a-child-of-the-moon - Tumblr blog

[a-child-of-the-moon]

да слушаш джаз в дъждовен ден от вятъра подухва тъжния рефрен, за спомени отминали, за трогващи усмивки капките завихрят своя бурен танц, надеждата остава като миг във нас музиката свири, грамофонът плаче, плочите умират, тишината грачи саксофон далече реди тежки ноти, котката измяучи, виното привърши време е да ставаш, поезия не стига, джазът е магия, но и теб те бива.

[a-child-of-the-moon]

Не си ли научи урока? 

Животът непрекъснато ни поставя в ситуации, в които имаме възможност да покажем какво сме научили. А повечето от нас само искат..да имам, да мога, да получа - но за да имаш, е нужно да дадеш, за да можеш, да опиташ, за да получиш, да подариш...  Щом силно желаеш нещо, трябва да бъдеш него, да го усетиш, да му позволиш да влезе под кожата ти. Чак тогава то става неизменна част от теб, част, която ще идва и ще се връща. За да си заобиколен от творци, твори, за да си уважаван, показвай респект, ако искаш да усетиш мир, проявявай спокойствие - просто е, но пък е и сложно, защото всяко начинание дава резултати - рано или късно, но чрез упоритост и постоянност, всичко се случва.  Не можеш да бъдеш съдия, ако наистина не си осъзнал позицията на съдник. Не можеш да бъдеш учител, щом не си бил ученик. Защото за да се научиш, трябва да си опитвал, да си грешил. А ние цял живот учим, нали така? Започвай пътуването, на което искаш (не)очаквано да бъдеш отведен. "Капка по капка..вир става." Създайте си цял океан от сбъднати мечти.

[a-child-of-the-moon]

обичай ме по старому, със нежност и със грижи, целувайки душата.

обичай ме тъй истински, че нека няма никой, че нека няма нищо, което да ни пречи, което да прикрива самотата.

обичай ме по старому, живеем сякаш в ретро филмите или пък в небесата… е, хайде, целуни ми ти ръката.

[a-child-of-the-moon]

стига сме се карали за моите грешки, за твоите чорапи и за нечий смях стига сме сме мръщили на мръсните прозорци, на топлото време и на всичко живо хайде, усмихни се на (при)родата, на слънцето и на мен

[a-child-of-the-moon]

Намерете баланса По време на рибешките месеци, както и под влияние на ретроградната до 16 април Венера, всички бяхме повлияни и от двете страни на нещата, виждахме другата крайност и преоткривахме нови отговори, задавайки удачни за момента въпроси. Но с влизането на слънцето в зодиакалния знак на Овена ние всички сме повлияни от инициативността, творческите идеи и стремежа за красота и себепостигане. Нужно е да не забравяме, че "златната среда" е по-ценна от всяка, струваща ни се рационална за дадения момент крайност. Създавайте, творете, но си оставяйте и време за почивка. Вечно гледащите отсреща Везни се наслаждават на периода с нестихващи усмивки, не по малки от тези на самите Овни, но за всички останали постоянните хрумвания и нови идеи често могат да доведат до изтощение. Вижте и другата страна на монетата и запазете спомена и за двете. Ако се наложи да бъдете жертвеното агне, бъдете, но не забравяйте, че утре вие може да сте заплашващия. Задавайте въпроси и им отговаряйте, спазвайте диета, но яжте до насита. И ако някога пак ви е трудно, спомнете си за лесните си мигове, слушайте сърцето и интуицията си, не се оставяйте на течението ( но пък и му се поддавайте). Черно и бяло, топло и студено. Просто бъдете. Ключът не е някъде навън, ключът сте вие. Всичко останало е просто проекция на вътрешния ни свят, ако отвътре е красиво, и отвън ще бъде. Слейте се с другата половина, но я намерете първо във вас самите, в душите си.

[a-child-of-the-moon]

И криле да нося във гърдите си, и в душата ми да тлее пламък, и сълзи щом пълнят се в очите ми, не мога да разплитам тоя ремък...

Свобода аз нося във сърцето си, красотата ще преследвам всеки миг... Дали ще хвана птичка аз в ръцете си или ще изтичам в силен вик?

Не зная, може би стремя се единствено да следвам радостта, защото ако ний загубим, какво остава ценното в света?

[a-child-of-the-moon]

пролет

Вятърът навън навява спомена за зима, но попитайте дърветата - какво ще кажат те? Че времето на вятъра отдавна пак отмина, че идва времето на белите криле.

Изведнъж, за миг, ний ще забравим тревогите и мислите за вчерашните дни. Ще се усмихнем, ще престанем да тъжим и ще се възродим, нали?

Това във въздуха не ще да бъде вятър, ще бъдат бели цветове из весели дръвчета. Ще бъде малкото дете, като от театър, което пак се наслаждава на нежните врабчета.

[a-child-of-the-moon]

...защото ще те обичам все едно никога няма да си тръгнеш, ще ми липсваш, без да се замислям, че отново ще те видя, ще пиша за теб, така както Яворов за Мина и Лора, ще си спомням за отминалите мигове, някак си вечни и все ще ми се иска да се върнеш отново, за да мога отново да изпитам онази малка наслада, чувството за безкрайност и мелодията на любовта отново да се носи във гърдите ми

[a-child-of-the-moon]

Ако щастието постигаше се, всички ли биха се трудили? Ако истината издирваше се, всички ли биха се скитали? Ако в облаци плуваше се, не бихте ли вие опитали?

А дали ако знаехте, че магията вътре във вас е, бихте потърсили скритото в себе си, не в света, не в другите, а в душата?

[a-child-of-the-moon]

есен

Без мен денят е пълен с песни, а хората - с измислени истории. Без мен звездите светят лъч по-ярко, а слънцето угасва в небесата.

Без мен са някак дните лесни, а приятелства създават се без думи. Без мен полетата широки са, но цветовете липсват помежду им.

Без мен животът, казват, е чудесен. И ето как нарекоха ме есен.

[a-child-of-the-moon]

винаги

съм искала да гоня и достигам  “свободата на духа     и мисълта”

съм копняла да се люлея в клоните  “из някое дърво повеяна,     погалена от вятъра”

съм молила да тичам в пустошта  “и бърза, да намирам     лабиринтите изгубени”

как мислите, дали едното “винаги” ми е достатъчно?

[a-child-of-the-moon]

Магьосника

Продавач на надежда

 Ако можех да имам едно магазинче със две полички, бих продавал…познайте какво? Надежда! Надежда за всички.

“Купете! С отстъпка за вас! Всеки трябва надежда да има!” И на всеки бих давал аз, колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари и само отвънка поглежда , бих му дал, без да плаща дори, всичката своя надежда.

Джани Родари

   Магьосника

Всъщност нека започнем с факта, че в Магьосника нямаше и капка магия. Или поне така твърдеше самият той.

Магьосника беше чисто и просто продавач на книги. Работеше на улицата, най-често край местата, където се провеждаше местният цирк. Всички в квартала го познаваха и винаги го поздравяваха. Той често отвръщаше с усмивка, а понякога – и с чашка кафе. Беше много обичан човек и търговията му вървеше изключително добре.

Въпреки че от години живееше в своя „книжен замък”, Магьосника твърдеше, че си има всичко, за което някога е мечтал. Да говориш с него беше необичайно лесно, винаги отпускащо и приятно. Всяка среща с него беше по-хубава от предишната, сладкодумието му галеше ухото.

През една прохладна есенна утрин се чувствах унила. Знаех, че той може да ми оправи настроението затова се отправих към шатрите на цирка, за да намеря там само купчина книги, построени във форма, наподобяваща иглу. Огледох се, но нямаше следа от него. Влязох в книжния замък на моя Магьосник и заразглеждах старите, но поддържани издания, повечето обвити в страници от вестник, а няколко подвързани лично от мен. Замислих се...дали да стоя още тук, аз едва познавам този човек.. Но реших, че би било неуважително да оставя книгите. Седнах на чергата, постелена вместо под. Спомням си как подпрях главата си на една купчина книги и скоро се унесох.

Неочаквано чух силен вик: „Аз съм просто един търсач на чудеса!”. На мига надигнах глава, но не можах да разбера откъде бяха дошли думите. Огледох се... какво да видя? Намирах се в огромна зала, отрупана с книги, досущ както бях чела за описанията на Александрандрийската библиотека. Почудих се, реших, че моят Магьосник може би точно от тук се снабдява с чудните си издания, които винаги намираха начин да се харесат на разнообразни купувачи. Но бях твърде заета да се възхищавам на невероятната гледка ... Дали не бях в рая?

След миг видях край една отрупана с книги маса моя любим търговец. Усмихнах се – сега ще разбера какво става. Чух го да говори на непознат за мен език, но знаех, че той е всестранно развита личност и го намерих за нормално. Въпреки това се скрих зад една стигаща до витата стълба етажерка за книги. Видях как в едно съвсем обикновено чувалче моят Магьосник внимателно прибира ценни книжа, обсипани с прелестни рисунки.  

Изведнъж усетих, че чувам циркови фанфари. Събуждам се насред познатата къща от книги, а пред мен стои Магьосника със своята така загадъчна усмивка. Подава ми чаша кафе и се обръща към едната книжна стена. Виждам, че реди нови заглавия, опаковани с вестници. Все още изумена от чудната гледка на старинната библиотека аз се опитвам да свикна с обичайната обстановка...но в този момент забелязвам. Точно същият е. Магьосника държи чувала, в който преди малко го видях да слага онези безупречни издания..

Но как е възможно? Къде съм била в съня си? Дали това изобщо е било сън? Не, няма да го питам. Ами ако всичко е било в главата ми? Моля го да ми препоръча някое приятно четиво, с което да се прибера у дома. Той бързо ми подава една книга, която на пръв поглед не изглежда нищо особено – кориците са твърди,бледокафяви на цвят, надписани в шоколадово – „Магическа съкровищница”, под заглавието с избелели букви е написано „за горещото кафе, истинските чудеса и книгите”. Колко необичайно! Идва ми прекалено много за един ден... Поглеждам часовника си – наистина се налага да тръгвам!  Благодаря искрено на моя Магьосник и се запътвам към вкъщи.

Никога повече не виждам най-необичайния и интересен човек в живота си....защото той ме дари със своя, предполагам. Ако някога го видите, предадете му най-сърдечните ми благодарности за преживяванията из страниците в Света на Магията. Ако ли не, потърсете и ще видите. Очите намират само това, което душата е изгубила. А, да не забравя – за всеки, загубил своята Надежда: аз винаги пазя част от своята за спешни случаи. Заповядайте, очаквам ви. Може да ме намерите на строежа.. Кой ли? Този на моя книжен замък.

[a-child-of-the-moon]

тя беше уравнение със много неизвестни, ти беше простичка половинка. не искаше да бъдеш цял. тя беше парадокс от мънички вселени, ти беше едно сметище от думи грешни, нямаше дори един идеал. тя беше океан от неизпълнени мечти, а ти какво ли беше? ти беше нейната скала, не искаш да се блъска в теб? е, този ад край няма, защото        може би                     е рай.

[a-child-of-the-moon]

и виждах навсякъде огън, докато последната съчка изгаряше в мен. бях феникс, във пепел, във жупел, във тлееща жар, в река аз от лава роден. и виждах навсякъде вятър, въздух ме носеше на рамо, танцуваше с мен. бях гръм, от пороя създаден, от топлата есенна буря, в торнадо сякаш роден. и виждах навсякъде капки, водата една подир друга ги някак събираше в мен. бях океан, вечен живот аз от чувства, емоции силни и сълзи, в река аз от обич роден. и виждах навсякъде почва, корени силни, растения едри, избуяваха в мен. бях трева, зелена и тучна поляна, земя, покрита със полски цветя, от сушата сякаш роден. как така косата ми е огън, а очите ми - земя, щом в главата ми е въздух, а в душата ми - вода?

[a-child-of-the-moon]

здрава ли е любовта, че винаги стени събаря? а може би е силна тя, защото даже скъпи спомени изгаря? дали е болна любовта, че не пуска те дори да си сама? а може би е крехка тя, защото иска да те обладае на мига? но стига размишления. остави я да бъде тя здрава и болна, и крехка, и силна. защото това е..любовта. един забавен парадокс, с неизбежния си край фатален. и една мечта. за нежността.

[a-child-of-the-moon]

аз търсих в небесата онази проста истина, единствената на света, която вчера и открих но не къде да е, а в своята душа, която като книга ти разтвори "защо сме тук" се питат, а защо ли всъщност чудят се, не знаят, "попитайте сърцето си", аз рекох а те отново  се залутаха из своя малък кръговрат, нарекоха го свят и пак на другите рая оставиха ..

[a-child-of-the-moon]

ако думите имаха такова значение,

защо сърцето не говори, 

а чувства?