agameofwords - Tumblr blog

agameofwords · 8 years ago

Text

Когато видях вълните

Всички лица и събития в този кратък разказ са фикция, приликите с реалността са случайни

Трети януари 2017, София. Температурата е -20 градуса. Вятърът е прoнизяващо свиреп. Въздухът е сух и чуплив. Небето е сиво от около 2 седмици.

Намирам се в огромен апартамент с роял в средата на хола. Стената от прозорци разкрива панорамна гледка към Борисовата градина и Витоша зад нея. Това е типичен апартамент на комунистическата аристокрация с над 200 квадратни метра площ. Той разкрива истината за тази система. Близките до партията живеят в палати, изпълнени с произведения на изкуството. А обикновените хора живеят в панелни гарсониери по 50-60 квадрата. И любимото ми – всяко семейство има абсолютно еднакви мебели. Тази сиво-кафява красота се нарича “Образцов дом”. Идеята на комунизма е да има относително равни права и ресурси за всички. А реалното изпълнение е нещо съвсем различно. Не съм фен на капитализма, той също е система с печеливши и губещи, но поне в нея ако си достатъчно умен и способен, имаш шанс да направиш нещо с живота си. И разбира се можеш публично да псуваш управляващите. А това помага да изпуснеш парата. Понякога. А понякога се заливаш с туба бензин и се запалваш пред парламента. Резултатът не е по-различен за света.

Слухът ми се усилва многократно. Чувам пулсът на всички в стаята. Чувам премляскването от езиците в устите им. Нещо говорят. Може би на мен. Не знам, чувам прекалено силно и детайлно, за да мога да ги разбера. Изведнъж музиката ме удря. Някой пусна Pink Floyd. Te са като ключ, който за няколко секунди отвори една врата в мозъка ми. Тя принципно е затворена, за да не допуска преминаването на зрителните сигнали в центъра за обработка на звуци и обратно. Вече не виждам хората в стаята. Те са само контур, запълнен с всички цветове, които съществуват. И цветовете се сливат и разтичат в контурите ни. Музиката излиза от колоните под формата на вълни.

Ритъмът определя колко бързо се движат, а високите звуци - колко са накъдрени тези вълни. Излизат от колоните и започват да се отблъскват от стените и прозорците.

Поглеждам навън – би трябвало да вали сняг. Само, че мога да видя само вълни. Целият град през прозореца е очертан само с контури и вълните са навсякъде.

Връщам погледа си в стаята, признавам си не е лесно пр�� толкова красива картина навън. И това което виждам са вълните на музиката, които преминават направо през контурите на телата ни. Виждам как вибрацията на музиката променя цветовете с които сме изпълнени. Решавам да докосна онова, което беше лицето й преди около 20тина минути. Не усещам кога точно съм я докоснал, но виждам, че онова, което беше нежната й кожа сега се изпълва с ярко червен цвят. Може би това е цветът на любовта. Една от звуковите вълни ме удря силно по гръбнака. Не ме боли, но падам. Онова, което беше паркет сега е огледално езеро, което отразява вълните.

Затварям си очите докато съм на земята. Идеята ми е, малко да се върна в нормалния свят. Осъзнавам, че всъщност мога да виждам само с ушите си. През очите влизат само звуковите вълни. Решен да опитам елементарно движение в пространството, аз тръгвам почти пълзейки в тази нова за мен среда. Прекалено е трудно. Подът ме гъделичка. А въздухът ме гали. Сядам в поза за медитация. Някой ми слага зимна шапка на главата. Решавам, че ще е добра идея да я сваля надолу пред очите. Така няма да ми пречи да виждам. Вече мога да определя точното пространство на всички в стаята. Тоест, не точно тях, ами пулсът им. Сърцето им излива цветове с всяко свиване и разгъване. Поглеждам своето сърце. Цветовете са светли и топли. Спокоен съм. Какви ли ще са цветовете ако съм ядосан? Или разочарован? Не знам. Поглеждам цялата стая. Всички тези вълни. Чудя се коя от тях е безжичният интернет. Вече са прекалено много, за да ги различавам. Пак почвам да се губя в новата среда. Решително се опитвам да редуцирам сигналите. Някой ме докосва по рамото. Абстрахирам се. Имам нужда от концентрация. Изключвам всичко. Вече съм в нещо като бяла стая. Хм. Да не би да съм умрял? Ако да, тук е много хубаво и спокойно. И някак топло. Винаги съм си представял, че смъртта е студена. Виждам още много хора. Всичките са прозрачни духчета с бях контур. Това място на което съм в момента, май е на същото място, на което бях преди малко с моите приятели. Само че, тук май съм на едно ниво над вълните. Или поне не мога да усетя вълни. Все едно съм се качил по-високо на стълбата и тук вятърът не духа. Белите хора-контури се приближават до мен. Клякат и ме наблюдават. Май се усмихват. Аз още съм в поза за медитация. Усещам докосване на двете ми рамена. Някой ми маха шапката от главата. С нея се маха и бялото измерение. Отново съм в големия комунистически хол. Все още в поза за медитация. Приятелите ми не изглеждат напълно нормално. Сега сякаш, когато се движат, атоми остават след тях като следи из пространството. Атомите приличат на кристален прах. И отново виждам вълните, но този път те са по-безцветни, някак по-умерени. Сами ме е хванал за раменете и се смее. Вече почти разбирам какво си говорят хората. Аха, през прозореца се вижда залез. Ставам. Тялото ми е толкова леко. Имам усещането, че ако бях станал по-бързо щях да се ударя в тавана. Може би гравитацията е отслабнала за малко? Сега всички сме се подредили на прозореца. Залезът е горящо червен. Има много облаци, които се движат изключително бързо. Спомням си че навън има супер силен вятър. Вадя си телефона да снимам. Толкова е красиво. Слънцето, точно в най-розово-лилаво-жълтата си част докосва върха на Витоша. Тя е снежна и обвита в облаци, които се въртят около връх Камен Дел. Планината изглежда като изригващ вулкан. Не е възможно с думи да бъде описано колко сюрреалистична е тази жива картина. Поглеждам назад към стаята. Вълните са навсякъде. Паркетът е огледало.

Замислям се - това ново зрение, с което се сдобих дали има как да остане за постоянно? Толкова е спокойно да виждаш всичко по този начин. Явор гледа към едно цвете и казва, че всичко са вълни. Казва, че не може да повярва, че точно той го казва, но всъщност всичко са вълни. Мисля си за физика. Преговарям си свойствата на материята и енергията. Май последно четох, че енергията можела да преминава в материя. Смешно ми е. Та аз го виждам със собствените си очи или по-скоро уши. Става ми още по-смешно. Колко простотии се правят за едните пари. Все едно ако си купиш един предмет, ти можеш да го спреш да се разлива и слива с всичко останало. Колко нелепи са парите като цяло. И ключалките. Какво заключваш? Само съзнанието може да бъде заключено. Става ми тъжно. Всички хора, които завинаги са се заключили. Сигурно съм жалък в техните очи.

Само, че аз вече знам че всички и всичко е свободно.

Бих написал край, но всъщност край не съществува. Ние го измислихме.

Април 2017, Златан Деков

0 notes

agameofwords · 8 years ago

Text

История за пропастта

Музиката е нещо много специално. Поне за мен. Тя ми прави компания през целия ми живот и записва емоциите ми. Чакай малко, ще попиташ - как така записва емоциите ми?

За някои от нас тя действа по един доста особен начин - като машина на времето. Само че еднопосочна. Може да връща назад във времето до определени моменти, които са имали особено силна емоционална тежест. Дали ще ме върне в красив момент или в тъжен зависи единствено от това, в какъв момент съм слушал песента.

Прибирам се от снимки в 10 вечерта. В неделя. Това ми се случва особено често в последните години. Но да не се отклонявам. Март месец е. Навън е около 3 градуса и вали. Точно преди малко дъждът се превърна в сняг и вали толкова силно, че дори успява да натрупа. Утре този сняг няма да го има. Зимата си отива и сипе от последните си бели покривки. Утре ще е около 10 градуса, мрачно и ветровито. С разтопен сняг. Излизам да разходя кучето, все пак трябва да си свърши работата. Това, че навън не е за разходки няма значение, когато имаш куче. Това, че кръста отново ме боли от тежката техника, също няма значение. И все пак, за да не са нещата крайно драматични взимам слушалките. Музиката винаги успява да направи всичко някак по-хубаво. Не знам какво бих правил ако я нямаше музиката, която обичам. Как щях да се вкарвам в настроение, докато чакам момичето ми да дойде за вечерта при мен? Как щях да седя и да работя на компютър? Как щях да тичам? Мисля, че не бих завършил нито един маратон ако нямаше музика. Как щях да излизам в мартенския нощен сняг да разхождам кучето?

Пускам плейлиста на разбъркан принцип и тръгва нещо, което изобщо не е за сега. The Offspring. Тях ги слушам когато тичам, а не когато трябва да преживея разходка през нощта. Давам следващата песен. Тръгва Holiday на Scorpions. Точно за това парче не се бях сещал от известно време. Страхотно. Ще му се насладя за пореден път. Толкова силна песен. Толкова красиво соло. А текстът… Да, искам да бъда закаран някъде далече в момента. Да сменя това тук с топлината на слънцето. Някъде, където е спокойно и безгрижно. И да не трябва да ставам сутринта рано за работа.

Понеделник сутрин е може би най-големият бич за работещите хора.

И тогава както си въртим кръгчета в парка до нас, за да си свърши кучето работата, изведнъж машината на времето се включва. Аз все още съм с качулка, вятърът духа и снежинките се разбиват в лицето ми. Само че вече не го усещам. Вече е слънчево и съм в класната стая. На последния чин. Сложил съм си слушалките. И съм завъртял стола си към прозореца. Слънцето пече право в мен. Наистина толкова е приятно. 12ти клас. Слушам Scorpions – Holiday. Трябва да е било поне април, защото времето е чудесно и ми е страшен кеф. Просто си седя и се пека на слънцето на последния чин в час. И слушам тази песен. Може би има около 5-6 човека в клас. Последните дни на училище е. ЗАВИНАГИ. Все още не мога да си представя как така повече няма да има училище… Последните 12 години, първите съзнателни от живота ми съм ходил на училище. После ваканция. После пак училище. И после пак ваканция. А сега вече няма да има нито ваканция, нито училище. И все пак гледам да не задълбавам много в тази мисъл. Всички минават през това. Това успокоява човека. Ще се наредят нещата все някак. Това е естественият ход на живота. И го приемаш. Като смъртта. Знаеш, че един ден тялото ти ще загасне и твоята личност повече няма да съществува. Може би вярваш, че след това ще има НЕЩО си, но истината е, че дори и най-вярващите хора имат поне една малка доза съмнение, че Ссъздателят ще ги чака от другата страна. Защото колкото и силно да вярват, в който и да е бог, те няма как да са 100% сигурни, че изобщо има друга страна. Това е разграничава вярата от знанието. Вярваш в бог и знаеш че пицата е вкусна.

Но всички ще стигат тази точка на физическата смърт. Спиране на пулса, спира притокът на кислород към мозъка и след около 5 минути, мозъка спира да мисли. Демек… нищо повече не се случва, никога. Движението, мечтите, суетата и всичко останало, което е определяло този човек вече го няма. И въпреки това, ще се случи на всеки. Като завършването на училище. Просто го приемаш и не го мислиш повече.

Слънцето е толкова приятно в класната стая и тази песен е толкова красива. Решавам да си сваля слушалките да видя в кой час съм и какво се случва около мен. Не че има особено значение, вече съм оформен със средноаритметичен успех 5.50. Странното е, че на учителския чин седи учителят по физкултура. Разказва някаква житейска история. Сигурно учителят, при който е трябвало да имаме час, просто не се е появил. И сега заместваме испанския с физкултура. Примерно. Или пък някой е напсувал учителя, при който е трябвало да имаме час и той е напуснал? Да, това се случваше често в последно време. Големи говеда сме днешните младежи. Но не сме виновни ние, а системата, в която това може да бъде толерирано. Защото не е дала в ръцете на учителя инструмент, с който да накаже отворените пикльовци. Ако имаше понятие като дисциплинарно чистене на насрани кенефи за невъзпитаните лекенца, нещата щяха да са съвсем различни. Появяваш неуважение към човек, който се опитва да те научи да мислиш – чистиш лайна. Толкова е просто. Решавам да се вслушам в историята на учителя. Не защото ми е интересно, а ей така, понеже ще го видя още само на бала и дипломирането. Разказът му обаче остави следа в мен. При това дълбока. Накара ме да се замисля. А точно това трябва да направи всеки учител – да накара учениците си да се замислят.

Вие сега ще завършите и си мислите, че знаете какво следва. Мислите, че сте подготвени. Ако сте късметлии, имате родители и те ще ви помогнат да влезете в правия път. Само че истината е съвсем различна. Те не могат да ви помогнат, дори да ги има. Вие 12 години сте се обучавали по една система, която ИЗОБЩО не ви подготвя за живота. Вие не сте придобили никакви умения за оцеляване в реалния свят. И тази образователна система не работи от толкова много време. Спомням си какво се случи, когато аз завършвах. Минаха баловете, дипломирането и цялата еуфория около този процес. Чакаше ме университет, всичко вървеше по план. Но истината е, че когато завършиш си стигнал до една пропаст. Виждаш света пред теб от другата страна на пропастта. Но не виждаш мост. А от теб се очаква да стигнеш от другата страна, при „истинския” живот. Семейството, работата и всичко останало. Само че до там няма мост!. Тогава камъните под теб изведнъж започват да се свличат и пропадаш в пропастта. И падаш. И някъде в дъното на тази пропаст, в тъмното ще трябва да намериш стълбата обратно на горе. Ако я има. Но не се притеснявайте де хе-хе. Аз се шегувам... Ще се наредят нещата.

Бие звънецът. Господинът по физическо си тръгва. Оставам сам в стаята. Така или иначе имаме още един час тук и няма къде да ходя. Слагам си слънчевите очила. Пускам отново Scorpions – Holiday. Толкова яко пече слънцето. Толкова красива песен. Точно толкова безгрижен момент, колкото песента.

Изведнъж усещам снежинките. Усещам вятъра. И кучето, което си тича около мен. Студено е. Песента е свършила. Пускам я отново. Искам да остана в този момент. Не може. Машината на времето работи само когато тя си реши. И само назад. Но все пак мислите ми са още в песента. В онзи момент. И най-вече в думите на учителя по физическо. Наистина тогава нямах и представа колко е дълбока тази пропаст. Това беше преди 8 години.

Видях раждането на нови хора. Бях на 5 погребения. А до момента, в който не погребеш някой, който обичаш, не си пълноценен човек. Някак си оставаш незавършен, докато не видиш истинският кръговрат от първо лице единствено число.

8 години назад ме върна тази песен... този път. Друг път може да ме върне на друго място. Музиката може да запише песен повече от един момент. Стига да има емоция. Но да е истинска, а не от онези, които ги пробутват по телевизията.

„Купете си точно тази кола и жена Ви ще Ви чака гола и възбудена всеки път когато се прибирате!” Не такива емоции, а истинските.

За това хубавата музика е толкова важна за мен. Тя е многопластова и никога не може да ти омръзне. Някак си не мисля, че 50 Cent и „космическият” му хит от 2003 – „In the club”, след 50 години ще връща някой назад във времето. Нито че някой ще го помни.

А сега вали сняг през март. Зимата рисува последната си бяла покривка. Братовчедка ми е бременна в осмия месец. Съвсем скоро нова душа ще кацне на земята, за да извърви своя път. И тя ще стигне до пропастта. И ще трябва да падне, за да намери) своята стълба в тъмното.

А брат ми е 12ти клас. И се готви за неговия скок. А пък мен една песен ме върна назад във времето... за да му напиша това писмо.

Март 2017,

Златан Деков

0 notes

agameofwords · 8 years ago

Text

Today is different

(poetry)

My gut is talking

And I am listening

Everything starts to make sense

Isolation is the curse

And the gift

My eyes are open

Wide open with fire

The ink on my body is alive

There is endless energy

In this universe

And we can use it

To fuel our passion

If we dare to sacrifice

Only Everything

We have

As everything we are given

Is not ours to have

Just borrowed

For a day or two

And these muscles, bones and blood

Are a temporary launchpad

A temple we must destroy

So our soul could RISE

And go back to the vast endlessness

The infinite timeless place

Where it all started

The source

Of spirits

And mystics

And men

Today is different

I am hungry and foolish

Scared by truth

My gut is talking

And I am listening

How about you?

Zlatan Dekov,

March 2017

1 note · View note

agameofwords · 8 years ago

Text

За модерните неща

Хората, които ходят на модерни места, пият модерни напитки, носят модерни дрехи и излизат с модерни хора са ужасно тъжни. Няма да си го признаят никога, но за тях няма приятели, защото те знаят, че ако дружките им спрат да са модерни, ще трябва да си намерят нови. Модерното е преходно, а когато ценностите ти са толкова модерни, ставаш един вечен бегач, догонващ трендовете, или още по-зле - определящ трендовете (по-зле защото ставаш отговорен за нещо толкова изкуствено). Аз от своя страна съм за евъргрийните, за нещата, които са отстояли тестовете на времето. Zeppelin, Doors, Sabbath, Beethoven, Tarantino, черни тесни дънки, разходки в планината, коняк, Converse All Star, грамофонните плочи. You get the picture. Използвам този пост, за да поздравя, хората които като мен презират плоските ценности. Не хората, които ги проповядват, те могат да се променят (надеждата умира последна). Може би един ден, когато спрат да са модерни ще открият една своя по-истинска версия, някаде сред всичките копия. Наздраве за Вас

- Март 2017 Златан Деков

1 note · View note

agameofwords · 8 years ago

Text

Кое е най-силното усещане?

Капките на дъжда да докосват кожата? След като очите се срещнат. А тя е една такава, от онези изключителните. Които са изпипани до съвършенство в най-малкия си детайл. Всеки мускул в тялото й сякаш е изваян. Всяка пропорция на бедрата, пъпчето, глезените, китките, устните, гърдите. Настръхнала кожа на врат. Докосване от онези най-приятните с върховете на пръстите. Мирис на желание. Влажен поглед. Свещи. Запалени. Сърце биещо силно. Много силно. Тишина. Разстояние. Електричество. Електромагнетизъм. Неизбежното. Е тук. Тя, е тук. Той, е при нея. Сблъсък. Сливане. Грубо. Силно. Точният ритъм. Точната музика. Експлозия. Зъби впити в плът. Звуци. Пляс. Пляс по-силно. Контрол. И пълната му загуба. Дърпане. На косата. Безумие. Безпредметност. Безвремие. Нирвана. Пропадане. Нагоре. Към върха. Болка. Но сладка. Горещо. Още по-горещо. Цялата стая се възпламенява. Пръска. Топло. Върху нажежена, потна кожа. Дим от цигара под нощното небе. Някъде там, където има смисъл. Извън смисъла. Любов? Живот? Кое е най-силното усещане?

Февруари 2017

4 notes · View notes

agameofwords · 8 years ago

Text

Love is simple

It is either here Or it is not You are either Feeling Mad Or you are not

Love is here To create works of art To hurt when torn apart

To give oxygen, lighting up the night Touching breathless daydreams While you are Falling Gently In the trap

Because when she si gone It will break your bones

Milion words have been written But in fact Love is simple It is either her Or it is not

24 January 2017

2 notes · View notes

agameofwords · 9 years ago

Text

Свещи в банята

Цялата баня е изпълнена с гъста пара. Дишането му движи пластовете влажни облаци и придава сюрреалистично усещане на пространството. Токът спря, точно когато си сложи шампоан на главата. Тези неща винаги стават точно в този момент. Сега 2 свещи, запалени на тоалетната чиния, са единствения източник на светлина. Той погледна в огледалото. Едно размазано нищо. Прокара ръка и остави следи с пръсти, точно толкова тънки, че да види отражението на очите си. Видя дълбоките си сенки и помисли от кога ли не беше спал повече от 3 часа? От кога ли не беше ходил на работа без махмурлук? Кога по дяволите щяха да го уволнят. Как изобщо му даваха да ходи в този вид? Защо точно тази вечер се прибра толкова рано вкъщи? Въпросите пулсират в слепоочията му. Стори му се, че фугите между плочките отразяват бледата светлината и формират клетка - 12 квадратни метра затвор, в който сам се вкара. Погледна часовника си - 12:03 сутринта. 13ти Октомври. Капките води се стичат от косата надолу по жилавото му тяло. Кокалчетата на юмруците му парят. Липсва най-горният слой кожа. Отново. Отново след работа отиде да удря чувалите и другите агресори в залата. И отново след това отиде в бар Бекярд, за да се налива. Отново беше първи в бара. Барманката каза “отново” с въпросителен знак в края на изречението. Той кимна и получи пред себе си бутилката. Отвори я и си сипа. Отдавна вече беше се превърнал в автентичен, неслагащ си лед в пиенето, пияница. Все пак това са вече няколко месеца постоянни тренировки.

Отново пусна душа в банята. Изгарящо гореща вода. Застана под нея. Обичаше изгарящо горещо. Като устните й. Като бедрата й докато са увити около кръста му. Като очите й, когато му крещеше. Като слънцето на девствения плаж в онзи морски следобед, когато лежаха с часове и се гледаха в очите и си повтаряха “Обичам те”. Не аз те обичам. Тогава аз пък те обожавам. Искам да правя секс с теб във всеки ден от живота ми. Ти не ме обичаш, искаш ме само за секс. Ей… това не го ли казват момичетата? Обичам те. Целуни ме по очите отново. Извади розето от хладилната чанта! Не мога, искам да лежа и да гледам отражението си в очите ти. Обичам те. Вечерите в Бекярд протичаха прекалено еднакво. Към 1 вече имаше хора. Неговата бутилка беше пълна до средата или празна до средата, зависи дали си оптимист или песимист. При всички случаи ако си реалист ще знаеш, че тя ще свърши скоро.

Петък 13ти октомври. Това беше датата, в която щеше да е сватбата. Не беше ясно защо точно днес трябваше да е. Но някъде в средата на лятото, когато лежаха под следобедното изгарящо слънце на пясъка до Черно море решиха 13ти. Точно бяха извадили бутилката с розе от хладилната чанта. Той погледна сапуна на решетката в стената. Не го беше ползвал от както тя си тръгна. Винаги предпочиташе душ гелове. Сега прокара сапуна с нейната плът по тялото си. Заболя. На плочките има бутилка вино. До къде е пълна зависи от това дали си оптимист или песимист. Реално, скоро тя ще свърши. Както свършваше всяка вечер в 2 часа бутилката му с уиски в бар Бекярд. Понякога там имаше от онези жени, тип мръсни нощни котки, които искат да бъдат прибрани. Искат да бъдат чукани. Искат да почувстват малко топлина, малко любов. Малко нещо да имат в себе си. И след това да си тръгнат сами, защото ги е страх, че отново ще бъдат изхвърлени на улицата. Понякога в Бекярд има такива жени-котки. И понякога той ги прибираше в дома си. Даваше им мляко. Даваше им го по 2-3 пъти на вечер. Те поемаха млякото сладко с котешките си устни. Оставяха ноктите си по гърба му и си тръгваха. Той ги мразеше. Мразеше и себе си, че е опетнил леглото, в което лежаха заедно с нея. Спря душа. Още няма ток. Усети, че е време да направи нещо с живота си. Защото тази вечер си тръгна от Бекярд в 11:30, само час след като почна да си пие бутилката. Излезе от банята. Още с напълно мокра кожа си обу дънките. Чорапите. Тениската се разпра от напъване. На толкова мокро тяло не е лесно да се обличаш бързо. Взе си цигарите, помисли кога ли ще дойде токът. Дали е платен изобщо? Взе ключовете от колата. Запали двигателя. Може би ако го спрат няма да го заключат. Пил е 200-300 грама уиски и половин бутилка вино. Тръгна спокойно. Знаеше къде отива.

В нейния апартамент. Беше достатъчно умен да си извади чифт ключове преди да й ги върне. Дали тя беше достатъчно умна да смени бравата? Паркира пред сградата. Запали си цигара. Повика спомена в съзнанието си за първата им среща. Беше толкова красива. 4 години всеки ден беше толкова красива. А сега е с толкова грозен. Толкова висок и грозен античовек. Защо го направи? Защото се уплаши? Защото той беше прекалено мълчалив през повечето време. Защото не се интересуваше от новите коли? Защото искаше само нея. Не му трябваха пари. Само тя, плажът, хладилната чанта, розето и Черно море. Защото не виждаше смисъл от барове и клубове. Пиенето и музиката са за котките на нощта. А те винаги са самотни и тъжни отвътре. Отвън са горди и лъскави. Цигарата беше свършила. Спомените го объркват. Но той знае защо е тук. Извади ножа от жабката. Входната врата се отваря с резервните ключове. Стълбите. Пред вратата й е. Толкова пъти беше стоял пред тази врата с цветя в ръка. Сега в ръката му има 25 сантиметров ловен нож. Вкарва ключа. Той влиза мазно в познатата дупка. Завърта. В апартамента е. Тъмно е. Сигурно спят. В нейното легло. В тяхното легло. Реши го. Не му трябва ножа. С толкова ярост в себе си оръжията са излишни. Пусна го на земята и ритна вратата на спалнята. Те скочиха стреснато от леглото. Тя беше толкова красива и гола. Неговото момиче. До него. До тази гад. Какво правиш тук? Той какво прави тук. Ти нямаш право да си тук. Ръцете му са свити в юмруци. Гадта прави грешката да тръгне към него. Той го удря и сваля на земята. Почва да го прави и коршета в лицето. Тя крещи и скача върху гърба му. Гадта се съвзема и се опитва да удари, но уцелва нея в лицето. Тя си удря главата и губи съзнание. Груба грешка гад такава. Удари. Тупаници. Точно както чувалите. Тях може по 1 час без почивка да удря. А гадта само след 10 минути спря. Вече нямаше какво да удря в гадното му лице.

Отвори си очите. Още е в банята. Време е. Време е да изтрие тази сцена от въображението си. Днес си тръгна от Бекярд рано. Защото е 13ти Октомври. И е време да продължи напред. Токът дойде.

- Октомври, 2016

1 note · View note

agameofwords · 9 years ago

Text

Сън за огледална любов

Снощи странен сън дойде при мен Бях в голяма бяла стая с десетки огледала

Във всяко едно имаше жена И всичките излязоха от отражението И тръгнаха към мен

С всяка от тях бях спал

Някои бях чукал пиян в тоалетната на бар С други свършвахме под откритото небе На повечето знаех имената и помнех аромата

Те бавно идваха към мен С лица безизразно сами И една по една оставяха червило На устните ми В хронологичен ред От онази снощи на кухненския плот Назад във времето До началото на любовта

Те всички са тук със своя залез Но аз нищо не мога да усетя Само черно-бял спомен за минали емоции

Колко пъти изневерих ли? Почти толкова, колкото ми изневериха Понякога си тръгвах тихо А друг път крещях и… Блъсках Разбивах врати, прозорци На парчета Защото тя и тя и тя Си тръгна

Дойде ред и на първата която Целувах Да ме целуне Да вкара острието надълбоко Точно в средата на гърдите

Не че не бях искрен когато казвах Обичам те На всяка една със сини, кафяви и зелени очи С дълги, къси, руси, черни и червени коси С къдрици и кестеняви бритони С лунички, с нежна кожа С нокти впити моя гръб

Просто никога не можах да им го кажа По един и същ начин Не можех да им покажа една и съща книга Да им изпея една и съща песен Или да им подаря един и същи стих

И след десетата, след двайстата и след тях Вече нямаше как да не се повтарям

Но аз вярвам в любовта Тя за мен може да е само истинска И тогава спрях Не можех да се повторя Да копирам чувствтвата си с принтер И да давам фалшиви копия

Затова сега в тази стая Малко след като умрях Стоя и гледам първата Която Обичах И разбирам - На нея дадох половин сърце А на всяка следваща Половината от оставащото

Октомври, 2016

10 notes · View notes