибн Бадж, Ибн Рушд и други. Към днешна дата има около 130 творби на философа, оценен е приносът му за организирането и създаването на библиотека в Отрар.

Ученият обръща голямо внимание на връзката между форма и материя. Например, той дава тълкуването на формата като цялост на структурата и материята като същност и основа на всички неща. Той посочи, че формата може да съществува само поради наличието на материя и не може да бъде извън тялото. Материята, от своя страна, е субстрат, който задължително трябва да бъде запълнен със съдържание (форма). Пише за това в творбите си „За материя и форма“ и в „Трактат за възгледите на жителите на Добродетелния град“.

Част от изложбата в София - снимка Стефан Джамбазов

Днес не само арабският научен свят почита паметта на такъв велик човек. Има биография на казахски за Ал - Фараби, на негово име има улици на градове и университети. Изложбата цели да информира и запознае българската общественост с историята на тези двама философи и да задълбочи културните връзки между Казахстан и България. Може да бъде видяна до 14 август в галерия „Мисията“ при спазване на всички изисквания за дистанция и дезинфекция. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[proekt-prosper]

“ Индивидът възприема, че животът се случва на него; докато този, който се е отказал от индивидуалността си, въз- приема, че животът просто се случва. Това е състоянието, при което не може да възникне напрежение. ” - У Син

[proekt-prosper]

“ Безкрайността е блаженство. Няма блаженство в нищо крайно. Само без- крайното е блажено. Човек трябва да пожелае да разбере Безкрайното. ”

- Чандогя Упанишад

[proekt-prosper]

“ Да разбереш страданието на друг човек е най-добрият подарък, който можеш да дадеш на някого. Разбирателството е другото име на любовта. Ако не разбираш, не можеш да обичаш. ”

- Тик Нят Хан

[proekt-prosper]

“ Старай се да станеш естествен; Старай се да станеш като пеленаче.

Пеленачето по цели дни вика и не пресилва — това е висша хармония;

По цели дни свива юмручета, но нищо не хваща — това е висша устременост; По цели дни гледа — но не се насочва към нищо външно. ”

- Лао Дзъ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Две български галерии на Viennacontemporary

Две столични галерии – „One monev gallery” и „Структура”, са българските участници тази година в международния форум за съвременно изкуство Viennacontemporary, който ще се проведе във Виена от 26 до 29 септември 2019 г. Традиционно успешно и забележимо е представянето на българското съвременно изкуство на това престижно изложение.

С повече от 100 галерии от 25 държави и около 30 000 посетители всяка година, Viennacontemporary предлага уникален поглед върху ситуацията на съвременното изкуство в Централна и Източна Европа. От 26 до 29 септември най-големият панаир на изкуствата в Австрия кани своите посетители да открият многостранна галерийна сцена, представяща утвърдени художници заедно с предстоящи имена. Viennacontemporary тази година ще се проведе за първи път под ръководството на известната ��кспертка на пазара на изкуства Йохана Хромик. От няколко години форумът е в Маркс Хале. Построена в края на 19 век от известния архитект Рудолф Фрей, Маркс Хале е първата сграда във Виена, която има конструкция от ковано желязо. Някога популярен местен пазар за добитък, наскоро обновената сграда в индустриален стил служи като зрелищно място за мащабни събития, концерти и панаири. Залата със своята впечатляваща стоманена конструкция с размери 175 метра дължина и обхваща площ от 20 000 квадратни метра, осигурява обширно изложбено пространство, включващо кабини, специални проекти, VIP Lounge, ресторант и барове. Леката му архитектура и индустриалният нюх създават уникална атмосфера за представяне на съвременното изкуство, превръщайки историческите зали в завладяващо и фокусирано изживяване на изкуството за своите посетители и изложители. Цялостна подкрепяща програма осигурява достъп до международната художествена сцена с акцент върху страните от Централна и Източна Европа и предоставя на своите посетители преглед на най-новите тенденции и развития в съвременното изкуство. Viennacontemporary е място за колекциониране, обмен и открития в изкуството.

През 2014 година бяхме във Виена на изложението. Тогава то беше под друго име - „ViennaFair” и на друго място, а от България участва пловдивската галерия „Сариев”. Разговаряхме с Кристине Щайнбрехер, тогава артистичен директор на „ViennaFair”: „Нашата цел в началото беше да развиваме Виена като място на срещи, на изкуства между Изтока и Запада. И от друга страна да стимулираме пазара на изкуство в Източна Европа. Разбира се, целта на този панаир е и комерсиална, много галерии да продадат възможно най-много обекти на изкуството”. Това сподели тогава Кристине Щайнбрехер, а принципите на форума остават същите и сега. А сред участващите тогава 99 галерии, 16 културни институции и 115 художници беше и българската галерия за съвременно изкуство „Сариев” от Пловдив на Веселина Сариева. За нея Кристине Щайнбрехер с усмивка каза: „Това е една чудесна галерия, аз я познавам вече от много време, много я обичам. Поздравявам хората, които толкова работят толкова ентусиазирано в тази област, толкова концентрирано с толкова много енергия”.

България беше фокусна страна през 2015 година на Viennacontemporary

И продължи като експерт в контекста на днешния ден за това какво се случва. „Смятам, че изкуството, пазарът на изкуство се развиват в областта на новите медии – видео, фотография. Това са области, които не са леки, не са леки за продажба, преди всичко, но в крайна сметка, те интересуват хората на изкуството и в тази насока са главните тенденции в момента”. Тогава я попитахме дали България един ден може да стане фокусна страна. Защо не, каза Кристине. И това се случи на следващата година. Даже се изпълнихме с лека гордост, че сме го предвидили. За нашето участие като фокусна страна разговаряхме във „въпреки.com” с Гауденц. Б. Руф, който подпомогна това участие и не само него /можете да прочетете тук/. През 2018 година пък отново галерия „Сариев” участва и представи художника Лъчезар Бояджиев /можете да прочетете тук/.

Райнхолд Зисер – инсталация за Parallel Vienna 2018

Както вече споменахме, българското участие тази година на Viennacontemporary е от двете столични галерии - „One monev gallery” и „Структура”. Галерия ONE представя двама съвременни артисти живеещи във Виена. Проектът на Райнхолд Зисер „LLLLLL” ще бъде придружен с абстрактни творби и видео на Ив Тошайн. През 2015 артистът Райнхолд Зисер заедно с негов колега артист откриват пространството □□□□□■ (също така изписано като LLLLLL) във Виена, Австрия. Името на галерията идва от светлинните кубове закачени на фасадата на сградата. По времето, когато ги намират рекламните букви вече ги няма, но следите на надписа „Frisör“ ясно се четат. Често артистични пространства във Виена, залагат на стратегията, да запазят името на предходния бизнес. В случая, Райнхолд Зисер отива една стъпка по-далече и „осиновява” абстрактният надпис - □□□□□■ – стъпка, която задава и фокуса на галерията към концептуалното изкуство.  

Ив Тошайн, “Morning Star”

През 2018, в контекста на изложението Parallel Vienna Райнхолд Зисер заимства светлинните кутии от фасадата на бившия фризьорски салон като централен елемент от художествения му проект: той предлага на всеки художник или куратор, да татуира върху себе си символите □□□□□■, в замяна на което получава самостоятелна изложба през 2019. В резултат, за шестте дни на изложението общо 23 човека са татуирани. Следващата стъпка на проекта е той да бъде реализиран на Viennacontemporary като мета-инсталация включваща светлинните кутии и част от документацията на първата фаза - татуирането на 23 куратори и артисти. Крайният резултат отива отвъд документалното, като прави абстрактните връзки между надписите, хората и изкуството видими. Като допълнение към груповата експозиция, Райнхолд Зисер също ще установи неговата позиция като артист и автор на целият проект. Самият Райнхолд ще си татуира логото на □□□□□■ 24 пъти – по един път за всеки татуирал се артист, плюс още веднъж за себе си като автор, съобщиха от галерията.

Ив Тошайн “Бродерия IV”, 2015

Българо - австрийската артистка Ив Тошайн ще представи творби обединени от знака на звездата, който е фундаментален за нейното творчество. От една страна, той символизира блясък, известност, култ, божественото и вселената. От друга страна, същата форма означава обратното: война, нараняване, унищожаване и смърт. Нинджа звездите, боздугана, както и  понятието „стреляща звезда“ (shooting star) олицетворяват това понятие“. Артистичният подход на Ив Тошайн е „сuttung-edge”, което буквално преведено означава „режест ръб“ или острие, а в преносен смисъл „авангардно“. Тя радикално комбинира съдържание, мотиви и техники отвъд границата на всякакъв жанр, стил и инструменти в изкуството. Острието ѝ, във формата на нинджа звезда, от една страна служи за нападение над съвременната популярна култура и образна пренаситеност, а от друга прорязва или пробива повърхности и изображения, създавайки увлекателна красота и поезия. Подобно на каскадьорски сцени от холивудски филми, художничката обстрелва бели копринени картинни повърхности с лъскави, хромирани или позлатени нинджа звезди, като през дупките на платното, през скрити контейнери с боя изтичат цветове, превръщайки се в абстрактна живопис. А прободните рани на картината от черни дупки се превръщат в източници на светлина.

Ив Тошайн е артистка, независима кураторка и активистка. Родена е през 1980 г. в София. Част от животът й преминава в Ирак и Либия, преди да постъпи в Националната художествена академия в София. По-късно се мести в академията за изящни изкуства „Брера” в Милано, Италия, а впоследствие завършва академията за изящни изкуства във Виена в майсторския клас на Франц Граф. В момента живее и работи в Австрия. Райнхолд Зисер е австрийски артист роден през 1980 във Виена. Започва художествената си практика с първите си изложби за живопис през 2000 г. Преди да учи изобразително изкуство в Университета за приложни изкуства във Виена, той изучава философия, театрално и филмово изкуство. В своите произведения той преплита и кураторски практики като изследва ролята на художествените институции като генератори на съвременно изкуство.

Луиза Марган

Галерия „Структура” се представя пък с Луиза Марган. Тя е родена през 1983 г. в Риека, Хърватия. През 2006 завършва Академията за изящни изкуства и дизайн в Любляна, Словения. През 2005-2006 следва в Университета за приложни изкуства във Виена. От 2006 до 2009 реализира самостоятелни изложби във Виена, Любляна, Веление и Марибор (Словения). Носителка е на наградата OHO за 2007, която се присъжда в Словения и е еквивалент на БАЗА за България. Работи живопис, рисунки, инсталации, инсталации за определено място, видео и видео анимация. Някои от работите й са създадени в сътрудничество с Миха Прескер. Живее и работи във Виена. Нейните творби са част от няколко художествени колекции; фондацията „Общо” в Залцбург, Музея за съвременно изкуство - 21 Хаус Виена, Музея за съвременно изкуство в Загреб, Музея на тютюна в Любляна и др. През 2019 г. тя е сътрудник в Akademie Schloss Solitude в Щутгарт, съобщават от „Структура”. Първата самостоятелна изложба на Луиза Марган в България е през 2009 година в галерия „Васка Емануилова“ в рамките на програмата „Място за срещи”, проект на Софийска градска художествена галерия, насочен към представяне на съвременно изкуство и млади автори. Това е и първата изява в София на художник от Международната мрежа за награди за млади художници YVAA, в която е включена българската Награда БАЗА. Художничката израства между Адриатическия бряг, където е домът на баща й и Подбалканската долина на България, откъдето е майка й.

В работите си Луиза Марган изгражда необичайни логически връзки между съвременния живот и живота на самите художествени произведения. Те не просто са инсталирани в изложбените пространства, а като че ли са настанени там, за да ги обитават. Противно на схващането, че произведението е „нечовешко” или „неживо”, тя трансформира обектите и заобикалящата ги среда в одушевени понятия. В нейните изложби се появяват растения и живи организми, дишащ покрив на къща, дишащо подземие или камина, която „не може да си намери място”. Всичко това обикновено има отношение и към социалната среда, местата на произход или пребиваване, които не винаги имат една и съща стойност или значение. Художничката участва в множество изложби, акции в публичното пространство. Нейните творби са част от няколко художествени колекции; фондацията „Общо” в Залцбург, Музея за съвременно изкуство - 21 Хаус Виена, Музея за съвременно изкуство в Загреб, Музея на тютюна в Любляна и други. От 2019 година  е сътрудник в Akademie Schloss Solitude в Щутгарт. Миналата година през юли тя участва със свой пърформанс  на Австрийският културен павилион FLUCA в София. Луиза Марган е художничка, която се занимава с властовите структури, които определят публичната сфера, политиката на работа и статута на изкуството в обществото. Тя разработва своите творби чрез многопластови изследвания, съсредоточени за връзките между политическите идеологии, личните истории и техните смени, които бележат всекидневните социални взаимодействия и език, добавят от „Структура”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на галериите

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Пандемията и нейното медицинско овладяване (дано!) променят света

От 2000-та година, когато излезе първият брой на списанието за театър „Homo Ludens”, екипът отстоява твърда позиция, че дебатът в театъра трябва да се води културно, заяви преди години при представянето на по-предишно издание театроведът и преподавател проф. Николай Йорданов. Той заедно с проф. Венета Дойчева са съставители на новия, двайсет и четвърти брой на списанието.

И днес е убеден, че винаги целта е това списание да е място за информация и за дебат. Радва се, че се включват режисьори, актьори, сценографи и тези театроведи, които са убедени, че само културният дебат с аргументи, ерудирано и искрено води до някакъв смисъл на размяната на театрални мнения в обществото. Годишникът „Homo Ludens”е издание на Гилдията на театроведите и драматурзите към Съюза на артистите в България и на Фондация „Homo Ludens“. 

В увода към новото издание съставителите отбелязват: „В този брой на списанието сме подвластни на едно изключително обстоятелство – глобалната здравна криза, която обхвана света през 2020 г. и която продължава и днес. Когато преди повече от една година обсъждахме фокусната тема на „Homo Ludens”, търсехме измерения на въпроса за мястото на театъра в съвременното общество и още по-точно – променящите се гледни точки към театъра и свързаните с него очаквания и преживявания. В течението на живота драматургията на битието често е предлагала ходове, които преобръщат всичко и всички. 

Така се случи и с пандемията от Covid 19, която със скоростта на свръхускорението на съвременния свят подчини хората от всички точки на земното кълбо на една основна задача – да се намери изход от пълзящата зараза. Сред множеството последици от тази ситуация театърът се оказа в тотално нова позиция – продължителна забрана за дейност поради увеличената опасност, провокирана от събирането на хора в затворени пространства. Така въпросът за това къде стои театърът в съвременния живот придоби изненадващи посоки за размисъл. Фокусът на броя и дискусиите в рубриката Клуб „Хомо Луденс“ са посветени на тази извънредна ситуация. 

Николай Йорданов и Ромео Попилиев

Сред акцентите в броя са анализите на български и чужди изследователи и практици, свързани с изненадващите аспекти на проявите на театъра днес. Предлагаме ви коментари за бума на онлайн излъчванията на театрални представления. Повечето от рецензиите в „По театралните сцени“ анализират едни от най-интересните спектакли, които бяха достъпни в интернет във времето, когато театрите по света бяха затворени.  

Личностите от българския театър, до които ще ви приближим чрез интервюта, са актьорите Марин Янев, Владимир Пенев, Мариана Крумова, Иван Юруков, режисьорът Стилиян Петров и композиторът Михаил Шишков-син. В постоянните рубрики „История” и „Теория” публикуваме два изследователски погледа към спецификите на българския модернизъм – в драматичния и в танцовия театър. Проблемите на постдраматичния театър са анализирани от американския теоретик Марвин Карлсън с акцент върху многообразието на сценичните практики в исторически и в съвременен план. 

В рубриката „Архив български театър“ продължаваме с преосмислянето на основни фигури за драмата и сцената – писателя Петко Тодоров и актьора Наум Шопов. Юбилейните събития, които отбелязваме, са 100 години от създаването на Драматичен театър в град Варна и на Съюза на артистите в България. През изминалата година ни напуснаха много наши колеги. In memoriam отдава почит на актьора Вълчо Камарашев, на сценографа Тодор Игнатов и на режисьора и педагог Снежина Танковска. 

Наум Шопов

Сценичните версии на съвременни романи е тенденция, върху която искаме също да акцентираме. предлагаме такава на романа на Теодора Димова „Поразените” от режисьора на едноименната постановка във Варненския драматичен театър Стоян Радев. През изминалата година художникът на нашето списание Венелин Шурелов  създаде инсталацията „Един човек“ – уникален проект на границите между визуалните изкуства и интерактивните театрални събития в градска среда.

В контекста на случващото се публикуваме текста на Николай Йорданов в списанието.

За ситуацията, в която сме 

Преди 5-6 години в клуб „Хомо луденс“ – постоянна рубрика в нашето списание, обсъждахме въпроса: кое е актуално в съвременния театър? (  Дискусия: кое е актуално в съвременния театър? – Homo ludens,  2011 / бр. 5, 295-311.). Днес в продължаващата ситуация на Covid пандемията нямаме съмнение какво е актуално както за театъра, така и за целия ни живот. Трябва да осмислим новата ситуация, в която се намираме. Тя има множество измерения, но бих искал да акцентирам върху културните последствия, които Covid 19 вече оказва върху нас. И те не се изчерпват само с очевидната промяна в живота след ограничената мобилност, замяната на живото общуване с дигитална комуникация, принудителния аскетизъм. Мисля за друго едно глобално последствие от тази световна криза. 

Снежина Танковска

А именно, че през последните десетилетия, най-общо казано, поколенията след Втората световна война на Запад, а в Източна Европа – родените десетилетие-две преди и тези след 1989 г., колкото и различни нагласи да носят, си приличат в едно: те постепенно изоставиха проекта на модерността за общество, съставено от просветени чрез системно образование индивиди, отговорни за себе си и за общността (града, държавата, човечеството). Този проект се провидя като изначално авторитарен и унифициращ, при това фаворизиращ модела единствено на западната цивилизация. 

Философи от различен калибър, неизброимо множество от политици, интелектуалци и артисти постигнаха мрежи от консенсуси, доминиращи в академичния и артистичния свят, които издигнаха на пиедестал култа към безотговорността, към хедонизма, към неформалното изграждане на личността, към алтернативната култура и т.н.

Разпространеното схващане, че модерността, и най-вече нейният мощен импулс Просвещението, е всъщност един утопичен проект, който по-късно е довел до авторитарни и унифициращи практики, постепенно започва да доминира философската мисъл през втората половина на ХХ век и особено в първите години на новия XXI век. Канадско-американският психолог и лингвист Стивън Пинкър публикува през 2018 г. книгата си „Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса“ (Pinker, Steven. Enlightenment Now: The Case for Reason, Science, Humanism, and Progress. Penguin Books Limited/Viking, 2018. На български в превод на Ел. Филипова – Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса. София: Изток-Запад, 2018.), в която имаше смелостта да се изправи срещу огромната и авторитетна традиция на систематичното подриване на ценностите на Просвещението, достигнала своя връх в постмодерната философия (Мишел Фуко, Жак Дерида). Нека подчертаем, че подобни пледоарии като тези на Пинкър, подлагащи на критичен анализ доминиращите нагласи сред водещи интелектуалци, художествени критици и хора на изкуството, са все още изключения.

Стивън Пинкър по време на Световният Икономически Форум в Давос през 2018, снимка Фарук Пинджо

Можем да се позовем и на собствения ни културен опит. Художествените произведения, които са оставили траен отпечатък върху нашето формиране често са антиутопии, носещи отрицанието и бунта срещу света, подчинен на разума. Всички помним песента на „Пинк Флойд“ „Още една тухла в стената“, сякаш въплътила духа на тези нагласи. Тя възпява отхвърлянето на наложения образователен модел („не се нуждаем от никакво образование“, „оставете децата сами“ и т.н.), а заедно с въздействащия си ритъм и с клипа, метафоризиращ образите на конвейера и месомелачката, се превърна в емблема на съпротивата срещу всяка Система. И неслучайно песента става химн на антирасистките ученически бунтове в ЮАР през 1980 г., неслучайно тя е апотеозът на разрушаването на Берлинската стена, ознаменувано чрез грандиозен концерт в Берлин през юли 1990 г. 

Не крия, че съм почитател на „Пинк Флойд“, че „Стената“ е предизвиквала и все още събужда у мен силни емоции, но трябва да видим, наред с музикалната ѝ виртуозност, и двойствеността на нейните послания особено в днешната ситуация (най-малкото поради факта, че затворените заради пандемията училища предизвикват силно неодобрение сред самите ученици). Да, образователният модел в расистките и тоталитарните общества е неприемлив, но все пак песента е създадена във Великобритания през 1979 г. и носи духа на анархистичното отрицание не просто на един дидактичен модел, а на самата идея за формирането на индивида от училището и другите обществени институции. Не съм срещал някой, който да не харесва тази песен… 

Да си спомним още един емблематичен художествен феномен. Този път от навечерието на новия XXI век, когато филмът „Матрицата“ на Уашовски създаде култова антиутопия на Системата, при която научният прогрес води до възхода на интелигентните машини, а човешките същества са обречени да водят подчинен и илюзорен живот в изцяло виртуално създадена действителност. Филмът имаше въздействие върху мисленето и представите на милиони хора и подсили антиглобалистките настроения по света, доколкото образите на Матрицата продуцираха аналогии със съвременния хипермодерен Запад.

Стената

Това са само два красноречиви примера, могат да бъдат цитирани още много подобни художествени произведения, които допринасят за подриването на основните стълбове на модерността – образованието и науката. Или най-малкото налагат представата за тях като инструменти за конструирането на антихуманни светове. Уви, и ХХ век, а и новият век, могат да дадат доказателства за това. Но виждайки в образователните и научните практики само авторитарната или спекулативната им страна, така постепенно отслабва разбирането за решаващата им роля за развитието на човека и обществото. 

Ако към лавината от антиутопични произведенията на изкуството добавим интелектуалните пледоарии срещу западната модерност, както и медийната реалност, предпочитаща катастрофичните образи, ще видим, че позитивистичната представа за усъвършенстването на човека чрез нови знания, използване доводите на здравия разум и развиване на чувство за справедливост постепенно остава в миналото. Подобни нагласи изградиха една различна представа за човека на новото време, дистанциран от обществените конвенции, отчужден от всяка традиция, отхвърлил властта на авторитетите, следващ импулсите на свободната си воля и стремежа си към удоволствие. Днес трудно бихме се отказали от това неповторимо усещане за индивидуална свобода, втъкано в нашия светоглед, формиран от песенни шлагери, филми, спект��кли, литературни творби, философски концепции и обикновени човешки истории.

И точно в момента, когато нашите права се разрастват до неподозирани висоти, понякога преминавайки дори границите на здравия разум, идва световната пандемия от Covid, която ги свежда само до най-основното – правото на живот. Всички останали права и свободи вече ни изглеждат второстепенни и те биват третирани като такива. Протестите в демократичния свят срещу различните ограничения и забрани днес свалят ореола от борците за човешки права, превръщайки ги във фанатизирани групи или защитници на икономически интереси, а философските възражения срещу „новата нормалност“ разклатиха авторитета на интелектуалци от ранга на Джорджо Агамбен.

От ляво на дясно Венета Дойчева, Камелия Николова и Николай Йорданов 

Но откъде идва лъчът на надеждата в тази извънредна ситуация, която се превръща в живителна среда за слухове, конспиративни теории, политически спекулации и фалшиви новини. Ваксината! Открита като средство срещу заразните болести още в самия край на XVIII в., тя, както знаем, е един от продуктите на модерната епоха. И единственият надежден път за избавление на човешкия род се оказа изобретеният от модерността научен метод на емпиричните доказателства. Има ли нужда да си припомняме, че и изграждането на хигиенни навици се е считало за част от образоваността на модерния човек, а обяснението на света чрез научни модели е причинило неговото разомагьосване.

Припомняйки си аксиомите на ранната модерност, за около година време ние загубихме илюзиите на постмодерното време, че истината е само въпрос на спечелване на войната на интерпретации, че не съществуват нито големи разкази, нито универсални ценности, а само лични истории и мозайка от различни гледни т��чки и преживявания.

В този смисъл пандемията и нейното медицинско овладяване (дано!) мисля, че ще промени и вече променя културната парадигма, наложена през последния половин век. Сухата статистика за загубилите битката с живота, а и нашите лични непрежалими раздели, просто ни връщат към позабравени, мислехме останали в миналото усещания и разбирания за живота като постоянно изпитание, за уязвимостта на човека пред стихиите на Природата, за непредвидимия изход в борбата за оцеляване. 

А също и към азбучните истини за необходимостта от образование на масите, за ценността на експертното знание, за дълга на индивида към обществото, ако щете – и към човешкия род. В известен смисъл патетични констатации, но днес изглеждат отново пределно актуални. Вярвам, че ако човечеството победи пандемията чрез силата на науката и индустриалното производство на милиарди дози ваксина, заедно с просветата на масите за ползата от нея и справедливото ѝ разпределение между всички жители на планетата, това ще бъде началото на края на времето на постмодерната релативност и на постистината, в която бяхме приели като правило да живеем.  

Това ще бъде и връщане – може би не просто завръщане – към фундаментите на епохата на просвещението, надявам се преосмислени през критицизма и скептицизма на XIX и XX век. Защото днес знаем, че разумът може да бъде замъглен от подсъзнателните нагони, а образованието може да бъде използвано за целите на пропагандата, имаме горчивия опит от авторитарните и тоталитарните практики. Това вече би била една по-добра модерност, бихме казали пожелателно, по аналогия със заглавието на нашумялата книга на влиятелния турски интелектуалец и ООН активист Кемал Дервиш „По-добрата глобализация“ (Дервиш, Кемал. По-добрата глобализация - легитимност, управление, реформи. София: Кръгозор, 2007.) . Всъщност Covid пандемията доказа глобалната ни свързаност, а всеобщата и достъпна за всеки ваксинация е образът на добрата  глобализация. Със сигурност можем да кажем, че вече се засилва усещането ни за свързаност с всички хора по света, а и с цялата биосфера.

Кемал Дервиш и Кристин Лагард през 2015 година, снимка Шарън Фармър

Как конкретно тази огромна промяна в нагласите, която неминуемо предстои, ще се отрази върху обществените практики, в това число и върху изкуствата, не се наемам да гадая. Но съм убеден, че ще нарасне общественият авторитет на науката, здравеопазването, образованието и културата – всички онези дейности, които поне в Европа по силата на една мощна просветителска традиция продължават да бъдат публично финансирани. 

Досега българските политики на финансиране за тези сфери си приличаха по две неща – те бяха хронично недофинансирани и се основаваха на броя на потребителите на техните услуги. Последното е особено видно в здравеопазването и образованието, но тенденциите във финансирането на науката и културата също са в тези посоки. И последствията са налице – повсеместна комерсиализация, която създава всъщност един квазипазар, изграден върху публични субсидии и нарастващи цени на създадените продукти и услуги. Без да се гарантира нарастващо качество. 

Впрочем това не е само български феномен. Водено от презумпцията, че истинският измерител на стойността е потребителският интерес, публичното финансиране днес следва стратегиите на ПР-а и маркетинга, на изискванията за „видимост“, а не измерването (колкото и сложно да е то) на реалния принос на всяка една субсидирана дейност за цели отвъд непосредственото ѝ високо оценяване от нейните потребители. С други думи, щом единствено количествените критерии и добрата „видимост“ се оказват решава��ите аргументи за една или друга публична инвестиция, отпада необходимостта от всякаква по-нататъшна експертиза.

Тези констатации особено силно се отнасят за субсидиите за държавните театри в България, които, както знаем, представляват съществен процент от публичното подпомагане на театралната дейност, в което общинските театри и проектното финансиране имат скромен дял. Вече 10 години субсидиите за държавните театри се определят, най-общо казано, според критерия колко души са посетили със закупени билети техните представления. В Covid ситуацията това се оказва, разбира се, неадекватно. Но въпросът не е само да изчакаме докато минат ограниченията за масови събирания. Въпросът е да се върнем към разбирането, че смисълът на публична подкрепа за културата е в нейната добавена стойност за изграждането на ��енности, за излизането извън границите на личностния хоризонт и груповата субкултура, за разбирането и ориентацията в сложността на съвременния свят.

В този смисъл не е важно само колко души ходят на театър, но и какво гледат. Да, критерият колко души се интересуват от театър и посещават театрални представления трябва да остане, но само след като преди това сме си отговорили на въпроса: какво всъщност те гледат? Именно отговорът на този въпрос би следвало да движи публичните инвестиции, а не само простият количествен показател на театралните зрители. Това предполага по-сложна методология на оценяване, допълнителни усилия и експертни знания, които тепърва трябва да се изграждат като обществен консенсус и да задвижат работещи процедури. 

И това се отнася не само за театралната дейност, а засяга цялата културна сфера, както и всички останали сфери, свързани с качеството на живота като здравеопазване и образование например. В пропуска да постигнем експертно знание как най-добре се инвестира в изграждането на човешкия капитал, което минава през всички тези сфери, виждам загубеното обществено време през последните три десетилетия, след като скъсахме с тоталитарните модели.

Всъщност в стремежа си да избягаме именно от задушаващите практики на тоталитарната държава в миналото ние продължаваме да се лутаме в търсене на модели за развитието на онези сфери от обществения живот, които не могат просто да бъдат  приватизирани. Как да бъдат калкулирани необходимите публични инвестиции в тези сфери и как и към кого те да бъдат разпределяни – ето това са въпросите, на които трябва да намерим ефективно решение. То, естествено, ще бъде специфично за всяка сфера и всеки отделен сектор от нея, но важното е да излезем от елементарната формула публичните пари следват потребителите. 

Като човек, чието професионално развитие минава през три от публично финансираните сфери – култура, образование и наука – мога да констатирам, че има още много какво да се направи за постигане на така желаното европейско / световно качество във всяка от тях. И проблемът не е само в размера ��а публичните инвестиции, те са само необходимото условие, проблемът помоему е в начина, по който сега те се правят и насочват.

В резюме: какво ни показа и доказа Covid пандемията? – Решението за справянето с нея може да дойде единствено от центрове, където има реално измерими върхови постижения. И второ: необходими са мрежи от звена (в случая медицински), до които хората да имат лесен достъп.

Ето тези условия за ефективност мисля, че могат да ни бъдат критерии за добри практики в сферите от обществения живот, които изискват по силата на европейската просветителска традиция публични субсидии. Как конкретно да стане това във всяка отделна сфера дебатът тепърва предстои. Но дебатът сам по себе си не е достатъчен – ето още една илюзия, с която трябва да се разделим. А именно илюзията, че експертизата е някъде „там“ – в държавните институции, в неправителствените организации, във висшите училища или научните центрове, и трябва само да бъде организиран публичен дебат, за да се чуе мнението и да се съвместят интересите на всички. 

Именно тази демократична процедура се оказа необходимо, но недостатъчно условие за решаването на проблемите. Защото дебатът трябва да води до работещи експертни решения. Без популизъм, без политически спекулации, без партикуларизъм. Съгласуването на различните експертни мнения, изграждането на реалистични визии, превръщането им в работещи механизми и инструменти – ето голямото предизвикателство, за което се изисква глобално мислене и смелост да не се поддаваме на истериите в социалните мрежи. Днес повече от всякога се нуждаем от холистичен поглед върху проблемите, пред които нашето общество, а и цялото човечество сме изправени. ≈

Йохан Хьойзинха

Текст: Николай Йорданов

Снимки: Стефан Джамбазов, Стефан Марков, Шарън Фармър, Фарук Пинджо

P.S.  на „въпреки.com”: Терминът „Homo ludens” /играещият човек/ тръгва от Йохан Хьойзинха /ни��ерландски филолог, историк и културолог/ от неговия труд „Homo ludens (Proeve ener bepaling van het spelelement der cultuur)” от 1938 година. „Когато се оказа, че хората не са толкова разумни, за каквито се смятаха в радостния век на преклонението пред Разума, нашият род бе наречен с хомо сапиенс и хомо фабер, т.е. човекът производител. Вторият термин е по-неточен от първия, понеже фабер са и много животни. Но всичко, което се отнася до производството, се отнася и до играта; голяма част от животните играят. Следователно на мнение съм, че хомо луденс, играещият човек, представлява също толкова съществена функция като производството и заслужено трябва да заеме своето място до хомо фабер”, пише той. А и театърът припозна този термин като свой, както и списанието, за което говорим.