#кога ще спре

[venskolev]

Защо хората не признават това, което правите за тях?

В живота често се сблъскваме със ситуации, в които полагаме усилия за другите, но накрая те не само че не оценяват това, което сме направили, но дори започват да ни гледат с недоволство. Защо се случва така? Защо благодарността се трансформира в очакване, а очакването в недоволство? Първият жест на добрина – искрената благодарност Когато за първи път направите нещо добро за някого, неговата първоначална реакция е благодарност. Това е искрено и топло чувство, което се появява, когато някой осъзнае, че сте му помогнали или сте направили нещо специално за него. Благодарността е красива емоция, която създава усещане за свързаност и признателност между хората.

Фото: freepik Вторият път – раждането на очакването Вторият път, когато направите нещо за някого, тази благодарност вече се трансформира в очакване. Човекът започва да се надява, че добрината, която сте показали веднъж, ще се повтори. Това очакване може да бъде несъзнателно, но то поставя основите за бъдещи реакции и поведение. Третият и четвъртият път – затвърждаването на очакванията и появата на заслуги С всяко следващо добро дело, очакванията стават все по-затвърдени. Когато за трети път направите нещо за някого, той вече започва да вярва, че има право на това. Четвъртият път, когато се проявите в негова полза, този човек вече смята, че заслужава това, което му давате. Тук започва да се формира усещането за заслуга – илюзията, че той има право на вашата добрина, че това е нещо, което му се полага по право. Петият и шестият път – пристрастяване и разочарование Когато продължавате да давате, човекът се пристрастява към вашата добрина. Той вече не вижда в това жест на добрина, а част от приемуществото да получава. Вие сте станали неразделна част от неговия комфорт, и когато това даване спре, той изпитва чувство на липса и дори гняв.

Фото: freepik Шестият път, когато спрете да давате, разочарованието е неизбежно. Човекът, който е привикнал да получава от вас, изпитва усещане за загуба и може дори да ви намрази. Това е моментът, в който вие осъзнавате, че няма ответност и се чувствате изчерпани. Разглезеният човек, който сте създали, вече не вижда вашата добрина като нещо специално, а по-скоро като задължение, което не сте изпълнили. Къде е границата? Важен урок от тази история е разбирането за границите в даването. Ако не знаете кога и как да поставите граници на вашата доброта, рискувате да попаднете в капан, където вашите усилия се превръщат в нещо, което се очаква, а не се оценява. Хората често не разпознават границите на получаването, защото с времето те се размиват. Това, което е започнало като акт на добрина, може да се превърне в задължение. Как да избегнем този капан? Един от начините да избегнем този сценарий е като установим ясни граници в отношенията си с другите. Това не означава да спрем да бъдем добри или да помагаме, а по-скоро да бъдем осъзнати за динамиката на даването и получаването. Не бива да позволяваме на добротата да се превръща в рутина, който другите приемат за даденост. Знанието за тези механизми е ключово за изграждането на здравословни отношения. Важно е да помним, че е нормално да очакваме признателност и ответност. И най-вече, че е важно да не позволяваме на другите да се пристрастяват към нашата добрина, защото това може да доведе до разочарование и недоволство и за двете страни. Заключение В крайна сметка, даването е изкуство, което изисква мъдрост и осъзнатост. Важно е да знаете кога да давате и кога да спрете, за да избегнете негативните последици от безграничната доброта. Трябва да се научим да балансираме между искреността и очакванията на другите, за да съхраним здравите и устойчиви връзки в живота си.   В случай че статията Ви харесва и мислите, че би могла да бъде полезн�� за приятелите Ви, подкрепете я чрез споделяне. Тази статия има информативна цел и не представлява научен труд или доказателство! #добрина #благодарност #помощ #капан #даване на добрина Read the full article

[moution]

Ще спре ли някога толкова да боли, ще спра ли да гледам името му, снимките му, номера му,съобщенията му. Неща, които така и не изтрих, как да ги залича от себе си, как да премахна всички тези спомени, надежди, как да го махна от сърцето си и мислите си. Има ли някакъв бърз и безболезнен начин затова, защото за в момента времето само минава и болката става все по-голяма. Тази празнина, тази самота, тази обида. Той сега е вкъщи в нашия дом, може би сам , може би с нея, може би си пишат, може би обсъждат бъдещето си, там някъде , а аз , аз стоя и се мъча как да махна цялата тази болка от сърцето си. Стоя и се моля как да спра да плача. Чудя се кога пак отново ще се усмихна, кога пак ще се надявам отново. Задавам си хиляди въпроси и нямам отговор на тях. Даже вече не си спомням топлината му, не си спомням целувките му, но той седи там навътре, толкова се е закостил, че не знам с какво да бръкна и да го извадя. Защо за него беше само игра, защо за него е едно нищо, защо не му пука изобщо, а аз не мога да заспя. Сънувам го всяка вечер, всяка свободна секунда, когато заспя той е в сънищата ми. Последният път, когато спах спокойно и непробудно, той беше до мен, беше ми обърнал гръб, но все пак беше до мен. Не се обърна цяла вечер, дори и за секунда .....Казвам си недей, недей да плачеш повече за него, та той дори не се сеща за теб. Толкова бързо ме изтри от живота си, все едно никога не сме споделяли едно легло, еин дом, едни мечти и нищо. Всичко е било толкова нагласено, че е чакал само удобния момент, в който да ми каже върви си. Краят ще дойде ли на тези терзания...

[cla--ra]

И все повече се страхувам,че тази тъга няма да отмине

И все повече се питам, кога раната ще заздравее ?

Но моля, простете ми за тези думи

Раните ми са повече от преди, и тайничко се надявах , да спре да ми горчи

Да мога въздух да поема,без да ми тежи

Но моля ви, не си мислете , че ще ви забравя

Само нека спре да ме боли..

Спомена за вас ще пазя, ей там на топло

В сърцето..

Но колко ми се иска, да не ме боли..

[keeptolking]

Всъщност, всяка жена е едно малко дете!

Тя обича да се държи детински понякога. Иска мъжът да я обгрижва с най-нежните ласки. Такива, каквито той би проявил към своето дете. За това мъжът трябва да я докосва нежно и внимателно. Да внимава, по никакъв начин да не я нарани. Въпреки детското в нея, всяка жена иска да бъде вземана под вниманиеи да бъде изслушвана. Затова, позволявай на Жената да прояви детинство, но никога не я приемай като дете.

Всъщност,всяка жена е изключително силна!

Понякога дори е много по-силна от мъжа. Но тя не обича да показва тази своя сила винаги. Иска й се да чувства стабилността на.мъжа до себе си. Това и носи спокойствие и увереност. Понякога това, което може сама да свърши го оставя и очаква да го направи мъжът. Това я кара да се чувства още повече жена. А и проверява колко е силен мъжът до нея. Ако жената е решена да покаже своята сила, тогава нещо не е наред и нищо не може да я спре или откаже. Ако в този случай си науми нещо, непременно ще го стори.

Всъщност, всяка жена е любима.

Винаги носи любовта в себе си. Отключва се само когато тя е за вас мъже. Ако не и пасвате не я измъчвайте. Тя трудно се разделя със скъпите за нея хора, трудно обиква, но стори ли го - истински обича. Нека го прави за мъж който я обича. За да се влюби една жена по този начин, трябва съзнанието и да приеме това което вече е приело сърцето и. Тя никога не може да бъде накарана насила да обикне някого. Затова, дори лесно да спечелиш сърцето и, ако не успееш да извоюваш място в мислите и, във всеки един момент може да те изостави. Разбира се има и жени които не си тръгват, въпреки че не обичат мъжа с когото са. Причината за това, в повечето случаи, е чувство на състрадание, което често не успяват да преодолеят. Разбира се има жени, които продават себе си за пари и материално благосъстояние, но тях няма причина да ги обсъждаме. Те получават своята ”награда”, както и мъжете които им позволяват това.

Всъщност всяка жена е сама.

Никога не можеш да завоюваш една жена напълно и тя да бъде твоя изцяло. Тя си има един отделен свят, в който винаги е сама. Тя не допуска никой да влезе в него и не съществува ключ, който е в състояние да отключи вратите на този свят. Самотата е нейното убежище. Всяка жена сама си решава, кога ще се спотаи в него и колко време ще остане там. Ако се опиташ насила да я изведеш от там, рискуваш да я изгубиш завинаги.

Всъщност, всяка жена е умна.

Един мъж не може дори да си представи, на какво е способна една жена. Въображението и възможностите и нямат предел. Но за да ги извади на показ, трябва да е открила мъжа на живота си. Тя не пилее нахалост тези свои способности. Пази ги единствено и само за своя мъж. Ако ти си успял да се превърнеш в истинският мъж за една жена, това означава че си голям късметлия. Защото от този момент нататък, животът ти никога няма да бъде посредствен.

Всъщност, всяка жена е живот.

Защото всичко в този живот добива смисъл само, ако жената присъства в него! Дори и такива обикновени неща, като храненето или пиенето на вода...

Защото: водата която пиеш от ръката на една жена и водата, която ти сам си наливаш, никога не са с един и същ вкус.

Ти можеш ли да усетиш разликата?

Ако успяваш да я уловиш, значи ти си истински щастливец. Ако ли не - за съжаление ти не живееш...

- C. Dundar

[iamstonecoldbabyy]

Кажи ми как приемаш критика? Наранява ли ти се егото, натъжаваш ли се или пък се разгорещяваш, готов ли си да сдържиш тона на гласа си достатъчно ниско, за да покажеш, че думите ти сами по себе си тежат? Какъв си, интересно ми е какво би те изкарало извън кожата ти, защото цялото това безчувствено излъчване не е истина, хората биват наранявания от хора и това няма да спре, ние сме такива, търсим слабости, търсим и сили, които не винаги успяваме да владеем. Характерът има граници, изгражда бариери, аз самата понякога се страхувам, защото спра ли да се сдържам, спра ли да премълчавам, ще се сблъскам с безмълвието и изумлението на другите. Човек преценява, кога е готов да влезе в конфликт, но влезе ли някак си е длъжен да излезе от него като защити себе си!

[vasetovp]

"Ще имам гости. И в събота, и в понеделник. Замъквам се до „Кауфланд”. Спретнал съм си списък, следвам го. Вече съм почти пред касите. Преглеждам го. Забравил съм да проверя дали има пресен сафрид. Не ми трябва за днес, чак за понеделник. Връщам се да питам дали в неделя ще има. Пред щанда с риби заварвам Старец...

- Минете пред мен. Аз само си гледам. Едно време бях рибар. Толкова много риби съм уловил. За скумрия сте, нали? Намалили са я чистената. От 8,99 на 5,99. Но пак си е скъпичка. Много е хубавка печена в тавичка с доматки. Но дано пак има промоция. Другия месец. След 7-ми.

Защо след 7-ми ли? Защото след 7-ми се изплащат пенсиите в пощенските станции... Не събирам сили да го погледна в очите. Знам какво ще видя там. Няма да видя нито болка, нито разочарование, нито сълзи... Не... Ще видя само и единствено примирение... Само и единствено старческо примирение... Взирам се в количката му. Един нарязан хляб, пакет ориз, бутилка олио, пликче с дребни ябълки, една краставица. И всичките са промоционални, повече от сигурен съм... Не мога да преценя дали панталонът му е по-вехт или обувките му. Ризата му е една идея по-нова. Но е прана толкова много пъти, че отдавна е изгубила цвета си. Времето е виновно. То така прави. Отмива цветовете... Дядото поглежда за последно витрината и потегля напред. Дали ми се плаче? О, плаче ми се. И заплаквам. И от очите, и от сърцето... Защо ли? Защото мога да си позволя да плача, когато ми се плаче... Защото не съм скапан емоционален инвалид... Зад щанда се появява продавач. Интересувам се дали в неделя ще има пресен сафрид. Не, не чакали тази седмица. Моля го да ми премери 2 скумрии. Тръгва момчето да пъха 2 скумрии в едно пликче. И виждам, че има пресни пъстърви. Извинявам му се. Няма проблем, ми казва. Мери ми 2 пъстърви. Питам го дали има някое непрозрачно пликче, та да не се вижда каква е рибата. Не ме разпитва защо. Опакова ги ми в такова. Настигам Дядото. И се правя, че пазарувам. Пъха в количката си един маргарин, две кисели млека, ама от най-евтините, и една опаковка обикновени вафли... Отправя се към касите. Изпреварвам го. Не е трудно. Не е с бастун, но си понакуцва. Плащам си и го чакам... Вади от задния си джоб една платнена торбичка. Може би някога е била нова... Може би... Ама в някой предишен живот... Напъхва в нея покупките си... Махам му. Вижда ме. Приближава се.

- Сам ли сте? Или си имате Жена?

- О, ти си момчето от пред рибите. Имам си най-добрата жена на света. Само дето е малко болничка. На легло е. И не ме познава вече...

Няма сила на света, която да спре сълзите ми... Дядо се бореше със същата скапана болест...

- Позволих си да Ви купя 2 риби. Надявам се да ги приемете.

- Как така?

- Можех да се опитам да Ви излъжа. Че имам имен ден. Всяка сутрин проверявам в интернет кои имена празнуват имен ден. Не се знае кога ще срещна някого, когото да поискам да почерпя. Лъжа. Уж благородно. Можех да ви се представя за Любо днес. На 17-ти септември. Ама аз съм Иван. И не искам да Ви лъжа. Просто така го чувствам. И рожден ден нямам. Имам на 18-ти февруари...

- А тогава ��ащо искаш да ме почерпиш?

- Защото ми напомняте на Дядо. Той е горе. Звездичка. Както и Баба. И ми светят от Небесата с фенерчета, когато се изгубвам из тъмата. Та да си намеря отново пътя. Те ме възпитаха. Те ми показаха какво е Обич, Любов, Семейство... Липсват ми скандално...

Дядото ме прегръща. Корав е. Ама корав-корав-корав. И изпод клепачите му се застичат само 2 сълзички... Пенсията му е 300 кинта. Тази на Жена му е 270. Ток, парно, топла и студена вода, телефон (стационарен), телевизия, стълбище, асансьор, данък-смет, данък-жилище, лекарства... Можел да готви страхотна рибена чорба... Ама все не оставали пусти кинти... Прибира пликчето с рибата в торбата си. Не знае, че не са 2 скумрии... Не знае, че всъщност са 2 пъстърви... Прегръща ме пак. Толкова искрено, толкова топло, толкова жарко... Сбогуваме се... Всеки един от нас поема по пътя си... Единият с две пъстърви... Другият с баси и сълзите... Че не може да срине скапаната система... С два „Калашника” и с несвършващи пълнители... Толкова много искам да ѝ таковам мамата на системата... Да я срина със земята... И да я направя на пихтия...

Нещо като послепис 1: Прибирам се към 3 следобед. Не мога да се събера няколко часа. Всеки път е така... Когато пазарувам в „Кауфланд”... Правя го веднъж седмично. И после се търся... Ама се търся-търся-търся. Та да се намеря отново... И да си събера от пода парченцата душа, парченцата сърце. С какво заслужиха нашите Баби & Дядовци подобна Съдба? С това, че ни възпитаха ли? С това, че ни пържеха телешко саламче и че се правеха, че чичо доктор им забранява да ядат такова ли? С това, че за закуска ядяхме препечени филийки със сирене, а те с извара ли? Това ли заслужиха, бе, скапани г-жи (г-ци) и г-да депутат(к)и? Скапани пенсии от по 300 и от по 270 кинта!? Колкото са ви джобните за ден... Сигурно пак платените ви тролчета ще ме докладват. И ще ми спрете страницата. За ден, за три, за седмица, за месец. Ама това, което искам да ви кажа – няма как да го стопирам. Безобразно по-силно е от мен. И сега ще е цинично. Много цинично. Ама адски много цинично. Ама аз съм си циник. Е, не за всеки. Ама за вас ще съм безумен такъв... Искам да ви таковам. Искам да ви го сложа навсякъде. Във всички дупки. В ушаците, изпод мишничките, изпод коленцата, изотзад. На всички вас, 240 парламентарни амеби. Да ви го наамебя и в амебите! И в червените, и в сините, и в герберите, и в „малцинствените”, и в „патриотичните”, и във „волевите”, и в „пембените”. Бих използвал определението „шибани”. Ама г-н Фейс сам ще се самосезира и ще ме забрани. Затова – ей, скапани плазмодии, вдигам ви два пръста. И, не, не са палци. И показалци не са. И безименни не са. И кутрета не са. А са си баш средни... Ей, тулупи, писна ми да пазарувам веднъж седмично в „Кауфланд” и после да се разпадам на безброй парченца. На безброй парченца душа и сърце. Писна ми да си ги събирам. Да си го сложа и в „именика”, и в „рожденика” всяка седмица... Искам ви в килии, всичките, до един... Скапани костюмирани келеши & мисирки, които всеки Божи ден крякате колко било хубаво в България... Удобни телевизии, удобни радиа, удобни сайтове... Гъзят ви се, нали? И така вече над 30 години... Има една песен на „Ъпсурт”, в която се пее – „Боже, давай нагоре и нека е грях – искам някой ден да сера над тях”... Ми, и на мен ми е мечта. Да ви се изтропам над продажните тикви, скапаняци такива...

Нещо като послепис 2: Знам, че пак ще ми копират текста. Разни скапани сайтчета. И ще ме орежат. Откъм нещо като послеписи. Щото ги е шубе. Ама мен не ме е. Дори няма да ми споменат името. Ще напишат: „от нета”... Иван Баришев се казвам. И си заставам зад всяка дума. Аз не съм скапан политик, който като види светкавица и почва да забравя в какво се е клел... някога..."

**********************

Иван Баришев

[mitkosstuff]

И ето пак съм тук,

Мокър, ням и глух..

И сърцето казва "пук",

Кога ще спре тоз гаден звук?

Дали някога ще съм щастлив,

И няма да се чувствам така пребит..

Като мокро куче в суха зима,

Скитам и моля се да не загина.

Нали доброто отплаща се с добро,

Защо тогава видял съм само зло?

Вечен смях около мене има,

А лягам сам и моля се да не загина..

Но нали на думи се не вярва,

А шанс всеки трудно дава,

Вървиш срещу бурята в разпада,

Със сърце пълно само с вяра.

Вървиш, и всички пляскат в бис,

Но никой не поема този риск,

Да дойде, и срещу бурята да стане щит.

Но ти вървиш, и молиш се да не се взривиш.

Слънчев лъч лицето ти обгрява..

Усмивка пропълзява,

Мислиш, че това е края;

А всъщност е пустинята Сахара.

Няма вече дъжд и буря,

Но сега е пек и жега гнусна.

Заради това продължаваш да вървиш,

И молиш се и това да устоиш.

[23-06-2012]

Обичал си, нали? Кажи какво се промени така драстично? Кажи ми къде сгреших, боли и не знам как да ти го опиша. С какво заслужих всичко това, и всички мои грешки които направих, платиха тази цена или какво? Раните не помним но думите ги помним. Остана болката за мен и рязкъсана се моля пак. Но и това не помага. Не знам какво е нужно да направиш за да свърши този ад и любовта от мен да си отиде завинаги.

Късно е и няма обратен път назад. Истината е че колкото и да се опитваме явно не става. Късно е и всеки живее в собствен свят . Късно е и несбъднатите мечти да ги сбъднем. Превърна се в нищо нашата любов. Друга любов която е има ще те спре и ще превърне живота ти в по добър от това което е сега. Останаха само спомени между нас. И все се опитвах да си кажа че не е така.

Обсебих се от чувствата си и от теб до момента в който вече станах не самостоятелна и непълноценна да бъда сама. Не ме е страх от теб каквото и да ми направиш. И не знам защо. Не знам от обич ли е или е от нещо друго. Не знам за кой път признавам пред теб че не мога да бъда сама и не мога да бъда с друг. Но никога не разбра думите ми. Години наред не мога да променя чувствата си към теб а става все по лошо, че стават все по силни а твоите все по слаби.

Всеки път вярвам като малко дете и не знам защо го правя. Не знам надежда ли е това което ме държи. Всеки път се моля, валла. Поне да ме запомниш в добра светлина. Да помниш до последно споменкте ни и как се чувстваше с мен. Или как те целувах и имах нужда от теб. Надявам се дори в най лошите моменти да запомниш доброто в мен и защо го направих.

Знам че бяхме щастливи и имаше смисъл в това. Вярвах че с теб съм повече аз. Трябваше да свикна и да знам как да съм щастлива сама. Винаги ще има какво да ме връща назад, защото ти беше целият ми свят.

Спомняш ли си с теб едно сме били? По души. В легло. В щастливи моменти. В тъжни моменти. В трудни момент. Бяхме в едно. В бедност и богатство.

Така както когато казахме да когато се оженихме.

Знаеш ли какво е тялото на две ДС се дели? Сърцето ти? И не подозирах че ще се случи така да стигне до нас трудната част, с която имаше толкова много примери пред нас да не се случва. Но уви. Всеки има своя истина, на това как стоят нещата. Струваше ли си наистина да бъда част от това всичкото, заслужих ли това въпреки грешките които си преглътвал от ноя страна? Всяка моя грешка болеше ли така както ме боли мен от една единствена твоя? Обичаше ли ме наистина ? Кога спря това? Беше ли безмислено всичко?

Дадох ти всичко което мога и нищо не скрих от теб. Не те лъжех и опитвах да бъда това което ти искаше. Което вашите искаха. Наистина.

Имаше момент в който и свободата си имаше с мен. Но явно не стигна. Обичаше ме. После ме обичаше на думи. Доказваше ми го. Чаках да ми го доказваш. До момента в който започнах да се моля за любовта ти... 💔💔💔 уффф мамка му

Само да можеше да почувстваш.

Оставих всичко за теб. Защото в теб виждах моите мечти. Нашите мечти. Не знам какво стана.

Когато ми казваш обичам те. И ти ми казваш какво значение има колко те обичам?

Какво те караше да искаш ДС си с мен? Нищо? Всичко е за Ицо. За да не е сам.

Казваш филмар съм. Усложнявам го. Няма. Няма повече.

Всеки път си научавам уроците по суров начин. Не знам дали наистина съм толкова гадна както ме виждат вашите. Както ме виждаш ти. Защото показвам болката си. Каквото поиска го получи. Каквото ми беше по силите се опитах да ти го дам. Колко пъти се опитах да говоря с теб и колко пъти всичко завършваше зле. Колко пъти се опитвах да съм близка с теб. Да поправя това квото те тикна към нея, и имам ли вина че ти не предпочете мен? И до ден днешен тя ти липсва? Колко пъти споделих ме имам нужда от теб. Но ти и така не ми обърна внимание. Колко пътии? 😭

Сега съм повече от убедена че каквото и да правим това няма да се преодолее. Нито от теб нито от мен. И никога няма да успеем да бъдем това което беше. Да те напусне някой, с когото си живял, си е направо като развод. Едно е да ходиш с гадженце на по кафенце, съвсем друго – да му готвиш и да го посрещаш. Съвсем друго е да прекарваш и да искаш да прекарваш живота си с него. Споделянето на ежедневието има свойството да събира и раздалечава хората. И го научих.

Съжелвам че ти отнех от времето. Не знам колко дълго ще е така да те обичам. Но е така.

[hrisi-petkova]

Плащане на сметките по време на Covid? Възможно ли е изобщо?

Имали ли сте някога проблем с плащането на сметката си към мобилните оператори? Какво се случва, когато си под карантина, не можеш да излезеш от вкъщи и приложението не работи?

През изминалия месец попаднах точно в тази ситуация. Прибрах се от чужбина и трябваше да бъда под карантина у дома за цели 14 дни. Изведнъж живота просто спря - не можех да изляза на разходка, не можех да отида до магазина да напазарувам, не можех да направя почти нищо. Трябваше да продължа да работя от вкъщи, но още на първия ден установих, че телефона ми е изключен поради неплатена сметка. Вирусът може да спре активния живот в целия свят, но мобилните оператори трябва да ти спрат телефона мигновенно, ако не си платиш сметката навреме. И така моята кошмарна история продължава, насочих се към приложенито, за да заплатя сметката си, въведох необходимите данни, но очакваното „Успешно плащане“ така и не се появи. Пробвах един, втори, трети път, всеки път с надеждата, че този път ще се получи. Но всеки път получавах отговора „Съжаляваме, но възникна проблем. Моля опитайте по-късно.“ И сега какво?

Не мога да изляза от вкъщи, не мога да платя с приложението, а трябва да направя спешно обаждане по работа. Не ми стигаше стреса от това, че трябва да работя от вкъщи, а сега и това. Чувствах се в такава безизходица, бях принудена просто да стоя и чакам с надеждата да се оправи и да мога да заплатя сметката си. Часовете минаваха един след друг, работният ден отиваше към своя край, а аз все още нямах решение на проблема.  И изведнъж чудото се случи, получих неочаквано обаждане от моя много близка приятелка. Когато и споделих проблема си, тя ми каза „А защо изобщо се занимаваш с прибоженията на мобилните оператори, а не използваш iCard?“

До този момент не бях чувала за iCard. Тя ми разказа, че използва приложението от няколко месеца и е изключително доволна, защото успява да плаща всичките си сметки без да се налага да чака на опашки, без допълнителни такси, само с един клик. След като приключих разговора с нея, мигновенно изтеглих приложението. Регистрацията беше изключително бърза и лесна. Основоното нещо, за което се пиртеснявах беше дали е достатъчно сигурно и дали няма да се случи нещо с данните на картата ми. Но изненадващо за мен, приложението на iCard изглеждаше супер обещаващо.

Изкваше се верификация с лична карта, посредством която се гарантира безопасността на плащанията.  В рамките на няколко минути вече имах създаден акаунт, заредих го с дебитната си карта и платих заветната сметка. И всичко се случи толкова лесно, бързо и безпроблемно.  Дори не ми се начисли такса за извършеното плащане. Проблемът, създаден от невъзможността да плятя сметката си, посредством приложението на мобилния оператор,  беше разрешен в рамките на минути с iCard. Само ако знех, колко лесно може да бъде решен този проблем, нямаше да загубя цял ден в чакане, излишни нерви  и щях да съм завършила работата си до края на работния ден.  

А и най-интересното самото приложение започна да ми изпаща известия и да ми напомня кога трябва да платя сметките си. Така ми гарантира, че повече няма да изпадна в тази ситуация и винаги ще съм платила всичко навреме. Вие имали ли сте проблем с плащането на сметката към мобилния оператор онлайн? Как успяхте да го разрешите?

[radiaciq]

 Кога ще я прегърна и успокоя, кога ще разбере, че това не е краят на света?

Кога тя ще проумее, че така не се живее? 

Кога ще й кажа, че  тревогите ще спрат, кога ще я излъжа, че светът не е такъв?

Кога ще се се усмихне, кога всичко ще утихне?

Кога ще се заобича, кога към себе си ще се затича?

Тя не знае какво е любов. Тя не може да обича. 

Дави се в мъка и тихо плаче. 

Мамо, кога ще й кажем, че тя не е такава обаче?

Тя умее да обича, умее да твори. 

Защо обаче така се трови?

Омразата е единственото нещо, което тя усеща. Тъжна, малка, не иска да се поглежда. 

Страх я е да види новото си аз - онова, което всички мразят. 

Кога ще спре да се бори за всички и кога ще започне да се бори за себе си?

Кога ще се спаси от себе си и от отровите в душата?

Кога, дете, ще си върнеш крилата?

[petidelaroise]

Следя с интерес

кога ще спре наивното вярване, че "през новата година" ще сте други, по-добри, различни, усъвършенствани. Направете го тук и сега. Не на първи януари. Не след една седмица. Не след месец.

Времето никога не е и няма и да ви чака така, както вие него.

(Или погубете душите си в поредната заблуда.)

[bobo1122200]

Кога ще спре?

[keeptolking]

ДОРИ И НАЙ-ПОТИСНАТАТА ЖЕНА ВОДИ ТАЕН ЖИВОТ СЪС СКРИТИ МИСЛИ И ЧУВСТВА, КОИТО СА БУЙНИ И ДИВИ, С ДРУГИ ДУМИ ЕСТЕСТВЕНИ! Архетипът на Дивата жена може да се изрази като могъщ психологически характер „инстинктивна природа”, но силата, която се крие зад нея, е Дивата жена. Тези думи „дива” и „жена”, карат жените да си спомнят кои са и защо са създадени. Те са метафора на огъня, който пламти във всички жени. Те олицетворяват сила, без която жените не могат да живеят. Когато са изгубили дивата жена в себе си, но после са я преоткрили, жените завинаги остават с нея. Когато са си я върнали, те се борят със зъби и нокти, за да я запазят, защото с нея разцъфтява живота им, техните отношения придобиват смисъл, дълбочина и здравина, отново се установяват циклите на сексуалност, градивност, работа и игра, те вече не са жертви на хищници. Те инстинктивно разбират кога нещата трябва да се прекратят и кога да продължат - те знаят кога да си отидат и кога да останат. Събудената дива жена се стреми да разкъса оковите. За щастие, колкото и пъти да я мачкат, тя отново се изправя. Колкото и пъти да я забраняват, тъпчат, осакатяват, давят и изтезават, колкото и пъти да я обявяват за опасна, настървена, луда и други унижения, тя е еманация на висша ценност и дори най-сдържаната, най-умерената жена пази в душата си тайно място за дивата. Дори най-потиснатата жена води таен живот със скрити мисли и чувства, които са буйни и диви, с други думи - естествени. Дори най-угнетената жена брани дивата си същност, защото интуитивно знае, че някой ден ще се появи вратичка, възможност и тя ще успее да избяга. Ако използвам типично женски език, това са: чувство на необичайна изчерпаност, умора, слабост, угнетеност, объркване, апатия, сякаш са ви запушили устата, сякаш са ви сложили намордник. Чувство на страх, колебание или слабост, липса на вдъхновение и жизнерадост, одухотвореност, смисъл, срам и хроничен гняв, непостоянство, сухота, отсъствие на творческа нагласа, стеснен кръгозор, лудост. Чувство на безсилие, постоянни съмнения, липса на целеустременост, инертност, неувереност, неспособност да установиш собствените си възможности. Жената не следва собственото си темпо, срамува се, чувства се откъсната, дълбоко е потънала в домакинските задължения, интелектуалните занимания, работата или инерцията, защото това са най- сигурните убежища за онези, които са загубили своите инстинкти. Тя се бои от самостоятелността, бои се да потърси наставник, майка, баща, бои се да покаже недовършената си работа, преди да я е превърнала в шедьовър, бои се да се грижи за други, робува на авторитети, губи енергията си пред творчески проекти, трепери, чувства се унизена, изпитва гняв, вцепенение и тревога. Страхува се да ухапе, когато не ѝ остава нищо друго, страхува се от новото, страхува се да изправи глава, да проговори, да критикува, стомахът ѝ постоянно е свит, прекъсва изреченията си по средата, заеква, става прекалено отстъпчива или отмъстителна. Страх я е да спре, страх я е да действа, непрекъснато брои до три и никога не започва нищо, има комплекс за малоценност, изпитва двойствени чувства, колебае се, макар да е напълно способна да изпълни функцията си. Тези нарушения не са болест на конкретна епоха или век, а се превръщат в епидемия там, където жените са потиснати, където дивата природа е хваната в капан. Здравата жена много прилича на вълчица - тя е силна и пълна с живот, зорко пази територията си, има свободен дух, проявява находчивост и вярност. И все пак, когато се откъсне от дивата природа, женската индивидуалност линее, става бледа и призрачна. Ние сме създадени да преследваме, да раждаме, да създаваме живот. Когато женският живот е в застой или стане скучен, идва време да се появи Дивата жена. Да се докоснеш до инстинктивната природа, не означава да размениш местата на всички неща, лявото да стане дясно, черното - бяло, изтокът - запад, да се държиш безумно или неуправляемо. Не означава да изгубиш социалните си контакти или човешката си същност. Тъкмо обратното. Дивата природа лежи в нейната основа. Това означава да си установиш територия, да си намериш глутница, да живееш в собственото си тяло с увереност и гордост независимо от възможностите и ограниченията на това тяло, да говориш и действаш в своя полза, да съзнаваш нещата и да бъдеш нащрек, да използваш вродената си женска интуиция и сетивност, да следваш собствените си цикли, да откриеш собственото си място, да запазиш човешкото си достойнство. Също като във всички изкуства, тя е в душата, а не в главата. Тя може да проследява и тича, да зове и отблъсква. Може да усеща, крие и обича. Тя е интуитивна, типична и нормативна. Тя е същностна за женската психика и душевно здраве. Тогава какво компрометира Дивата жена? От гледна точка и на архетипната психология, и на древните традиции тя е женската душа. Ала има още нещо - тя е източникът на женствеността. Тя е всичко инстинктивно, идващо от видимите и невидимите светове - тя е основата. Ние получаваме от нея сияйна клетка, която съдържа инстинкта и познанието, необходими ни за нашия живот. „...Тя е силата Живот/Смърт/Живот, тя е инкубаторът. Тя е интуиция, тя е прозорлива, тя е добра слушателка, тя е вярно сърце. Тя насърчава хората да останат многоезични, да помнят езика на мечтите, страстите и поезията.

Клариса Естес

[vasetovp]

НЯМА ДА СИ НИКОГА САМА

Ти няма да си никога сама,

с теб ще бъда даже сред звездите,

там, някъде, на края на света,

искрица ще съм пак в очите ти.

Щом яхнем белите коне

и влюбено подгоним вятъра,

когато времето ще спре

и ти забравила кога си плакала

във тези лунни часове,

от влюбеност ще ми броиш въздишките

и наш'те страстни гласове

ще казват само - искам, искай ме!

И аз обгърнал те със хиляди звезди

по устните ти нежност ще разпалвам,

за да не питаш все - къде си ти?

До теб ще съм. И трепетно ще чакам

да ме милнат тези две ръце,

по мен да обрисуват свойте вопли,

едно голямо пламенно сърце

и като слънце двама ни да стопли.

Ти няма да си никога сама,

с теб ще бъда даже сред звездите.

Какво остава? Да ти дам крила.

Вземи ги. И към мен отлитай!

[krug-movement]

РОМИНА МИХАЙЛОВА: „ЗА МЕЧТИТЕ НЯМА РАБОТНО ВРЕМЕ”, 11-05-22 & ROMINA MIHAYLOVA: "THERE ARE NO WORKING HOURS FOR DREAMS", May 11,2022

Днес се открива 15-тото издание на Инициативата „Мултикултурният град” със събитие в памет на Мара Михайлова в Арт галерия Кръг. Основно действащо лице, представено в изложбеното пространство, е Ромина Михайлова – правнучка на Мара Михайлова, която носи паметта за своята фамилия. Ромина е магистър по плакат и рекламна графика, графичен дизайнер е от 2013 г., сега е на 31 и вече има десетки успешни проекти зад гърба си. Завършила е националната гимназия по приложни изкуства „Св. Лука“ със специалност „Художествена обработка на метал“. Родена е в столицата на Мозамбик Мапуто, внучка е на бизнесмена инж. Тодор Михайлов – известен като „вуйчото на българската Кока Кола“, който е син на известната журналистка и изследовател Мара Михайлова. По бащина линия Ромина е правнучка на Мара Михайлова, а по майчина линия –  правнучка на фамилията на композитора Панчо Владигеров. Работи с издателства за оформление и дизайн на книги и е потопена в света на рекламата, в който „няма работно време“. В момента е член на екипа на Garlic advertising agency.

КРЪГ: Здрасти, Ромина! Открихме те в една реклама от края на 90-те, в която си усмихнато малко момиченце и рекламно лице на фирмата за сладоледи Роял ТМ, основана от сина на журналистката, общественичка и изследователка Мара Михайлова инж. Тончо Михайлов, който е твоят дядо. Ти си правнучка на Мара Михайлова, вече си на 31, а всъщност кой от двамата внуци на Мара Михайлова е твоят баща – Людмил или Ростислав?

Ромина МИХАЙЛОВА: Здравейте! Още помня вълнението, което изпитвах по време на тези снимки. За едно малко дете това наистина беше голямо изживяване, особено по онези години, когато да ти правят фотосесия не беше нещо често срещано, както е сега. Баща ми е Людмил – по-малкият син на Тончо Михайлов.

КРЪГ: Разкажи ни за твоето детство в столицата на Мозамбик Мапуто, където си родена, за семейството си, с какво се занимават родителите ти, имаш ли незабравими детски спомени? Кога реши, че изкуството ще бъде твоя съдба?

Ромина МИХАЙЛОВА: За жалост нямам спомени от Мозамбик, защото съм била само на 2 години, когато сме се върнали в България. Но имам изключително много снимки, които ми доказват, че наистина съм родена и живяла там. Казвам „доказват ми”, защото понякога и на мен ми е странно, че това е така. Аз съм пътешественик по душа и знам, че някой ден ще отида до Мапуто и ще създам нови спомени, които ще помня цял живот.

След като сме се върнали в България, баща ми започва работа в Роял ТМ (фабриката на дядо ми инж. Тончо Михайлов), а майка ми няколко години по-късно създава собствено производство за заливки за сладоледи. Аз съм от хората, които много ясно помнят цялото си детство, но може би най-живите ми спомени са когато сме пътували.

Откакто се помня, аз искам да се занимавам с изкуство. Не е имало момент, в който да не знам че това е моето призвание. Когато всички мои връстници се чудеха къде да кандидатстват след 7ми клас, аз нямах и грам съмнение, че искам да уча в Гимназията за приложни изкуства. Завърших специалност „Художествена обработка на метал”. Но в университета взех решението да продължа с графичен дизайн и така вече имам титла магистър в тази специалност. И имам няколко години стаж в рекламния бранш. Но приложното изкуство никога няма да спре да ме влече, обичам да творя неща с ръцете си и така животът ме сблъска с карвинг свещите – това е една много интересна технология за правене на свещи, в която трябва да си доста бърз и умел с материала. И така създадох фирмата Candelis – всяка една свещ е изработена лично от мен.

КРЪГ: Ти си дарена с невероятно семейство. Дядо ти инж. Тончо Михайлов, „бащата на Кока-Колата в България”, често е наричан смутител на провинциалното спокойствие заради многобройните иновации, с които е свързан животът му. Дарена си и с две изключителни прабаби. Мара Михайлова по бащина линия е човек с много заслуги към обществото и културата, а по майчина линия принадлежиш към фамилия, от която е композиторът Панчо Владигеров и по тази линия – към род, свързан със знаменития за времето театрален художник Леонид Пастернак, баща на световно известния руски поет Борис Пастернак, около чиято книга “Доктор Живаго” се развиха жестокосърдечни баталии между личност и общество в средата на 20 век, когато бе удостоен с Нобелова награда за литература при откритото несъгласие на официалните съветски цензори. Каква е твоята лична кауза, в какъв свят мечтаеш да живееш?

Ромина МИХАЙЛОВА: Всъщност връзката ми с Панчо Владигеров е от страна на баба ми Жулиета, съпругата на дядо ми Тончо Михайлов. Майка й (т.е. прабаба ми по майчина линия) е била първа братовчедка с него. А относно Борис и Леонид Пастернак бях много изненадана да разбера всъщност от вас, даже не мислех че е вярно, но след доста дълбоко проучване установих, че е вярно. Оказа се, че майката на Панчо Владигеров се е казвала Елиза Пастернак-Владигерова и връзката идва отново от този род. Напоследък животът стана доста сложен и объркан, определено не съм мислила, че ще живея в свят с пандемия и война. Понякога мечтая ежедневието ни да не е толкова забързано, да имаме време да обърнем внимание на по-простите неща, които всъщност могат да ни осигурят толкова много щастие.

КРЪГ: Ти работиш в рекламния бранш, а като дете си била рекламно лице в Роял ТМ (фабриката на дядо ти инж. Тончо Михайлов, който е син на Мара Михайлова). В момента си част от екипа на Garlic advertising agency. Кои са най-важните правила за създаване на добър рекламен проект?

Ромина МИХАЙЛОВА: Определено на първо място – добър екип и клиент, който да е на една вълна с агенцията. Само тогава се получават наистина сполучливи кампании, които стигат до хората. Освен това – светът на рекламата няма работно време! Както и светът на мечтите J! Който иска да се докосне до света на рекламата, горещо препоръчвам книгата, която AMG Publishing издаде с моя малка помощ относно дизайна.

КРЪГ: Преди 6 години в „Блога на Бени“ пишеше за теб: „… хората като нея успяват – въпреки обстоятелствата, въпреки песимизма, заливащ пространството около тях, въпреки ситуациите, в които се чувстват като лъвове в клетка. Хората като Ромина не се страхуват да мечтаят и да постоянстват, докато тези мечти не се превърнат в реалност – стъпка по стъпка, стъпало след стъпало, проект след проект. Те успяват.” Как определяш успеха ти самата?

Ромина МИХАЙЛОВА: Има много вдъхновяващи мисли за успеха, но на мен ми допада особено тази на Христофор Колумб: "Никога няма да прекосиш океана, ако нямаш куража да се откъснеш от брега." За мен успехът не е в това каква работа имаш или какви доходи си докарваш. Успехът е дали тази работа ти доставя удоволствие, дали ходиш всеки ден с нетърпение или тръпнеш от ужас при мисълта за понеделник. Успехът е в това дали се чувстваш щастлив, когато се събудиш сутрин с мисълта, че каквото и да става, ще прекосиш океана.

КРЪГ: Разказвали ли са ти в твоето семейство за прабаба ти Мара Михайлова?

Ромина МИХАЙЛОВА: Разбира се, паметта не се губи, а се предава от поколение на поколение. Прабаба ми е имала революционен дух, била е невероятен човек, за съжаление тя си е отишла от този свят, преди да се родя. Като бях дете, у дома много се говореше за нея. Тя е първата жена-журналист в Източните Родопи, общественичка и краевед. Родена е на 28 ноември 1901 г. в голямото беломорско село Чобанкьой. Завършва средно образование в София, а през 1934 г. осъществява мечтата си да учи журналистика в Париж. Оттам започва да изпраща кореспонденции за различни медии в България. Знам, че тя е знаково име за целия Източнородопски регион със своята журналистика, с изследванията си, с гражданската си позиция. В Кърджали редактира вестник „Арденска дума”, издава вестник „Арда”. Изключена е от Съюза на журналистите през 1944 г., но посмъртно е възстановена през 1999 г. от дружеството на СБЖ в Кърджали. Всъщност признание за цялата си дейност прабаба ми Мара Михайлова получава едва след смъртта си: учредена е писателска награда на нейно име, поставена е плоча в нейна памет на площада в Момчилград, улица в Кърджали носи нейното име. Обявена е за почетен гражданин на двата града. В дома на родителите ми се съхраняват 5 нейни книги с изследвания, 4 от които са издадени посмъртно от дядо ми Тончо Михайлов, неин син.

КРЪГ: Да, това са: „Етнографски проучвания на Източните Родопи” (1996), „Кърджали” (2000), „Писателите и войната” (второ издание, 2000), „Село Чобанкьой” (2002). А петата е издадена от издателство „Захари Стоянов” през 2001 г. Това е „Виена китка с алтънче. Народни песни от Беломорска Тракия”, в която са събрани близо 400 песни, издирени и записани от нея. Личният й фонд в Държавен архив – Кърджали съдържа 462 архивни единици и хиляди машинописни страници, десетки лични дневници, писма, снимков материал.

Ромина МИХАЙЛОВА: Невероятен шанс е да се родиш в такава фамилия със знакови за културата и историята фигури. Понякога отговорността изглежда тежка, но в трудните изпитания аз си спомням, че „Никога няма да прекосиш океана, ако нямаш куража да се откъснеш от брега.”