mislovno - Tumblr blog

[mislovno]

Ако някой ден,

дойде ден студен,

хвани ръката моя,

не се страхувай от развоя.

Аз съм твоя,

ничия и своя,

но само в твоите ръце,

намирам аз покоя.

- Г. И.

[mislovno]

Винаги съм вярвала в щастливия край. И в доброто също. Още от малка съм такава и продължавам да бъда леко глупава. Предпочитам да нося розовите очила винаги, колкото и да падат от време на време, и да виждам реалността за момент, аз пак ги слагам, и тръгвам с бодра крачка напред.

Когато се спъна в реалността, която с всичка сила се опитва да ме спъне, аз падам. Падам, но след това ставам, изтупвам се и най-важното - връщам розовите очила на мястото им.

Предпочитам да бъда леко глупава, да съм винаги оптимистично настроена, да нося сладките си розови очилца, пред това да оставя мрачната и студена реалност на този загиващ свят да ме завладее. Само забележете последните няколко думи, колко не на място звучат, нали? Това е реалността. Тя не е толкова хубава, колкото приятната заблуда, която ви носи оптимистичния поглед над нещата. Може да е заблуда, но е в пъти по-лесно да се изправиш, когато носиш розови очила. Защото пред теб може да има огромна пропаст, която реално изглежда повече от ужасяващо и погледнато реално, няма начин да я прескочиш. Оптимистите обаче успяват. Все някак. Падат, стават и продължават. Някои дори успяват да прескочат тази пропаст.

А ти имаш ли розови очила?

- Г. И.

[mislovno]

Аз съм старомодна.

Не обичам

претъпкани места.

Доволна съм

на чаша горещ

шоколад

в някое заведение

в края на квартала.

Хубава приказка

и човек,

с когото да обсъждаме

галактиките в умовете ни.

Еуфория.

Удоволствие.

Екстаз.

- Г. И.

[mislovno]

Ти как му викаш?

Щом стомахът ти се свие, приближиш ли го.

А пък докоснеш ли го, всичко друго наоколо остава замъглено, като при заснемането на определен обект, когато фокусът пада върху него и всичко около него става размазано, на заден план.

Близостта, която така жадуваш. Като го имаш, като го докоснеш.

Допирът, ласката. Усещането, щом го докоснеш. Онова чувство, все едно ток минава по върха на пръстите ти. И стомахът ти се свива още повече

Ти как му викаш?

- Г. И.

[mislovno]

ОТПЕЧАТЪК

Въздухът в стаята ми е някак застоял. Отварям прозореца, вътре нахлува хлад. Поемам си дъх и се обръщам с лице към леглото. Приближавам се с плахи стъпки, все едно някой спи и се опитвам да не го събудя, въпреки че къщата е отдавна празна. Заставам плътно до рамката и прокарвам пръст по прашлясалото дърво. В ума ми заигра образът ти. Притворих очи, оставих съзнанието ми да си поиграе. Споменът за теб е като отпечатък в ума ми, който не може да бъде изтрит.

[mislovno]

Сивотата в дните без теб, познато ти е и на теб. Имаш си човек, без когото цял не си. Слаб си. Нещастен, в блян облян, в мисли за ближния, дето е далечен сега. Причините са различни, ама все са така носталгични. И липсата еднакво боли, без значение дали аз липсвам ти. Защото липсваш ми. Като липсващо парче от пъзел. Липсваш ми. Липса си.

[mislovno]

Много те обичам,

ей такава,

тиха,

ама и дива те обичам.

И да ми мълчиш обичам,

и да ми крещиш обичам.

И да ме милуваш

и жадно да целуваш.

[mislovno]

Боров аромат, смола по пръстите, пролетен ветрец и аз, и ти. И ме гледаш как опитвам се да се изчистя, пък тя пустата смола неще да падне. И се смея, и се смееш. И отместваш непокорния кичур от лицето ми, и ме поглеждаш в очите, и аз в твоите, и виждам себе си. С усмивка до ушите. И ми е хубаво, топло ми е, амо на душата ми е топло. И ти се усмихваш насреща ми. И руменина се появява на бузите ми. Все едно за първи път виждам те, а даже времето толкоз дълго е, откакто за първи път зърнах те, че вече не помня. Не бе ли май в предишен живот? Защото онзи ден, преди време, пак усетих нещо познато, все едно и преди виждала съм те. Пък все така влюбено гледам те, все едно за пръв път виждам те.

[mislovno]

Ти прекърши крилата

на ангелът небесен,

който правеше всичко,

за да бъде животът ти

хубав и лесен.

Не след дълго

мигом спря

и те погледна,

с поглед скръбен и дълбок,

видя ли ти тогава,

че си бил жесток?

Видя ли в очите бистри,

да се стичат сълзи

като утринна роса?

Видя ли болката в очите,

видя ли тая мъка и тъга?

[mislovno]

...твърде често

Случвало ли ви се е да плачете навътре?

Седиш си, очите ти сухи, а сълзите ти текат навътре, към душата..

[mislovno]

...

“The bravest thing you could ever do is let someone hurt you and still talk beautiful about them.”

— (hatin)

[mislovno]

Модерна в миналото,

старомодна в настоящето.

Настоящето, което някога е било

нечие бъдеще.

Отдавна забравена,

прашлясала на някой рафт

в някоя градска библиотека.

Представяна под различни форми,

имена, сюжети.

Но все с еднаква тежест,

еднаква мъка.

Любовта.

Така далечна,

така чужда и студена.

Така желана,

така красива и смилена.

Ала тя,

сама се скита

и се чуди:

"Къде изчезна онази човещинка,

не бе ли тя причината за мене,

любовта?

Онова човешко чувство,

дето всеки поне веднъж в живота

бе усетил.

Дето всеки жив човек на таз земя,

копнееше за малко топлина.

А сега човека го обзема страх и ужас,

чуе ли за мене,

любовта."

Г. И.