unpeacefulmind

[unpeacefulmind]

"Ах, тази сладка, наивна човешка заблуда... Сигурно сте я забелязали? Как седим понякога, може би на по чаша вино или просто в някой задушен следобед, и говорим. Говорим с убеденост, с жар дори, сигурни в кристалната яснота на мисълта си, в прецизността на всяка дума, която излиза от устата ни. Вярваме почти религиозно, че онова, което сме изрекли, каца в ума на слушащия точно така, както е излетяло от нашия – чисто, неопетнено, смислово непокътнато.

И каква ирония се крие в това, в тази невинна вяра. Защото истината, е съвсем друга, често пъти печална, понякога комична, но винаги неумолимо различна. Ние изпращаме думите си като грижливо опаковани пратки, очаквайки те да пристигнат непокътнати. А отсреща? Отсреща стои човек. Не празен съд, не бял лист хартия, а човек със своя собствена вселена в главата.

И всяка наша дума, преди да достигне съзнанието му, минава през неговата лична призма. Призма, шлифована от годините, от опита – добър или лош, от страховете му, от тайните му надежди, от моментната умора или внезапния прилив на радост. Тя минава през филтъра на предубежденията му, на симпатиите и антипатиите, на онова, което е закусвал тази сутрин, и на спомена за отдавнашна обида.

И какво се случва с нашата грижливо подредена мисъл? Тя бива пречупена, оцветена, понякога брутално орязана, друг път неочаквано украсена с пера, които изобщо не сме й слагали. Неутралната ни забележка може да прозвучи като смъртна обида. Искреният ни комплимент – като подигравка или скрит сарказ��м. Опитът ни да бъдем обективни – като студенина и безразличие. А най-страшното е, че слушащият е също толкова убеден в своята интерпретация, колкото ние – в първоначалния си замисъл.

И ние продължаваме. Продължаваме да говорим, да обясняваме, да спорим, да се опитваме да убедим другия в нашата „истина“, рядко спирайки се да помислим, че може би той просто чува съвсем различна мелодия, изсвирена със същите ноти. Може би най-голямата самота не е в мълчанието, а в илюзията за разбиране, докато всъщност сме безкрайно далеч един от друг, всеки затворен в собствената си акустична стая.

Само да знаехме ... как думите ни се превръщат в нещо друго в мига, в който напуснат устните ни. Може би щяхме да говорим по-малко. Или пък... може би щяхме да се научим да слушаме повече шума на чуждата призма, преди да сме толкова сигурни в собствения си глас. Но това е друга история, вероятно също толкова илюзорна."

[unpeacefulmind]

"Imagine your brain as a river. Each interaction with someone is like a stone dropped into that flow. It creates ripples, changes the current, shapes the landscape of the riverbed. But the stone itself doesn’t stay. Our learning is based on those ripples. Each word, each phrase, each laugh or sigh—they all leave their mark."

[unpeacefulmind]

[unpeacefulmind]

"В дълбините на човешката душа, където сенките и светлината се преплитат, моралът не е просто сух закон, а тих шепот, в който се събират мечтите, страховете и дълбоките човешки противоречия. Този вътрешен закон, често невидим и неоткровен, започва свой тих бунт, когато се сблъсква с неоспоримата истина, че всяко действие носи цена, а всеки избор – последствия.

Същината на моралната дилема е - не борбата между доброто и злото, а сблъсъкът между две добрини, които се изключват взаимно.

Съдбата на всеки от нас е тъкан от противоречиви нишки – и двете, светлина и сянка, са част от тази неотделима цялост. Човекът, който крачи по тънкия мост между дълга и сърцето, няма лесен избор. Той е пленник на своите вътрешни закони, които не винаги намират отговор в черно-бялата логика на обикновените морални дилеми.

И така, в тишината на нощта, когато мислите се смесват с дъждовните капки, осъзнаваме, че истинската борба е вътрешна. В нея, всяка стъпка е отзвук на дълбоката ни човечност – на стремежа да не нараним онези, които държим за свещени, и на непрекъснатото търсене на баланс в свят, в който истина и грешка, добродетел и слабост, танцуват в едно безкрайно, мелодично противоречие."

[unpeacefulmind]

”

- Knowing your own darkness is the best method for dealing with the darknesses of other people.

- Know all the theories, master all the techniques, but as you touch a human soul be just another human soul. ”

[unpeacefulmind]

Tрамвай №5

"В онзи мрачен следобед трамвай номер пет пълзеше по софийските улици като уморена гъсеница. Познавах го добре – с издраните му седалки и вечно замъглените прозорци, зад които градът изглеждаше още по-сив, отколкото беше. Винаги се возех прав, притиснат между други като мен уморени хора, които се прибираха от работа с пусти погледи и натежали от безсмислието на деня чанти.

На спирката пред Народния театър се качи една жена с износено палто – от онези палта, които са минали през безброй химически чистки, но все още пазят достойнството на някогашната си елегантност. Жената притискаше към гърдите си мрежа с портокали. В София портокалите бяха рядкост. Появяваха се внезапно, като някакво чудо, и също така внезапно изчезваха от магазините. Човек трябваше да има късмет или връзки, за да се сдобие с тях.

Забелязах как погледите на пътниците се насочиха към мрежата. Не към жената – към портокалите. В тези погледи имаше нещо първично, почти животинско. Глад не за храна, а за цвят, за аромат, за нещо различно от сивотата на ежедневието. Портокалите грееха в мрежата като малки слънца, като напомняне за друг свят, който съществуваше някъде, но не и тук, не и за нас.

Жената слезе на следващата спирка. Погледите я изпратиха. Трамваят продължи своя път през смога на декемврийския следобед, а във въздуха остана да виси невидимият аромат на недостижимото."

[unpeacefulmind]

It’s remarkable how the human race can distill the entire scope of existence into such tidy, limited boxes.

Take Worldview 1: "I’m okay, you’re okay". A splendid fantasy. Likely held by the optimists, the daydreamers, and perhaps people who bake bread as a hobby. It’s a worldview built on the preposterous notion that we’re all emotionally evolved adults who’ve learned to recycle, apologize, and fold fitted sheets. Lovely in theory, but try it in rush hour traffic.

Worldview 2: I’m okay, you’re not okay. The domain of CEOs, politicians, and anyone who insists pineapple doesn’t belong on pizza. This outlook depends entirely on the assumption that self-awareness is optional, and arrogance is an asset. It’s also highly contagious, as seen in corporate boardrooms and poorly moderated comment sections.

Worldview 3: I’m not okay, you’re okay. This one has a tragic, poetic edge. Often the realm of over-thinkers, perfectionists, and the occasional introverted cat owner. While it has the air of humility, it’s a dangerous undercurrent of self-deprecation, the kind that breeds terrible poetry..

And yet, maybe it’s not the worldviews themselves that are flawed but the rigidity with which we cling to them. Because, truth be told, most of us bounce between all three. Some days we’re benevolent philosophers. Other days, we’re defensive porcupines. And sometimes—maybe too often—we’re just trying to survive.""

[unpeacefulmind]

It’s strange how humanity always struggles to find balance. Like a pendulum, society swings wildly from one extreme to another, each swing fueled by big ideas—or sometimes plain stubbornness. Take discrimination. Not so long ago, people were excluded for everything: the color of their skin, the faith they practiced, the gender they were born into. Back then, "inclusion" was a foreign concept, an idea as unfathomable as walking on the moon. And when things finally started to change, it wasn’t because society suddenly became wise. It was more like an awkward apology for years of bad behavior.

But now? The pendulum has swung so far the other way that it’s hard not to notice how messy things have gotten. In the rush to include everyone, society sprints headlong into the territory of forgetting context, nuance, and sometimes common sense. Everyone must fit into a category, whether they want it or not, and anyone who questions the process is treated as if they’ve done something wrong.

Inclusion isn’t the problem—far from it. It’s crucial. But isn’t it odd how quickly we’ve swapped one set of strict rules for another? We’ve gone from “you’re not allowed here” to “you have to be here, or else.” It seems like we’re scared to stop in the middle, where things might feel calmer, but also harder to define.

"There's something almost comically human about our inability to simply walk through the middle of a door. Instead, we must dramatically slam it open, then slam it shut, then install an automatic door opener that occasionally malfunctions and hits people in the face."

In the end, perhaps humanity isn’t meant to find equilibrium. Perhaps the pendulum must keep swinging, endlessly searching, because staying still might mean confronting the real problem: we never truly learn from the mistakes we’re so desperate to fix.

[unpeacefulmind]

You will forever be missed, mein liebster Schwager

"Von nun ab war das Leben für mich eine Art Spannung zwischen Hoffnung und Verzweiflung. Und ist es das nicht eigentlich ohnehin? Ohne Hoffnung und Verzweiflung bleibt nur Langeweile, Monotonie, Eintönigkeit. Die Spannung des Lebens entsteht genau im Bogen zwischen Hoffen und Verzweifeln. Jeden Tag aufs Neue. Aber auf was Hoffen? Und an was Verzweifeln? Das zeigt sich immer in der konkreten Situation, ist stets verschieden, niemals gleich und niemals gleich stark. Von Hoffnung und auch von Verzweiflung finde t sich in einem gelebten Leben reichlich. Und das macht jedes Leben so interessant. Nichts ist gleich, nichts wiederholt sich wirklich. Immer ist alles überall neu. Und wenn man die Hoffnung verliert und nur die Verzweiflung bleibt, dann wird das Leben unerträglich. Also ist Hoffnung und damit Vertrauen und Urvertrauen etwas besonders Wertvolles und Wichtiges, ja geradezu Lebenserhaltendes."

[unpeacefulmind]

from the highest a guitar can get

to the lowest a heart can beat

I've experienced it all.

I love this life

where pain equals the joy

I'll forever be grateful.

[unpeacefulmind]

"Relationships, you see, are the mirror in which we see ourselves. In the interaction with another, we are exposed — our thoughts, our desires, our fears, our conditioning. Relationships reveal us to ourselves, for they bring forth all that we are and all that we are not. And because of this, relationships are not merely about another person, but they are deeply about the self.

In most relationships, there is this constant seeking of security, of comfort, of companionship. We look to another to fill the empty spaces within ourselves. But when we depend on another to complete us, to fulfill us, we bind ourselves in expectation, in attachment, and thus in conflict. Because inevitably, when one seeks security in another, it leads to fear — the fear of loss, of hurt, of not being sufficient for each other. And when fear enters a relationship, love has no space to flourish, for love cannot exist alongside fear.

So, I ask, can we look at relationship without this demand to be fulfilled by it? Can we meet another not as a means to escape our own emptiness but rather with a fresh mind, free of past injuries and hopes for the future? Can we truly listen to another without the burden of our conditioning? For in that quiet meeting, without the walls of our fears and desires, there is perhaps something entirely different, something sacred, something one might call love.

To explain it simply, imagine you’re holding a butterfly. If you’re afraid it will fly away, you might close your hand tightly around it, but in doing so, you harm it. True relationship is like holding that butterfly gently, with an open hand, letting it come and go, without fear. In that freedom, both you and the butterfly are at peace."

[unpeacefulmind]

Сресаната възрастна жена на перона, скърцащата мутриса, която до скоро е била нова, захабените седалки във влака и един спрял часовник напомнят, че е могло да бъде докато някой не се е отказал

[unpeacefulmind]

"себе си - е доста динамично понятие"

[unpeacefulmind]

[unpeacefulmind]

Умът е цар на това да създава всевъзможни сценарии, да се лута и да ги премисля отново и отново. Животът от друга страна грижливо се усмихва и тихо ни напомня да му имаме малко повече доверие.

[unpeacefulmind]

In silent struggle, a person carries the fight, between what's wrong and what feels right. Yet in the midst of this turmoil's churn, he learns the lessons he must learn. In the end, he will find his way, navigating between what might be lost and what could be gained.