#рекламна къща | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 8 years ago

Text

Антоанета Колева: Човек трябва да прави това, от което разбира и в което вярва

„В България все още като че ли общуването между колеги издатели със сходни проблеми е по-трудно, отколкото общуването с колеги издатели със сродни проблеми от цял свят. Поред��ият парадокс - той вероятно е манталитетно обясним. Налице е в много области”, казва Антоанета Колева, директор на Издателска къща „КХ - Критика и хуманизъм”в разговор за сайта „въпреки.com”.

Разговаряме с нея по повод на изключителното им издание „Управляването на себе си и на другите” - курс лекции в Колеж дьо Франс на Мишел Фуко. „Въпреки всички рискове, които поемаме с тази голяма и взискателна към читателите си книга, аз мисля, че тя е толкова силна, толкова важна, че ги оправдава. Казвам й „синьо-бялата кутия с инструменти”. Това са наръчи от инструменти за мислене и изследване, но и за индивидуално поведение, мога да добавя и по - простото ниво „съвети към индивида относно всекидневното му живеене”, каквито е възможно да се намерят в тази книга. Но нека оставим на всеки читател сам да открива и преценява това”, казва издателката.

Издателска къща „КХ – Критика и хуманизъм” е създадена през 1990 година, но Антоанета Колева е от 1994-а в нея, а от 1995-а й е директор. „Какво е да си издател на хуманитаристика ли? Обяснимо - много трудно, нека започна с трудното, и не само защото се оказва, че е дело по някакво непрекъснато, незавършващо „Просвещение”. Навремето, когато се заемах с издателството, бях докторант във Философски факултет и си въобразявах възторжено, че след максимум десетина години нещата при нас, в тази област, ще са вече несравнимо напреднали като издателска работа и като читателски публики. Че са нужни още съвсем малко усилия и - ето ги свободата и споделеността с големи аудитории. Че книги от типа на нашите издания ще са в такива големи тиражи, че няма да имаме нужда от никаква външна помощ, от подпомагащо финансиране, от каквато всъщност и до момента, даже в момента все повече, се нуждае издаването на хуманитаристика.

Като говоря за „Просвещение”, имам предвид, разбира се, вече само съдържателната страна на нещата, в случай, че отнесем финансовата несвобода към, така да се каже, формалните измерения. Никаква елитарност или надменност няма в подобно изказване. Маркирам само изискването, когато си издател на хуманитаристика, непрекъснато да работиш, за

да „създаваш” публика и да я „вдигаш”, или по-скоро дърпаш,

към досега подценявани от нея или направо неизвестни й теми и автори. Тук, разбира се, изключвам университетските преподаватели, за които би ми се искало впрочем да са в по-голяма степен партньори, защото полето ни е някак съвсем общо. За издаването, за качественото издаване на книги в това поле, епитетът е свръхважен, се изискват не само познания и ��тговорност към буквално всеки термин, изисква се и смелост за поемане на рискове. Включително за експерименти, каквито правим ние при самото представяне на книги, включително с финансовия риск поредното ти начинание да бъде съвършено губещо и някак да остане „неизплатено” само благодарение на собствения ти труд и енергии”, казва Антоанета.

И заговаря за книгата на Фуко: „Навремето, когато започвахме да представяме Фуко на български, беше голяма битка - и за налагане на термини, ако щете. Но и битки за читателски публики. Дълъг е пътят, за да сме сега в позиция, в която и тук, в България, името му - говорим за сферата на книгите, не за друго - да е абсолютно безспорно име и появата на нов превод на негов текст да е събитие в българската хуманитарна култура. Но за да се случи това, минаха няколко десетилетия на страшно много работа. Не бе така в началото. Същото се повтаря, с променлив успех, с всеки автор, когото се опитваме да „налагаме”. Използвам думата с малко ирония, разбира се, макар че, сериозно казано, става дума за дълги и трудни, но и много деликатни битки. Впрочем, има колеги издатели с, евфемистично казано, странно професионално поведение, за да не използвам друга дума, които следят за постепенното утвърждаване от други издатели на даден автор, за да се нахвърлят да издават негови следващи книги с бляна за вече свършена рекламна работа и абсолютната химера за печалба. А в сферата на хуманитарните и социални науки, където се иска специализация и ерудирана посветеност, това не е добра практика, не е особено цивилизована. Не така се поддържа висока средата в една гилдия, в дадена професионална сфера, не така се остава верен на нивата на работа, каквито изискват трудни и елитни автори, не това гради издателски имидж, а още по-малко - култура. Но кой ли ти мисли за това… Обаче ако загърбим песимистичното: важното е, че независимо през чии самотни или колективни, достойни или малко тромаво-зацапващи усилия, бляскави автори продължават да се утвърждават и днес, макар бавно и трудно… На това продължаващо усилие аз все така казвам просветителска работа. Високо Просвещение в постмодерни времена, във времена на „постистина” – какви парадокси, всъщност…

Спомням си, че когато преди много години започвах да превеждам първата книга на Мишел Фуко в преводаческата си биография, то бе за издателство „Наука и изкуство“, в далечните времена на моето докторантство в родния Философски факултет на Софийския университет… Смешен, но показателен детайл: налагаше се да водя битки за термини от крехките си или направо никакви по онова време позиции, да правя писмени аргументации, за

да остане във финалната версия на превода например терминът „дискурс”.

Това днес звучи смешно, терминът присъства в почти всеки сериозен хуманитарен текст като нещо саморазбиращо се. Защо припомням това ли? Дори ако щете, защото това търсене на произхода на нещо, което днес е саморазбиращо се, си е Фукоянско по нагласа. Защото целият този разрез на ножицата на времето, всъщност пълен с усилия, не бива винаги да остава невидим. И пак да повторя - примерът е днес с Фуко, но това са усилия, които полагаме с работата върху книгите на повечето наши автори.

Ако трябва да обобщя, да си издател на хуманитаристика изисква, освен дълбоки и непрекъснато поддържани разбирания за състоянието на областта на изследователска и теоретична работа днес, и едно цялостно отношение към това, което правиш, като към тип кауза. Изисква отказ не просто от бързи печалби, ами и от всякакви печалби. Изисква постоянство в тези твои избори. Или пак по Фукоянски: изисква тип етос. И пак: времената, в които живеем, за добро или зло са такива, в които на придържането към подобни каузи не се гледа с особено уважение. Възможно е по силата на някакъв парадокс това да е нещо добро, тоест да е тип изпитание именно за това, доколко силна е принадлежността ти каузи, с които си избрал да се идентифицираш… Лично смятам, че човек трябва да прави това, от което разбира и в което вярва, независимо от манталитетните течения, надигащи разноцветните си вълни в един или друг момент…”, казва Антоанета Колева.

И продължаваме за книгата на Фуко и нейния превод. „Трудът да се представи тази голяма и пълна с референции към други текстове книга е огромен, да. Не мисля, че без познание на автора, но и респект, и някакъв вид обич към него, както и към темата, само едната гола упоритост би помогнала някому да се справи добре. За мен лично Фуко е много важен автор, с когото съм свързана още от студентските си години и дипломна работа, после в докторантските години, а след това и през всичките години на превеждане, книгоиздаване и тук-таме писане. Що се отнася до „Управляването на себе си и на другите”, смятам я за извънредно важна книга. Много коментирана в световен план. Много интензивно употребявана. Но за да очертаем мястото й по-отчетливо, нека я поставим в контекста на книгите и текстовете на самия Фуко. Докато е жив – а той си отива през 1984 година, са публикувани неговите т. нар. „монографии“, тоест книгите, които той е подписал с името си и които за щастие ние имаме отдавна на български заради усилията на неколцина преводачи. Когато Фуко си е отишъл, част от завещанието му е било изискването

да няма посмъртни публикации,

т.е. да не бъдат публикувани оставените от него ръкописи. С годините обаче тази забрана постепенно се разхлабва, либерализира се. Започват да излизат все повече неща: записи на негови разговори с колеги по време на семинари в Америка, той е ходил често в Университета на Бъркли. Или пък приживе непубликувaни интервюта, които е давал, но не е имал възможност да одобри финалния им текст – те също би трябвало да попадат под неговата завещателна забрана за издаване.

Специално що се отнася до текстовете на лекциите му, каквито са и публикуваните от нас в „Управляването…”, тази забрана наистина би могла да се тълкува като невалидна, защото, ако се буквализираме, те всъщност са представени пред публика, т.е. опубличностени, публикувани са. Колеж дьо Франс, където са четени, е изключително авторитетно учебно заведение на Франция. Дори „учебно заведение” е малко силно казано, защото там не се кандидатства, не се влиза с диплома, не се държат изпити, не се получава диплома, абсолютно всеки френски гражданин, независимо от неговата възраст и занимание, е свободен да отиде и да слуша лекциите на професорите. Впрочем там не влиза и кой да е професор, влизат изключително изтъкнати учени, на които се предлагат катедри, носещи тяхното име и специалната област на техните изследвания. Така че Фуко е бил един от притежавалите персонална катедра там, наречена „История на системите на мислене“, където преподава в продължение на 13 години.

Тези лекции, точно поради двусмисления им статут спрямо забраната за посмъртни публикации, започнаха постепенно да се публикуват на френски и веднага да се превеждат на английски, а след това на ред други езици. Последният том излезе през 2015 г. Редактори им бяха изтъкнати специалисти по неговото творчество, историята е дълга, но един от любопитните детайли е, че те не бяха публикувани в онзи хронологичен порядък, в който са били четени от него, а в зависимост от напредъка на работата на различните редактори, на които бяха възложени. Впрочем един интересен разказ за този процес може да се прочете в едно мое интервю със Стюърт Елдън, световноизвестен изследовател на Фуко, а интервюто ще се появи в съвсем предстоящия брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на 90-годишнината на Фуко. Но така или иначе, когато излязоха всички томове с лекции на Фуко, започна да се очертава образът на един малко по-различен и още по - многопланов мислител, който успоредно с работата над темите и изследванията на монографиите си, които знае цял свят, се оказа вършил безброй други неща, вкл. като всекидневен политически активизъм и работа наравно със свои студенти в рамките на камерни семинари с тях. От целия оживяващ набор от текстове и лекции, съдържащи и планове за работа, която не е успял да довърши, защото си е отишъл твърде рано, ние решихме да издадем текстове, които са както сред най-коментираните, така и сред най-късните. В смисъла на въплъщаващи нещо като негово завещание за изследвания към хората, които идват след него и биха искали да работят по неговите следи.

Затова избрахме двата лекционни курса от двете последни години от живота на Фуко. И двата курса се казват „Управляването на себе си и на другите“ – първа и втора част. В ръцете си държим първа част, предстои финализиране на работата по втора, която носи подзаглавието „Смелостта за истината“. Прави ли ви впечатление тази фраза? Тя е отговорът на много въпроси, т.е. освен важността на тези лекции в живота и творчеството на Фуко и като завещание за наследниците,

изборът ни се дължи и на актуалността на темата.

Темата е, ако трябва да използвам един прекрасен, станал вече легендарен израз на Хабермас за Фуко, нещо като „стрела в сърцето на настоящето“. Тези лекции са точно това. В книгата, при това по много лек начин, лесен за четене от неспециалисти, стъпвайки било на литературни, било на философски текстове, Фуко обяснява какво е демокрация, какво означава право, но и задължение да се говори истината, какво е равенство в правата, но и какво е превъзходство по способността да се стига до истината и да се изрича тя, кой и защо може да говори истината, какво следва от принуждаването й към мълчание... Докъде може да доведе лъжата в устата на политика, какви са функциите й като краткосрочна или дългосрочна стратегия, каква е ползата от лъжата и каква - от истината, какво самозаблуждаване е облягането върху неистината… Ст��пка по стъпка, уж опипом и колебливо, но всъщност с желязна логика и невероятни прозрения, подобни на светкавици, които дерат хоризонта, падат върху главата на мислещия читател идея след идея… Например тази, че до всеки истински политик е редно да стои съветник - философ, като под философ се има предвид онзи, който има превъзходството на достъпа до истината. Например обосноваването на тезата за политическия избор на лъжата като в крайна сметка обречена стратегия. Не е ли дори и само тази страна на книгата още един аргумент за нейното издаване?

Ето мой любим пункт в книгата:

моментът с демократичния парадокс.

С много голямо опростяване, Фуко обяснява следното: За да живееш добре като човешко същество, за да живеем добре всички заедно като човешка общност, е необходимо да се говори истината. Защо е така, е друга тема. Та, за да има истината обаче шанса да бъде чута, трябва всеки да има правото да вземе думата. Ако системата не е демокрация, думата ще имат онези, които имат физическата сила или притежават богатствата, единствено демокрацията е гарант за равното право да се говори. И ето го сега парадоксът - вземане на думата от всекиго е сърцевина на демокрацията, за да стане възможно говоренето на истина да помогне на всички нас заедно да се движим в посока, която ще ни направи по-щастливи, по-свободни, по-богати, по-смислени човешки същества. Но работата е там, че не всеки, който може да вземе думата, е способен да достига истината. Онези, които го могат и които, второ, имат етоса да я говорят откровено, са малцина. Това им качество ги прави превъзхождащи останалите и на тях трябва да се дава думата. Но със самото признаване на превъзходство и ограничаване на правото на говорене до тях се случва рушене на демокрацията, сърцевина на която са равните права да се взема думата, за да се ръководят останалите. Всъщност в този непрекъснато поддържан, жив парадокс е залогът за оцеляването на демокрацията… Когато четем подобни страници в книгата, неизбежно правим връзки с настоящето. По много линии, но да маркирам само една: какво е мястото на истината днес в ръководенето на общностите? Какво значи „алтернативни факти”, ако щете? Какви са процесите, които ни доведоха дотук и накъде ни носи тази вълна? Диагнозата на настоящето и прогнозирането на разни видове бъдеще със сигурност са невъзможни без генеалогии на довелите до него процеси. И ето ви отново Фуко, който подава ръка точно за това, за да бъде употребяван методологически, а и всякак, в мисленето за настоящето.

Впрочем любопитно е да се погледне на тази тема за истината и от друга гледна точка: все пак Фуко е ярък представител на едно направление на мисленето, което десетилетия наред традиционно е свързвано с релавити��ирането на истината. Направление, независимо дали някои ще го наричат с остарялото название постструктурализъм, други – постмодернизъм, което е характеризирано със или обвинявано именно заради усилията да направи всичко възможно за релавитизирането на основополагащи ценности, една от които е истината. Обвиненията стигат дори дотам, да му се приписва част от вината за състоянието на обществото и на манталитетните нагласи днес. Което впрочем не е много дълбокомислено, защото е ясно, че мисловните течения по-скоро отразяват вече налични феномени, отколкото да ги пораждат и насъскват. Но така или иначе, именно Фуко винаги е бил един от основните върхове на това направление и един от основните обвинявани, разбира се, недомислено обвинявани, за тези теоретизации. И ето ни сега, конкретно с тази наша книга, изправени пред една друга негова фигура, пред друг образ на Фуко. За познавачите нещата са по-нюансирани, но за по-широката публика това е ново. Ето ви, значи още един позитив от тази нова книга. Надявам се, че масивността й не ще уплаши свикналите да четат онлайн кратки материали, с внимание, което иска бързо-бързо да превключва…”, шегува се Антоанета Колева.

Колкото до това, дали има достатъчно желаещи „просвещение за истината а ла Фуко”, тя отговаря: „Ами нека читателите просто се осмелят да погледнат книгата. Надявам се да има у кого да породи съгласия или несъгласия. Защото нима е друга нейната цел, освен да бъде предизвикателство, като всяка умна книга? Винаги мисля силните книги като катализатори на „химически” процеси. Да си представим за по - весело четящите общности като буркани, които са пълни със зелени, червени, жълти, кипящи или спокойни течности - не е ли любопитно да пробваш да вкараш някоя лентичка - провокация вътре и да видиш как течността сменя цвета си или изскача от „буркана”? Грубоватичко излезе, но така си представям и книгите, те трябва да могат да имат и такава функция, всъщност би било постигната цел, ако се сдобиват с такъв ефект. На едно място

Фуко казва, че идеите трябва да имат функцията на бомби.

След всеки взрив винаги има някакъв вид прочистване, в преносен смисъл. Това е откъм съдържателната страна, а що се отнася до количествената страна на публиката - пак удряме в скалата на трудното. Знаем, че например институциите на Европейския съюз имат терминология, в която присъстват наимен��вания като „малки езици”, „малки култури”. В това няма нищо оценъчно, няма нищо подценяващо, ние също сме малък език и малка култура, напротив, тези названия трябва да посочват, че на малкия език и на малката култура трябва да се помага да оцеляват, защото малкостта е малобройност, не малокачественост. Когато работиш в малка култура, с малък език, тоест малко са потенциалните ти читатели, като издател например, неизбежно е да поемаш риск. А когато произвеждаш елитен и специализиран книжен продукт за тези малцина, четящи на този език, твоите читатели закономерно ще са още по-малко, отколкото например читателите на романи, разкази, поезия, естествено предвидени за неспециализирани публики. Но тази трудност, това ровене в скала, го живеем всеки ден професионално, от години.

Моите свръхсветли надежди, че някой ден публиката ще се разшири поне дотолкова, че да направи възможно издаването на хуманитаристика без всякаква външна помощ, отдавна пропаднаха. Сега вече знам, че това няма да се случи. То, естествено, е резултат и на миграционни процеси, всички знаем каква голяма част от умните и амбициозни български младежи, потенциални читатели на книги като издаваните от нас, емигрират за образование в чужбина. Това, разбира се, е прекрасно и е налудно процесът да се анатемосва. Но така или иначе, то е допълнителен фактор за намаляване на и без това рехавата читателска публика. За нея е огромната ни битка. Заради нея, а и заради книгите, които си обичаме, разработваме експериментални стратегии за представянето на нашите книги, по-точно – за съблазняването към тях. В това поле хвърляме може би най-много сили през последните години”, казва издателката.

Тя е в основата и на едно обединение „Българско общество на хуманитарните издатели” (БОХИ), създадено преди 10 години от колеги от малки издателства, специализирани основно в хуманитаристика, но и в елитна художествена литература. „Целта беше да се обединяваме за общи проекти, които да подпомагат дейността ни и изграждането на една среда, в която да е по-уютно и мъничко по - сигурно работенето ти като малък независим издател. Няма какво да се лъжем за някаква еднаквост на проблемите в книгоиздаването, тук има издатели от чисто количествено различни мащаби, които

имат съвършено различни приоритети, политики и проблеми.

Не искам да влизам в подробности, за да останем в сферата на позитивното говорене, макар че има много негативни явления в нашата гилдия. Но към другото: подходящо е онези колеги, с които имаме сродни каузи и едни и същи всекидневни проблеми, понякога свързани дори със самото ни оцеляване, редно е да се обединяваме и да работим заедно. Това беше и си остава моя надежда и моя философия – независимо дали обединението ще става на перманентен принцип, или временно и ситуативно. Организацията БОХИ продължава да съществува, макар че в последните години няма активна дейност. Може пък да е време в нея да се включи някой пълен с ентусиазъм млад издател, който да подбутне всички ни напред? Независимият специализиран издател е погълнат от нечовешки количества всекидневна работа и му остава твърде малко време за колективни начинания, а когато към това се добавят години на разочарования, става още по-проблематично. Но не съм се отказала от това, да вкараме нов живот в тази организация. Нещо подобно, но наистина мегамащабно съществува в световен план и то се казва Международен алианс на независимите издатели. Базирано е в Париж, като централа, и аз се радвам, че в момента ние, „КХ - Критика и хуманизъм“ сме активен български член на тази организация. Честно казано, би ми се искало българските издателства членове да станат повече.

Алиансът поддържа общностни политики, лобира пред по-влиятелни и мощни институции, организира срещи на своите членове по региони. Но най-вече създава постоянното усещане за мрежа, особеното усещане, че не си сам, колкото и да са различни проблемите ти, уж различни, на примерно малко специализирано издателство в България, което се опитва да бъде с високо качество и разпознаваемо лице. Да, всекидневната практика на книгоиздаване в България е крайно различна от тази на някой колега в Истанбул или в Мелбърн, или на един малък независим издател в Оксфорд, или в Южна Африка. Но има една част от спектъра на проблеми, които са почти еднакви, и в ред случаи, когато не си сигурен в избрания от теб начин за тяхното решаване, можеш да се обърнеш за съвет към колега от другия край на света или направо да поканиш колеги за онлайн брейнсторминг. Това създава едно усещане за невидима общност, която минава отвъд всякакви национални и континентални граници, която е освободена от традиционните за всяко национално книгоиздателско поле зависти, подозрения и криворазбрана конкуренция, пречещи за професионалното коопериране, трудно е да ви опиша колко фасциниращо е това усещане за общност понякога и как умее да дава сили за всякакви експерименти.

А експериментирането, особено в областта на връзката с нашите читатели, ни е предпочитано занимание.

Залагаме много на нестандартни начини на представяне на книгите

и те се оказват ефикасни. Например представяли сме вече многократно изданията от нашата поредица от нови експертни преводи на текстове на Зигмунд Фройд, класическите му случаи, чрез които всъщност основава психоанализата, представяли сме ги в театрализации. Правим го съвместно с нашите приятели и партньори от Магистърска програма по артистични психосоциални практики и психодрама към Нов български университет, ръководена от д-р Давид Иерохам, автора на послесловите към книгите, и Цветелина Йосифова. Представяме ги като еднократни театрални постановки, за което ни помага и Центърът за култура и дебат „Червената къща“. Уникалността на този ни подход не е само в еднократността на представленията. Тя е дори повече в друга посока: базата на квазикомедийните театри - премиери е все пак плътният теоретичен материал на Зигмунд Фройд, преизпълнен с някои от най-сложните му понятия и първоначално най-проблематични идеи. Тези взискателни текстове ние превръщаме в зрелищна, но и деликатна драма, с всеотдайността и усилията на много хора. И това е нещо, което очевидно се харесва на публиката, защото традицията продължава вече няколко години и с всяка поредна театрализация на книга привлича все повече фенове. Например последното ни такова представяне през май 2016 г. събра близо 200 души възторжена публика, което е безпрецедентно, когато става дума за хуманитарна книга от висок теоретичен порядък.

Другият принципен начин да представяме тежка теория, редом с театрализацията, е опитът да представяме сложни, но и провокативни книги, обикновено такива, които са писани съвсем неотдавна, чрез видеа. Тоест, произвеждаме буктрейлъри за хуманитарно - социални книги, които обаче, и тук е важното, нямат нищо общо със стандартното скучно заснемане на говорител, бил той авторът, преводачът, експертът или издателят, които да похвалят или контекстуализират книгата. Буктрейлърите ни се състоят в едно особено „превключване по жанр”, т.е. те представляват драматизиране на тежкото теоретично съдържание, така че да се изведе на преден план през разказ, през сюжет съблазнителна негова страна. Освен това за мен най-важното е, че тези драматизации и видеа се създават, и концептуално, и чисто технически, от студенти по хуманитарни и социални науки. Тоест онези хора, които са прогнозираната публика на книгите ни, сами произвеждат видеа по тях, за да съблазнят своите връстници, които те, естествено познават най-добре. Твърдя, че в световен план идеята е уникална и ние „претендираме за копирайта й”, казано къде на шега, къде сериозно. Ефектът е невероятен! Имахме група от 15-ина студенти и докторанти - социолози, философи, психолози, културолози…, които създадоха няколко такива видеа по различни книги, като плод на ��очти едногодишна въодушевяваща работа заедно. Искам да изброя някои от имената, дължим им го: Габриела Русинова и Лидия Кондова, Явор Стоилов, Слави Сирянов и Ангел Иванов, Габриела Динева и Вероника Варчева, Катерина Георгиева и Станимир Стоянов, както и благодарност към експертността и всеотдайността на Верина Петрова, Весел Цанков, Яна Левиева, които бяха част от целия този пилотен експеримент. Ентусиазмът на работещите студенти бе невероятен, в ход е нещо като „втора серия” с модификации. Мисля, че това е един от начините публиката да се разширява, а интересът й да бъде поддържан жив по нов и особен начин. Да се съблазняват с двеминутни видеа да посегнат към книгите ни хора, които иначе вероятно биха предпочели забавлението или онлайн бързото четене … Двеминутен продукт, който, разбира се, изисква месеци работа. Но съм убедена, че си метафорично мъртъв, със сигурност безинтересен, ако не експериментираш с нови форми по всички етапи на издателския процес”, казва Антоанета Колева.

Говорим и за това, което предстои на Издателска къща „КХ - Критика и хуманизъм”. „Работим над доста неща, но може би е добре да спомена два проекта, които са по-свързани с пулса на настоящето. Подготвяме сборник от около петнадесет студии, написани от авторитетни публични интелектуалци от различни европейски страни. Книгата се инициира от мощен и респектабилен немски издател и се казва „Големият регрес: Духовната ситуация на времето. Международен дебат.” Текстовете за нея бяха писани буквално допреди седмици. Те обхващат наблюдения над политическите процеси в Европа, света и Америка, включително най-новите политически събития, предлагат прогнозите за развитието на процесите. Книгата ще излезе едновременно на почти всички европейски езици през април. Ние имаме удоволствието да бъдем българския участник в тази грандиозна инициатива. Да спомена само, че в тази книга ще бъде включен последният текст, написан от Зигмунт Бауман, който си отиде преди броени дни, известен анализатор като Славой Жижек, с цялата му парадоксалност и спорни тези, който винаги предизвиква дебати, а те са важното.

Избраният от немските колеги български участник е Иван Кръстев.

Единствен гост - участник от САЩ стана Нанси Фрейзър. Планираме да бъдем достоен партньор и участник в една общоевропейска медийна кампания на представяне на авторите и техните тези - мнозина от тях са политически наблюдател��, на които в момента се доверяват политиците и ръководителите на нашата съдба в Европа например. Да участваме в тези процеси, макар и само чрез сенсибилизиране на публиките чрез приемливи за тях или разгневяващи ги тези, е дълг. В това не се съмнявам.

Другият проект за идващата вече пролет, който искам да спомена, е посещението на един много известен теоретик на политическото ни настояще Волфганг Щреек, доскорошен ръководител на авторитетния Институт за социални науки Макс Планк в Кьолн. Довършваме работата над книгата му, наречена „Купено време. За отложената криза на демократичния капитализъм”, една изключително коментирана книга, покрай която Щреек, който ще дойде в България по наша покана в началото на месец май, влезе в тежък спор с легендарния защитник на европейските интеграционни ценности Юрген Хабермас. Към българското издание на книгата ние добавяме в анекс текстовата битка между двамата и аз много се надявам посещението на Щреек в България да бъде още един принос към интензифициране на разговора за политическото ни настояще. Тоест правим всичко възможно да участваме в, бих го нарекла така, световния полилог, който тече в момента. Ясно е, че светът е вкаран в бързи, интензивни процеси на трансформации, които понякога изглеждат плашещи. При всички случаи те поставят огромни въпросителни пред всички нас, и най-вече пред социалните теоретици, случващото се се нуждае от нови обяснителни понятия и теории. Голяма част от старите дефиниции и оправдания не работят, по това няма какво да се лъжем. А колкото и да изглежда далеч високата теория от политическото действие и от всекидневното ни поведение, всъщност връзката е пряка. Нуждаем се от теоретични иновации, от изобретяване на нови режими на мислене, които да помогнат за всекидневното ни по-смислено живеене и ориентиране. В противен случай пред нас се отварят много бездни, цепят почвата под краката ни като парчета тъмен хаос, и няма да можем да с�� справим сами, без теоретични рефлексии. Да посредничи за масовизирането им е дълг на издател, какъвто искаме да сме ние”, убедена е Антоанета Колева.

За мен има нещо важно и всъщност с потенциално трагични последици, казва тя, нека споменем и него: все по-малко са организациите и програмите, подпомагащи книгоиздаването и превода, които обръщат внимание именно на текстове в хуманитарните и социалните науки. „Налични са все още тук -там общоподпомагащи програми, включително европейските програми за подпомагане на превода, но те са концентрирани върху художествена литература. По-малко от пръстите на едната ръка са институциите с оцеляло съзнание, че трябва да се полага специална грижа за преводите на хуманитаристика,

ако не искаме да се удавим в невежество и гаснещ професионализъм.

Изумена съм от стратегическата драма, която се залага така, от безхаберността, ако щете - все едно тези текстове са незначителни по стойност и влияние, все едно изданията биха били способни да се самоиздържат. Не, не са. Абсолютно парадоксално е за мен, впрочем, да се подпомага издаването на фикционна литература, при презумпцията, че е много по-лесно на романа, да речем, да намери своята по дефиниция неспециализирана публика, която ще изплати инвестициите в неговото издаване, а да се изоставя на пазарния произвол, нека кажа по-точно, на пазарната гилотина, високоспециализираната хуманитаристика. Признавам, че се страхувам за съдбата на тези книги. Знаем за течащи и за готвещи се промени във висшето образование, имам предвид все по-намаляващото финансиране и подкрепа за хуманитарни и социални науки. Нашата работа и тяхното дело са скачени съдове. Въпрос на съвместни усилия и нов тип етос на солидарност е да попречим на подобни зловредни тенденции, обричащи на лоша съдба доброто образоване и критичното мислене. Ето още нещо, за което бих казала, по Фукоянски: да се съпротивяваме на това, да го подриваме по различни начини и от различни посоки, е дълг”, категорична е Антоанета Колева. ≈

Текст и снимки: „въпреки.com”

#Антоанета Колева #Мишел Фуко #ИК Критика и хуманизъм #философи #литература

0 notes