#Димитър Стоянович | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 2 months ago

Text

Beyond the Flesh: от киното до клубната джаз сцена и прекрасен албум

Далеч от естетиката на сълзливата мелодрама, някак прям, по-скоро лаконичен, но и по своему задълбочен като философски замисъл, филмът „Плът“ на режисьора Димитър Стоянович отпраща в орбитата на екзистенциална проблематика, доминирана от тревожната психологическа идея за природата на тленното, осъзнавано като особен знак за мимолетния ход на живота, белязан от страдание, страсти и радости, но и от неговия неизбежен край. Написа за „въпреки.com” проф. Клер Леви, музикален критик.

Казано накратко, филмът разказва за срещата на главната героиня Надежда (изиграна брилянтно от актрисата Пламена Гетова) с изпитанията, надеждите и страховете, породени от личната ѝ борба с фатално коварна болест. Драмата се разгръща на фона на паралелна сюжетна линия, свързана с разсъжденията на измисления японски нобелов лауреат Юкио Кобаяши (в ролята: Хирофуми Аджичи), според когото плътта е единственото, което ръководи човешкия живот...

Пламена Гетова и Димитър Стоянович

По думите на Димитър Стоянович, който в случая е и сценарист, филмът (оператор Рали Ралчев) търси хоризонта на своеобразна драматургична провокация; провокация, която бяга от еднозначните смислови проекции и лесните стереотипни отговори. „Аз самият, казва той, вярвам в душата и възможното спасение на душата, но и филмът е за това – за спасението и за това как животът взима своето, и то е неминуемо... Това до голяма степен е и личен разказ за прощаването с живота“. Бих добавила, че филмовият разказ не е безразличен и към едно по-широко разбиране на сблъсъка между „духа” и „материята”, между рационалното и сензитивното, между – казано иначе – взаимопроникванията на „възвишено” и „земно”, проектирано, впрочем, в разнопосочните възгледи на Западния и Източния човек.

Пламена Гетова във филма "Плът"

Конструиран върху изпитани принципи на линейния драматургичен модел, екранният разказ тук дава предимство на хронологията на житейските събития. Така, придържайки се към една по-скоро конвенционална структура, дала живот на интересно поднесена история, филмът поддържа напрегнатия пулс на разказа, като диша с лекотата в протичането на повествованието и тук-там ненадейно изненадва с въвличането на нещичко от представата за хибридно кино, съчетаващо фикция и реалност (например, епизоди от злободневни новинарски емисии, появата на Соломон Паси в истинската му житейска роля...).

Живко Петров и Димитър Карамфилов на премиерата на филма "Плът"

Въпреки лекотата, с която протича екранният разказ, силното присъствие на великолепно подбрания актьорски състав, а и въвличането на донякъде разведрява��и иронични моменти, зрителят не е застрахован от полъха на депресивната емоция, особено ако лично е изпитал в някаква степен болезнената страна на опита, показан на екрана. И тук, мисля, се откроява специалната роля на музиката.

Как саундтракът, като съществен компонент в многосъставния синтез на кинематографичния разказ, т.е. като неавтономна категория, се проектира в контекста на логиката и специфичните драматургични, естетически и стилови аспекти на филма?

Няма съмнение: композиторът Живко Петров, автор на музиката, е потърсил предимствата на органичен подход, призван да създаде паралелен звуков разказ, който да подчертава драматургичните акценти, но и да омекотява психологическите състояния на екранните образи. Записан на живо от неговото забележително трио, саундтракът съгражда звукови платна върху разработката на кратки, но ярки тематични модули, чиято интонационна близост портретира преобладаващия емоционален дух на филмовата лента.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов на концерта в Sofia Live Club (2 април 2025)

Както справедливо отбелязва Таня Иванова в ефира на Jazz FM, „чрез саундтрака пианистът успява да изгради нежен и утешителен воал върху страданието, за което се разказва във филма и така да придаде друг нюанс на отделните сцени“... Разбира се, този друг нюанс не е никак случаен. Той става възможен благодарение на ��оначало невербалната асоциативна природа на инструменталната музика. А и най-вече благодарение на мощния креативен полет в мисленето на композитора Живко Петров. Във всеки случай музикалната партитура тук надхвърля представата за някакъв просто приложен, илюстративен компонент в многосъставния екранен разказ.

Ето защо не е странно, че заложените силни музикални идеи в саундтрака, наречен Flesh, намират великолепно развитие в самостойни композиции, представени в последвалата реализация на албума Beyond the Flesh (шести в дискографията на триото), чието изпълнение на живо в Sofia Live Club (2 април 2025) сякаш умножи многократно силата на едно богато, неустоимо, многопластово емоционално въздействие. За разлика от саундтрака, в който се долавят добавени семпли, щрайх и китарата на музиканта Христо Вичев, пиесите в Beyond the Flesh, макар и да не напускат доминиращата атмосфера на филма, дават шанс на една много по-свободна, по-вихрена музикантска мисъл и на увлекателни импровизации, плод на софистицираното въображение и инструменталния виртуозитет на музикантите от JP3 – прославеното трио в състав композитора Живко Петров (пиано), Димитър Карамфилов (контрабас) и Димитър Семов (барабани).

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов на концерта в Sofia Live Club (2 април 2025)

Вярвам, че горещите овации в препълнената зала на Sofia Live Club са добра новина в контекста на днешната наситена откъм интересни събития джаз сцена и предвещават нестихващ интерес към новия албум на триото, който очевидно ще конкурира забележителния успех на предшестващия On the Way. Откроява�� за себе си неустоимите Lover’s Waltz, Women Talking, One More Step, Deep Inside, The Other Face… и особено красивата едноименна финална пиеса Beyond the Flesh. Правя го с убеждението, че новите композиции в забележителната биография на триото носят силата, колорита, майсторлъка и мъдростта на музиканти със завиден опит в изкуството на джаза...≈

Текст: Клер Леви

Снимки: Стефан Марков и архив на JP3

P.S. на „въпреки.com”: Филмът „Плът“ на Димитър Стоянович получи наградата на публиката на 29-ия София филм фест. За мен филмът, извън забележителните си качества и неслучайно има е няколко номинации за Наградите на СБФД „Васил Гендов“, е лично незабравимо преживяване…

Димитър Стоянович

А музиката на Живко Петров с невероятните музиканти от JP3 е явление, както и цялата им дискография. Писали сме по различни поводи за него. Тук само ще припомним разговора ни с него по повод наградата му Аполон Токсофорос на фондация „Аполония”, 2020 година.Тогава с концерта на Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов и с участието на маестро Людмил Ангелов се откриха Празниците на изкуствата Аполония в Созопол. Триото представи премиерно четвъртия си албум „Change the Way” в препълнения с публика амфитеатър в града.

#Живко Петров #Клер Леви #Димитър Стоянович #Джаз #Критичен поглед

0 notes

mihaylovblog · 4 months ago

Text

06.03.1971 г. – Премиера на българския сериен филм „Демонът на империята“ на режисьора Вили Цанков, по сценарий на Стефан Дичев. Оператор е Борислав Пунчев. Музиката във филма е композирана от Георги Тутев. В ролите: Илия Добрев, Коста Цонев, Георги Черкелов, Георги Калоянчев, Виолета Гиндева, Михаил Михайлов, Наум Шопов, Васил Попов, Руси Чанев, Петър Слабаков, Пенчо Петров, Георги Геров, Тодор Колев, Джоко Росич, Никола Тодев, Иван Обретенов, Стефан Илиев, Димитър Бочев, Никола Ханджийски, Борислав Иванов, Саркис Мухибян, Георги Русев, Добромир Манев, Димитър Панов, Иванка Димитрова, Калина Попова, Стефан Мавродиев, Пенка Цицелкова, Анани Явашев, Анани Анев, Вълчо Камарашев, Иван Цветарски, Лео Конфорти, Петко Карлуковски, Марин Янев, Георги Г. Георгиев, Дамян Антонов, Досьо Досев, Илка Зафирова, Светослав Пеев, Иван Хаджирачев, Антон Горчев, Найчо Петров, Христо Динев, Милен Пенев, Жана Стоянович, Кирил Господинов, Никола Узунов, Доротея Тончева, Васил Бъчваров, Вельо Горанов, Богомил Симеонов, Иван Кондов, Петър Вучков, Стефан Пейчев, Иван Джамбазов, Аспарух Сариев и др.

#bulgaria #българско кино #българия #българскокино

0 notes

kinderlist · 5 years ago

Text

Момичето което сънувам

докато пускам пералнята

чете латиноамерикански поети

Дава всичките си пари за платна

по-големи от стаята ѝ

и по-бели от ризите на мъжа ѝ

Момичето което сънувам

много добре знае цената на небето

когато то прилича на осемдесетгодишна

силно гримирана жена със синя коса и златни зъби

Момичето което сънувам

чете

много чете

Тези жени са най-опасни

казва най-добрият ми приятел

сигурно

отвръщам аз

и изваждам четката за рисуване от сърцето си

Прочетох стихосбирката "Братовчедката на Зорбас" (изд. "Жанет 45) от Рене Карабаш и почувствах авторката като сестра. Сърцата ни вече са свързани с копринен конец (така Димитър Стоянович описва връзката между поета и повярвалите в поезията читатели).

1 note · View note

mihaylovblog · 4 months ago

Text

#bulgaria #българско кино #българия #българскокино

1 note · View note

vprki · 10 months ago

Text

Авторитетен менторски екип в 9-ото издание на Академия „Заешка дупка“

За 9-та поредна година Академия за писатели „Заешка дупка“ събира едни от най-добрите ни поети и писатели, които в продължение на два месеца ще учат приетите курсисти как да пишат по-добре, след което ще им помогне да издадат техните дългомечтани книги. Това съобщение изпрати на „въпреки.com” Ирена Иванова (Рене Карабаш), писателка, режисьор, актриса, една от създателките на Академията.

Тази година Академията за първа година организира едновременно присъствени и онлайн класове по писане и има специален гост от Сиатъл, САЩ – етнохореолога и културолога Даниела Найберг, която ще изнесе специална лекция на курсистите в Академията, на тема „Символи и знаци с примери от вълшебните приказки“.

Директорът на Националния център за книгата, Светлозар Желев, ще им разкаже за пътя на книгата от ръкописа до нейното издаване и ще им разкрие качествата, които е добре да притежава един ръкопис и възможните пътища за неговия успех.

Носителят на специалната награда на ЕС за литература, Тодор П. Тодоров (за романа „Хагабула“ „Жанет 45“), и носителката на множество литературни награди, Елена Алексиева /Любим наш автор, за който сме писали неведнъж във „въпреки.com”, може да прочетете тук – б.р./, са менторите на присъствения клас по творческо писане. Онлайн класът, специално организиран за хората, които не могат да си позволят да идват до столицата, за да посещават занятията, ще се поведе от писателите Йорданка Белева и Николай Терзийски.

Поезията е оставена в ръцете на Иван Ланджев, Георги Гаврилов, Петър Чухов и Азиз Таш. А душевното и творческо здраве на курсистите е поверено на Станислава Ивкова, която за поредна година е ментор в класа по Терапевтично писане, в който курсистите ще изкарват своите блокирани емоции и страхове на белия лист и ще се приближават страница след страница до своя най-автентичен личностен и творчески аз.

Приемът в Академията продължава до 25-ти септември, а официалният ѝ старт е на 7-и октомври, 2024г. Академията ще приключи в края на месец ноември с „Голямото литературно четене“, с което Академията завършва всяко свое издание, качвайки на сцена своите таланти. Цялото пътешествие ще продължи два месеца, а за най-смелите �� работливи курсисти ще продължат с редакцията на техните ръкопис – най-важната ръка която Академията подава от години на пишещите хора у нас.

Светлозар Желев

Без съмнение „Заешка дупка“ е една от малкото литературни организации в България, които са приели за своя кауза да помагат на хората на перото да станат професионални писатели, да издадат книгите си и да се докоснат до своите любими поети и писатели. И най-хубавото е, че основателката на „Заешка дупка“, писателката и сценаристка Рене Карабаш, не се отказва от тази мисия и всяка година води битка с вятърните мелници, за да продължи да помага, заедно със своите ментори на тези, които имат нужда от помощ в сферата на писането. И резултатът е на лице – мнозина от курсистите реализират успешно своите книги след завършването на Академията и печелят отличия от най-престижните ни литературни конкурси.

През 2025-та Академията ще навърши 10 години от своето начало през 2015-та, когато сложи началото на своята обучителна дейност под името „Валери Петров“, съвместно с Националния дворец на културата.

Повече за Академия „Заешка дупка“ и как да се запишете в нея можете да видите в официалния й сайт: http://zaeshkadupka-academy.com.

Рене Карабаш

Девет години никак не с�� малко, за да се съхрани и да продължава това, наистина, смело начинание като Академия „Заешка дупка“, особено в на��енския контекст. Затова поканихме на Ирена Иванова (Рене Карабаш) да ни припомни малко от историята.

„Академията стартира преди 9 години като Творческа Академия „Валери Петров“. Организирахме пилотното ѝ издание с Димитър Стоянович, Лъчезар Аврамов и Илиян Любомиров, в партньорство с НДК. По това време заедно с поета Илиян Любомиров, по-известен като Августин Господинов, правехме литературни четения из страната и след всяко четене при нас идваха млади поети, които искаха нашата писателска помощ или съвет за издаване на техните ръкописи. Тогава си дадохме сметка, че има ужасна нужда от подобна Академия – място на което тези талантливи хора да получат професионално обучение по творческо писане, да попаднат в писателска среда, да направят добри контакти с любимите си поети и писатели и да се качат един ден на сцената заедно с тях.

Така след като пилотното издание на Академията приключи, поех щафетата сама и се заех с тази не лека задача. Казвам не лека, защото за тези 9 години не веднъж съм искала да се откажа като организатор. Имала съм безсънни нощи, в които съм правила програми, приемала съм курсисти, съставяла съм договори и какво ли още не. Налагало се е да инвестирам в нея средства без гаранция, че ще стартира, тъй като Академията не е финансово подпомогната от държавата и самата тя като механизъм се случва на принципа perpetuum mobile. И тук не обвинявам държавата, че не ни помага, напротив. Веднъж спечелих проект от НФК за подкрепа на Академията, но сумата която ни дадоха накрая беше абсолютно недостатъчна да покрие разходите ни и хонорарите на менторите. А аз държа заплащането на авторите, които преподават в нея да е достойно, защото това е достойна професия, която трябва да се оценява високо.

От позицията на писател съм изключително радостна от това, което се случи за тези 9 години, и продължава да се случва. От Заешката дупка излязоха изключителни поети и писатели, които успяха да наложат имената и книгите си, спечелиха не малко литературни награди и бяха публикувани в литературни антологии и списания. Успехът на тези пишещи хора, изграждането на този мост между тях и издателите, между тях и писателите, между тях и сцената, е онова, което ме кара да продължавам борбата с вятърните мелници.

И наричам това смисъл.“

Самата Рене Карабаш е автор на книги с поезия и проза. За поетичната ѝ книга „Хълбоци и пеперуди“, 2015 издателство „Жанет 45“ Марин Бодаков (1971-2021) пише тогава: „Животът и поезията се обичат, но са разделени. Затова стихосбирката на Рене Карабаш е въже за двойно самоубийство. Жилаво и неумолимо, и истински обичливо въже.“

През 2018 с логото на същото издателство беше публикуван романът ѝ „Остайница“, за който Владимир Зарев пише: „Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека.“ Така се случи, че първият човек, който ни говори за нея беше изумителната преводачка от български на френски проф. Мари Врина- Николов (Признавам, че често тя ни изпреварва с прочита на най-новите книги на български автори, особено младите.) Припомняме, че в края на 2023 година френският превод на романа "Остайница" спечели наградата за превод на Френския PEN клуб, която бе връчена на преводачката Мари Врина-Николов.Малко по-късно английският превод на романа ѝ, от преводачката Изидора Ейнджъл спечели наградата за превод Gulf Coast Translation Prize в Америка. За този роман Рене Карабаш беше удостоена и с литературната награда на името на Елиас Канети.

Мари Врина-Николов и френското издание на "Остайница"

Още с излизането на романа прекрасният ни кинорежисьор Костадин Бонев беше запленен от него и ни е споделял какъв филм носи тази литература. Сложният път е извървян, независимо, че трудностите, както обикновено продължават, но сподели за нас в неформален разговор, че първите снимки започват в края на октомври.Филмът е копродукция между България, Италия, Румъния и Албания.

Споменаваме всичко това само като малък щрих за Рене Карабаш, а има още много, но за това в следващ наш разговор нея за литература, за кино, за живота ни…

Сега е важно 9-ото издание на Академия „Заешка дупка“, вероятен шанс за талантливи хора, а и за открития, дори на себе си, Въпреки. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Академия „Заешка дупка“ и Стефан Марков

#Ирена Иванова #Рене Карабаш #Мари Врина- Николов #Заешка дупка

0 notes

vprki · 10 months ago

Text

Албум с поклон към фотографите, документирали историята на „Аполония“

За своята 40-годишнина „Аполония“ издава албум с 300 фотографии, наречен „Спомени“. Това е един вид поклон към фотографите неизменно документирали Празниците на изкуствата, всичко случило се на сцените и по улиците на Созопол. Написа за „въпреки.com” съставителят на Албума Панайот Денев /на снимката/, един от първите аполонци, журналист, генерален директор на БТА (1997-2002).

Днес малцина знаят и едва ли някой помни, че през първите 15 години ре��ортерът Тодор Денев (1954–2022) снимаше цял ден и всяка вечер, а сетне той и колегата му, поканена за лаборантка, цяла нощ проявяваха филми, копираха и сушаха. За да може всеки артист да си замине с фотографии от участието си, а някои да бъдат отпечатани в пресбюлетина и по-късно във вестничето „Аполония“.

Рашковците пеят акапелно пред Старата поща, 1987

БТА командирова винаги фоторепортер за „Аполония“: Стефан Тихов (1943–2010), Бистра Бошнакова (1970–2020), Елена Дикова, Тодор Ставрев, Минко Чернев, Петър Кръстев, Георги Казаков, Димитър Алтънков, Анелия Николова, Милена Стойкова, днес вече Христо Стефанов. През последните девет години неизменно фотограф на "Аполония" е Тихомира Крумова.

Илка Зафирова в "На смях" от Валери Петров, 1986

Всичко те, заедно с неколцина приятели: Стефан Джамбазов (1951–2021), Мартин Митов са създали фотоархив на Празниците на изкуствата, който съдържа четири хиляди, а може би и повече изображения.

Класът на проф. Лидия Ошавкова, 2001

Това са забележителни лица и сюжети, заснети винаги репортажно, неповторимо живи. Знаят го стотиците големи български музиканти, артисти, писатели, художници – в Созопол на „Аполония“ не се позира, някак неестествено е в тази общност на духа, свободата на общуването и откровеността на диалога.

Квартет Димов, 1986

Книжката „Спомени“ съдържа и кратки извадки от думи и текстове, казани и написани през 40-те години. От основателя Димо Димов в първия брой на пресбюлетина на 1 септември 1984 г. до изпълнителния директор на Фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова и кмета на Созопол Тихомир Янакиев в на��ечерието на тазгодишните Празници.

Елисавета Багряна , 1987

Те са от професор Гочо Гочев (1913–1991) през 1984, Аркадий Ваксберг (1911–2007) през 1985, Леон Даниел (1927–2008) и Светла Иванова (1948–2006) през 1988, Иван Стоянович (1930–1999) през 1994, до писалите и говорилите през двадесет и първия век Пламен Джуров, Елица Матеева, Александрина Пендачанска, Камен Донев, Копринка Червенкова, Иван Добчев, Ицхак Финци, Ивайло Христов, Пламен Дойнов, Силвия Чолева…

Константин Павлов, 1988

P.S. на „въпреки.com”В тези години едно от най-хубавите неща в биографията на „Аполония“ са партньорствата, в които и ние имаме скромно участие като медия. Но най-дългото им великолепно съмишленичество е с БТА.

"В очакване на Годо", реж. Леон Даниел, 1988

Един от първите аполонци, както ги наричаме помежду си, е бившият генерален директор на Агенцията Панайот Денев много преди да заеме високия пост. Миналата година на 39-ия Фестивал бяха представени първите два тома от историята на БТА по повод 125 години от създаването ѝ. А тази година ще е премиерата на третата част „Истинските новини. Събития от архивите 1898-2023“.

Татяна Лолова и Марко Ганчев, 1989

А има и още нещо. Панайот Денев подготви уникално издание „Спомени от 40-те години на „Аполония“ с повече от 300 снимки на Тодор Денев (1954-2022), Тихомира Крумова и други фотографи. В неформален разговор Панайот Денев сподели, че е прегледал над 4000 снимки… Засега отделни моменти от тази забележителна фотоистория се появява�� във фейсбук и на страницата на Фестивала.

Репетиция на Софийския камерен хор с диригент Васил Арнаудов

А всичко предстои с нови фотографии от 40-ото издание на Празниците на изкуствата "Аполония" (28 август – 7 септември), 2024, в Созопол.≈

Камерен ансамбъл "Софийски солисти" с Теодосий Спасов, диригент Пламен Джуров, 2014

Текст: Панайот Денев

Снимки: архив на "Аполония"

#Панайот Денев #Аполония #фотография

0 notes

vprki · 1 year ago

Text

Срамът като морален коректив и вината като наследство от поколенията в изложба

Изложбата „Срам и вина“ представя нови произведения на петима млади български художници: Мария Налбантова, Мартин Пенев, Мартина Вачева, Невена Екимова, Радостин Седевчев, които са създадени специално за проекта в галерия „Васка Емануилова, филиал на СГХГ. Това е втората част от трилогия на кураторката Галина Димитрова-Димова („Страх и любов“, 2023 и „Грижа и изцеление“, 2025 г.), в която се разглеж��ат съвременните разбирания и размишления по тези изконни човешки чувства и взаимоотношения.

При откриването на изложбата на 25 юни Аделина Филева, директор на СГХГ каза: „Тази вечер имаме среща с част от един много интересен проект, който се развива. Първата негова част беше изложбата „Страх и любов“ /за нея може да прочетете тук в текст на „въпреки.com/. Тя предизвика много голям интерес, но и провокираше към определена посока. Тази вечер колегите, които са с нас заедно с куратора Галина Димитрова-Димова са подготвили следваща изложба „Срам и вина“. За нашето общество това е нещо много важно. Може би, трябва да поискаме всеки да изпитва и страх и вина, защото в последните 35 години това е забравено във всяка една посока. Изложбата, освен че ще бъде показана в София, след това ще има своето представян в Берлин, където има не малка общност от наши художници, които учат и работят там, а същевременно ще бъде интересно и за германските ни колеги. За третата част ще трябва да почакате следваща година, когато ще дойде темата „Изцеление и грижа“, все пак да имаме едно нормално общество.“

Аделина Филева разглежда творбата на Невена Екимова

Галина Димитрова-Димова беше любезна да ни предостави за публикация нейния кураторски текст, за което ѝ благодарим.

„Срам и вина“ е втората част от трилогия („Страх и любов“, 2023, и „Грижа и изцеление“, 2025 г.), в която се разглеждат съвременните разбирания и размишления по тези изконни човешки чувства и взаимоотношения. Проектът представя гледната точка по темата на петима млади художници, всеки с изразена критична нагласа и индивидуален подход към създаване на художествено произведение специално за изложбата. Работата по проекта обхваща дълъг процес на изследване, с индивидуално проучване и множество срещи в екипа, както и с външни консултанти, като Димитър Стоянович (сценарист и журналист), Мила Цалова (терапевт) и Стефан Иванов (писател).

Интересът към темата за срама и вината идва от назрелия момент, в който българското общество се разкъсва между стереотипи и модели на поведение, които отразяват неизказаните истории и травми от социализма и прехода в страната. Към тежкото историческо наследство добавяме психологическите измерения на този проблем. В психоаналитичната теория на Жак Лакан вината е вътрешно чувство, а срамът идва в резултат на реакция отвън. За Лакан срамът винаги е свързан с взора на другия, взор, който виновният тълкува като укорителен. Ницше свързва вината с дълг. Андре Мишелс, френски психиатър, твърди, че „чувството за вина е свързано с гласа на съвестта, срамът се организира около погледа на другия“.

Радостин Седевчев показа детайли от творбата си

Посоката, която зададох на артистите, бе изследване на срама като морален коректив и вината от наследството от предишните поколения. От една страна, исках да разкрием как тяхното поколение разчита изрази от типа: „От кумова срама“ и „Как не те е срам?“, и как личното усещане за срам идва от наложените от обществото норми на поведение. А, от друга, за мен беше много интересно да разгледаме емоционалното наследство, което носи всяко следващо поколение. В нашия контекст това е натоварено с много натрупани с времето проблеми от тежкия преход, дълбоката политическа криза и разделението в обществото на база отношението към наследството от социализма.

Любопитно за мен, като медиатор на този процес, бе към какво ще се насочат младите артисти, какво предизвиква у тях чувство за срам и усещане за вина. Интересно е, че повечето от тях избраха да се занимават със срама „втора ръка“, който идва от действията на някой друг, или от процеси в общественото пространство, върху които ние, като оби��новени граждани, нямаме контрол. Част от проектите са породени от безсилието да спреш или промениш човешки действия или поведенчески модели, които ��асягат живота и здравето на хора или нанасят пагубни щети върху природата.

Творбата на Мартин Пенев

Мартин Пенев черпи вдъхновение за своя проект от реален случай, в който пациент в психиатрична клиника загубва живота си по време на пожар, защото е завързан за леглото. Радостин Седевчев изследва идеята за срам втора ръка, или Fremdschäm, като кани публиката да се включи в този процес и да сподели какво предизвиква у тях срам заради постъпката на някой друг. Мартина Вачева представя проблема с домашното насилие и стереотипите в обществото, които налагат мълчание и срам у жертвите им. Мария Налбантова насочва вниманието ни към наболели обществени проблеми, а именно корупция, злоупотреба с власт и ненаказаните актове на посегателство върху околната среда. Невена Екимова разглежда, с доза шега и хумор, табутата за секса, обръщайки поглед към миналото, ни отправя към настоящето, в което общуването между младежите става все по-трудно от дигиталните устройства.

Участниците в изложбата от ляво на дясно: Радостин Седевчев, Невена Налбантова, Мартин Пенев, Мария Налбантова и Мартина Вачева

Изложбата в галерия „Васка Емануилова“ събира тези разнообразни гледни точки и артистични подходи, като изгражда увлекателен разказ за срама и вината в съвременното общество. На моменти той е разтърсващ и дори брутален, в други е поетичен и хумористичен, но все така ��тговорно насочва вниманието към сериозни проблеми. Надяваме се изложбата да повдигне по-широк дебат върху това как младото поколение усеща срам и вина и как можем да преодолеем колективната травма от миналото, за да се справяме по-успешно с предизвикателствата на днешния ден.“

Интересна е и мотивацията да се включат в проекта на самите автори с техните вълнения и тревоги в контекста на темата. Мария Налбантова: „Безсрамна пепел“ е инсталация с обгорели парчета дърво, метална врата от кула за наблюдение на птици изгоряла през януари 2020 г. след пожар в Драгоманското блато. „Безсрамна пепел“ дискутира темата за умишлените палежи като форма на „разчистване“ на терени или прекратяване на определени взаимоотношения.

Творбата на Мария Налбантова

Често мотивите за такива „инциденти“ включват инвестиционни цели, уреждане на финансови или лични въпроси. Работата разглежда тези аспекти на човешкото поведение, където социалната и политическата реалност се определят от липсата на срам, разкаяние или вина. Тук се разпалват различни „огнени“ конфликти, които разрушават както материални, така и нематериални ценности. Палежите на обществени сгради или паметници на културата, горски пожари и палежи на ниви, както и на превозни средства са част от този деструктивен модел на действие./примерите са ужасяващо много – б.р./. В проекта са използвани обгорели парчета дърво и отломки, които са останали след пожара в Драгоманското блато през януари 2020 година и все още могат да бъдат открити на място. При този пожар бяха унищожени 80% от растителността в блатото.

„Привързано тяло“ на Мартин Пенев

Мартин Пенев: „Привързано тяло“. Пациент загива при пожар в държавна психиатрия. Младежът е бил завързан за ръцете и краката и заключен в „меката стая“ в момента на избухването на огъня. След проява на „психомоторна възбуда“ сутринта е наредено пациентът да бъде вързан и изолиран. След изтичане на часовия срок е наредено отново и после наредено за трети път. Така младежът, постъпил доброволно в институцията месец по-рано, дочаква огъня. В стаята има камера, но никой не я наблюдава. Звуковият сигнал за дим не е чут от персонала, а само от други пациенти на етажа. Приятел на младежа се опитва да отвори стаята, но вратата е заключена. Чува само: „Горя, горя“. След намесата на огнеборците пожарът е загасен и е открит мъртвият пациент. Наред с многото нередности в психиатрията, изброени в доклад на омбудсмана, „меката стая“ е наречена „наказателна стая“. / и този случай не е фатално изключение, случвало се е в горящ спален вагон със заключени врати – б.р./

Мартина Вачева: Common Injury (в буквален превод на български „често срещано нараняване“ или общо нараняване, травма) говори за насилието и агресията както в локален, така и в глобален контекст.

Пред Common Injury, в буквален превод на български „често срещано нараняване“ на Мартина Вачева

Светът се е превърнал в една насилена, болна и деградирала развалина, за която човекът сам е виновен. В нашенската арена насилието е всекидневие, а срамът и вината са най-честите чувства, вменявани на жертвите от насилника. Често наложените стереотипи от тесногръдото ни обществото структурират рамки, от които, ако имаш смелостта да излезеш, биваш колективно порицан, осъден или насилствено премоделиран. Агресията като наказание бива оправдана, а лицето на Срама се посочва за пример... Трябва ли да ни се вменява срам за това, което сме, излизайки от формираните обществени предразсъдъци и настройки?Може би сме пропуснали много културни пластове, виновни за лицето на агресията като норма в политическия и социалния живот. Парламентът се е превърнал в боксова арена, а ти ставаш не просто жертва на един садист у дома или навън, а жертва на цялата система. Прогниване, разпад, статичност, запустялост и безжизненост като общо състояние, като диагноза. Това са умъртвените надежди на едно насилено общество.

Това е тема, която винаги е на нашето внимание, но само на политиците ли трябва да вменяваме вина или зад този род насилие не се крие национален манталитет. Срам ни е да го признаем, но той е тук, да не заблуждаваме. /Прочетете по-особена и не съвсем гледна точка, за която сме писали при нас./

Дрехата за покаяние „Санбенито“ или „Хабитело“ на Радостин Седевчев

Радостин Седевчев: Fremdschäm (“Срам втора ръка“). Инсталацията се базира на дрехата за покаяние „Санбенито“ или „Хабитело“, използвана като наказание и носена от осъдените от църквата в Средновековието римокатолически страни, като Италия, Испания и Португалия. В контекста на съвремието ни, доминирано от социалните мрежи, преливащи от доброволно качени изображения, инквизицията на онлайн културата разцъфтява и без съмнение всеки един от нас е бил обект на срам втора ръка (Fremdschäm), без да го подозира. Инсталацията ни подканва да споделим върху дрехата изображения от нашето всекидневие, които пробуждат у нас чувството за срам втора ръка, но едновременно с това да облечем „хабителото“ и да се превърнем съзнателно в колективен обект на срама.

Невена Екимова „Момков свян“

Невена Екимова „Момков свян“, Ракла, бродиран текстил.Работата се фокусира върху срама и табутата около секса и в частност проявленията на този срам у момчетата в подрастваща възраст. Разглеждат се теми като традицията на спазване на приличие и семейна йерархия, неопитността и незнанието, които оцветяват обсъждането на вълнуващите теми около сексуалността, както и чувството на срам от самия ни пол – „отбора“, в който по случайност сме се родили. Без да обвинява момчетата за всички нещастия на момичетата, Момков свян се опитва да скъси космическата дистанция между половете с добронамерен хумор, който не сочи с пръст, а по-скоро смушква приятелски.

Пред галерия "Васка Емануилова" при откриването на изложбата

В годините във „въпреки.com” винаги с много респект, уважение и възхищение сме писали и ще продължим за проектите на СГХГ и филиалите ѝ. И сега изложбата „Срам и вина“ отново и за нас като зрители и журналисти тя е едновременно и интимно преживяване, но води и към размисъл за света, в който живеем и как се справяме или не с емоциите си в личностен и глобален план. Но една изложба е не само креативен проект и творчески процес за създателите му, но и много организационна работа, привличане на партньори и още и още дейности.

Ще си позволим и наш, личен коментар. „Срамът и вината“ съвсем не са, според нас, колективно състояние, свързано с политика, обществени реакции и т.н. Това е човешко, индивидуално преживяване, което ни следва цял живот…Кой как реагира в битието си е достатъчно коментирано от велики умове и най-вече от мислители и практици психиатри и психоанлитици от ранга на Зигмунд Фройд. Сложната и понякога необяснима природа на човека, въпреки науката, въпреки литературата и изкуството. Този проект на СГХГ е талантлив опит да се опитаме да вникнем в нея, в контекста на времето, в което живеем и на опита ни от последните десетилетия. А младите автори, не рядко, както и в случая стъпвайки на творците преди тях споделят вълненията си и със сигурност искат светът и хората да са по-добри към себе си другите. Дълга тема…

Стефан Иванов, Галина Димитрова-Димова и проф. Венелин Шурелов при откриването на изложбата „Страх и любов“, 2023

На финала на този текст ще цитираме проф. Венелин Шурелов, който бе един от авторите на първия проект „Страх и любов“ от трилогията в галерия „Васка Емануилова“, миналата година: „Съвременният човек обича страховете си. Как решаваме този феномен? Особено натрапчиви са случаите, когато човек е в някаква зависимост или полза от тях. Влюбени в колективните или собствени страхове са повечето политици, националисти, патриоти, популисти, инфлуенсъри, радикали, расисти, хомофоби, журналисти, активисти. Създава се обществено усещане за вкопчване в различни апокалиптични сценарии, които парадоксално имат претенция за защита, но създават поредната разделителна линия. Някаква странна загриженост без любов, без милост, без съчувствие. Как любовта преодолява страховете е тайна, но и неотменима възможност. Понякога е необходимо да обикнеш себе си, понякога друг човек или някаква идея. Винаги ��ма начин.“ Със срама и вината като неотменни човешки чувства и преживявания е същото с известни нюанси. А ние сме в очакване на следващата изложба „Грижа и изцеление“ и нейните участници…

Изложбата „Срам и вина“ в галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ продължава до 6 септември. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

#Галина Димитрова-Димова #Васка Емануилова #СГХГ #Аделина Филева

1 note · View note

mihaylovblog · 1 year ago

Text

25.06.1986 г. - Премиера на българския сериен филм „Дом за нашите деца“. Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др. Колаж: скрийншот

#българско кино #bulgaria #българскокино #българия

0 notes

mihaylovblog · 1 year ago

Text

30.05.1990 г. – Премиера на българския сериен филм „Бащи и синове“ (четвърти сезон на „Дом за нашите деца“). Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др.

#българско кино #bulgaria #българскокино #българия

0 notes

mihaylovblog · 1 year ago

Text

Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др.

Колаж: скрийншот

#българско кино #bulgaria #българскокино #българия

0 notes

vprki · 1 year ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Фестивал на българското кино „Награди Васил Гендов” за трети път

И третото поредно издание на Фестивала на българското кино „Награди на СБФД Васил Гендов” в навечерието на 90-годишнината на Съюза вече е история. На 16 май в Народен театър „Иван Вазов“ се проведе най-добрата до този момент церемония. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Отново сценарист бе Димитър Стоянович, а режисьор – Лъчезар Аврамов. Водещ бе великолепният Иван Бърнев, а музикалната програма бе от възпитаници на Националното музикално училище „Любомир Пипков“. От хора със 70 сладки деца от втори клас до заключителното слово на председателя на СБФД Милко Лазаров двата часа бяха истински празник. Пик на церемонията бяха думите на драматурга, сценариста и документалиста Боян Папазов след удостояването му с Наградата за принос към българското кино – мъдрецът с абсурдно чувство за хумор свърза Достоевски със спомени от детството си в Народния театър.

Боян Папазов и Иван Бърнев

Дни преди официалната церемония, от 1 до 14 май в Дома на киното се проведе Националният фестивал за българско кино „Награди на СБФД Васил Гендов“, на който бяха излъчени всички над 90 номинирани филма. Повече от 4500 зрители влязоха в салона, за да видят заглавията и да се срещнат с голяма част от авторите.

Фестивалът е най-мащабният форум на българското кино. И най-демократичният – номинациите се решават от отделните гилдии, а наградите се връчиха тази година от 4 журита: за игрално, късометражно, документално и анимационно кино.

Фестивалът е създаден по идея на председателя на СБФД Милко Лазаров и екипа му, носи името на Васил Гендов - автора на първия български филм „Българан е галант“ (1915) - и продължава традицията на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци от далечната 1975. В течение на времето наградите на СБФД са били връчвани в различни формати (включително и Българска филмова академия до 2017), но неизменно при спазване на принципите на конкурентното състезателно начало и високи професионални и художествени критерии.

Васил Гендов

Фестивалът е единственият национален форум, който разглежда индивидуалния принос на отделните професии в киното и обръща специално внимание на всеки аспект от създаването на даден филмов проект, както и на филмовата критика. И е подкрепен от ИА Национален филмов център и Столична община.

Съюзът на българските филмови дейци отличи с призове филми и фигури в общо 36 категории.

Журито за игрално кино бе с председател проф. Иван Ничев и членове: Мартичка Божилова, Маргита Гошева, Калоян Божилов, Любомир Младенов. Състезателните филми бяха 12. От тях - 5 дебюта и 5 независими. Журито тази година не присъди награда за сценарий.

От 9-те си номинации прославеният и щедра награждаван „Уроците на Блага” на Стефан Командарев (вкл. „Кристален глобус” от Карлови Вари, „Златна роза” от Варна и призове за невероятната Ели Скорчева) получи 3 награди: за най-добър игрален филм, за женска роля на Ели Скорчева и за поддържаща женска роля на младата Розалия Абгарян. От „Съдилището” насам (2014, „Златна роза”), киното на Стефан Командарев е социално неспокойно във възходяща градация. След „Посоки” (2017) и „В кръг” (2019) сега гледахме третата част от трилогията му за днешната българска окаяност. Този потресен филм е най-доброто, създадено досега от Командарев. Отново съсценарист е Симеон Венциславов, а оператор - прекрасният Веселин Христов.

Розалия Абгарян и Ели Скорчева

След успешния си дебют „Доза щастие” (2019), посветен на наркоманията и майчинството, Яна Титова е създала прекрасния и безпощаден „Диада” („Златна роза”), който показва днешната българска безпризорност от протоположен ъгъл на „Уроците на Блага” – през преживяванията на тийнейджърите, заснети талантливо от Мартин Балкански. От също 9-те си номинации получи 2 приза: Специалната награда на журито и за монтаж на Бохос Топакбашиян.

Вторият филм на Надежда Косева „Клопка” имаше 10 номинации. След чудесния ѝ дебют „Ирина” (2019) – филм-просветление с темата за сурогатното майчинство и невероятната Мартина Апостолова, „Клопка” грабва с първия кадър. И така – до финала. Силен, минималистичен и храбър филм с величествения Александър Трифонов, две гарги, куче, глиган, патета и Дунава, заснети живописно от Кирил Проданов. От 10-те си номинации получи три награди: за режисура, за главна мъжка роля и за художник на Ивелина Минева. При връчване на наградата Надежда Косева обяви, че наградите на "Клопка" се посвещават на Иван Черкелов - той се появява във филма за последен път.

Надежда Косева

„Записки по едно предателство” на Георги Дюлгеров е създаден в БНТ изцяло по „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Заснет е също от Веселин Христов. Поема от септември 1886: 8 години след Освобождението. Елегантният Захарий Стоянов (Иван Николов) пристига в тетевенско с официални лица да обвини дядо Вълю (Ивайло Христов) в предателството на четирима бегълци, включително и Бенковски (Пламен Димов). Оцелява само Захарий Стоянов. Бившият апостол си спомня срещите със смелия и авторитарен копривщенец, организирането на Априлското въстание и разпада. Разказан в два времеви пласта, филмът на Дюлгеров е важен, но мъчителен за гледане. От 6-те си номинации получи награда за поддържаща мъжка роля на Ивайло Христов.

Независимият черно-бял и радикален „Aпостол: Един нежен рицар в Бруталия” на Петър Русев с прекрасния Георги Гоцин заслужено бе награден за дебют.

Наградата за операторско майсторство отиде при невероятния Крум Родригес, заснел в магнетично черно-бяло грузинско-френско-българската копродукция „Гражданинът светец” на Тинатин Кайришвили.

Наградата за композитор бе присъдена на Петър Дундаков за въздействащата музика в сюрреалистичния „Отдалечаване” (Arcadia, Гърция/България) на Йоргос Зоис.

Тази година имаше и отделно жури за късометражно кино. То бе с председател Орлин Милчев и членове: Слава Дойчева и Петър Крумов. От 24-те заглавия награди „Свиждане” на Веселин Бойдев.

Журито за документално кино бе с председател Атанас Киряков и членове: Биляна Кирилова, Мариана Христова, Николай Стефанов, Елица Петкова. Те имаха доста работа: 42 филма, от които 7 дебюта.

Алцек Мишев в „Да летиш с плавници”

От 5-те си номинации симпатичният, но прекалено разтеглен „Да летиш с плавници” на Мария Аверина, посветен на художника авангардист Алцек Мишев, получи 3 приза: Специалната награда на журито, наградата за композитор на Петър Дундаков и за монтаж на Нина Алтъпармакова.

Изключително важният, но прекален дълъг „Една провинциална болница” на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева имаше 4 номинации и спечели 2 награди: за най-добър документален филм и за сценарий (най-спорният му компонент). Всъщност с тези два филма компанията АГИТПРОП триумфира на церемонията – Мартичка Божилова стои зад тях./на водещата снимка/.

„Една провинциална болница”

Вълнуващият и ироничен „Следеният човек” донесе наградата за режисура на Димитър Коцев-Шошов.

Великолепната работа на Орлин Руевски бе наградена за операторско майсторство за артистичния „Последният гларус” на Тонислав Христов.

Журито за анимационно кино бе с председател Анри Кулев и членове: Боряна Матеева, Аспарух Петров, Невелина Попова, Иван Богданов. Тази година филмите не бяха много – само 8.

От 5-те си номинации чудесният „Дъщерята на художника” получи награда за режисура на Димитър Димитров и за звук на Наталия Гюрова.

Горестният и динамичен „Лодка в дъжда” на Йоана Атанасова имаше 4 номинации и получи 3 награди: за най-добър анимационен филм, за сценарий и за анимация за Йоана Атанасова и Янко Петров.

Божидар Манов

За оперативна критика наградата получи Божидар Манов, за книга – „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944 - 1989)” на Деян Статулов. Тази година имаше и специален диплом за Александър Грозев – „Киното в България” том 4.

Деян Статулов

Освен от членовете на журитата, награди бяха връчени от Деян Донков, Ирмена Чичикова, Весела Данчева, Иван Павлов... Присъствието на страшно много официално облечени млади хора създаде усещането за бъдещност на киното ни и неговите празници. Тазгодишната церемония ще бъде запомнена и с доминантното присъствие на талантливия Петър Дундаков като композитор – получи награди и от игралното, и от документалното жури.

Петър Дундаков

Дано традицията с фестивала „Награди на СБФД „Васил Гендов” продължи. Киното ни има необходимост от този празник. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Яна Лозева, Стефан Марков и архив на продукциите

НАГРАДИ НА СБФД „ВАСИЛ ГЕНДОВ” 2024

Най-добър режисьор на игрален филм: Надежда Косева за „Клопка”

Най-добър оператор на игрален филм: Крум Родригес за „Гражданинът Светец” (Грузия/България)

Най-добра главна мъжка роля: Александър Трифонов за „Клопка”

Най-добра поддържаща мъжка роля: Ивайло Христов за „Записки по едно предателство” на Георги Дюлгеров

Най-добра главна женска роля: Ели Скорчева за „Уроците на Блага” (България/Германия) на Стефан Командарев

Най-добра поддържаща женска роля: Розалия Абгарян за „Уроците на Блага”

Най-добър монтаж на игрален филм: Бохос Топакбашиян за „Диада” на Яна Титова

Най-добър художник-сценограф на игрален филм: Ивелина Минева за „Клопка”

Най-добър художник по костюми на игрален филм: Ани Владимирова и Татяна Александрова за „Чума” на Иван Владимиров

Най-добър композитор на игрален филм: Петър Дундаков за „Отдалечаване” (Arcadia, Гърция/България)

Най-добър звук на игрален филм: Александър Симеонов, Иван Андреев, Бурак Екил и Сонат Ханчер за „Тръстиката” (Тhe Reeds)

Най-добър дебют в игралното кино: „Aпостол: Един нежен рицар в Бруталия” на Петър Русев

Специална награда на журито за игрален филм: „Диада”

Най-добър късометражен филм: „Свиждане” на Веселин Бойдев

Най-добър пълнометражен игрален филм: „Уроците на Блага”.

Най-добър режисьор на документален филм: Димитър Коцев-Шошо за „Следеният човек”

Най-добър сценарий на документален филм: Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева за „Една провинциална болница”

Най-добър оператор на документален филм: Орлин Руевски за „Последният гларус” на Тонислав Христов

Най-добър композитор на документален филм: Петър Дундаков за „Да летиш с плавници” на Мария Аверина

Най-добър звук на документален филм: Цветелина Цветкова, Юри Цолов, Мариана Вълканова за „Железните момчета” на Станимир Трифонов

Най-добър монтаж на документален филм: Нина Алтъпармакова за „Да летиш с плавинци”

Най-добър дебют на документален филм: „Тиня” на Катя Симеонова

Специална награда на журито за документален филм: „Да летиш с плавници”

Най-добър документален филм: „Една провинциална болница” на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева.

Най-добър режисьор на анимационен филм: Димитър Димитров за „Дъщерята на художника”

Най-добър сценарий на анимационен филм: Йоана Атанасова за „��одка в дъжда”

Най-добра анимация на анимационен филм: Йоана Атанасова и Янко Петров за „Лодка в дъжда”

Най-добър художник на анимационен филм: Пенко Гелев за „Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дракон Димчо”

Най-добър композитор на анимационен филм: Михаил Йосифов за „Гнездо” на Настимир Цачев

Най-добър звук на анимационен филм: Наталия Гюрова за „Дъщерята на художника”

Най-добър дебют на анимационен филм: Алекса Траянова и Калина Димитрова за „Бъбривецът”

Специална награда на журито за анимационен филм: „Свързани” на Симеон Сокеров

Най-добър анимационен филм: „Лодка в дъжда” на Йоана Атанасова

Награда за оперативна критика: Божидар Манов

Награда за книга: „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944-1989)”, Деян Статулов

Специален диплом за книга: проф. Александър Грозев, „Киното в България” - том 4.

Награда за цялостен принос към киното – Боян Папазов.

#Геновева Димитрова #СБФД #Рефлексии

0 notes