mihayloff

[mihayloff]

“I’m tired of everybody. Please forgive me.”

— Ernest Hemingway

[mihayloff]

kissing your forehead because i love your weird brain

[mihayloff]

[mihayloff]

The sadness will last forever.

Vincent Van Gogh

[mihayloff]

[mihayloff]

[mihayloff]

To the person reading this, I hope tonight treats you gently, and that tomorrow looks brighter. 

[mihayloff]

[mihayloff]

Заспиваш ли, аз май че те събудих,

прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,

устата ми залепва да мълчи …

Не ме пъди, ще си отида скоро,

аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука

и ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга не се връщал у дома,

вместо сърце, под ризата си скрита

той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож,

а ножът му ръжда не хващал,

човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора

и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял,

а само малко дрипаво момиче

челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът, защо?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път!

Една ръка накарала тогава,

сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо

ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,

туй приказно момиче, где е то?

То стоплило разбойникът, а мене

ти никога не стопли тъй, защо?

Дамян Дамянов - ПРИКАЗКА

[mihayloff]

Йон и Ана бяха застанали на ръба на огромна черна скала. - Какво е това под нас? - попита тя. - ��ова са световете, Ана - отговори той - Ето, виждаш ли, всичко се върти кръгообразно под нас. - Всичко ли е това? - Да - каза Йон. - А ние къде сме? -попита тя. - Чуй ме Ана - ти знаеш че ние отчитаме времето и реалността по това, което си спомняме за нас. За всичко, което се е случило ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те, ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко,което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика. Това означава, Ана, че ние никога не сме съществували, не сме били, няма ни сега и никога няма да бъдем. Никога. Ана го погледна просълзена. Слънцето залязваше далеч под тях. Йон каза: - Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай. - Страх ме е Йон - отговори тя. - Не се плаши. Така е трябвало да стане. И той разпери крила и полетя в огромната бездна. Световете се пръснаха в безпорядък. Светлината се сви на кълбо и простена уплашено. - Ана, ела! Аз виждам отвъд смъртта - извика Йон. Ана скочи и разтвори крилата си. Направи един кръг и потъна надолу. Последното, което се чу беше: - Почакай! Не мога без теб в нощта. Димитър Воев, 29.02.1992г.

[mihayloff]

some love doesn't get closure

it just becomes part of who we are

[mihayloff]

@pretty_poison.quotes

[mihayloff]

откакто те видях, участваш във всички мои мечти

[mihayloff]

[mihayloff]

[mihayloff]

post secret 08.04.18

[mihayloff]

Ако стане стане

Ако ли не, свикнали сме.