#прегръдка

[mansroom-on-fire]

Любовта е като игра на карти , чистиш тези от които нямаш ръце (протегнати за прегръдка) и оставяш тези в които има надежда за победа !!!!

Стига партньора ти да не изиграе лоша карта.

[proekt-prosper]

“ Уединението не е самота. Уединението е когато цялата спокойна вселена сякаш тихо те прегръща. ”

- Виктория Ериксън

[a-carpediem]

[invisible269]

"Разбрах, че когато някой е изпълнил мисията си докрай, си отива. От твоя живот, или от живота изобщо. Осъзнах, че ние, човеците, не разбираме нито времето, нито стойността на нещата и на хората по пътя си. Все си мислим, че ако нещо е дълго, то е значимо. Но има мисии и задачи, които се случват в миг и те преобръщат до края на дните ти. Може някой само да те е прег��рнал и след минута да е изчезнал, но тази прегръдка да е спасила душата ти."

„Пасиансът на архангелите“, Мария Лалева

[pocahontasisthatyou]

Целувам те, защото те обичам.

Не ми е нужно твоето вчера,

а утре е така далеч.

Мълчанието е доверие -

очите тихо красноречие.

Мигът в прегръдка да заключим,

да бъде наш, да бъде вечен

и който първи проговори

той първи не обича вече.

Дамян Дамянов

[iskreno-svoya]

знаеш ли какво правиш, когато имаш нужда от прегръдка?

прегръщаш се сам.

[funnybunnymuffin]

Вълните на морето са жени ...

Вълните на морето са жени,

избягали от къщите – окови.

Ела, една вълна сама стани,

сестра на вятъра бъди отново.

Ела, сред най-дълбокото иди,

при царството на тъмните стихии.

Била ли си обичана преди -

едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливия ще седне на брега,

ще шепне колко много ти е верен,

бе��силния ще плаче от тъга,

а истинския сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,

но ти не се завръщай, нито спирай.

Вълната е вълна насред море.

А тръгне ли към плиткото – умира.

- Евтим Евтимов

[vasetovp]

"– Как така е мълчал? През цялото време? Нито дума ли?

– Нито една.

– И ти как разбра, че те обича… много…? Когато хората се обичат, си го казват, все пак. Дори и само понякога, даже рядко, но си казват „обичам те“.

– Разбрах.

– Как?

– По всичко останало.

… Хиляда души преди това ме обичаха с „обичам те“ и нито един с чаша вода като се закашлям, с ризата си, докато вали като из ведро през Август, с кротката си прегръдка, докато пищя заради някакво незнайно куче, което така и не ме ухапа.

С дланите си, които никога не допуснаха моя сълза да падне на пода…

Хиляди са ме обичали на думи, само на мълчанието повярвах."

[cu-woman]

Благодаря

Благодаря на всички, които от мене се отказаха,

това накара ме себе си да избера...

Че не всеки заслужава частица от мен ми доказаха,

за пореден път трябваше сама да се събера...

Благодаря на всички, които все пак останаха,

въпреки, че не е лесно не пускат моята ръка...

За живота да се боря ме накараха,

в трудностите дават ми най-нужната прегръдка...

Благодаря на всеки, който през живота ми минава,

било то за добро или лошо.

Сърцето ми умее да прощава,

нищо, че често остава само и голо...

27.12.23

Гергана Нейчева

[a-beautiful-lie]

Неочакваното

Никога не съм вярвала, че ще я срещна отново – любoвта.

Особено тогава, когато най-малко я търсех.

Бях свикнала със сенките, с мълчанието, с крехката независимост,

която по-скоро боли, отколкото лекува.

A тя? Тя просто стоеше там —

в една тясна, скрита уличка между вчера и утре — и ми се усмихваше.

Нагло, топло, примамливо.

Като че ли знаеше, че вече не вярвам в нея.

И точно затова дойде.

Той беше различен.

Нямаше нужда да се доказва,

нито да ме убеждава.

Той просто беше… себе си.

А в неговото „себе си“ аз намерих място.

Тихо, сигурно, красиво.

И не знам как го прави.

Как от една негова прегръдка светът ми млъква,

а от една негова усмивка в мен разцъфтява пролет,

дори когато всичко навън е студено.

Не ми обеща чудеса.

Не ми даде захаросани думи,

а малките, истински неща —

ръце, които държат,

очи, които виждат,

сърце, което остава.

С него не съм половина, търсеща цялост.

С него съм цяла, и още нещо.

С него съм смела, уязвима, нежна, дива —

всичко онова, което някога се страхувах да бъда.

И може би…

може би любовта наистина идва,

��огато спрем да я викаме.

И вместо да търсим,

се оставим да бъдем намерени.

[summersoullll]

“А нейният аромат беше тежък. Ухаеше на цигари в смесица с парфюм, който наподобяваше морски бриз. Виждах я един път в годината, всеки август, и винаги ухаеше на същият парфюм. Ухаеше и на целувки с пандишпан, и на смях, ала истински. Ухаеше на прегръдка със стар приятел и на детска усмивка. Ухаеше на пеперудките в стомаха, когато си влюбен за пръв път. Ухаеше на любов, на първата, на най-силната. Силно ухаеше и на болка. Нейният аромат беше тежък. Ухаеше ми на минало..”

[slimarka]

Да тя е жена. Бута, когато на вратата пише дръпни. Смее се още по-силно, докато се опитва да обясни защо влиза в стаята и забравя, защо е там. Смята на пръсти понякога. Може да се гримира по два часа. Крие болката си от най-близките, а тяхната лекува с целувка, казва, че е дълга история, а всъщност не е. Плаче много повече отколкото си мислим. Грижа я е за онези на които не им пука за нея. Слуша те дори, когато ти нея не. И една прегръдка винаги помага.. и да тя се гордее, че е жена!

-

[shtvzm]

Да спиш с някого е много просто. Срещаш го, говориш с него, игра на погледи, интригуващи разговори, дума повече, дума по-малко...

Събличането е травиално.

Докосването е механично.

Приключваш. Обличаш се.

Тръгваш си. Можеш да го направиш с всеки.

Да обичаш някого е различно.

Разговорите му те заинтригуват.

Ти не просто събличаш дрехите си. Можеш да му кажеш, че имаш нужда от прегръдка, че се притесняваш за нещо, да разкриеш страховете, които носиш в себе си, да му разкажеш за съня, който често сънуваш, да споделиш за твой проект, да му довериш тайна...

Можеш да му направиш място между страховете и думите си, да му направиш място в живота си и да влезеш в неговия...

Можеш да се събудиш на следващата сутрин и да осъзнаеш, че сте заспали, говорейки си, и че ароматът, който си мислила, че се носи в съня ти, всъщност е бил уханието на неговия парфюм....

Да обичаш е нещо различно...

Разбира се не е за всеки...

Несъмнено не е за всеки...

[snqg-v-slunchev-den]

Така веднъж във снежната алея

видях следи: „той“ бе минал с „нея“.

Аз тръгнах по следите и узнах

какво се бе развило между тях:

как тук над нея той бе тръснал клона,

как там си бе изула тя шушона,

за да изтърси влезлия ѝ сняг,

и как я бе придържал той, и как,

използвайки таз полуизмама,

стояли бяха дълго време двама,

трептящи от любов, един до друг,

в гората без движение и звук

освен почукването на кълвача.

И продължавайки след тях да крача,

представих си аз нежната игра

на двамата във снежната гора

и видях как на дългата ѝ клепка

звездата на една снежинка трепка

и как разтапя топлия ѝ дъх

скрежеца върху мекичкия мъх

на шала му. А той не е кротувал

а той, разбира се, я е целувал,

мошеникът с мошеник, виж го ти!

Вървях и се ядосвах аз почти

и още с тая ревност във гърдите

в миг гледам: отделиха се следите

и без да спрат, на първия завой,

тя тръгна вляво, а във дясно той.

Какво бе станало? Нима раздяла?

Озадачен, сред тишината бяла

с ръце в джобовете си аз стоях.

И изведнъж засмях се с тъжен смях:

наистина те бяха тук вървели

на таз алея в белите тунели,

но не в прегръдка, както мислех аз,

а поотделно, с разлика от час,

и не любовна двойка бяха, значи,

а двойка най-случайни минувачи,

един за друг незнаещи дори

Как тъжни са тез букови гори!

И аз стоях, обзет от болка тиха

по всички тез неща, които биха

могли да бъдат, но – уви! – не са

подобно тази среща във леса…

[l-homme-triste-qui-rit]

Един прозорец свети, а зад него двама влюбени не спят, за да са заедно. Зад друг пък майка храни в просъница детето си, пеейки му нежна песен. Зад трети някой страда, а мъката държи клепачите отворени. Отсреща пък студент будува, влагайки последни сили в утрешния изпит. До него някой от вълнение не спи, а въздухът около му прелива от мечти. И ето там почти до тях, а някак си далече, друг един посред нощите става, да работи за прехрана. Някой се сбогува с любим човек, друг подготвя се за утрешния ден, трети дави мисли в тихото, четвърти точно е поел плесница, пети сгушил се е в прегръдка, шести се измъчва от безсмислие.

Всичките еднакво будни.

Всичките така различни.

Спи светът. Не вижда в тъмното какво се случва с другите.

Спи светът.

А един прозорец свети…

_______

© Доника Краева, автор на книгата “Цветни мисли”

[omw-to-eternal-freedom]

Скъпи Дядо Коледа,

Донеси ми кутия с прекрасни спомени, топла прегръдка и целувка от любим човек. Донеси ми щастливи мигове, за които да си спомням с жар в гърдите. Донеси ми сладостта да обичам и да бъда обичана.

Такъв подарък искам - пълен с малко сладости ..

- От едно пораснало дете.