nikola-writes

[nikola-writes]

А сега??

Синева

как го правиш… един поглед, мъничка усмивка… и всичко е наред. как го правиш? защо ме вдъхновяваш и продължаваш, без да знаеш как, защо, какво… и топлите очи, тази синева, поглеждат ме… всичко е наред вече всичко е наред 3.3.16 Н. Пейков

[nikola-writes]

Обичаш да ме имаш

прибирай се когато

и с когото искаш даже;

но моля те, ръчни ме,

събуди ме и кажи ми,

че вкъщи

всичко е наред;

да съм спокоен

и да те обичам

другото

после ще го мислим:

чуждата целувка

по бялото вратле,

зачервените ти бузи

от чуждата брада;

червените цветя

(макове ли бяха??);

и какъв е този странен

мирис на кафе??

прибери се и легни до мен;

обгърни ме и шепни ми:

едва дочаквам сутринта

[nikola-writes]

сутрешни парфюми

далечни гласове

топлите ти пръсти

на моето лице

увяхнали дървета

тъмното небе

широката усмивка

очите на дете

октомври 2019

[nikola-writes]

Кошмар

моля ти се, обясни ми защо живеем във кошмар където всичко е възможно: смърт на чучулига, тъжен мак, болни мънички деца където всеки ден човекът срещу бога протестира и захранва блудни мисли и дела където всеки себе си обича и гърба си към света обръща но когато с мъка осъзнае че човек на дявола се врича ще дочуе в пъкления мрак: “късно е, човече” моля ти се, обясни ми, тук, сега: защо е толкова ужасен и как да се събудим от съня?? моля ти се, помогни ми, моя болка от света 26.09.2019

[nikola-writes]

някоя вечер

в онзи късен час

на нашето място

при звездите без света

където започва и свършва денят

предложи ми вечер

аз вече съм там

[съвсем, съвсем в края на септември]

[nikola-writes]

есента е тук

а с нея и ти,

споменът горещ

а навън вали,

вали,

вали

09.2019

[nikola-writes]

не ми сваляй звезди

не обещавай светове

недей ме съблазнява

о недей бъди такава

нека разрушим света

и съм твой

досами неговия край

септември, 2019

[nikola-writes]

обади ми се спонтанно

нека се срещнем

на старото ни място

тайно от света

[nikola-writes]

Сърце, дете на хоризонта

Унесени от тихка вопъл и стенание листата шепнат своето прошение и сякаш без думичка съзнание, загубили света сред мрачното видение, като скритата милувка на нощта гледат и омайват божието творение: скърцат остарели керемидите и като целунати от огъня в пещта стоят и шепнат си звездиците, забравили човека и света. Под тях безмълвен камъкът къркори, блика във червено и тупти и някой нему в тъмното дърдори, а той пръска се от мъка и крещи: простѝ! простѝ! простѝ...

04.2019

[nikola-writes]

Последен път

Ако можех да открадна един момент щеше да е с теб някой слънчев ден в изминали години да се върна и да те погледна да те усетя за момент спряла във времето пред мен един последен път да чуя твоя смях и очите - ангелско-небесни, о, господи, прости ми ако можех да съм твой щях

04.2019

[nikola-writes]

на нея

замълчи не казвай колко е красива не казвай нищо стисни със зъби напуканите устни накарай ги да замълчат тя не е толкова красива тя е просто малко мрак тя е тъжно цвете тя е тъжен мак тя не е красива любимото ти чувство това е тя звънкият й глас тихите й стъпки смехът й от сърцето те вече са красиви и нежната усмивка светлата й кожа малката луничка несресаната й коса те също са красиви замълчи не казвай нищо довери на тишината вечната любов ■ в една събота на 2016 юли Н. Пейков

[nikola-writes]

казах им казах им за теб казах на звездите за твоите очи (и те се възхитиха) и ме питаха за теб къде ли си отишла коя си ти сега казах че си там в едно утро на Беглика казах им за всичко (и те ме укориха) с шепа мънички цветя връщам се назад достатъчно - кажи ми, достатъчно, прости ми

4.2019

[nikola-writes]

- Дядо, дядо... ще изпитам ли страх? - О, да! Определено. И това е най-хубавото на смъртта. 

3.2019

[nikola-writes]

усмихвам ѝ се по западно учтиво, а стюардесата неловко се намръщва и тихичко прошепва “добре дошли”

02.2019

[nikola-writes]

смехът ми това си ти

[nikola-writes]

в хаоса намирам себе си вълните ме успокояват привидно вярвам в божества в мрака откривам моя свят цветът на небето си ти бога ми това аз ли съм въобще

март 2019

[nikola-writes]

Ден пети. Изгубен свят

Здравейте, мили хора, малки и големи, пъстри и цветни, тъмни и студени! Съграждани, -отечественици! Изгубих си цвета. На ръст е неголям. С мъничка луничка. Смехът ѝ е един. Ако някой го намери, моля те върни се. Станахме на два-                                шейсет. Вече сме големи. Казаха за признаците на бо- -света.                                          -лестта Откакто ти си тръгна, всичко е бяло. Бяла светлина. Бели пре-                               -красно е.      -стилки. Казват, че съм -не-добре- Усещам го така.                 -но-добре съм. Казват, че минава- ден след ден.                      -но нищо не минава. Моля ня-               ни-                  кого??? Скоро ще за-                       -гина.                       -вали.                                  -снежнобяла тишина.                                  -огнена фурия. И думите из-                      -че                           -зва                                       -т             ?                               Биде тишина. (и неведомите пътища загиват) Ни-           -къ-                           -де Последен разум дъх. Цветът ми е изчезнал. Година след година. Беше в твоите очи.                       Небесна песен спуска се безцветна. Напускам малката земя. Простете, мили хора. Загубих си света. 22.12.2018