flyarabella - Tumblr blog

[flyarabella]

Писмо до Мира. Две.

Мила Мира, честит втори рожден ден! Обещах на теб и на себе си всяка година да ти пиша писмо и ето ме – пред монитора, с чаша вино в ръка, зарязала работа, пълна мивка с чинии, един кош изпрано пране и кекс, който се каня вече трети ден да направя.

Мила моя малка-голяма Мира, кога изминаха две години не знам. Банално, но е факт. Кога успя да пораснеш толкова? Кога точно успя да станеш толкова голяма, самостоятелна, смела и безразсъдна на моменти? Това твое „сама“ кога дойде? Опитите да се обуеш, облечеш, храниш, да се качиш на тази ужасна пързалка, да скочиш от пейката и все „сама“. Мила Мира, почакай още малко, знам че можеш сама. Ама почакай, още малко, моля те. Знам - ти можеш, ама аз не мога още.

Мила Мира, кой те научи да обичаш така? Кой събра тая емпатия в тези 95 см тяло? Има моменти, в които ми спираш дъха. Когато седиш на площадката, под терасата на блока, от който се чува плачещо бебе и  плачеш. Със сълзи. И всички родители се струпваме да ти обясняваме как е нормално бебета да плачат, а един татко даже те вдига високо, за да видиш как бебето е добре. Когато  някое дете падне, а ти се засилиш да го прегърнеш и паднеш отново с него. Когато ме боли, а ти свиеш устни и тихо прошепнеш: „Мама!“. Откъде тая любов във теб? Кой ти я даде, кой те научи на нея? Не спирай да обичаш, малка моя. Не спирай да галиш всяко животинче, което видиш (без насекомите, сама видя че не става). Не спирай да прегръщаш със засилка, да страдаш, когато усетиш несправедливост, да чувстваш човешката душа. Любовта само дава, не взима. Запомни това.

Мила малка Мира, толкова обичам да чета книги с теб, че честно, не знам какво ще правя, когато се научиш да четеш сама. Какво ще правя, когато вземеш книга, свиеш се в някой ъгъл и потънеш в дебрите на въображението си. Без мен. Без да се гушнем на дивана, без да си преправям гласа, без да крия Дракона с ръка, защото не го харесваш. Без да обяснявам, защо прилепите са нарисувани с главата надолу. Не спирай да обичаш книгите, мое дете. Те са едно от най-хубавите неща, които мога да ти дам. Те ще са до теб, винаги когато имаш нужда. Те ще те извадят от всяка дупка, ще дадат криле на душата ти, ще ти помогнат да стъпиш високо. На това ме научи моята майка, на това ще те науча и аз.

Мила моя малка Мира, благодаря ти. Благодаря ти за това, че успяваш да спреш света да се върти около мен. Когато всичко се движи на бързи обороти, когато пламна и имам хиляди неща в съзнанието си – ти си там. С малката си ръка, която ме дърпа за блузата, с широката си зъбата усмивка, с нежното „Гуууш!“. С това, че не те интересува колко е часа, че закъсняваме, че баща ти е облечен и ни чака на вратата. Време е за теб и мен. И за гуш на дивана, и за книжка, и за разговор на тема: „Как пият вода жирафите?“. Винаги има време. Обещавам ти, че винаги ще има време за нас, мило мое дете.

Мила Мира, ти си причината сърцето ми да прелива от любов. Ти си причината да ставам от леглото, независимо какво ме чака. Ти си причината да се стремя да съм най-добрата версия на себе си. Да се съмнявам в някой избори и да съм категорична за други. Ти си причината да съм винаги тук. Да преодолея миналото, да погреба травмите, да призная грешките си, да се тревожа непрестанно, и да не спирам да се опитвам. Мило мое дете, ти си моята причина за всичко хубаво през изминалите две години. Благодаря ти, щастие.

И не забравяй никога – обичам те. Само ти знаеш колко силно бие сърцето ми за теб. Само ти си го чула отвътре.

[flyarabella]

Džanum

Ova duša nema dom, ova duša nema ton

Crne zore svеće gore, moje morе

Няма те. Отеква в главата ми, докато разхождам кучето. Няма те. Преминава през мозъка ми, когато местя прането от пералнята, в сушилнята. Опитвам се да го проумея, повтарям си го, обличам го в думи, изричам го дори на глас. Няма те, отиде си.

- Госпожо Грънчарова, обаждаме се от 5то Районно. Налага се да Ви съобщя една лоша новини. Брат ви - Васил е починал.

Няма те, мамка му. Как може да те няма. Как може да си отидеш толкова нелепо. Как може да ме оставиш сама, бе брат ми? Нали си по-големият, нали ми обясняваше, че ще спреш, нали уж в Суходол помагали на хората. Яд ме е, иде ми да блъскам, да строша нещо, иде ми да рева, иде ми за пореден път да вдигна телефона и да ти крещя колко безотговорен си, как така не се прави, как може такова нещо. Иде ми, ама... те няма. Отиде си и ме остави сама, а обеща никога да не го правиш. Когато погребахме дядо ми го обеща, когато мама беше припаднала на пода в кухнята, ти се закле, че ще си до мен винаги. На погребението на баба Радка ми каза, че вече сме само двамата. И че ще се вземеш в ръце и ще се грижиш за мен. Предател! Къде си сега, когато най-много имам нужда от теб. Защо, бе брат ми? Защо, бе?

Ти беше по-добър от мен. Във всичко. От дете ти завиждах, за чара, за харизмата, за чувството за хумор, за прекрасните ти обноски. Всички те обожаваха, наричаха те Васко - усмивката. Беше прекрасен, а аз бях твоята тиха сянка. Гледах те, усмихвах се като теб в огледалото. Тайно ти ровех из касетите и слушах това, което слушаше и ти. Възхищавах ти се и се гордеех, че бях сестрата на Соникса. Вървях по стъпките ти, направо тичах по тях, а ти ме връщаше с шамар, и репликата: Това не е за теб. Отивай на Калето при баба и дядо. Опази ме, опази ме от всичко черно и лошо. Спаси мен, но не и себе си.

Ти беше много по-емоционален от мен. Прегръщаше ме, хващаше ме под ръка докато пресичахме улицата, караше ме да се смея с глас. Обичаше ме, казваше ми го с усмивка, ей така от нищото: Обичам те, бе Радо. А аз сумтях и продължавах да каканижа, че не те издържам вече. Ти никога, никога не се отказа от мен. Дори когато ти крещях по телефона, че не искам да те чувам, дори когато те блокирах, отблъсквах, когато не желаех да разговарям с теб. Ти продължаваше да ме търсиш, да пишеш, да споделяш как си, къде си: Здрасти, Радо. Това е новия ми номер. Не ми пиши твоя, знам го наизуст.

Ти беше по-слабият от нас двамата. Така и не успя да пребориш себе си. Така и не успя да спазиш всичките прекрасни обещания, който ми даде. И сега плача за живота, който живя и за онзи, който така и не успя.

Когато загубиш любимия си ставаш вдовица, когато погребеш родител ставаш сирак, но когато брат ти си отиде ти просто се превръщаш в едно самотно момиче. И самотата, онази за която дори не си подозирал, че съществува се появява в живота ти и се настанява удобно на задната седалка. Мъката идва на вълни, някой са леки и тихи, други те заливат като цунами. Задушават те, давиш се. И накрая се научаваш да плуваш. От опит знам.

Ще ми липсваш винаги. Ще те погреба, ще те изрева тихо на пода в банята, ще се появяваш шумно в най-тихите ми дни. В албумите със снимки, които показвам на дъщеря си. Ще преглътна и тая мъка, ще понеса и твоята загуба. Ще продължа напред, знам как. Но ще ми липсваш, винаги. Обичам те, брат ми.

П.с: Благодаря от все сърце на хората, които ме подкрепиха през изминалите няколко дни. Благодаря за пътите, в които чух: "Не си сама". Аз наистина не съм сама.

[flyarabella]

Писмо до Мира - 1

Мила моя малка Мира, честит първи рожден ден!

Още докато беше в корема ми си обещах, с цялата сила на душата си, че за всеки един твои рожден ден ще ти пиша писмо. Ще пиша, ще ти споделям, така както го правя всеки ден. Обещах ни го, тогава когато аз и ти бяхме едно. Ще ти пиша, дори когато станеш голяма и с досада се сетиш, че си получила поредния сърцераздирателен мейл от мама. Ще го правя с целия си арсенал от думи и чувства, защото отсега знам, че ти ще цениш словото и ще познаваш човешката душа.

Мое прекрасно момиченце, ти имаш много имена. За тази една година с баща ти успяхме да измислим цял набор от прякори и чак се учудвам, че успя да научиш името си. За нас ти си и винаги ще си останеш Миролета, Фърколета и всички чудати имена, с които те титулуваме всеки ден. Последната ти обсесия е към чорапи. Под всякаква форма и вид, независимо на чии крака са били. Щом видиш чорап ти го грабваш и с несигурни, смешни, патешки крачки тръгваш нанякъде, сякаш носиш Светия Граал. Мила Мира, няколко пъти ти обяснихме, че ти не си д��машен дух, имаш пълната свобода да ходиш където искаш, не е нужно да имаш чорап в ръката, или в устата си. Но не, сагата с чорапите сякаш няма край. Мило мое дете, благодаря ти за хилядите часове смях, които донесе в нашето ежедневие. Понякога, да не кажа често, с баща ти плачем от смях. Физиономиите ти са неповторими, писъците ти са великолепни, а начина по-който се впускаш към всяко интересно нещо около теб е впечатляващ. Мило мое дете, моля се да запазиш тези неща завинаги в себе си. Показвай смело емоциите си, заявявай категорично мнението си и се впускай във всяко начинание без страх. Дори да паднеш, обещавам аз и тати да сме до теб и да ти кажем: „Нищо не е станало. Спокойно, ставай горе, ние сме тук,“.

Мило мое дете, никога не се опитвай да скриеш коя си. Единственият срам е да се срамуваш от себе си. Винаги заставай със сила зад това, в което вярваш. Винаги подлагай на съмнение това, което хората се опитват да ти налагат. Никога не съжалявай за миналото, огромна загуба на време е. Има причина, за всяка грешка, за всеки неуспех, за всеки момент на слабост, за всяко ужасяващо нещо, което ти се е случило. Расти с всяка грешка. Не забравяй, че единствения начин да спечелиш уважението на хората е като покажеш уважение към себе си. И най-важното - продължавай със същия дух да разхвърляш, ришнеш, крещиш на обществени места, хапеш с любов. Продължавай да танцуваш смешните си танци, да преследваш кучето в свински тръст, да обичаш така както само ти умееш. Продължавай в същия дух, мое малко чудо. И нито за секунда не се съмнявай, че ще съм до теб във всяко едно начинание. Никой на този свят не знае колко силно бие сърцето ми за теб. Само ти знаеш. Само ти си го чула отвътре.

Обичам те, щастие.

Мама

[flyarabella]

Три живота

Ако имах три живота щях да се омъжи за теб в два от тях. В третия? Най-вероятно щях да седя в онова малко кафе с 3 маси и да пиша. Да пиша този разказ, или може би роман. Нямаше да имам деца, но щях да имам малък апартамент с изглед към някоя река. Щях да имам книги, много разпилени книги и цялото време на света за четене. В петък вечер щях да се заливам от смях с приятели, а в събота щях да се виждам с мъж, който да ми напомня какво е кожата ти да е жива. Щях да съм по-слаба от сега, да съм веган, да правя йога редовно. Да ходя по филмови фестивали, фермерски пазари и да обикалям центъра боса, защото високите токове не са за всеки. Щях да пия мартини на обед, да нося рокли с високи яки и огромни бижута.

Щях да почивам два пъти годишно в Гърция, единият път задължително есента, когато няма хора. Щях да нося пуловера на мъжа, който идва през уикенда и да харесвам този пуловер и миризмата му повече отколкото самият него. Щях да се мотая сама по плажа, да събирам миди, да гледам изгрева и да пия мента сама. И щях да се чудя, дали някога през този си живот ще те срещна.

[flyarabella]

Да

 Не съм първата жена, която си обикнал. И със сигурност ти не си първият мъж, в чийто очи съм се огледала. Преди да се срещнем и двамата знаехме какво е загуба. Онази загуба, която щипе като порязано от хартия. Боли, не зараства и накрая, и белег ти остава. Толкова белези бяхме събрали и двамата, сякаш не сме обичали, а воювали.

Любовта ни се появи неочаквано по средата на нощта. Нашата любов се появи тогава, когато и двамата бяхме спрели да я търсим. И сега знам, че това е било нарочно. Част от магията. Така се излекувахме. Аз те стисках сякаш си надежда, ти ме целуваше сякаш съм икона. Прегръщахме се, а между нас имаше тихи обещания, притиснати като изсушени цветя между кориците на книга. Усмихваше се в тъмното, а аз написах поема върху солта на потното ти тяло. Написах цял роман върху белега на челото ти. И след всичките тези думи все още не мога да опиша онова чувство на спокойствие, което ме обзема, защото най-накрая те намерих. Когато осъзнаеш, че си готов да прекараш остатъка от живота си с един човек, нямаш търпение този живот да започне.

Знам, че няма да е лесно. Но ти обещавам да не ме е страх. Няма да се страхувам, когато светиш като слънце, когато си толкова красив, чаровен и завладяващ, а аз седя пъпчасала и потна на 40 градуса. Няма да ме е страх, когато се разпадаш на хиляди атоми в прегръдката ми и мълчиш, а в мен напират хиляди въпроси. Обещавам да съм силна, защото повярвай ми – ти си най-хубавото нещо, което съм имала в живота си.

Ще те обичам, когато блестиш като слънчев ден. Когато светиш, грееш, свириш и се смееш толкова силно, че всичко се тресе. Ще те обичам и когато си природен катаклизъм. Тъмен, проклет, навъсен и пред избухване. Ще те обичам, защото винаги си бил ти. И всеки път ще казвам „Да“, обещавам ти.

[flyarabella]

Notre Dame

Когато видят дима от изгарянето й, земните царе, които са блудствали с нея и са живяли в разкоша й, ще ридаят и ще я оплакват.

Откровение Йоан 18:9

Пролетта бе разпиляна, непостоянна, с кратки дъждове и слънчеви дни, които почти те карат да се потиш. Пролетта беше открехнатия прозорец, краткия дъжд следобед, плисналия се смях по паважа и желанието за бира на слънце. Пролетта бе в Париж. Улиците - пусти, душата на Ана пълна. Палтото й беше скъпо, тежко, с цвят на люляк. Забрави го на една пейка до Риволи. Тръгна си с отмерена стъпка, тракаше с токчета по мокрия паваж, опитваше се да държи главата си високо горе и да не плаче. Молеше се да завали пак, за да оправдае размазания грим. 7 години и накрая той я остави. Не можел да забрави отведнъж за семейството си. Той остави нея, тя остави палтото с цвят на люляк. Заваля тихо точно пред Нотр Дам.

Лятото миришеше на дим. Насякъде насядали хора, пот, тълпи, смрад. Фестивал, на който хора има, но ред няма. Лятото бе от онези лета, който нямат начало и край. Не помниш кога е дошло, не знаеш кога ще си тръгне. Молиш се само слънцето да се скрие и изобщо не ти дреме за комарите. Бирата свърши, а те се запознаха на опашката пред тоалетните. Запознаха се е силно казано. Захапаха се. 20 разменени реплики, въргаляне в чужда палатка. Музика и хора, които ги прескачат. Смях и разговор на изгрев слънце. След като разголиш тялото си идва ред и на душата. Ти си моето танго, в свят на салса и меренге. Мая каза да през есента.  В катедралата звучеше танго.

Есента е едно угоено, блатно прасе. Симпатично животно, което не иска нищо от теб. Нищо! Няма я лятната енергичност, нито зимната детска радост, няма я пролетната умора. Можеш да бъдеш каквото си искаш. Ако имаш сили да искаш каквото и да е. Той не можеше да стане от леглото. Опитваше се, напрягаше се целият. Изпъваше жили, пръстите на краката му изтръпваха от напрежение. Гледаше тавана и си казваше, че е време. И тогава идваше черното. Болка, агония, мисълта, че няма смисъл. Отказваше се така, както започваше - от раз. Прекарваше дни наред в леглото. Успяваше да стане от него, само заради тоалетната и заради котката. И заради тоалетната на котката. Хазяйката ще го изхвърли, ако се разсмърди из входа. Знаеше, че с тия комшии е така. Лягаше по гръб и поглъщаше с поглед тавана. Голямото бяло. Хвърли се от 12 етаж. Напрегна цялото си тяло, стана от леглото, отвори прозореца и скочи. Нямаше черно вече. Нямаше и бяло. Погребаха го, когато листата падаха. Майка му държеше на литургия в катедралата, защото Господ и обществото са преди всичко. Приятели нямаше, само роднини. Камбаните биха 4 пъти.

Зимата е запален огън във варел. Грозен, почернял, пари като го пипнеш, ама му се радваш, защото е полезен. Зимата е синият порцеланов чайник с бамбукова дръжка. Влачиш го от апартамент, в апартамент с ясното убеждение, че нявсякъде ще има маса, на която да го сложиш. Сякаш този чайник ще направи от всяко място дом. Зимата е същата - докато не се появи, не осъзнаваш че нещо ново се е случило.

Изгоря зимата. Пламна като факла. Горя часове наред, напук на хилядите противопожарни системи. Хората се събираха на тъпли, а тя не гаснеше. Сякаш искаше да си отиде. Да си тръгне от този свят, но не тихо. Искаше да си тръгне с трясък, да блъсне вратата, да изгори в пламъци, а човеците, онези които я бяха съградили, да гледат безмълвно. Изгоря, а с нея изгоряха хиляди мечти, спомени, светове. Стотици хорски истории си отидоха с нея. Нотр Дам остаря като катедрала, но си отиде като светица на клада.

[flyarabella]

Talk is cheap

Мога да говоря с часове за баща ми. Баща ми, който е книга и музика, аромат и вкус, лула, пантомима, цигари, хляб и тежко вино. Баща ми, който е безкраен. Почти безвремеви. Баща ми - сдържан и леко дръпнат, задълбочен, пестелив на думи, точен, безпощадно логичен, болезнено честен, влюбен до безумие в майка ми. Постепенно разбираш, че въпросите „как“ и „защо“ по отношение на смъртта нямат значение. Растеш с това знание. Единадесетгодишно момиче с камък, вместо душа. Половината ми живот мина без теб, татко, понякога и без мен. Може би най-ценното, което ми завеща беше тази непоклатима, непреходна вяра, че съм била обичана от теб. Макар и преди половин живот.

Мога да говоря с часове за баща ми, да пия малиново вино, да рецитирам Робърт Бърнс, да се смея и да плача едновременно. Не мога да говоря за майка ми, обаче. Когато стане въпрос за нея, сякаш оставам без въздух. Свивам се пак на топка в стенния гардероб и чакам да чуя спряната пералня, за да изляза навън. Чакам пак да я намеря на пода, чакам да се появи в главата ми онзи въпрос, на който така и не получих отговор: „Какво ѝ е на мама?“.  Въпросите се трупат с годините, а ти продължаваш да се чудиш как да отговориш на тях. Криеш се къде ли не, търсиш отговорите в книги, на дъното на чаши, морета, на пода в банята облян в сълзи. Ревеш всеки път и търсиш. А хората около теб питат - Какво ѝ е на майка ти? Защо е стигнала до тук? Как живее така? Защо пие толкова? Няма ли чувства към теб? Как ще ѝ помогнеш? Защо не си ѝ помогнала? Какво направи за нея? Цял живот ли е била така?

Въпроси, от които се задушавам. Буквално дъх не мога да си поема. Как се разказва половин живот в едно изречение? Как се оголват белези от детството до бяло? Как се преодолява срам, гняв, мъка и яд. Как се преглъщат тези чувства, за да ти разкажа. За да ти отговоря, за да мога да синтезирам цялата трагедия, която носи името Анелия и е моя майка. Не мога. А и не искам. Вече не желая - да се връщам в миналото, да събирам празни бутилки бира в детството, да обикалям блока в тъмното, защото талашитената врата на апартамента е заключена, да се моля, плача, влача, да давам 2ри шанс за седми път. Да изпитвам срам, да потъвам три метра под хорското равнище, да си крия стотинките в чорапите, да бърша повръщано, да завивам някого със сълзи в очите. Следва любимият ми въпрос: „Не знам как си преминала през това?“ - сякаш съм имала избор. Тук избор няма. Има товар, който обществото, хората, съвестта ти и въпросите от познати, и непознати,  ти връчват, без значение на колко години си и дали можеш да го носиш. Товар, който влачиш на гръб, гледаш в краката си и крачиш. „Тя е оправна, ще се оправи!“ - не е комплимен, присъда е. Доживотна, без право на замяна. Тъжният човек, можеш да го разсмееш, умореният не иска да чуе никого. И това е всичко, което аз знам за разочарованието.  

Когато замине и последният влак, можеш с часове да си играеш с чакъла, около релсите.  И да помълчиш. Без въпроси, без отговори, без товар и с един човек, който ще те попита най-важния въпрос: „Как си?“. Ще поревеш, ще попишеш, ще изпиеш три чаши с чай и след време ще можеш да отговориш с крива усмивка - Добре. Добре съм.

[flyarabella]

Falling

Има нещо приказно в приказките, стига да не са празни. Тази приказка започна наобратно. Аз не се влюбих в теб. Вървях към теб, с широко отворени очи. Избирах те с всяка стъпка, през целият път до този диван в Дружба 2. Избрах те – с хиляди думи, в стотици вселени. Няма съдба, има избор.

Защото винаги си ти. Ти си този, който искам. Този, при който се прибирам след скапан ден в работа. Този, който слуша в захлас за проблемите с колегите, смешките, който са тъпи, идеите за синхрони и глупостите, които бълвам, сякаш мозъка ми повръща. Не знам как ме търпиш, честно. Особено, когато самата аз не се понасям. Ти си този, до който искам да си лягам нощем, и до който искам да се будя сутрин. Искам да ти крада завивката, да те ритам до живот, да те будя и да ти говоря насън. Спиш ли? Слушай малко, де. Важно е.

Ти си този, който може да ме накара да вляза в кварталния магазин по пижама, гумени ботуши и скиорско яке. Можеш да ме изчегърташ от дивана в 12 през ноща, да ме накараш да седя на дървено пале, да гледам звездите, да пуша в тъмното. Да бъда пак на 16, да треперя от студ и да се задъхвам докато ме целуваш. Къде изгубихме кучето? Стига си ме целувал.

Само ти можеш да превърнеш един 20 годишен диван в хамак. Да пуснеш някакъв сериал, да се заринем в храна, да крадеш в тъмното семки шепата ми, да се увиеш като одеало около мен и света навън да го няма. Да избледнее всичко, а екранът да ни гледа докато се караме за пакетче слънчоглед.  Крадец, долен! Престани, всичко стана в люспи. Не тук, боцка ми от семките, ела в спалнята.

Искам те, знаеш ли? Искам фамилията ти, искам неделите ти, задачите, който имаш да вършиш. Искам телефонните ти разговори, и странностите ти. Не можеш ли да говориш по телефона като нормален човек -  седнал? Зави ми се свят като те гледам. Искам дните, в който си болен, и разпилените ти запалки, чорапи, дрехи из къщата. Искам смеха ти, искам ръцете, с който ме стискаш, когато се опитвам да избягам от стаята. Искам усмивката ти, искам да намирам нещата, който постоянно губиш вкъщи. Искам да ти пера дрехите, честно. Да правя кафето ти сутрин както го харесваш. Искам другата половина да е твоя, от леглото, от сърцето, от пицата, от всичко. Искам мълчанието ти, книгите, който четеш, безумните ти табове в браузъра и сметките за парно. Искам обърканото ти минало, искам ти бъдещето. Защото всичко има смисъл, когато е споделено. Защото има много приказно в приказките, когато са пълни с любов.

[flyarabella]

Спря ли вече?

Добрите хора лесно се обичат.

Магията е да обичаш лошите.

К. Кондова

 Спрях да ги обичам. Всичките лоши, слепи, болни, тъжни хора, които обичам откакто се помня. Спрях да дишам, да виждам, да лекувам, да влача по улиците, да вдигам телефона. Спрях да реагирам инстинктивно, да обувам маратонките, докато викам такси. Да търся трескаво банкомат по пътя, да питам с тремор в гласа – какво е станало? Имаш ли работа, къде си? Имаш ли какво да ядеш? Спрях така както се спира с водката, цигарите и мимолетните сексуални връзки – от раз и без да поглеждам назад. Всичко спрях, всички самоубийствени мисии, мисли за промяна. Надеждите си ги удавих в мивката, запретах ръкави и осъзнах, че единственото, което не мога да спра е чувството за вина. Кръвта те боли. Знам какво е – каза една моя приятелка.

Когато си обграден от отровни хора не можеш да дишаш. А, когато тези хора са част от детството ти, от целия ти живот, ти свикваш с тази отровна атмосфера и сякаш не можеш да дишаш чист въздух.

Когато растеш обграден от алкохолици ти намираш егоизма на хората за нещо нормално. Когато научиш, че брат ти диша лепило осъзнаваш, че хората имат нужда от помощ. И се научаваш на зверско търпение, развираш нерви като корабни въжета, започваш да се опитваш всячески да събереш счупеното, да го залепиш, докато буквално от ръцете ти капе кръв. Щото, нали – те са ти кръв. Трябва да им се помогне.

20 съзнателни години от живота ми помагам. 20 години приемам, изслужвам, давам втори шанс за седми път. 20 години се опитвам да лепя, нося на гръб, влача по корем и бутам с всички сили. И за 20 години разбрах едно – хората не се променят. Просто не го правят. Колкото и да плачеш, колкото и да псуваш, колкото и убедително да говориш, хората са такива, каквито сами са решили да бъдат, и ти нямаш вина. Спри, просто спри да блъскаш главата си в стена.

Лошите хора се обичат трудно. Почти невъзможно, даже. Изморяващо е, трудно е и накрая оставаш без дъх. И чак когато дробовете ти започнат да колабират от липсата на кислород се научаваш да обичаш първо себе си. И спираш. Всичко. Заради себе си и заради тях.

[flyarabella]

Time to say goodbye

Отиде си последна. Изпрати всички, сгъна престилката на стола, заключи старата къща и си тръгна. А, аз дори не можах да ти кажа сбогом. Седях на брега на морето и се давех в сълзи. Проклинах се, че не бях до теб, когато не познаваше никого. Не бях до теб, когато се губеше като малко дете из спомените си. Не бях там, докато бе стиснала живота със зъби и не го пускаше. Проклинах се, защото до последно ме чакаше. А, аз уплашена, страхливо се сбогувах с теб всеки ден. Изпращах те с всеки залез, изплаквах те на терасата с всеки изгрев. Сбогувах се всеки ден по малко. На час по лъжичка. Не исках да те пусна. Отричах до последно, че ще си отидеш. Беше ме страх, че ще остана сама. Самотата е по-страшна, дори и от смъртта.

Подготвяше ме за този момент, откакто се помня. Все повтавяше – един ден, като си отида. А, аз се смеех и ти отвръщах – къде ще ходиш? Я, се спри малко.  Постоянно ти натяквах, че без теб няма да се оправя в тоя пуст живот. Как ще плета чорапи на децата си, как ще бъркам каша, гоблени не мога да шия, дори една печка не мога да запаля. А, ти се смееше от сърце и отвръщаше, че ще чакаш до последно. Научих много, научих всичко от теб. Неща, които правя несъзнателно, без да премигвам дори. Неща, които сякаш са втъкани в мен. Чорапите с оцет, когато кожата му гори. Чистите нокти, чистият праг на къщата. Апартаментът, която ухае на топла храна и дом. Усмивката, когато боли. Превързаното с бинт, когато кърви. Вързаната коса, премерените думи, оправеното легло, дори когато вече няма кой да ми се скара. Подготвяше ме за всичко в тоя жалък живот, бавно, методично, с търпение към коравия ми нрав, с любов към ината ми, с финес към детските ми рани, с обич към всяка моя грешка.

Спомням си, че ти ме прибра от улицата след като татко почина. Хвана ме за ръка, съблече ме, изкъпа ме, изпра ми дрехите. Седя до печката и чистеше въшките в косите ми до полунощ. Приспа ме, зави ме, целуна ме за лека нощ. Минаха дни, а ти успя някак си да изчистиш с лекота кошмарните ми спомени с дъх на водка и тъга. Минаваха дни, а аз вече заспивах сама, рисувах, четях докато не угасеше лампата и не ми се скараше, че ще остана без очи. Прибра ме от улицата и с дядо ми дадохте дом. Обичахте се, обичахте и мен. А аз имах всичко, което можех да  искам на тоя свят.

Отиде си последна. Така ми беше обещала. Заключи вратата на старата къща, поля цветята за последно, премете прага и тръгна. Небето се отвори и те прибра. Остави всичко, което имаш и знаеш в мен. И аз ще го пазя. Обещавам ти – ще се усмихвам, когато боли, ще пазя дома и душата си чиста, ще помагам с каквото мога на всеки, и ще обичам от все сърце, защото на това ме научи най-добре.

Обичам те, целуни дядо от мен.

[flyarabella]

Детска му работа

Добре, че не ми се сбъднаха детските мечти. Иначе сега щях да съм продавачка в кварталния магазин, да съм омъжена за Гошо и още куп други глупости. Били сме големи да играем на криеница, но повярвайте ми - няма нищо по-хубаво от това да чуеш: „Най-накрая те намерих!“.  Пораснали сме, но всъщност сме още малки. Срам ни е, страх ни е, и опаковаме страховете си в его, и целуфан. Шумим, бързаме, мразим, крещим и после се оправдаваме със стрес. Стресът отминава, егото нощем заспива, страхът умира щом го настъпиш. Емоциите са като децата, не можеш да ги оставиш да карат колата, но също така не можеш да ги прибереш в багажника. А истината е, че в живота всичко отминава, освен желанието да се събудиш до морето. Добре, че са изгревите, та да отмиваме стреса в живота си. Добре, че са вълните, та да спрем да се ядосваме за травмите, който някой друг има. Защото хора с травми бол, а ние вина за тях нямаме. И да, факт е че някой хора трябва да ходят със саксия в ръка, за да компенсират кислорода, който хабят. Важно е да садим дървета, от мен да го знаете. Важно е също да знаем, кога да си отворим бира, кога да поканим комшията на терасата, важно е също да не си губим дебитната карта в Царево, но това е друга история. Важно е, да се научим да се смеем през сълзи, да отворим вратата, след като сме я затръшнали, важно е да се борим със зъби и нокти, за нещо под което пише името ни. Важно е да водим битки и да знаем, кога да отстъпим, кога да замълчим, кога да закрещим като каруцар с цяло гърло. Защото достойнството, здравето и възпитанието са истински важните неща. Останалото можем да го опаковаме като саксия в целуфан. И да я подарим на оня с травмите  - да си диша там. В тази вселена няма как да се спъна аз, пък да си счупиш главата ти. В тази вселена най-грозно съди виновният. В тази вселена изтъкана от емоции и съдби виновни хора няма, има само малки.  

[flyarabella]

Hero

Твърдо вярвам, че нищо не е случайно. Твърдо вярвам, че залезите са създадени, за да можем да се удавим в тях. Твърдо вярвам, че не съм те измислила. Ти си героят в тази история. И сега ще ти я разкажа преди да заспиш.

Удави ме. Буквално потънах с теб. Опакова ме като меджународна пратка, стегна жилетката, накачи върху мен тежести и през цялото време ме гледаше в очите. Четеше страхът полепнал по миглите ми с усмивка. „Няма да паднеш по гръб, във водата екипировката не тежи, спокойно“. Обясняваше ми как да дишам, докато поемах трескави глъдки кислород като за последно. Очите ми се давеха, когато ме хвана за ръка, потънахме и думата дъно напълно изгуби смисъл. Страхът ме стисна в шепи, докато ти стискаше белите ми пръсти и плуваше. Паниката прегръщаше студените ми рамене и ме дърпаше надолу. Изплувахме, дишах като новородено, а ти просто отметна мократа ми коса. Щеше да ме целунеш, а аз почти се удавих в тъмните ти очи. Очите ти с цвят на отчаяно море. Очите ти, които виждах през плексигласовата маска. Удави ме. В себе си.

Отвори бирата с едно движение. Винаги съм се възхищава на сръчността ти. Движенията ти като на забавен каданс, светлината проронваща се между пръстите, а ти отваряш една шибана бира. За части от секундата и като на кино. Трябваха ми 7 минути да обърна шезлонга, трябваха ти 7 секунди да ме съблечеш. Ръцете ми бяха пълни с пясък, устата ми беше пълна с твоето име. Отвори бирата с едно движение,  съблече душата ми с две.

Ела, мамка ти. Ела на плажа до мен. Целувай ме на Арапя. Разбутай чадърите, събери угарките, налей ми мента, свали ми  сандалите и всичките звезди на небосклона. Ела, моля те. Ела на бара, погали изгорялото ми рамо и ме пререди на опашката. Остави ме да се цупя, да те бия на белот и да влеза първа във водата. Целуни ме солено и мокро. Остави ме да съм мокра. Ела, искам те. Като онова дете на плажа с хвърчилото. Искам да литнеш, да бъдеш високо, но аз да те държа на тънък конец и да си въобразявам, че те управлявам. Да те гледам как летиш и докато ме заболи врата. Ела, защото трябва. Трябваш ми като туз спатия в тестето. Без теб не може, няма игра. Няма смисъл и е тъпо. Няма залез и е скучно. Ела да ми отвориш бирата, да се гмурнем в морето и да се изгубим в Китен. Да се изгубим един в друг. Ела, защото ти си герой в тази история, без теб няма сюжет. Ела, защото твърдо вярвам, че нищо не е случайно.

[flyarabella]

Apple pie

Не се получаваше. Погледна градусите, провери хартията за печене. Конвектоматът си беше наред, но той знаеше, че чисто и просто,  не се получава. Вечерята беше утре, пробите бяха днес, не можеше да си позволи грешки, особено с нещо като пай. Особено, когато главния готвач на съседния ресторант му дишаше във врата. Погледна рецептата. Тестото не трябва да се пече предварително! Хубаво, почва наново. Нямаше друг начин. Телефонът мигаше. Тя е писала. После ще погледне какво иска. Отиде до склада за ябълките. Избра ги внимателно, огледа ги и се зае да ги чисти. Допря ножа внимателно до кората и натисна леко.

Спомни си първият път, в който я докосна. Беше неволно. Без да иска прокара ръка по кръста ѝ, опитвайки се да ѝ даде път.  Докосна 2 см. кожа, памук и пръстите му изпукаха. Смути се, тя също. Не беше планирано.

Ябълките бяха готови. Излезе от унеса и се озъна, че е в кухнята. Ренде. Къде беше рендето? Телефона мигаше в тактк с аспиратора. После ще види. Взе рендето и грабна една ябълка.

Искаше да я захапе. Просто и чисто да захапе устните ѝ. Прокара пръст по тях и я погледна замислено. Ръката му отново беше на кръста ѝ. Стискаше памук, 2 см кожа, а пръстите му отново пукаха.  Музиката сякаш бе спряла, не чуваше нищо. Искаше да я захапе за устните и да я заболи. Не посмя. Не беше планирано.

Тестото стана добре. Гледаше го, опита го. На пипане и на вкус беше добре. Сега оставаше да не прецака нещата. Нямаше да го пече предварително, просто трябваше да го разтеле и да го оформи. Тоя път щеше да стане. Погледна телефона. Мигаше  и му вадеше душата. Всяко мигане, сякаш крещеше. Изми си ръцете и погледна. „ Защо не се влюбиш в мен?“. Ръцете му потънаха в тестото.

Обърна я по гръб и заби зъби в рамото й. Колкото повече се насищаше, толкова повече не можеше да се насити. Сякаш пиеш солена вода, утоляваш жаждата за момент  и след минута си по-жаден от преди. 2 см рамо и вкус на сол. Не беше планирано. Този край не трябваше да е такъв.

180 градуса. Усети ги с порите на лицето си щом отвори конвектомата. Постави внимателно паят вътре и затвори със замах вратата. Ще стане. Този път ще стане идеален. Нямаше право на грешки. Гледаше тавата преценяващо и знаеше, че този път ще се получи както трябва. Телефонът мълчеше.

Тя бе отрова. Имаше нещо в нейната лудост, което го успокояваше. Имаше безумие в погледа й и думи под пръстите й. Имаше толкова много и толкова малко. Щеше да вземе всичко и да си тръгне. Не се получаваше. Нямаше как.

[flyarabella]

Соня

Соня кара такси. Сериозно Ви казвам, запознахме се в таксито ѝ. Соня е руса, платинено руса, вързана на конска опашка, а русото ѝ има жълтеникъв отенък, като предния капак на “Кията”, която кара. Соня е интелигентна жена, родена е в Боринци, завършила е техникума в Сливен като стругар. Тя пуши в таксито, не пита може ли:

-         Абе,  през осемдесет и някоя ни заливаха с радиация, една цигара ше ни бутне. Българите колко години са издъжали, сега цигарите са ни проблема.

Соня е красива жена, има няколко развода зад гърба си. Първия ѝ мъж бил голямата любов. Любов, ама не като по филмите. По-хубава! Имали гарсионера, работа в завода, ходели събота и неделя на Боринци. Пустото му пиене, биене и накрая комшийката:

-         Всичко ще преглътна, и аз пия, и аз му посягам. Я виж тия нокти, очите съм му издирала, ама друга жена не търпя!

Соня е жена с достойнство и дълги, извити, остри, бляскави нокти. В комплект с изкуствените мигли си е направо плашеща. Разводът им бил тежък, а това го разбрах докато тя ми превеждаше дума по дума брутална сръбска балада по радио „Веселина“.  Спомен ѝ било. Трябвало да разбирам какво пее, за Бога!

Соня те оставя безмълвен...Кара като умопобъркан човек. Радиото дъни гръцки и сръбски хитове, а тя припява в такт. Казах ли ви, че тя шофира, пее и танцува – клати се в такт с музиката като човек болен от аутизъм. В такт мести и волана, движи се по улиците с пълна газ и сякаш управлява блъскаща количка. Втора като Соня няма! Тя говори няколко езика, ама пустата държава я направи таксиджийка, кара вечер, щот са й взели книжката, мрази София, ама шофира из нея уверено, с репликата:

-         Абе аз тия улици със затворени очи ше ги мина.

Соня търси любовта -  за това е с мигли и силно гримирана. Подготвена е винаги, и е уверена, че любовта ще се качи в нейната “Кия”. Ще е чуе как пее, ще я види как шофира,  ще го почерпи един „Ротманс“ и така ще се влюбят, че даже няма да стигнат „до адрес“, както се казва. Тя вярва сляпо, безрезервно, искренно. Не вярва в данъците, законите, осигуровките, антибиотиците, ваксините, но вярва в любовта. Защото Соня кара такси и нищо друго не й остава. Една “Кия” и вярата, че любовта се крие някъде из улиците на София.

[flyarabella]

Hometown glory

Слънцето залезе, а ти не. Разхождам се из теб и се давя. Опустошен си, а аз гледам белезите ти и се задушавам. Не ме разбирай погрешно, ти си всичко друго, но не и вдъхновяващ. И въпреки всичко аз пак се връщам обратно. Тичам към теб така, както разплакано дете ��ича към майка си. Със засилка и рев. Събирам в куфара ожулените си спомени, превързвам порасналите си колене, стягам несръчно багажа си, мятам го на рамо и се прибирам. Когато те напуснах се зарекох никога повече да не се върна. Опаковах кирливите  си спомени в корда и ги метнах в реката. Те потънаха дълбоко, а аз ти обърнах гръб. Ето ме пак тук. Разхождам се из улиците и дишам. Плахо поглеждам зад ъгъла и търся миналото си. Книжарницата още е тук, не са я затворили. Центърът си е същият, ветровете все още се шибат на Съвета. Фонтаните ти са пресъхнали, кофите ти все още са все така разпилени. Липите ти не увяхват, а лятото при теб има вкус на сол. Ти си бирата по левче в Градската, пейката на която ми сваляха звезди, реката в която се научих да плувам и едва не се удавих. Ти си жесток и нахален, точно както комарите, които са те завладели. Жужиш някъде тихо в съзнанието ми и шептиш „Върни се“. Миришеш на петунии, а по алеите ти сноват хиляди котки. Улиците ти са занемарени, светофарите ти светят винаги в червено, кръстовищата ти са прави. Слънцето при теб изгрява откъдето си иска и залязва всеки път като за последно. И сякаш утре няма да изгрее. Гледаш го как гасне и си казваш – това е. До тука бяхме!

Сядам на пейка срещу галерията. Наркоманската алея. На тази пейка преди спирах да се поцелувам, сега спрам да си почина. Чешам ухапано��о от поредния комар и се  усмихвам.Знаеш ли как ме  напрягаш? Реве ми се като те гледам, яд ме е и същевременно  се гордея с теб. Ти си ми всичко друго, но не и безразличен. Ти си първата любов, онази която всеки помни и не споменава на глас. Ти си родния ми град – изтъкан от мъгла, слънце и емоции.  Слънцето вече залезе. Като за последно. Удави се и до там. Слънцето залезе, а ти не. Никога. 

[flyarabella]

Incomplete

Ела. Да се слеем с тълпата. Хвани ме за ръка, стисни китката ми до посиняване, не ме изгубвай от поглед. Остави ме да пищя като луда по улиците в 4 сутринта, остави ме да скачам в локвите. Остави ме да сваля сутиена си след 4-тата текила. Остави ме да те целуна пред всички, остави ме да се метна на врата ти. Ела до нас, чакай ме пред входа, ще облека онази рокля, която нося без бельо. И ти ще го разбереш, когато ме притиснеш към пощенските кутии. Дървото ще пука, комшиите ще слухтят, а аз ще се опитвам да съм тиха. И двамата знаем, че това е практически невъзможно. Ела, лято е. Навън ще вали, а аз ще простирам тениската ти гола на терасата. Изгаси фаса си с нокът и скъсай простора. Булевардът срещу нас е създаден, за да ни гледа. Ела, разкажи ми миналото си, в което мен ме няма. Ще ти споделя всичко, няма да те лъжа. Ела, ще лежим на пейка пред Народния, ще пием бира и ще пишкаме в храстите.  Ще оголим душите си до кокъл и никой няма да си спомня тази нощ, освен Луната и фонтаните. Ела, странно е да те сънувам, а да съм напълно будна. Ела, защото разговорите ни са толкова добри, колкото е сексът. Докосни ме на публично място и ми прошепни да съм тиха. Нуждая се от теб и няколко изгрева. Ела, защото всяка любов си знае сърцето.

[flyarabella]

Feel

Лятото е изгорялото ми рамо. Лятото е миризма на хлор пропита в чаршафите. Лятото е смях от широко свалените прозорци на колата. Лятото е с дълга коса и петна от вино по тениската. Лятото е стар джаз  и мента.  То е с широко отворени очи. Лятото е кола на старо, пеене с цяло гърло, косата несресана от дни, и бедрата залепнали от пот по седалката. Лятото е бурканите на баба - топли, с излизаща пара от тях. То е шоколадов сладолед капещ по гърдите ми. Лятото мирише на трева и те кара да кашляш. То празният паркинг на Била и дъжд. Има излющен лак и пясък под ноктите. Лятото е продавачът на диня, който зяпа голите ми крака. Молците, които танцуват около уличните лампи. Лятото има вкус на червило по зъбите. Напомня ми да си сложа коректор под очите, защото кой-по-дяволите има време да спи? Лятото е грях. Отворен прозорец по време на гръмотевична буря. То е момчето от съседната стая, което ти подава коз през прозореца. Лятото облича синя рокля и отива на парти. Кара те да седнеш в скута на непознат, да мушнеш ръце под тениската му. Лятото е пържени филии за вечеря и изветряла бира. Лятото е отчаяно и краткотрайно. То е полуоблечено момиче, което чака да го целунат. Има вкус на тъпа, отчаяна надежда. Лятото е всичко, за което сме мечтали. И дори повече.