#IliyaMihaylov

[mihaylovblog]

ДЕЖАВЮ

В един студен и ясен слънчев ден, преди няколко години, се разхождаме с жена ми и брат й по улиците на Амстердам. Усещането е сякаш се спускаш по цветовете на дъгата. Шарено, интересно, освобождаващо и толерантно. Улични музиканти, фокусници, мимове, музеи, галерии, шум, глъчка. И много колоездачи, които там се ползват с особени привилегии. Вървейки покрай каналите, по които постоянно плуват лодки и туристически корабчета, няма как да не те задмине и някоя карета или ретро автомобил.

Усещаш как всичко балканско в теб изведнъж започва да се съмнява в себе си. Изпълва те едно странно чувство, че и ти си европеец поне за малко, поне докато си там.

А хората...  Ах, хората! Не се сещам как по-добре да ги опиша с едно изречение, освен да цитирам бай Захари Стоянов и неговите "Записки по българските въстания", в които нарича панагюрци "охолни и непритеснявани хора".

Оставаш с натрапчивото усещане, че всичко в Холандия е в името на онзи - "малкият човек". Да му е удобно и комфортно на него, защото там отдавна са разбрали, че най-голямото богатство на една страна това са нейните хора.

Мислиш си "Защо и в България не е така?", а един жесток глас ти отговоря с умерена доза цинизъм в себе си "Защото в България живеят българи!".

"Докога, по дяволите, ще ми излизаш с това обяснение?" питаш ядосан, но гласът мълчи. Май и на него вече му е писнало.

Вчера, години по-късно, крачим с жена ми към Главната за вечерна разходка.

- Какво става тук? - пита тя нетърпеливо, виждайки колко много хора са плъзнали като безброй кръвни телца по вените на града.

- Нищо - отговарям. - Пловдив е жив. Тук постоянно се случва нещо. Знаеш как е.

Поемаме към Капана. Има някакъв фест. Пълно е с млади и модерни хора, които културно се забавляват. Кюфте да хвърлиш, няма къде да падне.

Шарено. Цветно. Забавно. Интересно. На различните улици звучи джаз, соул, рок. Зона, забранена за чалга и простотия. Артинсталации, графити по стените на сградите. Кафенета в ретро стил, бирарии, ресторанти.

Изведнъж ме връхлита дежавю, което със силен шут по задника ме връща в Амстердам. Чувствам се щастлив и се чувам как възкликвам "Толкова много млади хора на едно място! Има надежда! България ще я бъде!".

Жена ми се усмихва и ми прошепва:

-  Знаеш ли, аз пък имам усещане.

- Какво е? - питам разсеяно, докато се възхищавам на картините на един от уличните художници. Седнал на тротоара с бира в ръка, той се усмихва и вдига тост в знак за поздрав към навалицата.

Младо семейство с деца си прави селфи за спомен пред нас, а някакво усмихнато момиче ми предлага флаер, който ме кани на изложба.

Неусетно започва да вали, което само прави нещата още по-магични.

Валечка също е под наркозата на Капана, но довършва мисълта си:

- Имам усещане за Пловдив.

Настръхвам и стискам още по-силно ръката й. Целувам я с цялата нежност, на която съм способен. Дъждовните капки бавно падат върху нас като любовни заклинания, които нашепва красивото пловдивско небе.

После поглеждаме в очите си. Точно в този момент думите са излишни, защото ние отдавна сме се научили да общуваме със сърцата и душите си. Поемаме си въздух и като двама дълбоководолази и отново се потапяме в магията на Капана - нашият малък Амстердам.

[mihaylovblog]

ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН

Шофьорът изпи и последната глътка блудкаво кафе. Погледна картонената чашка с надпис "Espresso", за да се увери, че е празна. Поразклати я с въртеливо движение на ръката, сякаш навиваше волана, и я запрати пренебрежително в коша. Посегна към джоба на ризата си, откъдето издайнически се подаваше кутия цигари. Понечи да запали, но видя часовника си, намръщи се и се отказа. Постоя още малко пред автобуса, като машинално приглаждаше с ръка измачканата си вратовръзка. Приличаше на участник в състезание за най-дълга брада, който нежно гали своята, отгледана с толко��а любов и търпение. Празният автобус миришеше на застоял въздух и уморени хора. Шофьорът бавно се настани на мястото си и увеличи звука ва радиото. На фона на най-новите летни хитове от време на време се долавяше рекламния възглас: "Радио "Цици" (така де - "Радио "Сити"). За пореден път осъзнах колко съм старомоден по отношение на музиката и благодарих на брат ми за това. Никога няма да забравя онази зимна вечер на далечната вече 1984 г., когато той донесе от някъде малък касетофон Sharp. Извади една 90-минутна аудио касета TDK и аз за пръв път чух AC/DC, което се достатъчно, за да се влюбя в тях завинаги. Странно е как всяко поколение носи със себе си своята музика, своите мечти и надежди, своите страхове, които бавно се превръщат в спомени. Сгушен на своята седалка, се опитвах да чувам в слушалките си собствената си плейлиста, заредена в телефона ми. Наслаждавах се на посланията на класическия рок и правех планове за новия ден - първият за новата учебна година. Двете червени плюшени зарчета, окачени под автобусния часовник, важно се поклащаха в такт, като Махалото на Фуко. Забелязах в огледалото над шофьора, че той гледа логото на моето училище на тениската ми и казва нещо. Свалих слушалките си и шофьорът повтори въпроса си: - Даскал ли си? Веднага разбрах, че му е скучно и иска да си говори с някого. За мое съжаление само аз бях на разположение. - Даскал ли си, казвам? - повтори отново той - Опитвам се - отговорих отегчено аз с надеждата да прогоня нахалната конска муха на неговото любопитство. - Как така се опитваш? Мислех как да му обясня, че според мен човек първо трябва да разбере колко много не знае за една работа, колко много трябва да я учи, преди глупаво да си въобразява, че я върши добре. Дори отворих уста, за да му го кажа, но в този момент на плахото септемврийско утро нежно погали лицето ми като пръсти на кадифена ръкавица. Секунди по-късно шофьорът - философ изстреля поредното си предизвикателство към мен: - Ех, лесна е твойта! - въздъхна огорчено той. А после така напсува притежателя на някакъв червен опел, който го изпревари, че усетих как двете ми уши се изчервиха от срам, като благородни девици от пансион. - Увеличиха ви заплатите. Работите по половин ден. Имате два месеца отпуска. Нямате норма да гоните! Вие сте построили социализма бе! Кой като вас?! Докато слушах тази поредна шофьорска провокация, неволно се усмихнах. Осъзнах, че ако това се беше случило преди години, щях разпалено да се впусна в режим на обяснение. Щях да му кажа, че аз съм учител не само от понеделник до петък, че аз и колегите ми живеем с проблемите и радостите на децата ни. Щях да му обясня, че резултатите от учителския труд няма как да покриват някакви норми тук и сега, защото те се виждат след години. Щях да му изкрещя, че няма представа колко трудно и красиво е да запалиш любопитството и свещения стремеж към знания у младите хора от XXI в. Няма съкратен вариант на упътване за това, който да изтеглиш в pdf формат и да го стартираш с един клик. Щях да му кажа, че от мен и от другите "даскали" се очаква да бъдем партньори с родителите в т.нар. "образователно-възпитателен процес", но много често нашите "партньори" от години са "бели роби" в Гърция, Испания, Англия и къде ли още не. Жертват себе си в името на децата си, които ние, в клас, се опитваме да направим добри и образовани хора. Щях да...Щях, но не казах нищо. Продължих да мълча. Усетих как Чувството ми за справедливост се задъхва от поредния си астматичен пристъп, а Търпението ми стои смело до него и се опитва да го успокои. Беше време за слизане. Изведнъж си казах "По дяволите, мъжки! Защо не му отвърна? Защо се държа като Махатма Ганди?!". Автобусът спря и шофьора отвори врати. Погледна ме и вяло ми каза: - А, да - честит първи учебен ден! - Благодаря - отговорих аз - Довиждане! Слязох. Сложих си слушалките. Зазвуча музиката на "Нова генерация" и гласа на Митко Воев: "Корабът ще си пътува в морето от неща...". Пред баничарницата на спирката вече имаше опашка от гладни и сънени мъже в работни гащеризони. Едно такси направи забранена маневра и бавно изчезна в далечината.

[mihaylovblog]

СРЕДНОЩНО

Тихата августовска нощ скоро щеше да се прероди в относително прохладна ранна утрин. Събудих се, защото усетих как Майката природа нежно ме вика. Очите ми бързо свикнаха с тъмнината, която безпокоеше единствено слабият отблясък на близката улична лампа. Останах да лежа така още няколко секунди. Жена ми отдавна се беше отпуснала в обятията на съня и странстваше във владенията на Морфей. Точно срещу себе си виждах червената сигнална лампа на изпарителя против комари - сам и горд като стар морски фар. Чуваше се само старателният работохолик бойлерът. Някакво улично куче излая изведнъж нещо много важно и после бързо избяга. Проверих колко е часът - стар навик на пътуващите братя и сестри. Вече беше понеделник. Нов ден. Нова седмица. Ново начало. Хората сякаш имаме нужда да започваме отначало всеки път, когато осъзнаем вродената си невъзможност да контролираме Негово величество Времето. Желанието да започваме "на чисто" и онзи свещен наш стремеж да забравяме лошото и да вървим "напред", каквото и да означава това за всеки един от нас. Точно преди отново да си легна, чух шум от телефона си. Бях забравил интернета включен. Взех го в ръцете си и преди да прекъсна връзката си глобалния свят проверих какво се случва паралелната реалност фейсбук. Попаднах на поредния спор на висок стил между хората от една група за книги. Ставаше дума за снимка, на която се виждаше книга, която лежи затворена върху два женски крака (подчертавам също затворени) и един палец с ярко червен нокът отстрани. До колкото успях да проследя хрониката на събитията, собственичката на палеца и книгата беше изправена до стената от другарския съд на групата. Беше защитила вече избора си на четиво и безстрашно съобщаваше на всички, че бърка пълен и кратък член. В коментар под нейния някой предлагаше да я изгорят на клада заради този непростим грях. Впечатли ме обаче друга дама, която твърдеше, че всички, които харесват "Аз още броя дните", са "нежни домакини". "Супер! - помислих си аз - научих нещо ново за себе си! Аз съм "нежна домакиня". Понечих да напиша своя авторитетен коментар и аз, но в същия момент телефонът ми се изключи. Приех това като поличба да не се замесвам. Стигаше ми участието в този странен социален експеримент. Хубаво е да имаш позиция и да умееш да я изразяваш, но също така е хубаво понякога да я запазваш за себе си, като крайчето на хляба или последната лъжица от плънката за пълнени чушки. Сигурен съм, че ако човечеството мислеше по този начин, щеше да си спести половината войни и катаклизми в своята история. Сложих телефона да се зареди. Легнах и си пуснах моята лична пералня на спомените на дълга програма, за да заспя отново. Навън една кола мина по нашата улица и бавно изчезна в нощта.

[mihaylovblog]

Балет

Лъчите на нахалното юнско слънце упорито се опитваха да преминат през моята импровизирана отбранителна линия - прането на жена ми, което съхнеше мъченически на терасата. Няколко тениски, чаршафи и гащи, излезли току-що от пералнята и ухаещи на прах за пране, ми осигуряваха прохладна защита, жертвайки себе си. Последната преграда пред африканските температури навън се състоеше от две пердетата. Долепени едно зад друго, те приличаха на двама интербригадисти от Гражданската война в Испания. Оставаше само едно от тях да извика "No pasaran!".

Жегата беше навсякъде около мен, като лепкава натрапчива мисъл за стари дългове или срамежливи страхове.

Опитах се да чета, но буквите сякаш се удряха в стъклото на киндъла ми и се връщаха обратно, подобно на лоши спомени.

Пробвах да се разсея с фейсбук, но вместо това получих поредната порция споделени мъдри мисли, написани неграмотно, от страници с глупави имена. Дойдоха ми в повече и до болка познатите снимки на лавандулови полета и абитуриентки в народни носии с черна лимузина на заден план. Боже, колко предвими и безидейни са понякога хората! Свити в удобна поза, оцеляващи ден след ден в калъфа на своята тиха посредственост. Колко отчайващи могат да бъдат интелектуална импотентност и кича понякога!

Една мързелива муха се опита да ме предизвика да играем на гоненица, но почти веднага се отказа, осъзнавайки цялата абсурдност на ситуацията.

Най-после чух звънеца и изтичах да посрещна жена ми. Обичам да го правя. Това са онези мигове в края на уморения ден, които винаги си крада с огромно удоволствие. Миг безвремие. Миг очакване. Миг трепет. Миг обич. Миг нежност - просто ей така, на входната врата.

Валечкa влезе усмихната и извади две покани, като радостно ме информира: "Тази вечер сме на балет в Античния театър! Ще гледаме "Жизел"."

"Дааа - помислих си аз - балет...Мъже в чорапогащници, които подскачат безпричинно по някаква сцена и от време на време си подхвърлят един на друг анорексични момичета, гледащи странно и ходещи на палци. Що за изкуство, по дяволите?!".

Нямаше как обаче, вечерта вече беше определена тематично. А и мачове от Световното първенство по футбол щеше да има чак след два дни. Какво ли щеше да стане с Англия? Най-вероятно отново щяха да се провалят.

Не зная как се е чувствал Иисус по пътя към Голгота, но аз си мислех за него, докато вървяхме от вкъщи към Античния театър. И кой знае защо уличките на Стария град ми се струваха още по-стръмни и тесни. Пристигнахме почти първи. На вратата ни посрещна здраво момче с къса коса, оскубани вежди и избеляла черна тениска с надпис "ОХРАНА". Хората започнаха да идват и постепенно, зад нас, се образува опашка. Това ме върна в началото на 90-те години на миналия век, когато опашките за хляб, хранителни продукти и какво ли още не бяха неразделна част от живота ни. Мисля, че те заместваха много успешно днешните социални мрежи. Всъщност, сега ми идва на ум, че би било добре, специално за българските условия, Фейсбук да добавят нов бутон - "МРАЗЯ" или поне "ЗАВИЖДАМ". Едва ли има друг народ, който да мрази и да си завижда повече на квадратен метър от нас ганьовците.

"От друга страна - помислих си аз - къде другаде, ако не в Пловдив, в XXI в. ще се образуват опашки за балет?! В какъв град живеем само!!".

Момчето с мускулите и оскубаните вежди размени няколко думи по радиостанцията, която държеше в епилираната си ръка, след което отвори вратите и ние влязохме.

Местата ни бяха чудесни, а видимостта перфектна. Много скоро обаче пред нас се настаниха група гръцки студенти, които говореха високо на своя странен език и се смееха сякаш го правеха за последно. Не бях чувал някой така жестоко да тормози вербално буквичката Ц. Горката! Беше подложена на истински изтезания, а момчетата и момичетата просто си обсъждаха нещо на глас. Какво да се прави - разни хора, разни езици!

Много скоро, след гръцките възпитаници на Пловдивския университет, се появи второ изпитание, което реши всичко - комарите. Тези безстрашни камикадзета, които Марица щедро ни изпращаше на рояци, подлудиха всички нас, които бяхме пропуснали да вземем мерки предварително.

Едва дочакахме края на първо действие и с жена ми хукнахме обратно към вкъщи, чешейки се в синхрон.

- Е, какво? Хареса ли ти "Жизел"? - попитах аз без да се старая да прикривам иронията в гласа си.

- Не беше това, което очаквах, а и тези ужасни комари... - отговори тя.

Доволен се готвех да сложа епилог на тази балетна вечер с онзи стар виц за гъркинята, която отишла на шивач и започнала да му обяснява как да й зашие копчетата - "копце, копце, цакай малко", когато Валечка продължи:

- Даваш ли си сметка обаче, че там, откъдето сега излязохме, са правили изкуство още преди стотиции години? Продължават да го правят и днес.

Изневиделица ме връхлетя онова странно чувство за непреходност. Почесах се няколко пъти. Млъкнах поразен и замислен продължих пътя ни към вкъщи, а после дълго не успях да заспя.

[mihaylovblog]

Сутрешно

Петък. Ранно свежо утро. Облаците са осеяли бледо синьото небе - сякаш група непослушни ангели са играли на бой с възглавници там горе. Всички бързаме за някъде, но някак не особено старателно. Все пак е краят на седмицата. В слушалките ми звучи Конкурент. (Добре, че Бог и бате Емо са създали тази велика банда!). От двете ми страни се сменят реклами: "Баничарница", "Компютри", "Бои и лакове" и т.н. Като че ли някой бързо прелиства някакъв скучен албум. Денят след малко ще захвърли пижамата си и ще се усмихне. Ще му отвърнеш ли с усмивка? Не знаеш как? Лесно е. Прибери телефона си за момент. Вдигни глава нагоре. Виж първите слънчеви лъчи. Усещаш ли вече как ухае на липа? А онази малка птица, която се рее свободно - забеляза ли я? Дали съм полудял? Може би! Все пак живеем в спирала от абсурди. Но, знаеш ли приятелю, харесвам тази своя лудост.

[mihaylovblog]

undefined

Никак не ме бива в пеенето, както се вижда от видеото, но съм човек на каузите. През 2014 г. с Тренди и адаша Митрев подкрепихме нашата ученичка Мими в благотворителен концерт на СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик. Забихме по свой начин едно велико парче на една велика банда. На 24.03.2018 г. в зала "Универсиада", в София, ще отбележим 30 години Конкурент на сцената! Тогава отново ще подкрепя още една своя кауза с име Конкурент. Благодарим Ви за музиката и посланията, момчета! Обичаме Ви!

[mihaylovblog]

Една училищна сутрин

Разхождаме се с г-жа Есен под ръка в двора на СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик. Сутрешното октомврийско слънце палаво си играе с нас. Гали лицата ни с лъчите си, а после бързо ги захвърля в купчините окапали наоколо листа. Жълти, кафяви, оранжеви, зелени – те приличат на забравени на пътя пастели за рисуване. Свежият есенен ветрец леко поклаща почти оголените клони на дърветата, а те сякаш му отговарят в хор: „Какво искаш още?! Нали вече всичко ти дадохме!?“. Един клас шумно оглася това бодро училищно утро в час по физическо. Момчетата настървено играят футбол, а момичетата елегантно хвърлят топката към коша. Може би някъде там се ражда един нов Стоичков. Някакъв човек минава бавно с велосипед покрай училищната ограда. Вглежда се в тях. Спомня си сякаш за себе си и за своето детство. За годините, които никога повече няма да се върнат, за времето, в което все още е вярвал в истината, приятелството и равния старт. После тъжно поклаща глава и завива към старата автогара. Като че ли всичко е „една история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат“. Сепвам се от звънеца. Междучасие е. Стотици номади от 5 до 12 клас се втурват по коридорите с неописуем шум, за да сменят своето местожителство за следващия учебен час. А после? После отново става тихо…

[mihaylovblog]

undefined

Пред Апостола...

16.01.2017 г.

Бях се загледал в себе си. Анализирах работния ден. Замислен, чоплех нещо по меката кора на Дървото на ежедневието – „трябва да свърша това“, „трябва да отида там“, „да не забравя да кажа на…“. Валеше все по-силно. Новите снежинки нетърпеливо бързаха да заемат мястото на стария сняг. Вървях с наведена глава, търсейки по-сигурен път, по който да мина. В един момент го видях – стоеше там – гордо изправен, достолепен, величествен – паметникът на Апостола. Приближих се. Едва сега си давах сметка, че стотици хора минават всеки ден покрай него, хукнали да търсят своето щастие или решения на своите проблеми, бягащи от неудобни истини или просто шляещи се безцелно…Колко често се спираме до него, но без повод?! Колко често мислим за него, но без да отбелязваме някаква годишнина?! А той е там. Извисява се над нас и нашето лицемерие да бъдем патриоти по празници и годишнини. Простил е на  разни депутати и „официални лица“, че говорят от негово име и използват неговите завети с партийна цел. Простил е и на мен за това, че понякога, улисан в спиралата „ден след ден“, се отдавам в плен на своя егоизъм и забравям за него, за топлите му сини очи, за подвига му, за саможертвата му… Сепнах се! Снегът продължаваше да вали. Обърнах се бавно и понечих да тръгна, когато сякаш някой ми прошепна: „Народе????“….

[mihaylovblog]

Разбрах, че AC/DC, или това, което остана от бандата, подготвят нов албум с участието на Аксел Роуз от Guns N' Roses. Чувствам се объркан от тази новина. Нося DC в сърцето си вече повече от 30 г. Те са моята любима банда и винаги ще останат такава. Чудя се само защо Ангъс Йънг прави това. Да, групата я създаде той и братята му, още през 1973 г., но тя отдавна не е само негова – тя принадлежи на всички нас – милионите фенове по света, които ги обичат! Като един от тях, имам право да изразя позиция. Нямам нищо против Аксел Роуз. Харесвам Гънс и техните велики хитове, но не мога да го приема като лицето на AC/DC. Не и след Бон и Брайън. Мисля, че това, което се подготвя е обречено на неуспех, защото това са две коренно различни музикални философии, две групи – легенди, които трябва да съществуват независимо една от друга, за да останат такива, а не да се превърнат в жалко фиаско. Не мога да заменя скимтенето на Аксел и северноамериканския му акцент с отсеченото и избухващо джорди звучене на Барйън, още по-невъзможно е да сравнявам американеца с Бон. През 1985 г. барабанистът на Def Leppard Рик Алън шофира пиян и катастрофира тежко навръх Нова година. Останалите от групата отказват да му търсят заместник и предпочитат да спрат записи за 2 години. След като се възстановява и въпреки че е останал без лява ръка, Алън продължава да свири (със специално приспособен за недъга му комплект барабани), вземйаки участие в записването на албума "Hysteria" (1987), който се изкачва до първо място в класациите на "Билборд". Нещо такова трябваше да направи и Ангъс, след като съдбата даде своите знаци: проблемите с Фил Ръд, Брайън, смъртта на Малкълм и заявеното от Клиф желание да спре. Да не говорим, че Брайън, който е един невероятно добър и почтен човек, си отиде обиден и предаден. Щеше да бъде много по-достойно да се оттеглят на върха – там където е им е мястото, а ние да ги запомним по този начин завинаги!

[mihaylovblog]

“Пак казвам”

Метафорите са чудесно изразно средство, което много обичам. Те ми дават възможност да кажа това, което мисля, по нестандартен и оригинален, надявам се, начин. В този дух нека си представим, че речника, който ползват хората, прилича на кутия. Ако човек чете от малък книги, кутията му се пълни с много и най-разнообразни думички. Това му позволява впоследствие да се изразява спокойно, хладнокръвно и със самочувствие, подобно на цирков артист, който жонглира с няколко предмета едновременно. Обратното – когато не си чел достатъчно навремето, а и продължаваш да не четеш, кутията ти е празна. Говоренето ти е неясно, неуверено, а ти често прибягваш до т.нар. „паразити на речта“ – досадни и безсмислени изрази, подчертаващи още повече твоята говорна немощ.Странно, но вече почти не ми прави впечатление, че  освен футболисти, манекенки и др. лица от екрана, доста от нашите „политици“ усилено „мекат“ (отдемЕ, направимЕ, видимЕ). Любима тяхна патерица е и словоблудието „пак казвам“! Мисля, че това е директно самопризнание за езикова импотентност, празна речникова кутия и неграмотност.Преди няколко дни Donald Tusk произнесе своята прословута реч. Голяма част от българите, сред които и аз, се впечатлихме искрено от този жест на добра воля. Докосна ме не толкова съдържанието на речта, а усилията на поляка да говори на родния ми език. Е, много бяха и „специалистите“ по дипломация и геополитика, които го обвиниха в лицемерие и фалшива дипломатическа любезност.Какво пък! Празни глави – празни кутии.

[mihaylovblog]

ЕСЕНТА НА ЖИВОТА

 На спирката беше тихо. Гледах как дъждовните капки монотонно падат в близката локва сякаш някой уморено подхвърляше камъчета в малко езеро, в което се оглеждаше сивият есенен ден. Наоколо ноември беше разхвърлял небрежно изпопадали листа от близкото дърво, за да изпълни някакво древно природно заклинание за меланхолия.

Един настръхнал и мокър до кости врабец смело се бореше с малко парче баница, което някой великодушно му беше завещал преди да се качи на поредния автобус за някъде. Кой казва, че хората са лоши? Склонни са на такива огромни добрини, особено когато не им струват скъпо.

Долавях мириса на дим, който комините на къщите вече изпускаха на воля като безброй едновременни въздишки.

Всичко ми се струваше толкова тривиално и подредено в детайлите си все едно бях в сериал на Би Би Си.

Синхронът на тази идилия нарушаваше от време на време възрастният мъж, който седеше от дясната ми страна. Облечен в овехтял сив костюм, той нервно почукваше с ожуления връх на дългия си черен чадър.

- Брей, няма край тоя дъжд. - каза сякаш на себе си старецът и грижливо приглади тънките си мустаци. Те явно бяха нещо много специално за него, защото ми се сториха прекалено добре поддържани и дори боядисани. С тях приличаше Аспарух Лешников или някой друг от плеядата български изпълнители на стари градски песни.

- Няма как. - казах аз от учтивост. - Есен е.

Човекът ме погледна замислено и суетно приглади с ръка някаква невидима гънка на панталона си, след което каза:

- Не, младеж! Не си прав.

Погледнах го учудено, а той продължи мисълта си без да бърза:

- Истинската есен ще я усетиш, като дойдеш на моите години, жив и здрав. Тя идва тогава.

"Охоооо" - помислих си аз - "още един Омар Хаям.", но не казах нищо.

Една млада жена с букет цветя слезе от син поочукан опел и бързо се скри на сухо при нас.

- Какви красиви цветя! - възкликна старецът.

- О, благодаря! - отвърна кокетно на комплимента жената и леко се смути. За да прикрие своя свян, тя някак между другото, с небрежната изтънченост на дама, преметна един кичур от кестенявата си коса и се загледа в нещо надолу по улицата.

- Обичах да подарявам цветя на моята другарка. - каза възрастният мъж на мен, кимвайки към букета. Усетих как тиха тъга нахлува в мъглявата стаята на сърцето му и без да искам докоснах самотата му, която скучаеше там със спомените му.

Замислих се над израза "моята другарка". Колко мило, старомодно и истинско! Не се сещам за по-добър начин да се опише еволюцията на любовта в душите ни. Смяната на агрегатното състояние на страстта, която ни изпепелява и с годините някак я закотвяме на дрейф в пристанището на своите истини.

Изведнъж забелязах, че старецът и младата жена вече ги няма, а един бял автобус бавно се отдалечаваше от спирката. Извадих телефона си. Чувствах огромна потребност да се обадя на жена ми. След първия сигнал "свободно" тя вдигна, а аз дори не й дадох възможност да промълви нещо първа. Чух се само да казвам:

- Знаеш ли, Валечка?... Обичам те!

[mihaylovblog]

ВЪПРОСИ

Бързах. Исках да стигна по-рано в училището. Трябваше да свърша толкова много неща, които в края на учебната година винаги придобиват особена важност и национално значение. Ние хората винаги бързаме. Един бърза за работа или за среща. Друг бърза за да сгреши, а трети - просто, защото така е свикнал. Докато някой ден поспре, за да си отдъхне за малко от тази вечна гоненица с времето и осъзнае, че той винаги ще бъде гонещия в нея. Стреснат, се опитва да "забави темпото", да превърти назад видеото на живота си, което вече е започнало да се архивира във формат "спомени". Търси бутон "пауза", но с изненада разбира, че такъв просто няма, а и никога не е имало. Такива мисли се блъскаха като топки за боулинг в дебелата ми глава, а пазарджишката сутрин вече мързеливо преливаше в поредния горещ ден. Философското ми вцепенение се подсилваше и от поредната доза Шаламов, която бях поел в автобуса. Обичам този човек и неговото творчество. Толкова много болка, опитомено страдание, ранени надежди и калена любов към живота. И онова свещено желание да останеш човек, да се съхраниш, въпреки всичко и всички. Слънцето вече беше сложило своя тиган на котлона си и се озърташе невъзмутимо за някоя жертва. Тук-там се мяркаха хора със слънчеви очила. Приличаха на електроженисти, които бързаха от сянка на сянка, заобикаляйки петната от накапали по асфалта сливи. Те ме върнаха в детството, когато след всяка новогодишна нощ горкият ни квартал "Младост" осъмваше с множество синкаво-сиви печати от самоделно направените от миниум и бял бронз бомбички. А лудите глави, които ги бяха приготвяли, крили и взривявали, излизаха да огледат ситуацията. Спореха кой печат е по-голям и по-красив и си вземаха едно на ум как да подобрят технологията си за следващата Нова година. Колко е хубаво да си малък! Над цялата тази композиция от тривиални градски обикновености гордо се извисяваше камбанарията на "Св. Петка". Не бих казал, че се вмествам в класическото разбиране за "религиозен". Аз съм прекалено модерен човек, но навремето баба ми, лека й пръст, пося в мен коренчето на православието и аз го нося в себе си. Въпреки всички недоразумения и условности, пред които ме поставят хората от самата наша църква с поведението си понякога. Не искам да влизам в ролята на някой от християнските философи и да обяснявам какво е религията. Аз не съм Августин Блажени, нито Тома Аквински. За мен вярата в Бог е онази невидима ръка, която търся в труден момент, за да се хвана за нея, когато течението на страховете, комплексите и съмнението се опитва да ме отнесе със себе си. Това е ръката, която ме тупа по рамото, за да разбера, когато греша или вървя в правилната посока. Слага пръст пред устата ми, за да замълча или ме подканва да крещя с всички сили срещу злобата, простотията и завистта. Човек не може да живее без вяра, без своята невидима ръка. Поне аз не мога. Влязох в църковния двор и веднага усетих познатия мирис на тамян и восък. - Добър ден, младеж! - поздрави ме една жена с побеляла коса на почтена възраст, докато записваше нещо в стара тетрадка голям формат. - Какво ще обичаш? Колко отдавна не ме бяха наричали "младеж"! Поздравих, взех две свещички и влязох, прекръствайки се. Защо човек е изначално грешен, щом е създаден "по образ и подобие Божие"? Аз много ли съм грешен? Бих ли могъл да бъда истински без да нарушавам християнската етика и разбиране за морал? По-вярващ ли съм, щом ходя на църква понякога? Или църквата е вътре във всеки един от нас? Нали делата са по-важни от думите? Докато гледах пламъчето на свещта, която запалих и се опитах да се моля, забелязах една възрастна жена, която седеше на столовете пред мен. Около нея, като пумпал, се въртеше един малчуган с къси панталонки и фланелка с жълто патенце на гърдите. Под строгите погледи на светците от иконите той правеше малки кръгчета около баба си, която се опитваше да го улови, за да провери дали се е изпотил. - Митко, ела тук! - каза бабата с глас, пълен с молба и анемична строгост. Напразно. Митко продължаваше да говори на своя език и да тича из църквата. Това я принуди да стане тежко от мястото си и със сетни усилия да го залови на местопрестъплението. Докато проверяваше с ръка гърба му, бабата изведнъж попита: - Къде е Дядо Боже, Мите? Къде? Детето се замисли за миг. После погледна нагоре към купола на църквата, сви малката си ръчичка и с пръст посочи сърцето си - точно там, където беше човката на патенцето от тениската му. Веднага си спомних за жена ми, която миналата седмица ме попита "Забравил ли си колко смели бяхме като деца?", докато гледахме как две момичета се опитваха да пазят равновесие, ходейки по висок каменен зид. Но какво става после - когато пораснем и къде изчезва смелостта ни? Прекръстих се и излязох. Пуснах някакви монети в прозрачната чашка, която жената просеща на входа пъхна под носа ми и поех по пътя си. Един млад мъж бързо ме задмина с колелото си, а пластмасовата щайга, закрепена за багажника му и пълна с кайсии, подрънкваше в ритъм дълго, след като сви надолу по улицата.

[mihaylovblog]

СПОМЕНИ

Някаква лепкава тревожност се търкаляше безцелно като празно бирено кенче по пазарджишките улици, които с нетърпение очакваха своите първи минувачи. Сивото небе вече беше поставило майската сутрин под задушния си похлупак. А няколко големи колкото предизборни обещания облаци сякаш си намигаха заговорнически помежду си, готвейки се за поредния дъжд малко по-късно през деня. Не знам дали март е "женският месец", както твърди народа, но май винаги ми е приличал на разглезена госпожица с променливо настроение. Докато се смее с лъчите на слънцето и радва хората, изведнъж започва, кой знае защо, да плаче с големи дъждовни сълзи, а после бързо ги трие с ръкава си и прихва да се смее необяснимо. Една представителна извадка от Хора на ранобудните улични птици заедно със своя диригент старателно огласяше всичко наоколо с бодро чуруликане. Мирисът на липа и нападали по асфалта черници само допълваше идилията на градската пролет. Нисичък плешив старец с бяла тениска с надпис "Европа ни чува" беше повел на пътешествие бастуна си и една избеляла карирана пазарска чанта. Какво нещо е старостта! Това е времето, в което кучето спира да бъде най-добрият приятел на човека, за да отстъпи мястото си на тривиални неща като: лекарствата, бастуна, самотата и спомените. Всички остаряваме. Просто го правим на различни скорости. Някои го правят бързо и тъжно, осъзнали неизбежността на това упражнение. Други остаряват красиво и бавно. Упорито се съпротивляват, като защитниците на Сталинград, срещу законите на Майката природа. Успяват по някакъв начин да запазят непокътнати младежките пъпки на душата си въпреки годините. Звучи странно, но старостта може да бъде и шанс. Шанс за това да те има по-дълго тук и сега. Да си нужен някому. Да прочетеш повече книги. Да изпиеш повече кафета. Да обичаш по-дълго и да правиш добро, ако разбира се имаш сили и вярваш в това. Друг е въпросът на колко от нас е писано да получат този шанс и дали биха го оценили. Вече чувствам, че и аз остарявам и не ме е страх. Не искам да го правя бързо, нито бавно. Искам да го направя "заедно" със семейството си и с хората, които съм пуснал в душата си. Пресякох нерегламентирано платното и продължих по пътя край наредените една до друга къщи. А пешеходната пътека наблизо ме накара да се чувствам виновен за своето малко пътнотранспортно прегрешение. Една ръждясала желязна врата с надпис "ОБРАЗЦОВ ДОМ" бавно се отвори и оттам се показа човек на почтена възраст с побеляла коса. Той явно ме чакаше с нетърпението на пенсионер преди промоция в магазин за дрехи втора употреба. - Добро утро! - каза човекът. - Добро утро! - отговорих, усмихвайки се - Знам, че всяка сутрин минаваш оттук. Видях те през оградата и затова излязох. Искам да те питам нещо. - Разбира се! - казах. - Аз съм Тодор! - представи се човекът. - Ти как се казваш? - Илия. Приятно ми е! - Илийчо, да не си случайно на Нанци син? - Не помня много добре баща си. - казах. - Бил съм само на шест години, когато е починал. Но знам, че това е прякорът му. После чичо Тодор набързо ми разказа общите си преживелици с баща ми из Чиксалън. Младежките събирания, слушането на "Бийтълс" и Елвис Пресли, танцуването на рок и туист, тесните панталони дългите бакенбарди, вечерните разходки по главната улица (т.нар. "движение"). - Помня последният път, когато видях баща ти жив. - каза чичо Тодор. - Бяхме за риба. Едно студено време - стръвта ни замръзна. Ама к'во да правиш, ние рибарите сме така. Търсеше майстор за някакъв ремонт у вас. Мълчах, слушах и усещах как този човек попълва празнини в съзнанието и в сърцето ми, които Нейно величество Съдбата беше решила да остави т��м много отдавна. Чичо Тодор изведнъж млъкна. Извади една цигара. Мушна я под носа си и я помириса ритуално по цялата й дължина. Запали я и блажено всмука дима, поклащайки глава. - Благодаря за спомените! - казах аз, поглеждайки към часовника си. Той замислено се усмихна и отвърна: - Спомените са за това, Илийчо, за да ги пазим и да ги споделяме. Забелязах как живите му очи изведнъж се наляха със сълзи, като че ли беше видял отстрани как младостта му се превръща в минало. Изгаси недопушената си цигара с пръсти и я прибра в кутията. Потупа ме снизходително по рамото и се прибра, а старата ръждясала врата с надпис "ОБРАЗЦОВ ДОМ" бавно хлопна зад гърба му.

Снимка: Никола Колев

[mihaylovblog]

БЪДЕЩЕ Снегът през февруари е като своенравен йоркширски териер. Прави каквото му скимне. Идва когато си поиска без да предупреди никого. Задържа се за кратко, колкото да замирише на зима и хората да успеят да се снимат за спомен с него. И после бавно изчезва в монотонния звук от капчуците и малките тъжни локви по улиците. Само тънкия скреж по голите клони на дърветата и колите напомнят за него. Гледах всичко това през мръсния прозорец на автобуса и чаках търпеливо кога шофьорът ще реши да потеглим. Наблюдавах този млад мъж вече няколко седмици. Мълчаливата му и безизразна физиономия ме караше да мисля, че света го беше обидил жестоко с нещо. Може би затова той явно се беше заклел да не говори с никого и да си отмъсти на човечеството като не пуска парното в автобуса. Въпреки всички тези дребни неуредици бях готов да се втурна с бързи крачки към света на Ивайло Петров и неговата "Хайка за вълци" веднага щом тръгнем. Тази книга ме убеждава, че ако все пак можем да говорим за някакво наше, общобългарско, колективно богатство, то това е българската литература. Точно в последния момент видях с периферното си зрение как два силуета, мъжки и женски, се качиха и чух как седнаха зад мен. Много скоро силуетите се материализираха в гласове зад гърба ми. - Да не съм луда? Да стоя в тая скапана държава и да работя накъде за 500 лв?! - каза женският глас. Веднага разбрах, че ставам свидетел на важен разговор, започнат много по-отдавна тази сутрин. - Абе к'во съм седнала да ти обяснявам! Ти знаеш ли, че Катето вече от половин година е в Германия и взима по 1200 евро? А ние с теб к'во? - продължи женският глас, пълен с възмущение от тази явна социална несправедливост. - Моля те, успокой се! - каза мъжкият глас с достойнството на вълнолом, готвещ се да поеме върху себе си следващите вълни на негодувание на спътницата си. - Другата седмица започвам на новата работа. - И к'во от т'ва? - чух отново женския глас. - Ще ти вземат здравето за някакви смешни пари! - Не е чак толкова зле! - промълви мъжкият глас в своя защита. - Ще можем да си плащаме наема и дори да спестяваме за сватбата. Последва кратка пауза, изпълнена с неловко мълчание и тихо напрежение. Дори вече не усещах студа в изтръпналия си нос. - Абе за к'ва сватба ми говориш!? - каза най-после женският глас, разрязвайки като самурайски меч завесата на тягостната тишина. - Как ще живеем? С какво ще се издържаме? С твоята смешна заплата и пенсията на майка ми? Как си го представяш? Гледал съм много научнопопулярни филми и познавам някои от по-известните вулкани по света. Но вече съм сигурен, че у хората също дремят много и различни вулкани. Като този на болката и разочарованието, който чух да изригва зад гърба ми в този момент. - Как така? - каза мъжкият глас. - Аз те обичам! Не разбираш ли? - Любов?! - отвърна с насмешка женския глас. - Да! Любов! Обичам те и искам да остарея с теб! Не разбираш ли? - чух отново мъжкия глас - Колко романтично?! Да остареем бедни в някой старчески дом! Стига, моля ти се! Не ме разсмивай! Не съм играл карти от години, но явно съм запазил инстинкт за това, защото ме налегна онова картаджийско усещане за "последно десет". За някакъв последен жокер, който ей сега някой от двамата щеше да хвърли на масата. - Ами детето? - каза мъжкият глас, а аз си помислих "Колко мразя да съм прав!". - Бременна си! Какво ще стане с детето? Мълчанието отново изпълзя някъде изпод седалката с лекета и постоя там няколко тягостни секунди. Без да се усетя наострих уши и очаквах отговора на този последен опит за щастие между двамата мои анонимни спътници. - Реших вече. - каза разтреперан женският глас. - Ще го махна. Говорих с една приятелка... Усетих, че гърлото силно ме стяга и с ръка разхлабих яката на пуловера си. Автобусът вече криволичеше бавно по улиците на Пазарджик. Станах и се приготвих за слизане. Нещо в мен настояваше да се обърна назад, за да видя как изглеждат тези двама души, които ме бяха направили неволен свидетел на своите проблеми. Не посмях обаче да се обърна. Гледах право пред себе си. Там ме очакваше моето бъдеще. Тяхното също.

[mihaylovblog]

КОЛЕДНИЯТ ДУХ

Странно нещо е коледният дух. Той е онова голямо невидимо одеяло, с което всички се намятаме по това време на годината. Сякаш някаква тайнствена ръка го хвърля изневиделица отнякъде, а две седмици по-късно си го прибира обратно. Преди това обаче старателно го изтупва, за да го почисти от очакванията и разочарованията на хората и да го приготви за следващата година.

Но докато одеялото е върху нас, докато го усещаме, търсим начин да сгреем душите си и ръцете си, поизмръзнали от дългото стискане на надеждите и страховете ни. Правим поредния си опит да повярваме в Доброто, колкото и трудно и старомодно да ни се струва. Оглеждаме се за оправдание, зад което да скрием любимите си грешки, които сме допускали и продължаваме да го правим. Изсипваме накуп толкова много мили думи и пожелания, които може би е трябвало да кажем много по-рано, много по-навреме. Преди много от тях да са се превърнали в писма без адрес и марка с изтекъл срок на годност.

Мисля, че всичко това, заедно със снега, мириса на портокали и "Сам вкъщи", са нещата, които правят коледния дух една истинска Бяла магия.

Няма по-подходящо място, където да се докоснеш до това Вълшебство, от българското училище. Горкото! То има толкова вменени му несвойствени функции и образователно - възпитателни отговорности, че спокойно би могло да поеме и тази. И би го направило с чувството на свещен дълг към децата.

Къде другаде, ако не там, по това време на годината, спонтанно и изведнъж във всеки клас се появяват по няколко джуджета на Дядо Коледа с червени шапки с бели пискюли? Къде другаде, ако не в клас, можеш да видиш голямото очакване на празника - в очите на децата, в усмивките им, в ръцете им, изцапани с брокат от стискане на някоя малка играчка за елха?

Трябваше да пазарувам и да платя някои сметки, затова се отправих към "БИЛА" в свободния си час. Досадно е това упражнение, което всеки прави дванадесет пъти в годината. Сега разбирам колко практични са били древните римляни, разполагайки със специален месец в календара си, предназначен за плащане на задълженията. Струва ми се много по-удобно.

По краткия път от училището до магазина бях изпреварен от няколко от споменатите вече коледни джуджета от пети и шести клас, които разпалено коментираха качеството на баничките със сирене от топлата витрина. Обсъждаха финансовото си състояние към настоящия момент и се чудеха дали да си купят айрян или боза. Все важни философски въпроси, които, както всички знаем, нямат точен отговор. Не и когато си на 12 години. После някак изведнъж всички порастваме и пренастройваме своя вътрешен радар за ценности и приоритети.

На касата скоро се образува голяма и странна опашка от малчуганите с червени коледни шапки и няколко пенсионери. "Да - помислих си аз, усмихвайки се, - младостта среща опита".

Пред мен, с достойнство, чакаше своя ред възрастен господин с побеляла коса, прилежно сресана назад. Кафявото му яке беше поизмачкано, а малките му живи очи наблюдаваха с интерес децата. Посивелите му добре гледани мустаци подсказваха, че въпреки почтената си възраст, е човек, който продължава  да държи на външността си. Ухаеше на одеколон, което веднага събуди заспалото ми чувство за носталгия по продуктите на "Ален мак".

Забелязах, че стиска в ръка две консерви с котешка храна, които се колебаеше да постави на лентата.

Обърна се назад към мен, усмихна се и каза:

- Бъдещето на България - сочейки с очи децата на опашката пред нас.

- Да - отговорих аз уважително - нашите деца, нашите надежди.

Реших, че краткия ни патриотичен разговор със стареца е приключил и се заслушах монотонното писукане, което издаваше касата при всяка, маркирана от касиерката стока. "Ето - помислих си аз - това е шумът на парите! Най-после разбрах какво се крие зад този култов израз!"

Възрастният човек внезапно се обърна отново и ми каза:

- Вие сигурно бързате! Минете пред мен!

- Благодаря Ви! - отговорих - Ще се възползвам! Благодаря Ви още веднъж!

- Моля Ви се - няма защо! Ние пенсионерите сме така! За никъде не бързаме! А и никой не ме чака вкъщи!

Погледнах го без въпрос в очите си, за да не бъда нахален и да не го обидя, но той продължи:

- Жена ми почина преди години. Дъщерята живее в Лондон. Добре, че е Мая - една улична котка. Идва ми на гости понякога. Ей, много умни животни са! Знае, че щом взема пенсията й купувам от нейната храна и винаги идва. С нея ще караме Коледа!

Усетих, че някой сякаш ме хвана за гърлото и бавно и мъчително започна да ме стиска, а очите ми се напълниха със сълзи.

-          Благодаря Ви отново! – успях само да промълвя аз.

Платих сметката и бързо излязох. Пред мен едно мръсно такси качваше трима пътници с големи жълти чанти, пълни догоре. Вдигнах ципа на якето си и поех обратно към училище.

[mihaylovblog]

Относно Хелоуин, българите и т.н.

Аз не припознавам Хелоуин като празник. Той не ме вълнува и не ме докосва. Нямам културата на празнуване за него. Не го разбирам - нито него, нито посланието, което носи. Категорично обаче се разграничавам от всички онези, които назидателно размахват пръст тук, в социалната мрежа, ругаят Хелоуин и хората, решили да го празнуват. Кой си ти, че да съдиш и да даваш наклон в живота на другите?! Всеки решава сам за себе си! Никой не може да те накара насила да празнуваш. Нали? Минаха тези времена. Не ми струва удачно да се сравнява Хелоуин и Деня на народните будители! Това е пълна глупост и показва колко много ние българите сами подценяваме себе си. Показва отново нашата хронична болест - нашия общ национален комплекс за малоценност. Все едно да сравняваш стих на Ботев с келтска народна приказка или портрет на Вазов с пластмасова маска на чудовище. Посланията са различни, несъпоставими, несравними. Денят на народните будители е нещо свято, което ни прави уникални все още! Това е почит и уважение към бащите на българската нация и делото им! Един от онези, малко на брой, мигове в годината, когато би трябвало заедно да си казваме: "Да се знае, да се помни, че България е жива...". Това искам да виждам тук, вместо снимки с глупави призиви от рода на "Когато американците си сложат мартеници, тогава и аз ще празнувам Хелоуин!". Американците са виновни за много неща, но не и за това, че много от децата ни ще се маскират като зомбита тази вечер. За това сме си виновни ние самите. Колко родители са обяснили на децата си какво е "будител"? Колко родители знаят защо 1 ноември се чества като Ден на народните будители и от кога? Колко от тях са купували на детето си книга по този повод? Лесно е да се пишат глупости и да се търси вината на друго място, но това е още един от онези наши любими български спортове, в които сме ненадминати. Нещо като любимия на всички нас израз, който толкова често чуваме от телевизията за "прокуратурата, която се самосезира и образува дело срещу неизвестен извършител"... Такава е Истината, а тя както обикновено боли и е неудобна като стара тясна обувка. А, за съжаление, в Българския килер тя не е единствената. 

Блогът на Илия Михайлов