vprki

[vprki]

Критичен поглед: Безкрайната крехкост в акварелите на Станислав Памукчиев

Би било твърде лесно да определим живописта на Станислав Памукчиев като част от вълната на българския експресионизъм, тъй като подобно твърдение би отнело от нейния духовен заряд, който всъщност функционира отвъд времето. Написа за изложбата му „Разливи“  във варненската галерия A&G Art Meeting за „въпреки.com” младият художник и поет Александър Габровски.

Дума, която може би, би могла да опише живописта на Станислав Памукчиев е “метаепическа”, в смисъла на това, че противно на постмодернизма, тя има в себе си наратив. Запазва, но едновременно с това и преосмисля една от първите цели на изкуството още от древността, а именно това да разкаже. Историята ѝ, обаче, е предадена чрез един нелинеарен метод. Не с думи, а чрез чувствеността на материята и многозначността на образа.

Стилистиката на артиста е разнообразна. В настоящата изложба се наблюдава една условна фигуративност в силуетите на хора и животни, както и една особена сложност на образа. Тази сложност, по принципа на Жак Дерида, се съмнява, че истината е лаконична, а напротив - изисква множество ракурси и непрестанна игра на значения. В почерка на Памукчиев се наблюдава именно тази динамичност и многопластовост на остри щрихи и очертания върху разлят акварел, които създават едно много приятно напрежение помежду усещанията за граница и безграничност, които събуждат. Тази комплексност, размивайки и пропуквайки монолитността на формите, извлича от тях потенциалната им безкрайност - безкрайността на всички неща. Открива се нещо и от духа на кубизма и футуризма, в опитите им да изобразят четвъртото измерение в пространството и времето. Може да се направи паралел между телата в картините на Памукчиев и известното “Голо тяло слизащо по стълбите” на Марсел Дюшан, разтеглено във времето и изобразено в подобна комплексност, върху всяко от стъпалата едновременно.

Определено има нещо от Шрьодингеровата философия в начина, по който Памукчиев се отнася към обектите на своята живопис. Те са застинали в едно особено, двойствено състояние на едновременен разпад и сътворение. От това бива произведен един безкрайно крехък момент, в който те като че ли непрестанно заплашват да се разтворят в погледа на наблюдателя или да се прояснят, събрали се в едно и изплували на повърхността на белия лист. Тази квантовост като качество на неговите платна е не само в прецизната парадоксалност на творбите му, но и в неговия интерес към първичността на материята - момента на преход от елементарното в елементалното. Частици натрошен въглен и пясък се смесват с текстурата на грунда по платната му. “Тиня, наноси, пластове, шумата, изгнилата трева - следи от много живот и много смърт” са сред думите от неговия артистичен речник за света, граден и преизграждан с десетилетия. В интервю пред БНТ авторът споделя, че детските игри покрай пресъхналите разливи на Дунава са оставили траен отпечатък в неговото съзнание. И до днес в творбите си той, като че ли работи около тази идея за prima materia или примордиалния субстрат, от който всичко идва и, в който се връща. Това пространство обаче се намира отвъд човешкия живот и опит - насред “свръхсетивното”.

Цялостната творческа стратегия на Станислав Памукчиев е, като че ли в опита му да подкопае материята в търсене на онова отвъд нея, но не като я отрича, а използвайки собствения ѝ чувствен език. В неговите картини заставаме лице в лице с реалността, обърната с хастара навън, с нейното опако като една по-друга и рошава реалност. Подобно на будистката концепция за съзерцанието, пълното потапяне в сетивата разкрива тяхната илюзорност и отваря врата към неизразимото. И именно със своето изкуство авторът ни показва как двете, всъщност, никога не са били отделни.

На много места той открито адресира темата за духовността в своите творби, посочвайки автори като Мирча Елиаде и Карл Юнг за едни от своите интелектуални вдъхновители. Тази негова алхимична нагласа към визуалното се усеща и в разграничаването му от мрамора и бронза, подобно на представителите на италианското течение от двадесети век на име arte povera (изкуство на бедните) и пренасочването му към органични и архетипни материи като восъка, сламата, калта. “Замърсяването” или смесването на вещества и понятия, които не си принадлежат, подобно нахлуването на сънища и картини от несъзнаваното в разума, произвежда неочакван ефект в една сложна процесуалност на пречистване, разтваряне, избистряне и втвърдяване, на която е подобен и творческият акт. Именно тази психоаналитична и алхимична нагласа преосмислят дълбоко ролята на самия художник от майстор в технолог на невидимото, който улавя и вплита вечното в плътта на ефимерното с еднаква грижа и към двете. Един Дедал, слял се със своето слънце.

Александър Габровски

Галеристката Анна Халамян и Станислав Памукчиев

Серията акварели на Станислав Памукчиев в изложбата му „Разливи“ са създадени през 2024 година и не са показвани досега. Припомняме, че наскоро в столичната галерия „Арте�� той и колегите му великолепните художници Милко Божков и Свилен Блажев-Свиката се събраха в изложбата акварел „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Ва��ил Вълев (1934-2021), техния учител в Художествената гимназия в София. „Бяхме деца, когато Васил правеше акварел до нас и мъчейки се с боята и с формата, ни учеше как да нарисуваме пейзаж с водни боички, гледайки майсторът какво прави.“ Сподели тогава Станислав Памукчиев. За него акварелът е интимност. “Събира ни Васил в една изложба, която отдавна беше замислена. Събира ни мокрият лист с течащата вода, с цветното петно, което ни дава тласък. Художникът винаги мисли с материала в ръцете си, а акварелът е най-живият материал, който съдържа в себе си парадокса на случайността, на грешката…И художникът е поставен в един режим на контрол, овладяване на хаоса и постигане на формата. Да извлечеш от цветното петно форма и да я изобразиш е само по себе си предизвикателство. На всичко това ни научи Васил.“

В годините от десетилетия не сме пропускали изложба на Станислав Памукчиев, както и неговите кураторски проекти. Той е и наш любим автор, водили сме дълги разговори. Повечето са публикувани и могат да се прочетат при нас.

Сега няма да имаме възможност да видим на живо неговата експозиция „Разливи“ в художественото пространство  на A&G Art Meeting, която продължава до 5 юли. Но през погледа на Александър Габровски и интернет страницата на галерията се опитваме да си я представим… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на галерия A&G Art Meeting

[vprki]

Критичен поглед: Поетичната тоналност  в платната на Мариана Маринова

Когато за пръв път видях в парижкия музей „Оранжери“ прочутите „Водни лилии“ на Клод Моне, ми направи впечатление една наглед простичка, но много точна формулировка в придружаващия текст. Тя гласеше: „живопис без рисунка“. Живописта на Мариана Маринова е точно такава – без рисунъчна основа, без категорични и определени контури и без дефинирана линейна конструкция на формите и на предметите. Написа за „въпреки.com“ изкуствоведът проф. Чавдар Попов за изложбата на художничката Gift of Lights в галерия INTRO.

Тя, разбира се, не е импресионистична. От класическите признаци на това основополагащо течение в модерното изкуство я отличават по-интензивните и определено хроматично наситени тоналности, както и по-високата степен на постигнат синтез между цвят и светлина.

"Пролетни акорди"

Светлината в нейните картини сякаш се просмуква в живописната субстанция на пигмента и на тона, тя се излъчва отвътре навън, няма оптическа измеримост и логика.

Тези особености на пластическия почерк на Мариана Маринова предават особена поетична тоналност на платната. Художничката изпитва необходимост от постоянни контакти с натурата, не толкова с урбанистиката или с човешките фигури, колкото с природата, недокосната и чиста в своите първични проявления.

"Ято"

Импулсите и инспирациите за създаването на дадена картина имат като отправна точка, в една или друга степен, определени предпочитани мотиви, които като правило съдържат в себе си голямо богатство от вариативни възможности за разгръщането на най-интимните, най-съкровените особености на изкуството на живописта.

"Езеро"

Оттам нататък тя преработва, променя, видоизменя и обобщава онова, което наблюдава, за да изгради творбата като напълно автономна естетическа и художествена реалност, „паралелна на натурата“, както казваше Сезан. Амплитудата и противоположното между фигуративна основа и абстрактна конструкция, между мнимата дълбочина на пространствените планове и интензивната фактура на повърхнината на платното, попридават особена динамика на погледа и съответно на възприятията на образа.

"Остров"

Наред с колоритните особености, тук се прибавя и оптическият ефект, който увеличава живописното богатство и очарователното излъчване на нейните произведения.

Чавдар Попов

Gifts of Lights ( „Подаръците на светлината“) е поредната лятна изложба, с която Мариана Маринова ритуално открива сезона на цветовете, на ярката светлина, на топлината в природата и в човеците. Защото всеки от нас, поне веднъж в живота, се е чувствал като потънал и останал завинаги в  мига на щастието, Въпреки. Това е поредната ѝ интимна изложба, представяща  живописния свят на Мариана Маринова. Личен свят, който тя създава, както диша. Сътворява го постоянно – винаги добър, топъл и уютен. Свят без черно и сиво, без страх и ужас. Цветен.

От изложбата на Мариана Маринова в галерия INTRO

Едно от любимите ѝ като автор пространства е това на галерия INTRO. Почти точно преди година там бе изложбата ѝ „Фрагменти“. По някакви неведоми пътища, може би заради юни, часа на откриването в предчувствие за вечерта във все още дългия ден или…, но в картините се вижда дъгата, гледани през витрината откъм улица „Цар Самуил“. Загадка и миг, едновременно за всички, които се радваме на изложбата на Мариана и да го забележим…

"Прозорец"

Публикували сме при нас за изложбите на художничката и дори в мрачните ковидни времена, в които някак зимата като усещане за света ни притискаше, тя ни даряваше със светлината на разцъфналата природа, от която сме част като човешки същества. В този контекст преди време отново проф. Чавдар Попов бе написал за нас за експозицията ѝ в края на 2021 в Центъра по себепознание „Орфей“ в квартал „Лозенец“ Мотото на дадена изложба, естествено, не може да повиши или да понижи качеството ѝ, но има важно значение за да фокусира вниманието на зрителя към осмислянето и цялостното ѝ възприемане. В случая Мариана Маринова попада в сърцевината на спецификата на пластическите изкуства – дихотомията видимо/невидимо. За разлика от абстрактния характер на словото или от ефирността на музиката, тези изкуства са „обременени“ от материя. Как да изобразиш „невидимото“, след като то по принцип не може да бъде визуализирано?“ Тогава той написа и, че картините ѝ са „напоени“ със светлина. Можем да го споделим и сега по повод настоящата изложба на Мариана Маринова в галерия INTRO.

А това е дар за не малко изтерзаните ни души в света, който е около нас и, в който живеем не само в роден контекст…

"Южен вятър"

Мариана Маринова е родена в Хасково през 1960 г. Завършва през 1985 г. Националната художествена академия, специалност живопис при изключителния проф. Иван Кирков. Да напомним, че Валентин Щинков /на водещата снимка заедно с художничката и Чавдар Попов/, собственик на INTRO, художник и колекционер, свързан от детските си години с него с великолепни експозиции, курирани от него всяка година по повод Ивановден почита паметта му.    

От 1987 г. до днес Мариана Маринова има повече от 40 самостоятелни изложби. Участвала е също в множество колективни изложби, международни симпозиуми, пленери и резиденции. Нейни картини притежават галерии и частни колекции в България, Германия, Франция, Гърция, Швейцария, Белгия, САЩ, Русия, Боливия и други.

И един допълнителен щрих към художничката, който винаги подчертаваме – тя почти не пропуска изложба на колегите си и винаги снима. Запечатва момента като среща и вълнение…Винаги го прави с обич и отношение. Кога ли ще направи и фотоизложба?...

Изложбата на Мариана Маринова  Gift of Lights в галерия INTRO продължава до 1 юли. Насладете се на светлината ѝ, необходима ни е! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Мариана Маринова и архив на галерия INTRO

[vprki]

Скулптура на Павел Койчев се издига в Стария град на Пловдив

Монументална творба на забележителния скулптор Павел Койчев вече се издига в сърцето на Пловдив. Пред красивата сграда на Градската художествена галерия в Стария град (ул. „Съборна“ 14А) беше монтирана стилизираната му пластика „Хоризонтално, отвесно, наклонено“, която си спомняме от миналогодишната му изключителна изложба със същото заглавие.

Мащабните цветни обекти, експонирани през лятото на 2024 г. в Зала „2019“ на ГХГ – Пловдив, бяха инспирирани от характерния природен ландшафт, древни геоложки пластове и хилядолетни културни натрупвания на уникалния град, към който Павел Койчев храни истински пиетет. Тогава за „въпреки.com” Русен Дойков, скулптор и преподавател в АМТИИ „ проф. Асен Диамандиев“ написа: „Изложбата „Хоризонтално, отвесно, наклонено” е зряло „обяснение в любов” към Пловдив във всичките му аспекти, към една река, която е отнесла тонове време, наслоила е пластове от векове, към една човешка история от гранит и нрави и към нещо, което може би не може да се изкаже.“ /целия текст може да прочетете тук/.

От изложбата на Павел Койчев „Хоризонтално, отвесно, наклонено” зала "2019" на ГХГ в Пловдив, 2024

Ако тогава триизмерните идеи на Павел Койчев бяха реализирани от стиропор, то сега творбата е изпълнена от алуминий и оцветена в синьо по решение на автора. Пред няколко месеца Павел Койчев сам /на водещата снимка/ определи и точното място, където да бъде експонирана в Стария град.

Шестима служители на софийското студио на Марин Марков в Требич, изработило металната скулптура, прецизно я монтираха върху подготвения предварително постамент. Скоро ще се постави и информационна табелка. Пловдив се сдоби с ценното художествено произведение по инициатива на директора на Градската галерия Красимир Линков и благодарение на изключителния жест на големия артист да се откаже от своя хонорар. Изработката на творбата в траен материал е платена от собствените приходи на институцията.

По красиво съвпадение сред първите, които видяха новата творба бе друг голям български творец – живописецът Емил Стойчев, който на 18 юни откри своя юбилейна изложба по повод своята 90 годишнина в Пловдив (Зала „2019“).  Припомняме, че от 27 февруари до 6 май в СГХГ бе експонирана изложбата „Емил Стойчев- Въображението е моята кръвна система“.

Емил Стойчев със съпругата и дъщеря си

Вълнуващо и радостно е, че забележителната скулптура на Павел Койчев след по-малко от година, изработена с точните материали е експонирана в публичното пространство на Пловдив. Припомняме една друга история в творческата биография на скулптора. На 31 май 2009 година, ден след своята 70-та годишнина Павел Койчев отново събра приятелите си на нетрадиционна изложба под открито небе. До село Осиковица, махала Владовци, насред едно малко естествено езеро, скулпторът представи своя пространствен проект “Водна паша”, създаден от нетрайни материали, но изключително впечатляващ. След цели 13 години скулптурната композиция стана част от художественото богатство на София, благодарение на Столична община. Композицията е експонирана в Южния парк на столицата.

Монтирането...

Проектът му навремето е създаден за около - 5-6 месеца. А в студиото на Марин Марков в Требич проектът се реализира в мащаб 1:1 като оригиналния като се осъществява в траен материал. но си е труд – доста. Скулптурите са направени от месинг, стъкло и конструкции от неръждаема стомана. Като работа е отнело  7-8 месеца. „И сега ще остане за вечността“, както отбелязаха през август 2022 година и Павел Койчев и Марин Марков…

До преди дни в  любимото на Павел Койчев пространство на художествена галерия „Райко Алексиев“ в София бе представена прекрасната му изложба   „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“. Колко бихме били щастливи тези великолепни скулптори от стиропор един ден да бъдат излети от бронз или друг устойчив на времето материал…

Павел Койчев в галерия "Райко Алексиев"

На 11 юни на финисажа на изложбата в зала „Райко Алексиев“ бе представена книгата „Пластики и прочити“. Павел Койчев и Георги Лозанов, великолепно издание. Скулпторът издава сам „Пластики и прочити“ – книга-албум, в която с богати илюстрации са представени неговите произведения от 1992 до 2024 година заедно с написаните за всяко едно от тях критически текстове на Георги Лозанов, специализирал се да превежда на словесен език визуалните послания на известния наш скулптор.

В годините имаме шанса да преживяваме творческите изяви на Павел Койчев по неповторим начин, защото той ни въвежда в световете си, не само нас, разбира се, с изключителна щедрост. Писали сме не малко в годините за нашите срещи в различните медии, които сме работили. И винаги е бил Той – Павел Койчев! Дарени сме с неговата творческа виталност и артистични прозрения. С всяка негова изложба, с всеки негов монументален проект в открито пространство ни връхлита, откриваме го наново в неговото търсене на Смисъла.≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на ГХГ в Пловдив и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В текста споменахме част от проектите и изложбите на Павел Койчев, за които имаме публикации в годините. Не ви обременихме с множество линкове към тях. Но тук може да ги прочетете, а и да видите много текстове и снимки на Стефан Джамбазов (1951-2021), за когото Павката бе специалният човек и остава…

[vprki]

Изложба, посветена на 90 години от рождението на Георги Божилов - Слона

Пловдивската галерия L’union de Paris представя изложба живопис, акварел и рисунка, посветена на 90-годишнината от рождението на забележителния художник Георги Божилов – Слона, един от най-значимите и ценени български творци на 20-ти век. Експозицията се открива с вернисаж на 26 юни и продължава до 30 септември.

В партньорство с дъщеря му Мия Божилова, ще бъдат представени живописни произведения, акварели, ранни рисунки и сграфито проекти – доказателство за първичния творчески импулс и онези спасени искрици талант, от които всичко започва. Рисунката е основополагаща за творческия процес, предоставяйки ни поглед към вътрешния свят на Слона, неговата интуиция и философия.

Георги Божилов – Слона (13 юни 1935 – 30 май 2001) е открояваща се фигура, интроверт по природа, мъдър, проницателен и изпълнен с духовна чистота. Известен със своята сдържаност той носеше в себе си безкрайни пространства на мисли, музика, образ и тишина. Неговото изкуство комуникира без думи – достига до уникалната честота на интелектуалното мълчание, която не изисква обяснение.

За него изкуството представляваше не просто професия, а начин на живот – безкраен път и постоянен спътник. Пловдив, с атмосферата си на красота и безвремие, бе неговият източник на вдъхновение и сила. Пишат от галерията във въведението към изложбата.

През 2020 година по повод 85 години от рождението на художника изкуствоведката проф. Галина Лардева, декан на факултет „Изобразителни изкуства“ в Академията за музикално танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“ в Пловдив написа за „въпреки.com” ярък, аналитичен текст за творчеството на Георги Божилов – Слона, като припомня и контактите му с Кристо. Публикуваме го отново, защото остава важен и актуален и с днешна дата в своя контекст.

СЛОНА Е ИЗКЛЮЧЕНИЕ ИЗВЪН ИЗКЛЮЧЕНИЯТА, НОРМА ИЗВЪН НОРМИТЕ

Георги Божилов - Слона, снимка архив

Два пътя – ро’ден и международен на двама големи български художници тръгват преди 85 години в един и същи ден - на 13 юни. Това са на Георги Божилов – Слона (1935 – 2001) и на Христо Явашев – Кристо (1935 – 2020). Единият творец покори света, другият – Пловдив и България. И с двамата се разделихме – с единия наскоро, с другия по-отдавна. Но това не значи, че ще бъдат забравени. Защото това, което са направили всеки на своето място, е значимо и важно.

С времето човек ясно осъзнава как и защо пътят му се изгражда от срещите с другите. Не заради възприемането (възприетото се разпилява по пътя), а заради неуловимото присъствие, което остава: смълчаното свеждане на погледа, походката, набраздяването на челото при сепване, свиването на устните при усилие за улавяне на изплъзващия се миг, импулсът за запалване на цигара, небрежното махване с ръка, с което човекът срещу теб посяга да олекоти тежестта на света или пък не – посяга да покаже с ръката си колко е объркан светът. Това са пространствата на артистизма – различни при всеки, но споделими, пространства, които спояват и надграждат наученото и преживяното в надсветовни и надчовешки измерения.

Част от експозицията от творби на Георги Божилов в дома - музей - снимка Стефан Джамбазов

Спомням си последната му изложба в Пловдив /на Георги Божилов – Слона – б.р./ – в Балабановата къща, в Националните есенни изложби през 2000 година. Нарисува прекрасен цикъл живопис, посветен на музиката и на паметта на близкия си приятел Иван Спасов. Самия проект на изложбите го бях снабдила с програмно заглавие – „Визия/звук“, и го попитах какво още да звучи в залата с неговата експозиция. Тогава той каза бързо и властно едно „Ще намериш Mизерере“ – веднага усетих тази бърза инструктивност като неудобство пред формата на проекта. В този момент той наричаше картините си просто композиции – всичко друго му се струваше излишно. Каквото е на платното, това е. Търсенето на Mизерере не беше концепт, не беше заглавие, което да цитира един от фундаментите на църковната музикална традиция (разказват как самият Моцарт извел месата от богослужебната ѝ тайна, като възстановил нотния ѝ запис по памет). Беше път на покаяние и докосване до Приятеля.

"Композиция"

Спомням си как ходихме с жена му Ружа за френски вестници, които се продаваха само в една будка срещу Централна поща – пристигаха веднъж в седмицата. Буквите и шрифтовете от вестниците му трябваха точно в този си вид: като донесени отнякъде, като довени от вятъра, в усещането за някаква резистентна упоритост на присъствието си отвъд идеята за някакво послание. Съобщението е предадено вероятно някъде другаде, а до нас са достигнали части от неговите телесни останки. Тези стандартизирани телесни останки на новината бяха погълнали нейния път. Подобно на Радичков, Георги Божилов – Слона се прехласваше пред изчистената природа на знака. Но – за разлика от него, беше надмогнал вълненията по неговото разчитане (не че не изчиташе от кора до кора френските вестници). Той гледаше на буквата атомарно, като всекидневна наличност, като инфраструктура, като универсално в своята градска неизменна профанност градиво.

Спомням си разказа му за това как го свалили от самолета за Париж. Всичко било уговорено с Христо Явашев, с когото са астрологични близнаци, родени на 13 юни 1935, и състуденти в Художествената академия. Било предварително измислено и начертано как Георги Божилов – Слона ще отиде в Париж – град, който обожаваше. Впрочем през целия си живот той се връщаше на това любимо място на бохемата, на големите артисти и легендите за тях с удоволствие. Явно обаче някой, който е знаел за намеренията на артистите, е уведомил навреме службите. И те са се погрижили да не допуснат националното богатство да излети.

***

Присъствието на Георги Божилов – Слона в българския културен живот от втората половина на ХХ век не се измерва с обичайните принципи на успеха, които класират с еднаква леснота относителните ценности в живота и в световете на художествената реалност. Непренебрежимата величина на творческата му сила не е производна на постигнатото, тя е пряко свързана с неговото съществуване – мъдро приемащо противоречивата природа на света и неуловимото естество на привидностите.

Това присъствие е постоянно и неизменно. То не само че не е породено от моди и конюнктури, но и с течение на времето остава незасегнато от всякакви възможни децентриращи го повеи – присъствие константно и независимо от възторзите на публика и критици, независимо от централизираните усилия по регулиране на художествения авангард, независимо от никога нестихващите опити за подялба на територии и творчески индивидуалности. – Благодарение на това свое присъствие Георги Божилов – Слона живее в българската визуална култура като институция извън институциите, като изключение извън изключенията, като норма извън нормите.

"Пейзаж"

За Георги Божилов – Слона е трудно, а в известен смисъл и непродуктивно да се говори с езика на науката, която с аналитичната си проникновеност оставя впечатление, че за специализирания ѝ поглед не съществуват загадки, а всяко явление до единичния му творчески жест се разполага на точно определеното място в една предварително конструирана система.Това е така, защото на художествения темперамент на художника е чужда всяка външно разположена системност, всяка привнесена тълкувателна маневра, всяка каузална еднопосочност.

Но за него не е по-лесно да се говори с прескачане по хребета на свободните асоциации и породените чувства, с езика на онзи критически импресионизъм, който се разгръща в особено широки мащаби тъкмо в годините на неговото категорично налагане като худож��ик. Защото във всичките си творчески прояви Георги Божилов налага усещането за една категорична точност и яснота, за отчетлива релефност на изказа, за рационална подреденост – всичко това придава на произведенията му комплексен характер, в който пластическият израз е преминал през флотацията на концептуализиращата мисловност. Защото в творческите му представи идеите за автономната природа на произведенията на изкуството преминава не чрез сърфирането по вълните на чувствата, а неизменно през системата на тяхното интелектуално рационализиране и преосмисляне.

"Метаморфоза"

С други думи, като се изплъзва последователно на различни системи за разполагане в едно привнесено отвън разбиране, но също така и като се противопоставя на тенденциите за снемане на разбирането като същностна творческа процедура, художникът изгражда собствена систематичност. Тази систематичност обаче не е настроена в режима на творческата му разпознаваемост, нито е свързана с очертаването на неговото артистично развитие през годините. Изобщо вътрешната яснота в картините на Слона не отпраща към възможности за класифициране и не предизвиква тълкуване, а създава и уплътнява връзки и инфраструктури в тъканта на самото творчество. Потенциалът на тази яснота изтръгва наблюдателя от автоматизма на гледането, изправя го пред стъписване в своя концептуален лаконизъм. Мълчанието изгражда своя естествен дом особено отчетливо на фона на пълнотата на пластическите гласове в произведенията на художника. Тук се основава вътрешната предизвикателност на неговото творчеството – неуловимо за привичните процедури на разбиране, несъвместимо с обичайните алгоритми на представяне.

"Синьото канапе"

С името на Георги Божилов – Слона се свързват значими трансформационни процеси в българското изобразително изкуство след края на 50-те години. Но и тези процеси стават неподвластни на еднозначно посочване или назоваване, завръщат се към наблюдателя като неразпознаваеми. Така процесите на промени в пластическия език засягат най-напред междужанровите връзки и преминавания (пейзаж, портрет, интериор), само че не заради разколебаването и релативирането на самите жанрови рамки, а заради възможностите за преосмисляне на художествената условност, в която пространството придобива самостоен израз и се превръща в непосредствен обект на изображение.

"Созопол"

Произведения като „Созопол“ (1960), „Пейзаж  (Из Пловдив)“ (1960), „Индустриален пейзаж“ (1964) разполагат удивително количество цветови зони с почти правилни линеарни форми, които при цялата си монохронност и двуизмерност успяват да организират около себе си внушение за дълбочина и обемност – чрез уедряването на рисунъка, чрез плоскостното пренасяне и кореспондиране между различни обеми  (например цилиндричните фигури на колоната за афиши или промишлените резервоари се свързват с калканите на сградите или с парковите пространства), чрез използването на различни фактурни единства и тяхното ритмично съчетаване, чрез необичайните и контрастни цветови решения. Този път на преосмисляне е действителната основата на процеса, който българското изкуствознание определя като постъпателно развитие към абстрактната живопис.

Друг съществен момент в този период представлява включването на множество фигури в пейзажа и в интериорните композиции. Самостоен живот заживяват разделените на различни пространствени зони стаи, ателиета, мансарди, но също и сегментите - пространства в портретните композиции.Това разбиране за композицията може да се свърже с характерното парцелиране от ранното творчество на художника. Наред с това обаче целостта на картината разпръсва и съвместява, съшива мрежи от тези пространствени сегменти.

Сграфито „Христо Г. Данов“ в Пловдив на Георги Божилов - Слона - снимка архив 

Друг тип възможност за художествени трансформации предлага тематичното модулиране, при което същностният облик на темата изплува едва на равнището на композиционното единство на картината и неговия диалог със заглавието.Тук е мястото да се отбележи в колко тежък рецептивен контекст работи Божилов, да се подчертае, че тежестта има тъкмо рецептивен, а не например идеологически характер. Един непомерен, при това привнесен от чужда културна ситуация месианизъм, владее развитието на българското изобразително изкуство в десетилетията след размразяването. В същото време един моден монументализъм настоява на доминирането на прагматичните функции и приложния характер на художествените творби. В този момент преднамерният наивизъм изглежда единствената възможна алтернатива на хипермащабните теми и препълва продукцията на българските творци с фолклорна образност и сюжетика. След края на 60-те години, когато кандидатите за творческа слава с пълно съзнание за неимоверно повишения залог за присъствието си в художествения елит рисуват разпятия с експресионистично огрубяване на чертите, алегоризират широкомащабните си платна в посока на исторически, митологически и християнски аналогии,изпълняват поръчки по монументални проекти, техните жестове се представят като идеологически желания авангард.

Именно в тази тежка рецептивна ситуация творчеството на Георги Божилов – Слона преосмисля комплексно актуалната традиция. Той успява да отговори на тази тенденция не за да се впише в процеса, който в този момент формира канона, а за да ѝ предаде една потенциална дискусионна перспектива. Тук заслужава да са спрем на произведения като„Пиета“ (Божилов има две произведения с това заглавие, около 1977), „Реквием“ (1984), „Икар” (1977). Те се отличават с фрагментираната фигуративност, с геометричната стилизация на телата и цялостната деформация на рисунъка, със сюжетния потенциал на заглавията. Тези картини внушават един едновременно дълбок, но и отстранен драматизъм. Особено характерна за напускането на мартирологичните пространства е картината „Реквием“. В това произведение доминира впечатлението за насложени проекции на фрагменти от човешки фигури, с взаимно проникващи се линии и форми, допълнено от общото внушение за колажност.

Георги Божилов е принципно чужд на фолклористичните художествени интерпретации, предприемани от множество български автори, които нямат желание да участват в големите теми на деня. Той е индивидуалност с градска настройка и ако все пак в някои свои творби като „Предание“ (1979) и две произведения със заглавие „Тотем” от началото на 80-те се включва в темата, то неговият интерес е антропологически и е насочен не към повелите и загадките на етноцентризма, а към самите следи в тъканта на артефактите. Така например „Тотем“ от 1981 г. включва в целостта си стилизация на глаголически букви и тяхното декомпозиране до основните им геометрични елементи. Показателно за средищното значение, които заемат тези и всички други знаци в представите на художника, е подчертаването на вертикалния градеж, привидно нестройното, но внушително натрупване на обеми във височина. В този смисъл тотемът е система от знаци, застроявана сякаш като град. Макар стилово да се различава от „Тотем“, „Предание“ следва сходна концепция: зооморфните фигури от предния план са поставени като на сцена от фонови градски застроявания, в чиито основи почива логосът: строги геометрични форми, шрифтови следи.

Сграфито и мозайка на Димитър Киров (1935-2008) в памет на приятеля му Георги Божилов - Слона на фасадата на къщата - музей с творби на Слона - снимка Стефан Джамбазов

В перспективата на този колажен драматизъм през 70-те години в неговото творчество се появяват християнски символи като птици и риби –в състояние на почти натюрмортна застиналост и орнаментална изящност.В „Синьото канапе“ (началото на 70-те) рибите са център в кавалкадата от артифициални дадености: изображения, буквени знаци, стайно растение, статив с картина, стол с декоративно стилизирана облегалка, декоративен парапет, маркиращ границата с външното пространство. За динамичната двойственост на символиката, както и за отношението на художника към монументалната живопис е показателно присъствието на висящата риба в стенописа на Народна библиотека Иван Вазов Пловдив: там тя се разполага в еднозначната комичност на „Чичовци“.

Потенциалните въздействия от чуждестранни произведения и автори върху творчеството на Георги Божилов – Слона е не по-малко съществен проблем. – Говорили сме за любимите му художници Антъни Тапиес, Пиер Сулаж, за Сезан. – Най-напред тук следва да се отбележи силно индивидуалното му разработване на абстрактното. Трябва да се добави обаче, че не става дума за възприемане, „внасяне“ на абстрактната живопис половин век след нейната концептуална поява в европейското изкуство. В много по-голяма степен би трябвало да се говори за постъпателно извеждане на принципите и възможностите на абстрактното и осъзнаването на самостойното присъствие на художественото произведение по принцип. В този смисъл не може да се мисли, че променената идеологическа конюнктура в хода на 80-те и 90-те години е довела до окончателното напускане на конкретиката и фигуративната разпознаваемост от платната на Георги Божилов. В много по-голяма степен е валидно това, че неговото творческо развитие следва собствената си логика и тя предполага последователното преосмисляне на границите и възможностите на абстрактното.

Част от артистичната Пловдивска бохема - Атанас Кръстев - Начо Културата (1922-2003) и Георги Божилов - Слона /прави/, и поетът Борис Христов до джазмена Огнян Видев /седнали/ - снимка архив

В същата насока за утвърждаване на самостойния статус на визуалното произведение на изкуството функционира и принципът на колажа. При това присъствието на неговата платформа е принципно съизмерима с търсенията на западните авангардни движения. Тук разликите във времето нямат съществено значение, доколкото посланието на творческия жест има един и същ порядък: Материалната повърхност на картината също носи своите значения, които са равноправни и взаимодействащи си с всички останали значения. Тук е моментът да обърнем внимание колко последователно колажността се разполага в системата на новости и трансформации, които Георги Божилов предприема: първо, в концепцията за изграждането на комплексност на творбата чрез ритмизирането на множество пространствени ниши и геометрични плоскости; второ, като рефлекс на фолклористичната обсебеност от материята, само че в творбите на Слона колажираната материя и структура никога не е самодостатъчна, тя е вплетена така, че като кореспондира в  композиционните си връзки с останалите материални цялости, се отделя и откроява от тях.

Колажната програма далеч не включва само използването на различни материи. Почти в протежение на цялото му творчество картините на Георги Божилов – Слона колажират в комплексната си цялост фрагменти от писмени текстове и особено единични или произволно съчетани букви, цифри, стрелки, ноти. На пръв поглед нагласата към тази колажност напомня на класическия авангард от времето на футуризма и кубизма. Но при него техническото няма претенции към доминация на логоса, няма дори тежестта на ключ към значенията на творбата. Буквите и цифрите са се разделили с илюзията, че подреждат света, стрелките са се оттеглили от инструменталната си функция да посочват. Присъствието на колажните елементи от знаци има характер на плетеница от следи, в която посоките са загубили своето значение, те въздействат като колекция от маски, която е изтрила следите на техния генезис. В този план колажните елементи в картините на Георги Божилов изразяват самата криза на репрезентацията. В тази посока трябва да се разположи и един друг съществен проблем: в последното десетилетие от своето творчество си той почти изцяло се отказва от озаглавяване на творбите си.

Да се върнем към присъствието на музиката в творческия свят на Георги Божилов. Един от аспектите на това присъствие е използването на нотните знаци като колажен елемент. Друг аспект избира музиката като модел на изкуство, което разгръща абстракцията в пределна степен в качеството ѝ на водещ визуален принцип. От концептуална гледна точка обаче от особено значение е представата за синтезната природа на визуалните образи, която по традицията на модернистичния проект музиката управлява и насочва. Това е перспектива на комплексно създаване и възприемане на образите – място, в което те зазвучават в своята пълнота на въздействие. Програмно е и присъствието на общата дума, на общия организационен принцип – композиция. Неслучайно особено по-късните си творби художникът озаглавява почти без изключение с това заето от музиката понятие.

Портрет на Георги Божилов от Димитър Киров - снимка архив

Всеки момент носи своите прочити, влага нови значения и перспективи на разбиране за една или друга личност, проблем или специфика в изкуството. Тези бележки обръщат внимание за отговорността пред художественото наследство и са повод да си спомним отново за един голям художник… ≈

Галина Лардева

„въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Изумителното връщане на Десислава Минчева във Варанаси…

Изложбата „Варанаси“ на проф. Десислава Минчева в галерия „Българи“  ме преследва, сънувам я. Нямах възможност да бъда на откриването, но сама в пространството ѝ усетих съприкосновение с картини, които завинаги ще останат в мен като среща с един мистичен и същевременно жив и съществуващ свят, макар и много далечен. И всичко това благодарение на неудържимия порив, талант и артистизъм на забележителната художничка.

Разговаряхме с нея за експозицията и преживяното със сина ѝ Сандро Арабян в Свещения град на Индия край брега на река Ганг. Но за това малко по-късно. Сега публикуваме личния текст на Десислава Минчева за пътуването, емоцията, потапянето и осмислянето, ако е възможно, на този толкова различен за нас свят…

ВАРАНАСИ

Върнах се там! Не знам дали ще ида пак някога. Но съм сигурна, че няма да се изтрие нито един спомен от зимата на 2024 до края на живота ми.

Захванах се да рисувам нещо, което не подлежи на рисуване. Не мисля, че и някой досега е бил толкова безразсъден да го направи. Все пак опитвам! Но съмнението, че е малко самомнително и не много разумно ме съпровожда още от първото грундиране. Такава тема иска освен много осмисляне и можене, но и време. Може би цялото ми оставащо време... И пак не е сигурно, че животът и смъртта подлежат на адекватна образна интерпретация. Приемете тази изложба като някакво усещане за мястото, както и за пътя на човека. Всяка картина е състояние, което подлежи на още трансформации. Колкото повече рисувам, толкова повече не искам да слагам финална точка или даже бих започнала отначало. Вероятно трябва да се върна към Индия с уталожени страсти. Или пък не? Индия задава въпроси, но отговорите ги няма и няма!

Реката може да бъде виолетова, черна или златна, обикновена или митична. Храмовете и къщите по брега могат да бъдат магия или белези на изтляването. Хората могат да бъдат водачи или жертви. Атмосферата може да бъде светъл духовен свят, но може да бъде натегната, тежка и уморена от толкова съдби, от толкова посрещания на слънцето, от сбогуването с толкова много души...

Брегът на Ганг е нещо неописуемо! Там всяка вечер се извършват ритуали за изпращането на деня и възхвала на реката, където се събират огромни маси хора. Песнопенията на свещениците, огньовете, лодките, прииждащи и струпващи се край мястото, са вълшебство и унес, те са някакво връщане към изначалния смисъл да сме живи и дълбока благодарност за това, както и напомняне какви трябва да бъдем. Чувството е първично и ти остава особен, тръпчив вкус, смесица от възторг и тъга, съпричастност към другия и наистина разбърква наслоените ти представи за живота. Утринните ритуали пък започват в пълен мрак, когато само няколко лампи озаряват старите стени край кея. Лодките се носят в тъмнината и мъглата тихо и всичко приключва на развиделяване, когато слънцето се появява над Ганг – едно искрящо петънце, разливащо розово злато по водата.

Има неща, които седят в теб, някак отлежават, бавно се развиват и всъщност не те оставят на мира. Недоизказани, но силни! За мен това е случаят Индия. С пълното съзнание, че никога няма да мога докрай да вникна в нея, но имам усещането за някаква близост, за нещо, което ме води директно към причината да сме на Земята и за пътя – по човешки труден, но поне там, на онова място, приет със смирение.

Преди повече от 10 години пак бяхме със сина ми там. Обикаляхме Северна Индия с една напълно традиционна екскурзия. Бяхме за по-малко от денонощие във Варанаси или по-точно минахме оттам. Разходиха ни (пак традиционно) с лодка по изгрев. После видяхме (отвън) един кървавочервен храм, с маймуни по оградата  и... толкова. Но някои гледки така ме разтърсиха, че просто нямаше как да не ида пак.

Разбуждането на града, съживяването му при първата плаха светлина, надигането на спящите по стълбите, силуетът на невъобразимата му, архаична архитектура, къпането на хиляди хора в реката, мъглата и маранята, изобщо абсурдността (от наша гледна точка) на това място, в което индийците мечтаят да умрат или поне да бъдат изгорени там, за да спрат преражданията им и да отидат направо в мечтания от всички Рай... Пушеците от кладите и спокойствието и упованието, с което се извършват ритуалите, плаващите свещички по водата, старите лодки, набраздени от годините вярна служба, точно като изпалените лица на хората, живели дълго на този свят... Влажният нощен хлад и горещата цветност денем, мизерията, но и изобилието на усмивки, мръсотията и красотата, звуците, миризмите, храмовете... Мистиката и в същото време кипящото ежедневие, повтарящо се почти без промяна от векове... Всичко това е нещо обсебващо, нещо, пак казвам, необяснимо, но силно и пленително, което те кара да погледнеш по различен начин на собствения си живот.

При първото ни ходене видях и съм заснела една малка, силно наклонена кула, вероятно изоставен храм, към която се връщам в спомените си десетки пъти. За мен Варанаси е тази странна, едва крепяща се кула на къси стълбове, вкопчени в брега. Въпреки всичко тя стои – съвсем ненормално, нелогично, но си е там! Като символ на живота ни, на дългото ни минало и неясното бъдеще... хем почти си е тръгнала, хем пък не се предава. Полуразрушените ѝ колони, наистина като подкосени крака, я държат за този свят. Сега, години по-късно, помолих лодкаря да спре до нея и слязох на брега. Докоснах я. Беше по изгрев, с още схлупено небе, с мъгла и дим, с разпилян боклук по земята и лениви движения на сивата вода досами нея. Сякаш стоях до праисторическо животно, полуживо, но все още силно в желанието си да остане още малко поне, но и будещо подсъзнателен ужас от неизбежната смърт. Този малък храм, в добавка към всичко казано, е в непосредствена близост до Маникарника гат, най-големия крематориум от няколкото в града. Димът се вие, ознаменувайки щастливото избавление от земната тегоба на безброй индийци, 24 часа в денонощието. Лодките, натоварени с дърва за кладите, натежали, се поклащат в очакване, а малко по-навътре се извършва онова плашещо нас, европей��ите, изгаряне, което за Индия, а и не само там, е нито повече, нито по-малко, вратата към Рая.

В мрака на нощта Варанаси става царство на сенките – буквално и преносно. Кеят се превръща в мизансцен на странна, малко зловеща даже, пиеса. Хората са безплътни фигуранти, всичко придобива друг смисъл след жаркия, трептящ от цветове ден, но ти е трудно да го дефинираш. По реката спира даже движението на осветените корабчета и лодките и тя става дълбоко черна. Пушекът обаче не спира да се носи, а огньовете маркират входовете към Другия свят. Тъмнината скрива ненужното, остава само надеждата, че след няколко часа слънцето пак ще освети всяка следа, оставена от човека и анахроничната действителност ще се завърне – приказна и въздействаща.

За мен има много красиви места по света, но място като Варанаси надали може да съществува някъде другаде. Има нещо нелепо в това да пиша за него точно аз, която стоях на брега на Ганг само 3 дни и се движех на разстояние не повече от 3 километра. Лодките също не ме пренасяха много по-далече. Но това е място, което просто усещаш – дълбоко и завинаги! Всеки метър е сгъстена емоция, всеки час е вечност. Тежко място! Имаш чувството, че са сложили на гърба ти товар, съдържащ буквално цялата история на човешкия род. Нарочно се въздържам от всякаква фактологическа справка. Фактите, така или иначе, се забравят. А и те не съдържат в себе си чувства. За мен парче плат от савана, покриващ нечие мъртвао тяло, и разпилените по брега оранжеви цветя, които кротки кози пасат след нечия кончина, са достатъчно силен образ на прехода на човека и изобщо – символ на ефимерното ни съществуване, изпълнено тук, на земята, с драми, боричкане, жажда за слава, но и надежди, усилия и... вяра. Дали си бил добър или лош, беден или богат, умен или глупав – огънят и реката са безразлични към това и еднакво благосклонни към всички. Ние често го забравяме, но на хората от Варанаси не е дадена подобна милост. Те знаят...

Една картина не е нещо обективно. Тя не е и илюстрация. Тя носи уменията и неуменията на художника да изрази необяснимото. Тя е неговото желание да запе��ата поравно чувство и мисъл, породени от сблъсъка с Големите неща, за които трудно се говори. 

40 години преподавах  в Академията, но все още не зная как се рисуват най-важните неща. Онези, без които човекът би бил само обвивка, архитектурата – само камък и дърво, а природата – сбор от химически елементи, подчинени на физиката...

Нечии очи носят в себе си следи от минали животи. И там, в Индия, те буквално се впиват в теб, пълни са с тъга или пък упование, безпокоят те. Хората по тия места смятат река Ганг – мътна и бавна, за истинска, жива богиня. Твърди се, че само ако посетиш храма на Шива греховете ти са изчистени. В Сарнат, близо до Варанаси, Буда изнася първата си проповед след Просветлението, така казват. В града има над 2000 храма! Как ли се рисува вярата? 

Газихме с боси крака в пепелта, покрила пода при Вечния огън на Маникарника гат. Свещените крави лежаха в хлътнатини на земята, досами кладите – необезпокоявани, сънливи, неподвижни... Сега пастелите ми се ронят върху статива, посипват се навсякъде, но в ателието ми. Поръсвам сивия им прах от смесените цветове върху платното. Част от него остава там, като следа от напразните ми усилия. Така, както прахът във Варанаси покрива стълбите, кейовете, хората...

Защо ли пиша всичко това? Вероятно по същата причина, поради която и рисувам – защото не мога да не го правя. 

Опитах се да не споменавам думите „духовност“ и „религия“. Не защото са неуместни, напротив! А защото едни такива клишета биха опорочили неназовимото, личното, истинното.

Ганг, с какъвто и смисъл да я товарим, ще продължи да тече... Бях странно щастлива край нея. Слънчевата пътека по водата беше наистина розова. Усетих безвремието!   

Десислава Минчева

След личния ѝ разказ, с който отново се убеждаваме, че Авето, както я наричаме приятелите, освен забележителна художничка е и авторка с прекрасно перо, с което също има дарбата да извайва образи и смисли, е трудно да продължим… Но в свободния разговор прозират и други детайли и моменти от преживяното във Варнаси.

Как избираш тези невероятни места от Китай, Индия, Намибия, пак Индия, Непал?

Индия, ти го помниш стават вече 11 години, когато със Сандро отидохме за първи път, но  беше една голяма екскурзия из Северна Индия. Тогава минахме за няколко часа през Варанаси, с която стандартно ни разхождаха туристите, вярно по изгрев, особено е състоянието преди да се вдигне слънцето. Приближихме се към брега с лодката и една кула , наклонена, килната. И това толкова ме е впечатлило, че…Казах на Сандро миналата година „Давай направо – само Варанаси! Отиваме!“ Много е вълнуващо мястото, много е необичайно, много е тежко, трудно. Но ми се загнезди в главата. Десет години стои там, работи някакъв спомен. Но цялата тази картина с крематориуми, с огньове, пушеци, хора, къпят се, мътна река…Всъщност, красив силует, красива архитектура – стара, древна. Това е най-старият на Индия. Това е предисторията, но този път отидохме сами със Сандро. Организирахме се с фирмата, с която бяхме в Намибия / Може да прочетете във „въпреки.com” за съвместната им изложба „Намибия/Природата. Намибия/Хората“  със сина ѝ тук./. Сега в Индия и оттам в Катманду.

Бяхме на самата река Ганг в хотел, поносимо скъп. Всяка сутрин преди изгрев – ритуали и други нощем за посрещане и изпращане на слънцето. И реката, те я смятат за живо същество, те я смятат за Богиня. Ние се връщаме, когато слънцето е изгряло и отиваме да си пием кафето. Излизаме на тъмно и виждаме излизането на слънцето, силуета. Ние тръгваме в пълен мрак. Декември, нощем е прохладно, приятно, мъгли, красота. Най-свещеният им град – там се стичат от цяла Индия да си погребват хората. Това са върволици от носилки. За тях това е щастие, те не плачат, отива направо в Рая. Има така наречените хотели – безподобна мизерия с железни нарове, където хората идват и чакат да умрат.

За нас е много неразбираемо, но някак си се свиква с кладите, които горят денонощно, запалени от огъня, съхраняван от векове в катакомби, с големи дървета. Няма денем, няма нощем - за бедни и богати.  И пред кладите лежат огромни крави, неописуема гледка...

За още много неща си говорихме с Десислава Минчева, за особените им преживявания със Сандро по невероятно тесните улички на Варанаси, където са редом до носилките с омотаните мъртъвци,  за това колко я привличат хората с набраздените от времето лица, за козичките, които се хранят с цветята от гирляндите към ритуала преди огъня, за невероятната нищета, но приемана с достойнство, както и смъртта…

На финала на този текст публ��куваме и написаното за изложбата на Десислава Минчева от куратора изкуствоведката проф. Аксиния Джурова.

Всеки, който е имал шанса да попадне в Индия е завладян, да не кажа обсебен от това, което тази страна, народ, природа и историческо наследство съчетават в себе си – от щедростта да носят мъдростта на вековете до изпитанията на които са подложени, за да я понесат. Може би музиката ѝ, тази впиваща се в теб протяжност на тона обобщава това което е Индия. Поне за мен бе така докато не видях картините, не пейзажите, а именно картините на Десислава Минчева от Варанаси, стария Бенарес.

Явно след магията Китай, настоящата любов на художничката е Индия с нейното послание за вглеждане в себе си, с осъзнаването на ефимерността на човешкия живот чрез притихване пред безвремието, което носят бавно течащите води на Богинята Ганг – реката на безвремието, Десислава е успяла, обаче да се извиси над мимолетното впечатление. В нейните понорамни картини, картини напомнящи епичен епос на самия живот с неминуемото му начало и край. Да ни въвлече в преживяното от нея там, в тази древна страна, но и да осмисли, пак там, и своя собствен път.

Естествено бе Десислава Минчева да стигне до тук, да уталожи страстите си и както индийската музика носи величието на страната, да превърне маранята на водата, на тази сюблимна в своя собствен ход река, в която живите се пречистват, а мъртвите намират избавление от тегобите на земния живот, да създаде стъписваща със своята мизансценност панорама на Индия и нейното наследство.

Безспорен майстор на класическата рисунка, на мистично – съзерцателните настроения, на умението да намериш художествения израз на въздуха, да пресъздадеш най - тънките човешки вълнения и природни състояния, този път Десислава е постигнала чрез богатството на тона и полутоновете и удачния избор на обектите в платната, с появяващи се в маранята, някога  величествени храмове – притчи за живота, но и те като нас, подвластни на корозията на времето, магията на Изтока и конкретно на Индия. А именно, сливането на природата, от която човек е само една малка прашинка, с божественото, противно на самозабравилия се от времето на Ренесанса Човекобог.

Не знам каква ще е следващата стъпка на Десислава, но тази е не само завладяваща, но и естествен завършек на един цикъл, бих го оценила като връх в развитието ѝ като художник.

Аксиния Джурова

А ние очакваме с нетърпение следващата изложба на Десислава Минчева, посветена Катманду. Но сега не пропускайте настоящата ѝ „Варанаси“ в галерия „Българи“, която продължава до 29 юни. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Мария Райчева и нейните (Летни) брегове

 „Основният ми източник на вдъхновение, колкото и банално да звучи, е природата. Неминуемо е дали ще е градски пейзаж или от пътувания, нещо по екзотично, дали ще е планински…Художникът, като пътува, всичко, което види го провокира по някакъв начин. Днешният забързан човек, по-скоро, търси природата, за да се зареди. Това е вдъхновението за мен.“ Каза за „въпреки.com” художничката Мария Райчева по повод изложбата си „Бреговете на лятото“ галерия „Теа Алба“.

Във въведението към експозицията галеристката и куратор Албена Айладънова пише:

„В най-студената зима разбрах, че вътре в мен е непобедимо лято.“ Албер Камю

Бреговете на бленуваното приласкават, примамват и зоват, обещават наслада и приключения, пристан и утеха, но и са само мястото, откъдето художничката Мария Райчева да отпътува към нови светове, за да се завърне отново.

Мария Райчева и Албена Айладънова

Мария Райчева носи лято в сърцето си. Вечен копнеж за свобода, празник на сетивата, време за богатство от емоции, състояния и настроения, които да сподели в платната си. Поетични и експресивни, мистични, драматични и космополитни, картините в новата живописна колекция на художничката, очертават границите на един топъл, хармоничен, осезаемо пластичен и много богат свят.

Тя е признат майстор на пейзажа – лиричен и интимен, място за покой и размисъл, или екзотичен, многопластов и еклектичен. С изключителна лекота художничката пресъздава сложната архитектурна среда с ритъм и динамика, като сменя фокуса, насочва вниманието на зрителя към детайлите, които създават неповторима атмосфера и пораждат емоции. Богата растителност, силуети на палми, куполи, покриви, калкани, арки, колонади внасят своя индивидуалност. Смайващo точни и изразителни са възприятията на Мария Райчева. Всяка мазка и щрих ни разкриват изящен вкус и насищат сетивата ни с летни преживявания.

Има ли граници лятото? През континенти и океани, художничката ни отвежда на Острова на вечното лято. Цветовете танцуват вихрена фиеста с ритмите на Хавана. Небето и морето са граници на този тропически рай. Величествени сгради изникват от привидния хаос, за да очертаят незабравимия силует на мечтания град.

От най-високото на брега – любим ракурс в пейзажите на Мария Райчева - улиците, нагиздени с къщи като цветни мъниста се стичат към малки заливи. Лято в платната на весели лодки. Сен Тропе искри под средиземноморското слънце и със съзнанието за своята космополитност, се оглежда ненаситно в лазурите на Средиземно море.

Лято край Сена. От любим прозорец, Мария ни представя този елегантен и незабравим град. Париж копнее за вечно лято. Париж е мярка. Граница. Меценат и вдъхновител на изкуството.

Културата на лятото и хедонизма ни отвежда по италианските брегове. Богатата палитра на Мария, пресъздава един жизнен, многопластов свят на радостта – райски заливи, архитектурни бисери, неповторимо усещане за хармония и вечност под щедрото италианско слънце с аромат на портокали. Сред интимните средновековни улички, художничката се наслаждава на стройните силуети на кипарисите.

„Лятната нощ е като перфектна мисъл.“ Уолъс Стивънс

Колко светла и изпълнена с живот е тропическата нощ! Хладни тонове на отмора от лятното слънце, тайнство и копнеж. Време за мечти сред светлините на града. Великолепните нощни импресии на Мария Райчева са място за размисъл и покой, недоизказана притихналост, но и вълнуващ празнично осветен облик на сгушения сред хълмовете Соренто.

„Зеленото беше тишината, мокрото беше светлината, месец юни трептеше като пеперуда“ Пабло Неруда

Многообразието и драматизмът на гръцките брегове, са уловени като в цветен калейдоскоп от настроения и съкровени мигове. Лаконично, като щрих или с богат детайл, неповторимите образи на лятото пораждат копнеж и порив. Морето просветва с безброй нюанси на синьото и зеленото в тайнствени заливчета, маслинови горички предлагат безвремие и прохлада. Легендите оживяват по живописните улици, наситени с древност.

„Бреговете на лятото“ е вълнуващ разказ с много лица. Изкуството на Мария Райчева има магическата сила да прогони сивотата и монотонността на всекидневното и да ни припомни способността ни да мечтаем, да бъдем откриватели на географията на собствените си емоции. С цвят, вкус и аромат на летен рай без граници.“

А ние с Мария продължаваме нашия разговор в уютното пространство на „Теа Алба“, където тя обича да представя творбите си. Независимо,  че в сегашната си изложба художничката се е посветила на Бреговете, тя е страстен любител на планината през всеки сезон – от пищността на лятото до суровата красота на зимата. Без натрапва себе си с лични снимки в социалната мрежа ни разказва за планинските красоти, с които така щедро е дарена страната ни. Признава, че е влюбена в планината. „Не я сънувам, но понякога доста дълго време, когато не съм ходила, си представям мислено маршрута, който ми се иска, някой любим или може би нов“. Споделя тя.

И заедно с това свое творческо и личностно вдъхновение от природата пресъздадено с много въображение и обич на платното, тя се гневи, страда за съдбата ѝ в съвременния ни свят към тези, които „работят“ срещу природата. Разбираме ли какво богатство имаме?

„Ние всички осъзнаваме какво е богатството, но цивилизационният избор натам върви…Колкото и да се стараем, няма как да се спасим от това замърсяване и всичко – индустриализация и консуматорство, което все повече ни поглъща. Няма как да го спрем. Макар, че съм оптимист по природа в това отношение съм песимист. Няма спасение за природата, за екологията и за нас самите…Няма…Някога това ще свърши и ще изчезне заради нас…“ Това е човешката ѝ болка.

Припомняме, че през март 2021 година  на втория етаж в галерия на СБХ на „Шипка“ бе експонирана изложбата на Мария Райчева  „Еко тур“. Тогава тя, много тъжна нарисува своя гневен „еко тур“. Тогава художничката и преподавателка в НХА проф. Десислава Минчева написа:  „Картините от тази изложба не са за консумация. Не са за украса. Не са лесни и не са красиви в обичайния смисъл на думата. Не са и неща, които подминаваш с безразличие. Не са направени между другото. Те са онова, което Мария не може да не нарисува! Това е една различна изложба на Мария Райчева. Знаем нейната чувствителност към красотата на стари къщи, градове, улици, природа, храмове. Знаем за пристрастието ѝ да обикаля планините, да изкачва върхове, да рисува малки уютни картини. Но в тази изложба няма много общо с онази Мария. Въпреки, че и тук деликатността присъства и омекотява гневното ѝ послание, без да го лишава от силата му. А големите формати на картините увеличават мощта на тъжното ѝ противопоставяне, но в никакъв случай примирено.“ /За тази изложба може да прочетете във Въпреки тук./

С Любен Генов, Любчо и Мирея на изложбата на Мария Райчева

С днешна дата Мария Райчева продължава да рисува вкъщи, в стая на панелен блок на столичен квартал. Ателие, което дели със съпруга си художника Любен Генов, председател на СБХ. „Ставам сутрин в 4 часа, децата (Мирея и Любчо) още спят. Посвършвам малко работа. Успявам, когато има желание винаги се намира начин за всяко нещо.“ С усмивка казва художничката. Питам я дали на Любо показва първо работите си или...

„Не, той ги вижда като работим в едно ателие. Но, може би, съм си изградила някаква собствена самодостатъчност, т.е. ако нещо ми харесва – харесва. Но, ако не го усещам като е готово, колкото и някой да ми казва, че е хубаво, ще замажа, изстържа, наново всичко. Да стане така, че да ме удовлетворява.“

От изложбата "Вътрешни пространства" на Мария Райчева и Любен Генов в галерия "Средец", 2021

Мария Райчева се дипломира като магистър в Националната художествена академия през 2002 в ателието на акад. Светлин Русев. През 2008 защитава докторска степен по изкуствознание в НХА. Има над 20 самостоятелни изложби – в София, Пловдив, Оряхово, Самоков и CafeHaus Gallery, Herne, Германия, както и няколко десетки участия в общи изложби в България и чужбина. Често излагат заедно с Любен Генов в общи експозиции и за нас остава незабравима изложбата им в галерия „Средец“ на Министерство на културата „Вътрешни пространства“ (2021).

Мария Райчева на изложбата ѝ "Морско синьо" в "Теа Алба", 2023, с Десислава Минчева и Ивайло Мирчев

Като артист тя е много различна от учителите си от Академията акад. Светлин Русев (1933-2018), проф. Десислава Минчева и проф. Ивайло Мирчев. Питам я дали си представя какво би казал Светлин, ако може да види картините ѝ. “Не мога да намеря точната дума за Светлин, но е винаги в главата ми. Не точно дали правейки нещо, би било одобрено от него или някой друг авторитет, имайки предвид всички уроци през годините назад или дори сега като автори моите учители като Ивайло Мирчев, Десислава Минчева и други. Имам в главата си една мисъл да приложа уроците, които те са ми дали и които аз съм взела през годините от тях в това, което правя.“ Ивайло и Десислава не пропускат изложба на Мария…

Тя самата е преподавател в НХА по рисуване. Преподава на студентите по скулптура и рекламен дизайн. По този повод споделя: „Дълги години си мислех, че не ставам за преподавател. Но като започнах много ми хареса, истински се наслаждавам на преподаването и на възможността да науча тези деца, защото те са си деца току-що влезли в Академията  на неща, които аз вече знам и да им покажа път, който вече съм го извървяла. А дали ще тръгнат по него е техен избор. Но да им предам на свой ред това, на което аз съм научена. Те ме провокират в това да ги накарам да работят, да експериментират, да се чувстват свободни, но най-вече да работят. Ако мога да ги науча на моя работохолизъм, на който мен са ме научили, би било прекрасно. Трудна задача, но бих била щастлива, ако успея.“

Изложбата на Мария Райчева „Бреговете на лятото“ в галерия „Теа Алба“ продължава до 3 юли. Ние, всъщност, сме вече на Брега на лятото…Художничката ни го представя през своя поглед и талант на артист с мощта на цветовете, необхватно и спиращо дъха от красота. Дори, макар и за кратко може да повярваме, че светът е прекрасен, Въпреки болките и страданията си, нанасяни му от човеците… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Любомир Далчев и Светлин Русев заедно в изложба… 

Произведения на двама забележителни за българското изкуство творци представя в съвместна изложба Арт център Плевен – скулптора Любомир Далчев (27 декември 1902- 11 юли 2002) и живописеца Светлин Русев (14 юни 1933 – 26 май 2018). Смелата и неконвенционална идея за експозицията (5-24 юни) е на куратора Пламен Моневски. Показаните творби са част от фонда на Плевенската художествена галерия „Илия Бешков“, галерия „Дарение Светлин Русев“ в града, както и притежание на частни колекционери в България.

На откриването на изложбата слово произнесе проф. Десислава Минчева, една от именитите ученици на академик Светлин Русев в НХА и, която заедно с проф. Ивайло Мирчев продължиха да преподават в Академията…Тя ни предостави текста си за публикуване във „въпреки.com”, за което ѝ благодарим. Освен прекрасна художничка, тя е талантлив автор с ярко перо и винаги сме щастливи да присъства при нас с нейни текстове. За тази много специална изложба в Плевен Десислава Минчева е озаглавила словото си:

Пламен Моневски и Десислава Минчева

ЗА СМИСЪЛА, ПАМЕТТА И ВСИЧКО ОСТАНАЛО

Уважаеми гости, скъпи приятели!

Заради традицията, само заради нея, ще кажа няколко думи. Иначе това е изложба, за която тези думи са излишни и то, по няколко причини. Първо, художниците са много известни (съвсем ненапразно!), всички ги познавате и са автори, за които каквото и да кажеш – или ще  е малко, или неадекватно на приноса им. Второ – и за двамата, така или иначе е писано и говорено много, особено за Светлин, вашия съгражданин. Виждали сте и сте чували достатъчно, за да успея да ви изненадам с нещо. И трето – и двамата са от поколенията, когато да обясняваш произведения означаваше, че нещо не е наред с тези произведения. Аз лично все още мисля, че при недвусмислено послание, силна форма, композиция и цвят, думите само нарушават внушението.

Идеята на Пламен Моневски да събере двамата тук и сега е за възхищение!

Далчев е роден 1902, Светлин Русев – 1933, и въпреки разликите във времето, в което са живели и творили, между тях има една изключително силна, органична връзка. И двамата създадоха истински школи в скулптурата и живописта!

Няма български художник, който да не е бил повлиян в някаква степен от тези творци. За някои те са извор на вдъхновение, други пък, направо съзнателно омаловажават ролята им, вероятно заблуждавайки се, че това ги прави някак велики. Но пък даже в отричането им, аз виждам определено отношение, което значи, че тези автори са били и са с много силно, забележимо присъствие в художествения ни живот.

Отстояването на творчески (защо не и морални!) принципи и автономността са присъщи и на Далчев, и на Светлин Русев. Всъщност, въпреки различията в житейски план (а те са доста големи!), и двамата художници разбиват клишето „социалистически реализъм“, като му придават съвсем различен смисъл. Нелекият им път, в меко казано, противоречиво време, е белязан с успехи, въпреки конюнктурата у нас. Нарочно ще избегна не особено ясните, лично за мен, мотиви за напускането на България от Любомир Далчев, който умира на 99 години в Калифорния, но оставя на страната ни изумителни произведения – кавалетни и монументални, които до ден днешен са модел и урок за модерно изкуство. И ще продължават да бъдат, убедена съм!

Синтезът на силната форма и пространствената яснота са своего рода учебник и за начинаещи скулптори, и за свръх напредналите! Пластиката на Далчев стои особено добре навън – могъща, знакова, драматична! Тя носи заряда на първични състояния, облагородени от културата на автора си.

Любомир Далчев

Неблагоразумни хора са поставили до негови скулптури в центъра на София някакви други пластики и ... жалко за тях! Даже не разбирам как е възможно да се съпоставяш с толкова истински голям, разместил и обогатил пластове култура автор като Далчев!?

Не съм имала честта да го познавам. За мен той е оня човек, привнесъл към европейската култура нашия малко необуздан, балкански дух. Той е човекът, върху когото стъпиха, като върху здрав мост, много поколения пластици, без да го имитират, но с разширени и освободени от академизма представи. Ненапразно от неговото ателие са излезли забележителни ученици, като  Величко Минеков, Галин Малакчиев, Никола Терзиев - Желязото, Иван Нешев, Альоша Кафеджийски, Крум Дамянов и много други. 

 Не трябва да се правят формални аналогии между толкова различни художници като Далчев и Светлин Русев, но... има ги!  Мощта на формата, надскачането на момента и извеждането му до символ, драмата, отказването от привлекателна сантименталност, ерудицията, хуманизма, голямата  и неподражаема пластическа култура... това  са все неща, които осмислят представянето им заедно. Те и двамата работят обсебено и със съзнание за смисъла на теми от Библията (не буквално!), от историята и изобщо се занимаваха с всички проявления на човешкия дух, респективно духовност, което все повече липсва днес. Затова и изложба като тази е много важна - тя е памет за непреходното и надежда, че ценностите от близкото минало (а и въобще) не са загубили тежест днес, но и в бъдеще. 

Светлин Русев

 Минаха 7 години, откакто Светлин си отиде. За някои хора страдаш, когато поемат по оня, неизбежния път... и после някак се успокояваш. Но при други липсата става все по-осезаема с времето. Кончината на Светлин Русев /може да прочетете тук и тук/ не е просто физическо отсъствие, а огромна, невъзвратима загуба на ориентири! Да, него вече го няма. Но картините му съществуват и пазят духа му, а и духа на времето, което днес е толкова различно. Само 7 години, а каква промяна, какво рухване на устои, какво профанизиране и размиване на критерии се случи! Неговата обществена позиция и решаващата му роля в художествените процеси за един дълъг период от време. колекциите, които той създаде и дари и изобщо влиянието му беше толкова осезаемо, че нямаше как да бъде прескочено или заобиколено. Човек - институция, човек - мяра! Беше с мисия и мисля, че го знаеше.  Времето е истински безпощаден съдник и ще покаже чие творческо битие е минало напразно и чие не!                                                                                                                         Писала съм за него и преди и един от текстовете ми се казваше "Нелесни думи за един нелесен човек".  Ами така е! Понякога известността пречи да приемеш непредубедено някого. Хората спират да бъдат любопитни по отношение на личности с име. Слагат ги в чекмедже с надпис" V.I.P  и даже не понечват да изтупат съдържанието му  от прахта, поне от време навреме... А прахта замъглява погледа.  

Вероятно "слепота" се нарича  онова състояние, което не ти позволява да видиш и осъзнаеш важността на нечие творчество - като големина на намерението и реализация, като широкоспектърност на търсенията и като новаторство в контекста на времето, а и извън него.  Тривиалните обвинения на критиците на Светлин за монохромността като негово уж единствено верую, той разбива на пух и прах, видно е и тук! Но най-важното не е дали някой рисува в сивата гама или с изблици на суров, ярък и тежък цвят, а замахът и дълбочината на преживяването, експресията на линията и мазката, онази наситена с емоционален заряд, живописна среда и хуманистичните послания, без които една картина би могла да бъде просто красива вещ в нечий хол и нищо повече. 

Така или иначе, сега сме свидетели на една забележителна експозиция и както често казваше баща ми /забележителният график Юлий Минчев (1923-2006) – б.р./ : "Който има очи - ще види!". Между другото, на днешния ден (5 юни) е родена моята майка, Калина Тасева (1927-2022), която безкрайно харесваше и Любомир Далчев, и Светлин Русев!                                      

Дано има вечна памет за хора като всички тях!  ≈  

Десислава Минчева                                                                               

„въпреки.com”

Снимки: архив на Арт център Плевен

P.S. на „въпреки.com”: Посочените линкове в текста са към публикации при нас в годините.

[vprki]

Георги Парцалев – неповторимият чар

На 16 юни 2025 година се навършват 100 години от рождението на Георги Парцалев. Знаменателно е, че той си отива от нашия свят преди 36 години, но дори и поколенията, родени след неговата смърт го познават и харесват и днес. Около него има магия, която заразява и макар недолюбван от официалната власт, той се радва на всенародна популярност. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Орисан и докоснат от съдбата да вълнува другите, Георги Парцалев е повече от това, да е добър и търсен комик. Роден в град Левски, завършва гимназия в Плевен, след което учи медицина в Софийския университет. Георги Парцалев е от най-големите самоуки актьори, излизали на българската сцена. Звездата му изгрява в казармата – става трудовак, след като е лишен от студентски права в петата си година в Медицинския факултет на Софийския университет. Двамата с Енчо Багаров (1925-1963)  стават прочута двойка в Театъра на трудовата повинност. /Тази година се навършват също 100 години от неговото рождение, той е роден два дни след Георги Парцалев – на 18 юни – б.р./

Георги Парцалев и Енчо Багаров

Най-вероятно по препоръка на колегата си Парцалев е поканен в Сатиричния театър още при основаването му. Интересен факт е, че месеци по-рано е готова справката от Държавна сигурност за изселването му от столицата. Едно от основанията е, че „разработваният обект е уволнен от Ансамбъла на трудовата повинност като вражески елемент“. Да си актьор в Сатиричния театър е и предизвикателство и съдба за Георги Парцалев. Той  първоначално нямал самочувствие, не се чувствал на мястото си. Чудел се дали да не кандидатства във Висшето театрално училище, но проф. Кръстьо Мирски го разубеждава, като му казва, че ще развали всичко, което носи у себе си.

Георги Парцалев и Георги Раданов в "Баня" на Владимир Маяковски, реж. Стефан Сърчаджиев (1957)

А Парцалев имаше уникална физиономия, осанка и специфичен глас! Впечатляващ комик, който  само с мимики и жестове можеше да те разсмее, а като добавим и специфичният му глас,  може да се каже, че бе и е ненадминат комик и трагикомик. Той ваеше дикция, мелодика на речта, партитура на емоционалните взривове и… многозначителни паузи. Ваеше жестове - красноречиви, лаконични, предизвикващи. Особено благотворна за творческото развитие на актьора в театъра бе творческата му връзка с режисьора Методи Андонов. Под неговата талантлива режисура създаде забележителни образи. Методи Андонов разкрива нови, неподозирани дотогава щрихи от творческия облик на Парцалев.

От документалната изложба "Георги Парцалев – Дон Кихот на своето време", март 2025

От една страна това бе абсолютното отчуждение на актьора от баналния смях на битовия хумор с неговата дебелащина, груба показност, емоционална разточителност. От друга страна, чрез играта на Парцалев в постановки на творби от  различни  като стилистика автори режисурата разкрива интелектуалната разновидност на комичното - парадокса, гротеската, трагикомизма. Ето защо героите, които претвори Парцалев ни сблъскваха по - скоро с пародията, хиперболата, с абсурдността, отколкото с житейската правдоподобност на изображението. Неговото усещане за абсурд бе забележително, дарбата да играе абсурд – вдъхновяваща, а дарбата да живее в абсурд – споделена.

Георги Парцалев и Татяна Лолова в "Импровизации", автори Валери Петров и Радой Ралин, реж. Гриша Островски, 1962

Годините сценична  практика водеха все по-настойчиво актьора в изграждане на едно уникално личностно присъствие, не само на сцената, а въобще в българската култура. Това сякаш намали поводите, които караха самия него да се усмихва. Актьорската му мощ бе способна да накара зрителската аудитория да се смее, да я отведе до онзи изтощителен кикот, в който сълзите рукват. Но Георги Парцалев, сякаш, не можеше много-много да се смее, сякаш усмивката му бавно с годините угасва и все повече проличаваше сериозността на насеченото му лице. Сякаш в дарбата му  смехът и сълзите бяха неотделими. Във всичките многобройни образи, които той пресътвори на сцената и екрана, трагичното и комичното избликват едновременно, активизирани от живота. Независимо с какви жанрови щрихи са очертани характерите, с които го среща театралната му, филмова и телевизионна практика, докосването му до тяхната същина им придава и днес трагикомична обемност.

Георги Парцалев, Нейчо Попов и Константин Коцев в "Свинските опашчици" от Ярослав Дитл , реж. Методи Андонов, 1962

 Образите, които Парцалев създаде на сцената на Сатиричния театър бяха жизнени, разнообразни, наситени с ярка трагикомична обемност, с тънко чувство за детайл, с богата  и изразителна нюансировка. И с онзи сдържан хумор, който става толкова по - неудържим и въздействащ, колкото повече актьорът се стреми да го поднесе сериозно, с хиперболизирана наивност, придаваща неотразима прелест на неговите преобразования. Независимо от жанрово стилистичната характерност на образа, с който го среща сцената или екрана, Парцалев винаги запазваше неизменно облика на ярката си индивидуалност. Действаше от свое име в обстоятелствата, пред които е изправен героят му, с интуитивна изостреност долавяше неговите своеобразни черти и винаги бе достоверен и убедителен в сценичното си поведение. В този подход, усъвършенстван през годините ставаше професионално по-гъвкав и творческата му същност сякаш се окрупни. Парцалев оставяше отпечатък на завършеност, характерен за големите комици, при които клоунското начало, комедиантската страст към сценичното изображение изпълват изцяло творческата природа на актьора.

Георги Парцалев в "Смъртта на Тарелкин" от Александър Сухово-Кобилин, реж. Методи Андонов, 1965

Неговите комични образи бяха винаги изпълнени с дълбочина и човечност, а умението му да обръща дори най-обикновените ситуации в комични шедьоври го превръща в един от най-обичаните български актьори.

Като повечето актьори  и Георги Парцалев имаше неосъществени  мечти по не изиграни роли – тъгуваше силно по своя нереализиран Дон Кихот…. Но пък знаем, че Георги Парцалев е донесъл радост и утеха за много хора. В родния му град Левски на  негово име е наречена улица,  името „Георги Парцалев“ носи и читалището. Открита е къща - музей с негови вещи и икони, дарени от сестра му. От 2005 г. през месец юни  там се провеждат театрални празници, носещи неговото име.

Георги Парцалев и Ицхак Финци в "Краят на началото" от Шон О'Кейси , реж. Методи Андонов, 1965

А Сатиричният театър, театралния дом на големия артист, прави всичко възможно името  му и стореното от него да пребъде за новите поколения. Защото има незаменими хора и Георги Парцалев е един от тях. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на Сатиричния театър  Стефан Марков

P.S на „въпреки.com”:  Докато подготвяхме този текст за публикация, ми писа авторката Богдана Костуркова, която е драматург та Сатиричния театър „Алеко Константинов“, че на 13 юни 2025 г. в родния  Левски на Георги Парцалев е открито 20-то издание на Театралните празници, които носят неговото име, с постановката на Сатиричен театър "Криворазбраната цивилизация".

В читалище "Георги Парцалев" в град Левски при откриването на 20-то издание на Театралните празници в памет на актьора в родния му град

Екип на театъра приветства зрителите, изпълнили салона на читалище "Георги Парцалев" и обяви, че театърът ще продължи своята многогодишна дейност за съхраняване паметта на големите ни творци. Припомняме, че на 24 март т.г. в Галерия на открито в Градската градина пред Народен театър "Иван Вазов" бе открита документалната изложба "Георги Парцалев – Дон Кихот на своето време", посветена на 100-годишнината от рождението на един от най-обичаните български актьори.

От документалната изложба "Георги Парцалев – Дон Кихот на своето време", март 2025

Изложбата /на водещата снимка/ бе част от Софийския театрален салон в Календара на културните събития на Столичната община и се организира от Съюза на артистите в България.

[vprki]

Греди Асса отваря широко прозорците към светлината с творбите си

Изминалите два месеца бяха (и продължават да бъдат) особено активни за обичания от поколения проф. Греди Асса. Художникът представи изложба, озаглавена „Изгорелите книги“, в Столичната библиотека, до края на месец май пък негови работи можеха да бъдат видени в галерия „Интро“ с експозицията „Реката“, а сега, до 20-и юни, можем да се насладим на платната му на третия етаж в НДК в рамките на изложбата „Преди, сега и утре“, част от XXII Салон на изкуствата, след 10-годишно прекъсване. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

Тази година темата е диалог на багри и мисли. На 2-ри юни се проведе и среща-лекция с Греди Асса в пространството на настоящата изложба, където се прожектира филм за художника. Припомняме, че част от програмата на Салона на изкуствата беше и Станислав Памукчиев с изложбата „Процесия“, както и Ицко Финци с моноспектакъла „Кой като мен!“. И още много великолепни събития в областта на всички изкуства.

От изложбата на Греди Асса в НДК

Любопитно и някак ценно е  колко различни са тези три експозиции на Греди Асса, колко различни истории разказват, колко разнообразни теми засягат. Първата, в Столичната библиотека, разбира се, беше на първо място свързана с книгите (и с отношението книги-картини), с думите, с тяхната съкровеност, с божественото, тайнственото в изкуството и с чудото на завършването на една творба, с нейната многопластовост (била тя изобразителна или литературна), с едно безмълвно предупреждение… Във връзка със заглавието няма как да не споменем знаменитата фраза от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – „Ръкописите не горят“ – и разбира се, още една велика книга – „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. „Оказа се, че проектът е като от игла до конец подреден.

Греди Асса "Библиотеката"

Става въпрос и за гоненията на книгите, за личната му история, тази на еврейския народ, за онова религиозно-трепетно отношение към книгата…/ Припомняме в този контекст, че когато окончателно Древният Израил пада под Римско владичество се допитват до равините, напуснали Йерусалим и приютили се в Цват, градче над Галилейското езеро, какво да правят. Равините отговарят кратко: „Пазете книгите!“ В този смисъл е изключителна историята на иврита и съхранените книги и език две хилядолетия. Дълга и единствена история – б.р./ В тази изложба всъщност картините наистина са книги“, казва тогава кураторът на събитието Тони Николов, а Греди Асса разсъждава: „Книгите отварят усещането за въображение и пространство, а картините го затварят в едно нещо. Понякога една дума може да стане теория, проект, принцип в изграждането ти на художник. По същия начин е възможно и обратното.“

Греди Асса на изложбата си в галерия INTRO

Пренасяйки се в следващата експозиция в изложбата „Реката“ в столичната галерия INTRO, забелязваме едно: колкото и тук да откриваме така типичната за художника възхвала и преклонение пред природата, толкова и отново виждаме връзката със словото, книгите, литературата – в текста към изложбата са споменати Пруст, Хераклит, Платон… Можем да добавим още толкова много – например реката като символ в „Сидхарта“ на Херман Хесе, драматичното пътуване по река Конго в „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад, реката Яндзъ, представляваща както разделяща бариера и болезнена дистанция между мъж и жена, така и надежда и копнеж в "The River-Merchant’s Wife: A Letter" (по Ли Бо) на Езра Паунд. Образът на реката срещаме още и при Уилям Уърдсуърт, Емили Дикинсън, Т.С. Елиът, Тед Хюз и кой ли още не… Не мога да не спомена и един филм – „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо, където водата символизира трансформацията и метаморфозата, любовта, скритото, плашещото. В изложбата „Реката“ видяхме платна на Греди Асса от 2023, 2024 и 2025 г., изобразяващи познати и непознати води – Дунав, Марица, Осъм, Вит, Ропотамо, Сена, Рейн, вече споменатата по-горе Яндзъ…

От изложбата на Греди Асса в галерия INTRO

Един непрестанен поток, притежаващ памет, едно чисто движение и изтичащо време, една непрекъсната промяна, лично преживяна от автора, който сякаш познава тези магнетични води по-добре от всеки друг – в реалните срещи, в сънищата, в потрепването на ръката, държаща четката. „Най-трудно се рисуват връзките между хората“, казва художникът пред БНТ, разсъждавайки върху образа на моста като метафора и символ на нещо, което както сближава и събира, така и разделя. И добавя: „Раул Дюфи казва: „Не се занимавай с изкуство, ако нямаш нов език.“ Аз, всъщност, търся новия език на моето творчество.“

От изложбата на Греди Асса в НДК

И стигаме до настоящата изложба на третия етаж в НДК, „Преди, сега и утре“. Характерът ѝ може да бъде определен като ретроспективен – включени са 23 работи, обхващащи период от малко повече от 10 години: най-старата творба е от 2010 г., а най-новата – от 2023 г. Четири от тях (платната „Плъст“, „Вретено“, „Гайда“ и „Порта“) всъщност са обединени в „Полиптих“ – произведение, посветено на българската идентичност.

И в тази изложба, разбира се, основни теми са времето, промяната, паметта, пътуването. Но има и нещо друго интересно – много от творбите са познати на голяма част от публиката и почитателите на Греди Асса, но тук те сякаш разкриват нещо различно. Да, всяка изложба е жив организъм, който след края си не може да бъде повторен по същия начин никога, всяка изложба е и диалог – и с публиката, и между отделните творби, и между тях и автора… Но една експозиция може да представлява и нещо подобно на магически пъзел, чиито едни и същи парчета образуват нова картина, нова история всеки път, в зависимост от това как са подредени. История за преди, за сега, за утре. За осезаемото, тактилното, вещественото, но и за въображаемото, въздушното, мисловното, духовното.

От изложбата на Греди Асса в НДК

Като числа, водещи до различно математическо уравнение или формула, до различен краен резултат – решаващи са единствено местата им. Една следваща, нова среща от друг ракурс с (не)познати води, пустини, природа, език. Всяко платно – огледало за автора, равносметка и размисъл. Или, за момент връщайки се отново към темата за книгите, както казва Греди: „Картините стават документи, ориентирани към състояния, знаци, разстояния и традиции.“ 

От изложбата на Греди Асса в НДК

Характерно за художника, в платната му образно и абстрактно танцуват своя танц, а природата се разтваря единствено в цвят, движение, емоция. „Пейзажът може би най-добре дава оптическата ти нагласа за средата, в която ти искаш да съществуваш. А от друга страна можеш да превърнеш пейзажа в чиста абстракция без проблем. Липсата на човешка фигура още повече те освобождава“, казва Греди преди време за Въпреки, по повод юбилейната си изложба „Пътувания“ в СГХГ.

От изложбата на Греди Асса в НДК

В настоящата експозиция в НДК се движим през нежно абстрактните платна „Игра със слънцето“ (2023), „Протуберанси“ (2022), любимата работа „Пустинята“ (2014), в която малките две точки, хвърлящи дълги сенки, напомнят хора, крачещи из безкрайната пустинна шир, погледнати отгоре, все едно снимани с дрон… Срещаме се с птиците и с бурното море („Птици“, 2013, „Черно море“, 2014), с риби и костенурки („Костенурка“, 2023, „Морско дъно“, 2012, „Риби“, 2012), с гладни вълци („Диета“, 2011), с една малка самотна човешка фигура на фона на синьо-зелена абстрактна феерия в „Спомен“ (2012), а в „По водата“ (2012) следите в горната част са сякаш оставени от лапи на животно. Пейзажите в един момент се преобразуват в геометрична абстракция („Екология 1“, „Екология 2“, 2012, „Септември“, 2011), тайнствени стълби оживяват в „Брак“ (2013), мистериозни, неназовими фигури застиват в „Двойка“ (2012).

Греди Асса на изложбата си в НДК

„Трябва да се отворят широко прозорците в съзнанието на човека“, казва Греди Асса, а именно творбите му несъмнено постигат това у зрителя – безпогрешно и винаги. ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В годините сме писали много за изложбите на проф. Греди Асса, неуморен и изключително талантлив, различен автор, за вълнуващите лични разговори и срещи.  Благодарим за още много неща, най-вече за изкуството му, за споделените моменти в интимните разговори за приятелите, за липсите, за тъгата ни (той знае), за отношението към света, за доверието и приятелството.

[vprki]

UNTOLD или Неразказаното ще бъде разказано на 36-ия фестивал „Процес – Пространство“

Фестивалът „Процес - Пространство“ е най-старият фестивал за съвременно изкуство в България, основан през 1992 година от изкуствоведа и художник Димитър Грозданов (1951-2020). Тази година от 12 до 15 юни ще се проведе неговото 36-о издание в Балчик под мотото UNTOLD - Неразказаното ще бъде разказано…

Мотото е своеобразна провокация към творците в резиденската програма, както и към лекторите, които споделят своите най-лични мисли и възгледи за проблемите и процесите в съвременното изкуство днес. „Темата на форума тази година предизвиква участниците и иска да създаде едно колективно пространство за „разказване на истории“ между артистите, където всеки да изложи най-съкровените си мисли редом с колегите си, да разкриват вътрешния си свят и канят други да се включат. Така да се оформи място или “ситуация“, където са изказани истини, които дълго са били пазени в мълчание или тайна, които са били ограничавани в изразяването си, неизказани досега! Това е среда на взаимно доверие и поемане на риск, където уязвимостта се превръща в сила, а тишината се трансформира в резонанс.“ Споделя Христина Бобокова, куратор на фестивала.

Христина Бобокова и Димитър Грозданов на фестивала “Процес - Пространство”, 2017, в Русе

В годините фестивалът се утвърди като важен форум на българската артистична сцена за съвременните тенденции и идеи в изкуството, неконвенционални форми, нови медии, пърформънс арт, като традиционно представя нови и утвърдени творци от цял свят.

Това е платформа за взаимодействие и комуникация на хора в културния сектор, която организира резиденска творческа програма, изложби, дискусии, лекции и презентации на творци, куратори, галерии, арт организации, разискват се съвременните проблеми в изкуството. В годините сме публикували текстове във „въпреки.com” за различни издания на фестивала, за яркото присъствие на Димитър Грозданов като артист и мислител в цялостната картина на съвременната ни култура /може да прочетете тук/.

Но да се върнем към програмата на фестивала, започва на 12 юни от 17:30ч. с прожекция на документални филми на режисьора Димитър Липовански в Исторически музей – Балчик. „Данте и въздушното перо“  в памет на изкуствоведа Димитър Грозданов , а „Отражения в спомени“ разглежда проблемите и опазването на архитектурното ни наследство.

Ганчо Ганчев-Гана

За втори път в програмата фестивала ще има гостуваща галерия. Това е галерия „Наратива“ от Велико Търново, която е бързо развиваща се и неин фокус е съвременно изкуство. Тя ще представи от 13 юни до 10 юли в Градската галерия в Балчик групова изложба на Атанас Леваков, Моника Попова, Цветелина Максимова, Николай Петров-GLOW, Валентина Лапчева, Тодор Овчаров, Веселин Симеонов. Куратор на изложбата е Ганчо Ганчев – Гана, също участник и мениджър на галерията. Откриването е на 13 юни от 18:00ч., като от 18:40 следва авторки пърформънс на артиста Войн де Войн.

Войн де Войн

Припомняме, че минала година гостуваща на форума бе варненската галерия „Ларго“.

Лекторската програма е разнообразна с участието на петима изявени в областта на културата и изкуството личности. Тя може да се наблюдава на място в ИЦ „Мелницата“, ет. 6 на 14 юни от 11:00 часа, он-лайн, както на 19 юни в ГХГ – Русе от 17:30 часа, където форумът ще бъде излъчен в програмата на Първия фестивал на съвременното изкуство в крайдунавския града.

Лекторите на Фестивала "Процес - Пространство", 2025

Христина Бобокова припомня: „Лекторската програма се изпълнява за трета година в рамките на фестивала „Процес-Пространство“, което е важен момент, за да се видят различни гледни точки в работата на хора от културният сектор от България и чужбина. Чрез споделяне на опита, може да се пренесат идеите и най-добре да се популяризира творческата работа на всеки един от тях. В първите две години на това начинание, 2023 и 2024, наши лектори бяха – доц. Георги Лозанов, проф. Греди Асса, Теодора Констадинова и Радослав Механджиски, Маргарита Доровска, Иглика Христова, Ралица Герасимова, Надежда Джакова, Надя Розева, Сервет Кочийт, Руксандра Димитру.

Венелин Шурелов

Тази година отново авторитетни личности присъстват в този специален модул на Фестивала. Проф. Венелин Шурелов е участник, както в лекторска програма, така и творческата. Като творец, сценограф, преподавател и организатор на множество арт проекти в страната, споделянето на неговия опит пред публика е много обогатяващ за форума. Същевременно участието му в изложбата , представя продължение на темата за „Човека на Леонардо“, която той поддържа още от проектите си в Театрална работилница  „Сфумато“.

Венелин Шурелов и неговият "Един човек", 2020

Той е артист с въображение, с ярка гражданска позиция, с многостранност в интересите си на изяви и като създател и организатор на Да-Фест, който среща българската публика с новите артистични практики и значими постижения в сферата на дигитални изкуства; в театъра като сценограф; в публичното пространство, за нас остава незабравима изключителната му инсталация „Един човек“ на мястото на бившия Мавзолей в центъра на София и още и още проекти. Висока класа! /За него повече може да прочетете при нас тук. /

Марина Щербенко (Украйна) е куратор и директор на „Щербенко арт център“ в Киев, с фокус популяризирането на съвременно изкуство и артисти. Тя разказва за работа си на куратор и директор на тази голяма арт организация, какво е да работиш в тежките условия на война и криза на всички институции и как да поддържаш духа на нацията си чрез културата и изкуството.

Деян Павлов (България/Испания) е арт консултант, базиран в Мадрид и широк поглед върху художествените процеси на творци в цяла Европа. Той често наднича в ателиетата на артистите и знае как да ги мотивира и представи пред публика и меценати.

Катрин Зингер (Германия/България) е журналист и филантроп, основател на фондация „Зингер – Захариев“ и заедно със своя съпруг Камен Захариев са двигатели и спомоществователи на много културни проекти в България последните 3-4 години, подкрепяйки млади и развиващи се артисти от Балканите.

„Човекът, който не можеше повече да мълчи“

Продуцентът Катя Тричкова разказва за предизвикателство да си продуцент на първият късометражен филм номиниран за Оскар 2025 – „Човекът, който не можеше повече да мълчи“.

Серат Емурай

Творческата програма на фестивала се отличава с присъствието на впечатляващи произведения от живопис, видео, пърформънс, фотография и смесени инсталации. От живописците се открояват Мирчеа Модреану (Румъния), Серат Емрулай (Северна Македония/Албания), Ганчо Ганчев – Гана (България),  Сенем Денли (Турция), Лора Пармакова (България), които спазват авторски техники и подходи на работа.

Лора Пармакова

„Живописта присъства често във фестивала, но артистите тази година по съвсем различен начин заявяват работата си в този традиционен жанр, поради обемите, материалите, композиционното ситуиране на творбите в пространството – идеи, които обсъждаме с всеки от тях поотделно от месеци.“  Споделя кураторът Христина Бобокова.

Алем Коркут

Фотография е жанр, в който работят традиционно Кирил Станоев (България) и Алияж Велички (Словения), като подходите им са между режисираната фотография и естествената и спокойна непринуденост на кадри, които разказват тайни и спомени.  Алем Коркут (Хърватия) представя инсталация с обекти от алуминий, която е метафора на свободата, трансформацията, играта с формата и материята.

Мария Прошковска

Мария Прошковска (Украйна) представя по време на фестивала пърформънс под името “Staying in trouble”/„Оставане в беда“, който е съставен от сложи материали – 200 кг сива глина, 200 кг пясък, слама и украинско зърно, изгоряло при попадение на руска ракета. Проектът на художничката изследва феномена на възстановяването в условията на постоянно излагане на въздействието на травматични преживявания.

„Експериментът в пърформанса като форма на художествено изразяване води началото си от традиционната практики на колективно „правене“, присъщи на култура и традициите на много народи. Тази особеност на „да бъдем заедно в работата“ е особено силна в исторически контекст, когато си припомняме различни практики от античността.“  Разказва подробности около идеите на Фестивала Христина Бобокова.

В представянето си друг участник, Войн де Войн (България), разгръща темата за историческото и археологическо присъствие на образите на мъжките сирени в пърформанс с името „You can’t silence the sea, even when sirens cry”, което се превръща в колективен ритуал, свързан с трансформацията, методологията на живата поетика и колективното сънуване, границите между времето и идентичността.

Цветан Кръстев

Варненското участие на Фестивала през 2025  е на двама познати на крайморския град творци. Цветан Кръстев е разпознаваем с експериментите си в видео-жанра, като и сега е верен на себе си и развива дигитални генерирани абстрактни композиции инспирирани от конкретни пейзажи от Балчик. Всяко изображение е съпроводено с кратко видео проследяващо етапите на генерирането на образите от конкретния прототип. Антония Колева – Нитра представя колаж-фотография върху метал, под наименованието “The source”, инспирирана от живота и морето.

Антония Колева

Пълната програмата на фестивала е съсредоточена уикенда 12-15 юни, като може да бъде следена в социалните мрежи и сайта на фондацията: www.processspace.bg; Instagram: process_space_art;  Facebook: Foundation Process Space.

В Балчик ни очаква красиво преживяване с 36-ото издание на Фестивала „Процес-Пространство“, пореден амбициозен и смислен проект на Христина Бобокова и екипа ѝ. Някъде Отгоре Димитър Грозданов ще присъства в Балчик… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Фестивала и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

„Подир думите“ след Панаира на детската книга в Болоня е в галерия Credo Bonum

Много хубаво е, че изложбата „Подир думите. 19 български илюстратори на детски книги“ с куратори Антон Стайков и Свобода Цекова може да се разгледа в София в галерия Credo Bonum и да се види как се е представила България на 62-ия Панаир на детската книга в Болоня, 2025.

Панаирът с десетилетна история е много важен. Все повече трябва да говорим за Болоня и за това как ние се развиваме на фона на света в областта на детската литература и илюстрация. Изложбата, която се откри на 2 юни и продължава до 14-и събра в пространството ѝ автори, художници, издатели, университетски преподаватели, журналисти, почитатели на изкуството на българската детска книга и илюстрация, превърна се в истински празник

Изложбата, която първо бе представена на Международния панаир на детската книга в Болоня през април т. г. като част от българското участие с щанда Bulgarian Books for Kids, представи лицето на съвременната българска илюстрация. Кураторите ѝ Антон Стайков и Свобода Цекова предлагат на посетителите в галерията адаптариран вариант на експозицията, създадена в контекста на панаирния ни щанд в Болоня, за да предадат максимално картината на българското представяне на авторитетния форум.

Изложбата представя художниците: Дамян Дамянов, Елена Жаблянова, Ива Сашева, Ина Христова, Капка Кънева, Катрин Ефтимова, Кремена Ягодина, Кирил Златков, Кристина Тужарова, Люба Халева, Мария Гюлеметова, Мария Налбантова, Мила Янева-Табакова, Невена Ангелова, Росица Ралева, Сияна Захариева, Сотир Гелев, Ясен Григоров и Ясен Гюзелев. Наред с тях, посетителите ще могат да се запознаят и с още 25 творби на съвременни български илюстратори, част от изложбата „Радост, тъга и надежда. 25 български илюстратори на детски книги“, с която се представихме на Панаира в Болоня, 2024 отново с куратори Свобода Цекова и Антон Стайков. В сегашния проект тя е представена под формата на интерактивна книга. И не на последно място – да разгледат всички книги, от които са селектираните за експозициите илюстрации. „В галерията има удобно разположени и места за сядане, така че всеки посетител да се чувства като у дома, за да може максимално да се потопи в света на детската илюстрация, който нашите куратори създадоха“, обяснява Елена Георгиева, проектен мениджър на Асоциация Култура и книжовност – организатор на изложбата.

Елена Георгиева/л/, Свобода Цекова /ц/ и Антон Стайков

Но е важно да дадем думата на кураторите, които пишат в предварителния си текст: „Тази изложба представя 19 български илюстратори на детски книги на 62-ия Панаир на детската книга в Болоня (31 март – 3 април 2025). Тя е своеобразно продължение и надграждане на селекцията от изложбата „Радост, тъга и надежда“, част от националния щанд на България в Болонския панаир през 2024 г. Стремежът ни е да направим актуална, макар и субективна, снимка на съвременната българска илюстрация. Да запознаем по-широка публика от любители и професионалисти със спецификите и постиженията ѝ, като се фокусираме върху богатството и разнообразието на художествени почерци.

От изложбата в Credo Bonum

Селектираните художници са представители на няколко поколения – някои от тях са утвърдени автори, други тепърва ще градят своята кариера. Излагаме по една илюстрация от конкретна книга и подготвителни рисунки, които повдигат завесата към творческия процес. Сканирането на QR код води към добавеното съдържание в сайта на проекта booksforkids.bg

Добавеното съдържание в сайта включва база данни в компактен формат с информация за представените художници и издания. Там ще прочетете кураторските текстове, ще разгледате галерия с илюстрации, подготвителни рисунки и детайли от книжното издание, ще узнаете повече за авторите, ще се запознаете с тяхната биография, с други техни книги. В настоящата изложба и придружаващия я каталог сме приобщили за удобство и селекцията от изложбата „Радост, тъга и надежда“ от миналата година. Лице на проекта ни през 2024 г. беше мечето на Кирил Златков от книгата „Когато искам да мълча“ (автор Зорница Христова). Този хипнотичен образ спечели много почитатели по време на панаира в Болоня, а последвалото издание на италиански в „Орекио Ачербо“ (Orecchio Acerbo) и в превод на Нева Мичева за кратък период претърпя цели три тиража и продължава да се радва на вниманието на публиката.

Люба Халева

Тази година мечокът „предава щафетата“ на Светльо и приятеля му Куче, герои от книгата „Меко казано“ на обичания български класик Валери Петров. Илюстрирано от Люба Халева, изданието е част от наградената през 2019 г. с „Христо Г. Данов“ поредица. В настоящата изложба „Подир думите“ е включена и „Копче за сън“, илюстрирана от Мария Налбантова, от същата поредица /на издателство Colibri б.р./ , както и книги, удостоени с други български и международни награди, като „Приключенията на Пинокио“ с художник Ясен Гюзелев, дебютната „Упупа Утъркули“ (автор Таня Петкова), илюстрирана от Катрин Ефтимова, авторските книги на Мария Гюлеметова Beyond the Fence и „Приспивни песни за феи и чудовища“ на Сотир Гелев…

Мария Налбантова

Искаме да подчертаем, че тази селекция съвсем не е класация, нито претендира за изчерпателност – тя е още една стъпка напред в популяризирането на българската детска книга и по-конкретно – на илюстрацията. Именно затова в щанда на Bulgarian Books for Kids тази година център бе ��зложбата. Илюстрацията за деца в България има своя традиция, своите силни и по-слаби периоди. Нейното развитие, естествено, е повлияно от исторически събития и обществени промени, но и от важни липси или присъствия – като тези на знакови книги, достигнали в превод до българските деца. Техните илюстрации са формирали вкуса както на поколения читатели, така и на художници, които от своя страна повлияват на стила на по-младите поколения.

Мария Гюлеметова

В този кръговрат роля имат и художествените училища и академии, а несъмнено и издателите, чиито политики и практики влияят на вида и художествените качества на илюстрованите детски издания. Но истински съдбовна е ролята на илюстратора: ловец, който тича подир думите, магически преводач в образи. При всеки художник процесът от текст към изображение е индивидуален, но най-често започва със скицирането. При някои подготовката за илюстрациите отнема дълги месеци. Както е например с Мария Гюлеметова в забележителната ѝ книга Beyond the Fence. Тя прави стотици моливни, тушови и акварелни рисунки, преди да намери образа на деспотичното момче и неговия приятел – питомно прасенце, което копнее за свобода.

Тодора Радева /л/, Кирил Златков и Мила Янева-Табакова/д/

Кирил Златков от своя страна рисува в скицник с туш и перо, превръщайки емоционалните състояния в метафори. Люба Халева работи върху обикновена копирна хартия А4 с моливи, за да композира финално великолепните си колажи във Фотошоп. Виртуозните рисунки на Ясен Гюзелев за „Пинокио“, сякаш решават крайния резултат още на този етап – композиция, типажи, жестове са толкова убедителни, колкото в отпечатаната книга. За нас остава привилегията да можем да погледнем работата на художника отблизо. И да открием в него онова малко дете, поглъщало жадно книгите на своето поколение, което дорисува и доразказва историите, за да ги калибрира към личния си вълшебен свят.“

Ясен Гюзелев

С днешна дата след хубавото представяне на страната ни на Панаира в Болоня Свобода Цекова споделя пред БНТ:  „Изложбата имаше придружаващи инструменти от селекцията тази /направена от Вал Стоева, Антон Стайков и Анна Хаджимишева -б.р./  и миналата /Зорница Христова, Вал Стоева и Кристина Тужарова – б.р./  година и щандът беше един кошер непрекъснато влизаха хора, излизаха, връщаха се. Ние бяхме в една много конкурентна среща – бяхме точно срещу китайската изложба на илюстрацията и поглеждахме малко суетно настрани, защото при нас беше по-пълно. Но да се върнем на изложбата в галерия Credo Bonum , на които благодарим, че толкова гостоприемно ни приеха.

Сотир Гелев

Ние се постарахме една изложба, която е в контекста на панаирния щанд да я адаптираме към пространството на галерията. На откриването имаше много хора и е много приятно да видиш щастливи хора. И не на последно място самите илюстратори споделиха, че за първи път с такъв респект някой им обръща внимание. Може би заради качествата на репродукциите, начина, по който са рамкирани. Срещнаха се, споделяха си.

Капка Кънева

Защо трябва да говорим за Болоня, защото когато говорим за детска илюстрована книга – това е мястото в света и реално България не е присъствала 60 години на този най-престижен форум. Има няколко спорадични участия, но като национално присъствие е културен пропуск, който не е просто неприсъствие на щанд, а е пропуск на опит, на обмен на всички тези пластове на сътрудничество, който там се случва. Ще е много добре тепърва да ходят студенти от специалност илюстрация, илюстратори, авто��и. Надяваме се да има дългосрочна държавна политика в тази посока.“

Дамян Дамянов

Това са изключително важни неща за българската държавна политика в областта на културата и изкуството и неведнъж сме ги коментирали във „въпреки.com”, включително и  по повод българското участие в годините на Венецианското биенале на изкуствата.

И двамата куратори са категорични, че не бива да гледаме на такива форуми притеснено, защото сме малка държава и дадоха пример с великолепните щандове на Балтийските страни Естония, Латвия и Литва. Имат сериозна държавническа подкрепа  - авторите им  пътуват, имат последователно съдействие да бъдат превеждани. Свобода Цекова и Антон Стайков имат наблюдение как всички тези детски книги, с които поколения възрастни хора израстват с култа към тях, защото Панаирът е посветен и на бизнес отношения, на продаване на права на автори и илюстратори, но там главните герои са възрастните, които се занимават с детски книги.

Кристина Тужарова

Убедени сме, че изложбата в Credo Bonum, сътворена с познание, въображение и обич към детската книга, нейните създатели и малките читатели, ще привлече освен специалистите и много хора от различни поколения. Заслужава си. Сама по себе си тя е не само драматургически решена като пътешествие в света на прекрасни детски издания, а и е своеобразно произведение на изкуството като експозиция.  

От изложбата в Credo Bonum

За не малко от илюстраторите, които ни представиха в Българския павилион на 62-рия Международен панаир на детската книга в Болоня сме публикували текстове във Въпреки или най-малкото сме акцентирали специално върху илюстрации, представяйки книги. Специално внимание сме отделяли и на професионализма и максимализма на Свобода Цекова и Антон Стайков в техните общи проекти /може да прочетете тук и тук/.

От изложбата в Credo Bonum

В рамките на изложбата организаторите са подготвили срещи, дискусии и с чуждестранни гости, специалисти в областта на детската книга. На 8 юни (неделя) от 16.30 до 19.00 ч. предстои разговор със словашката илюстраторка Хана Крижанова и участието на художника Кирил Златков и доц. Капка Кънева (художник, преподавател в НХА). Събитието е посветено на едно от най-престижните събития за илюстрация в Европа и света – Биеналето на илюстрацията в Братислава, което тази година отбелязва своето 60-о издание. Програмата включва представяне на най-важните детайли около организацията и възможностите за участие в Биеналето, както и запознаване отблизо с професионалното портфолио и творческите постижения на Хана Крижанова.

Росица Ралева

В контекста на яркото българско представяне Панаира на детската книга в Болоня, 2025, и на настоящата изложба в Credo Bonum  вярваме, че организаторите от наша страна и екипът, с който работят са вече с мисъл за престижния форум през 2026 година. Надяваме се, че и държавните институции ще подкрепят, както се полага българското участие с талантливите ни автори и илюстратори. Те, всъщност, представят красивото лице на страната ни. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Критичен поглед: Тишините, които ни обгръщат

Това е необичайна книга. Необичайна като сюжет, слог, правопис и послания. Грабват ни още първите редове и страници. Един странен монолог и странно наситена със страст и  еротика наративност. И с натурализъм, близък до пръстта, която бихме ронили в шепата си. Написа Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик, за книгата на Красимир Димовски /на снимката/ „Тезеят в своя лабиринт. Дневник на една П“, издадена от „Хермес“, 2024, удостоена с наградата „Роман на годината“ НДФ „13 века България“.

Натурализъм, който приземява превзетостта на напарфюмираните и напудрени добре скалъпени изречения на друга проза. Като че ли попадаш сред картините на Шагал. Героят поглежда към кубето на черквицата и вижда как една жена го е обкрачила, като че чака да я оплоди. Разпната жена – Исус жена. И оттук нататък всичките ни възприятия и животът ни се обръщат с главата надолу. Ако животът, както казва Красимир Димовски е от мъжки род. Защото в тази книга ще има и дума „любовтът“. Дали това маскулизиране на думите от женски род не е стремежът да се овладеят „нагонните ни претенции“ (последното е израз на Фройд).

И над всичко са тези тишини. Още първите редове задават философската, екзистенциалната и Божия перефраза: „Ама Тезеят предполага, а тишините разполагат. Тия гъсти тишини, от които всички сме се появили с плач и в които после пак се прибираме, сподирени от плачове“.

Много често в книгата ще срещаме това смесване на мирис, вкус, звук, тактилност. И ако се замислим, те наистина се преплитат и взаимопремесват. Друга героиня в текста казва, че думите имат различен мирис и така дъхът на човека също е различен. Толкова фини нюанси има прозата на Красимир Димовски, които обогатяват възприятието ни за света.

Този роман на Красимир Димовски получи преди дни Националната награда „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“ (19 май) и тепърва ще бъде още оценяван. Не обичам сравненията между творците, но такава жилава и дъхава проза пишеха класиците Ивайло Петров, Йордан Радичков. Ивайло Петров бе добруджанец и в прозата му дишаше изпръхвалата пръст, тук пък при Красимир Димовски, мъглата между две планини –Могила и Могилчица създава тия сънни утрини. Те са като  Фройдови сънища-наяве и като в Шекспирово зазоряване в „Крал Лир“ с гадания на вещиците.

Съзнателно използваният примитивизъм в речта и действията на героя, по своеобразен начин, кореспондира с оригиналната му логика и възприятие на мирозданието, или както казва той – „природицата“. Този нарочно търсен в изказа и повествованието примитивизъм, не е първичната „свещена простота“ (sancta simplicitas), а една изчистеност и единност, на по-високо ниво по спиралата. Тук всичко е просто, земно и споено. Като че ли, на пръв поглед, това са несрещащи се два пласта – същността на главния герой и реалността. Те създават особена оптика. Бих я нарекла – биполярна, двойствена. Което от своя страна ражда специфична философия на вътрешно двуборство, но и двуединство.

В своята първичност протагонистът е една от възможните опции на сътворението. Човек с  особено уязвима чест. Този мисловен и екзистенциален лабиринт на Тезеят  е квинтесенцията на световната раздвоеност.

За тази двойственост особено допринасят и двата редуващи се наратива в книгата. Наред със сюжета вървят и странни есеистични притчи за мирозданието и планетарната общност. Тази неяснота и напрегнатост, която създава успоредният наратив – разказ за различните планети��� за случващото се в друго, неземно измерение и пришълци придава на текста още повече енигматичност. През цялото развитие на разказа има една загадка, която едва в края може би ще  разберем. Тук ще стане дума дори за материя и антиматерия.

Красимир Димовски при връчване на Наградата "Роман на годината" на НДФ "13 века България" в СГХГ

Друг пласт в разказвателната поетика на Красимир Димовски е този деликатно загатнат хумористичен нюанс, който през цялото време съпровожда изказа и действията на героя. И една осмислена, но надмогната самоирония, която разкрива вродената природна интелигентност на героя. „Истилигентност“, както я е разбрал той за себе си.

Красимир Димовски създава един полифоничен роман, където завещаната от бащата на протагониста дума „Дозло“ идва да ни покаже, че не доброто се съчетава с добро или злото със зло, а доброто и злото се смесват и се случват заедно. Много въпроси ще зададе героят на Красимир Димовски. За това как се хвърляме да спасяваме някого, без да знаем иска ли той да бъде спасен. Може да иска да си стои там в „дозлото“? Може би и Тезеят иска да си се лута в своя си лабиринт? И може би най-важното: дали можем да спасим и злия с любов?

Фройд има такава мисъл: „Човекът, и в доброто, и в злото може повече от колкото си мисли.“

Главният герой – този неук за буквите и словото млад човек, при когото четенето не е неговата сила, например, може на повече от страница да ни говори как умира всяко различно животно под седемте му ножа, които може би са цялото му завещание и притежание. И тогава ще каже: „Само сърната пуска сълзи“ . И като че ли, така мимоходом, като нещо не особено важно ще добави „А човекът плаче за всичко.“

Красимир Димовски при получаване на Наградата "Роман на годината" на НДФ "13 века България" от зам. министъра на културата Георги Султанов и Бисера Йосифова изпълнителен директор на Фонда в СГХГ

Тук в прозата на Красимир Димовски няма важни или неважни изрази. Тук всяко изречение, макар и не непременно изказано по правоговорните и правописни правила казва нещо съществено. Казва нещо, което е от живота, нещо, което сме преживели, но не сме могли да го облечем в такива думи. В текста ще срещнем изрази, които не биха ни хрумнали да усетим – нонсенсови, неологизми, оксиморони: „Едно кукуригане ми убоде отмалата и подскочих“, „Дотам я намразил, че вече не можел без нея“ или „Добротата е болест, трябва да я лекуваш. Макар че лек за тая болест още не са изнамерили.“

И речта на този, уж, неук човек звучи мъдро, като сентенции: „Всеки човек си цъка по свойто време, пък щом си в тревожност някаква, цъкаш като гайгеров брояч… и защо са измислили часовник, да ни мери общото време…“ Или: „Страхът подмладява, викам си. Уплашеният заприличва на хлапе. Щом дойде апокалипсисът, всичкото човечество ще се върне в детството миг преди да умре. И туй си е утеха…“

А за раждането и живота Тезеят има следната иронична философия: „Издърпват те насила в тоя свят и после пак силом те прибират, таман си свикнал. Влез, излез! Ще се окаже, значи, че тоя дето ни командва отгоре, е като старшина на рота“.

Цитирам повече текст от Красимир Димовски, за да се усети силата на словото му. Затова казвам, че със своя девствен ум и тяло, главният герой е най-близо до детството, където в повечето време сме в Несъзнаваното. И над всичко витае едно своеобразно човеколюбие, което надмогва самотата.

Тази книга е много благодатна и за психоаналитичен ракурс, защото през целия разказ движещата сила са либидните ни позовавания. Дори с факта, че тук има момиче с цигулка е една възможност да тълкуваме как тези либидни проявления сублимират в изкуство. Как това момиче, с Божа дарба може да изпее и изсвири и звука на морето, и майчиния плач, и мяукането на обесените от злодея котки. Неслучайно момичето се казва Ариадна.

В романа има великолепни еротично обагрени сцени, които не отстъпват по сила на италиански филм от неореализма. И друга линия ще открием в този едновременно суров и нежен свят – как нежността в много случаи е безгласна и не се нуждае от много думи, но ние я носим в сърцето си.

Владимир Зарев, председател на журито, за Наградата "Роман на годината"

Странна е тази книга на Красимир Димовски. Омайва те и те опива с идеи, стилистика, лексика. Попадаш в един свят на реално и иреално, което те обсебва и повлича, като амок. Ако в първата половина действието се развива в родната котловинност, после фабулата ни отвежда в Германия. Тезеят ще се докосне и до Гьоте и „Фауст“ и до Бетовен и Деветата симфония като информация. И всичко родно и чуждо ще ни въздигне до едни надвременни космически усети, които отново ще ни отпратят към хвърчащите хора на Шагал.

Нагони, страст, психическа конституция и порочна склонност ще се обединят в единозвучието на вик, който и от страх, и от страст звучи еднакво. Отново това е сублимацията на либидните ни набези чрез изкуството на свирещата на цигулка Ариа(д)на, наричана още Пагане. И както ще стане в един момент ясно Дневникът ѝ е изписан само с ноти. Красимир Димовски талантливо владее съчетанието на екзотика и психологизъм в един нетрадиционен роман.

Пагане, която където и да иде, когото и да срещне, го озарява със своята порочна, сластна, но и по своему възвисена розовост и оставя след себе си една изпепеляваща любов.

И тук, Фройд ще ни дойде отново на помощ. Краят на студията му за женствеността е и верен завършък на текста ми. Фройд е казвал, че дори и в края на живота си не е научил каква е женската природа. Ето какво казва той малко иронично: „Ако искате да научите повече за женствеността, попитайте за това собствения си жизнен опит или се обърнете към поетите, или почакайте, докато науката ви даде по-задълбочени и съгласуващи се сведения“.

Деян Енев връчва дипломата за втора награда в раздел "Проза" на Портал Култура на Красимир Димовски, 2023

А Красимир Димовски ни предлага роман, който ни обогатява с още нови усети и ни дава нови знания за лабиринтите на човешката душа, за доброто и злото и ни прави по-човеци.

Текст: Росица Чернокожева

Припомняме, че през 2023 година на 10-о издание на Наградите на Портал Култура Втората награда в категория „Проза“ бе присъдена на Красимир Димовски за „Ловецът на русалки“ („Хермес“, 2022) заради „силата на художественото внушение, с което тези три новели за любовта и яростта биват потопени в „голямото време“ на разказа“.

Журито от ляво на дясно: проф. Валери Стефанов, доц. Ани Бурова, доц. Морис Фадел и ак. Владимир Зарев в СГХГ

В организирания от НДФ „13 века България“ конкурс за български роман на годината 2025, участваха 33 романа, издадени през 2024. След промяна на статута на наградата тази година, за разлика от предишните, журито стана известно предварително в състав акад. Владимир Зарев (Председател), проф. Валери Стефанов, Здравка Евтимова, доц. Ани Бурова и доц. Морис Фадел. То определи номинираните 6 творби и техните автори. Това бяха романите, изброени по азбучен ред на фамилията на автора. За повечето от тях сме публикували текстове във „въпреки.com”.

„Ти, подобие мое“ от Радослав Бимбалов, изд. „Сиела Норма“ АД,

 „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов, изд. „Жанет – 45“,

„Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ от Красимир Димовски, ИК „Хермес“,

„Мандарини по Мариенплац“ от Теа Монева, изд. „Жанет – 45“,

 „Странично осветление“ от Юрий Рахнев, изд. „Жанет – 45“,

„Убийство на булевард Стамболийски“ от Чавдар Ценов, изд. „Рива“.

Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. Призът се връчва от 2011 година по идея на тогавашния изпълнителен директор на НДФ „13 века България“ художника и преподавател в НХА проф. Греди Асса. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Разказ - пътешествие във времето как изкуството на Китай и Япония влияе на българските художници

 „Как изкуството на Япония и Китай навлиза в Българските земи до края на  ХХ век“ е най- новата изложба в пространството на СГХГ. Изключително амбициозен и сложен проект с куратор Красимир Илиев реализира екипът на галерията не за първи път.

Извън неговия исторически и артистичен максимализъм като реализация и мащаб, той е и образователен за българската публика като среща с непознати за широката общественост факти, литература, художествени посоки на български автори, запленени от Далечния изток във времето.

От изложбата

Ден преди откриването на изложбата на 29 май, която продължава до 31 август разговаряме с куратора ѝ Красимир Илиев в пространството на СГХГ. Всичко е готово, подредено, остават само малки детайли за доизкусуряване като надписи и всичко под зоркото око на Аделина Филева като директор на галерията…

Голям труд се крие зад тази изложба…

А, не! По-скоро голямо удоволствие. Защото това, което винаги ме е вълнувало е изкуството на Далечния изток – и го правех с радост.

Разкажете малко повече за изследването по тази изложба. Нямам предвид само какво има по нашите галерии и лични колекции, което сте издирвали, защото виждам и много книги… Откъде тръгна – освен този Ваш личен дълбок интерес към Изтока?

От изложбата - вдясно произведения на Владимир Овчаров (1938-2018), до тях, на Йосиф Радоев, следва творба на Асадур Маркаров, който продължава да работи в Китай, вляво Маските на Захари Каменов

Трудното беше да се намерят първите статии, първите материали, които са се появили в цариградските вестници още когато сме под турско, но и след това цялата тази поредица от статии, които се появяват в многобройните изчезващи и после появяващи се отново списания и вестници. Това беше по-къртовската част от работата – да се намерят поне най-важните източници, които се опитват да опишат двете далечни страни – Япония и Китай. Идва момент, когато в разгара на Руско-японската война (8 февруари 1904 – 5 септември 1905) любопитството на българите към Япония рязко се увеличава. Те не могат да си обяснят как една за тях неизвестна, малка държавица побеждава великата Руска империя. Това е един бум на интереса към Япония, още повече че тогава се появява  първият българин, който се връща от Япония и пише много кратък, но много жив, с много чувство за хумор пътепис. Човекът е Антон Бозуков, а пътеписът – „Пътьом през Япония“. Той е  първият българин, който е видял Япония и е написал за своите впечатления и за своите шокове, които е преживял, сблъсъците с напълно непозната за него култура.

Списание "Светлина", 1904 година

За съжаление, този пътепис е забравен и когато години по-късно Николай Райнов вече пише за изкуствата на Япония и Китай в своята „История на пластичните изкуства“, той очевидно не е чел пътеписа на Бозуков.

Вие прочетохте ли го?

Разбира се, прочетох го, фантастичен е! Той още с първите си стъпки на японска земя се сблъсква с това, че изведнъж хората пред него падат на колене и си допират челата до земята – това за него е първият шок: Какво е това поведение, защо тези хора правят така? Вторият му шок е, че му дават две клечки, за да се храни – той не знае какво да прави с тях. Третото е, че всички стоят по турски – както казва той – или на колене, което за него и неговия спътник (той пътува с един човек от село Скорците, който е търговец, българин). За тях е много естествено да са по турски, но руските търговци, които са в тяхната група, страхотно се измъчват, пъшкат. Но най-шок��ращото за него като човек, идващ от една земеделска страна, е как японците съумяват на много малки участъци да извършват чудеса от земеделски труд. И може би другото най-шокиращо за него е чистотата. – Това е невероятно, тези хора се къпят всеки ден, в най-мизерната къща има каца, която служи за баня. И така, всичките негови впечатления са изцяло в положителен план. Така българите придобиват познание от очевидец.

Кацушика Хокусай "Гръмотевична буря в полите на планината", 1830–1832, от серията „36 изгледа с планината Фуджи“

Когато излиза книгата на Николай Райнов, в която вече имаме изследване, сериозно върху изкуството на Изтока. И въпреки многото труд, който Николай Райнов е хвърлил, четейки книги, търсейки сведения, се оказва, че този труд потъва в забвение десетилетия наред – никой не го цитира по-късно във времето. Когато минават години и Яна Язова пише „Китай се скри зад Китайската стена“, тук по улиците на София, на всяка улица има по два японски магазина, тоест тя описва вече през 30-те години един много засилен интерес, включително и търговци, българи, към Япония, а Китай напълно отсъства. Дори когато изведнъж се оказва, че се прави първата изложба през 1933 година с японски гравюри в Постоянната галерия – Тръпковата галерия, тогава имаме вече няколко души, които колекционират японско изкуство. Между тях има един, който има над 100 укийо-е / „картини на плаващия свят“, жанр на отпечатъци върху дървено клише и живопис, възникнали около XVII и XIX век в Япония –б.р. /. Той е Захари Костов – също потънал в забвение, много малко се знае за него. Той е бил чиновник в Статистиката, приятел на Елин Пелин, страстен любител на японското изкуство. Заедно с него има и много други – оказва се, че и те участват в тази изложба.

Николай Райнов

За съжаление, успях да открия само една колекция, която е оцеляла –  на адвоката Георги Соколов, бащата на Йордан Соколов. Тази колекция е съхранена от сина и ни беше предоставена. Колекцията е от 7 укийо-е , на изложбата има 2 – за съжаление, тук няма достатъчно място да се покаже всичко ценно… Няколко художници са колекционирали японско изкуство – Цено Тодоров, Александър Божинов, те участват в изложбата със свои притежания. Ние знаем, че през 30-те години този интерес към Изтока е бил подплатен с притежание на японско изкуство. Разбира се, на китайското изкуство идва ред много по-късно. Когато след 1944 г. ние рязко прекъсваме отношенията си с Япония, но пък с изтеглянето на българската 3-членна мисия от Токио в ръцете на военния аташе има 57 укийо-е, които той е купувал в Япония и донася със себе си. Човекът е Брадимир Кирков, тези  укийо-е-та дълго време отлежават в неговия дом и след смъртта му неговата вдовица продава част от тях на Пловдивската художествена галерия; друга част с посредничеството на фамилия Романски, нейни съседи, отиват в Сливенската художествена галерия. Така че се оказва, че е имало българи, страстно събиращи японски гравюри.

От изложбата

След установяването на КНР вече имаме много силна инвазия на китайска пропаганда, която се прави с изложби – първоначално една с фотографии, след това идва пътуваща изложба „Нов Китай“. Тя показва и стари неща, показва и съвременна революционна графика, най-вече акцентът е върху съвременната революционна графика. Идеята на изложбата е да се покаже китайското изкуство като изкуство, създадено традиционно от народа, т.е. анонимно. Това разбира се въобще не е вярно. Но идеята е да се пропагандира китайската изобразителност в целия блок от така наречените страни с народна демокрация. След тази изложба следват други, почти всяка година. През 50-те години е доминацията на китайското изкуство. Япония е изтласкана, въпреки че се появяват изложби на революционна японска графика, която идва от японски художници с прогресивни разбирания, които яростно рисуват срещу американските бази и последиците от бомбите в Хирошима и в Нагасаки.

От изложбата

Но през лятото на 1963 г. нашите отношения с Китай изведнъж и най-неочаквано стигат до точката на замръзване, защото се развалят отношенията между Съветския съюз и Китай. Тогава вече имаме една доминация на японската култура изобщо. За сметка на тези прекъснати връзки с Китай отново идва Япония на първо място. И този слоган, че българите са японците на Балканите, който възникна в началото на ХХ век, не е припомнян с това връщане,, защото той възникна във времето, когато ние сме заедно в Тристранния пакт. Малко срамно е той да се възкреси в този момент, но така или иначе тук започват да се правят изложби, предимно на графика. За щастие всичките тези изложби са дарени и произведенията се намират в Националната галерия. Особено след 1981 г., когато покрай честването на 1300-годишнината имаме една огромна пропаганда от българска страна навън – на нашата култура. И като някакъв резонанс от тази пропаганда пристигат тук подаръци. Така имаме една калиграфска колекция, която попада в Националния исторически музей от 36 калиграфии, те всъщност са много повече, но се водят така „36 калиграфии“, някои от тях много интересни. Тук изложбата показва две от тях в книгата, която съпътства изложбата /великолепно издание/, сме сложили няколко. С помощта на япониста Александър Иванов, който положи доста усилия да разчете тези калиграфии. Много е важно, защото да се изложи една калиграфия, без да се знае какво съдържа тя е малко ненаучно, не е добре.

Красимир Илиев

Изложбата е разказ за всички тези премеждия, за това много бавно усвояване на познанията за Изтока. Защото трябва да признаем, че от времето на появата на първата статия в „Цариградски вестник“, в която се разказва накратко историята на португалския губернатор на Макао генерал Амарал, когото едни злодейци, кинези се наричат тогава китайците по това време, му отсичат главата и едната ръка, защото другата той е загубил в битка. От тази информация, която е от 1840 и някоя си година, до началото на 70-те години ние, всъщност, нямаме преводи директно от Китай и от Япония – първите информации се появяват повече от 100 години след това съобщение на „Цариградски вестник“. Тоест, ние имаме много бавно опознаване на Япония и Китай. Първият курс в Софийския университет, който започва да води Чжан Сун Фън, започва в началото на 50-те години. Тоест, повече от 100 години по-късно. А ние нямаме обучени хора, които да превеждат, имаме такива, които са започнали да се учат. Тези, които идват да превеждат са завършили в Съветския съюз.

Марин Върбанов и Сун Хуай Куей

Всичко, което разказвате ще можем да проследим внимателно в изложбата, а и в подготвената книга към нея. Но се знае не само сред средите на специалистите много специално присъствието на Марин Върбанов в изкуството на Китай, за когото сме писали при нас. По време на Първото международно изложение за съвременно изкуство Sofia Art Fair, което се състоя между  3 и 8 октомври 2024 г. в София лекцията “Съпротива срещу популизма в арт институциите днес” на едно от най-разпознаваемите имена на европейската арт сцена, кураторът Ху Ханру, събуди особен интерес и в разговор за „въпреки.com” той акцентира върху личността на Марин Върбанов.. Много специална фигура е той и в контекста на изложбата, както виждаме.

Навлизане в изложбата

В нашата изложба има един особен акцент. Пред входа е сложен един т.нар. тапет, който е част от една картина, картината е част от една рисунка, рисунката е на Марин Върбанов  и тя е по опит за възстановка на един негов сън, в който той като дете сънува някакъв много странен пейзаж. Между другото, като дете на Марин в Оряхово са викали „китайчето“, без да са виждали китаец в Оряхово, няма откъде да го видят – то и в София почти не е имало! Та, той рисува един натрапчив сън, който се повтаря. И години по-късно, когато той вече е студент в Пекинската художествена академия, на една екскурзия в Южен Китай вижда пейзажа от своя сън. И в началото на 80-те години, мисля някъде 83-та–84-та, той прави опит да възстанови своя сън от Китай и тази рисунка ни въвежда в цялата изложба. Към рисунката идва едно съчинение, разказ за това как Джуандзъ / китайски философ, живял приблизително през IV века пр.н.e. Според Съма Циен, историк от времето на династия Хан, Джуандзъ е живял по времето на Воюващите царства, повече от век след смъртта на Конфуций/ сънува една пеперуда и, когато се събужда, не знае дали пеперудата сънува него или той сънува, че това е пеперудата. Марин е изписал тази притча на Джуандзъ към самата рисунка, която е озаглавил „Сънят на Джуандзъ“. С тази рисунка влизаме в цялата експозиция. Защо? Защото в началото на 50-те, по-точно през 1953 г. Марин Върбанов и Мирчо Якубов, двама души започват да учат по едно и също време в Пекинската художествена академия. Мирчо Якубов специализира графика, Марин Върбанов специализира текстил. Двамата дори заедно се връщат в България.

Творби на Марин Върбанов, в ляво е "Сънят на Джуандзъ“. Тази рисунка сочи във водещата снимка Красимир Илиев

Сун Хуай Куей вече като съпруга придружава своя съпруг, т.е. те пътуват тримата на връщане към България. Интересното е, че за Мирчо Якубов паметта е съвършено избледняла, защото той в един момент бяга, става невъзвращенец. Прави една изложба във Виена, след което заминава за Канада. Не се връща повече в България и паметта за него я няма.

А има ли негови работи тук?

Разбира се, има две работи на Мирчо Якубов. Той прави две графични изложби в България – първата е с творби, които рисува в Китай, втората – с произведения, които рисува в България. Първата я посрещат много добре, втората е разгромена от един критик – вероятно Васил Захариев, защото се е подписал „Г. Захариев“ в статията. Може да е печатна грешка, но начинът, по който е написана, недвусмислено води към доайена на графиката тогава Васил Захариев.

Дечко Узунов (1899–1986) "Без название"

Освен всичко друго имаме човек, който също е много важен. По-скоро като деятел, отколкото като художник и скулптор –  Драган Лозенски, който също посещава Китай. Ако трябва да говорим за българите, посетили Китай, трябва да започнем с Дечко Узунов, който заедно с Валери Петров пътуват около 40 дни. Валери Петров пише една великолепна книга, която наистина заслужава да бъде цитирана многократно, защото в нея за първи път след Николай Райнов имаме много интересни коментари за китайското изобразително изкуство. Много точни наблюдения, които развиват написаното от Николай Райнов. Например, той специално пише за начина, по който рисуват китайците. Измежду нещата, които донася, е един нарисуван с бамбук свитък и един дълъг поетичен текст. Валери Петров схваща доста неща, разбира се, за разлика от Николай Райнов, като е наблюдавал с очите си как се рисува, и коментирайки слисването им с Дечко Узунов и Стоян Венев от лекотата, с която рисуват китайските художници и това, че е невъзможно да се правят корекции върху една такава рисунка с туш.

Стоян Венев (1904-1989) с творба за Китай

Всичко трябва да стане ала прима. Че това, което не е добре нарисувано или по някаква причина авторът смята, че не е добре сътворено, се смачква и се хвърля в боклука и се започва отново. Пред очите им това става. Въобще, това са неща, които идват тук като много силна вълна от Китай през 50-те години. До такава степен силна, че, ако не се лъжа, през 1957 година в бюлетина, който съпътства всеки брой на сп. „Изкуство“ – за изложбите, които се правят по света, 70 процента от сведенията са за Китай, 20 % са за Съветския съюз, останалите 10 % – за останалия свят.

В кураторския Ви текст, изпратен до медиите пишете, че в края на века са все по-чести гостуванията на български художници в Япония, сред които, по броя на самостоятелните изложби, начело е Стоян Цанев, следван от Захари Каменов. Защо е така, какво е Вашето обяснение  за тях двамата като автори или това е някаква случайност?

Захари Каменов "Маска"

 Няма нищо случайно. Различни български художници правят изложби в Япония. Тези, които се задържат на японския пазар, на първо място е Стоян Цанев, който прави осем самостоятелни изложби, след това Захари Каменов. Защо това е така? Защото тяхната чувствителност е много близка до тази на японците. Стоян Цанев взима уроци от Антони Тапиес. Той пък взима уроци от Япония, от Далечния изток. Тоест, тук имаме едно влияние от Запад, което е източно. Това се наблюдава още в самото начало на века, когато Изтокът нахлува чрез импресионизма и след това чрез сецесиона от Запад. Тоест, ние всъщност черпим Изтока от Запад. Дълги години. Дори и по времето на Стоян Цанев, да спомена и Милко Божков – те чрез Тапиес имат влияние от Изтока. Стоян Цанев стига до моменти, в които започва да прави експерименти, дори и да пише букви, йероглифи, да прави калиграфия. Неговата живопис – защото в един момент той изоставя графиката – има очевидно силно влияние от японската калиграфия, въобще от естетиката на това съвършено минималистично изкуство, но едновременно с това много точно да се рисува.

При това, че той е полски възпитаник…

Той е полски възпитаник, но това европейско, което той донася от Варшава, постепенно става все по-тихо и все повече се чува гласът на Изтока – пак казвам, чрез европейския авангард.

Сигурно дълго ще живеете с тази изложба…

От изложбата

Не, не искам! Искам да затворя тази врата, защото има нещо много важно: Изтокът е много обсебващ. Това го знаем от съдбата на Марин Върбанов, който, както знаете, след като нарисува „Сънят на Джуандзъ“, се върна в Китай и отдаде своите последни творчески сили на своите китайски студенти в Академията в Ханджоу. Там все още има институт, слава Богу, на неговото име, който процъфтява. Има преклонение към него, има кът на Марин, има негов бюст в Академията в Ханджоу, има какво ли не…

Все пак нещата продължават и в ХХI век –  знаем връзките на Художествената академията, на много художници, съвместните изложби…

Любен Зидаров (1923-2023) от Китай

Продължават с много бурна сила. Но това, което се прави през ХХI век, е вече тема на съвсем отделно изследване. Можем да кажем, че през ХХ век движенията, теченията са сравнително лесно проследими…. В XXI век тези движения са направо браунови – много трудно проследими. Защото имаме художници, които отиват в Китай. Не само отиват, те правят изложби заедно с китайските си колеги. Освен това имаме скулптори, които оставят свои творби или печелят конкурси в Китай. Имаме една съвсем друга динамика, която вече е извън историята на тази изложба. … Вероятно екип ще направят продължение на тази изложба някой ден, но процесите вече са съвсем различни.

Иван Милев (1897-1927) "Принцеса Турандот"

Изложбата е уникален разказ и вълнуващо пътешествие във времето за това как изкуството на Китай и Япония влияе на българските художници, като проследява развитието на познанието за двете далекоизточни страни, започнало от печатните издания, излизали на български език в столицата на Османската империя.

Никола Петров (1881-1916)

Далекоизточното изобразителство пристига от запад с параваните и влиянието на импресионизма върху творчеството на българските художници, сред които блести името на Никола Петров. Сецесионът донася модата, а краят на Първата световна война – духа на мимолетното, които ще вълнуват за кратко умовете през 20-те години, за да бъдат забравени през следващото десетилетие. Ярка илюстрация на този процес е творчеството на Иван Милев, художникът, който носи далекоизточната естетика в дълбините на сърцето си. С плахи стъпки познанието за поетиката на двете страни се увеличава с преводаческите усилия на Никола Джеров, изкуството се приближава с интерпретациите на Николай Райнов.

Мигита Тошихайде

80-те години е време, когато се издава нарастващо количество книги, с преводи от японски и китайски. Държавните колекции в София, Пловдив и Сливен се попълват със закупени укийо-е. Стартира Биенале на графиката във Варна, в което участието на японски автори се отбелязва с награди. Дните на японската култура, които започнат в началото на следващото десетилетие, се превръщат в ежегоден форум за представяне на различните изкуства. В Националната галерия и в Галерията за чуждестранно изкуство са организирани поредица от изложби, за пръв път се показва китайско изкуство с участието на частни колекции. Краят на века е характерен с двупосочност на контактите, които продължават активно и в XXI век. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

На учителя Васил Вълев с любов от порасналите му ученици

Васил ни научи, освен на можене и на морал – един изключително самодисциплиниран човек, топъл, отговорен. Научи ни, че преди изкуството да  е естетика, то е етика и отговорност. Бяхме деца, когато Васил правеше акварел до нас и мъчейки се с боята и с формата, която как да нарисуваме пейзаж с водни боички, гледайки майсторът какво прави. Споделя проф. Станислав Памукчиев за изложбата акварел „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев в галерия „Арте“.

Експозицията включва творби на Васил Вълев (1934-2021) и неговите ученици от Художествената гимназия Милко Божков, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев, вече ярки фигури в съвременното ни изобразително изкуство.

Станислав Памукчиев продължава: „Васил просто взе една щипка пясък от една купчинка, която имаше до него и поръси по листа и се получи много по-сложна структура на повърхнината. След много години разбрах, че това е отключващ момент за мен и цялата ми живопис се разви по този начин – на земята, с разливане и с поръсване на материалите. Трябваше да минат години, за да разбера колко дълбоко се е принтирало това в мен.“

Станислав Памукчиев

Изкуствоведката Анелия Николаева представя изложбата като разказва: „Изложбата има своя предистория. Приживе самият проф. Васил Вълев имаше идея да направи изложба със свои ученици. Много хубаво е, че Станислав Памукчиев я възроди, но най-интересното, според мен, е събирането на четирима доста различни по художествен профил художници.“

В текста си към експозицията тя пише: “Идеята, както подсказва и насловът „Стъпки във времето – поколения“, е да се потърсят приемствеността между генерациите в българското изкуство и пътищата, по които традициите остават живи. Среща си дават един учител и трима негови ученици от времето на 60-те години в Софийската художествена гимназия. Днес техните имена не се нуждаят от специално представяне. Милко Божков, Станислав Памукчиев и Свилен Блажев отдавна са се утвърдили с мащаба на творческото си присъствие. Васил Вълев (1934 – 2021), дългогодишен професор в Художествената академия, има значителни заслуги за развитието на българската акварелната живопис от втората половина на ХХ век.

Акварели на Васил Вълев на изложбата в галерия "Арте"

Но кое споява в настоящата експозиция тези така различни като профил художници? Акварелите на Васил Вълев остават свързани с видимия свят, за разлика от почти абстрактните работи на Свилен Блажев, които с характерния замах на жеста, дори в камерния си формат на листа са смели и експресивни. Естетизиращата линия, определяща късното творчество  на Милко Божков умозрително сякаш води и тук по тънките граници между рисунка и живопис. Сложно и интелектуално наситена отново е играта с акварелното петно при Станислав Памукчиев. Четири различни посоки и все пак ги свързва преди всичко споделеното начало в края на 60-те – първите стъпки, уроците, преоткриването на света с младежката дързост, но с доверие към учителските напътствия, и най-вече – с абсолютната отдаденост и безкомпромисност, основния и добре научен урок. В годините 1967 – 1969, за младия учител Васил Вълев това е първи випуск в Гимназията. Учебните практики са посветени на рисуването и с особена интензивност на акварела. Изложбата днес не случайно показва само работи в тази техника.

Акварели на Васил Вълев на изложбата в галерия "Арте"

Именно Васил Вълев, с пиетет към големия български акварелист Никола Маринов (1879 – 1948) и убедеността си в качествата на акварела като пълноценна и самостойна те��ника на живописта, се превръща в негов апологет и популяризатор. Не само се утвърждава като един от майсторите на акварела в съвременното българско изкуство. Значим резултат от усилията му в посока на ново мислене са инициирането на големите художествени форуми за акварел в Търговище Международния пленер и Националните акварелни изложби.“

Благодарение на галеристката на „Арте“ Гергана Борисова имаме възможност в създадения видеоканал на галерията да откриваме и преживяваме не само експозицията, но и споделеното от художниците. Тези видео разкази остават и като стойностни артистични документи за времето в контекста на културния ни пейзаж.

Акварели на Станислав Памукчиев на изложбата в галерия "Арте"

Но да се върнем към конкретната изложба, провокирала Станислав Памукчиев да изрази почитта си към учителя много лично: “Събира ни Васил в една изложба, която отдавна беше замислена. Събира ни мокрият лист с течащата вода, с цветното петно, което ни дава тласък. Художникът винаги мисли с материала в ръцете си, а акварелът е най-живият материал, който съдържа в себе си парадокса на случайността, на грешката…И художникът е поставен в един режим на контрол, овладяване на хаоса и постигане на формата. Да извлечеш от цветното петно форма и да я изобразиш е само по себе си предизвикателство. На всичко това ни научи Васил.“

Васил Вълев, 2021 в галерия "Арте"

Експозицията представя не само акварели на четиримата ярки автори, но в тяхното присъствие в пространството на галерията чуваме и техния разговор реален или нереален сега и преди…Припомняме, че през април 2021 в „Арте“ бе изложбата „Васил и Бисера. Фамилия Вълеви“ – акварели. Тогава художникът в последната си изложба приживе заедно с дъщеря си художничката Бисера Вълева /на водещата снимка със Станислав Памукчиев – б.а./ казва за другите трима, участници в настоящата на същото място: „Много талантливи ученици. Доставяше ми удоволствие да контактувам с тях.“

Милко Божков на изложбата си в галерия "Арте", 2023

С днешна дата Милко Божков споделя за учителя Васил Вълев: „Започвахме с акварел по тези практики и основно рисувахме с акварел. Ама рисувахме като изтървани, ама изтървани, наистина. В практиките си в Мелник заедно си спомням във втори курс – акварел – Никола Маринов, Джоузеф Търнър (1775-1851), си казах „никога няма да пипна масло!“. Толкова бяхме влюбени в акварела, благодарение на Васил. Когато работя акварел ми трябват два месеца да се подготвя, то е като джем сешън в джаза. Започваш го и почва да те води той.

Акварели на Милко Божков на изложбата в галерия "Арте"

Васил Вълев беше единственият, който рисуваше с учениците. Правеше конферанси, ние работехме много, а той работеше още повече. Той ни заплени за акварела. Пряка връзка на работите ни имахме с Васил – моите, на Станислав и Свиката (Свилен Блажев) – били сме деца.“

Свилен Блажев по своему описва онова време: „Представи си малки пиленца току-що разперили крилца и с едни големи черни папки, вътре пълни с едни картони по 13 ст., български, които бяха най-добрите тогава. Акварелът с марка „Ленинград“ или „Нева“, в по-лошия случай, четка Таленс 10-и или 16-и номер. И сутрин ни отварят клетката и ни пускат.

Акварели на Свилен Блажев-Свиката на изложбата в галерия "Арте"

Целта е вечерта да се върнем с пълни папки. Целият ден ние сме сами или в добрия случай по двама или трима летим по своя път и кацаме тук-там да направим по един акварел, разбира се, защото строгият поглед на Васил Вълев ни очакваше. Всички треперехме, не знаехме какво ще се случи. Отваряме папкит�� и всеки един от нас показва пред другите на конферанс това, което е направил. Ако всичко това, което показвахме пред другаря Вълев и нашите съученици, вече можехме да си легнем и да спим.Сутринта никой не се интересуваше дали си ял, дали си спал, как си тръгнал. Всичко това се повтаряше по същия начин 10 или 15 дни. И така този полет минаваше през цяла България. Разказвам това, защото всичко това възпитава силни характери в тези малки пиленца да станат силни и здрави птици през изкуството и през живота.“

Тогава на тези практики младият учител Васил Вълев им открива невероятните възможности на акварела и рисуването. Те нито за миг не го забравят и досега не само като прекрасен преподавател, но и като личност с преживяванията от учебните практики с юношеските вълнения, с неподправения си ентусиазъм, че избират пътя си на художници.

Свилен Блажев на изложбата си в галерия "Арте", 2022

„Сега, когато съм на 70 и… много съм благодарен на Васил, защото не знам какво щеше да се случи с мен без него. Благодарен съм на силни български художници, които бяха наши учители по пътя и да изкажа чувство на благоговение и обич към тях.“ Споделя Свилен Блажев-Свиката…

А Милко Божков в пространство на „Арте“ казва с възторг: „Като гледам творбите на Васил Вълев – възхита. Той не беше от най-известните, не е бил на гребена вълната, но той беше художник, който дълбаеше надълбоко – и в акварела, и в маслото. Поклон и респект пред неговото творчество. Чудесно стана това сбиране на трима ни заедно с учителя.“

Акварел на Васил Вълев

По своя си начин Станислав Памукчиев емоционално обобщава: „Изключително вълнуващо е и благодаря на Гергана (Борисова) за възможността в пространството на „Арте“ да сме отново заедно по много интересен и красив начин. Единствено в изкуството покойните и живите може да са заедно. Сега Васил е с нас и е по-жив от всички!“

В годините сме публикували много текстове с прекрасни снимки от талантливите и незабравими творчески изяви на забележителните артисти Милко Божков, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев. Сега отдаваме почит и възхищение към техния любим учител…

Изложбата „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев в галерия „Арте“ продължава до 4 юни. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Веселин Начев в 10 филма

Художественият критик, приел предизвикателството да оценява повече от веднъж един и същ автор, има следния избор: Или вътрешно да приеме, че е „изстискал“ най-същественото за дадения артист и нему остава единствено да демонстрира способности като придава на едни и същи наблюдения различен словесен пълнеж, или да се ограничава до творци, чието развитие дава материал за нови размишления и изводи. Старая се, доколкото успявам, да се придържам към второто. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

По отношение на Веселин Начев условието е спазено. Забелязах го от първите му изяви в общи изложби – един от завършилите първия випуск на Иван Кирков в Художествената академия. Когато поисках мнение от неговия професор, той без колебание изрече: „Веско? Много талантлив и можещ!“. Впоследствие осъществихме контакт чрез моя колега от Варненското арт общество Румен Серафимов и оттогава той никога не напускал областта на моите наблюдения. Година по-късно беше един от поканените автори в онова издание на фестивала „Август в изкуството“, на което бях куратор, а пък щастливият случай стори тъй, щото и двамата да открием и да работим с галерия „Стубел“, и, макар да ми звучи невероятно, за четвърти път да откривам там негова самостоятелна експозиция. /Настоящата изложба на Веселин Начев „10 филма от ХХ век“ в „Стубел“ е петата му в нея-б.р./

Филип Зидаров, Росица Доганджиева и Веселин Начев на откриването на изложбата

Величието на Иван Кирков не само като творец, но и като преподавател, се изразяваше в това, че той не превърна в свой епигон никого от многобройните си ученици, но ги зареди с нагона за развиване на личния потенциал на талант, артистична свобода и интелект. Всеки един от тях, в различна, но достатъчно ярка степен, се разви като категорично присъствие на художествената сцена. Моят собствен интерес към работата на Веселин Начев през годините се направляваше от този негов, според мен, главен белег на живописта му – последователността в стилистически план, съчетана с флуидност и непредвидимост като тематика. Този негов подход е белязан от някаква прикрита амалгама между консервативност и разкрепостеност, недоловима на пръв поглед, но очевидна при вглеждане. От концептуалното въздействие на живопис /реди-мейд инсталацията, показана на „Август в изкуството“, през периодите на творчески самоизследвания, демонстрирани с произведенията, показвани в предишните изложби в „Стубел“. През не по-малко концептуалистките внушения на една живопис, търсеща двойна опора в границите на фигуративността и писането на думи като композиционен и смислов контрафорс; последвано от изобразителна еволюция в тематиката на картините му, в които емоционално и философски се доближава и разтваря във вечното и извън временното, метафоризирано чрез образа на контакта на човека, индивида, ограничен от пределите на собствената си смъртност и неуморимо променливата същност на безкрая – морето, океана, водата. Привличаше ме онази визуална противоречивост между живописна експресия и натурализъм, между образи и отсъствието им, между намекнат разказ и липсата на такъв, между протичащо време и извънвременност, между момент и вечност.   Бях го описал като „художник, придаващ образ на стопираното време“, експериментиращ с това, да бъде реалист около границите на абстрактността.

Станислав Памукчиев, Веселин Начев и Филип Зидаров

В своя настоящ проект Веселин Начев изненадващо разтваря горните белези на живописта си в десет филмови класики от втората половина на 20 век. В аспекта на своята привързаност към търсене на пластически противоречия, тук той е осъществил намерението да срещне в платната си най-древната, всъщност първата форма на изобразителност в изкуство от своя пещерен произход  - живописта, с най-новата, навлизаща в едва второто си столетие – киното. В тази връзка класическа е ролята на влиянието на едното върху другото, ето и някои от най-популярните примери: 

 „Раз-окования“ Джанго на Тарантино, който мъсти на мъчителите си в костюма на „Синото момче“ от знаменития портрет на Томас  Гейнсбъроу, днес в музея „Хънтинггън“ в Сан Марино, Калифорния. Или кадъра с Джени, замеряща с кал колибата на безрадостното си детство от „Форест Гъмп“ на Земекис, със същите ракурс и композиция като в „Светът на Кристина“ на Андрю Уайът – един от акцентите в експозицията на нюйоркския МоМА. Или друга картина от МоМА -„Къщата край влаковата линия“ на Едуард Хопър, появяваща се в зловещия в „Психо“ на Хичкок. Или онзи кадър от „Огледало“ на Тарковски, повтарящ пейзажа в „Ловци в снега“ на Питер Брьогел Стари. Или оживялата в прекрасната голота на Ума Търман Венера на Ботичели от бисера в короната на галерия Уфици - в „Приключенията на Барон Мюнхаузен на Тери Гилиам. Множество са и примерите на буквалното анимиране на класически платна: „Малката къпеща се“ на Енгр (1828) е живият харем измежду редицата „оживели“ прочути картини в „Страст“ на Жан-Люк Годар (1982) или пък Джак Никълсън като мъртвия Марат в лентата About Schmidt на Александър Пейн (знаменитата творба на Жак Луи Давид Франсиз Форд Копола пресъздава и в „Кръстникът 2“). Особено пристрастен към превръщане на прочути платна в елементи на авторската си кинематография е Стенли Кубрик – разходката на затворниците в „Портокал с часовников механизъм“ е онази от картината на Ван Гог (създадена по гравюра на Гюстав Доре), намираща ��е днес в Московския музей „Пушкин“, също и онзи въздействащ интериор в „Бари Линдън“, повтарящ сцена от серията “Mariage A-la-Mode” на Уилиам Хогарт в Националната галерия в Лондон. В същия филм може да се види прекрасният английски пейзаж от „Малвърн Хол в Уорикшир“ на Джон Констабъл от лондонската „Тейт“. Всъщност, това явление започва още с нямото кино – великата класика „Метрополис“ на Фриц Ланг (1926), всъщност е изумителната „Вавилонска кула“ на Албрехт Алтдорфер от музея във Виена.

Веселин Начев

И така нататък, и така нататък. Веселин Начев, обаче, е избрал да обърне тази зависимост, като е разработил поредица от композиции, основани на емоцията на влиянието на киното върху живописта, в случая – неговата собствена. Разбира се, риск съществува: резултатът би могъл да се окаже илюстративен, плакатен, елементарен. Но при него това съвсем не изглежда самоцелно, а естествено, защото един от стилистическите елементи на неговата живопис и използването и модифицирането на фотографския образ. Освен това, всяко едно от неговите платна винаги е решено като кадър и има въздействие на кадър.

Има и друго, което откривам в избора на десетте филма и то отива отвъд личния прочит. Всички те съдържат своят специфична вариация на психологическа драма. В сюжета, във визията, в режисьорската и актьорската интерпретация, в музиката. Всеки от десетте е потопен в драмата на основната си линия според конкретната кинематографична творба – тайнственост, необяснимост, съспенс, потискащ трилър, физическо или психическо насилие, отчуждение, безизходица, обсесия, трудна любов, маниакален секс и привкус от филми на ужасите. И тук е територията, на която се реализира онова различно и положително кликване в произведенията от настоящия проект.

Основното лично авторско качество на живописта на Веселин Начев е отсъствието на действие в нея. Тя е по-скоро замръзнало съзерцание, хиляди размисли фокусирани в един миг, способността на художник да компресира безкрайността в един избран от него момент. А тема на „10 филма“ и съдържание на киното, въобще, е действието, развитието сюжета, движението, думите, звуците, смяната на сцените, логиката на течащото време. Като форма на изкуството на движещия се образ, киното се реализира като драма на действието. С тази изложба Веселин Начев успява да прочете в картините си киното по своя „обърнат“ способ – като драма на отсъстващото действие.

Но нека сега се поразходим из филмовата декада на Веско Начев.

Миналата година в Мариенбад

„МИНАЛАТА ГОДИНА В МАРИЕНБАД“ (1961). Отличен със Златен лъв на кинофестивала във Венеция. Ален Рене е един от най-известните причинители на „Новата вълна“ във френското кино, прочул се две години по-рано с „Хирошима моя любов“ по сценарий на Марьорит Дюрас. Това е и единствената картина в изложбата която колажира реалните черно-бели фотообрази от филма с монохромна сянка-видение, подсилваща сюрреална извън-линеарност на фабулата. Това авангардно произведение на Ален Рене е един от жалоните в дългата серия нео-ноар филми, до по-късни бисери като „Чайнатаун“ на Роман Полански (1974) и „Мълхоланд драйв“ на Дейвид Линч (2001). Стилът на женските типажите пък могат да се проследят до ар-деко образа на Луиз Брукс в „Кутията на Пандора“ на Георг Вилхелм Пабст (1929).

"Птиците"

  „ПТИЦИТЕ“ (1963). Алфред Хичкок е не само едно от най-могъщите влияния. В историята на киното, но и патриарх на психологическия трилър. Творчеството му започва още в епохата на нямото кино и обхваща шест десетилетия, а 50-тината му филми получават 46 номинации за Оскар и печелят шест. „Птиците“ е създаден непосредствено след „Вертиго“ (1958) с Джеймс Стюарт, „Север-северозапад“ (1959) с Кари Грант и „Психо“ (1960) с Антъни Пъркинс и остава като абсолютната класика и връх на кинематографичния съспенс с готическата алегорията на гарвана като вестител на  (измежду обилието от други зли пернати) започнат още с поемата на Едгар Алан По (1845). Тази символика, заедно с заливащия като разлят туш потоп от мрак, са  всеобхващащото в картината усещане за филма.  

"Хаос"

„ХАОС“ (1984) на Виторио и Паоло Тавиани, създаден след богато награждаваните от кинофестивала в Кан „Баща-господар“ (1977) и „Нощта на св. Лаврентий“ (1982), минава през фабулата на пет разказа на Луиджи Пирандело, свързани с моменти от детството му в южна Сицилия. Показателно е, че отново гарван със звънче на врата се появява в началото на всяка история. Картината за този филм е най-поетичната, най-щастливата, като спомен за детството. Видението, обратно на черния Хичкок, сякаш се разтваря в белотата на мираж с играещите на дивия скалист на бряг на остров Липари деца. Толкова медитативна, лична и близка до духа на литературата на Пирандело.   

 „НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА“ (1970). Клод Соте снима тази обичана романтична драма по написаната три години по-рано новела на Пол Гимар. Без никакви специални кинематографични ефекти, филмът въздейства изключително стилно, заради истинския френски финес и с прекрасните актьорски присъствия на Мишел Пиколи, Роми Шнайдер и Леа Масари, допълнително подчертано от провала на чудовищно безвкусния  американския римейк от 1994 с Ричард Гиър и Шарън Стоун. Тъкмо такава ненатрапчива привлекателност е потърсил художникът в малката, посветена на този филм картина. Подобно на преливащата красота на звучащия към неговия финал Вивалди от концерта за флейта “La Notte”.  

„ЗАЛЕЗЪТ НА БОГОВЕТЕ“ (1969). Лукино Висконти, един от бащите на италианския неореализъм, вече има за гърба си „Роко и неговите братя (1960), наложил за Ален Делон статут на международна филмова звезда и затвърден със следващия проект на режисьора - монументалната лента „Гепардът“ и срещата с завладяващото актьорско превъплъщение на Бърт Ланкастър като принц Салина. „Залезът на боговете“ е първият филм от „германската трилогия“ на Висконти, заедно със „Смърт във Венеция“ (1971) и „Лудвиг“ (1973), два от които с любимия му актьор, магнетичния Хелмут Бергер. Не е чудно, че една от най-силните картини на Веселин Начев е тъкмо свързаната с това произведение. Това е и най-малко фигуративната в изложбата. Вероятно заради това тя се оказва и най-многопластова в своите асоциативни планове.

"Последно танго в Париж"

„ПОСЛЕДНО ТАНГО В ПАРИЖ“ (1973). Бернардо Бертолучи снима тази еротична драма след „Конформистът“ (1970), по творбата на Алберто Моравия и преди затвърдилите славата му ленти „20-ти век“ (1976), и „Последният император“ (1987). Този филм поставя нови жалони в жанра, предизвиква полемика заради скандалната сцена с изнасилване, показва друг аспект на актьорския талант на Марлон Брандо, който тъкмо е заснел с Копола „Кръстникът“ и открива за киното и Мария Шнайдер, за която този епизод ще има травматизиращ ефект върху цялата нейна последвала недълга кариера. Любопитен елемент е влиянието на съвременното изкуство върху Бертолучи. По собствените му думи, разкрепостената визия около третирането на секса е в дълг на авангардната лента на Анди Уорхол „Синият филм“ (1969), а в самото начало на „Последното танго“ се появяват две картини на Френсиз Бейкън, влиянието на чието творчество е определящо за Бертолучи. 

„ИМПЕРИЯ НА ЧУВСТВАТА“ (1976) на Нагиса Ошима е следващ знаменателен епизод в отместването на табута в киното и връх в естетизацията на темата за секса и еротичните обсесии. Третиращ реален прецедент с убийство, случил се в Япония през 1936, творбата е изцяло потопена в стилистиката е атмосферата на Шунга – традицията на японските еротични гравюри, като част от графична традиция Укио-е. Безспорно влиянието на „Синия филм“ на Уорхол с факта секс-сцените с актьорите не са симулирани. В връзка с още действащата по онова време цензура, филмът излиза като френска продукция с възприетото си заглавие L’Empire des sens, докато японското му име Ai no Korida означава „корида на любовта“. За това произведение Веско Начев е създал от най-силните си творби в изложбата, в композиционно, хроматично, като негов емоционален еквивалент, като сцена от японски театър Но.  

Професия репортер"

„ПРОФЕСИЯ РЕПОРТЕР“ (1975) е третият и последен филм от американската серия на Микеланджело Антониони, продуцирана от Карло Понти и Метро Голдуин Майер – знаковите „Фотоувеличение“ (1966, по разказа на Кортасар) и „Забриски пойнт“ (1970). Отново с Мария Шнайдер и с Джак Никълсън, който в рамките на година заснема още две от емблематичните си появи на екрана „Чайнатаун“ с Полански и Фей Дънауей и „Полет над кукувиче гнездо“ с Милош Форман. С елементи на трилър по разказа на Итало Калвино филмът е естетски, сниман частично в пустинята на Тасили, но и мъчително хипнотичен, с дори кошмарни нотки заради кадрите с реална екзекуция. Двете картини на Веселин към филма носят минималистично-екзистенциалния мистериозен привкус, в който Антониони просмуква всичките си творби.    

"Шофьор на такси"

„ШОФЬОР НА ТАКСИ“ (1976) на Мартин Скорсезе остава като класическият нео-ноар трилър на 70-те. И то не само заради „Златната палма“ в Кан и номинациите за Оскар за най-добър филм, най-добър актьор на Робърт де Ниро и най-добра поддържаща роля за тогава 14-годишната Джоди Фостър. Създаден с минимален бюджет в контекста на обществените травми и несигурността на десетилетието и повлиян от киното с образи на раздаващия мъст единак, като този на Ален Делон в „Самураят“ (1967). Подтекстът, внушаващ колко е крехка черупката на цивилизацията под непрестанна опасност от разпукване, предизвикано от насилие или разпадане на моралните задръжки, няколко години по-късно тъжно се препотвърждава в реалността при опита за покушение над Роналд Рейгън, което за стрелеца било вдъхновено от филма на Скорсезе. Монументално стоящото платно в изложбата със самотния герой-войн на непонятни и за самия него каузи синтезира непостоянната и променлива натура на понятието човечност.  

   Веселин Начев и Станислав Памукчиев

„САМ СРЕЩУ ВСИЧКИ“ (1998) на родения в Аржентина и снимащ предимно във Франция режисьор Гаспар Ноé е последен по хронология на създаването си. Като че ли естествено, той събира във фокус страховете, уязвимостта, алиенацията, озлоблението и моралната безизходица на социалните проблематики от последните десетилетия. В общата линия на психологическа драматичност, бележеща всяко едно от заглавията на филмовата декада, конструираща изложбата на Веселин Начев, тук демоните, вместо привнесени отвън, са вътрешните, които обстоятелствата отключват. Те превръщат индивида в свой собствен мъчител и екзекутор. Адекватно, живописната творба, в колорит, композиция, фактура съдържат синтезирана агресия, в която е потопена сцената, предава усещането за затъване в безнадеждността на саморазрушението.  

Филип Зидаров

Но както е добре известно на киноманите, краят на всеки филм е еднакъв.

На екрана излиза надпис:

THE END

Текст: Филип Зидаров

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

„Сънят на Аргонавта или другото плаване на Атанас Хранов“ в галерия „Ракурси“

Язон е още жив и търси неговото Златно руно, неговата Колхида, която не е в сегашните земи на Грузия, тя е в него, както и корабът му „ Арго“ е също вътре в него. Бил съм по местата, където е плавал „Арго“, без да стигна до Грузия, споделя худож��икът Атанас Хранов по повод изложбата си в галерия „Ракурси“ „Сънят на Аргонавта или другото плаване на Атанас Хранов“ пред БНТ.

Галерията е любимото пространство в София на пловдивския художник, който всяка година излага творбите си в нея още от 2005. Настоящата му изложба е 20-ата в „Ракурси“. И винаги е изненадващ с това какво е поредното му вълнение, родено в ателието му, което метафорично опредял като своя кораб „Арго“…

Изложбата е представена от известния писател, поет и драматург Александър Секулов, който съвместно с Атанас Хранов създава поредица от колекции, чийто главен герой е художникът.  И не само това – книгите  на Александър Секулов са илюстрирани от Атанас Хранов. Специално приятелство, което свързва двама артисти които вървят заедно в избраните си посоки и взаимно да се вдъхновяват, да обсъждат какво и как създават, всеки в избрания си път в изкуството на изобразителното и литературата.

"Закуска в ателието" /л/ и "Вероятен пейзаж" /д/

И за тази поредна изложба в галерия „Ракурси“ на Атанас Хранов текстът към нея е на Алексанър Секулов: „Какво друго би могъл да сънува един аргонавт, освен Златното руно?  Освен онези блестящи златни люспи, които покриват със слава името му?  В новата изложба на Атанас Хранов пътят е извървян, руното е похитено, историята – разказана, корабът „Арго“ – изваден, за да гние на сушата.

"Сънят на аргонавта"

И само тревожният му капитан от време на време нарушава покоя му и се качва на мостика, за да сънува: онова, което е било и което никога повече не ще да бъде. И ако на носа на дървените кораби са слагали женски фигури, които да го водят в дългия път, то на носа на този кораб стои самата фигура на капитана на „Арго“, обърната назад.

Готов да се отправи в дълго плаване не към бъдещето, а към миналото. Да извика отдавна разпилените по света свои моряци – име по име, съдба по съдба. Да се изправи отново срещу всички свои страхове и чудовища, които някога е победил с лекота. Не за да ги победи отново, а за да ги разбере и приеме. Това второ плаване вече е срещу самия него. Умореният от победи капитан призовава на палубата на легендарния си кораб всичко онова, от което е направен един човек: илюзиите, копнежите, самотата, страховете, победите и пораженията. Верният екипаж, който никога няма да го изостави. И няма значение, че мачтите са поломени, дървената обшивка - пробита, веслата – счупени, платната – прокъсани. Онзи, който е тръгнал да събере Златното руно на собствения си живот, вижда корабът му смело да напуска пристанището, за да се прегърне със следващата буря.“

"Сънят на аргонавта"

Или с целия свят, който продължава да не му прощава предателството към Медея, довело я до убийството на двете ѝ деца заради отхвърлената любов на баща им Язон, за когото е жертвала всичко, бихме допълнили с малко лично отклонение. Но това е друга тема, продължаваща да вълнува света, пресъздадена от изкуството през вековете.

При откриването на изложбата, почти в края на събитието в пространството на галерията си позволявам да споделя на художника, че когато в детството си за първи път прочетох Старогръцките легенди и митове моят любим герой стана Язон, не Херкулес, например. Натъжавах се от съдбата на водача на аргонавтите и все си го представях красив и смел с един сандал излизащ от водите, спасил старица, преобразената богиня Хера. Дълга е историята, но предателството към Медея, пренебрегнала рода си, за да получи любимия ѝ Златното руно, го белязва. Остава верен на своя „Арго“ и както твърди легендата умира под руините му. Художникът е малко скептичен към моето признание, все пак, в изкуството през вековете остава и до днес преди всичко трагичната, ужасяваща съдба на Медея и убийството на собствените ѝ две момчета, защото са децата ѝ от Язон…

"Сънят на аргонавта"

Но изложбата е за друго – за това вечно пътуване към Колхида за Златното руно в прегръдката на синьото до съвършенство море и за съня на аргонавта…Всъщност, вероятно това са и нашите сънища в търсене на неосъществимото или ако, все пак го хванем в ръцете си като победители, ще ни се изплъзне или ще предадем мечтата си…

"Обекти"

Това, разбира се, са много лични усещания на зрителя сред експозицията на Атанас Хранов в галерия „Ракурси“. Можеш да се вгледаш и в неговите „Обекти“ „подплатени“ с малко с изтънена дървена лента и заобиколена от някакви железни джаджи от работилница в играта на въображението на автора си. И уж странно да се потопиш в атмосферата на бистро в Мадрид, далеч от морето, но така откриваш и други моменти от света на художника. Той така е решил в изображенията си да ни разкаже една история, на пръв поглед фрагментирана, но всъщност драматургически обоснована в изложбата му. Така, както е в живота, но през погледа на талантлив артист.

"Бистро в Мадрид"/л/ и "Закуска в ателието" /д/

Изложбата „Сънят на Аргонавта или другото плаване на Атанас Хранов“ в галерия „Ракурси“ продължава до 9 юни. А и да напомним на тези, които не знаят, че той е и мореплавател и вероятно и това е част от продължаващото му пътуването на неговия „Арго“… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

P.S.на „въпреки.com”: Атанас Хранов е учил в Средното училище по изкуства, Котел, а след това завършва Художествената академия в София, специалност „Дърворезба“ при проф. Антон Дончев. Работи в областта на пластичните изкуства и живописта, смесвайки органично жанровете. Характерни за автора материали са дърво, ръчна хартия, платно, бронз, сребро и полимерна мазилка върху метална конструкция.

Автор е на над 60 самостоятелни изложби, участва в множество общи инициативи и кураторски проекти. Живее и работи в Пловдив. Сегашната му изложба в „Ракурси“ съвпадна и с 21 годишнината от създаването на галерията на 28 май.

[vprki]

Скулптурите на Павел Койчев са неговата прегръдка на човешкото

В годините имаме шанса да преживяваме творческите изяви на Павел Койчев по неповторим начин, защото той ни въвежда в световете си, не само нас, разбира се, с изключителна щедрост. Писали сме не малко в годините за нашите срещи в различните медии, които сме работили. И винаги е бил Той – Павел Койчев! Дарени сме с неговата творческа виталност и артистични прозрения. С всяка негова изложба, с всеки негов монументален проект в открито пространст��о ни връхлита, откриваме го наново в неговото търсене на Смисъла.

И сега с най-новата си изложба „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ в любимата му галерия „Райко Алексиев“, в чието пространство обича да експонира творбите си, Павел Койчев ни обсебва с таланта си, с мащаба си на артист и мислител.

Макар че по думите му в настоящата изложба той да си поставя чисто пластически задачи и да не търси асоциация с актуални въпроси за самоосъзнаването като пол и място в социума, и този път Павел Койчев провокира размисли за пътя на човека и човечеството, за общуването. „Една и съща фигура изглежда и въздейства по различен начин, когато е сама и когато е ситуирана съзнателно или дори случайно с други фигури. Както сме и ние, хората.“

„Уникалната роля на Павел Койчев в изкуството у нас е в преодоляването на естетическата дистанция между пластическо и концептуално, така че не намислянето, а талантът му на ваятел дава мащаб на идеите му, с които участва в големите културни дебати на днешния ден и преди всичко в този за рисковете от трансхуманизма.“ Пише доц. Георги Лозанов, преподавател и философ, автор на монография за скулптора, издание на НДФ „13 века България“, 2016.

Павел Койчев, Силвия Чолева, зад тях Любен Генов и Георги Лозанов на откриването на изложбата

По стечение на обстоятелства скулптурите му, изваяни от стиропор, за да заемат отредените им места в галерия „Райко Алексиев“ преди откриването преминаха по бул. „Раковски“. Там и в градината „Кристал“ наблизо ги увековечи с прекрасните си фотографии Стефан Н. Щерев. Снимките му може да видите в социалните мрежи. По повод на това кратко пътуване на монументалните творби художничката Долорес Дилова сподели през предаването „Арт Ефир“ на Програма „Христо Ботев“ на БНР: „Вчера на „Раковска“ стояха едни бели фигури, сякаш загубили се в този град, в този мрачен свят. Те идват от ателието на Павел Койчев, но някак разхвърлени въздействаха със своята чистота, със светлина със своя порядък и живот на фон от хаос и поток от преминаващи забързани хора. Мъжът и Жената дори се целуваха на края на пешеходната пътека, без да се смущават, без да обръщат внимание на светофара. И ето ги сега тук в изложбата…..Големият автор, човек, мъдрец, чиито свят няма граници – скулпторът Павел Койчев. Фигурите въздействат по различен начин тук в залата, на улицата, в ателието или на поляната. Диалозите са различни, диалозите са други. Може би, си казват различни неща и играят различни роли, точно като нас. Авторът твърди, че в тази изложба търси чисто пластически решения.

Долорес Дилова при откриването на изложбата

Но винаги в произведенията на големите творци има и още нещо. Дано зрителят има сърце и очи да го разчете. Произведенията тук не само трябва да се видят, изложбата трябва да се преживее. Във време, в което болезнените амбиции изпреварват артистичното възпитание и професионализъм, а крясъкът на евтината реклама е истинската проява. Произведенията на Павел Койчев ни напомнят колко дълбок, силен и магнетичен е светът на истинското изкуство и колко много му е нужна днес човешката искреност и светлина. Всяка артистична изява на Павел Койчев очакваме с нетърпение. А той винаги успява да ни изненада.“

Настоящата изложба на Павел Койчев „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ в галерия „Райко Алексиев“ (до 12 юни) може да се разчете в контекста на предишната му, на същото място преди малко повече от година и половина по-рано (октомври 2023) – „Homo sapiens – възпоменания“.  Тогава скулпторът сподели: „Обезпокоен съм накъде върви човекът. Струва ми се, че се отдалечаваме от волята на това, което ни е създало. Homo sapiens трябва да върви навътре - към себе си, а не навън, където ни влекат Космосът и безкраят, но не това е нашата съдба.“ Преди време през лятото на 2014 година в ателието му в Горна баня  в разговор с него за „въпреки.com” Павел Койчев каза за себе си: „Никога не съм бил в стадото, защото не съм стаден човек, нямам стаден инстинкт, нагон. Бил съм от предучилищна възраст в пансион. Това са осем години в пансион в Банкя. След това пет години гимназия, две години и нещо казарма и пет години Академия и затова не желая никакви лагери. Трябва да не се взимаш прекалено на сериозно и да работиш с удоволствие, въпреки, че моите теми са сериозни. Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е,  защото абсолютно всичко правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието.“

При Павел Койчев,наистина, няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено. Така бе и с неговите невероятни творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата 2017 година. Много му бе помогнал Владимир Явашев, племенникът на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев, който десетки години работи с него и след неговата кончина по проекта на знаменития артист и съпругата му Жан-Клод реализира мечтата му за опаковане на Триумфалната арка в Париж 2021 година. А за самото инсталиране на проекта в Созопол  му е съдействал Росен Иванов – човекът, осъществил плаващите кейове на Кристо. Тогава Павката не знаеше какво ще стане нататък с тези причудливи, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…Така останаха красиво и въодушевяващо преживяване за всички, които бяхме тогава в Созопол.

Най-важното за Павел Койчев е свободата и с днешна дата със сигурност би споделил отново за всеки свой проект: „Посланията са много. Но категорично избягвам политическите послания. Аз съм артист, политиките минават, заминават. Това не ме интересува. Ако се опра на политика, няма да бъде добре за мен като артист.“ Повод за размисъл, насочен към други…А ние с възторг и обич може да кажем, че съдбата ни дари с шанса да живеем във времето на Павел Койчев.

И сега галерия „Райко Алексиев“ е отново зала „Павел Койчев“. Той е един от малцината съвременни художници, които могат истински да осмислят, да проумеят по най-категоричен начин това главозамайващо пространство, без  бъде подценяван друг. Павел Койчев има като автор специално отношение към пространството на тази галерия, сякаш неговите творби я приемат за свой дом така, както го е замислил скулпторът. То става неговото и го променя и влизаме в него като за първи път, а не е така. Остават незабравими много мащабните му изложби тук. През 2019 зала бе изпълнена с едно цялостно негово произведение на Павел Койчев подобно на предходните му изложби „Нещо лично“ (2013) и „О, щастливи дни… ооо“ (2016) ,  „Homo sapiens – възпоменания“ (2023) и сега „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“   в същата галерия.

От миналата година има и друго любимо пространство - зала „2019“ на ГХГ в Пловдив. С формат, обем и цвят дванайсет голямоформатни скулптури от стиропор в цвят, създадени специално за изложбата “Хоризонтално, отвесно, наклонено” заживяха миналата година в мащабното пространство на галерията. Пак стиропор, такива бяха и фантастичните му фигури на 40-ото издание на Празниците на изкуствата „Аполония“, 2024.

И все така, без мисъл дали ще продължат живота си дълго. Важен е моментът, в който те са създадени и сътворени от Павел Койчев и какво ни е споделил като лично вълнение, за да стане и наше. Но понякога провидението или нещо друго дава и шанс творбите му да не останат само като преживян миг.

Павел Койчев

Така се случи с невероятния му проект „Водна паша“ - на 31 май 2009 година, ден след своята 70-та годишнина Павел Койчев отново събра приятелите си тогава на нетрадиционна изложба под открито небе. До село Осиковица, махала Владовци, насред едно малко естествено езеро, скулпторът представи този свой пространствен проект. „ Замислих го от временни нетрайни материали – да постои няколко дни и да си отиде…Но доц. Георги Лозанов каза тогава да го оставя, но аз мислех, че няма да издържи на атмосферните условия – дъжд, вятър, сняг. А той ми каза: „Докато издържи!“. Аз и така направих и то взе, че издържа години. Там беше голяма битка с бурите. След това „облякох“ този стиропор със смола и стоя 10-11 години в езерото край Осиковица.“ Споделя за работата си Павел Койчев. Сега благодарение на подписка от приятели интелектуалци на скулптора Столичният общински съвет през 2020 приема материализирането на този проект. Реализира се под негов надзор в студио “Марков” в Требич 2022 година. И сега „Водната паша“ за вечни времена е част от Южния парк.

Припомняме всичко това, защото тези невероятни скулптури от стиропор не само от изложбата „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ , а и от други преди нея трябва да останат за вечни времена тук при нас и за тези след нас излети от бронз или друг метал…Сложна и не много радостна тема за живота ни такъв, какъвто е и за смисъла на изкуството…

Така се случи, че не бях на откриването на изложбата на Павел Койчев, а и на празнично светско събитие не е възможно истински да почувстваш, да преживееш къде си, с какво се срещаш. После бях не веднъж почти сама в пространството на галерия „Райко Алексиев“ с неговите творби. И усетих не за първи път сред тях прегръдката на любимия човек, който е в Отвъдното, защото Павката, както го наричаме приятелите, всъщност, разказва за любовта и това, което свързва завинаги човека с човека в интимния и неподражаем свят за всеки един от нас.

И за финал ще го цитирам с думите му казани преди време за нас:  „Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е защото абсолютно всичко го правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис, никога не съм правил. И изглежда, важно е човешкото, макар, че за гениите не е важно. Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е останало, то е излъчването на това нещо. Излъчването, което вкарваш вътре и то е подсъзнателно. Иначе не става със спекулативното – аз ще направя това и това. И може работата да е по-несръчна, да кажем по-некадърна, обаче, когато има нещо, не знам и аз как да го нарека, то го усеща зрителят по някакъв начин. Макар, че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”.

Павел Койчев и Любен Генов на откриването на изложбата

Благодарим на Павел Койчев за пътуването в света на човешкото и прегръдката на изкуството му. Разказът е дълъг, но нека остане личен между него и нас… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В текста споменахме част от проектите и изложбите на Павел Койчев, за които имаме публикации в годините. Не ви обременихме с множество линкове към тях. Но тук може да ги прочетете, а и да видите много текстове и снимки на Стефан Джамбазов (1951-2021), за когото Павката бе специалният човек и остава…