#Научна фантастика

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Словесният океан от планетата Станислав Лем

Станѝслав Херман Лем (Stanisław Herman Lem) е полски учен теоретик, мислител, философ – в областта на футурологията, евристиката и социологията, оригинален публицист, литературен критик, глъбинен есеист, остроумен сатирик, ала най-вече – могъщ писател-фантаст, един от най-превежданите и най-четените в целия свят. Написа за „въпреки.com“ Петър Кърджилов, доктор по изкуствознание, филмов изследовател на киното, журналист и писател.

Роден е на 12 септември 1921 в град Лвов – тогава в Полша, днес в Украйна. Като син на лекар започва да учи медицина, но развоят на Втората световна война, избухнала през 1939, прекъсва следването му. По време на нацистката окупация младият Станислав участва в Съпротивата. След въоръжения конфликт Лвов се озовава в Съветския съюз, откъдето през 1946 семейство Лем бива репатрирано в Полша, установявайки се в Краков. Така Станислав Лем се лишава от възможността днес да бъде квалифициран като руски, украински или съветски писател, става поляк, макар да си остава галицийски евреин. Той продължава следването си по медицина, но вече в Ягелонския университет, където завършва семестриално през 1948. Още като студент Лем започва да пише – стихове и разкази, които публикува в печата. Тези свои литературни занимания той не прекъсва, дори след като започва работа като младши асистент в университета.

Ранни произведения

Първият роман на Станислав Лем, озаглавен „Човекът от Марс”, излиза през 1946 като подлистник в няколко книжки на сп. „Новият свят на приключенията”. От 1948 той работи над романа „Болница „Преображение”, спиран многократно от комунистическата цензура, въпреки многократните преработки на текста, направени от автора. Действието се развива в окупирана Полша през Втората световна война и разказва историята на млад лекар, работещ в психиатрична клиника. В крайна сметка творбата бива публикувана седем години по-късно – през 1955.

Ранните произведения на Станислав Лем

Междувременно (през 1951) се появява първата му самостоятелна книга „Астронавти”, последвана от „Облакът на Магелан” (1955) – два научнофантастични (НФ) романа, посредством които Лем прави опит да надникне в „светлото комунистическо” бъдеще. Написани съгласно неписаните канони на „социалистическия реализъм”, ранните произведения на Станислав Лем свидетелстват за неговите идеологически увлечения.

Много скоро, сблъсквайки се с истинския социалистически реализъм, той се отърсва от своята политическа наивност, започва да се срамува от дотогавашното си творчество и дори не позволява то да бъде преиздавано. От друга страна, именно неочакваният читателски интерес към някои от романите му – като „Астронавти” например, го насърчава да продължи работата си в жанра.

Из спомените на Ийон Тихи

В края на 1953 Станислав Лем начева своя цикъл, проследяващ приключенията на знаменития астронавт, звездопроходец и изследовател Ийон Тихи, известен като „космическия барон Мюнхаузен”, с публикуването в седмичника „Литературен живот” на първия разказ за чудака – „Галактически истории. Пътешествие двадесет и трето”. В него Ийон Тихи попада на малка планета, толкова малка, че нейните обитатели, бжутите, са принудени преди сън да се разпрашават на атоми. Така в този неактивен за тях период те заемат много малко място, а след като се събудят, биват наново синтезирани – всеки според индивидуалната му „автограма”. Хумористичната сага продължава със сборника „Звездни дневници” (1957), който с всяко свое преиздаване става все по-обемен, защото Лем непрекъснато добавя в него нови сатирично-гротескови истории и глави; преминава през сериите, озаглавени „Из „Спомените на Ийон Тихи”; през романите „Конгрес по футурология” (1971) – безспорен шедьовър на маестрото, „Оглед на място” (1982) – продължаващ историята на „Четиринадесетото пътешествие”, и „Мир на Земята” (1985). За да приключи през 1996 в немскоезичната версия на американското сп. „Плейбой” с отпечатването на финалния разказ – „Последното пътешествие на Ийон Тихи”. Оказва се, че странстванията на невероятния герой Ийон Тихи са като „отворена книга”, която може да бъде дописвана до безкрайност, както безкраен е Космосът и както безкрайни могат да бъдат приключенията на въображението. „Отрицавайки каноните на фантастиката – пише писателят Агоп Мелконян в предговора към „Звездни дневници” (издадени на български език през 1976 под № 57 в поредицата „Библиотека „Галактика” на варненското издателство „Георги Бакалов”), – Лем я тласна напред. Той открито иронизира, разкъсва и трансформира; той умишлено търси парадокса, за да може подир това бързо да го превърне в абсурд; той буквално играе пред очите ни с финеса и сръчността на илюзионист, превръщайки шапките в зайци, а зайците в дим”.

Подвизите на пилота Пиркс

В не по-тесни времеви рамки се вмества и сътворяването на историите за пилота Пиркс – поредният цикъл от хумористични НФ разкази и новели на Станислав Лем. Първите от тях – „Тест”, „Патрул” и „Албатрос” – се появяват още през 1959, когато биват включени в сборника „Нашествието от Алдебаран”. Впоследствие кариерата на непохватния кадет продължава в самостоятелна книга – „Разкази за пилота Пиркс” (1968), чието второ и разширено издание излиза през 1973. Тези новели привличат вниманието на литературоведа Огнян Сапарев, който ги превежда на български (от полски) и предлага на издателство „Народна младеж”, което пък ги отпечатва и през 1974, и през 1981 в сборник, редактиран от Стоянка Полонова и озаглавен „Приключенията на звездния навигатор Пиркс”. Цикълът приключва чак през 1986 – с отпечатването на „Фиаско”, последния Лемов роман, косвено свързан с разказите посредством общия персонаж, пилота Пиркс (публикуван у нас през 1991 под № 106 в „Библиотека „Галактика”).

Някои от книгите, чийто главен герой е звездния навигатор Пиркс

Пътят към звездите

След като бял свят виждат неговите „Диалози” (1957) – томче с философски есета, детективско-философският роман „Следствие” (1959) и споменатият сборник „Нашествието от Алдебаран” (1959), започва изключително плодотворен за писателя десетгодишен период, през който излизат от печат неговите НФ романи и новели „Едем” (1959), „Завръщане от звездите” (1961), „Ръкопис /Дневник/, намерен във вана” (1961) и „Непобедимият” (1964), които му донасят признание и световна известност. Декадата завършва с „Гласът на Бога” (1968) – охарактеризиран по-скоро като „философски трактат”, отколкото като „екшън роман”, чиито главни герои са група учени, които след като улавят мистериозен космически сигнал, се опитват не само да го декодират, но и да отговорят на неизвестния му подател…

На планетата Соларис

В това съзвездие от брилянтни произведения със своя особен блясък се откроява „Соларис” (1961). Станислав Лем написва романа през юни 1961 в планинския курорт Закопане, лекувайки се там, отседнал в Дома на Съюза на полските писатели. По-голямата част от текста бива „излята” на един дъх, в рамките на няколко дни. Трудности Лем среща единствено на финала, но и те скоро са преодолени. През есента книгата бива отпечатана от издателството на Министерството на народната отбрана. Соларис е наименованието на екзопланета (намираща се извън Слънчевата система), чиято повърхност, с изключение на няколко острова, е изцяло покрита от органичен океан, който се оказва не само жив организъм, но и мислещо същество. Вече повече от век човечеството изучава неговата загадъчна природа, възниква дори специална наука, наречена „соларистика”. Към планетата се отправят няколко експедиции, които установяват, че океанът притежава способността да прониква в людското подсъзнание, да извлича оттам спомените за най-съкровените преживявания на индивида и да ги материализира под формата на човешки същества, наречени от учените „творения F” (фантоми) или просто „гости”. С този феномен се сблъсква лично главният герой на романа, психологът Крис Келвин, когато бива изпратен от Земята на космическата станция, кръжаща в орбита около Соларис. Скоро той осъзнава, че „гостите” са резултат от двустранния контакт, установен между разумния океан и хората, доказателство за успешно осъществената близка среща от пети вид, към която човечеството дълго и упорито се е стремяло, но чиито последиците не е смогнало да предвиди.

Тъкмо този сюжет, вряща смес от философски разсъждения, научни хипотези и сложно изградени емоционални отношения, обуславя успеха на книгата.

Различни издания на романа „Соларис”

Нейната поява провокира литературната критика, която преосмисля отношението си към научната фантастика, смятана дотогава за второстепенен жанр. Преведен на над 30 езика, романът „Соларис” донася световна известност на автора си и го нарежда сред класиците на жанра. При редактирането на „Соларис” по време на подготовката му за печат като книжно тяло в бившия Съветски съюз през 1963, местната цензура проявява пословичната си бдителност и отстранява (изрязва, окастря) част от оригиналния текст, сторил й се „твърде теософски”. Всъщност премахнати са две печатни страници от последната глава, в които Крис Келвин и един от изследователите, работещи на космическата станция, обсъждат възможността Соларис да се окаже само зачатие на космически разум, гигантски ембрион, който след време би могъл да се развие и прерасне в онова, което хората наричат Бог, Творец, демиург, създател, архитект, майстор на Вселената. В България романът се появява за пръв път през 1965 благодарение на издателство „Народна култура” и преводачката Андреана Радева. За съжаление, последвалите други негови родни публикации от епохата на „развития социализъм” също биват подлагани на операции от цензурата, тъй че пълният текст на „Соларис” дълго време остана непознат за читателите у нас. Наскоро, по случай 100-годишнината от рождението на Станислав Лем, издателство „Колибри” предложи на българския фендъм нов пълен превод на романа.

Приказки на роботи, предназначени за хора

С публикуването през 1964 на книгата „Приказки на роботите” Станислав Лем подхваща друг свой гигантски цикъл, посветен този път на изкуствените човеци (андроидите), към който литературоведите приобщават и „Кибериада” (1965) – поради сюжетното и стилистическото сходство между двата сборника с невероятни истории, пренасящи читателя във фантастична псевдо-средновековна вселена, обитавана не от хора, а от роботи. Различни авторитети характеризират разказите ту като научнофантастични, ту като хумористични, ту като сатирични, докато за самия Лем те са „философски притчи”. Защото дори в царството на смеха и абсурда писателят, неможейки да избяга от самия себе си, демонстрира своята всестранна подготовка и огромна научна ерудиция. Затова и неслучайно критиката често отбелязва „двупластовостта” на разказите – на пръв поглед те са леко и увлекателно четиво, достъпно дори за детската аудитория, в което обаче се таи дълбок философски подтекст, предлагащ изобилна информация за размишления относно бъдещето на технологиите и морала на нашата цивилизация. „Кибериада” е творбата, която (редом със „Соларис”) най-много допринася за популяризирането (особено в англоезичния свят) на Станислав-Лемовото творчество. Разбира се, след като тя бива преведена на 18 европейски езика, сред които е и българският (тази работа свършва през 1969 писателят Васил Кинов). Международният успех на Лемовите книги има и своите количествени измерения – над 30 милиона екземпляра от тях са продадени, след като биват отпечатани в огромни тиражи на 41 езика.

Книгите на Станислав Лем са преведени на 41 езика

Името на поляка нашумява – през 1976 американският автор Теодор Стърджън го обявява за най-четения писател фантаст в света.

Абсолютната пустота на социализма

През 1970-те Станислав Лем очевидно бяга от досадилата му до смърт тоталитарна действителност. Ескапизмът (ескейпизмът), белязал и социалното поведение, и творчеството на мнозина интелектуалци през 1960-те (а даже и поп-музиката на десетилетието), при Лем не е просто бягство от реалността, а бягство от онова, което е правил като „хомо луденс” (играещ човек), като творец и писател, като разказвач на увлекателни истории. Защото той е преди всичко „хомо сапиенс” („разумен човек”) – преподавател по философия и евристика, който не се задоволява само с играта и с умението си да забавлява, защото неговата игра е играта на разума, а и забавите му са по-различни. Ето защо Станислав Лем „бяга” – с поредица от „рецензии” за и „предисловия” към измислени от него книги (апокрифи) на несъществуващи автори, подредени през 1971 в сборник, който не е издаван на български език и поради това заглавието му се превежда ту като „Идеалният вакуум” (най-често), ту като „Абсолютната пустота”, ту като „Перфектният вакуум”. Тези „литературни мистификации” писателят продължава с есетата в „Имагинерна величина” (1973). Лем бяга още с романите си „Конгрес по футурология” и „Сенна хрема” (1975) – остросюжетно четиво, което бива жанрово квалифицирано и като научна фантастика, и като детективско криминале, и като философски трактат.

Summa Technologiae

Всъщност Станислав Лем цял живот е бил учен и си остава такъв до края на живота. Но учен бамбашка – не лаконичен сухар или абстрактен схоластик, а широко скроен и притежаващ дарбата сладкодумно да популяризира науката. Още през 1964 излиза книгата му „Summa Technologiae”, чието заглавие би могло да се преведе като „Трактат по технология”, като се знае, че то е препратка към титула „Summa Theologiae” на Свети Тома Аквински, един от най-ярките философи и богослови на католическата църква. Невероятен е фактът, че това научно съчинение, посредством което Станислав Лем споделя размишленията си относно развитието на земната цивилизация и възможните перспективи пред нея, се превръща в бестселър. Писателят представя също и някои свои теоретични разработки върху теми като космическата експанзия, генното инженерство и електрониката, повдига дори проблема за виртуалната реалност и нейната неотличимост от действителността, не скривайки страховете си, възникващи във връзка с тези нови територии на човешкото познание.

„Философия на случайността” пък е есе, публикувано за първи път през 1968 като книга от над 600 страници, в което задълбоченият мислител анализира (най-общо казано) влиянието на литературата върху съвременната култура, разглеждайки обаче темата от гледна точка на науки като математиката, физиката, биологията, логиката, кибернетиката, теориите на игрите и вероятностите…„Фантастика и футурология” (1970) e монография, с която Лем интерпретира собствените си съчинения, прави обзор на световната фантастика и се опитва да изкове своя, „Лемова” теория на жанра. Към теоретичните и философски съчинения на Станислав Лем се отнасят също споменатите вече „Диалози” и автобиографичният роман „Високият замък” (1966), чието заглавие е заимствано от наименованието на хълм, възвисяващ се в центъра на Лвов, където преминава авторовото детство. Тъкмо него Лем подробно възкресява в книгата, опитвайки се същевременно да осмисли теми като значението на паметта за развитието на личността, да анализира както смисъла на историческите процеси, така и феномена, наречен художествено творчество.

„Голем XIV” (1981) е сборник от есета, поднесени под формата на научна фантастика и по-точно като лекции за Голем XIV – усъвършенствана цифрова машина (суперкомпютър по днешному), създадена през XXI век, с помощта на която е разработен изкуствен интелект, чието равнище далеч надхвърля това на хората.

Надеждата „Солидарност”

През 1980 Станислав Лем е предложен за Нобеловата награда за литература, която в крайна сметка бива присъден на неговия сънародник Чеслав Милош. След въвеждането на военно положение в Полша през 1982, Лем напуска страната и до 1988 живее зад граница.

Станислав Лем

В този период излизат последните му НФ произведения – „Мир на Земята” (1985) и „Фиаско” (1986). Краковското „Wydawnictwa Literackiego” („Литературно издателство”) публикува други две негови книги – „Провокация” (1984) и „Библиотека на XXI век” (1986) – своеобразни продължения на започнатото с „Идеалният вакуум”. През 1990-те Станислав Лем пише съчинения в областта на философията, социологията и футурологията. Част от тези есета биват включени в сборника „Мегабитовата бомба” (1999).

Станислав Лем си отива от белия свят на 27 март 2006 в Краков. Наскоро във връзка със 100-годишнината от неговото рождение Сеймът на Република Полша обяви 2021 за Година на Лем. Така споменът за писателя остава, както завинаги остава и творчеството му, част от което бива представено на български език благодарение най-вече на преводачката Лина Василева, която тъкмо за тази своя дългогодишна просветителска дейност бе отличена през 1994 с наградата „Гравитон”, учредена и дълги години връчвана от писателя Любен Дилов, смятана за най-престижната у нас в жанра.

В началото бе Телевизията

През 1955 Станислав Лем написва радиопиесата „Съществувате ли вие, мистър Джонс?”, която полският режисьор Збигнев Кузмински превръща в едноименен телевизионен театрален спектакъл, чиято премиера е на 29 май 1957. Към същия жанр принадлежат още заглавията „Краят на света в осем” (1958) на Марек Новаковски, „Верният робот” (1961) на Януш Майевски и „Приключенията на професор Тарантога” (1962) на Йозеф Слотвински. Освен споменатите спектакли Полската телевизия (Telewizja Polska) произвежда до края на 1960-те още три чернобели игрални филма. През 1964 кинорежисьорите Марек Новицки и Йежи Ставицки заснемат 18-минутния „Приятел”, адаптирайки едноименния разказ от сборника „Нашествието от Алдебаран”. През лятото на 1965 същият режисьорски тандем осъществява 22-минутния „Професор Зазул”, заемайки и фабулата, и титула от един от разказите в цикъла „Из „Спомените на Ийон Тихи”.

Богумил Кобиела (вдясно) в „Миш-маш” (1968) на Анджей Вайда

Върхът на телевизионната Лемиада достига Анджей Вайда с „Миш-маш” (1968), екранизирайки сценария, в който Станислав Лем превръща пиесата „Съществувате ли вие, мистър Джонс?”.

/Следва дълъг път на произведенията на Станислав Лем като филми в различни страни, както и пресъздадени като телевизионни сериали. В текста на Петър Кърджилов всичко това е разказано подробно, пунктуално. Да не забравяме, че той е изключителен специалист в работа с филмовите архиви и не само. Но тази многобройна филмография така великолепно синтезирана и обобщена от автора ще ви разкажем в следваща публикация на автора. Публикуваме само за някои от емблематичните екранизации. А в друга публикация във „въпреки.com” Петър Кърджилов се съсредоточава върху „Соларис. Но все пак нека предварително да въведем читателите ни.- б.р./

„Соларис”

Романът „Соларис” излиза в Полша през 1961, още на следващата година е преведен на руски и публикуван в Съветски съюз (в съкратен вариант от сп. „Наука и техника”, № 4–8), а през 1968 главната редакция „Литературно-драматични програми” при ЦСТ го превръща в двусериен телевизионен спектакъл, режисиран от Лидия Ишимбаева и Борис Ниренбург, които привличат популярния актьор Василий Лановой за изпълнител на главната роля на Крис Келвин. По това време се ражда и интересът на кинорежисьора Андрей Тарковски (1932–1986) към романа на Станислав Лем, чиято екранизация руснакът подхваща през 1971. Поради значимостта на филма „Соларис” (1972) във „въпреки.com“ сме му посветили специална статия, озаглавена „Соларис” на Тарковски – повече Достоевски (психологизъм), отколкото Лем (научна фантастика)”. А за забележителния Андрей Тарковски във Въпреки може да прочетете тук.

Тридесет години след премиерата на руския „Соларис” се появява американският му съименник, чийто сценарист, оператор и режисьор е Стивън Содърбърг, прочул се до този момент с направата на „Секс, лъжи и видео” (1990) – донесъл му „Златна палма” от кинофестивала в Кан и номинация за „Оскар” за най-добър оригинален сценарий; биографичния „Ерин Брокович” (2000) – предложен за „Оскар” в пет категории, от които една се оказва победна за Джулия Робъртс; „Трафик” (2000), проследяващ пътя на хероина и анализиращ сложния процес на нелегалното производство и разпространение на наркотика по света – донесъл 4 „Оскар”-а (единия от които е за Содърбърг като най-добър режисьор), но останал си само с номинацията в категорията „най-добър филм”. Продуценти на „Соларис” (2002) са Джеймс Камерън („Терминатор”, „Титаник”, „Аватар”) и Джон Ландау. Ролята на психолога Крис Келвин е поверена на големия Джордж Клуни, а в образа на неговата „гостенка” Рея се превъплъщава Наташа Макилхоун. Бюджетът от 47 млн. долара позволява на Стивън Содърбърг да „пипне” филма и откъм пластичната му страна – декори, костюми, специални ефекти… „Пипнати” биват и имената на главните герои навярно с цел да зазвучат по-познато на англоезичната аудитория. Кибернетикът Снаут е прекръстен на Сноу, Харей (Хари) се превръща в Рея, Содърбърг променя не само расата на астробиолога Сарториус, но и пола му, трансформирайки го в афроамериканката Гордън, фамилията на физиолога Гибарян звучи като Джибариан… Въпреки това филмът се ��казва финансов провал – при разпространението си донася приходи от 30 млн. долара.

Станислав Лем, който определено не изпада във възторг от „Соларис” на Тарковски,

Съветският „Соларис” (1972) на Андрей Тарковски (1932–1986)

възприема „негативно” произведението и предявява многобройни „рекламации” и „принципни претенции” към него, се отзовава още по-унищожително към холивудската версия. Макар че едно от основните условия в подписания между него и кинокомпания „Туентиът сенчъри Фокс” договор е отказът от правото на каквото и да е било вмешателство в работата върху филма. „Аз нямах и не желаех да имам никакво влияния върху тази екранизация” – заявява през 2004 в интервю писателят. Лем признава също така, че е дал своята „благословия” на Содърбърг и по този начин „свалих вината от него”. И все пак полякът си позволява да нарече американския режисьор „тъпанар” и открито да заяви, че след като е гледал неговия филм, е осъзнал, „че Тарковски е направил съвсем нелош „Соларис”.

Станислав Лем вече не е между живите, когато на бял свят се появява „Соларис” (2007) на японския режисьор Рюсуке Хамагучи (редовен участник в състезателните програми на най-авторитетните кинофестивали по света). Всъщност Хамагучи заснема своя 90-минутен филм, докато все още е студент в Токийския университет по изкуствата (Tokyo University of the Arts). Твърди се, че той замисля бъдещата си творба като „римейк на едноименния руски филм”, но в крайна сметка се получава по-скоро филм за духове, отколкото някаква научнофантастична космична история.

Същата история бива адаптирана за малкия екран и представена през 1969 във Великобритания – под титула „Roly Poly” в един от епизодите (№ 34 от сезон 4) на „Тридесетминутен театър” – антологична драматична поредица от късометражни пиеси, показвани с успех по БиБиСи в периода 1965–1973. През 1968 сюжетът е леко попроменен от Лем и трансформиран в сценарий, който големият полски кинорежисьор Анджей Вайда тутакси превръща в половинчасовата телевизионна комедия „Миш-маш”, поверявайки главната роля в нея на по��улярния комичен актьор Богумил Кобиела.

Нов XXI век, нов късмет

Есето на Лем „Една минута човечност” от сборника „Провокация” (1984), рецензиращо несъществуващата книга (апокриф) „Една минута”, вдъхновява сътворяването на оригиналния сценарий за унгарския филм „1” (2009) на Золтан Веребеш (работещ във Великобритания под псевдонима Пейтър Спароу). Романът „Конгрес по футурология” подтиква израелския сценарист, режисьор и продуцент Ари Фолман да напише оригинален сценарий, по който впоследствие заснема филма си „Конгрес” (2013), съчетаващ игрално и анимационно кино, копродукция на Полша, Белгия, Франция, Германия, САЩ, Израел и Люксембург.

Оригинален е и сценарият, който аржентинецът Алан Сегал разработва по мотиви от романа „Следствие”, за да го превърне (вече като режисьор) във филм, озаглавен „Едно прекъснато разследване на Р” (2018) и осъществен от екипа на скромна копродукция между Аржентина и САЩ. Същата година излиза на екран и „Гласът на Бога” (2018) – 108-минутна копродукция на Унгария, Франция, Канада, Швеция и САЩ, след като унгарският кинорежисьор Дьорд Палфи (създателят на филма „Свободно падане”) адаптира едноименния роман на полския майстор, излязъл от печат точно половин век преди премиерата на филма. Двата най-нови филма, вдъхновени от литературата на Станислав Лем, бяха показани през октомври 2021 в Полския институт в София. „Маска” (2020) на режисьорката Ханка Брулинска е 19-минутна адаптация на едноименния разказ на великия фантаст. Проектът е осъществен в рамките на стипендиантската програма на Министерството на културата и националното наследство на Полша „Култура в мрежата”.„Стаята” (2021) пък е екранизация на разказа „Осмо пътешествие” от сборника „Звездни дневници”, в който Ийон Тихи е делегат на Земята в Организацията на обединените планети. Режисьорът Кшищоф Янковски въвежда в своята 19-минутна кинокомедия една криминално-политическа сюжетна линия, според която представители на управляващата партия и на правителството правят опит да не позволят на „космическия барон Мюнхаузен” да произнесе своята реч срещу „въвеждането на Постпланетарната регулация на хората”.

/Вероятно в първите години на новото хилядолетие Станислав Лем възкликва: „Докато не започнах да ползвам интернет“, не знаех, че по света има толкова идиоти”. Пророк и от гледна точка на третото десетилетие на 21-ви век, в което живеем…б.р./

В Полския институт бе открита и изложбата „Бестиарият на Лем според Мроз”.

Част от изложбата „Бестиарият на Лем според Мроз”

С чуждицата „бестиарий”, произлизаща от латинската дума „bestia” (звяр, животно) и превеждаща се като „зверилник”, се назовават средновековните сборници с алегорични разкази за животни, които имат поучителен характер и обикновено са богато илюстровани. Експозицията представя впечатляващите резултати от дългогодишното сътрудничество между Станислав Лем и краковския художник Даниел Мроз, който придава тъй съвършена графична форма на чудноватите Лемови литературни герои и зверове, че за мнозина илюстрациите на Мроз и текстовете на писателя са се превърнали в едно неразделно цяло.

Текст: Петър Кърджилов

Снимки: Архив

P.S.на „въпреки.com“: Станислав Лем е от авторите, които изградиха нашето поколение, без да подозира. С благодарност и обич, пан Станислав Лем!

[vprki]

Издателство „Colibri“ сред най-добрите - с награда от Еврокон 2021

Издателство „Colibri“ получи една от наградите на фестивала за научнофантастична литература Еврокон 2021 за феноменалния китайски роман „Трите тела" на Лиу Цъсин, том 1 от нашумялата трилогия „Земното минало“, съобщи директорът на отдел комуникации Кремена Димитрова.

На 21 юли 2021 г. във Фиуджи, Италия, бяха официално оповестени наградите. На срещата на ESFS, която се проведе във виртуални условия, българските делегати представиха българските номинации и различни предложения за подобряване на дейността на общността.

Преводът на романа Лиу Цъсин е на Стефан Русинов. На българския книжен пазар вече може да се намери и втората част от поредицата – „Тъмна гора“, предстои да излезе третата, последна част: „Безсмъртната смърт“. В категорията за най-добро издателство на научнофантастична литература "Колибри" споделя наградата с хърватското издателство Shtriga и с руското издателство Азбука. Лиу Цъсин е рекордьор по получени награди „Галактика“ - отличие, което отбелязва най-доброто в китайската фантастика. Придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на „Хюго“, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата „Артър Кларк“ за въображение в служба на обществото, която от основаването си през 2012 г. е връчвана на писателите Урсула Ле Гуин, Лари Нивън, Маргарет Атууд, Ким Стенли Робинсън и Джордж Мартин.

България получи още две награди на фестивала Еврокон 2021: в категорията за детска книга и в категорията за дебют. Детската книга е на издателство “Ciela” „Приказка за Долната земя“ на Ирена Първанова. Това е една приказка за порастването, както я определят издателите. „Приказка за Долната земя“ е вдъхновяващият дебютен роман на Ирена Първанова, изпъстрен с прекрасните илюстрации на Мира Мирославова, а пленителният сюжет по превъзходен начин успява да спечели сърцата както на малки, така и на пораснали читатели!

Списък с всички победители, както и новото лого на ESFS, което беше съгласувано в рамките на фестивала, можете да видите на: https://www.esfs.info/next-current-esfs-awards/.

Но да се върнем към сюжета на трилогията на Лиу Цъсин. Първата книга „Трите тела“ за издаването, на която „Colibri“ получи високото отличие. В началото на XXI век поредица от необясними физични явления карат много учени да се усъмнят в самите основи на науката, а някои от тях – да отнемат живота си. В опит да разнищят мистерията разработчикът на наноматериали Уан Мяо и циничният, но ефикасен полицай Да Шъ попадат на странна компютърна игра на име „Трите тела“, която показва живота на непозната планета в звездна система с непредсказуеми природни закони. Всичко това е свързано с дейността на тайна радиоастрономическа станция през мрачните години на Културната революция, когато низвергнатата астрофизичка Йе Уън-дзие попада в центъра на събитие, което ще изправи човечеството пред най-голямото изпитание в историята му. Е, не сме ли в подобна ситуация вече повече от година.

Втората част „Земното минало“, издадена от „Colibri“ продължава с апокалиптичната картина.

Трителната флотилия е на четири светлинни години от Слънчевата система. Войната с нашествениците предстои след четири века, но сянката ѝ вече разклаща основополагащите ценности на земната цивилизация, която се оказва мисловно неподготвена за подобна катастрофа. Започва зловеща игра на надлъгване между трителяни и земляни, между стеногледци и стенобойци, като в крайна сметка съдбата на двете цивилизации попада в ръцете на неочаквани герои, сред които пенсионирания полицай Да Шъ и влюбения астроном Ло Дзи. И във втората част на трилогията „Земното минало“ Лиу Цъсин изгражда история с множество пресечени сюжетни линии, създавайки разностранна картина на едно общество, изправено пред безпрецедентна заплаха. Предстои да излезе третата, последна част: „Безсмъртната смърт“. Самото заглавие красноречиво препраща към това, което ни се случва не само заради пандемията от Ъоэса-19 така яростно блокира живота ни и активизира всичките ни страхове на човеци не само заради заразата. Дълга история…Имат думата не толкова емидемиолозите, а и психиатрите, психолозите и принципно изследователите на човека и обществото. Но дали и те ще успеят е друга тема. Това беше, както се казва в скоба.

Важно е авторитетното международно признание за издателство „Colibri“ и неговия екип. И малко ще се върнем във времето като цитираме един от неговите създатели преди повече от 30 години Раймонд Вагенщайн, с казаното преди 6-7 години пред „въпреки.com”.

Раймонд Вагенщайн, снимка: Стефан Джамбазов

„В началото след 1989 г. имаше бум на книгите, след което този интерес доста спадна и едно-две поколения ги изгубихме някъде по пътя, които изобщо не са похващали и книга. Това възраждане на интереса към книгата, книгата стана отново модерна – да се говори, да се обсъжда и т.н. е някъде от около 5-6 години. Въпреки, че мнозинството от хората продължават да не четат нито една книга. Но има една вярна аудитория, която, надявам се, се увеличава. Виждам много млади хора, които говорят за книги, обсъждат книги, виждам на премиери на книги колко млади хора присъстват”.Colibri са в момента едно от най-големите издателства в България. Може би най-голямото за художествена литература, всяка седмица издават 3-4 нови заглавия, без да се броят детските. Раймонд обобщава, че „това е една голяма продукция, това е едни завод за книги, това е едно производство, което няма никаква милост. То те притиска, защото ти имаш договори, срокове, имаш закъснения. Дори и да искаме да намалим малко тези книги, защото те се затрупват една върху друга и си пречат на пазара… Дори това не можем, тъй като ние не сме зависими от този процес, но ни се налага да правим неща, които често се опитваме да ограничаваме. Същевременно ти не можеш да спреш така за известно време, защото през цялото време на пазара има хиляди нови книги, т.е. не бива да пропуснеш нещо ново. Ако ние спрем да работим в момента, ще има да издаваме книги до две, три години напред, т.е. имаме вече договорени такива книги. Това също е една сложност. Самият избор на книгите е едно от най-трудните неща, защото се бълват книги”. Посочва компютър пред себе си и допълва, че ако направим един експеримент, ще видим колко книги са пристигнали, докато си говорим. Това са поне 20 книги на ден, според него. „Идват по интернет – от най-различни източници – от агенти, от издателства, от автори и т.н. Не говорим само за български, говорим за цял свят”.Още пътувах по кинофестивали и след като гледах филма на фестивала в Западен Берлин, веднага кандидатствахме да я вземем. Не беше много лесно, защото, все пак, такъв бестселър да го дадеш на начинаещ издател не беше много лесно. Преборихме се и стана. Това умеехме да кажем, преди 25 години. Аз работех в киното 15 години, но разбрах бързо, че в следващите 10 години повече кино едва ли ще има. Все пак моите съдружнички работеха в издателство „Народна култура” и имаха понятие как се издават книги откъм редакторската страна, не от икономическата и от всичко останало. Освен това не се изискваха някакви кой знае какви инвестиции, беше нещо поносимо. А и имаше глад за книги по това време – дефицит, тъй като никога книгите, хубавите книги не бяха с достатъчно добри тиражи. Разпространителите искаха по-големи тиражи, но нямаше достатъчно хартия и т.н. По наше време, когато ние започнахме едно от най-трудните неща беше да се намери хартия. И това трябваше да преодоляваме и целия хаос на пазара, на така наречени пласьори-разпространители – мошеници, които ти взимат книгите и после никога не ги виждаш повече, не ти плащат. Всичко беше на улицата – въобще доста неприятни спомени от първите няколко години имам”, спомни си тогава Раймонд. За времето от този разговор с него нещата са се променили още повече, надяваме се в по-добра посока.

В конкретния случай с трилогията на китайския писател Лиу Цъсин заживяваме чрез литературата в антиутопията, която от години е същностна част от уж научната фантастика. Та ние сме в тази антиутопия, живеем я.Навремето моето поколение още тийнейджърските си години обожаваше научната фантастика, тя вещаеше светло бъдеще. После попораснахме и прочетохме Бредбъри, Лем, братя Стругацки, Азимов, Льогуин, Оруел и още и още и разбрахме…Светло бъдеще няма, ние сме в Зоната…А контекста за „Colibri“ не е само големият писател Лиу Цъсин и трилогията му, а други техни поредици, особено свързаните с киното – Андрей Тарковский („Соларис, „Сталкер), Франсоа Трюфо („451 градуса по Фаренхайт“), Дейвид Линч и т.н и т.н…

Тази награда е успех не само за „Colibri“, но и за всички, които издават смислена литература, а за нас като читатели.

Списък с всички победители, както и новото лого на ESFS, което беше съгласувано в рамките на фестивала, можете да видите на: https://www.esfs.info/next-current-esfs-awards/.

Следващото издание на Еврокон ще се състои в Люксембург на 07 април 2022 г., а Еврокон 2023 ще се проведе в Упсала, Швеция.

И се радвайте на всеки български успех не само в литературата! И да не забравяме, че зад всяко постижение се крие познание, въображение, много, много работа и добър екип!

Текст „въпреки.com”

Снимки: Архив на „Colibri“ и Стефан Джамбазов