#пекарница | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: В търсене на изгубените зрители

Липсата на кинозрители е може би най - обсъжданата неволя на родното кино, но аз мисля, че това е изкуствено създаден, несъществуващ проблем. Ще се опитам да се обоснова. Написа специално за „въпреки.com” от Канада известният киносценарист Владимир Ганев. Предлагаме неговата гледна точка за киноситуацията у нас и по света.

Изкуството е функция не само на духовния живот на едно общество, но и на материалното му производство, на технологиите. Фреските на Микеланджело в Сикстинската капела нямаше да съществуват, ако преди него, първият модерен строителен инженер Филипо Брунелечи (1377- 1446), не беше открил линейната перспектива и принципно нова строителна скеля, с която да се построи огромният свод на капелата.

Киното е младо изкуство, само на един век, но през този век цивилизацията роди повече изобретения и технологии отколкото за цялото си съществуване до този момент. Това позволи на киното да се възползва от много научно - технически изобретения, бързо да се развие. Първо, то прие звука, после цвета, накрая големия формат, дигиталните зрителни и акустични ефекти. Едновременно с това,

киното промени фундаментално мястото си в социалния живот.

През 60 - те години, когато бях тийнейджър и телевизията едва прохождаше, киното беше не само най - достъпното развлечение. Ходенето на кино беше и популярна форма на социален живот, любима дестинация на романтични срещи, дори начин да се научат новините. Преди филмите имаше кинопреглед (обзор на събитията у нас и в чужбина). Билетът за кино струваше 20 стотинки. През ден, понякога всеки ден ходехме на кино.

Но това се промени. Телевизията, след това интернетът иззеха много от функциите на киното. Превърнаха го повече в развлечение. При това, не евтино. Оборудването на един съвременен киносалон, като се започне от декорацията и озвучаването на фоайето, кожените кресла за зрителите, климатиците и се свърши с модерното озвучаване, и супер дигитално изображение струва милиони, затова билетите вече не са 20 стотинки. Това определи и какъ�� вид филми се гледат в тази луксозна, специална обстановка. Средата, атмосферата, в която човек възприема и реагира на изкуството са много важни.

Не можеш да слушаш Бах в кръчма, или Верди в плувен басейн.

Когато си с белезници на ръцете, едва ли ще се наслаждаваш на поезия, дори ако ти рецитират сонатите на Шекспир. Аристотел и неговите съвременници са вярвали, че добродетелите и вкусовете не се научават. Човек се ражда с тях, затова те не се променят.

С появата и развитието на психологията през 19 век, става ясно, че дори най - фундаменталното в личността - моралното съзнание зависи до голяма степен от психологическото състояние, от контекста, в който то се проявява. Да не говорим за естетическите възприятия. Последните десетилетия, с развитието на когнитивната психология, науката за мозъка и еволюционните теории, все повече доказателства се трупат в тази насока. Професорът в Принстън Kwame Anthony Appiah казва, че да разделиш психологията от етиката и естетиката е все едно да обелиш малина.

В последната си книга „Експерименти по етика”, (Experiments in Ethics, 2009, Harvard University Press) той прави следното наблюдение: „Ако стоиш пред пекарница, от която се разнася омайната миризма на печен хляб и помолиш минувачите за дребна услуга, например да ти развалят пари за телефон, ще констатираш, че хората са много услужливи, мили, доброжелателни. Но, ако срещнеш същите хора при други обстоятелства, или на същото място, когато ��урната е затворена, твърде вероятно е да те подминат. А ако помолиш за услуга пред вонящи боклукчийски кофи, могат и да те наругаят. Омайващата миризма на печен хляб и гевречета прави всички добри и отзивчиви”.

Kwame Anthony Appiah - снимка архив

Но да се върнем на проблема с кинозрителите. Отделих толкова място за да подчертая, че контекстът, атмосферата, в която имаме контакт с изкуството и... с всичко останало, са от решаващо значение. Билетът за кино в момента в Канада и Щатите струва 20 долара. На едно средностатистическо семейство като моето - двама родители, две деца,

да отиде на кино му струва 80 долара само за билетите,

плюс задължителните пуканки и кола, които в кино-мола струват колкото билетите, плюс 30 долара за паркинга, общо 160 - 180 долара. Това са две надници при средна заплата. Как изглежда съвремененният кино - мол в Северна Америка, пък вече и у нас? Изглежда като панаир. Гърми музика, светлинни ефекти, балони, фойерверки, клоуни на к��кили жонглират с цветни топки, секс продавачки предлагат лакомства. Ярки изображения на чудовища, пирати, чуждоземни, ракети, експлозии, страховити злодеи, лукави изкусителки напират към теб от всички посоки, искат да те глътнат.

“Урок”, сцен. и реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов

Настроението на публиката е карнавално. Карнавално, в средновековния смисъл на думата, когато за няколко дни църквата разрешава всичко. Когато се сливат класите, изчезват титлите и званията. Когато всички загърбват проблемите и несгодите си. Простосмъртният човек, като мен, отива на карнавал, за да срещне и преживее това, което сивото, безрадостно всекидневие не му предлага. Да пътува между звездите, да победи страшни чудовища, да обезглави тирани и злодеи, да целува неземни красавици. Съвременният карнавал е киното. И как някой си представя, че след като съм изхарчил две надници и децата са възбудени до лудост, защото отиваме на карнавал, ще купя билети за филм, в който бедна даскалица се е омъжила за некадърник, вследствие на което не може да си плати заема от банката и ще й вземат къщата? Имам пред вид родния филм „Урок”. Искам да подчертая, харесвам този филм. Самият аз, цял живот правя такъв род филми. И не е вярно, че те нямат зрители. Преди десетина години като сценарист и ко - продуцент направих филма „Малки разговори” (режисьор Владимир Краев). Вярно, в кината той не събра и хиляда зрители, но го пускаха многократно по телевизиите. Гледаха го милиони зрители. Няма антропологична разлика между зрителя в киносалона и телезрителя. Разликата е в нагласата, с която той отива в киносалона и когато е в къщи, в креслото, по търлъци с бутилка бира пред телевизора или компютъра.

Диана Добрева и Юрий Ангелов в “Малки разговори”, сцен. Владимир Ганев, реж. Владимир Краев, оператор Светлана Ганева

Българските филми никога няма да напълнят киносалоните, това е факт извън всякакво съмнение и дискусия. Но това е световен проблем. Особено остро той стои за американските ни колеги. В Щатите, четири - пет супер продукции blockbusters, обират 80% !! от зрителите, значи и от печалбите. Тези филми се правят и гледат главно от тийнейджъри и разчитат да бъдат гледани многократно от тях. Човек като мине 30 - те, рядко ходи на карнавали...

Останалите филми, стотици на брой, се борят да оцелеят.

Това основно промени социалната структура на Холивуд. За да имат работа, въобще, да съществуват, огромната част от продуценти, режисьори, сценаристи избягаха в телевизиите и интернет форматите като Netflix, Аmazon, Yоu Tube. Това е интелектуалната, мислещата част от кинаджиите, които не искат, или нямат шанс да правят карнавално кино, кино за киносалоните. Тези хора не говорят за арт хаус. Те просто искат да правят кино за малките, редовите хора, на чийто гръб се гради историята. Но и в телевизиите, и в интернет не е леко. 99 % от американските продуценти съществуват на ръба на банкрута, защото са длъжни да върнат бюджета на филма (за разлика от нашенските). Това е тежка, неблагодатна професия, не я пожелавам на никого.

“Малки разговори”

В Европа, годишно се произвеждат около 1500 филма, но всички те, взети задно, не могат да съберат зрителите и на един американски блокбастър. Европейските кинаджии се оправдават с факта, че те правят „арт- хаус”, високо изкуство, за разлика от американските си колеги, които произвеждали търговски продукти, а не изкуство. Американските блокбастъри се гледат от стотици милиони зрители по цялата планета. Дъхът ми спира и се изпотявам по пет пъти като ги гледам, но уви, те не влизат в дефиницията на „арт хаус”. Логично изниква въпросът –

какво точно се крие зад понятието „арт хаус”?

Ако човек е достатъчно любопитен да прочете историята на изобразителното изкуството, ще установи, че то е хилядолетен процес на осъзнаване и осмисляне на това, което априорно ни е дадено от еволюцията - чувството за баланс, симетрия, хармония, линейната перспектива, особената чувствителност към цвета.

“Герника”, от Пабло Пикасо, 1937, Център на изкуствата “Кралица София”, Мадрид

Чак към края на 19 век група художници бохеми в Париж започва да оспорва тези основни принципи на класицизма, да прави експерименти с цвета и формата. Ражда се модернизма. Нещата се променят радикално след Първата световна война, когато се оказва, че християнството е безпомощно да спаси света от зверските кланета, от самоунищожението. За каква хармония и баланс въобще може да става дума? В изкуството, както в морала рухват всички норми и правила. Дефиницията за изкуство се разплува. Пръкват безброй „изми”. Стига се до пълен нихилизъм при постмодернизма, когато на произведението на изкуството му е отнет дори статута на обективен феномен. Според концептуализма, изкуство е това, което зрителят реши да възприема като такова - например котка, която пресича улицата, или бездомник, който проси. При това положение, кой и как ще определи какво точно значи „арт- хаус”?

Кога свършва арт хауса и започва арт хаоса?

Преди няколко години гледах лош, нелеп, но много претенциозен български филм, наситен с цитати от класически филми, без и вял опит да се обясни защо и как са селекционирани? Родна кинокритичка написа, че това е много хубав филм (арт хаус на квадрат!) но той „разбира се, е само за посветените”. Засрамих се. Излиза, че въпреки кинообразованието ми и половин век участие за добро, или лошо в кинопроцеса, още не съм от „посветените”. Как да не си поплачеш...

“Паразит” спечели четири награди “Оскар” тази година, включително и за най-добър филм, ставайки първият филм на различен от английски език, който получава “Оскар”

От статиите и интервютата на Александър Донев, компетентен киноспециалист у нас, благодарение на който се ориентирам в джунглата на специалните интереси, конспирации и манипулации, в която родното ни кино се бори да оцелее, разбрах, че допълнителните пари, които държавата ще отпусне за кинопроизводство, след като се приеме новият закон за кино, ще бъдат насочени главно за филми „арт хаус”, защото те се котират и награждават на международните кинофестивали. Малка, но много активна група от наложили се нашенски „кинопродуценти” се стреми да узакони концепцията, че успехът на международните кинофестивали е равнозначен на зрителски успех, че кинофестивалите са най - висшият арбитър за художествените качества на един филм, за творческата реализация на авторите му. С други думи, филмите, които ще се произвеждат с обещаните от държавата пари, ще бъдат арт хаус и ще имат приоритет да търсят

контакт и интерес от чуждоземната фестивална публика,

а не от родния зрител. По този начин, родните „продуценти” решават проблема, че филмите им не пълнят кинозалите. Това, подчертава Донев, противоречи на политиката на Европа да насърчава мултикултурализма. Парите, които националните правителства дават за култура да бъдат харчени за националните култури.

В света има десетки хиляди фестивали - кино, театрални, балетни, музикални, кулинарни... Те съществуват или защото са инструмент за стимулиране на туризма, или да подкрепят популистката идея на леви правителства, че трябва да се дават пари за нещо, което значи всичко и нищо - култура.

За кино има между 2 и 5 хиляди фестивала,

по различни статистика и оценки. Най - авторитетни от тях са тези в Кан, Венеция и Берлин. Но се счита, че най - престижната награда е „Оскар”. Прието е, че който ги е спечелил си е обезпечил място сред безсмъртните. Съмнявам се, обаче, че някой, освен кинокритиците, може да ми каже кой филм е спечелил Златния Лъв, Палма, или Мечка преди пет години? Това още повече важи за Оскарите. От години се кося защо посредствени, понякога бездарни филми обират Оскарите, а прекрасни филми остават незабелязани? Последните Оскари спечелиха два много посредствени, за мен, направо слаби филма – „Жокер” и „Паразит”.

Хоакин Финикс в “Жокер”

Причината е много тривиална. От 6 - хилядите члена на Американската киноакадемия, която гласува наградите, 5 хиляди са актьори. Актьорите са най - чаровният, най - обичаният компонент на всеки филм, но те не са точно квалифицирани, за да оценяват и дават насоки за развитието на киното. На споменатите фестивали, жури избира златните животни и растения. Но кой избира избирателите? Как те са селекционирани, на какъв принцип? Това е пълна мистика. И въобще, възможно ли е хора дошли от всички ��раища на света, с различни биографии, от различни култури, в различни възрасти, с различни естетически предпочитания и вкусове, случайно попаднали в едно жури, за няколко дни да стигнат до единомислие по нерешимия въпрос - какво е изкуство, какво не и обективно да раздадат наградите? Безброй пъти съм спирал на петата минута филми накичени с фестивални награди. Просто, нямам нерви да гледам някои от тези арт- хаузи. Не съм от посветените.

Владимир Ганев - снимка личен архив

Често зад претенцията на арт - хаус откривам творческа безпомощност

и интелектуална неразвитост. Отново искам да поясня. Не съм против фестивалите. Те са място за лични контакти, за обмен на идеи и проекти, за намиране на пазари и спонсори, за „сверяване на часовника”. Това за киното, което е публично изкуство, е много важно. Но когато търсенето на фестивално признание се превърне в главна авторска амбиция, едва ли не, в художествен метод (което е абсурдно, защото фестивалите са различни, с различни предпочитания и моди), човек започва да се пита. За кого всъщност правим филми? А отговорът е много прост - за своя съсед. Защото има само един абсолютно обективен фестивал, който ще определи кой филм наистина струва нещо. Това е времето.

Въпреки агресивната пропаганда, развихрила се у нас последните десетина години, че българското кино е тайфун, който изсмуква всички награди от световните фестивали, като по ирония последните 30 години нямаме нито едно отличие от гореспоменатите три супер, богопомазани фестивали, да не говорим за Оскарите. А нашите съседи, дори македонците, имат. Казвам „дори”, защото македонците са четири пъти по - малобройни от нас. Това, искрено казано, малко ме тревожи, но докато пиша тези редове, в новините чувам, че руски войски, начело с военния министър са влезли в Беларус, да правят „миролюбиви маневри”. Кремъл и официозните руски коментатори описват това събитие като политически „арт – хаус”. По сравнение с този „арт- хаус”, кинаджийският с мед да го намажеш, но малко се плаша, че твърде много арт- хаус може да погребе не само българското кино, но и самите нас… ≈

Текст: Владимир Ганев

Снимки: архив

#Критичен поглед #Владимир Ганев #кино #филми #зрители #Малки разговори

0 notes