myfriendthepanicattack-blog

[myfriendthepanicattack-blog]

Ретроспекция

Този текст не е част от книгата, по-скоро е поглед назад, с прикрепения към него, разбира се, поглед напред. Панически атаки имам от дете, по думите на майка ми. Казвала ми е как се събуждам рязко и започвам да плача безутешно, с объркан поглед на лицето. През годините това се е случвало предимно нощем, както разказвам в книгата, но по-сериозните и стабилни, силни панически атаки имах към средата на 2014-а, когато именно започнах и да пиша книгата “Моята приятелка, паническата атака.” След написването ѝ имах доста сериозни здравословни проблеми, все още, от по-различно естество, които сякаш се появиха, за да ме тестват още веднъж. За да проверя дали всичко, което бях написала, можех да упражнявам в живота си или бяха просто празни думи. Дори да се съмнявах в себе си, не се съмнявах в опита си и това, което научих, затова се справих, още веднъж и оттогава, за следващите над две години, моята приятелка ме е навестявала отново три или четири пъти, от които повечето, докато отново бях в нестабилни взаимоотношения с някого. До ден днешен не знам каква е точната “рецепта” за сътворяването на това състояние, но съм убедена... убедена, че има огромно отношение и връзка с доверието. Доверието в себе си. Доверието в пътищата на живота. Доверието в хората, с които вървим по тях. За мен лично, това е основният ключ, от това, което успях да изведа като извод от живота си досега. С повишаването на вибрацията (възрастта, осъзнатостта) на планетата ни, все повече и повече хора се изправят пред това, или сходни на него, състояния, за да могат да изберат вярата, вместо да се вкопчат още веднъж в нихилистичните си убеждения за живота. Този пречистващ ток ще премине през всеки човек, който вярва, че всичко, което вижда е всичко, което съществува и няма нищо отвъд реалността, която може да възприемат човешките ни сетива. Всеки, който се опитва да контролира и да държи здраво волана на живот, който тече по много по-висши закони, правила и следва етапите си, като часовник. Лъжата се разгражда, булото пада и всеки, който живее със страх от неизвестното, ще бъде конфронтиран с нещо толкова силно и обладаващо, че този първоначален страх да бъде приет, като другарче и “нищо работа”. Точно както се случи с мен. Защото ролята на паническата атака, нервният срив, болестите и всички усещания, които наподобяват смърт на тялото (егото), е именно за да ти кажат 

“Ти не си шефа тук. Ти нямаш контрол тук. Или ще се довериш окончателно и безусловно и ще се посветиш на живота цялостно или ще продължиш да живееш по собствените си, измислени правила, в ада, който наричаш живот. Изборът е твой.” С две думи имаш избор, ама нямаш избор. И това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Да нямам избор, освен да избера себе си и пълна отдаденост на живота. Където ме заведе - там отивам. Каквото ми сервира - това приемам. С когото и да ме срещне, знам, че цели да ме научи на нещо ново. Не мога повече да се сърдя, не мога повече да се тръшкам, не мога повече да бягам, да се опитвам да намирам “сигурност” в матрицата или да отлагам осъзнаването си във времето, просто защото на моменти няма да ми е удобно да приема истината. Щом веднъж си се качил на влака, слизане няма. Вселената се развива единствено нагоре и навън, а с нея и ти. Може да искаш да се върнеш в първи клас, където да четете приказки звучи прекрасно и лесно, там можеш да блеснеш с интелект за части от секундата, но това не означава, че там ти е мястото. Колкото и високопарно да звучи, има много по-лоши неща от смъртта. И те се случват на хората, докато са живи. Случват ни се, защото не внимаваме. Защото не знаем. Защото се заблуждаваме. Защото още се учим. Но един ден ще пораснем, всичко заедно, колективно, и няма да има нужда някой да ни удря с показалката през пръстите, просто защото ще сме надраснали “пакостливата” си природа отдавна. Как ще искаш някога да навредиш на някого, при положение, че вече ще знаеш, че ти и той сте неделими? Ще ти се струва малоумно и нелогично. И е.  Много хора ми писаха през последните две години. Получавах прекрасни писма и отзиви за книгата, за клиповете ми, за работата ми, получавам ги ежедневно. Това ме радва обаче не защото ми доказва, че се справям добре, а ми доказва, че те се справят добре. Аз не пиша и не говоря революционни неща, споделям неща, които вярвам, че всеки знае. Но тези, които наистина ги чуват и упражняват в живота си, ето на тези хора се възхищавам. Както вчера, когато преглътнах твърдоглавието и ината си и направих крачка назад, защото наистина усещах, че искам да се променя. Тогава получих следните думи: “Ето това оценявам истински, това е вдъхновяващо. Да виждам как правиш това, което говориш и пишеш. Как живееш по правилата, в които твърдиш, че вярваш.” Затова действия, хора, не само думи. Истините са семпли и прости, всеки ги знае и ги държи в сърцето си. Да ги изпълниш е трудната част. Да живееш с тях е проблемът. Но не за дълго, защото чистият живот те учи, искаш не искаш. Може да се връщаш на едно и също място по хиляда пъти, но всеки следващ път ще си по-добър. Книгата ми може да “промени живота ти”, ако ти промениш живота си. Аз или който и да е било, нищо не можем да направим за теб, освен да ти посочим неща, които така или иначе вече знаеш. Както казах, в доверието е всичко. Или се доверяваш на процеса, на инструментите, на хората, които вървят по пътя, редом с теб, на покачванията и спадовете, или избираш да се бориш срещу всички тях. Ти си на ход.

[myfriendthepanicattack-blog]

Финални думи

Исках да напиша тази книга, защото наистина вярвам, че ти, който четеш тези редове, трябва да бъдеш изключително благодарен и щастлив за паническите атаки и това, което преживяваш. Ти си от първите хора, които ще задвижат промените в света, по простата причина, че вече се променяш вътрешно. Изчистваш се, това е моментът на катарзис, след който човек никога вече не е същият. Третираш свръхчувствителността си като нещо лошо, като слабост, а тя е единствено за твое добро. Това, че отказваш да я приемеш, блокира позитивното ѝ проявление. Запомни, че революцията започва с един човек. Понякога този човек среща друг човек, който преживява същата болка, който живее със същия проблем. И когато към тези двама души се присъединят още, а желанието за по-добър живот без ограничения и без страх се превърне в задвижваща сила вместо повод за хленчене, цялата тази енергия генерира една глобална трансформация. Затова запретни ръкави, защото в сценария на живота ти героят ти въобще не е в ролята на жертва, точно обратното – той е по-силният, по-издръжливият, тъй като усеща нещата по по-различен начин. Силата му е в засилената чувствителност и интуиция. Чрез нея той ще успее да маневрира през живота си с по-голяма лекота. Този герой си ти и тези състояния са единствено и само в твоя помощ. Дарвин базира теорията си за еволюцията със слогана „Survival of the fittest“. И преди да си се сдухал, гледайки се в огледалото, вярвайки, че в апокалипсис ще си първият загинал – заради кекавия си вид, се върни и пак прочети какво всъщност пише в кавичките. Оцеляват най-какво? Най-силните? Най-здравите? Най-големите? Грешка. Най-приспособимите, това е значението на тази дума. А кои ще успеят да се приспособят най-лесно в един нов свят с повишена вибрация, ако не хората, които умеят отсега да работят с нея? Ще успеят тези, които са наясно с емоционалното и енергийното си тяло. Тези, които се грижат за физическото си здраве, разбирайки, че без лекуване на духа никога няма да могат да усетят цялостно подобрение. Тези, които не се фокусират изцяло върху земните изживявания като начало и край на всичко, което съществува въобще във Вселената, а са вечно търсещи и вечно намиращи отговори в невидимото. И колкото и да е тежко усещането да се противопоставиш на всички хора в живота си, от които смяташ, че зависиш, или на които вярваш, че по някакъв начин си длъжен, не можеш да им позволиш да те държат за глезена и да те завлекат към дъното. Ако те са свикнали с дадено отношение, с даден начин на живот и мислене и ако да бъдат това, което са, не е тежко за тях, това не означава, че ти се „лигавиш“, когато им казваш, че не можеш да бъдеш като тях, и отказваш да бъдеш в обсега им. Ти не си дошъл тук, за да страдаш, и това е нещо, което сам трябва да разбереш и осъзнаеш, защото да търсиш проблема в другите е само първата крачка. Втората крачка, след като откриеш проблема навън, е да го върнеш към себе си. Защото всъщност нямаш проблем нито с шефа, нито с партньора, детето или майка си. Когато казваш: „Не мога да понасям, че половинката ми постоянно ме ограничава“, всъщност казваш: „Не мога да понеса, че аз постоянно се ограничавам“. Никой никъде не те държи насила. Виждаш как всяко нещо е всъщност дълбока психологическа рана и не трябва да съдиш нито източника на раната, нито огледалото – човекът, който ти я показва, нито себе си – малкото дете в теб, което не е знаело как да се справи с това. Ще станеш емоционално силен единствено когато спреш да се оправдаваш с външните условия и започнеш да благодариш за тях, защото те те карат да виждаш по-ясно себе си. По същия начин не трябва да се самосъжаляваш непрекъснато, заради това, че получаваш панически атаки, защото те са единствено начин да погледнеш навътре и да направиш това, което наистина искаш. Затова ти казах в началото, че аз нямам ни най-малкото желание да те „излекувам“ от паническите ти атаки, нито го пожелавам на себе си. Аз искам да знам, че винаги имам на разположение този вътрешен индикатор, който ще ме алармира в момента, в който се отдалечавам от истинския си път. Трябва обаче да направиш разграничение между силните панически атаки, тези, които се проявяват в близост или във връзка с това, което трябва да промениш в живота си, и останалите панически атаки, които се появяват заради страха от самото преживяване. Не искам никой да живее с паническо разстройство и съм далеч от мисълта да ти казвам, че това е нормално. Това, което искам, е да ти покажа истинското естество на състоянието паническа атака, което е еквивалентно на компас. Използвай го, за да се ориентираш, и запомни, че винаги гледната ти точка трябва да е свързана с идеята, че това, което ти се случва, е точно това, което винаги си искал, дори в конкретния момент да не изглежда така. Да те уволнят не е пагубно, след като ти с месеци си повтарял как мразиш тази работа и искаш да правиш нещо друго. Същото е и с развода – ако се фокусираш върху ужасното изживяване, никога няма да разбереш, че случилото се е първата стъпка от желанието ти да срещнеш човека, който е наистина правилен за теб. На подсъзнателно ниво ти отдавна си започнал да търсиш нов човек, но в съзнателния живот си се затрупвал с вина, заради очакванията, които ти самият и хората около теб са ти заложили. И си опитвал всячески да вярваш, че половинката ти е правилният за теб човек, но на по-дълбоко ниво си знаел, че не е. А после изведнъж съжаляваш, че Вселената е започнала работа по мечтата ти. Не можеш да излъжеш себе си, следователно не можеш да излъжеш и нея. Така е и с желанието ти да бъдеш родител, така е и със здравето ти, така е и с взаимоотношенията с родителите ти. Така е с всичко в живота ти.

Имаш избор и изборът винаги трябва да бъде съгласуван с вътрешното ти усещане за това какво би било най-добре... за теб. Знам, че звучи като върха на егоизма, но виж докъде се докара, правейки другото – докара тялото си до изтощение, а ума си направи на каша. Мислиш ли наистина, че това е от полза на някого? Ако това, което си правил досега, е изборът ти да сложиш другите преди себе си, то тогава защо в момента се чувстваш като товар за тях и си сигурен, че те мислят същото? Това ли е наистина услугата, която им правиш? Защо не опиташ за три месеца да правиш това, което те прави щастлив, вместо да стоиш в центъра на страданието си под претекст, че това е, видиш ли, алтруизъм. Имаш ли силите да направиш тази крачка? Какво е най-лошото, което може да се случи, ако го направиш? Имаш два варианта: в единия ще разбереш, че това е единственият начин да правиш себе си и хората около теб истински щастливи, а в другия ще разбереш, че може би точно тази практика не е това, което търсиш. Следователно и в двата случая имаш положителен резултат. Имаш зелена светлина да правиш това, което искаш, или зелена светлина да продължиш в друга посока, но отново различна от досегашната ти, която явно не работи. Дай си време. Прости на всички хора в живота си. Прости на себе си. Свържи се с детето вътре в теб и го прегърни. Ние винаги оставаме деца, на каквато и възраст да сме. Прегърни го и му кажи: „Всичко е наред, не е нужно да порастваш. Можеш да си позволиш да не знаеш какво да направиш. Можеш да си позволиш да плачеш. Ти си просто дете и винаги ще останеш такова. Светът е сурово място, но аз съм до теб“. Погрижи се сам за тази част от психиката си, която страда и не намира сили да продължи, не очаквай, че някой друг ще направи това вместо теб. Ами неговото вътрешно дете? Да не мислиш, че няма такова? Човек се ��ажда и след около петнайсет години се ражда отново – този път възрастен. Но детето остава живо някъде вътре в него и остатъкът от живота си всеки прекарва в опити да му угоди. Непрекъснато си разказваме фантастични истории, за да можем да укротим плача, който напира. Опитваме се да се залъгваме с шоколад и приятни усещания, но нуждата от простичко и чисто внимание зее като бездънна яма в нас. Защото единственото, което детето в нас иска, е да бъде обичано. И ние всячески се опитваме да намерим хора, които да го обичат. За съжаление обаче те рано или късно един по един си отиват, дори да не искат, защото това е естеството на живота. Все някой ги отмъква от нас – или други хора с плачещо вътрешно дете, или смъртта. Затова единственият вариант, който ни остава, е нашият „възрастен“ да прегърне нашето „дете“ и да го увери, че никога няма да го изостави. Че винаги ще бъде до него, ще се грижи за нуждите му и ще го обича безусловно. Това очаквам да направиш и ти. Да се погрижиш за себе си и детето в себе си, чиито нужди изглеждат безкрайни, но ти ще знаеш, че са все алтернативни имена за истинската му нужда от любов. И последно – ако въпросът, който си си задавал, купувайки тази книга, е бил „Как да се отърва от паническите атаки?“, вероятно си разбрал, че всъщност винаги е представлявал по-скоро „Как да използвам паническите си атаки и страховете си за намирането на правилния път?“. Дадох всичко от себе си, за да отговоря на този въпрос, и искрено са надявам да съм успяла. Ако съм, би трябвало да съм те оставила усмихнат и обнадежден, кроящ планове за остатъка от живота си, който с тази нова перспектива, вярвам, ще бъде едно изключително приключение.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 18: Духовно пробуждане

Малко известно е, че психичните проблеми всъщност са неправилно интерпретираните промени, които се случват с тялото, когато то навлиза в период на преход, а в момента ние всички сме в период на преход. Но той е както пубертета – при всеки човек идва в различно време, но е неибежно да се случи и няма как да „пропусне“ някого. Преходът е свързан с ерата на Водолея. „Айде, лудата астроложка има планетарно обяснение“ – мислиш си в момента. Предупредих, че рацио-мозъкът ти ще се бунтува много срещу нещата, които са написани в тази книга, но аз наблюдавам отблизо промяната, изживявам я с всеки изминал ден и не знам от какво по-добро доказателство се нуждая. Ерата на Водолея е реален процес. Някои смятат, че е започнала в началото на миналия век, други – на този, а трети смятат, че има още доста вода да изтече. По мое м��ение обаче, ако се чудиш още какво беше онова с края на света през 2012-а, това беше. Първата по-стабилна крачка в новата ера. Един символичен апокалипсис, след който оцелелите започват нов живот. Но както и да го гледаме, един такъв дългосрочен период от около 25 хиляди години едва ли има точна граница, затова аз лично смятам, че вече сме навлезли, но сме в самото начало и тепърва започваме изкачването, докато стигнем пика и пълното разгръщане на темите, свързани с него. Може да не отчиташ драстична промяна, но с времето ще става все по-кристално ясно какво точно се е променило и ще продължава да се променя. Трансформацията, която ще изживеем, ще е на духовно, но и на физическо ниво, защото те са неразривно свързани, което някак все още ни е трудно да осъзнаем напълно, въпреки че уж на теория започваме да разбираме. Със сигурност няма да ни израсне втора глава, но неизменно ще има промени. Бавно ще започнем да осъзнаваме връзката между духа и материята, между метафизичното и „истинското“, а именно – че разлика няма. Че болестите всъщност не съществуват и че всичко, което изпитваме, е плод на страхове и предразположеност на мозъка ни към модели на мислене. Заедно с това главният метод за лечение ще стане използването на алтернативна медицина, което впрочем вече започва да се случва, като предполагам, че с времето и това ще спре и ще се премине към лечение изцяло базирано на екологично чиста и отгледана (създадена) вкъщи храна. Може би точно както са живели бабите и дядовците ни. Някой каза ли регресивен прогрес? Би било напълно естествено, всеки знае, че каквото е било, ще бъде отново, само че вероятно... леко обновено. Колкото до здравето и апогеля на ерата на Водолея, мисля, че ще установим в крайна сметка, че ние винаги сме били здрави. Но ще отнеме време и няма много смисъл да говорим за това сега, защото е малко като да се опитваш да обясниш на мравка, че дървото, на което живее, не е целият свят. Дори аз, която съм уверена в това, което пиша, все още не мога напълно да се ползвам от знанието, защото съм наясно, че пренастройката отнема време, като дори може да се окаже невъзможна, защото всичко е в паметта на клетките на тялото ни и начина на живот досега. Невинаги човек може да счупи матрицата и най-вероятно не трябва. Ако пиленцето не е достатъчно силно, за да пробие черупката отвътре, външната намеса би била пагубна за него и то няма да оцелее. За всичко си има определен момент и е важно да зачитаме това като фактор. Бързането няма да ни даде по-скоростни резултати, защото някои неща, които не зависят от нас, още са в процес на развитие и ще трябва да ги дочакаме, но тогава ще се отворят много врати, зад които ще намерим неща, за които дори не сме фантазирали. Много е вероятно след няколкостотин години децата да се раждат без концепцията за болест, защото такова нещо отдавна няма да съществува. Изцеленията няма да бъдат смятани за „О, случи се чудо!“, а ще бъдат най-естественото нещо. Както в момента е естествено да си купуваш лекарство за главоболие от аптеката, а в минали векове е било немислимо. Въпросните изцеления ще бъдат постигнати при едни чрез силата на духа над материята, при други – чрез напредналата медицина, която най-вероятно вече ще създава „резервни части“ за всеки орган. Кой знае? Оставям фантастите да се занимаят с това, защото нерядко техните визии генерират материализирането на идеите в реалния свят. Роботите бяха фантастика, в момента са р��алност. Сега от метал, по-късно от синтетичен материал, а в бъдеще проблеми като липсващ крайник например ще отсъстват, защото частта от тялото ще се отглежда в лаборатория (или в собствения ти дом?) и ще бъде перфектна реплика на истинската. Като цяло доста интересни неща се задават пред нас, но много избягах от темата с тези приказки за бъдещето, които на съвременния човек звучат точно толкова налудничаво, колкото идеята за компютър на човек от Средновековието. Да се върнем на това „тук и сега“, в което се намираме. Това, което е значимо за момента, е да развием умението да се съхраняваме. А това включва засилено внимание към опазването на природата, животните и разбира се, всички хора около нас. Но в опита си да направим това трябва да разберем, че то се осъществява не чрез грижата за нещо външно, а посредством грижата за нас самите. Чрез лична отговорност и символични действия в нашия собствен жвот. Ние сме част от мрежа и ако се сдухаме като звено, всички по веригата около нас започват да страдат. Трябва да опитаме да осъзнаем проявите си на агресия и недоволство спрямо света и другите, с които само вредим на себе си, и да започнем наистина да изпълняваме простичкото „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“. За целта не трябва да бъдем единствено съществуващи, ходещи наляво-надясно същества, а осъзнати Човеци, които разбират емоциите и вътрешните подбуди за всяко свое действие. Задавай си въпроси всеки път, когато нещо те разтревожи, уплаши или ядоса. „Каква е истинската причина за това? Дали не мога да проявявам толерантност, защото смятам, че това ще означава хората да ме помислят за слаб? А ако съм слаб, вярвам, че ще ме отлъчат. Тоест ще остана сам.“ Проследи пътя на всяка мисъл и си дай доказателства за обратното твърдение на това, в което вярваш толкова силно, за да се отървеш от бремето и емоционалните наслоявания, които са истинският проблем. Не казвам, че е лесно, но знам, че е по силите на всеки, стига да го поиска истински. Пътят е труден и дълъг, но е неизбежен. Защото ние сме в река. Всеки човек е рибка, която плува в отделна река, репрезентираща неговия собствен живот. Да плуваш срещу течението е еквивалентно на това да отказваш своя собствен растеж, противно на това, което ни учат в училище. Там ни карат самоцелно да си правим нещата трудни, за да има добър резултат от тях. Но в по-късен етап, когато ти е писнало да си чупиш главата и да се бориш със себе си, ще се наложи да се оставиш на течението на промяната. Ще разбереш обаче, че да се пуснеш не е приказното, лишено от действия и стремеж за оцеляване изживяване, което си си представял. След като се пуснеш, попадаш пред нови две опции – или оставяш течението да те контролира изцяло, мятайки те наляво и надясно, или започваш да плуваш с него. Във втория случай ще успееш да избегнеш камъните и водовъртежите. Това е всичко, което имаш нужда да знаеш за естеството на живота и твоята роля в него. Придобиването на контрол се състои всъщност в пускането на контрол и зависи пряко от това колко добре можеш да маневрираш... в хаоса.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 17: Дисциплина и вяра

Досега прочете за повече от десет метода за справяне с паническото разстройство и спазвайки дори една трета от тях, много е вероятно да отчетеш голяма промяна. Не само спрямо тревожността и пристъпите, а и спрямо качеството на живота си. Имаш нужда от време, не го забравяй! Можеш да започнеш и да се чувстваш добре още след първата седмица, но спреш ли с всичко тогава, казвайки си: „Ето! Това чаках! Всичко мина!“, е много възможно симптомите да се върнат. Запомни, че това е процес на преаранжировка на целия ти свят. Не може да се случи от днес за утре. Имаш нужда от време, за да влезеш в крачка с новата си оздравителна рутина. Когато човек е добре, яде на корем, не спортува, прави каквото му скимне, пуши, пие, а когато легне болен, дори залък не слага в устата си. Опитай се да задържиш спомена за паническата атака като червена лампа в главата си, за да можеш да удължиш периода, в който изпълняваш нещата, които си намерил за подходящи. И нека не се залъгваме – никой не може да практикува едно и също нещо до края на живота си. Приеми го като терапия, тримесечна терапия. Толкова време си дадох аз, за да съм сигурна, че резултатите ще бъдат устойчиви и че организмът ми ще се е изчистил от стреса. След последния ден от тези три месеца имаш свободата да захвърлиш всичко, дори и тази книга, наред с мисълта, че някога си бил „болен“. Ако това е нещото, което наистина искаш и чувстваш, че е правилно, така постъпи. И не се съди, няма да си направил грешка. Ще си послушал вътрешния си глас, което е целта от самото начало. Когато отказваш да го слушаш, когато отказваш да зарежеш всичко, за да бъдеш китарист, например, тогава създаваш проблем на чистата си същност, която е дошла тук с много конкретна цел. Ето защо дисциплината е важна, но според мен дори по-важна от нея е вярата. Проблем е да не вярваш. Защото ти може да си намерил правилната философия, правилните техники и практики, може да си се отказал от всичко, за да гониш собствения си късмет, но ако непрекъснато се тормозиш и самобичуваш за решението си, никога няма да успееш да стигнеш онзи момент, в който да започнеш да береш плодовете на упорития си труд. Защо? Защото не вярваш, че този ден ще дойде. За да промениш грандиозно живота си, трябва грандиозна промяна в начина на мислене. Трябва да се отвориш за неуспех, трябва да се освободиш от нуждата да контролираш ситуацията, трябва да започнеш да приемаш всичко хубаво и лошо като ценен урок и най-вече да държиш погледа си право в целта. Независимо колко безнадеждна може да изглежда ситуацията трябва да знаеш, че даваш всичко от себе си, и да вярваш, че го заслужаваш. Не го бъркай с егоизъм. Стремиш ли се единствено към задоволяване на материалните си нужди, това няма да доведе до никъде. Вътрешните гласове са два. Единият те държи в капан зад решетки от страх и ти казва да правиш неща, които често вредят на някого, но ти дават мимолетна наслада – като отмъщение, своеволия от различен тип или просто вярата, че си по-добър от другите и знаеш повече от тях. Другият е истинският вътрешен Аз, който ти показва посоката и те кара да отстраниш всичко старо, но без да го осъждаш, освобождавайки се от него. Не е „Не те искам в живота си, ти не ме заслужаваш, не ставаш!“, а по-скоро „Време е и ти и аз да намерим призванието си. Аз ще тръгна по моя път, надявам се и ти да тръгнеш по своя и да намериш това, което търсиш“. Понякога е трудно да разграничиш проявленията на двата гласа, те звучат еднакво и ни зареждат. Но докато единият ни зарежда с любов и вдъхновение, другият ни зарежда с негативни емоции и силата, която идва с този само привиден контрол над ситуацията. Успееш ли обаче да разграничиш гласовете и да преминеш напред, всичко започва да работи стократно по-бързо в твоя полза. Повярваш ли наистина, че това, което вършиш, е правилно, повярваш ли, че може да работи не само за теб, но и за другите и осъзнаеш ли, че може да промени живота ти, носейки хубави моменти и за всички, които са пряко или непряко „засегнати” – тогава ще стигнеш онзи момент на пълноценност. А най-интересното е, че той няма нищо общо с това да бъдеш вечно щастлив. Тази изкуствено създадена фикс-идея за съвършено щастие ще е излязла отдавна от съзнанието ти и няма да си обладан от мисълта да бъдеш „щастлив” на всяка цена. Ще знаеш, че истинското щастие не е емоция, а се крие в спокойствието, с което ще посрещаш трудностите в живота си.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 16: Нов живот

Помниш ли онова Х, което търсехме в началото? Време е да се разровиш в дълбочина и да се опиташ да го откриеш в собствения си живот, защото аз няма как да го направя вместо теб. Паническите ти атаки не са породени от липса на кислород, това е само една от физиологичните причини. Не се появяват и при похапване на пица, това е матрицата, която мозъка ти си е изградил. Дълбай още по-надълбоко и може би, само може би, ще откриеш къде се корени проблема. Също така осъзнах, че не е напълно лоша идея да попиташ хората около себе си, които се предполага, че те познават най-добре, какво смятат, че не е наред в живота ти. Помоли ги да са искрени с теб и ги попитай: „Къде греша? Има ли нещо, което смяташ, че е нередно, но не ми казваш от страх да не се почувствам зле?“ – защото ти вече се чувстваш зле, а някои хора виждат какво се случва, но решават, че не е тяхна работа, и те оставят намира. Границата между свобода и безхаберие е много тънка, затова Шекспир е казал „Cruel, only to be kind”. Помоли близките си хора да бъдат сурови с теб. Предупреждавам те, много е вероятно да те накарат да погледнеш там, където може би не си подозирал, или по-лошо – си се страхувал през цялото време да погледнеш. В моя случай трябваше да осъзная, че живея с фалшиви идеи за настоящия си живот. Борех се с вятърни мелници при общуването си с хора, което правех единствено защото истински ги обичах и с това в крайна сметка просрочих времето си за „офлянкване“. Вече беше наложително да заработя по целта на живота си възможно най-бързо и да изрежа всичко излишно на момента, иначе щях да си съсипя здравето. Моята комфортна зона всъщност се беше превърнала в зона на постоянен дискомфорт, но стисках зъби и вярвах, че когато биеш стената с глава, все някога трябва да падне. Ала това не се случи и цялата тази енергия се отрази пагубно на нервната ми система, макар да си мислех, че всичко е наред, въпреки че то отявлено не беше. И това се случва постоянно и не само с мен. Случва се, защото се отдалечаваме от природата си и от естесвения си път. Случва се, защото преследваме чужди идеали. Случва се, защото хората в големите градове страдат от тази нова скорост на съществуване, за която споменах. Страдат от тази промяна в средата и адаптацията е болезнена и недостатъчно бърза и ефективна. Страдат, защото никой не им показва, че минава през същото. Всеки си мисли, че е „счупен“, когато открие, че не се вписва добре в това общество, че натоварената работа от девет до пет изсмуква всичката жизнена сила от него, а като се огледа – я, как всички си бачкат, без да се оплакват. Ако пък кажеш нещо, получаваш онова „Я се стегни!“, което никога не си знаел какво означава, но го правиш. Стягаш се и продължаваш да взимаш дейно участие в порочния кръг, който рано или късно те изплюва, най-често след много години, и то на легло, защото вече не си годен за работа. Е, вече не си годен и за живот. Затова трябва да си искрено благодарен за паническите си атаки, защото те те изкарват от този безкраен цикъл преждевременно. Те ти удрят шамар, карат те да се сепнеш и да започнеш да се страхуваш за здравето, разсъдъка и живота си. Паническата атака според мен е „леката форма“ на рак. И тук много хора ще осъдят сърдити безумното ми твърдение, но вярвам, че ракът в човешкото тяло се появява, когато токсините в него стигнат твърде високи граници. А токсини в тялото се натрупват не само по конвенционалния начин, чрез лоша храна, токсична среда и неблагоприятни външни влияния, те се натрупват чрез неправилно мислене и задържане на емоции като любов и тъга, заедно с прогресивното акумулиране на обездвижващия и парализиращ страх. Съвременната медицина използва думичката стрес, когато иска да опише тези причини, в отчаян опит да не се дискредитира. Но стресът не е нищо повече от негативно мислене и страх. Страхът може да ти бъде приятел, но може да бъде и най-големият ти враг. Страхът е ирационален, винаги. Когато присъства, за да се използва конструктивно, трябва да го посрещнеш с отворени обятия и да го оставиш да те обземе изцяло – точно както паническата атака. Тогава няма контрол над теб, защото... вече не те е страх от него. Така разбираш, че никога не е бил истински. Винаги е бил модел на мислене, който е създаден за съвсем други цели, най-вече за пари и власт, но не и щастие. Излекувай някой човек от страховете му и той става свободен, а на свободен човек трудно можеш да кажеш какво да прави, защото  не можеш да го изплашиш с последствията от неподчинението му. Затова страхът съществува на Земята – за да бъде прово��ник за контролиране на масите, но ти можеш да избереш да не контролира теб. Можеш с увереност да кажеш на шефа (или лектора си, ако още учиш): „Не ми трябваш. Мога повече от това“. Можеш да увериш половинката си, че „изглаждането на нещата“ срещна края си в момента, в който ти се свлече на пода плачейки, а реакцията отсреща беше нулева. Можеш да се обадиш на властната си майка (или баща) и да заявиш открито, че е жалко, че не си приличате толкова, но е време да разбере, че твоят живот е твой и ничий друг. Или пък да съобщиш на „най-добрата си приятелка“ (или приятел), че знаеш за всичко, което говори и прави, но крие от теб и май ще трябва да си кажете „чао“. Няма нужда да търпиш нищо от това. Никой не трябва да търпи нищо, което не иска да търпи. Винаги има изход, но понякога не гледаме в правилната посока. Светът няма да свърши, ако напуснеш половинката си – явно не ви е било писано и сте си научили уроците по-рано от очакваното. Точка, край, извън твоя контрол е. „А работата? Как ще напусна работата? Ами пари – откъде?“ Наистина ли мислиш, че ще останеш на улицата? Вместо да мислиш за негативните последици, ангажирай се с конструктивни въпроси като „Как мога да подобря живота си сега?“; „Къде е силата ми?“; „Какво винаги съм искал да направя, но съм се страхувал?“. Някой от отговорите ще ти даде начален тласък, стига наистина да си готов за промяна. Защото, както споменах, има прекалено много хора, които мрънкат и казват: „Искам да съм щастлив“, но се отказват, когато им кажеш какво е нужно да жертват. Защото често отговорът е: „Всичко!“. Понякога човек трябва да стартира на чисто, за да може да се отърве от всичко, което го е дърпало в миналото и го е правело нещастен. Така е време и ти да си направиш една ретроспекция и да засечеш момента, в който паническите атаки се появиха. Не търси причинителя им там, търси го като последната голяма промяна месеци, понякога години преди първите пристъпи. Тогава, защото, за да се прояви тя, тялото е стигнало лимита си, а то може да издържи сериозен, още повече – неосъзнат стрес много дълго време. Когато си помислиш, че си намерил токсичния елемент, било то човек, взаимоотношения или обстоятелства, пробвай да излезеш от обсега му за кратко и виж как ще се почувстваш. Само така ще намериш пътя си отново.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 15: Медитация и техники за дишане

Това е тази част от книгата, която, след като прочетеш, разбереш и приложиш в живота си, ще бъде напълно достатъчна, за да те отърве от паническите атаки, и може би от още много други неща като стреса в живота ти, склонността към себеотрицание и цялостната липса на вяра на всяко ниво. Не е случайно, че думата медитация става все по-популярна – говори се за това по телевизията, в дузина self-help книги на пазара и се споменава в случайни приятелски разговори с близки и познати. Сякаш е поколенческо нещо или някакъв тип мода, нямам представа, но не мога да отрека, че съм изключително щастлива от факта, защото това е практиката, която ме спаси. Заедно с всички останали неща, които изброих дотук, но в най-голяма част дължа оздравяването си на нея. Една от причините беше заради солидното количество доказателства, които намерих в подкрепа на тезата, че паническите атаки, тревожността и дори депресията могат успешно да се лекуват единствено и само с медитация. Може да звуча като излетяло хипарче, но не съм глупава. Уроците съм си ги научила – без факти не предприемам действие в никоя посока. Оказа се, че скъпата амигдала, отговорна за отделянето на адреналин в кръвта, е увеличила „стандартния“ си размер при хората от „новото технологично поколение“. Обезпокояващо. Когато нещо в тялото расте, това означава, че се храни, а храната на амигдалата е стрес и страх, заради повишения риск от нужда за екстремна и бърза реакция на тялото. Интересното е, че са изследвани и много хора, които ежедневно практикуват различни техники за дишане или медитация, и при тях амигдалата е с намален размер – просто не я употребяват. Тези хора сякаш живеят без страх. „Е как така без страх?“Ами така, без страх. Защото точно това е нещото, което тази практика ти дава – усещане за спокойствие и пълноценност, поради високата осъзнатост и връзка с вътрешното Аз, което е нетленно. Ако обаче това е много далеч от теб и не смяташ, че си готов, започни с ежедневните псевдо-медитации, както ги наричам аз. Не защото не са истински медитации, а защото са по-лек вариант на „оригинала“. Защото може просто да се окажеш от хората, които не са за йога и медитация. Особено ако запишеш някакви специализирани уроци и изведнъж се озовеш в тиха стая, пълна с някакви странни хора, които са вечно усмихнати, вечно хрисими и непоколебимо вежливи, движещи се сякаш по облаци, образувайки фигури с телата си, които изглежда не подлежат на каквито и да е било физични закони. Всичко това вместо да ти създаде уют и вътрешно спокойствие, ти причинява някакъв невъобразим шум в главата и усещане за „нещо не наред“. Просто не е за теб или може би не така – сред хора. На някои, като мен например,  им е по-лесно да започнат сами. Започнах да „медитирам“, докато готвя. Когато готвенето не е досадно нещо, което трябва да се свърши, може да е един от най-перфектните начини да си починеш. Да отделиш време в нарязване на доматите и краставиците за салатата на перфектни кубчета; да нарежеш картофите на перфектни полумесеци; да си поиграеш с граховите зрънца и да пуснеш въображението си да щурее, декорирайки топлата крем супа, която току-що си направи; да стоплиш малко шоколад на водна баня и да украсиш крема, който ще е за десерт – и въобще (преди да си огладнял напълно) да се постараеш да се забавляваш в кухнята, като фокусът ти не трябва да е толкова върху това колко добре се справяш там, а по-скоро с каква емоция вършиш всичко и колко успяваш да се концентрираш. Слушай звука от нарязването на суровата чушка, бълбукащата кипяща вода на котлона, влез в действието изцяло и му се отдай, не го прави механично. Дори миенето на чинии може да се превърне в идеален отдушник за стреса, като се има предвид, че водата измива много повече, отколкото си мислиш. Тя ще изведе всички негативни емоции извън тялото ти. Като стана въпрос, взимането на душ също не е лоша идея, стига да спазваш същите правила – фокус върху всяко малко нещо. Настрой зрението си на макро и гледай право срещу връхлитащите кожата ти капки вода. Напълни ваната и се потапяй за кратки интервали напълно под вода в онова безвремие и особена безтегловност, загубвайки връзка с всичко, което познаваш от физическия свят. Концентрацията върху тези неща ще ти помогне да избегнеш мисленето за каквото и да било друго, защото мозъкът ти винаги ще е в готовност да те зашлеви с поне две неща, за които дори не искаш да се сещаш. Трикът е да го измамиш, да не го оставиш да взима решения вместо теб. След като излезеш от банята, може да превърнеш рутинното сушене и обличане в още един начин да медитираш. Всичко, което радва окото ти и кара сетивата ти да ликуват, е своеобразна медитация, защото спира времето и те оставя в конкретния момент. Както когато помиришеш за пръв път някое цвете и за секунда затвориш очи в наслада. Всичко, което те откъсва от това „тук“, те праща в онова „там“ – онова място на усамотение и спокойствие, където проблемите не съществуват. Със същия успех можеш да простираш, гладиш и дори чистиш, стига да промениш нагласата си към всяко едно от тези действия. Следващата стъпка е да излезеш от комфортния си, сигурен дом. Най-обикновена разходка по улиците на града няма да ти свърши добра работа, дори ще отприщи още повече съзнанието ти във всички посоки, което може и да не ти се отрази особено добре. Насочи се към парк, детска градина с отворен двор или детска площадка. Осъзнах, че едно от най-освежаващите неща, което човек може да направи, е да седне на пейка и да наблюдава как играят деца. Това го връща в едно по-лесно време от собствения му живот, в което повод за лошо настроение не са дори и ожулените колена, камо ли нещо друго. Тичане, скачане, катерене, пързаляне, цапане, чисти неподправени емоции – всичко ще резонира с детето вътре в теб и ще преобърне мигновено деня, а може би и седмицата ти. Ако пък обичаш животните, се разходи из някой парк. Стопаните на четириноги често ��е срещат след работа и ще ги забележиш отдалеч. Група усмихнати хора с кучешки синджири в ръце, които живо обясняват един на друг на какви ��оманди са научили кучето си последно и чии чехли е изяло този път. Историите винаги са забавни (особено ако не са се случили на теб), но ти се насочи към вихрушката от козина на няколко метра от тях. Да наблюдаваш как кучетата се забавляват заедно, не се дискриминират по ръст и порода и не пропускат да олигавят врата на приятеля си е почти еквивалентно на това да гледаш малки деца в кварталната детска площадка. Защото те, кучетата, са вечните деца и те връщат ежедневно към това, което е наистина важно – максимално оползотворяване на всеки момент. Защото забравяме. Забравяме всичко, което е нужно да помним, а помним неща, които не са от никакво значение за нас, но целият свят ни задължава да помним. В краен случай, ако мислиш, че нямаш време за никое от тези неща, и искаш по-лесен и по-сигурен начин да оставиш мисленето за друг път, намери някой да мисли вместо теб. Телевизията е добра в това, но със сигурност не я препоръчвам. По-добре се потопи в мислите на любимия си автор или прочети някоя приключенска книга. Изисква време, концентрация, внимание и развива въображението както нищо друго. Има безброй действия, които биха ти помогнали и вършиш ежедневно, но правиш механично. Преосмисли ги и им задай нова цел, за да могат да работят за теб. Наясно съм, че това съвсем не е истинска медитация, но може да даде същите, ако не и по-добри резултати, така че си струва поне да опиташ. Но в случай, че се почувстваш готов за “the real deal”, трябва да се запознаеш с нея добре. Когато аз го направих, помня, че не беше първата ми среща с медитацията. Поназнайвах едно-друго от времето, в което разучавах будизма от чисто любопитство. С годините се превърна в мой навик да изучавам различните религии с цел търсене на общото звено между тях. Вярвам, че ултимативна истина има и тя е базата на всяко езотерично или религиозно учение, и е само въпрос на време и концентрирана работа да се изчисти ненужното и тя да излезе наяве в пълната си чистота. Така разбрах, че и медитацията е една от тези базисни практики, които присъстват навсякъде, но понякога под различна форма или с различно име. И така де, решил си, че ще медитираш. Прочел, доверил, повярвал, започваш! Повечето хора, които нямат опит с това, каквато бях и аз, пристъпват с леко подозрение и предразсъдък към изпълнението ѝ. Сядаш в поза лотус, или жалък опит за поза лотус, тъй като и двете ходила трябва да сочат почти нагоре, а това е невъзможно за сгъбарченото ти от неправилно седене тяло, затова казваш: „Ох, зарежи“ и си сядаш по турски, както ти си знаеш. Поемаш дълбоко въздух и издишаш шумно, вдишаш – издишаш. Но след три-четири издишвания, аз лично започвах да се чувствам нелепо, независимо че бях сама в стаята си. Все още вярвах в ползотворното влияние на тази практика, но усещах, че се опитвам да правя нещо, което не знам как да правя. Сега, когато знам, че напредък има, ако си дадеш време, мога да те съветвам единствено да пренебрегнеш това чувство или гласче в себе си, което ти казва: „Абе, май с някви хапчета все пак си по-добре, глей с кви шантави неща започваш да се занимаваш вместо това, на монах ли ще ми се правиш сега? Я слез малко на Земята, това не е нормално!“. Този глас ще бъде силен през първите няколко медитации, но ако успяваш да се връщаш към слушане на дишането си, всичко ще върви по план. Накрая натрапчивите осъдителни гласове ще останат на заден план като глухо гъгнене, докато ти откриваш един съвсем нов свят – вътрешния ти свят. Отърси се от усещането, че правиш нещо грешно. Всичко идва с времето, ще се научиш какво работи при теб и какво не само ако си го дадеш. Когато седнеш със себе си и затвориш очи, няма нещо конкретно, което да трябва да направиш, за да медитираш „правилно“. Да, има някакви техники: дланите на коленете, в някаква позиция или пък отворени нагоре, върхът на езика ти докосващ небцето непосредствено зад предните ти зъби, а устата отпусната и леко отворена, съзнателно отпускане на мускулите по цялото тяло един по един и съсредоточаване върху дъха и куп други неща. Но това не означава, че не можеш да медитираш прав в градския транспорт за три спирки време. Медитацията е повече настройка на ума и способност за абстрахиране от средата, в която се намираш. Ние, хората, изпитваме тревожност и страх единствено и само когато мислим за миналото или за бъдещето. Придаваме нереалистична краска на миналото, правейки го магично и прекрасно, и оцветяваме бъдещето си в черно или бяло, защото никога не знаем какво следва. Точно там се намесват медитацията и концентрацията върху сегашния момент. Учиш се да участваш в настоящето, без да бягаш към миналото или бъдещето. Последствията от медитацията и осъзнаването на „Аз съм единствено тук и сега и нищо друго не е от значение“ ти гарантира освен живот, лишен от панически атаки, живот, който генерално е лишен от самоцелно страдание. Но стигането до този момент и това разбиране изисква дисциплина и ежедневни занимания. Ти можеш на теория да го разбираш, но когато нещо лошо се случи и ти отново си на нокти, ще разбереш, че нищо не си научил. В началото е възможно да имаш нужда и от водач. Помня, че аз имах, а и до ден днешен понякога предпочитам водените медитации, защото ми е по-лесно да стоя концентрирана върху гласа на някого, вместо да оставям този в главата ми да се вихри на триста фронта, както само той си знае. Други духовни практики към които можеш да се обърнеш, защото смятам, че за всеки има правилно направление и може да намери нещо различно, което да работи за него, са Паневритмията или техниките за дишане на Петър Дънов. Имам дълбоко уважение към работата на Учителя и си спомням, че една от паническите си атаки прекарах под завивиките в леглото, докато приятелят ми ми четеше текст на Дънов, описващ правилното дишане и какво ни носи то. Беше още в самото начало и не знаех какво да правя. Тялото ми трепереше, изтръпваше и се тресях на леглото, мислейки си, че всеки момент ще умра, но по-рано през деня бях чела този текст и някак успях да извикам приятеля си, за да ми почете на глас, докато паническата атака отмине. Така и стана. Беше трудно, болезнено и плашещо, но слушах, внимавах и изпълнявах дословно напътствията, които даваше, и това наистина имаше резултат. След случката присвоих и дълбокото дишане като естествен отдушник на стреса в ежедневието си. Простичкото дълбоко и осъзнато дишане прави толкова много! Медитацията също в есенцията си е нещо простичко, което ние правим сложно. Помня, че докато медитирах, разкрих и осъзнах много неща за себе си, които не знаех. Забелязах накъде се изкривява мисълта ми и какви усещания ме връхлитат. Бяха от всякакво естество. Понякога сякаш ме обгръщаше топлина и сигурност, една плътна и постоянна любов. В други моменти пък усещах страх и отчаяние, сякаш всичко се срутваше пред затворените ми очи и имах силен импулс да ги отворя и да опипам пространството около себе си, за да се уверя, че съм на сигурно място, но не го правех, защото вярвах, че това е начинът да намеря себе си и решение на всичките си проблеми.

След първите медитации се чувствах повече разклатена, отколкото отпочинала след блажена нирвана. Медитацията не е почи��ка, тя е себесъзерцание, а когато имаш панически атаки, тоест симптом за излизане от правилната посока в живота ти, е много вероятно нещата, с които ще се срещнеш, да не са особено приятни. Но тогава разбираш, че можеш да се уплашиш за пореден път от мисълта за предизвикан нарочно, на вид ненужен страх и да спреш процеса или да посрещнеш катарзиса, знаейки че след него ще си чисто нов човек.

Със сигурност предпочитах слънчево време след преживян ураган, вместо живот, в който всеки ден леко ръми и от време на време се разразява буря. Нямах време за това, щеше да обърка всичките ми планове. Започвах вече да се изнервям от факта, че толкова време ми беше отнето, преживявайки тези състояния и последващи тревожни мисли. Вътре в себе си знаех, че имам важна и неотложна работа (макар да не знаех в какво точно се състои) и конкретно време, отредено ми тук, на Земята, затова започваше да ми писва, че го губя по този начин. В яда си се накарах насила да направя всичко, което мрънках, че не искам да правя или че съм прекалено слаба да правя всеки ден, и така стигнах дотук.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 14: Без Интернет

Да, знам колко ужасно звучи. И осъзнавам колко лицемерно излиза, предвид факта, че почти по цял ден съм пред компютъра, защото това, което правя, се извършва чрез него. Дори сега отново съм с лаптопа, два без петнайсет през нощта е и само споделяйки ти това, всичко, което написах в предишните глави, особено частта за ранното лягане, вече звучи несеризно. Но нека не бъдем буквалистични, до края на книгата ще разбереш защо всичко това е така. А сега ми дай шанс да ти обясня какво имам предвид, като казвам „без интернет“. Подсети се за главата за заземяването и ежедневното енергийно „замърсяване“ на организма от електромагнитните излъчвания на уредите, с които работим всеки ден. Ако микровълновата печка печели първо място без конкуренция, то мобилните ни телефони, рутерите в дома ни и компютрите, които използваме, се класират директно след нея. Но хубаво, отиваш навън, разтъпкваш се бос в някоя градинка, прегръщаш едно-две дървета и се прибираш „като нов“. Това, което имам предвид, е от съвсем друг порядък. Върни се малко по-назад и се сети за онази картина, която си нарисувах, за да успея да се справя със следващата паническа атака. Помниш ли какво направих с картината още на следващия ден? Махнах я. Защо? Защото не ти трябват допълнителни неща, които да ти напомнят, че „не си добре“. Мисля, че всеки човек, страдал от панически атаки, мечтае да получи частична амнезия и да заличи този спомен от главата си. Дори да е имал една-единствена през живота си, това коренно променя начина, по който ще приема всяка следваща ситуация. Изпълнен със страх, ще пресмята подсъзнателно, но непрекъснато, възможността да рискува да изпита това състояние отново и ще аранжира живота си така, че шансовете това да му се случи отново да бъдат минимални. Това е страшно времеемко и безкрайно ограничаващо. Но най-лошото, което може да направиш, е да си напомняш всеки ден, че страдаш от тревожност и панически атаки. Докато търсех информация в интернет по темата, още в самото начало намерих десетки хора, в чиито споделени истории и опит виждах надежда и успокоение. Форуми, сайтове, теми, групи в социалните мрежи, въобще – усещах, че ставам част от нещо голямо, когато общувах с тези хора. Те всички имаха моя проблем, всички се бореха с паническата атака ежедневно, всички искаха да разберат какво помага, какво не и да споделят опита си с другите, които имат нужда от помощ. Всяка сутрин ставах, четях новите публикации с интерес и жадно попивах информация, но решаващо за моето оздравяване се оказа това... да спра да го правя. За да оздравее човек, трябва да си позволи да оздравее. Да си позволи да „забрави“. Паническата атака и тревожното разстройство са психосоматични и са до известна степен състояния на навик. Спомням си, че постоянно носех в чантата си хартиен плик, който да използвам за дишане където и да се намирам. Изхвърлих го на втората седмица. Нямаш нужда от напомняния, те ще върнат всичко. Когато четеш за ПА, когато пишеш всеки ден за ПА, когато общуваш с хора, които ти разказват колко им е тежко и ти споделят симптомите си в такава детайлност, че в един момент имаш чувството, че започваш да ги усещаш, тази тема остава жива в живота ти и няма шанс да си отиде. Ако трябва да съм напълно откровена, тази книга можеше да бъде издадена с година по-рано, ако не си оставях толкова големи паузи между моментите, в които сядам да пиша. Още в началото, когато се ентусиазирах страшно много да я създам и започнах да драскам по нещо всеки ден в продължение на седмица, забелязах, че психичното ми здраве се влошава. Пишейки за това, върнах част от симптомите в съзнанието си – неща, които явно бях позабравила с времето. И тогава се сетих защо спрях да влизам във всички теми и групи за панически разстройства – спрях от раз, защото осъзнах, че там има хора, които не искат да се лекуват. Имаше хора, които всеки ден пишеха: „Умирам, ужас, помагайте, кажете какво лекарство да пия, моля ви, помогнете!“, които получаваха вниманието и времето на другите, получаваха отговорите, съветите и искрената им загриженост и десет минути по-късно пишеха: „Ох, размина се, благодаря ви, кажете все пак какво да пия“. На следващия ден всичко се повтаряше. Отново и отново, до безкрай. Съветите? Без смисъл. Някои от тези хора просто искаха внимание и валидация. Запознайте се с архетипа „жертва“ – човек, който обича да бъде съжаляван, човек, чиито здраве и щастие зависят от това колко отзива ще получи. Човек, който всъщност не иска да бъде по-добре. Той намира призванието си в това да бъде в тежест на другите, но за сметка на това развивайки алтруизма им, което все пак да кажем е плюс. Но тези хора ми пречеха, а помощта ми пречеше на тях. Колкото и безчувствено да звучи това, аз не исках да се хабя и да им споделям неконвенционалните си методи, защото те просто искаха да не си мръднат пръста, да изпият едно хапче и да бъдат о’кей. Или пък бяха дотолкова свикнали със състоянието си, че това да се чувстват добре вече беше абнормално и май си бяха изградили „зоната на комфорт“ в константната липса на такъв. Може да ти звучи нелогично, но съществува като принцип в психологията. Човек е толкова парализиран от страх при идеята за промяна, че предпочита да остане там, където е, с това, с което е свикнал, дори то да не е близко до живота, който всъщност би искал да води. Всеки ти казва: „Искам да бъда щастлив! Искам промяна в живота си!“, ти му казваш какво трябва да направи и по реакцията му разбираш, че вече не иска. Никой не иска промяна, никой не иска да бъде истински щастлив. Всеки очаква да е лесно и когато не е, когато е свързано с тежък труд, когато заради една „нищо и никакава“ паническа атака трябва да изчетеш книга и осъзнаеш, че трябва да промениш начина си на живот генерално, много хора веднага отиват в аптеката. Лесно и бързо. Но бързата работа, е казал българският народ, е срам за майстора. Всяко лесно решение е отлагане, но не и приключване с проблема. Както ти споменах, то действа като „лепенка върху светещата лапма на таблото“. Всеки трябва да го знае, запомни и напомня на всеки, за когото го е грижа. Другото важно нещо, което трябва да запомниш, е, че няма кой да ти помогне. Никой не е длъжен да се грижи за теб, да те обича винаги и на всяка цена и да ти бъде опора в трудни моменти. И да, хубаво е да е така, но в никакъв случай този човек не е длъжен да бъде това за теб. Никой няма да те спаси, защото никой не може да те спаси. Няма как някой отвън да разреши всичките конфликти вътре в теб най-малкото защото има да работи по своите. Хората се вкопчват в лекарите си, духовните си учители, партньорите си и всички хора, заради които веднъж са се почувствали добре, в желанието това „добре“ да се задържи. Но ти не можеш да уповаваш щастието си на присъствието на конкретен човек в живота си. Здравето, както и щастието, са избори, независещи от външни обстоятелства. Така че спри да го играеш жертва, излез от високата кула и удари два-три ритника на огнедишащите дракони, които те чакат навън. Точно това направиха един малък процент от хората в тези групи и форуми. Осъзнах, че онези, които вече не засичах из тях, бяха единствените, които всъщност се справяха с проблема. Тези които оставаха и мрънкаха всеки ден, търсейки магическото решение, без да желаят да работят по въпроса, бяха хората, които по някакъв начин намираха успокоение и смисъл в подобен тип живот. Е, аз реших да съм от първите. И се махнах и прекъснах почти всякакъв контакт и връзка с „болестта“, без да се самобичувам и да чувствам вина. Най-основният ми контакт с паническата атака в момента е писането на тази книга, но вече до някаква степен владея мисленето си и съумявам да го насоча в друга посока, ако усетя, че се налага. 

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 13: Физически упражнения

Много е важно правилното хранене да се съчетае с някакъв тип движение. И не просто защото „така е редно“, далеч съм от мисълта да ти обяснявам надълго и нашироко преимуществата на ежедневния спорт, а защото това е в пряка връзка с натрупването на адреналин в тялото. Най-опасно е, когато водим заседнал начин на живот, без движение или екстремност. Тогава адреналинът с времето се акумулира, заради ежедневния стрес в живота ни, но не се изразходва, защото движението все още остава недостатъчно, и в един момент се отприщва с някаква зверска, помитаща сила, известна ти с името паническа атака. Зачестяването на подобен тип проблеми в днешно време се дължи отново на изместването на човека от естествената му среда – онова бягство от природата, което засегнахме при главата за заземяването. Ние дълги години сме работили усърдно за храната на масата си, търсели сме я по цял ден, ловували сме, строили сме дома си с две ръце, а сега просто щракаме по клавиатурата по цял ден и накрая на месеца взимаме достатъчно пари, за да можем да си позволим да не ловуваме, да отслабваме с хапчета и да викаме някой друг да върши досадната физическа работа вместо нас. Нашият градинар обаче няма да има проблеми, свръзани със стрес и тревожност, заради ежедневния му контакт с живата природа и земята, докато ние тайничко ще го наблюдаваме как работи в градината, изпивайки антистрес хапчетата си с чаша газирана напитка, мислейки си как подобен тип „долнопробна работа“ най-вероятно го прави изключително нещастен и още повече – как може би си мечтае да бъде като нас. Уви, не. Ако смяташ, че това не е така, просто погледни родителите си, които най-вероятно ти се мръщят и те гледат странно, когато им споменеш за проблема си. Те за такова нещо не са чували през живота си, камо ли изпитвали. Разликата между теб и тях? От земята до небето, стартирайки с качеството на храната, минавайки през идеалите на „онова време“, стигайки до технологиите, с които различните поколения разполагат, които неща в крайна сметка определят един коренно различен начин на живот. Затова смятам, че този тип разтройства са изцяло проблеми на „новото време“. Не че има нещо лошо в „новото време“ и технологиите, напротив, то е естествена еволюция, за която ще поговоря в последните глави, но с настъпването ѝ на дневен ред идва нова цел – трябва да се научим как да оцелеем, защото такава промяна винаги идва с болка. За да се роди новото, нещо от старото трябва да умре и целият този процес е ускорен до такава степен, че започваме да буксуваме много бързо и буквално умираме, преди да сме се научили да живеем. Целият прогрес и всичките удобства на съвремения живот бавно, и не чак толкова, ни убиват, без дори да го осъзнаваме, и в един момент се хващаме, че телефоните на психолога и личния ни лекар са на speed dial и се чудим ли чудим защо е така. Добре де, може би не е толкова драматична ситуацията, но в Щатите хората биха кимнали с глава. А щом вече се случва някъде, ще стигне и дотук. Но не се шашкай! Всичко е под контрол – твоят контрол. А понякога дори пускането на контрола отново е вид контрол.  Просто се върни малко назад, погледни как са правили нещата в миналото и ако се окажеш от хората, които висят по повече от десет часа дневно в интернет, е време за reality check. Това трябва да се промени. Върни физическата активност в живота си, ако трябва насилствено. Уверявам те, че до седмица ще усетиш значителна промяна и изчистване на съзнанието от тревожни мисли, както и на тялото от излишния адреналин, който те тормози през цялото време. „Спортът му е майката“ чувах цял живот от кого ли не и се цупех ли цупех, защото съм физически най-кекавия човек, който познавам. Правя две лицеви опори и се спаружвам на земята като пробит балон, тичам десет метра, за да си хвана автобуса, и после бера душа петнайсет минути вътре. С две думи – бях, и все още до голяма степен съм, гола вода. Може да се каже, че имах спешна нужда от промяна и по-наложително едва ли имаше как да стане, след като разбрах, че ежедневните упражнения дават толкова добър резултат. Но когато започваш, е страшно, защото какво се случва, когато започнеш да скачаш на въже или да се пънеш да правиш коремни преси? За да може тялото ти да се справи с натоварването, сърцето започва да бие по-бързо, започваш да дишаш учестено, за да могат клетките да се снабдяват с повече кислород, и след това мозъкът ти казва: „Я чакай... чакай малко. Това от тренировката ли е, или получавам пристъп?!“; и преди да си успял да отговориш, внезапно те обзема страх и получаваш истинска паническа атака. Затова е важно всичко да се случва стъпка по стъпка. Страхът отприщва проблема, не симптомите. Отдели време за да приучиш мозъка си да свикне с рутината на тренировките, да свикне, че симптомите са същите и че няма от какво да се страхува. В бонус, ежедневната физическа активност ще ти даде по-добро самочувствие, себеусещане („Здрав дух в здраво тяло“ – чувал си, нали?) и изграждане на толеранс към точно тези симптоми. Например ако стоиш в стая с много хора, дори да не си имал панически атаки, е възможно да ти прималее – главата започва да ти се носи и се чудиш „По дяволите, какво става пак?“. Малко кислород и твърде много въглероден диоксид в стаята – това става. Но ако си човек, който тича редовно, с времето се задъхваш все по-малко, защото тялото ти започва да има нужда от все по-малко и по-малко кислород, за да поддържа клетките и мускулите ти в пълна готовност; така в стая с по-малко кислород то едва ли ще отчете понижените нива и едва ли ще реагира, защото вече е свикнало – тренирано е. И ако спортът като цяло не е твоето нещо, просто си напомняй да се движиш активно (тичане, бързо ходене) поне по половин час на ден, по възможност на чист въздух. Аз например танцувах! Да, танцувах всеки ден на любимите си песни по половин час и се чувствах превъзходно. Колкото по-активно е заниманието и активизиращо сърдечната дейност, толкова по-добре, но това е лично мое мнение. Смятам, че за всеки човек има различна практика, която напълно да задоволи търсенията му. Но все още оставаше един много сериозен и голям проблем, с който трябваше да се заема.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 12: Здравословен начин на живот

Тежката артилерия. Започна се със забрана на пиенето и пушенето, а сега ще ти забраня да ядеш каквото обичаш. И знам, че вече си смръщил вежди, не ти харесва накъде отиват работите, нямаш никакво желание да виждаш докъде ще стигне тая лудата с крайностите си и си ��отов да хвърлиш книгата на боклука. Успокой се и чети напред, нищо не ти забранявам, разбира се. Нищо от написаното тук не е и не може да бъде заповед, защото аз не мога да гарантирам, че ще има резултат при теб, както е имало при мен. Но ако погледнем нещата чисто физиологично, ще видим, че повечето от проблемите на хората, и не само тези, които страдат от панически атаки, са следствие на неправилно хранене. Не знам дали осъзнаваш колко много от емоциите ти всъщност се дължат на хормоните и нивата на различните елементи в тялото ти. Няма как да не ти е направило впечатление как след парченце шоколад светът придобива по-различна краска: ставаш енергичен, нивата на серотонин стигат небесата и на лицето ти се разлива доволна усмивка. Както те попитах за алкохола, така и сега ще те попитам – а какво правим после? Когато действието отмине и изведнъж изпаднеш в още по-дълбока емоционална дупка. Ще ядеш буркани с течен шоколад един след друг ли? Това ще свърши по същия начин както експеримента с пиянството и хероина за един месец. Позволи ми да ти обясня защо дисбалансирането на елементите в тялото ти ще доведе до проблеми, защо храненето е толкова важно и защо трябва да внимаваш със захарта в менюто си.   Ако започнем от нея, сама по себе си тя няма да ти причини тревожност. Ще причини обаче много други реакции в тялото ти, които скъпото ти амигдалче ще определи като много сходни с усещането, което имаш от паническа атака. И когато тази връзка е направена, познай какво се случва? Паническа атака, и то причинена от страх, че получаваш паническа атака. Гениално! Симптомите на ударна доза захар са точно такива. Когато в тялото ти постъпи голямо количество глюкоза, се стимулира отделянето на голямо количество инсулин, който да я посрещне с отворени обятия. А с високите нива на инсулин в кръвта се появява и замъглено виждане, трудно фокусиране и мислене, въобще – едно такова цялостно, най-адекватно е да се каже гадно, усещане. И е нормално мозъкът ти да направи такава асоциация, защото при редица проблеми симптоматиката е почти една и съща. На човек не могат да му се случат безкраен набор от неща. Не може да те боли точно пет сантиметра вдясно от ноздрата и докторът да ти каже: „О, да, това определено е симптом за бузофспетлия!“. Уви, боли ни глава и вдигаме температура и това е характерно както при настинка, така и при мозъчен тумор. Живот. Освен всичко след пиковете, чиито симптоми ни напомнят ПА, следва и бързият и дълбок спад, чиито симптоми на абстиненция (като треперене и нервност) отново напомнят ПА и така влизаме в един безумен порочен кръг. Лично аз смятам, че това, което можем да направим, е поне да се опитаме да контролираме приема на вещества, които да ни подсещат, че имаме или сме имали панически атаки. Така не просто ще спрем да ги получаваме, но и ще живеем по-здравословен и по-пълноценен живот. Ако пък приемаме такива храни, е хубаво поне да знаем за това и да не откачаме, чувствайки се „странно“, след като сме изяли кофичка шоколадов сладолед. Човек, който не е имал панически атаки, никога няма да разбере какво имаш предвид, като казваш, че не обичаш да се натъпкваш с храна, защото това те кара да усещаш, че ще получиш паническа атака. Този, който е имал обаче, знае какво е да усети сърцето си да бие дори мъъъничко по-бързо и да очаква притихнал появата на още симптоми, за да разбере дали да се притеснява, че е в задръстване и ще я получи точно сега, или просто кафето го е ударило. Като стана дума за кафе – изхвърляй го веднага! Няма „не мога да се събудя без кафе“. Ако не искаш след няколко години да се събуждаш със сутрешна доза успокоителни, ще го хванеш и запратиш в кофата веднага (това за по-драматичен ефект, разбира се). Даже посъбери из кухнята всичко с кофеин (от невъобразимо вредните енергийни напитки до полезния зелен чай) и го изхвърли. Стимуланти = враг. Най-основното е да се приемат храни със сравнително нисък гликемичен индекс за сметка на тези с висок, които ще ти причинят „странни, паникоатакски“ усещания. Можеш да намериш много информация за това кои са храните и от двете категории, но най-общо тези с висок са: всички пържени храни; въглехидратните – хляб, ориз, картофи; шоколад; газирани сладки напитки; сладолед; желирани бонбони; дори полезният иначе мед, както и бананите, особено тези, които са потъмнели. С нисък пък са: всички зеленчуци, особено зеленолистните; голяма част от плодовете (ябълки, круши, праскови, цитруси, череши, дори сушени кайсии), както и ядките. Ако ти се струва крайно, не си готов за нещо такова и не смяташ, че получаваш неприятни усещания от повечето изброени като „проблемни“ храни, то най-добрият вариант е да си направиш хранителен дневник, като вътре записваш какво си ял през деня и как си се чувствал като цяло. Така ще разбереш точно коя храна задейства и подсилва тревожността ти и коя те освежава и прави лек и спокоен. Иска ми се да засегна и още една тема, която е свързана със здравето. Понякога то е субективно. Когато привидно си по-добре от хората около теб, е лесно да си помислиш, че си здрав, но е много възможно да имаш нужда от второ мнение. Лекарско мнение. Особено ако си жена, задължително е да провериш хормоналните си нива и дали всичко е наред с тях. Всъщност и при двата пола едно генерално изследване на стойностите на различните елементи в организма, пълна кръвна картина и т.н. е добър старт. Защото понякога има състояния в организма, които протичат без симптоми или със симптоми, които са толкова чести в живота ти, че си мислиш, че да имаш хронична мигрена е нещо съвсем нормално, просто „ти си си така“. Това е далеч от истината и при дори малък дискомфорт, камо ли системен такъв, трябва да провериш какво се случва с тялото ти. Ако обаче не ти се дават излишни пари, хубаво е да направиш една прочистваща седмица, няколко дни на вода или друг удобен и подходящ за теб начин за детокс, за да се освободиш от „отровите“ в тялото си. Не знам дали знаеш, но ¾ от имунната система са всъщност в храносмилателния тракт. А всеки доктор знае за връзката между стомаха и главата. Ти също знаеш за нея. Когато си влюбен, имаш какво? Усещането, наречено „пеперуди в стомаха“. Когато човек е притеснен, имаме още един израз – „стомахът се свива на топка“. Антидепресантите пък често се асоциират с проблеми в стомаха и гадене. Много от емоциите ни са пряко свързани с усещания в тази област от тялото и както горе контролира долу, така и проблемите долу ще размътят онова горе. Затова, когато човек има проблем с червата, симптомите освен чисто физиологични – запек, диария, газове, подуване и къркорене след хранене, са и психически: замъгляване на съзнанието, депресивни състояния, тревожност, негативни мисли и кой знае – панически атаки? Моята лекарка казва: всичко започва от червата. Затова, ако имаш подобни стомашни проблеми, намери си един гастроентеролог, може проблемът със тревожността ти да е чисто физиологичен. На духовно ниво обаче подобен тип състояния се наблюдават при хора, които не вярват достатъчно в с��бе си. Дори да изглеждат волеви, агресивни и амбициозни, такива хора са перфекционисти, които никога не смятат, че са направили достатъчно. Така усещането, че нямат контрол над живота си или че не се справят, създава проблеми в храносмилателния им тракт. Ти може да се погрижиш за физическото си тяло, но ако не се погрижиш за психическото си здраве, физическият проблем ще бъде единствено моментно отстранен. Ако успееш да развиеш вътрешна сила и непоклатима вяра в себе си, без да се съмняваш на всяка крачка кое е правилно и кое е грешно, а вместо това просто реагираш интуитивно, тогава бъди сигурен, че никога повече няма да имаш разстроен стомах. Тялото не може да се излекува, ако умът е страхлив и не вярва, че нещата някога ще се оправят. Мислите са по-силни от материята, затова внимавай преди всичко как мислиш и разсъждаваш. В края на краищата ти винаги ще бъдеш свой собствен най-добър здравен експерт. Модата в храненето и духовните лечебни практики ще продължават да идват и да си отиват, но най-доброто нещо, което можеш да ��аправиш, е да изградиш свое собствено разбиране, усет и здравословни навици. Ще го разбереш с течение на времето, стига да слушаш тялото си. То е твое и е единствено за теб, затова се грижи за него. Такъв тип решения никой не може и не трябва да взема вместо теб.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 11: Без цигари, без алкохол

„Ей, чакай – чакай! Кога преминахме от препоръки към директни забрани?“ – ще кажеш. Ами горе-долу в момента, в който ти хвана тази книга и прецени, че наистина си решен да си помогнеш сам. Не мисля, че е нужно на човек да му се изнася лекция на тема колко вредни са наркотиците, но някак алкохолът и цигарите, които впрочем също са в тази графа, съвременният човек сякаш смята, че щом са позволени и се продават свободно, едва ли са чак толкова вредни. Уви, в грешка е. От десетки години учените правят проучване след проучване, които показват вредите от алкохола, но въпреки това повечето хора продължават да си затварят очите и да си пийват доволно всяка вечер по едно голямо. Може да се каже, че свободният достъп до алкохола е форма за задържане и запазване на закона на Дарвин за естествен подбор, но тъй като се предполага, че живеем в цивилизован свят, ми се иска да не виждам и чувам често за двадесетгодишни с цироза на черния дроб. Някак нехуманно е, мисля. Последните проучвания в областта, които, разбира се, може да провериш и сам, защото „учените твърдят“ е често използван публицистичен трик за вкарване на тежест там, където няма такава, са проведени от професор Дейвид Нът и са от началото на тази година (2015). По шестнайсет критерия се оценява вредата от всеки тестван наркотик и о, изненада – алкохолът води пред всички останали. А противният ти (и с право) хероин е на второ място и вредата му в сравнение с алкохола е до 20% по-малка. „Не, не, това са пълни глупости, не може да е така.“ Добре. Но направи си труда и провери сам, чрез четене по възможност – със сигурност не те съветвам да прекараш месец със спринцовка, забита в ръката, за да го сравниш с безпаметен месец на пълно опиянение и да разбереш от първа ръка кое как и защо. Не че нещо, но няма да оцелееш, за да имаш възможността да стигнеш до каквото и да е било заключение. В конкретния случай с паническите атаки е важно да спомена причината за избягването на наркотиците – те откъсват човека от реалността. Дори цигарите, които впрочем са само шести в листа, следвайки кокаина и метамфетамина, правят човека по-безчувствен с времето. Притъпяват се много от сетивата, чрез които възприемаме света, и точно затова се пристрастяваме толкова лесно. От свръхсенизитивни ставаме някак... като другите. Нормални. Изпиваш няколко чаши червено вино и за какви панически атаки си говорим въобще? Пада яко философстване с неизмеримо нисък потенциал за ползотворност, но за сметка на това як и пълноценен, най-често абсолютно безпричинен смях. Добре де, смехът е здраве, а на сутринта? На сутринта – още! И така, дами и господа, нормалните хора се превръщат в алкохолици. Не можеш да си позволиш да изпадаш в ситуация, която само засилва нуждата от паническа атака. Ти ще я гониш с алкохол или ще си пафкаш трева за успокоение, но тя ще те чака търпеливо и всеки път, когато си „чист“, ще те посреща с най-страшната си сила, защото целта ѝ е да те отърве от нещо, но на първо време от новоизградената ти адикция. А адикциите са навсякъде и в темата, която следва, ще те срещна с най-разпространената – храната.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 10: Повече сън

Имам особено отношение към спането като процес и съм така още от малка. Винаги съм ��мала нужда от много сън. Лекарите казват, че сънят е здраве. Учителят пък твърди, че организмът се изнежва и става слаб. За мен обаче сънят винаги е бил основен фактор за здравето на мозъка ми. Винаги съм се ужасявала искрено от идеята да страдам от безсъние. Давам си максимум два дни живот. Сънят, онази малка смърт преди новия ден, е нещо, от което всеки човек има нужда, за да започне наново, свеж и изпълнен със сили. И когато имаме човек като мен, и вероятно теб, смятам, че е от изключителна важност сънят да е качествен и пълноценен. Колкото по-зле се чувствам и усещам силен психически стрес, толкова по-често имам нужда да натискам този restart бутон. Не бива да се бърка с escape бутон обаче, както много психолози и психиатри обичат да перефразират. Ти не бягаш от нищо. Да сънуваш не е бягство от реалността, да събереш сили за следващия ден не е лош навик, който трябва да се изтръгне. Може да се превърне в тези неща, ако наистина е повече от два пъти на ден и реално не правиш нищо друго, освен да спиш и да се въргаляш в леглото, хапвайки това-онова във времето, в което си буден. Но не вярвам, че някой ще е толкова объркан да мисли, че така се оправят каквито и да е проблеми в живота – с отлагане до безкрай. Точно обратното – паническата атака може да се е появила с цел да сложи край на този цикъл.   Най-вероятно не ти казвам нищо ново, но добрите часове за сън са тези, в които навън е...  тъмно. Каква изненада! Може да се смееш на баба си, която „си ляга с кокошките“ и става „при първи петли“, но тя едва ли е близвала нещо повече от аспирин през живота си. Защото с „надхитряването“ на биологичния ни часовник чрез изкуствената светлина отново сме стъпили крачка встрани от природните закони и това не може да остане без негативни последствия върху самите нас. Не казвам, че съм започнала да си лягам в осем вечерта и да ставам в пет сутринта, но се опитвах. В периода на лечение се опитвах по възможност да взимам повечко от най-ценните часове за сън, които са тези преди полунощ, въпреки че имах навика да си лягам в малките часове на новия ден. Това е естественият начин на организма да се възстановява. Виж животните – когато на едно животно му е зле, то не пасе лечебни билки, не мрънка, не чете духовни книги, не стене и не обикаля тревожно, чудейки се какво му е. Разбира се, примерът е абсурден в тази си форма, но това, което се опитвам да ти подскажа, е, че единственото нещо, което прави едно животно, когато има нужда да регенерира, е да спи. То спи, не се храни много или въобще и ако не се влоши и не умре, за ден-два оздравява. И тъй като от паническа атака не се мре, те съветвам да следваш примера на животните и просто да оставиш тялото си да отпочине. Малко повече, отколкото го оставяш по принцип, щом се е стигнало дотам, че да прекрачиш лимита му и е било нужно чрез паническа атака то да се освободи от насъбралия се стрес. Почивай си, не бързай, не се преработвай, не се претоварвай. И знам, че много хора ще кажат: „Но как така? Аз съм родител, имам отговорности!“ или „Аз уча усилено, не мога да спра обучението си сега!“ или „Работя и издържам семейството си, как да се оттегля да си почивам? В безизходица съм!“. Да, наясно съм, че понякога не можеш просто да си вземеш time off и да си се лекуваш със слънчева енергия, гушкайки дървета по цял ден. Точно затова ти давам всички тези варианти, всеки от които изпробвах и работи при мен, за да можеш и ти да откриеш своята комбинация от няколко, които ти се струват изпълними. Ако все пак се окаже, че нямаш възможност и време да направиш което и да е от тези неща, мисля, че паническата атака е дошла точно навреме, защото начинът ти на живот е станал непоносим за организма ти. Стресът е взел превес и е започнал да ��уши всичко в теб отвътре навън. Просто трябва да сложиш точка и да преразгледаш приоритетите си. Колко точно трябва да понесеш, за да започнеш да обръщаш внимание на собствените си нужди? Наистина ли амбицията е толкова важна? Дали трябва да обръщаш внимание на всички други в желанието си да бъдеш отговорен и стойностен човек, след като здравето ти е подложено на сериозен риск от други заболявания, за чието развитие стресът е отключващ фактор? И дали това да мислиш първо за себе си в крайна сметка не е проява на егоизъм, а е истинската грижа за хората, които разчитат на теб и те обичат?

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 9: Заземяване

Това със сигурност е любимата ми част и вярвам, че тази глава сама по себе си заслужава цяла книга. Есенцията на заземяването се състои буквално в това да се свържеш със Земята. Това става най-добре, когато ходиш бос по трева, пръст или други естествени повърхности. Действието е елементарно и физично обосновано – зануляваш се. Всеизвестно е, че Земята има негативен заряд. Когато опреш длани, стъпиш с боси ходила върху земята или директно легнеш на нея, електроните в твоето тяло се изравняват с тези на земята. Ако почвата е леко влажна или мокра, връзката е още по-добра. И е важно това да се случва често, защото по принцип човек натрупва излишно електричество в тялото си непрекъснато. Особено в днешно време, когато спим с телефон до главата и лаптоп в скута. Всички електромагнитни вълни оказват влияние върху нас, защото ние също работим на този принцип. Всичко в света и Вселената работи на принципа на вълните и енергийния обмен и точно затова заземяването винаги е било най-естественият способ за вътрешно енергийно балансиране до момента, в който... не сме спрели до го правим. Хиляди години хората са ходели по земята боси, но един ден някой си е казал: „Мм, не, трябва да защитя нежните си краченца от грубата земя и отровните змии, затова ще си облека ходилата с дебела животинска кожа“. И това не е било лоша идея, защото естествената кожа е добър проводник. Но с течение на времето навлезли изкуствените материи, хората започнали да спят все по-далеч от твърдата земя, а изобретяването на гумената подметка просто затрило връзката ни със земята окончателно. И супер – станахме по-умни, по-креативни, имислихме лекарства и ваксини за болести, убивали десетки хиляди хора в миналото, но въпреки това ставаме все по-слаби и болнави. Така съвременният човек съвсем наивно започва да се чуди защо му се случват всички тези неща и защо се чувства прогресивно по-зле, имайки все повече и повече от това, което си е мислел, че ще го направи здрав и щастлив. Пропуска да прибави в уравнението си най-важната част – енергията.  Отдалечаването ни от природата няма как да дойде без сериозни последствия за физическото и менталното ни здраве. Дори храната ни започна да губи природния си елемент, в състава на опаковката в супермаркета трудно намираме имена, които познаваме. Затова най-малкото, което можем да направим, колкото и странно и непривично да звучи, е да се постараем да ходим боси по-често. В България, за съжаление, имаш цели четири-пет месеца в годината, в които ще се озориш да си тропкаш бос по мразовитата и заледена земя, но пак не е невъзможно. Тялото започва да се лекува само, без да правиш нищо повече от това просто да ходиш. Резултатите са налице след дори половинчасова разходка по тревата, която да завърши под короната на някое дебело дърво, а когато времето е студено, е достатъчно само да положиш ръце върху кората му и да го прегърнеш. Има хиляди случаи на хора, които са преборили дори хронични и болезнени състояния чрез заземяването. Особено вдъхновяваща в това отношение е историята на Мик Додж, която си струва да намериш и прочетеш. Редица изследвания показват директно влияние на земята върху нивата на кортизол, вискозитета на кръвта, възпалителните процеси в тялото и, разбира се – нервната система на човека. Въобще, не съм някакво налудничаво хипи, което ходи и гушка дървета и се въргаля по поляните безпричинно. Аз знам какво ми носи всичко това. Помня как докато все още получавах панически атаки, излизах боса, отивах в градинката зад блока и сядах на тревата на Слънце всеки ден за поне половин час. Съседите вероятно ме мислеха за луда, но, както вече казах, автентичността, наред с унижението, е част от справянето с проблема, така че всичко вървеше по план. Чувствах се прекрасно, спокойна и заредена. Така прекарах почти цялото си лято, ходейки боса навсякъде в родния ми град Велико Търново. Всички се чудеха и ме питаха постоянно защо го правя, а аз не знаех какво друго да им кажа, освен че ме кара да се чувствам по-добре от всякога и може би е редно да не питат, а сами да опитат.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 8: Унижение

Паническата атака най-често се появява при нас, по-чувствителните хора, които имаме вродена съобразителност и концентрирано внимание върху средата, в която се намираме, за да се слеем по-добре. Знаем как да се държим адекватно почти винаги, защото просто ни се налага. Така с малко повечко късмет ни приемат за „нормални“. Но трябва да разбереш, че да си нормален е еквивалентно на това да си автентичен или по-комерсиалното – просто да бъдеш себе си. Защото в момента, в който някой или нещо започне да ограничава свободното ти изразяване, вътре се ражда проблем. Притъпяват се умишлено естествени импулси, а те имат нужда да бъдат изразени. Четейки из форуми и групи за хора с този проблем, се натъквах постоянно на изречения от типа „Не знам как ще ида на работа, ако ми се случи отново. Колегите ми ще помислят, че не съм в ред!“ или пък „Не мога да излизам – ами ако се случи, докато съм навън?“. Тези въпроси са породени от усещането, че ще бъдем съдени и отлъчени от „нормалните“, които няма да ни разберат. Мислим, че те никога не биха се държали неадекватно, и затова се стремим да запазим самообладание на всяка цена. Друго често срещано изказване е: „Не мога, трябва да съм силен/силна заради децата ми!“. Какво мислиш, че взимат децата ти от това да си силен единствено заради тях? Дали не им създаваш впечатлението, че хората винаги се държат на положение и не изпитват страдание или загуба на контрол? Това не би ли ги накарало да се почувстват точно толкова откъснати, изолирани и ненормални в случаите, когато те самите изпитват слабост? Трябва да се освободиш от това мислене, защото то не е нито е в твоя помощ, нито е добър пример. Никой никога не бива да се срамува от това, което му се случва. Точно затова те съветвам нарочно да се унижаваш публично по-често, за да разбереш, че ти не си това, което хората мислят за теб. Ти имаш пълна свобода. Можеш да пееш на глас любимата си песен, докато вървиш по улицата, можеш да танцуваш, да подскачаш, да се разхождаш облечен както пожелаеш, да легнеш и да се въргаляш по тревата в парка, стига всичко това да е нещо, което наистина искаш и усещаш като вътрешна потребност. Нещата, които са автентични за теб самия, никога няма да те направят „ненормален“, точно обратното – ще те направят истински. Истински свободен, за разлика от всички останали, които са свикнали да ходят където им се каже и да правят каквото обществото нареди. Не става въпрос да се превърнеш в тотален бунтар – просто не робувай на чужди разбирания, това стига. Ако нещо не резонира с вътрешното ти Аз, дори и тези редове в тази книга, просто не го прави, защото така само ще си навредиш. И ако приятелската компания или хората, с които живееш, са такива, които биха те съдили за държание, различно от тяхното, то имаш спешна нужда да смениш средата по най-бързия начин и би трябвало да си благодарен на себе си и ��аническите си атаки, че ти казват: „Сега е моментът“.  

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 7: Социализация

Когато паническата атака стане част от ежедневието ти, хората един по един започват да си тръгват от теб – не защото искат, а защото ти вече не можеш да бъдеш около тях. Някои от нас стигат дотам, че спират да ходят на работа, спират да излизат с приятели на разходка, спират всякакви контакти и това води до обостряне на симптомите, защото се „изнежваме“. За чувствителните хора е много важно всеки ден да се поставят в ситуации, с които знаят, че им е трудно да се справят. И това понякога са съвсем нормални за другите неща от сорта на общуване с касиерката в кварталния магазин или записване на час при личния лекар за профилактичен преглед. По правило ние избираме да „минем и без това“, защото не е наложително, а изисква толкова много енергия и ни кара да се притесняваме. Колкото повече се отдалечаваме от обществото обаче, толкова повече се отдалечаваме от себе си. Човекът е социално животно, той зависи пряко от непосредственото, физическо общуване (това очевидно не включва социалните мрежи) и съществуването в среда на себеподобни. Това, че ни се струва, че такива няма (състоянието „никой не ме разбира“), не означава, че това е така. Ако прекалено много се фокусираме върху себе си, своя свят и своите проблеми, ще пропуснем да видим колко много общо имаме с всеки човек, с който се разминаваме по улицата. Всеки има проблеми, всеки иска нещо хубаво за себе си и хората, които обича, всеки обича да се смее, всеки иска да живее нормален живот, всеки иска да се усмихва по-често, отколкото да плаче, всеки иска да бъде зачитан и ценен. Тогава защо слагаме всички тези измислени бариери? Защо ни разделят полът, расата, религиозната принадлежност, общественият статус, финансовото положение? Защо не успяваме да усетим близък всеки човек на базата на това, че се „бори“ със същото нещо, с което се борим и ние – с живота.  Не понасям разделението на Земята. Не го понасям на най-дълбоко ниво – че сме в отделни тела. Че се учим как да сме едно, докато сме разединени по този начин. Единственият човек, който наистина някога ще познаваш, си ти самият и пак не е сигурно, че ще стигнеш дотам, че да знаеш с кого си имаш работа. Живеем в ера и нация, която генерално е по-скоро уплашена и агресирана към „ближния“, отколкото доброжелателна. Народните ни поговорки дори подкрепят това – „Не искам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле“; колко мило и прекрасно! Ако наистина има Източник/Бог, Чието разклонение сме всички ние, и сме тук в отделни тела, за да може Той да Се опознае чрез нас, така ли точно трябваше да го направи? Да осъзнае Себе Си, докато Се самоограничава, самоограбва, самоубива и хули на сто различни езика? Не можеше ли поне всеки човек да има инстинктивен достъп до това да знае, че всички сме едно, преди да ни пуснат директно в този свят, раждайки се с убеждението, че сме напълно сами и цял живот ще бъдем? Малко по-хуманно щеше да е и една идея по-продуктивно мисля. Но не, в най-дълбоките и страшни моменти на битието си седим на пода облени в сълзи с ръце на главата, чудейки се защо ни се случват нещата, които ни се случват. И колкото и да си повтаряме: „Всяко зло за добро“ и „Без страданието няма как да познаем щастието“, мозъкът ни не съумява да излезе от самотния остров, на който се намира, където страданието е само твое и ничие друго. Имам ангели, имам духовни водачи, никога не съм била сама – айде бе! Къде са? Защо веднъж в живота ми не се случи „чудо“ пред очите ми (и пред очите на някой друг по възможност, за да не живея цял живот с идеята, че имам халюцинации и съм за лудницата) и да се свърши с въпросите дали някой ме пази, или не ме пази? Защото в противен случай просто ще се чувствам в пъти по-нелепо да се моля и говоря на въздуха в стаята ми. Както всеки човек си задавам въпроса дали има нещо повече от тялото, нещо повече от този живот, нещо повече от онзи глас в главата ми, с който се будя и с който си лягам. Четем духовни и религиозни книги и си мислим, че знаем отговорите на тези въпроси, а в същото време никой няма личен опит, с който да ги затвърди.  И пак... има ги моментите в деня, които ни подсказват за единното ядро на всеки от нас. Поне докато плачеш за себе си, можеш преспокойно да поплачеш за остатъка от човечеството, защото те също се будят сами със себе си. Въпросът е, че някои от тях са се научили да се чувстват добре в собствената си компания. Но ужас – според повечето хора срещнеш ли такъв човек, той е такъв егоист, някакъв отшелник там, асоциален психопат. Нищо такова! Втръсна ми от човешките стереотипи! Природата е дуалистична, нищо не е константа и аз съм напълно наясно с това. Най-вероятно в тази книга си намерил огромни противоречия и това е съвсем нормално. Всяка дума, всяко твърдение, което излезе от устата ми, мога да контрирам сама, без да има нужда човекът отсреща да го прави. Дори имам по-добра аргументация от неговата, защото съм наясно, че когато казвам нещо, съм права и когато казвам обратното на същото нещо, пак съм права. За един човек ще работи едно, за друг – обратното. Всеки ще се съгласи, че можеш да мразиш и да обичаш даден човек в различни етапи от взаимоотношенията ви, нали така? И ако съберем линията на времето в една точка, ще разберем, че го мразим и обичаме в едно и също време и това е неоспорим факт. Затова, когато не харесваш някого, можеш да се постараеш да го погледнеш откъм това, което е най-ценно в него, вместо да се фокусираш върху негативните му качества. Съвсем успешно можеш да използваш същите конструктивно. Например ако някой умее страхотно да беси котки, да си мислиш как добре би изцеждал доматен сок през тензух. Какво пречи? Освен всичко, разбира се. И докато ти не можеш да спреш желанието си да пуснеш този човек през някой мост, разчленен в чувал, можеш поне да вземеш добрата страна и наистина да го имитираш, докато сам изцеждаш сок. Ама така, с топли чувства и усмивка на лице, „Ех, този Петкан, как ме научи на нещо ценно!“. С цялата тази потресаваща и умопомрачителна ирония, все пак съм съвсем сериозна. Защото ми писна да живея в свят на разделение. По-добре да съм побъркана и тотално неконвенционална, вместо да гледам човека срещу себе си и да мисля колко съм различна от него, колко сме далеч един от друг, колко е по-лош или по-добър от мен, колко по-умен е или по-глупав. Всички определения, които той ще запише по твой адрес в главата си, наред с тези, които ти ще запишеш за него в своята, са излишни, защото нито той, нито ти сте това, което другият вижда. Можеш да видиш човек в различна светлина всеки ден. Каква константност търсиш въобще във Вселена, която диша? Всичко върви нагоре-надолу, наляво-надясно, направо-наобратно и крайностите са тези вдишвания и издишвания. Искаш баланс? Стой по средата, но така само спираш да дишаш. Ако в болницата стоиш в балансната точка повече от няколко секунди, човек записва час на смъртта в тетрадката до теб. Търси го колкото искаш баланса, точно това обуславя движението нагоре и надолу, но никога не си прави илюзии, че ще го намериш, защото това би означавало смърт. Точно по същия начин можеш да определяш Иван, Драган и Петкан (сладкия удушвач на котки) като лоши колкото пъти искаш, но няма да си прав, ако вярваш, че това ще остане така завинаги.

Затова аз избрах да виждам това, което може да се промени в живота, вместо това, от което трябва да бягам, защото е „лошо“. Затова предпочетох да смятам, че съм част от Цялото, въпреки че съм сама в това тяло. Защото в края на деня, ако съм нещастна, имам само един човек на когото трябва да се сърдя, и това е човекът в огледалото, който не разбира дуалността на природата. Или приемаш тъмната страна и започваш да я обичаш, или се обричаш на живот, изпълнен с разочарования, страдание и мигове на пълно отчаяние, които са там единствено заради желанието ти... да не са там.

Затова ключов фактор за оздравяването на човек е социализацията. Когато успееш да се свържеш с хора, които да ти покажат, че всички всъщност сме еднакви, макар и привидно различни, ще започнеш моментално да усещаш вътрешна промяна. Изолацията ще ти се стори абсурден начин за намиране на спокойствие, защото комуникацията е форма на взаимопомощ. А когато ти и човекът отсреща сте едно, ще осъзнаеш как подадената от теб ръка в израз на простичка загриженост към всеки и всичко в живота ти е всъщност протегната ръка към теб самия. С времето сърцето ти ще се изпълва с любов, а където има любов, не вирее страх. 

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 6:“Не” на лекарствата

Не мога да наблегна достатъчно силно на това. Първо, самоинициативното търсене и личното диагностициране са неща, които просто не трябва да правиш по-далеч от степен „май имам паническа атака“. Ровенето из Интернет трябва да спре, след като се увериш, че си изживял точно това – дотам, стига толкова! Защото след това ще продължиш и ще разбереш, че всъщност си болен от рак. Или пък ще решиш, че имаш нужда от бърз начин да се отървеш от паническите си атаки и ще го намериш в лицето на антидепресантите. В днешно време има хапче за всичко все пак, но ако знаеш в какъв отвратителен цикъл ще се вкараш, дори няма да се замислиш да посегнеш към тях. Всеки ден се натъквах на хора, които страдаха в пъти повече от приема на тези „лекарства“, отколкото от самото състояние. И разбирам, че е първичен импулс човек да избере тях като средство за лечение. В лицето на живот с панически атаки изглеждат като бързо решение, но хапчетата не могат да ти помогнат в дългосрочен план. Знаеш това, защото си чувал за хиляди случаи, в които със спирането на лекарството проблемът (от каквото и естество да е) се връща. Няма бързи решения в борбата с болестите, защото ние сами ги създаваме. Изглежда по-трудно да промениш начина си на мислене, в който се корени проблемът, и вместо това избираш мимолетното, но нетрайно притъпяване на симптомите чрез външни средства. Ето защо лекарствата няма как да променят живота ти към добро. Прочитането на тази книга също не би било достатъчно – тя е само първата стъпка от пътя, който трябва да изминеш сам. Просто няма как да е лесно – ти си стигнал дотук, защото си бягал прекалено дълго от задълженията си. Няма как едно хапче магически да оправи месеците или годините, в които не си обръщал внимание на нещо много важно и много, много вредно в живота си. Но ако нямаш време за това и си се разбързал, дори не си прави труда да ходиш на психотерапевт – просто се разрови из форумите и групите за паническо или тревожно разстройство и намери подходящото лекарство. Десетките хипохондрици на драго сърце ще ти споделят с какво се друсат и колко добре ги кара да се чувстват... през някаква част от времето. През минимална част от времето. През останалото хленчат как дозата вече не дава резултати или как месец-два след „излекуването“ и спирането на антидепресанта паническите атаки се връщат, и то с още по-разрушителна сила. Не е лош план, какво? Аз се опитвам да продължа живота ти обаче, не чистото ти съществуване, и се надявам да сме на едно мнение по този въпрос. Както бях споменала по-напред в главата за 3 АМ, едва ли би искал просто да залепиш изолирбанд върху светещата лампичка, която ти показва, че има проблем в двигателя, нали? Хапчетата са точно това и ако ти помагат, то е защото потискат проявлението на проблема – чистата симптоматика, и ти силно вярваш, че наистина си се излекувал. Да приемаш хапчета, които изграждат в тялото ти силна зависимост дори след едва едномесечна употреба, ми се струва като директен начин да си навлечеш още повече проблеми. Наистина трябва да помислиш много внимателно, защото много хора отчитат влошаване на състоянието си след прием на антидепресанти. Това е така поради една проста и елементарна причина – опитваш се да спреш процес, който трябва да се случи. Опитваш се да се „излекуваш“ от нещо, което се опитва да те излекува. Дори с хомеопатията трябва да се внимава, защото всичко така или иначе е в главата ти. Аз бях започнала да пия едни хапченца, които уж укрепват нервната система, в следствие на което се чувствах по-добре още след първата седмица, въпреки че бях наясно, че не може да усещам промяна толкова бързо. И тогава ми светна и разбрах колко е важно какво точно си мислиш – аз мислех, че се лекувам, и вследствие на това се чувствах все по-добре и по-добре. Но в един момент се ядосах, защото наистина осъзнах, че отдавам подобряването на състоянието си на глупавите хапченца, което не беше добра новина. От финансова гледна точка не бях способна да си ги купувам през две седмици, а и съм човек, който мрази какъвто и да е тип рутина. Пиенето на хомеопатичните ми приятелчета включваше и двете. Решението беше най-лесното, което съм взимала някога. Спрях да приемам дневната си доза и онова особено усещане, което предшества паническата атака, се появи отново. Каква изненада! Изчистването на тази малка адикция ми отне около месец. Месец, в който непрекъснато си повтарях, че хапчетата единствено вменяват надежда, без да лекуват същината на проблема. Месец, в който изчетох света на тема плацебо и ноцебо. Най-вече второто – ноцебо е обратната версия на плацебо, както сигурно знаеш или си се досетил. Това с хомеопатията (без да отричам положителните резултати от нея) беше точно описание на двата ефекта: плацебо – докато приемаш хапчетата и се чувстваш прекрасно, и ноцебо – когато ги спреш и започнеш да усещаш засилване на негативните мисли буквално часове след като си пропуснал да си вземеш „дозата“. Така, както го описвам, сякаш говоря за наркотици и излиза, за съжаление, че в крайна сметка не е твърде различно. Просто внимавай в избора си на лечение. Целта е да потушиш страха от страха, а не да си затваряш очите за него. 

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 5: Стъпка по стъпка

Нормално е да има страх и дори да не си стигнал до паническо разстройство, има голяма вероятност да си се ограначил от това и онова с цел да „се спасиш“ от следващи панически атаки. Знам, че аз попаднах в този капан и бях си казала „Не! Получавам ПА, когато гледам сериал в стаята си! Няма да гледам повече нищо! Никога!“ или „Ужас, от замразените плодови млекца е! Няма повече да си ги купувам!“. Със сигурност вие също сте стигали до подобни изключително логични заключения, което само показва колко странни неща избира да помни амигдалата всъщност. Защото когато ПА се появи, тази миничастичка в мозъка запомня всичко в средата в дадения момент и когато се появи отново, тя веднага алармира. И наистина, млекцата биха върнали усещането и биха били предпоставка за ПА, но това не означава, че те са причината за нейното появяване. Те са се превърнали в shortcut на истинската причина, която е със съвсем различно име и от съвсем различно естество. И за да не позволяваш на shortcut-а да променя живота ти, просто реагирай навреме. В крайна сметка всичко е до ниво на осъзнатост. Ако знаеш кое как действа и защо действа така, ти можеш да контролираш ситуацията или другата крайност – да се оставиш на чувството. И в двата случая печелиш, защото просто си наясно и осъзнаваш какво се случва с тялото ти. Така всеки проблем можеш да излекуваш може би не от раз, но стъпка по стъпка да се върнеш към нормата. Трикът е да запишеш ново „филмче“ върху вече записаната „касетка“. Нашият мозък чертае причинно-следствени пътища непрекъснато, независимо дали правим и мислим за нещо осъзнато, или не. Започваме да асоциираме различни състояния с различни усещания, чувства и мисли. Ако да кажем една сутрин си се събудил с мисълта за топли мекици, �� много вероятно всеки следващ път, в който се будиш на същото място, в същите условия до най-малкия детайл – Слънце грее, птички пеят навън, чаршафите миришат на специфичен омекотител, отново да се будиш с мисълта за мекици „по някаква причина“. И докато това работи за хубавите неща, работи и за неприятните. Ако след паническа атака десет дни подред се будиш с мисълта „Мразя живота си такъв“, ти непрекъснато записваш нова информация под графата „Мразя живота си такъв“ чрез мислите и действията си с всеки изминал ден. Така в ден, в който искаш да се събудиш свеж и ведър, не можеш, защото ще си „записал“ вече две поредни седмици в действия и усещания, които попадат в грешната графа. Всичко – от ставането сутрин, оправянето на леглото, закусването, гледането на телевизия, говоренето за проблемите ти с приятели до лягането вечер и мекотата на възглавницата – ще ти връща мисълта „Мразя живота си такъв“, защото толкова пъти си избирал да се оставиш на отчаянието, вместо да разбереш, че отдавна не се чувстваш зле. И тъй като мозъкът ни е съставен от N на брой подобен тип записи, вместо да страдаш от предишните си мисли, ги осъзнай и промени – защото способността ти да презаписваш е безкрайна. Събуждаш се, сетивата ти засичат познатата обстановка, в която вчера си се чувствал зле, и мозъкът ти е готов да върне усещането, но преди да се е случило, направи нещо съвсем различно, изненадай себе си! Пусни си смешно клипче с бебета, котки или кучета, започни да подскачаш и танцуваш на любимата си песен, направи това, което искаш да е новият запис, който да изживяваш следващия път в подобни условия. Този път нека бъде съзнателен избор, вместо да се оставяш на емоциите, и така на следващата сутрин ще те обземе едно странно еуфорично чувство, което привидно е без причина, но ще знаеш, че сам си си го „поръчал“. Много подходяща е терапията с аромати. Бях развила навик да душа клечици канела всеки път, когато се чувствам на върха на силите си и в страхотно настроение. Ако не пропуснеш да го направиш няколко пъти подред, мозъкът ти ще запише следната информация: Мирис на канела = Щастие. Така можеш от време на време да си позволяваш да използваш и обратната техника. Когато се чувстваш особено нещастен, просто взимаш една клечица канела, помирисваш я и тя като с магическа пръчка ти създава топли чувства и емоции заради всички хубави моменти, с които вече асоциираш аромата. При мен страхът от сериали вечер в леглото изчезна, защото успях да презапиша нови усещания и така си възвърнах самочувствието. Първо гледах сериали нарочно, но този път на светната лампа, а след това реших, че ще изгледам дълъг филм. Направих и това, без да получа ПА, и така вярата ми в мен самата растеше. Знам, че може би звучи нелепо и глупаво да изглеждам толкова горда с това, че съм изгледала един филм, но хората, които знаят какво прави паническата атака с най-нормалните ежедневни действия, ще ме разберат напълно. Знаят какво е да искаш да вършиш неща, които винаги си смятал за нормални, и да не можеш. Лека-полека правех крачка след крачка и разширявах свободата си на действие. Спомням си деня, в който една приятелка, която не знаеше за състоянието ми, беше взела билети за мен и още едно момиче за филм от тогавашния филмфест. Бях ужасена. Категорично отказах и същата вечер седях вкъщи, представяйки си как те двете гледат филма заедно в киносалона. Сякаш гледах София от високо, виждах себе си и тях разделени, ненужно разделени. Осъзнах, че страхът пречеше на живота ми. Исках да съм навън, исках да съм с тях, исках да обсъждаме гледаното, да се смеем, да запалим по една цигара и да издишаме облак дим с присвити очи в студения въздух, философствайки. Не защото сме велики критици, камо ли пушачи, а защото подобен тип вечери и филми предизвикват едно такова странно държание а ла черно-бял френски филм. Исках си „филмираните“ вечери пък! Не си го простих, въпреки че ми споделиха, че лентата най-вероятно е нямало да ми допадне. Взех мерки и реших, че с приятеля ми ще отидем на кино заедно и ще гледаме „Крадецът на книги“. Спомням си ясно всеки момент от онази вечер. Спомням си дългата опашка и клаустрофобията, която ме обзе от многото хора. Как влязохме в салона, намерихме местата си, седнахме и зачакахме. Спомням си как с угасянето на светлините пулсът ми се учести. Спомням си погледа на приятеля ми и готовността му да тръгнем веднага в случай че нещо се случи. И въпреки че се чувствах на прага на силите си, наум си повтарях нещо от сорта на „Няма да провалиш и тази вечер, Ванеса. Всичко е наред. Просто гледай екрана. Игнорирай тялото си и гледай екрана. Следи историята. Влез в нея и забрави за реалността, защото в момента тя самата е пълна с фалш. Илюзия за страх и напрегнатост. Гледай внимателно и дишай дълбоко“. И както се бях стегнала, така се отпуснах и успях да се насладя на целия филм. Не отмествах поглед от екрана и заживях вътре в историята заедно с главната героиня. Беше страхотен, но най-важното беше, че успях да го изгледам. Цели два часа! Това дори преди паническите атаки беше сериозно изпитание за търпението ми. Излязох от салона като преродена, по-силна от всякога. Самочувствието ми скочи до небето, с което страхът се изпари на мига.  Това беше техниката, която използвах за всичко, от което се страхувах силно. Просто крачица в тази посока, след това втора, някоя по-малка, някоя по-голяма – няма значение, защото накрая стигаш целта. Успяваш да аранжираш усещанията си и развиваш емоционална интелигентност, която не е нищо повече от осъзнаване на причините за това как се чувстваш. Млекцата та млекцата! Да се чувствам зле от плодово млекце беше част от живота ми не повече от една седмица, защото нямах намерение да се задържа повече. Нямах проблем с него, имах проблем с мислите, които се вливаха в съзнанието ми при вкусване на тази храна. Нямаше как да остане така – исках си предишната свобода. Зашлевяваш си един шамар и спираш да чувстваш първобитно! Няма „Уф, гадно ми е!“ без последващо „Откъде идва това усещане? Кога за последно се чувства така? Какви бяха условията тогава? Наистина ли има смисъл да мрънкаш сега, или просто прихващаш стар модел? Ако да, кое пък му е лошото на това да ти е гадно?“ и т.н. И така, докато си отговориш на купищата въпроси, усещането отдавна се е изпарило. Хващаш юздите на собствения си живот и повярвай ми, няма по-хубаво чувство! До това усещане не се стига с излежаване на дивана, докато всичко ти идва наготово. Това усещане идва след катарзис и не може да се сравни с нищо друго. Затова болката и проблемите са ценни. Учат те да бъдеш по-щастлив, отколкото някога си могъл да бъдеш. 

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 4: План за оцеляване

Първото нещо, което направих, беше да си съставя нещо като „график“, който да изпълнявам по време на такъв пристъп. Да структурираш емоциите, страха и хаоса в главата си по време на ПА е просто непосилно – затова нямах друг избор, освен да го направя. Още след първата ми силна паническа атака взех едно от платната, които си бях купила, и написах на него няколко правила с акрилни бои. Творчеството е велик отдушник. Отделих много време и внимание, за да го направя цветно, светло и свежо. Написах няколко правила, които да си спомням задължително и винаги да имам пред очите си. Два-три дни след като нарисувах платното, го махнах и скрих от погледа си. Но как? Защо? Защото такива неща са лоша идея, макар на теория да изглеждат като прекрасна идея. На практика единственото нещо, което правят, е да те връщат в онова състояние. Отиваш до кухнята да си вземеш хапване, връщаш се и на влизане в стаята – хоп, посреща те тази прекрасна картина сякаш с думите „Я виж тук тези големи цветни букви! За паническата ти атака бе, как не помниш! Не се ли сещаш? Онова ужасното, от което супер много те е страх. Да, същото! Ще можеш да се справиш ми е мисълта, сега хапвай спокойно“. Което е последното нещо, което ще успееш да направиш, след като идеята за ПА отново те е обзела и страхът е плъзнал през цялото ти тяло. Решение: платното на боклука! Е, не, разбира се, много труд влезе в него.. Просто го скрих тактично, за да не ми пречи на възстановителния процес. И все пак – нещата, които бяха написани, важат с пълна сила и е хубаво да ги помниш, без задължително да ги гледаш непрекъснато. Нека минем през тях и през още няколко, за да подсигурим успешното си не преодоляване, но изтърпяване (защото си е точно това) на следващата евентуална паническа атака. Успокой се. Дишай дълбоко, бавно и цялостно. И не забравяй – всичко ще отмине. Това наистина е основната и най-важна стъпка. Звучи като нещо нормално. Помним го още от деца, защото когато пътувахме на екскурзии и на някого му ставаше лошо, учителката винаги сядаше до него и му казваше да диша дълбоко. Мисля, че дори не усещаме колко ценен способ за справяне със стреса имаме в лицето на едничкото простичко дишане, което дори не отчитаме, че правим – то е даденост и като такава се третира с пренебрежение. Но е факт, че много духовни учители залагат на практики, свързани с осъзнато дишане, и това не е случайно – можем да контролираме, дори да лекуваме тялото си по този начин. Много е важно също да знаеш, че това, което ти се случва, не е нещо, което да застрашава живота ти. Така успяваш да се дистанцираш от усещането за опасност и да го трансформираш в състояние на пълна осъзнатост за случващото се. Не спирай, а трансформирай негативното мислене. По време на паническа атака е неизбежно да си мислиш за куп неща, от които един омнипотентен страх излиза над всички останали и започва да те мачка здраво. Най-често е свързан с рана от детството, която може дори да не осъзнаваш. Винаги имаш избор обаче и винаги можеш да се сетиш как преди пет минути всичко е било наред и как нищо на практика не се е променило оттогава, че да имаш причина да се държиш и чувстваш толкова различно сега. Просто не се оставяй на страховете си, знай, че са ирационални и напълно безпочвени. Колкото и истински да ти се струват, разбери, че самото действие – страхуването, не би допринесло за подобряване на ситуацията, напротив – ще те подчини и ще влоши състоянието ти драстично, без да има реална причина за това. Просто се хвани, че започваш излишно да задълбаваш в проблеми, които дори не са съществували допреди три минути, и спри целия този процес – в един момент ще видиш, че успяваш да мислиш по-трезво и си превключил от отричане на състоянието към анализиране на състоянието. Реално наистина нищо лошо не може да ти се случи и нищо няма да бъде толкова пагубно, че да те рани до края на живота ти. Един основен принцип във Вселената е, че всичко е в движение, всичко е вибрация, а тази вибрация има амплитуда. Високи, ниски точки, нетрайност и вечна продължителност, тоест всичко винаги ще се изменя. Ти, обстоятелствата и настройката ти. Няма вечно щастие, но няма и вечно нещастие и болка, което си е доста успокояваща мисъл. Остави паническата атака да мине през теб, без да и се противпоставяш. Използвай готови фрази, които да ти помогнат да се справиш. „Ако се успокоя, тя ще премине до три минути.“ „Това е просто адреналин, скоро ще се изчерпи.“ „Справял съм се с това преди, значи мога и сега.“ Странно е, но работи. Понякога сякаш нямаш достъп до разумната част от себе си и страхът е толкова силен, че просто се оставяш да те завладее, хранейки го с всичките си фобии и кошмарни сценарии за бъдещето. В такъв момент просто „вземи малко акъл назаем“, като запаметиш някакъв цитат или мото, които ще ти помогнат за дадения случай, и си ги повтаряй на глас или наум, в зависимост от обстоятелствата. Просто не губи разсъдъка си. Премисли го и ще осъзнаеш, че страховете ти са неоправдани. „Радвам се, че си тук. Искам да дадеш всичко от себе си и да се влошиш максимално!“ Знам, че звучи абсолютно налудничаво, но ако го кажеш и наистина го вярваш, ще подейства мигновено. Това действие на пускане на контрола, парадоксално или не, ти дава пълен контрол. Вече няма и следа от отричане или бягане от случващото се, защото ти вече искаш да се случи и искаш да бъде по-лошо от всякога. Самата вяра и протягането на ръка към паническата атака блокира процеса в мозъка ти, който е стартирал цялата реакция. Стартирането ѝ е базирано на страх, тоест приемането ще блокира страха веднага, а оттам и физическите му проявления.

Ако да обичаш паническата си атака обаче е прекалено голям залък, може да ти помогне и почти еквивалентното „Прави каквото искаш с мен, писна ми вече! Убий ме този път и да се свършва!“.

Защото другият успешен метод е гневът. Да, прочете правилно – да се ядосаш. Едва ли ще намериш някой друг, който да ти каже да замениш една негативна емоция с друга, но знам защо го казвам. Представи си как всяка емоция от спектъра на човешките чувства е част от верига и има свой цвят и вибрация. Най-долу в черно стои отчаянието. Чувствата, които са на дъното на тази верига, са все такива, каквито човек изпитва по време на паническа атака: депресия, безнадеждност и безсилие – липса на всякакво желание за живот. Както сигурно си разбрал досега, паническата атака е restart бутон – започваш отначало, за да съградиш нещо ново, с което този път да бъдеш доволен. Едно ниво нагоре от усещането за безсилие и липса на смисъл е тревожността и чувството, че никой не те обича; тук цветът е кафяв и показва негодувание за разлика от идеята за апатия в долното ниво. Третото ниво е с червен цвят – тук се намират гневът, омразата и желанието за отмъщение. Звучи трудно за вярване, но тези чувства са с по-висока вибрация от изброените в първите две нива. Трето и четвърто ниво са нива на сила, макар усещанията в тях да звучат „лошо“ – фрустрация, нетърпеливост, ярост, дразнение, песимизъм. Но колкото и да е странно, от личен опит мога да гарантирам, че да ти писне е много по-добре от това да паднеш на колене и да се оставиш черната дупка на паническата атака да те погълне – така признаваш, че си слаб и животът ти нищо не струва; в другия случай с�� „над нещата“ и сякаш казваш: „Покажи ми на какво си способна, за да видиш, че въобще не ми дреме какво ще направиш с мен“. Разбира се, да протегнеш ръце към състоянието с усмивка е най-добрият вариант, но ако не можеш да се пречупиш и да го заобичаш, поне можеш да му показваш среден пръст профилактично. Ако пък го правиш, безстрастно си се качил до нивото на неутралитет, което бележи средата на скалата и е на крачка от позитивните усещания. Тези стъпки са наистина важни според мен и смятам, че изпълняването на поне една от тях би подействало благоприятно и би променило драстично състоянието ти. Най-основното обаче е какво си решил да предприемеш за идните месеци като практики, които хем да те лекуват, хем да действат превантивно. Методите, с които се захванах аз, бяха в резултат на доста обстойно търсене и естествено – личен опит.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!