#Елена Телбис

[smisul]

Намираме смисъл в „Дишай“.

[magdalenagigova]

Новият сериал на БНТ – „Вина“ ще бъде готов през есента. Снимките започнаха

Новият сериал на БНТ – „Вина“ ще бъде готов през есента. Снимките започнаха

Сред лозята започнаха снимките на новия сериал на БНТ – „Вина“ 12-серийният филм с режисьор Виктор Божинов е част от филмопроизводството на обществената телевизия Сред лозята започнаха снимките на новия сериал на БНТ – „Вина“ На 9 април (събота) започнаха снимките на новия сериал на БНТ – „Вина“. Лентата е част от филмопроизводството на обществената телевизия и се очаква да е готова през…

[vprki]

Критичен поглед: С тъга, но и с надежда

Много пъти сме писали какво отне пандемията от Covid-19 на хората на изкуството не само в България, отне и на нас като публика. И, сякаш, сега малко по малко ситуацията се променя към добро. Но смеем ли да се зарадваме след преживяното в последните месеци, повече от година.

Продължава тъжната гледка на по-рехавите театрални, музикални зала заради задължителния процент посетители, прикрити зад маските си. Не рядко ни е трудно да се познаем. Отложиха се фестивали, церемонии, чествания, премиери не само театрални. И все пак имахме и великолепни срещи, макар и пред екраните на компютрите си. Екипът на фондация Viafest“ в сложната ситуацията на противоепидемични мерки и извънредна ситуация от 13 март тази и миналата година и  успяха да направят за публиките знаменити събития Световен театър в София и Международния театрален фестивал „Варненско лято”, които продължава онлайн,  макар че 2020 беше през есента. 

Липсваха ни атмосферата във Варна, очакванията пред софийските театри, но както ни показаха организаторите винаги има вариант, когато имаш познания, когато правиш нещата с любов към изкуството да възнаградиш публиката с изключителни спектакли. Не бихме могли много от тях да ги видим на живо, но имахме страхотния шанс да ги съпреживеем пред компютрите и да се почувстваме част от публиката на световния театър, който се прави с въображение, със смелост в контекста на днешния ден и емоциите и вълненията на съвременния човек. Все пак, както съобщиха „въпреки.com” организаторите тази година ще го има Международният театрален фестивал „Варненско лято“, но през юли, а не през юни, ��акто беше досега, макар и в по-скромен вариант.

През 2020, Съюзът на Българските артисти успя през септември, а не на 27 март, Международния ден театъра, да връчи театралните награди Икар, макар и онлайн. Наградите Аскеер не се състояха. И тази година празникът на Икарите нямаше как да бъде на 27 март заради продължаващата пандемична обстановка. 

Но традиционното поздравление към театралите по света, през 2021 споделено от знаменитата английска актриса Хелън Мирън беше повече от вдъхновяващо:  „Измина една твърде тежка година за представленията на живо, за много творци, технически служби и създатели на театралното изкуство, сблъскани с трудностите в една професия, вече преизпълнена с несигурност. Вероятно именно тази постоянна несигурност ги е приучила да оцеляват чрез духовитост и кураж и в тази пандемия. В тези нови обстоятелства въображението им вече се преобразува в изобретателен, забавен и прочувствен начин за общуване, до голяма степен благодарение, разбира се, на Интернет. Откакто са на тази земя, хората си разказват истории един на друг. И прекрасното ни единение чрез театъра винаги ще продължава да съществува, докато ни има нас. Творческият импулс на писатели, художници, танцьори, певци, актьори, музиканти, режисьори никога не ще бъде задушен, а в най-близко бъдеще ще разцъфне пак с нова енергия и разбиране за света ни“.

Елена Телбис

Церемонията по връчване на театралните награди на САБ „Икар“ ��е състоя салона на Народния театър „Иван Вазов“ на друга знаменатална за България дата 11 май, когато почитаме  паметта на Св. св. Кирил и Методий. През 2021, съюзът на артистите в България отбелязва сто години от създаването си. Създадената по този повод документална фотоизложба може да видите изложена в градинката на „Кристал“. Фондация „Академия Аскеер" успя д връчи своите театрални награди в 30-то си издание в Театъра на Българската армия на 23 май. Наградените са известни, поздравления за всички, както и за тези, които бяха номинирани. И тук ще цитирам Христо Мутафчиев, носител на „Аскеер“ за водеща мъжка роля за Райчо в „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“, споделил в социалните мрежи: „Още веднъж поздравявам Малин Кръстев и Свежен Младенов за достойната компанията в номинациите за Аскеер 2021! Честит празник, колеги!“. За моноспектакъла „Плач на ангел“ може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Важно е да уточним, че наградите Икар се връчват за предходната година, докато обичайно Аскеер се връчва за постижения в по-широк период – тази година е от 1 март 2020 до 30 април – дни преди церемонията.  Не е често явление наградите на двете организации да се препокриват, дори понякога сме си мислили, че това не е случайно, без да вярваме в конспиративни теории. Но театралните награди, определени с различни комисии бяха единодушни в най-важната категория за най-добро представление, както и за съвременна българска драматургия - „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев” и отново „Боклук“ от Елена Телбис, дебютната пиеса на актрисата, спечелила  миналата година конкурса за съвременна драматургия на името на легендарната актриса Славка Славова на театъра. В анонса към премиерата на спектакъла през ноември м.г. беше  публикувано кратко интервю с Елена с кратки въпроси, тип ученически лексикон. Публикуваме откъс.

„Боклук” спечели нашия конкурс за съвременна драматургия на името на легендарната актриса Славка Славова. Какво направи, когато разбра, че си нашата призьорка?

Започнах да ходя нервно и безцелно из апартамента. Сигурно отстрани е било смешно, защото той не е особено голям. Да не кажа, че е малък.

А кога и как реши, че искаш да напишеш тази своя пиеса?

Прочетох че стартира новото издание на конкурса и веднага се попитах: „Що ли да не напиша една пиеса?“. Откъде това одързостяване – не знам.

Вече мислиш ли да пишеш отново? И ако да, какво?

Пиша и сега. Уча кинорежисура и подготвям сценарий за късометражен филм. Пише ми се стендъп. Просто има много материал в държавата.

От ляво на дясно Анастасия Лютова, Елена Телбис и Светлана Янчева в „Боклук

Към тези отличия е и актрисата Анастасия Лютова, която получи „Аскеер “ за водеща женска роля за Андромеда в „Боклук“. Конкурсът за съвременна драматургия на Театър 199 „Валентин Стойчев“ дава път на великолепни текстове, които неведнъж печелят или са сред номинираните за „Икар“ и „Аскеер“ още от 2007 година в лицето на Яна Борисова.

Въпреки трудните времена заради пандемичната обстановка, театрите не само в София подготвяха премиерите си и наградите са професионалната  оценка на гилдията и специалистите. А публиката остава вярна на любимците си дори преодолявайки разбираемите си страхове от заразяване с Covid-19. Позволявам си да коментирам всичко това отново и отново, защото тепърва ще оценяваме какво ни сполетя и как ще продължим живота си, който едва ли ще бъде същият какъвто е бил преди пандемията. Това, както и наградите, е повод да напиша и за церемониите, които винаги сме очаквали не само с любопитство да разберем кои са победителите, а и да присъстваме и съпреживеем спектакъла, който са ни подготвили организаторите, за да почетат колегите си. 

Александър Кадиев

За съжаление, тази година радостта от празника, освен за наградените, я нямаше. Без да звучи като противопоставяне, церемонията за Икарите беше запазила стила си отново с режисьор Стоян Радев, но водещият, актьорът Александър Кадиев не успя да надскочи с присъствието си елементарното тв-шоу. Може би това идва от текста, който са му подготвили или просто от неговото ново амплоа, след спечеления Икар за поддържаща роля 2014 година в спектакъла „Скъперникът“ на Молиер с режисьор Лилия Абаджиева в „Малък театър зад канала“…

За жалост церемонията за връчване на наградите „Аскеер“ /сценарий Александър Чобанов, режисьор Иван Урумов. Клиповете за заснети и подготвени от Евгения Косева и двама оператори. Всички те са ангажирани от ТБА – б.а./ беше, меко казано, разочароваща, измислена и създадена, без въображение и някак формално – трябва нещо там да се случва на сцената. Само припомням, че в годините режисьори на церемонията са били режисьори като Александър Морфов, Теди Москов, Владимир Люцканов, Диана Добрева…

Някъде в социалните мрежи прочетох мнение „Добре, че на сцената имаше оркестър…“. Но Врачанският симфоничен оркестър стоеше на сцената вяло, като за изпълнения по задължение, независимо, че на пулта беше маестро Максим Ешкенази. Геговете на водещия Веселин Ранков да го нарича Веско Ешкенази и уж да разбере едва, когато знаменитият ни цигулар се появи на сцената, за да свири бяха нелепа шегичка. В цялостната картина на случващото се на сцената от страна на организаторите от Фондация „Академия Аскеер“ се усещаше, сякаш, формалност, досада, умора, която рококо костюмите и перуките не можеха да преодолеят. 

Диана Добрева получава награда от цигуларя Васко Василев

Пиша това с лека тъга за 30-го издание на наградите „Аскеер“. А всичко започна толкова бляскаво смислено в трудната и сложна 1992 година. Сред вдъхновителите на това прекрасно начинание на Театър на Българската армия и новоучредената тогава Фондация бяха и творци като кинорежисьорът Георги Дюлгеров и Ивайло Христов, тогава актьор в трупата на театъра. В годините тази идея се развиваше, появяваха се нови категории и празникът беше истински и вълнуващ в навечерието на 24 май. Давам си сметка, че в днешно време е много сложно финансово да се реализира церемонията, но едва ли това е единствената причина да е разочароваща.

Въпреки всичко, с надежда очакваме, че скоро, много скоро няма да сме с маски в театралните зали, няма да има принудително празни кресла и ще се прегърнем, че сме заедно и споделяме театъра. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Архив на САБ, на Народен театър „Иван Вазов“ и Театър 199 „Валентин Стойчев“

А ето и наградените:

Национални награди ИКАР 2021

Дебют: Поля Йорданова за Наташа в „Мечтата на Наташа“ от Ярослава Пулинович, реж. Ана Батева, Драматичен театър „Рачо Стоянов” – Габрово;

Водеща мъжка роля: Валери Йорданов за Рамадан Дервишов в „Караконджул“ по „Дервишово семе” от Николай Хайтов, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов”;

Водеща женска роля: Ирини Жамбонас за Марта в „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, реж. Стоян Радев, Малък градски театър „Зад канала”

Поддържаща мъжка роля: Александър Тонев за Санчо Панса в „Дон Кихот“ от Мигел де Сервантес, реж. Маргарита Младенова, Драматично-куклен театър „Константин Величков” – Пазарджик;

Поддържаща женска роля: Радена Вълканова за ролята ѝ в „Капитал(на) грешка“ по Йодьон фон Хорват, реж. ��ван Пантелеев, Народен театър „Иван Вазов;

Режисура: Диана Добрева за „Синът“ от Флориан Зелер, Народен театър „Иван Вазов”; 

Сценография: Мира Каланова (сценография), Марина Райчинова (костюми) за „Закуска в Тифани“ по Труман Капоти, реж. Диана Добрева, Драматичен театър „Николай Масалитинов” – Пловдив;

Авторска музика: Христо Намлиев за „Портокалова кожа“ от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър „Възраждане”

Най-добър спектакъл: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев“;

Драматургичен текст, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите: „Боклук“ от Елена Телбис;

Критически текст, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите: Румяна Николова „Модел на функциониране на българския театър в периода 1944-1989 година“,  изд. „П. Венедиков“, 2020;

Постижение в кукленото изкуство, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство от Комисия в състав: Мая Бежанска – актриса; Никола Вандов – театровед; Петя Караджова – сценограф: Петър Пашов за режисурата на „Пиано на луната“ по мотиви от Валери Петров, Театър „Ателие 313“ ;

Куклен спектакъл, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство: „Гарвин Магьосникът“ от Яна Борисова, реж. Вежен Велчовски, Общински куклен театър – Благоевград;

Вариететно и атракционно изкуство излъчени от Гилдия атракционни и сценични изкуства и Гилдия за вариететно изкуство: Вили Кожухарова за постижения в областта на каучук акробатиката;

Съвременен танц и пърформанс, излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства: Марион Дърова за “Wo Man”, ДНК, Национален дворец на културата;

Дублаж, излъчени от Гилдията на актьорите, работещи в дублажа: при жените Гергана Стоянова за Елиза и Мария във „Влад“ и всички жени в „Ориент експрес“, при мъжете Любомир Младенов за Клод Трепани в „Дървосекачи“;

Награда за цирково изкуство се присъжда на Джулио Малеволти за приноса му в развитието на българската, европейската и световната акробатика;

Награда на Акт-Унима за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Иван Теофилов;

Награда ИКАР 2021 за чест и достойнство се присъжда на Любомир Бъчваров;

Награда ИКАР 2021 за изключителен принос към музиката, излъчена от Гилдията на Музикалните артисти се присъжда на Михаил Белчев;

Награда ИКАР 2021 за изключителен принос към Българския театър се присъжда на актрисата Татяна Лолова (посмъртно).

Внуците на Татяна Лолова получиха наградата ѝ

Носители на наградата „АСКЕЕР 2021“

Поддържаща женска роля: Светлана Янчева за ролята ѝ на режисьорката в „Шекспирин по време на пандемия“ по Уилям Шекспир,  Малък градски театър „Зад канала“;

Поддържаща мъжка роля: Йордан Ръсин за ролята му на Той в “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Сценография: Петър Митев за “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Костюмография: Свила Величкова и Ванина Цандева за „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър „Зад канала” и  „Нова земя“ по Иван Вазов, драматургичен вариант Юрий Дачев, реж. Бина Харалампиева, Народен театър „Иван Вазов“;

Театрална музика: Теодосий Спасов за музиката на "Облог" от Дейвид Линдзи-Абер, реж. Стефан Спасов, Народен театър "Иван Вазов",  „О, ти която и да си“ от Мирела Иванова по Иван Вазов, реж. Бойка Велкова, Народен театър "Иван Вазов", „Страх за опитомяване“ от Оля Стоянова, реж. Стефан Спасов, Народен театър "Иван Вазов" и „Федра“ от Петър Пламенов, реж. Бойка Велкова Театър Азарян, НДК;

Водеща женска роля: Анастасия Лютова за ролята й на Андромеда в „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”;

Водеща мъжка роля: Христо Мутафчиев за ролята му на Райчо в „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“;

Режисура: Стоян Радев за „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, Малък градски театър „Зад канала” и „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, , Народен театър „Иван Вазов“;

Изгряваща звезда: Виттория Николова за ролята ѝ на Шарлот в „Нощта на игуаната“ от Тенеси Уилямс, реж. Весела Василева, Театър "Възраждане" и ролята ѝ на Тя в “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Най-добро представление: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”;

Съвременна българска драматургия: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”; 

Академия „Аскеер” удостоява с Голямата награда За цялостен принос към театралното изкуство „АСКЕЕР 2021” Стефан Цанев – поет и драматург, Красимир Спасов – режисьор и Стефан Мавродиев - актьор

Стефан Цанев

[vprki]

Критичен поглед: Реминисценции от пролетния София филм фест

„Щом го виждаш, има го!“ бе закачливото лого на юбилейния 25-ти Международен София филм фест (11-31март). В режим на пандемия от COVID-19 кината ту бяха отворени с капацитет 30%, ту затворени, ту отново отворени. За организаторите ситуацията бе инфарктна, но те се справиха отново блестящо. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Сред разнообразните 23 програми имаше и изобретателната СФФ 25, в която бяха показани изключителни стари филми на големи майстори, повечето гостували на фестивала. Както и миналата година, София филм фест бе проведен хибридно - в платформата Festival Scope/Shift до 11 април можеха да се гледат филми онлайн. Безразборно избирах заглавия – по имена, държави, теми. Така изгледах 15 филма, които представят спецификата на тазгодишния София филм фест. Те лансират днешните кошмари, вълнения и внушения на предимно млади автори. Филмите бяха различни като реализация и ра��нище, но ги обединява тъгата, обсебила света. Радостта е мимолетна, екстазът – грешка, хармонията – утопия.

Започвам с дългоочаквания пълнометражен дебют на Павел Веснаков „Уроци по немски“ (2020, България/Германия, Специална награда на журито и награда на FIPRESCI в международния конкурс). Никола (Юлиан Вергов) пътува със старата си кола из панелните комплекси на София, из мизерия и прахоляк и слуша дните от седмицата на немски – готви се да замине за Германия. Аудио уроците по немски са звуков рефрен във филма. Току-що е излязъл от затвора, защото е пребил новия партньор на бившата си жена (Стефка Янорова). Има два дни да се сбогува с родителите и децата си. Живее с млада жена (Елена Телбис), за която започването на нов живот е съдбовно. Родителите му (Васил Банов и Меглена Караламбова) са разделени и не се понасят. Преди да отиде при един от двамата, Никола се преоблича с искрящо бяла риза. И това действие ритуално се повтаря и потретва. Никола е фрустриран и невъздържан. Открива кучето на баща си прегазено. Мъкне го в багажника. Загубата е огромна. Нищо не му е наред на Никола, ако изключим спестените пари, които бащата му дава. Той се измъчва от угризения и невъзможност да се промени. Срещите с бившата съпруга и децата са катастрофи. Всичко му се изплъзва. 

Павел Веснаков

От една страна, Никола е антигерой, от друга – копнежен човек. Невървежът му е разбираем. Мнозина са като него в тази разнебитена държава. Не му се иска да замине, не може и да остане. Трагична дилема. Минималистичен �� силен филм. Връхлита те емоционално. Въпреки че става дума за безрадостно живеене, Павел Веснаков не забива в бита – изследва екзистенциалните конвулсии на героя си, абсурда наоколо, занемареността на отношенията. Повтаря настойчиво действия. Монотонността се превръща в терапия. Камерата на Орлин Руевски - постоянен съмишленик на Веснаков - неотлъчно следи Никола. Често в гръб или в профил. Обема печалната атмосфера около него. Извайва безрадостния пейзаж на обречеността. Всички актьори са прекрасни, но Юлиан Вергов, който е фокусът на филма, владее екрана с извънредна харизма - героят му е и отчаян, и озверял, и примирен. Истински трагичен персонаж. Никак не е чудно, че дебютът на Павел Веснаков е толкова органичен. И толкова оголено социален и вълнуващ. Късометражните му филми - темпераментни и драстични - са го подготвили за голямото кино.

„Уроци по немски“

„Нощна смяна” (2020, Латвия) на Рейвинс Калвинш е също дебют от международния конкурс. Фокусиран е върху младия и симпатичен шофьор на такси Марекс (Павелс Грисковс). За да издържа малкия си син, е принуден да работи нощем из улиците на Рига. Но клиентки открадват плика с „черната каса” и проблемите лавинообразно се стоварват върху му. Камерен и заснет предимно в нисък ключ, филмът е стегнат, кратък  и издържан в трилъров съспенс. Младият Рейнвинс Калвинш има магистърска степен от филмовата школа на уникалния Бела Тар в университета в Сараево.

„Нощна смяна”

В международния конкурс бе и дебютът на Балаш Краснахоркай „Разлом” (2020, Унгария). Акушер-гинекологът в Будапеща Балинт Грасай (Левенте Молнар) е на средна възраст и преглежда на видеозон бременната си млада съпруга. Някой му звъни и набързо заминава за погребението на баща си, също лекар, в родното село в Румъния. Там се натъква на своенравния си 17-годишен син Шимон, подвластен на местната мутра Думитру. Последният настоява да му се върне земята, която в момента е на фамилията Грасай. Балинт не е съгласен. Атмосферата е угнетяваща. В един момент баща и син поемат към планинско скривалище и филмът заприличва на Сървайвър... Докато чака бъдещото си дете, Балинт се сближава с настоящото. Разнищвайки важния казус с незнанието и непроумяването, филмът се занимава както с проблема за връзките между поколенията, така и с вихрещата се наоколо корупция. Интересен е, но патилата в планината натежават.

„Разлом”

Също дебют в конкурса е визионерският „Шоуто на Джемил” (2021, Турция) на Баръш Сархан. Филмът започва с черно-бял епизод от стар турски филм. Джемил (Озан Челик) е охранител в МОЛ. Мечтае да изиграе ролята на злодей във филм, който е римейк на стария. Явява се на кастинг, но режисьорът го отхвърля. В конструкция „филм във филма”, с използване на архивни кадри и шеметни ситуации, „Шоуто на Джемил” е иронично-трепетен ракурс към настоятелността на обсесията и към старото турско кино. Силно стилизиран и визуално предизвикателен, филмът демонстрира умело използване на рекламната стилистика – първото образование на Баръш Сархан. Преди това има късометражен филм със същото заглавие.

„Шоуто на Джемил”

„Ухай” (2020, Китай, награда за режисура в международния конкурс) е втори филм на Джоу Дзъян. Неочакван разрез на днешното китайско живеене. Ян Хуа (Хуан Сюан) е преследван за невърнат кредит. С каквото и да се захване, за да изкара пари, удря на камък. Изящната му съпруга Мяо Уей е с богати родители, които непрестанно унижават зет си. Тя е бременна, но след скандал го изоставя. Гонен и бит, той постепенно озверява. След нелеп инцидент на финала се разридава. Отчаяно самотен е и сам си е виновен. Филмът е задъхан, болезнен и красив. Ухай е живописен град, заобиколен от изумителни пустинни пейзажи.

„Ухай”

„Quo vadis, Аида?“ (2020, Босна и Херцеговина/Австрия/Румъния/Нидерландия/Германия/Полша/Франция/ Норвегия/Турция/, победител в Балканския конкурс) на Ясмила Збанич ни връща към 1995 и войната в Босна. Филмът е създаден по действителни събития. Аида (Ясна Джуричич) е преводач на Силите за опазване на мира към ООН в босненския град Сребреница. Армията на генерал Младич от република Сръбска се стреми към етническо пречистване. Свирепи хора. Мирните граждани се блъскат да се вредят в лагера на ООН, търсят спасение... Аида с адски мъки успява да вкара двамата си сина и съпруга си. 

По всичко изглежда, че полковниците и войниците на ООН са безсилни пред сръбската агресия – те са и объркани, и жалки. След толкова филми за войната в Босна трагедията в Сребреница от екрана въздейства отново шокиращо. Събитията са представени мащабно и драстично. Въздействаща е и работата на оператора Кристине А. Майер – визията ѝ е и епична, и интимна. Обема ужас и надежда. Страхотно играе Ясна Джуричич - героинята ѝ е смела и непоколебима, уязвима и смазана. Горда. Преди време точно на София филм фест ни „простреля“ дебютът на босненката Ясмила Збанич „Гърбавица“ (2006, „Златна мечка“ от Берлинале). Той разказваше за травматичните последствия от войната в Босна. Новият ѝ филм, фокусиран върху нея, е зловещ и помитащ.

„Quo vadis, Аида?“

„Ябълки” (2020, Гърция/Полша/Словения) на младия гръцки дебютант Христос Нику бе също в Балканския конкурс. Твърде любопитен ракурс към днешната глобална криза с COVID-19 – разказва за световна пандемия, причиняваща амнезия. Брадатият Арис на средна възраст (Арис Серветалис) излиза от дома си в Атина с широко палто и не може да се върне – нищо не си спомня. След дълъг престой в клиника е включен в програма, която помага на непотърсените от своите роднини пациенти да изградят нова самоличност. Терапията включва всекидневно създаване на нови спомени и тяхното документиране. Арис прави това с диктофон и стар полароид. По едно време се сближава с болната като него Ана (София Йорговасили). Ябълките са сюжетен и визуален акцент в този и съзерцателен, и горчиво-смешен филм. С мудното действие, мистиката и деликатния психологизъм въздейства като латиноамерканско кино.

„Ябълки”

От програмата „Киното днес: Големите майстори” гледах „Трима” (2020, Русия) на Анна Меликян и „Изневяра” на Дорон Еран (2021, Израел). Руският филм продължава настоятелните търсения на Анна Меликян върху терена на любовта. Този път – в любовен тригълник между Москва и Санкт Петербург. Прославеният тв водещ Александър Сашин (Константин Хабенски) получава поредната си награда в Санкт Петербург. Но всичко му е писнало и се хвърля да се дави. Спасява го Виктория (Юлия Пересилд) – неформалка, екскурзоводка и поетеса. Тя е напълно различна от властната му съпруга Злата (Виктория Исакова) – психотерапевт. Според нея, са хармонично семейство, на което липсва само дете. Само, че Саша не мисли така и често прескача до Санкт Петербург. Спират му предаването. Той е все по-объркан... Актьорите са чудесни, но филмът не е на равнищ��то на „Русалка” или първата част на „За любовта”. Прекалено е лайфстайлски. 

В „Трима” е намесена и иконата „Троица” на Андрей Рубльов. Затова пък „Изневяра” е актуален и оригинален поглед върху семейните отношения в епохата на безкрайните виртуални изкушения. Шачар Тритоп (Аки Авни) е мастит адвокат. С красивата му съпруга (Ан Конопни) поддържат сърдечни отношения без секс. Синът им заминава за Перу. Останали сами, мъжът се чуди как да привлече отново жената до себе си. Решава да ѝ спретне виртуален ухажор. Играта се оказва ефикасна и двамата започват луд секс. Но той все повече затъва в измислиците си, обсебен е от възможността да манипулира ситуацията. Ала всяка лъжа лъсва. Изработеният любовен триъгълник води до гибел на живата връзка. Потенциално на всеки може да се случи подобна „изневяра”.

„Момиче с потенциал” (2020, Великобритания, BAFTA за британски филм и оригинален сценарий, 5 номинации за „Оскар”) на дебютантката Емералд Фенел е с оглушителен феминистки патос. Беше показан в програмата „Калейдоскоп”. Касандра или Каси (Кери Мълиган) е хубаво и енергично момиче. Работи в малко кафене. Случайно научаваме, че е била момиче с потенциал и лекарско бъдеще. Но настоящето е друго – на 30 Каси все още живее с родителите си, няма приятели... Но тя си има нещо наум и с желязна методичност преследва целта си. Има си и трик – прави се на пияна по нощни заведения, а после... Изобщо Каси е твърде странна птица. Успява да се сближи с бившия си състудент Раян (Бо Бърнам). Но има нещо зловещо в миналото, свързано с приятелката й Нина. Името ѝ Каси използва като парола в срещите с разни хора. На някои, които са си затваряли очите пред гадостта, а и днес не проглеждат, си отмъщава. И изобщо мъстта е двигателят ѝ. 

„Момиче с потенциал“

Драмата преминава в трилър. „Момиче с потенциал“ е, общо взето, строен дебют, който държи в напрежение. Изграден е с решителна отдаденост и визуално е омайно стилизиран. Емералд Фенел има зад гърба си късометражен филм и няколко екранни роли. Незабравима е като Камила Паркър Боулс в четвъртия сезон на сериала „Короната“ - очарователна и лекомислена бохемка, най-близкият човек на младия принц Чарлс. Безспорно голямото попадение на Емералд Фенел в „Момиче с потенциал“ е изборът на Кери Мълиган. Тя е магнитът на филма. Съумява да предаде и най-детайлния нюанс от сложната същност и желязна стратегия на Каси.

Независимият дебют на Робин Райт „Земя” (2021, САЩ) бе също в „Калейдоскоп”. Еди (Робин Райт) е неутешима от жестока загуба. Напуска цивилизацията и заминава за Скалистите планини в Уайоминг. Градската жена се опитва да се справи с предизвикателствата на самотния планински живот – от цепене на дърва до ловуване. Но силите ѝ не издържат. Спасена е от местния ловец Мигел (Демиян Бичир). Той поема грижите за нея, навестявайки я често. Еди е все по-веща и издръжлива. Но всичко си има край... Този суров филм, поел от Сънданс, не е дълъг, но протяжно показва каляването на Еди и изтласкването на болката ѝ в режим на екстремно живеене. Запечатва неистовата красота на природата и женското оцеляване (не без мъжка намеса). Стопля с приглушената си светлина и човешката близост. Робин Райт хладнокръвно и стоически се справя с нечовешките предизвикателства – хем е режисьор, хем почти непрестанно е в кадър и постепенно заприличва на горски човек. Филмът би могъл да е по-строен. Прочее, той  е донякъде женски вариант на прекрасния „Сред дивата природа“ (2007) на бившия ѝ съпруг Шон Пен.

„Земя”

В „Калейдоскоп” бе и чудният „Никога рядко понякога винаги” (2020, САЩ, Награда за неореализъм от Сънданс, Специалната награда на журито от Берлинале) на Елиза Хитман. В малко градче в Пенсилвания 17-годишната Отъм (Сидни Фланиган) пее фалшиво и свири на китара. У дома има още две малки сестрички, а майка ѝ и съпругът ѝ Тед, който се държи странно с Отъм, си пийват бира. Мярваме момичето на касата на супермаркет. Там работи и сияйната ѝ братовчедка Скайлър (Талия Райдър). Отъм си прави тест и се оказва бременна. Но тъй като в Пенсилвания не може да направи аборт, без съгласието на родителите, двете със Скайлър заминават за Ню Йорк. В крайна сметка бебето е махнато, за бащата така и не става дума, а заглавието идва от отговори на Отъм на предварителна анкета. Третият филм на Елиза Хитман е протяжен, дързък, напрегнат. Филм за объркаността – интимна и социална, за мотивацията в консервативна среда. Камерният сюжет, положен в неизбродимите пространства на Ню Йорк, се гуши в момичешките якета. Музиката, когато я има, е режеща. Решен в документална стилистика, филмът на моменти крещи с тишината си. А Ню Йорк изобщо не прилича на себе си – нищо омайно няма в този сивеещ и недружелюбен мегаполис. Колкото и да е депресиращ, филмът излъчва свобода.

Дебютът на грузинката Деа Колумбегашвили „Начало” (2020, Грузия/Франция, 3 награди „Златна раковина” от Сан Себостиан – за филм, режисура и женска роля) също бе в „Калейдоскоп”. Затънтено и унило градче. По време на проповед в църква на „Свидетели на Йехова” екстремисти подпалват пожар с коктейл Молотов. Посетителите панически се спасяват. Яна (Ия Сухиташвили) е съпруга на лидера на общността Давид (Рати Онели). Имат затворен син тийнейджър Гиорги. Тя е хубавица - била е актриса, а сега е строга учителка, отдадена на майчинството. Докато съпругът ѝ се разправя с разследването на инцидента, тъй като полицията нехае, Яна е о��тавена на себе си. Привлечена е от странния Алекс. Филмът всъщност изследва нейните преживявания, помисли и угризения. Мълчалив, с оскъдна музика, шумно течаща река и великолепна визия, той е тръпчиво изследване на скритите инстинкти - и сексуално, и екзистенциално. Лишен от чувство за хумор, „Начало” се различава от типичното грузинско кино.

Документалният филм „Фелинополис” (2020, Италия) на Силвия Джулиети също бе в „Калейдоскоп”. Заснет е благодарене на кадрите със скрита камера на Феручо Кастроново по време на снимките на „Градът на жените”, „И корабът пътува” и „Джинджър и Фред”. За Фелини и неговия маниер на работа говорят Лина Вертмюлер с неизменните си бели очила, сценографът Данте Ферети, художникът на костюми Маурицио Миленоти... Могат да бъдат видени разни ситуации с живия и неподражаем Маестро, носорога от „И корабът пътува”, Студио 5 в Чинечита, телевизията в „Джинджър и Фред”... Създаден по случай 100-годишнината на Фелини, този филм за пореден път представя неизчерпаемата му фантазия и омаята на творчеството му. Но архивните кадри отпреди 40 години се появяват на екран за първи път.

“Още по едно”

Сред Гала прожекциите бе датският бисер „Още по едно” (2020, Дания/Швеция/Нидерландия, 4 награди на ЕФА, BAFTA за неанглоезичен филм, 2 номинации за „Оскар“) на Томас Винтерберг. Мартин (ослепителен Мадс Микелсен) е трезвеник, женен за красивата Аника (Мария Боневи), има двама сина тийнейджъри, учител е по история в гимназия. Той е отнесен, апатичен, отчужден. У дома присъства като призрак. В работата има трима приятели: Николай, учител по психология (Магнус Миланг), Петер, учител по музика (Ларс Ранте) и Томи, учител по физическо (Томас Бо Ларсен). Всичко започва с празнуването на рождения ден на Николай. Той им обяснява теорията на норвежкия психиатър и филмов критик Фин Ска��деруд, според която при раждането си човек има липса на алкохол в кръвта. Предлага им по метода на Хемингуей да направят експеримент и да започнат да пият за отпускане, но до 20.00 часа.

Речено-сторено, при това доста стриктно и най-вече водка с лед. Мартин изведнъж грейва, сближава се с учениците-зрелостници, става остроумен и дори любвеобилен у дома. Същото се случва и с другите. Но след играчка идва плачка. Промилите застрашително се увеличават в надписи на екрана, Мартин предлага всеки да си пие индивидуално... Оказва се, че неизменната им подпийналост става опасна... С рамка ученически купон на открито (на финала с учителите), „Още по едно“ не просто представя ексцентрична, но и типична за скандинавските народи история с алкохола като търсене на хармония - задълбава навътре в търсенето на смисъла и връзката между поколенията, в носталгията по безгрижната младост, в изглаждането на отношенията със самия себе си. И всъщност филмът е забавно-травматично изследване на човешките пробойни и екстази в момент на криза. Обърканото време пришпорва героите, но повечето от тях не се предават. Виталността надвива кошмара. Мартин, играл навремето модерен балет, непрестанно отказва на приятелите си да танцува, но на финала се развихря в убийствен танц на свободата. Невероятно жив, остроумен и важен е „Още по едно“.

Стефан Китанов, снимка  Стефан Джамбазов

И така, докато чакаме втората, специална част на фестивала, кръстен от неговия организат��р и основен генератор Стефан Китанов „купонът на годината”, ще си спомняме филмовите преживявания от пролетта. Нещо повече – някои от заглавията ще бъдат отново показани от 23 април до 13 май. Очаква се същинският юбилеен София филм фест да се проведе през септември с гости на живо. Дано. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Архив на СФФ

[vprki]

Критичен поглед: „Златната роза“ 2020 – много филми, малко събития

След „Любовта е лудост“, и „Златна роза“ (24 септември – 1 октомври) се проведе във Фестивален и конгресен център - Варна насред извънредната ситуация с COVID-19. 38-то издание на Фестивала на българския игрален филм премина делово и шеметно – за седмица изгледахме 19 филма в пълнометражния конкурс и 22 – в късометражния. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Фестивалът е организиран от Изпълнителна агенция „Национален филмов център”, Министерство на културата и Община Варна. Пет бяха дебютите, пет бяха и филмите, заснети с частни средства. В конкурса участва и международната копродукция „Кръвта на пеликана“ (Германия/България) на Катрин Гебе с участието на прекрасните български момиченца Катерина Липовска и Аделия – Констанс Оклепо (удостоени със специален диплом на фестивала). Варненската публика, макар и не най-активно, се престраши да идва на прожекции с маски и през място – за „Рая на Данте“ на своите съграждани Димитър Радев (сценарист и режисьор) и Николай Мутафчиев (продуцент) напълни зала 1, а комедията „Като за последно“ на Ивайло Пенчев екзалтира зрителите, предизвика бурни аплаузи и в крайна сметка получи Наградата на публиката. За първи път „Златна роза“ се проведе и онлайн. Фестивалът бе богат - с разнообразни филми и смислени пресконференции.

Нина Хос, Катерина Липовска и Аделия – Констанс Оклепо в “Кръвта на пеликана”

Тази година „Златна роза“ започна с летящ старт – на откриването бе показана извънконкурсната разтърсваща международна копродукия „Пари“ (Гърция/Франция/Холандия/България/Швейцария) на иранеца в Атина Сиамак Етемади. Дебют на сценариста - режисьор, филмът проследява колизиите на красивата и смела иранка Пари (Мелика Форотан) в Атина подир следите на изчезналия й син. Заснет в подчертано нисък ключ из потайностите на гръцката столица, семейната драма с елементи на трилър показва и нея, и майчините изпитания от неочакван ракурс. Чест е за страната ни, че участва в толкова силен и оригинален филм (български копродуцент Братя Чучкови). Журито на пълнометражния конкурс бе международно: Кристина Грозева и Петър Вълчанов (председатели, носители на „Златна роза“ за „Бащата“ от м. г.), унгарският продуцент Лашло Кантор, филмовите критици Петя Александрова и Едвинас Пукща (Литва) и актьорът Велизар Бинев. В журито на късометражния конкурс бяха критикът Деян Статулов (председател), актрисата Елена Телбис и режисьорът Христо Симеонов (трикратен носител на „Златна роза“ в тази категория).

“Пари”

Пълнометражният конкурс показа различни жанров�� и продуцентски стратегии, режисьорски стилове, визуални решения и актьорски поведения. Филмите, дори и най-комерсиалните, като създадените с частни средства „Диви и щастливи“ на Мартин Макариев и „Завръщане“ на Николай Илиев или „Като за последно“ на Ивайло Пенчев, се занимават с екстремалността на живеенето – социално и екзистенциално, най-често съвременно. Свидетели сме на различни гледни точки към нашата действителност, но има и 3 филма изцяло в епоха. 

“Диви и щастливи”

С „Късата клечка“ Димитър Петков се завръща в пълнометражното кино след близо 20-годишно отсъствие. Филмът по сценарий Димитър Златинов (банкер в Австралия) е ситуиран в началото на 80-те и е нещо като пародия на милицията от времето на соца с трагична развръзка, ала доста неубедително режисиран в първата част - с плоски скечове и банални присъствия на Китодар Тодоров и Руслан Мъйнов. Открояват се изпълненията на младия Никола Стоянов и Валери Йорданов, а във втората част, когато става все по-напечено, Димитър Петков улавя ритъма на филма и той светва.

“Късата клечка”

„Останалото е пепел“ на Георги Костов по сценарий на Александър Томов е съсредоточен �� навечерието на 9 септември 1944 и уж фокусиран върху кратка драматична отсечка от живота на банкера и политик Атанас Буров (Асен Блатечки) с намесата на американец в различни възрасти (Нейтън Купър и Бен Крос). Темата е безспорно интересна, но, с изключение на професионалната и завладяваща визия на оператора Емил Топузов, филмът е кръгла нула – нито достоверност, нито помен от важната роля на Буров в историята ни. 

“Останалото е пепел”

„Блаженият“ на Станимир Трифонов е създаден по повестта на Емил Андреев „Боби Блажения и Другия американец“ и обхваща голям период от българското време – от 30-те до 50-те години на ХХ век в Русе и в София. Фокусиран е върху интелигентния, свенлив и религиозен аптекарски син Боби (чуден Александър Тонев), който има пророческа дарба, но пострадва заради бомбардировките над София и, макар да не е луд, до края на живота си живее в психиатрия. Филмът проследява много по-плътно и интересно и пътя на невероятно красивата и адаптивна негова приятелка Катя (обещаваща Лорина Камбурова), съумяла да подреди живота си по време на народната власт. В разказа е намесен и 20-годишният студент Джон Кенеди, изпратен от Рузвелт на шпионска мисия в България. Филмът, подобно на „Изпепеляване“ (2004), показва зверствата на комунистите и ДС, дори има цитат от предишния филм. Операторът Кирил Проданов поетично е заснел актьорите и екстериорите с красив акцент върху Дунава, но интериорите са доста бутафорни, а музиката – прекалена и патетична.

“Блаженият”

Два филма разказват за днес, но прескачат и в миналото. „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ на Иван Черкелов разказва травматично-извисяваща история за смърт в микс от днешност, визиони флашбек и хроники от 50-те и 60-те. Неизлечимо болна лекарка на възраст с остригана коса (Силва Милковска) е отишла в родния си Ловеч да умре, но посява в сандъче слънчогледови семки. Брат й (Александър Трифонов), който живее в Прибалтика, пристига да я търси и си спомня времето с любимия им дядо. Наоколо – порутеност, простотия, величественият паметник на Левски и пълноводният Осъм. За пореден път Иван Черкелов представя живеенето като абсурд, но този път – с извисяваща примиреност. Отново показва едър кинематографизъм през структурата на филма, композициите, вдъхновяващата визия на Рали Ралчев, вълнуващите актьорските изпълнения на непрофесионалисти, музиката. За първи път Иван Черкелов прави остър завой към миналото с поразително красиви визиони и черно-бели документални кадри. Поетичен, дълбок и автентичен, „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ е поредният важен филм на своя автор, останал абсолютно незабелязан от журито. Но, както ми сподели Иван Черкелов в разговор за „Семейни реликви“ (2016), „Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква“.

„Не влизай в пререкание с персонала на банята“

„Рая на Данте“ е авторски дебют на Димитър Радев (Награда на гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци). Той беше не само най-стабилният сред дебютите, но и един от най-силните филми в конкурса. Разказва за интелигентното, но доста несигурно мамино синче на средна възраст Данте (Владимир Пенев), кръстен на Данте Алигери и останал без образование заради идеологическите репресии върху родителите му. Тежко преживява смъртта на майка си (Гинка Станчева) и пенсионирането му от печатница. Научава стриктно пазени семейни тайни и тръгва да издирва хора, били в Белене заедно с баща му. Междувременно се сближава с приветливото момиче Рая (Радина Боршош), която му помага за започнатата книга, посветена на родителите му, но е и внучка на един от насилниците на майка му (Борис Луканов). От време на време из подсъзнанието на Данте изскачат визиони с него като малък и майка му. Финалът е изненадващ. Владимир Пенев, който не се е снимал в киното от дебюта на Явор Веселинов „Прелюбодеяние“ (2014), е извънмерен на екрана – героят му минава през разни състояния и той ги играе виртуозно. С Радина Боршош са чудесен дует. Би ми се искало филмът да е по-кратък, но това се отнася за почти всички кандидати за „Златна роза“.

„Рая на Данте“

Що се отнася до съвременността, имаше разнообразие от те��и, жанрове и гледни точки към нашата действително��т. Ожесточеното ни живеене и изобщо разсипаното ни българско днес е артикулирано в повечето филми. Те изследват промените в обществените и личностните нагласи. Търсят отговори на фундаментални въпроси, свързани със смисъла, достойнството и оцеляването. Занимават се със смъртта, самоубийството, Бог. И в повечето случаи се опитват да бъдат комуникативни. В различните интерпретации на съвременността имахме и нежни, и свирепи, и смешни филми; и мейнстрийм, и арт кино…

“Страх”

„Страх“ на Ивайло Христов („Златна роза“, награда за женска роля на Светлана Янчева, награда на СБФД и на акредитираните журналисти) се очерта като най-добрия и най-вълнуващ филм. Черно-бял като „Каръци“ (2015), но по-емоционален, по-смешен, по-ожесточен и с изумителен цветен финал. От баналната бежанска тема Ивайло Христов изважда народопсихологични и екзистенциални пластове. Вдовицата Светла (отново невероятна Светлана Янчева) живее в крайморско село близо до границата с Турция, откъдето се прокрадват бежанци. Безработна учителка е, тъй като училището е затворено поради липса на деца. Светла е опърничава. На лов за зайци се натъква на бежанеца от Мали - Бамбо (Майкъл Флеминг). Никой не го е еня за него и тя го прибира у дома си. Не се разбират лингвистично. Постепенно обаче двамата се сближават, което предизвиква неудържима агресия у съселяните. През смях и ужас Ивайло Христов гради атмосфера на задушваща ксенофобия. Абсурдът на българската задръстеност приема страховит мащаб. С камерата си Емил Христов запечатва състояния и ландшафт, недовършен комплекс и бежански неволи, кметски „активности“ и раждането на любов. И е тъп��, и е нежно, и е гнусно, и е забавно.

„Сцени от живота на една актриса“

„Сцени от живота на една актриса“ на Иван Владимиров (Специалната награда на журито, награди за режисура и сценарий) е копродукция между НФЦ и Българската национална телевизия. Стъписващ филм – твърде далече от телевизионните стандарти, подобно на „Отчуждение“ (2013) на Милко Лазаров, но ситуиран в България и разказан постфактум. Млада и дивно красива актриса (страхотна Радина Кърджилова) се удря самоубийствено с колата си в стена. Филмът се занимава с нея през сегашни спомени на много колеги (Владимир Пенев, Светлана Янчева, Иван Бърнев, Йосиф Шамли, светла му памет...) и флашбек епизоди от живота й с начинаещ режисьор (Йордан Ръсин), вманиачен по камерата си. Запечатанато време за него е по-важно от живото. С радикализма си филмът препраща към Новата френска вълна и синема верите. На места буксува, мярва се тавтология, но е въздействащ и енергиен.  

„Житие“ 

„Житие“ (Награда за мъжка роля на Иван Бърнев, специално отбелязване от журито) по сценарий на Красимир Крумов - Грец, светла му памет, събира две поколения режисьори: Георги Стоянов и Войчех Тодоров, който е и оператор на филма. Той пристигна от Вроцлав във Варна специално за премиерата. Сюжетът тръгва от кастинг за нелепа тв -постановка и безличния й режисьор (Малин Кръстев) с неговия неконтролируем син (Ивайло Савов) и се съсредоточава върху отношенията на последния с добросърдечен лузър (Иван Бърнев), когото тийнейджърът натиква без вина в затвора. Както обикновено при Грец, действието се движи меланхолично, търкаляйки се подир смисъла на битието. За първи път виждаме Иван Бърнев толкова мълчалив и фрустриран - приковава. Филмът е заснет въодушевяващо, но има дължини и недотам убедително присъствие на другите актьори.  

„18 % сиво“

„18 % сиво“ на Виктор Чучков (Наградата на Варна) е по мотиви от прославения ед��оименен роман на Захари Карабашлиев, но вместо из Америка, Зак (Рушен Видинлиев) обикаля с колата си из Европа и си спомня за починалата Стела (Доля Гавански) и тяхната травматична любов. Варна, Лондон и пътят все също герои на това транснационално road movie, заснето от Ненад Бороевич в прекалено нисък ключ. Филмът не е лош, но липсва химия между главните изпълнители и така е опериран от любов. „Доза щастие“ на Яна Титова (Награда за дебют) е по книгата на покойната Весела Тотева „Падение и спасение: Изповедта на една хероинова наркоманка“ и нейната роля чудесно изпълнява собствената й дъщеря Валентина Каролева. Независим филм, който се занимава с ужасно актуалната тема за наркотичната зависимост и изцелението от нея – в случая с намесата на Бог. Строен и емоционален, „Доза щастие“ има щастлива екранна съдба.

„Дани. Легенда. Бог“

„Дани. Легенда. Бог“ на Явор Петков (Награда за операторска работа на Румен Василев) е лудешко road movie из българската мерзост и несрета. Дани (Димо Алексиев) е мутра, снимана от английска телевизия за документална поредица, свързана с прането на пари. Щур и безпардонен, той говори предимно на английски и показва ада на постпреходното българско живеене. Явор Петков работи в банка в Англия и е заснел дебюта си със собствени пари. За някои от гостите на фестивала това бе най-физиономичният и очарователен филм за българската участ, но за мен по-скоро излъчва ожесточението от началото на 90-те и е тягостно дълъг. Що се отнася до наградата за оператора, смятам, че Румен Василев е по-скоро регистратор, отколкото визионер.

„До последния каприз“

Режисьорският пълнометражен дебют на талантливия и интелигентен актьор Иван Юруков „До последния каприз“ е също независим и още по-амбициозен. Но е твърде енигматичен и хлабаво конструиран разказ за виртуозен цигулар, оттеглил се на село и убит там; за две момченца, открили пистолет; за налудничав учител; за тв-екип, искащ да снима филм за цигуларя... Имаше още филми, свързани с днешното живеене, но те са толкова сбъркани или кухи, че си позволявам да ги подмина.

„Черупки“

Що се отнася до късометражния конкурс, той бе изненадващо слаб. Имахме възможност да видим и упражнения по кино от програмата Филм Фордж на Ню Бояна Филм Студиос. Сред всичките 22 филма се откроява „Черупки“ (специален диплом) на Слава Дойчева - деликатна и оригинална екзистенциална драма за сексуалната различност и родителското отношение към нея. Интересен е и „Нощна смяна“ (Награда на Гилдия „Критика“ към СБФД) на Еди Шварц и Йордан Петков – социална драма за нелегален добив на въглища в Перник. Не бих пропуснала и очарователната 3-минутна танцувална миниатюра на Йосиф Аструков „Elusive“. Съвсем закономерно не бе връчена „Златна роза“ за късометражен филм.

„Elusive“

Тази година „Златна роза“ имаше нова рубрика – „Златна роза класик“. В нея гледахме реставрираната и дигитализирана версия със субтитри на български език на изключителния трисериен филм на Георги Дюлгеров „Мера според мера“ (1981, по „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова). Сега той би трябвало да заживее нов екранен живот благодарение на Доли медия студио - Добромир Чочов. Тази прожекция бе със спор��и цветове, одобрени от оператора Радослав Спасов.

Руси Чанев в “Мера според мера”

За пореден път стана ясно, че „Мерата“ на Дюлгеров със съсценарист и главен изпълнител Руси Чанев и другите талантливи актьори и с работата на художника Георги Тодоров - Жози и композитора Божидар Петков, светла му памет, е сред недостижимите върхове на българското игрално кино. Прожекцията даде повод на последвалата пресконференция да се обсъдят проблемите с дигитализирането на нашите филми – процес, започнал още в първите години на ХХI век, според думите на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. Проблеми с правата на старите филми има не само у нас, а и по света. Дигитализирането на лентата е наука, както се изрази Антония Ковачева. И още – лентата трябва да се съхранява грижовно, защото е в основата на всяко ново технологично посягане.

Като цяло тазгодишната „Златна роза“ показа понижен кинематографичен градус. Но повечето от филмите тепърва ще излизат по екраните, така че сами ще можете да прецените качествата им, като ги гледате. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на НФЦ

[vprki]

Киномания 2018: Големите филми преди големите награди

55 филма ще бъдат показани на 32-ото издание на Киномания в НДК от 15 до 30 ноември. Тази година киномаратонът ще премине под мотото „Големите филми преди големите награди”, с което организаторите искат да подчертаят добрата селекция от заглавия, които зрителите на Киномания виждат още преди световното им признание на най-престижните филм��ви награди.

„За 32 години почти 1 млн. зрители са посетили фестивала, който започва като Световна кинопанорама. Може би въздействието е било върху милиони като цяло, тъй като тези хора са предавали своите впечатления и емоции на семействата и приятелите си. Спомняте си годините, когато за да се докоснеш до голям емблематичен филм трябваше да посетиш НДК, зала 1 и Световната кинопанорама! Много малко фестивали и събития са се запазили толкова дълго време. Това е другата ни посока тази година - отделяме внимание и на процесите, които правят фестивала устойчив и му дават перспектива и бъдеще. Убеден съм, че тази година ще бъде интересно, емоционално”, заяви председателят на Съвета на директорите на НДК Борислав Велков.

Ивайло Христов във филма “Времето е наше”

Четири български игрални, един български документален филм и една копродукция с българско участие ще имат своите премиерни прожекции в кино „Люмиер Лидл” по време на Киномания. Филмът на режисьора Петър Попзлатев „Времето е наше” е избран за откриващ на тазгодишната Киномания на 15 ноември. „Времето е наше” е вдъхновен от романа „Разруха” на Владимир Зарев, който според Попзлатев си остава „най-пълноценният художествен образ на Прехода”, един значим епизод от не толкова отдавнашната българска история. Затова и филмът е за паметта, за уроците на миналото, които не бива да бъдат забравени. Криминалната нишка пък е по мотиви от разкази на Димитър Шумналиев. Филмът е с впечатляващ актьорски състав, който включва: Рушен Видинлиев, Елена Телбис, Леонид Йовчев, Ирини Жамбонас, Ицхак Финци, Красимир Доков, Ивайло Христов, Светлана Янчева и Валентин Ганев.

Пенко Господинов в “Далеч от брега”

Миналото присъства и в друг български филм, който ще бъде показан на Киномания премиерно – „Далеч от брега” на режисьора и продуцент Костадин Бонев. Сценарият е на Никола Петков, Евгений Кузманов и Костадин Бонев по романа „Чайки далеч от брега” от Евгений Кузманов. В главната роля е Пенко Господинов, а сред участниците са още Стефан Вълдобрев, Йоана Буковска - Давидова, Жорета Николова, Цветана Манева, Марий Росен и други. Историята се е случила преди 40 години. Или преди 30… Някои хора твърдят, че невероятн��те неща, за които става дума във филма, могат да се случат и сега. Вероятно е така, но дали публиката сега би имала интерес към подобни събития? Талантлив театрален режисьор е прогонен от столицата за две години. Той не знае за какво точно. Най-вероятно с поведението си нещо е раздразнил силните на деня. И е изпратен в малък провинциален театър, където иска да постави пиеса, обсебила мислите му. В тази пиеса се говори за хора, неотлъчно наблюдавани и живеещи в постоянен страх от наказание. Постепенно кошмарите от пиесата започват да се пренасят в живота на трупата…, пише в анотация за филма. Той наистина вълнува с драмата на човека на изкуството, желаещ да остане верен на своите принципи, въпреки средата, която го провокира към друго. Във филма има и предателства, и незаинтересованост на хората, която дава възможност на посредствеността да излезе напред.

„Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари”

Миналото e и в една друга продукция с българско участие  - „Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари”, спечелила две награди на фестивала в Карлови Вари - Голямата награда „Кристален глобус” и наградата на „Europa Cinemas”. Филмът е на режисьора и сценарист Раду Жуде, а копродуцент от българска страна е Росица Вълканова. Думите от заглавието са изречени от Йон Антонеску – войникът, станал министър-председател, чийто злостен антисемитизъм стои зад етническото прочистване, останало в историята като Одеското клане от 1941 г. Във филма на Раду Жуде, млада жена репетира възстановка на „победата” на румънската армия при завладяването на Одеса. Тя непрекъснато среща пречки и неодобрения – както от властите /които биха предпочели редактираната официална история/, така и от местните жители, наети като статисти, които имат свои представи за героите и злодеите. „С присъщия си обстоен, духовит и киномански подход в изследването на неудобните връзки между миналото и настоящето, Жуде постига ободряващо с политическата си некоректност повествование. Като не пропуска да отдаде почит на кумирите си – ранния Годар и Миклош Янчо. Сериозно постижение”, отбелязва кинокритикът Джеф Андрю. Интересно е, че и двата филма – „Далеч от брега” и този използват допълнително пречупен през изкуството подход – актьори или статисти изпълняват различни социални роли и реагират на тях. Всъщност изкуство и реалност, фикция и действителност си взаимодействат като превръщат и живота понякога в лош и кошмарен спектакъл.

„Рудолф Нуреев: Бялата Врана”

Колкото до големите чуждестранни филми „преди големите награди” част от тях са: „Рудолф Нуреев: Бялата Врана” - третият режисьорски опит на Ралф Файнс, „Папа Франциск: Човек на думата си”  – най-новият документален филм на Вим Вендерс, както и „Те” на италианския майстор Паоло Сорентино за Силвио Берлускони, които вече дават заявка за потенциални хитове. Не може да бъде пропуснат „Ван Гог: Пред портите на вечността” на режисьора Джулиън Шнабел с Уилям Дефо в главната роля.  Новият документален филм на трикратно номинирания за Оскар Вим Вендерс – „Папа Франциск: Човек на думата си” е също сред хитовите заглавия на тазгодишната Киномания. Продукцията включва интервюта с духовния водач и кадри от негови пътувания, а премиерата му беше по време на фестивала в Кан. Във филма папата отговаря на многобройни въпроси на хора с различна възраст и професия, обръщайки се директно и искрено към зрителите. „Папа Франциск има подобно присъствие на екрана като някои от най-големите филмови звезди, с които ме е свързвала работата ми. Но при него то идва отвътре, от неговите убеждения и вяра, както и от желанието му да говори с всички нас“, споделя за главата на римокатолическата църква Вендерс.

„Папа Франциск: Човек на думата си”

Идеите на папата и неговите послания са в основата на филма, в който той коментира проблеми, свързани с бедността, семейството, опазването на природата, социалната справедливост, имиграцията и материализма. Филмът е нещо повече от биографичен, а по-скоро представлява своеобразно пътешествие с папа Франциск. А неговият апел за мир в конфликтните зони по света, както и за мира и диалога между различните религии имат силата да обединят хората от цял свят. Това е една от причините популярният германски режисьор да смята, че филмът ще представлява интерес и за хора от всички религии, а не само от християнската. Той споделя също, че Папа Франциск е ярък пример за човек, който  държи на думата си и е абсолютно директен и спонтанен в искреността си. При гостуването си тази година на София филм фест Вим Вендерс сподели в отговор на въпрос на „въпреки.com”, че никога не си е представял, че ще прави филм за папа. „Но когато ти се обадят от Ватикана, не можеш да откажеш. Прекарах няколко следобеда с папа Франциск. Той е забележителен, най-смелият човек, когото съм срещал – безстрашен. Ние го снимахме с малък екип 8 – 12 души. Всеки път поздравяваше всеки един от, без да прави разлика кой е режисьорът, кой е от техническите служба. Така беше и когато се разделяше с нас след снимките. С почит и уважение се отнасяше към всеки”, каза режисьорът.

„Папа Франциск: Човек на думата си”

„Рудолф Нуреев: Бялата врана” е заглавието на третия филм на Ралф Файнс като режисьор. Той проследява живота на един от най-легендарните балетни артисти за всички времена. Сценарист на продукцията е Дейвид Хеър („Часовете”, „Четецът”). Филмът е базиран на книгата „Рудолф Нуреев: Животът” от Джули Кавана и се фокусира основно върху присъствието на артиста в Париж в разгара на Студената война. По собствените думи на Ралф Файнс, това което го е подтикнало към историята на Нуреев е: „Силата на млад изпълнител, който е жаден да разбере кой е като артист и като човек… силата на неговия дух, неговата решителност, това са неща, които истински ме вълнуват… Има една нишка във  филма: трябва да се целиш по-високо, винаги по-високо”. Изпратен в Града на светлината като част от балетната трупа на елитния театър „Киров” /името в съветския период на днешния Мариински театър/, талантливият Нуреев моментално се влюбва в Париж. За ужас на агентите на КГБ, които следят изкъсо всяка негова крачка, артистът редовно посещава Лувъра, възхищавайки се на произведенията на изкуството и обикаля парижките клубове, заедно с чилийската наследница Клара Сент. Убеден, че ще бъде убит, ако се върне в родината си, Нуреев търси политическо убежище в Париж и успява да се върне в Русия, едва години по-късно, когато майка му е на смъртно легло.

Олег Ивенко в ролята на Рудолф Нуреев

Филмът се връща и към ранните години на големия артист – от раждането му в транссибирската железница, през трудното му детство на дете, което отстоява идеите си, до младежките му години и сложната му сексуалност във време, когато Студената война разрушава всеки стремеж на съветски артист да преследва световна кариера. Главната роля е изпълнена от руския танцьор Олег Ивенко, който прави внушителен филмов дебют. В образа на Клара Сейнт - жената, помогнала на Нуреев да се установи в Париж, когато бяга от руския режим, влиза Адел Екзаршопулос /позната от „Синият е най-топлият цвят”, показан на Киномания 2013/. Ралф Файнс пък се превъплъщава в ролята на известния по това време танцов педагог Александър Пушкин /не поетът от XIX век/, който до 1950 г. е учител на Нуреев и вижда в него повече от чисто технически умения, запленен от страстта, с която танцува. Филмът е завладяващ портрет на един брилянтен, енигматичен артист, чиито талант и темперамент го правят призван да разтърси не само света на балета, но и този на международните отношения.

“Те”

Противоречивата и скандална личност на бившия италиански премиер Силвио Берлускони е в центъра на филма „Те” на италианския киномайстор Паоло Сорентино. Режисьорът /който последно демонстрира таланта си с нашумелия сериал „Младият папа”/ споделя, че се интересува по-скоро от човека, който стои зад политиката, от неговите мисли и страхове и особено от страха от смъртта и старостта, които вълнуват всеки възрастен човек. Той го представя от различни гледни точки – като чаровник, женкар, привлекателен и стеснителен едновременно, чрез които обрисува сложната според него личност на Берлускони. „Изоставен от политическите си съюзници, сваленият премиер е оставен да се справя с личната реалност отвъд публичните скандали, и тъкмо тук лежи същинската сила на „Те”, казва за филма Пиърс Хандлинг, главен директор на Международния филмов фестивал в Торонто. „Те” се фокусира не само върху Берлускони, но и върху най-приближените му хора, а основният период, в който се развива действието е между 2006 и 2010 година, когато бившият министър-председател се разделя със съпругата си Вероника Ларио и организира безкрайни партита с млади момичета. Бившата жена на Берлускони, за която той е женен повече от 20 години, се играе от популярната актриса Елена София Ричи. 

Тони Сервило в ролята на Берлускони

А в ролята на известния политик е актьорът Тони Сервило /познат от прекрасния „Великата красота”, за който Сорентино печели „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм/, който прави чудовищно добро превъплъщение, влизайки в образа на Берлускони. Филмът е саркастична и яростно политически некоректна комедия, присмиваща се както на своя герой, така и на днешна Италия.

Безспорно талантливият актьор Уилям Дефо, като прочутия художник Ван Гог, ще имат възможност да видят зрителите на Киномания в новия филм на режисьора Джулиън Шнабел „Ван Гог: Пред портите на вечността”. За филма самият режисьор казва: „Този филм е за един художник и неговото рисуване, както и за тяхната връзка с вечността.” След като миналата година Киномания показа интригуващия изцяло рисуван „Да обичаш Винсент”, този път акцентът е върху брилянтното изпълнение на Уилям Дефо /с награда „Купа Волпи” от Венеция за най-добър актьор за превъплъщението си и вероятен претендент за „Оскар”/, който по впечатляващ начин изразява вътрешната светлина на великия художник, неговите лудост, гений, безпомощност, отчаяние и триумф. 

Уилям Дефо в ролята на Ван Гог

Режисьорът Джулиън Шнабел твърди, че филмът „Ван Гог: Пред портите на вечността“ не е биографичен – още повече, че вече са създадени поне тридесет други такива продукции. Разкрива обаче, че е рисувал част от картините, които се виждат пред камерата, което вероятно се дължи на факта, че Шнабел се развива и като артист, който рисува върху парчета порцеланови съдове. Режисьорът представя различна гледна точка за последните часове на художника, която предизвика множество дискусии след премиерата. Във филма участват още: Рупърт Френд, Оскар Айзък /Пол Гоген/, Мадс Микелсен, Матийо Амалрик, Еманюел Сение, Нилс Ареструп и други.

„Всички знаят”

Филмът „Всички знаят” на прочутия ирански режисьор Асгар Фархади, който откри фестивала в Кан тази година, ще бъде едно от горещите заглавия, което Киномания 2018 ще представи. Звездната двойка Пенелопе Круз – Хавиер Бардем, която българската публика гледа наскоро в „Да обичаш Пабло“, играят главните роли в този напрегнат психологически трилър за подозрения, пари и потомство. Партнира им обаятелният испаноезичен актьор Рикардо Дарин, а в продукцията участват още Едуард Фернандес, Барбара Лени, Инма Куеста, Елвира Мингес, Рамон Бареа. В центъра на историята е Лаура, която живее с аржентинския си съпруг в Буенос Айрес, но се връща в родното си село в Испания, заедно с децата си. Поводът е сватбено тържество. Неочаквани събития по време на престоя й там разбулват семейни тайни, изненадващи реакции и изправят героите пред трудни психологически решения и тежък морален избор. Смятан за един от най-амбициозните проекти на виртуозния режисьор, носител на две награди „Оскар” за чуждоезичен филм /за „Раздялата” и „Търговският пътник”/, както и на „Златна мечка” от фестивала в Кан, „Всички знаят” е богат на нюанси, изключително въздействащ и озарен от великолепната звездна актьорска игра. „Кино от най-висока класа. Бардем и особено Круз впечатляват в ролите, специално написани за тях. Тяхната химия, но и тяхната меланхолия за това, което е могло да бъде, са осезаеми“, пише в ревю за филма „Hollywood Reporter“. А специална селекция с някои от най-емблематичните филми на великия шведски режисьор Ингмар Бергман могат да гледат почитателите на тазгодишната Киномания. Прожекциите са непосредствено преди официалното начало на кинопанорамата – между 8 и 14 ноември. Общо 9 филма на официално обявеният за „най-добър кинорежисьор на всички времена” показва Киномания 2018.

Каталин Старейшинска и Ованес Торосян в „Мълчанието на сестра ми”

А ако се върнем на българските филми те са още три – „Мълчанието на сестра ми” на сценариста, продуцент и режисьор Киран Коларов, „Смарт Коледа” на сценаристката и режисьорка Мария Веселинова и „Соня Йончева. Sempre Libera” на режисьора и продуцент Георги Тошев. „Мълчанието на сестра ми” е трагикомична история е за едно самотно и малко странно семейство, което бащата отдавана е напуснал /оставяйки след себе си само колекция от пеперуди – свидетелство за многобройните му връзки/, ексцентричната майка Виена /бивша цигуларка, кръстена на Виенската филхармония/, се опитва да сплоти, синът –тийнейджър, мечтае да стане писател на еротични романи, а 18-годишната сестра Анди умишлено отказва да говори и контактува само чрез таблета си. Анди /Каталин Старейшинска/ се увлича по чаровния скитник Динко Кучето /Ованес Торосян/, който вижда в младото момиче изгодна сделка, но в крайна сметка се оказва отчаяно влюбен в него. Деян Донков играе ролята на шармантния цигански барон Бингото, на който Динко има намерение да продаде Анди. След драматични премеждия, сломената майка предприема отчаян ход... „Във филма става въпрос за борба за близост и любов. Недоимъкът на любов сред хората може би се дължи на това, че ние не искаме да разберем другият свят, околните, и се интересуваме прекалено много от собственото си битие. Нямаме понятие какво са другите около нас”, убе��ен е режисьорът.

“Смарт Коледа”

Филмът „Смарт Коледа” на режисьорката и сценаристка Мария Веселинова вече омая зрителите на фестивала „Златна роза” във Варна, където спечели наградата на публиката, както и награда за оригинална идея за детски пълнометражен филм. Магическата история за коледен дух, приказна работилница, елфи, нови технологии и приятелство забъркват куп обичани български актьори като Калин Врачански, Кръстьо Лафазанов, Орлин Павлов, Поли Генова, Пенко Господинов, Стефания Колева и др.  А в ролята на любопитното момче, което чрез вълшебен портал попада при работливите елфи, които изготвят подаръци за децата, и разбърква главите им с компютри и нови технологии, влиза талантливия Константин Гергинов. „В България за първи път се прави семеен коледен филм, досега е правена само драма”, споделя Мария Веселинова. „Детските филми ги забравиха, в последните 30 години не се правят”, допълва тя.

„Соня Йончева. Sempre Libera”

32-то издание на Киномания ще представи световната премиера на документалния филм за голямата оперна прима  Соня Йончева „Соня Йончева. Sempre Libera”. Повече от две години филмов екип, воден от журналиста и продуцент Георги Тошев,  следва Соня Йончева по света - Лондон, Ню Йорк, Милано, Мюнхен, Виена, Пловдив, София са част от местата, където са запечатани мигове на триумф и съмнение, на радост и тъга. Филмът проследява напрегнатото всекидневие на Соня и триумфалното й шествие по най-големите сцени. В снимачна площадка се превръщат хотелската стая, гримьорната, бащината къща, влакът и някои от най-големите оперни театри в света като Метрополитън, Ковън гардън, Ла Скала, Щатсопера във Виена. Соня Йончева допуска екипа в един много съкровен свят на нейни живот, семейство, професионални и лични приятелства. Освен самата Соня в продукцията участват още: Пласидо Доминго, Антонио Папано, Валерий Гергиев, Масимо Дзанети, Майкъл Фабиано, Томъс Хемпсън, Теменуга Йончева.

На финала на основната пресконференция за фестивала от НДК обявиха, че екипът на Киномания стои зад мистериозната тийзър кампания „Коя е Невена?”, в която в продължение на няколко седмици София бе залята с черни плакати с червен надпис „Коя е Невена?”, а после същият въпрос се появи на ключови кръстовища в столицата. Акцията се оказа част от кампанията за популяризирането на филма „Времето е наше”, който ще даде официален старт на Киномания на 15 ноември. В последния етап от кампанията една от актрисите във филма – Ирини Жамбонас - направи мълчалив пърформанс по време на пресконференцията, четейки книга с надпис „Коя е Невена?”. „Невена е образ от филма „Времето е наше”, героиня в книга, фикция, но и реалност. Невена е по-доброто „аз” на всеки от нас. Невена е магията, която само киното може да сътвори. Затова отдайте се на магията на киното”, призоваха организаторите от НДК. Киномания е част от Календара на културни събития на Столична община за 2018 година. ≈

Текст: „въпреки.com” и Киномания

Снимки: архив НДК и Стефан Джамбазов