#Дихание

[leatherjacketblesseddreams]

Догонвам ти мислите, искрено лични

и там се откривам - причина за страст.

Догонвам сърцето ти, тупти нетипично

и сякаш съм вътре, и съм негов компас.

[abrasheva]

Хепи енд

Усещах всяко твое дихание, всяка твоя целувка ме наелектризираше, получавах нещо досега неосезаемо. Бях важна и красива за теб. Чувствах се изключителна, прекрасна и твоя нежност. Изненадвах се постоянно от всеки твой жест. На седмото небе бях, в някой класически чернобял романтичен филм. Ангел за теб. Изключително обичана. Усещах всеки поглед, всяко погалване, всяка въздишка, всяко докосване, дори нямаше нужда да те погледна. Но бях тук и с теб. Не, не е от обстановката. Пандора аз бях създала. Знам, виновна съм. Но обожавах тези мигове. Като от любовния роман от 400 страници. Не исках да свършва. Въпреки, че знаех трагичния край. До него самия, се надявах за чудо. Точно както като гледах Ромео и Жулиета. Все се надявам на хепи енд.

24.10.2023

[vasetovp]

Ти си първият ден от моето щастие.

Аз те чаках живот - половин.

Преживях много болки и страсти

и инфаркт. (Слава Богу - един.)

Ти си мойта молитва за сила,

дето губих я с вопъл надежда,

да се върне във мене - простѝла,

че душата ми късно прогледна...

Ти си шепот, желание, нежност.

Чакан прѝстан - уют на покоя ми

и след толкоз митични копнежи,

аз повярвах, че вече си моя!

Ти си отговор, крайно логичен

на въпросите - Има ли смисъл?

Сам да бъда, или да обичам?

Да изтрия ли, що съм написал?

Ти си мойто дихание първо,

за което забързвам нощта,

да те вдишам в ранното утро

и да знам, че те има в деня.

Ти си всичко. Цяла вселена.

Моят дом. Дълго пазена вяра,

че на белия свят сме родени

за любов, дето нийде я няма!

[braune-farbe2-14]

Ако

Ако можех всеки ден да се кисна във вана- на топличко и ароматно, да забравя всичко и да стоя с глава под водата, щеше да е една идея по-леко. А дървеният прозорец да е леко отворен над мен, отвън да се чуват капките дъжд, единствени в тишината , и да ухае още на горска влага, борове, шишарки и смола.

Така в топлия ми Рай, цялата като прегърната от леко ароматната вода и мащаба на тази Идилия, да изтрия Кишата и Болката, която чувствам и просто да лежа обградена като прегърната, но и свободна.

Потапям се и цялото ми лице е задушено под ��овърхността, така до последната секунда дихание. После се измъквам на ръба, на самата граница, вдишвам и целият свят от детството ме взима под крилото си в познати, чисти аромати.

[tellmetostayandiwill]

Забравих усмивката ти,

звука на смеха ти,

блясъка в очите ти.

Остана ми само празнотата,

студеното дихание и

самотата.

Липсваш ми.

-Дарина Германова

[keeptolking]

"Искам те…

Искам цялата да си стон, разкъсал без свян тъмнината…

Да трепериш в ръцете ми от желание, заради което, ще ни отрече света…

Да си страст, безжалостно разкървавила устните ми в безвремие…

Да си толкова непозволено гола, че да ме боли от докосването…

Искам да си като ненастроено пиано в ръцете ми…

С безкрайни клавиши, с които да свиря…

Да си различен звук всеки път, докато уча нотите на възбудата ти…

Искам да си като дъждовна капка вода, сред пустинята на устните ми…

Да те имам цялата, и да те пазя толкова ревниво в страха си да не те разплискам отвъд, че никога да не си ми достатъчна…

Искам те…

Да си, като последна минута в предела на живота ми…

Като смъртна присъда и дихание с последна отсрочка…

Искам красотата на тялото ти, крещящо за любов…

Искам да изгоря повърхността му с всички сенки от нежност…

Които бавно ще те отведат в дълбините…

А после шумно ще те изкачат на върха -

на който се сливат земя и небе… звезда и трева…

Искам всеки учестен удар на сърцето ти…

Искам да ми принадлежи всяко късче въздух, което поемаш шумно, заради мен…

Искам да си моята свобода в големия затвор на плътта…

И да плачеш от освобождението…

Искам те…

Искам да оставиш всяка извивка от тялото си, в паметта на сетивата ми, които ще те запомнят завинаги…

И ще те повтарят…

В жеста, с който ще впиваш нокти в чаршафите…

Или ще захапваш неудържимо възглавницата…

А после ще сричаш името ми, смесвайки го със своето…

Искам да се загубиш в мен и да ми забраниш да те намеря…

Да си дръзка и плаха, да си сълза и усмивка, да си огън и вода,

да си моя и чужда едновременно…

Искам да те искам…

Искам да ме искаш…

Не бързай…

Ще те събличам бавно…

Като Сбъдване…"

- Ива Атанасова

[designis4lovers]

остави ме още малко да бъда формата на твоята целувка, цветът на устните ти - с тях изтриваш времето и тъмнината, с тях говориш толкова безшумно, само аз да те разбирам, само аз да те разбирам…

остави ме още малко да държа в ръцете си цялото ти тяло, да бъда в теб като сърцето на твоето сърцебиене, като биенето на твоето сърце…

остави ме още малко да се оплитам в косите ти, да дишам с твоето дихание, да изчезвам между миглите и топлината, между миглите и топлината...

руша се на парчета и те събирам, на парчета се рушиш и ме събираш, защото сме едно.

[ivan-hristov]

“Мила, аз няма да те оставя. Къде ще отидеш ти без мене? Къде ще остана аз без тебе? Ние сме тръгнали, за да се срещнем. И като се срещнахме, как ще се разделим! ��сяка моя стъпка е била към тебе. И всяко твое дихание бе един зов към мене... (Тя стене.) И тоя стон е за мене. Още когато не те знаех, душата ми те търсеше. Твоята душа чакаше, Мила... твоята душа чакаше! Казах ли ти аз нещо, когато те срещнах, каза ли ми ти нещо? Само душите ни трепнаха и се устремиха една към друга, една в друга... Как да ги разделим сега?” "В полите на Витоша", Пейо Яворов

[voice-without-sound]

В теб себе си търся

Обичам те. Говориш така

сякаш си завинаги. На мечта

страх ме е да повярвам.

В сребърна бяла мъгла

без следа да оставям.

Вървя.

Като изгубено дихание

в теб себе си търся.

Всяка стъпка - колебание.

Всеки поглед - огън. Гори!

Всяка въздишка - предание

и всяка дума мълчи.

Сляпо лятно обаяние

по вятъра в устрем лети.

Искам в него да се облека.

Светът обича смели души.

Само ми подай ръка.

@Глас без звук

[movagea]

Оранжево 2.0

Съзирам те през връхчето на стичащата се капка по прозореца.

Най-високата и мека точка на сферичното ѝ абстрактно изрисувано телце - точно през този връх прожектирам светлината ти. Призма, която съвършено пречупва, и ти се разливаш… Отблясъци на тъмен фон - ноември нежно приспива природата едва в 17:30 и навън е свечерено.

На фона на тъмнината отвън, твоите топли отенъци поглъщат цялата есен.

Вече няма дървета с величествени шоколадови корони, няма я и топлата пара с аромат на канела, която гали София всяка сутрин, няма ги пътеките широколистни листа, по които Банкя се носеше. Но те и без това изглеждаха тъжни, сякаш се нуждаеха от нещо, а аз исках да им го дам, до последно.

Защото бяха толкова красиви, умилиха ме, красотата им е способна да ме накара да съблека всяка една дреха от тялото си и да я увия около всяко едно листо и камъче по пътя, едно по едно, като майка която повива новороденото си с най-нежната концентрация на света. Защото сякаш им беше студено, разбирах как се чувстват, емпатията е най-лека когато обичаш, отвътре зъзнеха и за миг потрепваха, отронваха нещо тежко от себе си, прашинка от дихание, и отново застиваха в неописуемото си изящество.

Красотата им е способна да ме накара да остана гола пред тях, защото само в името на тяхната красота си заслужава да продължа напред, да продължа защото тази красота е пред мен, и е жива, и ми позволява да я докосна. В тяхната красота виждам всичко- бледото пастелно начало и краят на всичко, смисълът да усещам, причината да се движа. И заради любовта ми към тях, им подарих всичко от което те всъщност се нуждаеха - време.

Диханията им бяха плод на огромната нужда да се срещнат отново и да се отдадат на единственото им истинско утешение, единствената им вечна привързаност, която никога не би забравила за тях, която винаги би ��и последвала в кръговрата - снега. Аз не можех да им дам сняг, затова ги оставих. от любов.

Та... казвах, че дори единствената красота на листата по изрисуваните пътеки в Банкя всъщност изчезва... Ти я поглъщаш... Призмата пречупва, от другата ѝ страна е не просто опростената физична дъга на някакви си седем цвята, от другата ѝ страна си ти във всички твои необятни нюанси.

Винаги съм усещала уюта ти в най-напоеното и наситено оранжево

Летен залез на Калиакра,

целувка с дъх на кайсии,

горяща коледна камина и

мекото пропукване на поредното дърво, обгърнато в най-нежната хватка на огъня...

Оранжеви нюанси с един и същ център. Най-осезаемият център в живота ми, най-силната гравитация. Конкретика до болка, но единствено дотам, да мога да назова центъра. Оттам насетне - всичко у теб е абстрактност... палитра на художник - неразбираема, необозрима, променлива.

Творя те, старая се да преправя думите по теб. Моля им се да те обхванат, ако можеха сигурно щяха да се справят, може би по-добре от мен.

Затова по-често те виждам като отблясъци на цветове.

Поглъщаш цялата есен, най-живото време, началото на залеза.

Ти, един жълто-оранжев миг. Проблясък, който вдишва сезони, времена и космоси.

[vprki]

 „Фрагментите“ на Николай Янакиев са образци от ярките му следи в изкуството

В годините при нас сме писали по различни поводи  за талантливия художник Николай Янакиев. В разговор с него преди време той каза: „Всяка картина е автопортрет на моментното ми състояние“. А сега изложбата му „Фрагменти по пътя“ в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 за 70 годишния му юбилей го представя като артист с въображение и неуморност да твори.

Картините в експозицията „Фрагменти по пътя“ в голямата си част са създадени в периода 2020 – 2024.

Още преди 20 години, Светлин Русев казва за творчеството на Николай Янакиев, тогава петдесетгодишен: „Овладяният живописен усет на художника не е краснопис за всички, а музикален ритъм, хармоничните вариации на един свят с много емоционални, смислови, пластически измерения.И не външната приятност, а вътрешният емоционален живот му осигури на Ники движение в един свят, в който истински поданик е живописта. Национален, без да е битово фолклорен, универсален, без да е стилово-пластически подражателен, Ники Янакиев се разхожда в света на изкуството сред много ценители и почитатели в една територия, без географски и национални граници – света на изкуството и неговите приятели!“

Настоящата изложбата на Николай Янакиев  в галерията на СБХ откри философът проф.Георги Каприев. С негово съгласие, за което му благодарим, публикуваме словото му, което е представено и при нашите колеги и приятели от Портал Култура.

Николай Янакиев навърши преди месеци 70 години, колкото и да не е за вярване, видиш ли го как изглежда, движи се и работи. А той работи неистово интензивно. Пътят му в изкуството е колкото количествено дълъг, толкова повече качествено плътен. Понеже не може да го покаже, дори да го маркира в цялостта му, с „Фрагменти от пътя“ той ни открива представителни следи от него.

В залата присъстват три „древни“ работи, от студентските му години. Искам да обърна внимание на двата „интериора“, единият от които не е никакъв интериор. Сравнението между тях показва как за малко време Николай Янакиев преминава от високо овладяно техническо умение към самостоятелно, автентично художествено мислене. Мислене чрез цвета и структурата – едновременно.

През разгръщането, обогатяването на това мислене и усложняването на неговото изразяване може да бъде промислен неговият живот в изкуството. Затова той решава да не прави „ретроспектива“, а да изгради и тази изложба от неща, създадени главно през последните години, носещи и „резюмиращи“ в себе си целия този път.

Колоритът, в чието владеене Николай Янакиев е труден за конкуриране виртуоз, при него отдавна не е самоцел, а изглежда и никога не е бил. Цветът е неотделим, същностен компонент на формата, тоест на онова, което прави нещото да е това, което е, и на онова, което трябва да бъде. Не външният му обем, а обемът на неговото битие. Тази е причината Янакиев да внушава цветова интензивност дори чрез „ахроматичните“ си работи. Това мислене и неговите търсения свидетелстват за себе си във всичките му работи, съставящи тази светеща, сияйна експозиция.

Фрагментите от пътя са допълнително фрагментирани чрез представянето на образци от тематични цикли. Значим за разшифроването на големия път е цикълът, откровено озаглавен „Пътувания във времето“ – опити за осмислянето на историческото през неговото действие в настоящето, органично продължени в „Отражения“. Възлова за неговия начин на гледане на света е работата „Сътворението“.

Богословски грамотният зрител отнася това понятие към сътворяването на света, към библейския шестоднев. Николай Янакиев обаче се концентрира върху последния „ден“ от него: създаването на човека. Човекът при него, в съгласие с книга „Битие“ (1:27; 2:7), са двама едновременно: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена го сътвори; И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ – Адам и Ева. Тяхното сътворяване неслучайно ще включи при Янакиев и прегрешението, и прогонването от рая. Негов „обект“ е сега живият човек, същият, който разчитаме и в „Райските градини“.

Ключ към разбирането е женското тяло – трайна негова тема. Янакиев ни води към „откритието“, че тъкмо то, голото женско тяло, отвъд и преди всичко останало, води към собствено присъщото на човека – към познаването на началата му, на неговите принципни основания. Към същинската форма на човека. Това предопределя деликатността на присъствието на телесното при Николай Янакиев, замълчаването пред тайната на човека. Тишината, в която става възможно да се усети неговият цвят, неговият вкус, неговата сила, неговата дълбочина.

Едва от този хоризонт зазвучават в пълната си хармония и цветовите взривове на неговите карнавали, и полетите на неговите хвърчила. Онези шумно-уютни места на взривяване на цвета в онова богатство, сложност и притегателност, с които Николай Янакиев бива разпознаван и от повърхностите познавачи на българското и европейското изобразително изкуство. Всичките му „фрагменти“ са подбрани образци от видимите следи, оставяни от издиганията му, от неговите извисявания.

Изложбата ясно казва и доказва: Николай Янакиев продължава да настъпва по пътя, по онзи най-съществен път, който не спира, привличайки – навътре към човешкото, навътре в човешкото с неговите дълбини, с неговата красота. Пътят продължава, Николай!

Проф. Георги Каприев

Припомняме, че преди малко повече от две години на 23 юни 2022 г. Николай Янакиев  откри в галерия „Нирвана“ самостоятелна изложба с лаконичното име „Изложба живопис“. Представени бяха 33 платна, които изискват специално внимание. Поне според мен те свидетелстват за ново ниво по спиралата на неговите търсения и открития. Написа тогава отново проф. Георги Каприев /може да прочетете тук/.

Георги Каприев и Николай Янакиев на откриването на изложбата "Фрагменти по пътя" в СБХ

А разговорът ни с него за „въпреки.com“, който цитирахме по-горе, беше по повод изложбата му през март 2018 в галерия „Арте“. Тогава той ни сподели, че смятал да става скулптор. Щял да кандидатства това, защото му вървяла много скулптурата – имал пространствено виждане. И всички мислели, че ще кандидатства скулптура. „Обаче с един мой съученик се засякохме в трамвая и се заговорихме за приемните изпити в Художествената академия. Той ме посъветва да не кандидатствам живопис, защото Светлин Русев щял да взема курс и ще бъде голяма навалица. След тази случайна среща вече знаех какво ще кандидатствам, дилемата беше решена, защото до този момент се двоумях дали да бъде живопис или скулптура. Кандидатствах живопис, приеха ме, и така”, казва художникът.

И въпреки живописта, той от време на време се връща и към старата любов скулптурата „Един артист трябва да умее не само добре да бърка боята, но и да мачка глината”, убеден е Николай Янакиев в ползата от пространственото виждане. А какво мисли за прогласяваната понякога смърт на живописта, заради концептуалното изкуство? „Това никога няма да стане. Живописта ще продължи да живее, както и една от вечните теми в изкуството, голото тяло. Просто не мога да си представя, че един ден живописта няма да я има”, категоричен бе художникът преди шест години…

И сега в пространството на голямата зала 2А на галерията на СБХ неговата живопис ни завладява и мощно ни привлича да се потопим в този свят.

Изложбата на Николай Янакиев „Фрагменти по пътя“ продължава до 15 ноември. ≈

„въпреки.com“

Снимки: Стефан Марков

[vasetovp]

"Искам те…

Искам цялата да си стон, разкъсал без свян тъмнината…

Да трепериш в ръцете ми от желание, заради което, ще ни отрече света…

Да си страст, безжалостно разкървавила устните ми в безвремие…

Да си толкова непозволено гола, че да ме боли от докосването…

Искам да си като ненастроено пиано в ръцете ми…

С безкрайни клавиши, с които да свиря…

Да си различен звук всеки път, докато уча нотите на възбудата ти…

Искам да си като дъждовна капка вода, сред пустинята на устните ми…

Да те имам цялата, и да те пазя толкова ревниво в страха си да не те разплискам отвъд, че никога да не си ми достатъчна…

Искам те…

Да си, като последна минута в предела на живота ми…

Като смъртна присъда и дихание с последна отсрочка…

Искам красотата на тялото ти, крещящо за любов…

Искам да изгоря повърхността му с всички сенки от нежност…

Които бавно ще те отведат в дълбините…

А после шумно ще те изкачат на върха -

на който се сливат земя и небе… звезда и трева…

Искам всеки учестен удар на сърцето ти…

Искам да ми принадлежи всяко късче въздух, което поемаш шумно, заради мен…

Искам да си моята свобода в големия затвор на плътта…

И да плачеш от освобождението…

Искам те…

Искам да оставиш всяка извивка от тялото си, в паметта на сетивата ми, които ще те запомнят завинаги…

И ще те повтарят…

В жеста, с който ще впиваш нокти в чаршафите…

Или ще захапваш неудържимо възглавницата…

А после ще сричаш името ми, смесвайки го със своето…

Искам да се загубиш в мен и да ми забраниш да те намеря…

Да си дръзка и плаха, да си сълза и усмивка, да си огън и вода,

да си моя и чужда едновременно…

Искам да те искам…

Искам да ме искаш…

Не бързай…

Ще те събличам бавно…

Като Сбъдване…"

[witheringflowerofdreams]

Ако една ръка е тръгнала на път, а другата я очаква, е без значение чия ръка е била търсеща и чия - чакаща. Ако едни устни са запазили аромата на миналогодишно сладко от малини чак до този миг, а другите - дъх на препечен хляб, и двете се слеят в неповторим, засищащ вкус, който мами да бъде опитан пак, и пак... - какво значение има кой е варил сладкото и кой е месил хляба? Ако един търси топлина в тъмното, а друг - светлина в мрака, какво значение има чие точно дихание е стъкнало огъня, донесъл и светлина, и топлина за двамата?

Радостина А. Ангелова - “Афиши в огледалото”

[borimechkataa]

Уискито е кръвта на дявола, пурата е неговото дихание, а изящнaтa женa e неговата наслада!😈

[keeptolking]

“Искам те… Искам цялата да си стон, разкъсал без свян тъмнината… Да трепериш в ръцете ми от желание, заради което, ще ни отрече света… Да си страст, безжалостно разкървавила устните ми в безвремие… Да си толкова непозволено гола, че да ме боли от докосването… Искам да си като ненастроено пиано в ръцете ми… С безкрайни клавиши, с които да свиря… Да си различен звук всеки път, докато уча нотите на възбудата ти… Искам да си като дъждовна капка вода, сред пустинята на устните ми… Да те имам цялата, и да те пазя толкова ревниво в страха си да не те разплискам отвъд, че никога да не си ми достатъчна… Искам те… Да си, като последна минута в предела на живота ми… Като смъртна присъда и дихание с последна отсрочка… Искам красотата на тялото ти, крещящо за любов… Искам да изгоря повърхността му с всички сенки от нежност… Които бавно ще те отведат в дълбините… А после шумно ще те изкачат на върха - на който се сливат земя и небе… звезда и трева… Искам всеки учестен удар на сърцето ти… Искам да ми принадлежи всяко късче въздух, което поемаш шумно, заради мен… Искам да си моята свобода в големия затвор на плътта… И да плачеш от освобождението… Искам те… Искам да оставиш всяка извивка от тялото си, в паметта на сетивата ми, които ще те запомнят завинаги… И ще те повтарят… В жеста, с който ще впиваш нокти в чаршафите… Или ще захапваш неудържимо възглавницата… А после ще сричаш името ми, смесвайки го със своето… Искам да се загубиш в мен и да ми забраниш да те намеря… Да си дръзка и плаха, да си сълза и усмивка, да си огън и вода, да си моя и чужда едновременно… Искам да те искам… Искам да ме искаш… Не бързай… Ще те събличам бавно… Като Сбъдване…”

— Ива Атанасова

[insanityy26]

Сърце, творящо самозабрава.

Душа, изпълнена с посока.

Дух, воден в безтегловност.

Мисли, превърнали се в дихание.

Трепет, вдъхновен от мига.

Реалност, а всъщност Ти.

И.С.