#Елиас Канети

[magdalenagigova]

В Тимишоара има музей на графитите

Най-успешният кмет на Тимишоара е бил българин В Покана за пътуване на 15 октомври 2023 по програма Христо Ботев на БНР от 17 часа: Мартина Ганчева, кореспондент на БТА в Румъния. Шиитски мавзолей на 1 млн. кв.м. в Иран. Мариана Филева за едничката цел в живота на африканските жени. По следите на Елиас Канети в Швейцария Мариана Филева, единствената жена водач на ловни сафарита на толкова…

[figntforlove]

“Най-добрият човек не би бил този, който се нуждае от най-малко, а онзи, който подарява най-много от онова, което му е необходимо.”

– Елиас Канети

[obichamchereshi]

Сменям мястото, за да мога да понеса постоянството на мисълта.

- Елиас Канети

[krug-movement]

ОТГОВОРНОСТТА ДА НОСИШ ИМЕТО Кръг, 22-01-2023 & THE RESPONSIBILITY OF CARRYING THE NAME Krug/Circle

Понякога ни питат защо сме избрали името Кръг и толкова години му оставаме верни. Това е името ни от 1997 г. до днес. Първо го избрахме за литературното списание, което създадохме в София – Национално младежко литературно сп. Кръг. После го наследи фондацията за съвременно изкуство Арт движение Кръг /Младежки център Кръг/, която създадохме в Кърджали, както и галерията, в която работим от 2003 г. досега. С геометричните асоциации, които събужда, това е странно име наистина, не става да го носи човек, но за нас никога не е било проблем да се подписваме като „Кръговете“. Различни организации и галерии го харесаха и също си го „присвоиха“ през времето на активния ни ПР в националните и регионалните медии. Няма лошо. Това наистина не е име, което може да се защити по Закона за авторското право и сродните му права, смешно би било да се защити и като „търговска марка“ по смисъла на Закона за марките и географските означения или да се домогва да ползва право върху „интелектуална собственост“. Моля да имате пред вид, че Кръгът /който иначе си е геометричен термин, но с редица социални асоциации/ за нас има главно „морална квадратура“, защото „моралната квадратура на кръга е в това как да продължаваш да живееш и да не си победител в един свят, където за победените няма място..." /цитат от Елиас Канети, немскоезичен писател, роден в България, носител на Нобелова награда от 1981 г./.

[vprki]

Критичен поглед: Будителите, авторитетите и литературните награди

Около Деня на будителите бяха обявени доста литературни награди. Отличените и техните фенове се зарадваха и ги обявиха за справедливи. Незабелязаните промърмориха и почнаха да си задават обичайните въпроси. Пише за „въпреки.com” проф. Николай Аретов, литературовед и преподавател за смисъла на наградите и награждаването, за основателността им, за начина за номиниране, за журита, лобита и прочие…

Интересни ми бяха списъците с номинациите, които очертават една по-богата и, поради това, може би малко по-точна картина. Външният наблюдател може да се попита – колко награди е здравословно да получи един автор (една книга).

Някой, не без основание, подхвърли, че по журито може да отгатне наградените и обратно. Пробвах се, успях само отчасти, малко над 50%. Не особено добър резултат, ако се има предвид ограничения кръг на журиращи и наградени. По-успешни бяха прогнозите ми за издателите – там изненади трудно могат да се появят.

Владимир Попов с наградата за цялостен принос на литературен клуб “Перото” при НДК

Наградите, разбира се, са поне два вида – за конкретна книга и за „цялостно творчество“. Вторите са си жест, понякога без актуална причина, от известна гледна точка носителите им не са за завиждане, а естетическите пристрастия на журитата са по-открито заявени. Отличаването на Иван Цанев (Портал Култура) и Владимир Попов („Перото“), освен справедлива оценка за двама значими поети, са знак и за разместване на йерархиите – „тихите лириц��“ излизат (компенсаторно?) пред „гражданските“.

Иван Цанев получи Голямата специална награда на Портал Култура за 2017 г.

Относително близо до тях е и друг забележителен поет – Борис Христов, отличен с Награда за хуманитаристика „Проф. Б. Богданов“ (НБУ). Ценя високо Борис Христов, но тук не познах, бях заложил на няколко други имена, едно от които бе Ивайло Знеполски. Е, той не е пропуснат (Портал Култура).

Не бях заложил на Надежда Александрова (една от специалните награди на портал „Култура“), но се зарадвах, въпреки че една част от мотивировката ме смути „заради… дейността ѝ като директор…“

Проф. Божидар Кунчев връчи на Надежда Александрова специалната награда на Портал Култура

По-лесна бе за отгатване държавната награда "Св. Паисий Хилендарски" – Владимир Зарев (след Светлин Русев, Богомил Райнов, Анжел Вагенщайн, Антон Дончев, е и други). Както се посочва в съобщенията,тя се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. Естествено е да има такава линия в културата и културната политика. Друга нейна проява, за мен по-безспорна, е отличаването на Милен Русков за „Чамкория“ с наградата „Елиас Канети” на община Русе. (Отделен въпрос е, че според статута ѝ „всяка предложена творба, … трябва да съответства по хуманизъм и космополитност на идеите на нобеловия лауреат Елиас Канети“).

Наградата на “Перото” е поредно авторитетно отличие тази година на Момчил Николов за романа му “Последната територия”

Радвам се, че се отличават и романи, които не са „свързани с българската история и традиции“, какъвто е случаят с Момчил Николов и „Последната територия”. Романът определено тръгва по не особено пренаселена пътека в българската литературна гора. Затова и трудно намирам думи, за да го характеризирам, дори за себе си.

И нещо друго, което на някого може да изглежда положителна тенденция. Политическите пристрастия като че ли леко отстъпват (друг е въпросът какво ги замества). Последните книги на носителя на държавната награда бяха посрещнати с патетични отзиви от критици, които като че ли стоят на доста различни обществени и естетически позиции. Всъщност промяната се забелязва и при рецензентите, и при авторите. Какво пък, всеки има право да се развива.

Александър Секулов взе наградата за поезия на “Перото”

Пропускам немалко наградени по простата причина, че, за съжаление, не познавам книгите им. Но пожелавам успех на Александър Секулов „Море на живите” („Перото“), на Петър Крумов и "Катафалка, два носорога" („Перото“, за дебют), на Маргарит Минков "Весел гъделичкащ смях 2" („Перото“, за детска литература, получена от съставителя й Севдалин Генов), на Иван Станков за „Улици и кораби” и Димитър Бочев за „Несъгласни думи” (Портал Култура) и, най-искрено на Мари Врина („Перото“, за превод).

Често ми се е случвало да се питам – справочниците добросъвестно ни съобщават за наградите от миналото, но дали ги помним и дали имат връзка с личната ни оценка за тях (а ако имат – дали това не просто следване на някакви авторитети). Със сигурност съм ги чувал, но не мога да изброя по памет наградите на Томас Ман, например. А и те вече едва ли имат значение за днешната публика и за мен. Казвам „вече“, защото си давам сметка, че при първите ни срещи с големите, включително и с Томас Ман, някой ни е убедил, че той е голям писател, като може би е изброил и наградите му.

Милен Русков

По друг повод наскоро се сетих и за европейските награди за литература. Звучат авторитетно, посрещат се с интерес. И публиката някак пропуска факта, че те се присъждат в полите на Витоша /става дума за българската отличена книга, както и всяка страна си предлага своята – б.р./. Идеята звучи демократично – експертите от всяка страна са най-компетентни да отсеят най-доброто. Същевременно потоците авторитет и символен капитал текат и в двете посоки. Външните структури, които присъждат наградите (смятат, че) са направили най-точния избор; вътрешните оценители и особено наградените пък се чувстват оценени от по-висш авторитет.

Христо Карастоянов, Димитър Бочев и Ивайло Знеполски /от ляво надясно/ бяха сред наградените в конкурса на Портал Култура

За мен най-интересни са чуждите награди за актуална чужда литература от типа на „Букър“). Не защото са непременно по-обективни, а защото ме насочват към автори и книги, които без тях бих пропуснал. (Е, пропускам и повечето от посочените, времето и силите не са ми неограничени.)

Щях да завърша с ефектната фраза, че най-високата награда е името ти да бъде дадено на награда – както е с Вазовата награда например. Но се сетих за многобройните местни награди, едва ли мога да ги изброя. Още по-малко – носителите им, нерядко номинирани по земляческа линия.

Друг възможен ефектен финал би бил въпросът какви награди са получили будителите. Ефектен, но демагогски – кой да награди Ботев например, а приживе той има и само едно съвсем кратко и безименно споменаване от „критиката“. Времето наистина е било друго. Но и по-късно, колко ли награди е получил Димчо Дебелянов… ≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов