#цяла

[lorasfeelings]

Страхувам се да чувствам.

Да се доверя отново.

Да дам цялата си душа.

Без да имам контрол над емоциите.

Защото имам хиляди страхове.

Хиляди болки, които не искам да чувствам отново.

Затварям пътят към сърцето си.

Отново заради страхове и безброй въпроси.

Ами ако отново ме заболи, ами ако и сега почувствам същата болка?

Толкова много ако, а толкова малко време.

[narkofeya]

кажи наздраве бе, разбирам че си млада пиянка ама

[echsthings]

Очите ѝ носеха залеза, а душата ѝ

цяла нощ, пълна със звезди. Тя не просто живееше, тя светеше

[contra-spem--spero]

прочетох ѝ част от нещата, които написах за теб

а тя ми каза да издам книга

чудя се как ще се почувстваш, ако го направя

една цяла книга само за теб

написана от човека, когото ненавиждаш

[pocahontasisthatyou]

виж,

аз съм обикновена жена.

и имам нужда

от обикновени неща.

сутрин да ти разкажа

какво съм сънувала;

да си стопля краката

във твоите;

да ми сипеш една ко́ла

да ме погалиш

да ти прочета какво съм написала

да ме погледнеш,

да поканиш гости -

ти да нарежеш колбасите,

аз да направя салата.

обикновена жена.

нищо особено.

услужи ми със запалка,

заведи ме на морето,

дай ми да покарам,

прочети ми нещо.

измий ми очите със думи -

да прогледна,

когато не виждам.

разроши ми косата

да заспя по-лесно.

купи ми чийзбургер,

кажи ми, че съм хубава,

прати ми смешна снимка.

нека е обикновено.

нека да сме просто ние.

друг път обаче,

съм необикновена жена

и имам нужда

от необикновени неща.

да изляза,

да тръшна вратата след себе си

и да не се прибера цяла седмица

да руша

да припадам

да осъмвам по тротоари

и да гоня уличните кучета

с вой.

да ги хапя по краката

и да качвам Черни връх във буря

посред зима.

да се затворя в празна стая

и да се дера до кръв

да плача

да лежа - с малоумен поглед

да пробивам тавана.

да попея македонски шлагери

по гробищата,

да се посмея с лудите,

да пия м��нта с водка и бензин.

когато съм необикновена

имам нужда да ме хванеш

и да завъртиш главата ми

в посока на доброто.

да нарисуваш цялото ми тяло

в незабравки.

да хванеш пепелянка

и пред мен да я превърнеш в пудел.

да скочиш в кална локва гол и бос

и да ме викнеш.

и нека е необикновено.

да бъдем шантавите акробати

във дивашки танц

на тоя ръб, на който

винаги плетем крака.

да бъдем някакви измислици

избълвани от страдащия мозък

на побъркан.

и аз ще бъда твоя

в своята (не)обикновеност.

Вайръл стихове за секс и драма

[lora-bez-qvorov]

Нищо друго не е истинско освен, че те чакам цяла вечност и че ти никога не идваш.

[samozatvoiteochi]

Виктор Пасков "Аутопсия на една любов"

Self-grandeur, самонадеяност, високомерие, помпозност - това са само част от отблъскващите качества на нашия главен герой. Нараторът има видна вътрешна омраза към себе си, която се разлива и се просмуква и в околните нему. Той смята другите за недостойни и по-малко ценни. Старае се да покаже своето превъзходство като им дава задачи, от нелепи до унизителни, с цел, да преживее отново, онова, което не е вече. Цинизъм, който оставя неприятен, тръпчив вкус в устата. "Чарли" проявява неуважение към себе си и заобикалящите го. Глорифицира и романтизира музиката сякаш, може да я използва като параван и оправдание за своите действия. И сякаш смята, че неговата артистична гениалност, с целия му Абсолютен Тон и ритъм и музикални терминологии, могат да оневинят или пречистят душата му.

Личната му енергия е разпиляна в самосъжаление и саботаж, и показва главно липса на достойнство. Подиграва се с културата на юпитата и намира проблем с американското кланене на Сара и нейните приятелчета, а самият той е отшелник за своята България. В друг момент, казва за себе си, че не обича визията на пролетариата. Самият той е космополит в модата си и е описван неведнъж като "сноб". Облича се прилежно, с костюми Armani и Boss, получава подарък вратовръзка Yves Saint Laurent от скъпоценната Ина, докато той и подарява златна запалка Zippo и шармантна звездна рокля Gucci за празничния повод. Когато говори за своите мъки, отнася се с определено уважение към тях, възпява ги дори. Стане ли дума за отсрещния човек - слага му думи в устата и тъй като няма търпение да чуе и разбере, си съчинява преждевременно. С лек присмех говори за всички останали, техните мъки и притеснения са леки, а в неговите се таят вековни окови - мъки, от които не се изплува лесно.

Относно картината и символикат�� на Жената, тя е крайно изкривена и недопълнена, не е цяла. Веднъж се възхищава на нея, друг път - се отрича изцяло от същността ѝ. Все крайности, никога по средата, никога пълноценна картина на комплексността ѝ. Тя е разглеждана не като интегрална и непокътната част, а е сякаш раздробена, на парчета, които са лесно смилаеми, лесно разбираеми, прости дори. Жената се разглежда през обектив - наблюдава се най-вече нейната красота, нейната лудост, нейната ловкост с думите и ума, нейната уязвимост, сервилност, нейната мощ. Тя служи за сюжетна линия, която е силно експлоатирана и преекспонирана. Тя е способ, чрез който той открива своята сила и също така, своето падение. Оказва се безсилен пред нейното опиянение. В голяма степен Ина е чужда, непозната, неразнищена докрай за Чарли, освен в известните за него предели - музиката, споделената им страст за джаза и любовта. Тя остава за него мистерия, с история, която е непотвърдена до края. Самата Ина е крайност - красота, от която не можеш да извърнеш поглед, дръзкост, която поразява. Истина, която трудно се преглъща. Той иска да я притежава, да я обуздае, да бъде човека, за когото тя ще се промени и може би, укроти. Той се страхува от нейната свобода, защото Ина не е обичайно момиче с типични възгледи. Тя е femme fatalе. И точно това качество я прави толкова желана от много хора. Той бива предупреждаван от своите колеги, че е опасна и, че ще му донесе беда, възможно и смърт. Чарли танцува със своя неосъзнат суициден комплекс. Той го преследва (в лицето на Ина, алкохола, дрогата, самосъжалението, опасността). Донякъде всичко това е една магия, която, в крайна сметка, изпълнява своя звън. Неговите самоунищожителни пориви се проявяват неведнъж. Интересен е контраста със залагането на сигурното в отношението на работата - там той търси постоянство, а в духовен и личен план - приключението, свободата на избор.

На пръв поглед Чарли е герой с непоправими качества, твърде самомнителен, несимпатичен на читателя. Неспасяемата Ина, навярно също не е носителка на цялата съвкупност от общоприети качества. Mоже би точно това е техният чар - тяхната странност, уникалност и чудатост, техните негативи и опитът за сливане в лицето на любовта. Героите на Пасков на моменти са приказно човечни, в други гротескни. Всеки е обладан от собствения си страх, от своята дисонантна музика.

Книгата е покрусяваща и сърцераздираща ведно̀. И все пак някак си, писането оживява и поглъща читателя. Толкова е живо, че те кара да се осъмниш в реалността, кара те да спреш и да застинеш на място. Това е книга, която си заслужава да бъде прочетена. Интензивна и завладяваща. Дръзка, предизвикателна в езика, моралните ценности и схващания за начин на живот - примамва те да продължиш напред, въпреки онова, което виждаш, разпознаваш и вероятно, което не ти харесва. Кара те да продължиш въпреки себе си. Сякаш тактика от Виктор Пасков да отсее своите читатели.

Kогато четем, е важно да се съобразяваме с цайтгайста на книгата, с автора като личност в истинския живот и на база на тези данни, да започнем да обмисляме всички възможни тълкувания, които тя може да има. И пак можем да сгрешим и да не хванем правилната нота, струна, дори правилния инструмент. И въпреки всичко, е важно да опитаме. Дължим го на автора и на себе си. "Аутопсия на една любов" все още предизвиква смут в душите ни. Тя кънти с актуален и мощен вик. Осмели се да прочетеш и помисли, или извърни глава, затвори очи и се усмихни на невежеството. Този вътрешен дискомфорт е добро стартово място за анализ на собствените нрави и времена - любовта, побеждава ли всичко или е просто една илюзия за да живеем по-добър и смислен живот?

[myminiworldd]

Една жена си тръгва, когато душата ѝ спира да се отразява в очите ти. Когато обидите, които е преглътнала, са станали толкова много, че внезапно ги повръща на фонтан. Защото жената може да търпи с години. Да прощава. Да забравя. Да изтрива с ласки грозните петна, които действия или думи са оставяли по кожата ѝ. Но в някакъв момент не успява да направи от горчилката лекарство, както е правила толкова много пъти преди това.

Една жена си тръгва, когато цяла вечер ти е говорила, а ти не си чул нито една от думите ѝ. Когато си забравил рождения ѝ ден и тази година или не помниш обещанията, в които си се клел до скоро. Защото женското сърце търси внимание. Колкото и да го отричаме. Търси две очи, в които да се излее като лъч светлина. Две ръце, в които да се разтопи и в които да остави тревогите на деня. Търси скут, в който да танцува, запалило божествената искра в утробата.

Една жена си тръгва, когато в ласките ти не открива споделеност. Когато в погледа ти няма искрици за нея. От студа си тръгва. От апатията ти. От гнева ти. Когато се чувства невзрачна в компанията ти. Или непохватна, безинтересна, скучна, сива. Защото жената обича до себе си да има мъж, който ще ѝ показва колко е прекрасна. С поглед, с жест, с дума. Който ще ѝ подарява цялото си внимание когато е с нея. Защото времето е всичко, с което разполагаме. И то не може да се замени нито със скъпи подаръци, нито с евтини заместители.

Толкова е просто... Не позволявай с годините да се превърнете един за друг в даденост.

Обичай я. Присъствай. Гали я с пръсти, с очи и с думи. Покажи ѝ колко е невероятна. Накарай я да се смее като малко дете. Да тръпне от страст под ръцете ти. Предизвикай я да види себе си по нов начин. Да се почувства нежна, лека, волна, влюбена. Подари ѝ букет от нови преживявания. Напълни албумите ѝ с ваши снимки. С мили споделени спомени. Изненадай я. Покани я на танц в средата на кухнята. По никое време. Опознай я. Тръгни на смело пътешествие из криволичещите пътеки на сърцето ѝ и разбери кои са най-големите ѝ страхове, кога е била най-щастлива, кой е любимият ѝ сладолед и за какво е мечтала, когато е била на пет. Целуни я под звездите и я накарай да се почувства като най-специалната жена на света. От тази любов, която ти можеш да ѝ дадеш, ще спечелиш преди всичко ти. Защото дивно обичаната жена ще те обича така, че всяка клетка в теб да се пресътвори. Жената може да ти даде много повече, отколкото си си представял. Ти само я събуди за красотата, която носи в себе си. За любовта.

Една жена остава до края, когато душата ѝ тържествува винаги щом е с теб.

Моника Василева

[dushichka]

когато усетя болка в гърдите си

взимам лист хартия и химикал

наливам си червено вино с цвят

на любимото ти червило

после цяла нощ пиша и пия 

за онези моменти

когато вместо вкус на вино

вкусвах теб

и размазаното ти червило

по устните ми

[a-beautiful-lie]

Неочакваното

Никога не съм вярвала, че ще я срещна отново – любoвта.

Особено тогава, когато най-малко я търсех.

Бях свикнала със сенките, с мълчанието, с крехката независимост,

която по-скоро боли, отколкото лекува.

A тя? Тя просто стоеше там —

в една тясна, скрита уличка между вчера и утре — и ми се усмихваше.

Нагло, топло, примамливо.

Като че ли знаеше, че вече не вярвам в нея.

И точно затова дойде.

Той беше различен.

Нямаше нужда да се доказва,

нито да ме убеждава.

Той просто беше… себе си.

А в неговото „себе си“ аз намерих място.

Тихо, сигурно, красиво.

И не знам как го прави.

Как от една негова прегръдка светът ми млъква,

а от една негова усмивка в мен разцъфтява пролет,

дори когато всичко навън е студено.

Не ми обеща чудеса.

Не ми даде захаросани думи,

а малките, истински неща —

ръце, които държат,

очи, които виждат,

сърце, което остава.

С него не съм половина, търсеща цялост.

С него съм цяла, и още нещо.

С него съм смела, уязвима, нежна, дива —

всичко онова, което някога се страхувах да бъда.

И може би…

може би любовта наистина идва,

когато спрем да я викаме.

И вместо да търсим,

се оставим да бъдем намерени.

[lorasfeelings]

Сила

Това съм аз. В най-чистата си и уязвима форма. Крехка и чуплива. Напълно изгубена, лутаща се и объркана. Позволявам си да усещам цялата болка. Не крия и не потискам тъгата. Всички чувства са в мен. Понякога не всичко е наред и не винаги има щастлив край. Приемам и го осъзнавам. Разбирам и не се гневя на съдбата. Всичко се случва с причина

[sun-to-mee]

Да видиш бившия си три пъти след цяла година трябва да е някаква лоша поличба.

[vasetovp]

Улицата пред къщата ни винаги беше пълна с деца. Нямаше значение дали беше августовска жега, дали духаше силен вятър в края на есента или всичко беше в сняг и лед зимата. Когато играехме, забравяхме и за жега, и за студ, защото играта беше по-важна от това. Ръцете ни зимно време измръзваха и не усещахме пръстите си, но питаха ли ни от вкъщи "Студено ли ви е, да се прибирате ли?", ние винаги отвръщахме, почти тракайки със зъби "Не, даже от толкова тичане топло ни стана! Още малко и влизаме". Това "още малко" беше най-често прекъсвано с безспирни подсещания и подвиквания от прозорците, че вече е тъмно и е време за вечеря. Първо започваше баба да ни подсеща кротко, че е време да спираме с игрите и че утре ще си доиграем. Обаче възрастните не разбираха, че тези неща бяха неотложни и игрите не се прекратяваха току-така. После дядо потропваше по стъклото на прозореца със запалката и само с пръст и леко сериозен поглед, ама и с намигване накрая, ни правеше знак да приключваме вече. Ние не разбирахме от дума обаче и винаги се стигаше до мама, която обуваше старите чехли пред вратата, наметваше елек и ни хващаше за якетата, сърдито мърморейки ни на главата, че ще се разболеем и ще видим тогава какво е пердах. Аз все се чудех как така - хем ще съм болен и жал��н, хем ще ме бият. Не виждах никаква разумна логика в това и си го обяснявах, че просто животът на големите е толкова скучен, че си изкарват яда на нас децата, защото така хубаво умеем да се забавляваме и тайничко ни завиждат.

Още си спомням глъчката, която се чуваше отвътре, когато трябваше да закусвам или да напиша някое досадно домашно по математика, което винаги ми вадеше душата. Цифри и букви на едно място нямат работа заедно - поне едното да беше, че да разбирах нещо.

От всичко най-тягостно ми беше, когато се налагаше да стоя вкъщи, защото имаме гости. Идваха едни напарфюмирани лели, дето все ме щипеха по бузите. Чичковците с тях често пушеха като комини и стаята заприличваше на кръчма. Смееха се шумно, тропваха въодушевено по масата и само дрънчаха с чаши за наздравица, все едно празнуваха нещо. Караха ме да се обличам в хубави дрехи, които все ме боцкаха или стягаха около врата. Чувах как моите приятели си играят навън, цапат се до ушите в пясък и кал, а отгоре на всичкото измислят нови игри без мен. През това време аз отговарях на глупавите въпроси, които всички възрастни се бяха наговорили да повтарят до втръсване.

Кой клас стана?

Как е в училище?

Слушаш ли майка ти?

Имаш ли си вече гадже?

И всеки път от мен се очакваше да отговарям, да стоя мирно на масата и да се храня с префърцунените ястия за гости на мама и баба, вместо да си хапна една филия с масло и сирене. Само си ровех в чинията и се правех, че ям, докато набутвах в устата си второ парче от питката - единственото хубаво нещо, което правеха за гости.

Всеки път големите си говореха за най-скучните теми, които просто не разбирах, а трябваше да слушам цяла вечер, за да видят колко съм послушен. Пази Боже пък гостите да си бяха довели тяхното сополиво дете и да ми се налагаше да играя с него. Винаги гостенчетата бяха или страшно досадни, или ти взимаха всички играчки, защото бяха привилегировани, че видиш ли, били за малко и било възпитано да им дадеш да видят всичко. Караха ме да си говоря с тях, че един ден като сме били пораснали, щяло да бъде срамота да се видим на улицата и да се подминем, защото не сме се познавали. Мечтаех си за този момент - да се правя, че не ги познавам, обаче засега ме караха да съм учтив. Тръгнеха ли си гостите, свалях всички официални дрехи, слагах късите панталони, тениската и дим да ме няма.

Най-много обичах летните ваканции и Коледа. В първия случай училището приключваше, а аз оставах сам при баба и дядо седмици наред. В началото тъжах за нашите и не разбирах какво толкова трябва да работят, че ги нямаше цяло лято.

[lora-ns-world]

,, — Предпочитам да споря с теб, ангелче, отколкото да се смея с когото и да е друг.

Господи! Мина цяла минута, преди да успея да преглътна хапката си.

— Знаеш ли. Обичам те безумно.

— Знам — усмихна се той."

Силвия Дей

[slimarka]

„Истинска любов? Докато Гастон се подиграваше на Бел, че чете книги… Звярът й подари цяла библиотека и започна да чете с нея“

[summersoullll]

“Не е тих, просто го накарай да се отпусне”

Той цяла вечер не млъкна. А беше от тихите.