#Силвия Чолева

[vprki]

Кирил Василев: С поезията на Ани Илков се озоваваш всред звездите…

В края на януари в Клуб „Писмена“ Национ��лната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ бе представен сборникът със събраните стихотворения „Б��рзо насън“ от Ани Илков с логото на Издателството за поезия „ДА“. Това не бе обичайна премиера, а незабравима среща с поезията на Ани Илков, която познаваме и обичаме, но сякаш я открихме отново споделена от поета…

В годините неведнъж сме публикували текстове за него, може да прочетете тук, тук и тук. За нас той е от специалните хора не само талантлив и задълбочен литератор, но и личност, самовзискателна, чужда на компромиси. Не само е част от живота ни почти 40 години, а човек, за когото можем да кажем, че живяхме/живеем неговото време, без това да е преувеличено…

„Знам, че сте дошли заради Ани Илков и неговата поезия. Ние от издателство „ДА“, решихме да издадем „Бързо насън“, книга с неговото събрано, защото ценим високо Ани Илков – казвали сме го неведнъж. Решихме да направим тази книга достойна за неговата поезия, решихме да я направим с твърди корици. Надежда Олег Ляхова се постара тя да изглежда прекрасно, да изглежда така, както самият Ани Илков искаше – по-семпла и по-деликатно изглеждаща.“ Сподели Силвия Чолева, една от основателите на издателството, литератор и журналист.

За поезията на Ани Илков говори културологът и поет Кирил Василев /носител на новоучредената 2022 г. награда за поезия на името на Константин Павлов –б.р./, който според Силвия Чолева в годините стои много наблизо, не само приятелски, а и в творчеството си до него. Публикуваме словото му, защото то, колкото лично, бе и програмно за поезията и личността на Ани…

Кирил Василев, Силвия Чолева и Ани Илков

„Нека направя уговорката, че аз не съм специалист по поезията на Ани Илков, не съм литературовед, литературен изследовател и т.н. Аз съм поет, който чете с възхищение поезията на Ани Илков. Имаме един том, който съдържа всички негови стихосбирки от 1989 г. до последните стихосбирки в новия век. И, въпреки че познавах поезията на Ани Илков, четях и препрочитах отделни стихосбирки. Не съм очаквал, че това, което преживях, прочитайки този том от 400 страници поезия, като преживяване беше сравнимо с това да скочиш от Ниагарския водопад. Вместо, обаче, да се окаже свободата с пръснало се сърце, изведнъж се озоваваш, всред звездите.

Това е парадоксът на тази особена поезия. Първата стихосбирка на Ани Илков се казва „Любов към природата“, а последната - „До края на смъртта“. Струва ми се симптоматично – любовта и смъртта действително са големите стихии на цялата модерна поезия, те са и големите стихии на поезията на Ани Илков. При това в тази поезия става въпрос за особената диалектика между тези две наистина стихии на поетическото. Между любовта, мислена метафизически като принцип на битието, като онова, което удържа заедно цялото безкрайно многообразие на този свят, и същевременно като онова, което непрекъснато иска да прекрачи всяка граница, всяко различие, за да постигне едно невъзможно единство – което обаче, само по себе си постигнато, означава смърт. В този смисъл смъртта е едновременно отрицание на любовта и същевременно е горивото на тази любов.

Кирил Василев

В тази екстатична поезия, поезия, която има в себе си следите от една дълга профетическа традиция, поезия профетическа по характер, която се е събудила в един свят, в който няма какво да се възвестява; в който Царството небесно вече не може да се възвестява по начина, по който хилядолетия наред се е правело. И точно в този потрес като че ли се ражда стихията на тази поезия. На няколко места съвсем конкретно в отделни стихотворения се говори за тази пораждаща сила на празнотата. В този смисъл това е поезия, едновременно епифанична по очакване, по призвание епифанична, която обаче е родена от липсата на епифания, от невъзможността за епифания. Това, което поразява, особено на фона на съвременната поезия не само в България, наистина, е опитът да се мине отвъд границата, да се отвори прозорец за другото, за да изразим другото. В този смисъл поезията на Ани Илков се вписва в традицията на поетиката на възвишеното, в смисъла, в който Адорно казва: „Понятието възвишено е единственото естетическо понятие, оцеляло в модерността“. И все пак днес то е немислимо по начина, по който го е мислил Кант, защото в него се е възцарил странен комизъм, от който не може повече да се освободи. Тази особена карикатурност на възвишеното живее и в стиховете на Ани Илков.

Не съм чувал регистрите на българския език по начина, по който ги чувам в поезията на Ани Илков. Потресаващо нещо! Да чуеш тътена на този език, хилядолетен тътен, който е набрал мощ, утайка в себе си. Да чуеш писъка на този език. Да чуеш абсолютното мълчание на този език. Не познавам друг съвременен български поет, който да е способен на подобно нещо. Сещам се за някои поети, които вече не са между нас, в чиято поезия съм откривал нещо подобно. Но сред нашите живи поети такова нещо не съм чувал.

Ани Илков /л/, Камен Старчев /ц/ и Едвин Сугарев /д/

Това е поезия, която разбира се има зад себе си исторически фон, който не можем да пренебрегнем. И това е рухването на комунистическия режим. В отделни стихотворения това е тематизирано в прозаическите фрагменти – тези, бих ги нарекъл, фейлетони, но това не е важно. Това, върху което искам да акцентирам, е този исторически опит със свободата, който е изключително рядък. Ние дори не си даваме сметка за това, че това, което преживяхме на границата между края на 80-те и началото на 90-те, е определен тип екзистенциален опит, който поколения наред повече няма да имат. Значи, това са отвори, зевове, пукнатини в историята, когато усещаш, че всичко е възможно. Когато, сякаш наистина, целият устойчив порядък на света се е сринал и изведнъж се е отворила възможност за невъзможното, за немислимото, за непредставимото. И това е горивото на тази поезия, тя е утопична в един смисъл, в който едва ли повече българска поезия ще бъде утопична. Тя буквално се опитва да измисли една нова възможност за този език и за този свят, в който ние говорим. Тази възможност не е просто някакво субективно желание на един поет, а както в поредица от стихове вътре можем да прочетем, става въпрос за един копнеж, който идва от векове; копнеж на предците, за който Ани Илков говори.

Има едно стихотворение, в което той говори как „ние сме били сънувани от предците си и ние сме ги сънували“. Тази енергия, отдолу, тази идея за невъзможното, сега е моментът да се осмелим към невъзможното, е нещо, което прави тази поезия уникална в чисто исторически фон. Случили са се така нещата. Не искам да кажа, че става въпрос за поетическия гений на Ани Илков или нещо от този род – става въпрос за историческа възможност, която няма да се повтори сигурно в близките 50–100 години.

Това е поезия, която мисли българското, но го мисли по начин, по който ние днес вече не смеем и сме забравили. Мисли го с упование. В едно от стихотворенията се казва: „Пристъпѝ и нека мислим тихо за България като за една невъзможна възможност, в която свободата и справедливостта са възд��хът и водата на тази земя“.

Ани Илков

Това, че тази поезия успява да събере в себе си Раковски и Рилке, Петър Берон и Томас Елиът е нещо, което не само нито друг български поет, а и никой друг интелектуалец, философ, мислител в български контекст, в българската култура не е постигал. Това е опит българското да стане универсално, космическо; космическото да стане българско.

Трябва да бъдем безкрайно благодарни на поети като Ани Илков, че ни дават възможност, отварят хоризонт. Няма значение, че този хоризонт е непостижим, утопичен. Самото наличие на такъв хоризонт ни прави свободни.“

Кирил Василев

В разговора за литературните пластове, римата и драматургичното в поезията на Ани Илков се включиха и проф. Александър Кьосев и театралният режисьор проф.Иван Добчев. В текста включваме кратки цитати от споделеното от тях.

Александър Кьосив: „Слава Богу, че разговорът тръгна малко така по-всекидневно, защото да говориш след Ани Илков / прочетените стихове-б.р./ е убийствено.

Публиката - вляво Александър Кьосев, вдясно Владимир Левчев

Всеки коментар се превръща в грозник на фона на красивото. Не по-малко лесно е да се говори след това, което каза Кирил Василев, защото той говори прекрасно. Аз не съм се подготвил, но през целия си живот (той не е кратък) съм чел Ани Илков; чел съм го, когато той се появи, непубликувал още нищо, със 7 зелени папки от мукава, 7 написани стихосбирки, на 22–23 години. Та досега съм чел само Ани Илков. Мога да кажа: има поезия, която ти харесваш, а има и поезия, която тебе те харесва – тя започва да офор��я твоя вкус. Какво трябва да представлява българската поезия, такава каквато би трябвало да бъде. Защото българската поезия има и много други измерения освен такава, каквато трябва да бъде. Явно са се оформили вкусовете на поколенията – мога да го кажа и по друг начин: на тайните поколения, на тези, които не са в светлината на прожекторите.

Бих могъл да кажа просто: Ани Илков е поет и с това да свърша. Защото нищо по-изчерпателно няма от думата „поет“, в древните времена думата поет нищо друго не е значела освен пророк (профет) – вече се каза за неговата профетичност.“

Иван Добчев и Станислав Памукчиев

Иван Добчев: Когато слушах Кирил Василев, се сетих за една моя любима пиеса, която така и не успях да поставя много години „По въже над Ниагара“ от  перуанския драматург и режисьор Алонсо  Алегрия. В нея главният герой ходи по въжето. Публиката стои втрещена, той спира на средата на въжето над Ниагарския водопад, сваля от раницата си газов котлон, тиган, прави си яйца, изяжда ги, прибира всичко и продължава нататък. Не пада. Затова си мисля, че много често в поезията, в нещата, които пише Ани Илков, върху които ще правя спектакъл – моят спектакъл ще се казва „Похищението на България. Това ще е втори мой опит – преди години съм го правил със студенти. В неговите неща, на Ани, има някаква невъобразима склонност към емпатия. Да влизаш в този, за когото пишеш, да почнеш да мислиш като него. И да вадиш неща, които са абсолютно невъзможни и които нямат някаква сюжетна логика…“.

Ани Илков и Силвия Чолева при представянето на стихосбирката му "До края на смъртта", 23 февруари 2023

Припомняме, че Ани Илков получи Специалната награда на Портал Култура, 2024 заради „постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света и бъдещето“. Връчи му я проф. Калин Янакиев, който каза тогава: „За мен е голяма чест и удоволствие да връча тази награда на големия поет Ани Илков, с когото се запознахме през онези бурни години в навечерието на 10 ноември 1989 година. Имам чувството, че бяхме от една разширена компания. Той бе една от големите звездните фигури, с типичния профил на онези интелектуалци в края на 80-те и в началото на 90-те години – едновременно оригинален, зримо оригинален и поетически талант, съчетан със социално-политическа активност, безкомпромисно бунтарство и колкото и да е парадоксално склонност към исторически задълбочавания. Това е профилът на типичния интелектуалец от онова време и един от звездните му представители е Ани Илков.“

Традиционно, когато при нас публикуваме текстове за поезия, цитираме и стихотворения на автора. Този път само ще кажем: „Четете поезията и публицистиката на Ани Илков!“ Те се преживяват и осмислят в самотно занимание с неговата литература, но и с вглеждане в себе си и света около нас и над нас…

Ани Илков и Милена Нейова

В този контекст, може би, ще цитираме отново Александър Кьосев: „��з се чудя как е възможно Ани Илков да се съчетава визионерство и гняв и се сетих за едно изречение от едно негово ранно есе от 90-те години – ние си мислехме, че той преувеличава, а се оказа, че той преумалява. Изречението гласеше „Животът помътня“. Това се случи и той не просто помътня, той пожълтя, стана кафяв, почерня – ситуацията е такава, каквато е. И Ани в тази тъмна, мътна, почти черна мъгла успява да чуе песента на сферите, което е трудно…“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[designis4lovers]

Скъпи приятели и симпатични познати, това е новата ми книга "След три минути". Топло и сърдечно благодаря на екипа на "Издателство за поезия Да" . Благодаря за подкрепата и съветите на Марин Бодаков, Силвия Чолева и Калоян Игнатовски, както и за думите и отношението на Владислав Христов и доцент доктор Гергина Кръстева. Щастливо мога да кажа, че се получи цялостна книга, в която текстовете преливат плавно и хубаво един в друг, допълват се и се продължават. Нишката е там и ги скрепя нежно, но здраво. Нека тепърва ни срещне отново и страниците й да се четат с честни очи и открити сърца. На добър час и до скоро! СЛЕД ТРИ МИНУТИ ще изчезнем и стаята ще се напълни с вятър. той ще понесе спомените ще прибере тревата отново в пръстта;. Ще скрие възрастните обратно в детството им и изгубените играчки ще бъдат открити след три минути.

[me4ok]

Има някой който е сам в стаята който без интерес следи слънчевите петна по стената по снимките по масата по тавана и дори е легнал на пода а очите му се отварят много леко колкото да пропусне безпределната тъмнина на самотата му вътре

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Водата и животворчеството

Знаем, че водата има памет. А каква е нашата памет за водата. В новата си книга поетът и преводач Калоян Игнатовски в своите 48 стихотворения ни подсеща, че има много начини ние да помним водата. И то всекидневно, и  ежеминутно. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева,  литературовед и психоаналитик, за стихосбирката му „Водата на деня“. (издателство за поезия ДА, 2024).

Не само, защото човешкото тяло се състои от 70% вода, не само защото живеем на планета, където също основният процент от субстанцията е вода.

По колко начини може да сме в съприкосновение с водата: океан, море, река, езеро, блато, локви, дъжд, капки от клоните от дъжд или сняг,  …та дори и фонтан и кладенец. Толкова много вода, под различни форми, ни заобикаля. Дали без тази книга бихме се досетили и изредили дори на някаква игра толкова видове и състояния на водата… И още  – понятия и състояния свързани с водата – талвег, меандри. Островът също е ограден с вода, патиците, обградени с тръстики, са във вода, поливането в лехите, които „разрохва и оформя“– също. Дори за приказката може да се изрази глаголът, че тя се „стича“  – т.е. изразът е, като за вода. Това пък са опосредстваните отпратки към водата.

Да, всичко в книгата на Калоян Игнатовски „Водата на деня“ е свързано с водата и поетът ще го изрази така:

Водата –

също като енергията

и светлината.

Флуиден стоик.

Освен с нестандартните и изненадващи метафори Калоян Игнатовски ни спечелва веднага с талантливото си екзистенциалното и философскофско кратко стихотворение „Реплика“. То наистина е реплика към „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.” Това е именно известният афоризъм на Хераклит “Panta Rhei: Всичко тече, всичко се променя”.

Ето апострофът на Калоян Игнатовски:

а дали мога да вляза два пъти

в една и съща пресъхнала река

Ще си зададе Калоян Игнатовски и този риторичен, а и към нас въпрос. И това не е въпрос само и толкова в сферата на екологията. Тук има толкова много метафори: Пресъхва любовта, пресъхва приятелството, пресъхва творчеството, пресъхва …всичко, което започва да „буксува“ в личния или обществен живот. Пресъхва накрая и човешкият живот преди да премине в друго състояние.

И тук е майсторството и талантът на поета, че уж зад обикновените, катадневни, на пръв поглед изрази, той ни пренася в своята Вселена от вода.

Всяка дума, всеки израз на Калоян Игнатовски е напоен с толкова многопластовост. Водата я напоява. Смисълът я напоява. Метафорите я напояват.

Какъв е животът ни с водата и във водата?

Има дни заблатени, в които можем да подминем дори себе си:

И подминаваш.

И така през дните

в заблатените меандри.

Подминаваш и себе си.

              / „В лодката“/

Понякога паметта ни е като талвега останал без река:

наноси от настро��ние

мълчанията

изронените брегове

            / „Паметта“/

Като че сме на друга безлюдна планета – планетата на паметта, която е съхранила тъгата и безводието.

Представянето на американската поетеса Луиз Глик (Нобелова награда, 2020) и стихосбирката ѝ с преводачите Надежда Радулова /л/ и Калоян Игнатовски заедно със Силвия Чолева

Калоян Игнатовски ще ни припомни, че понякога „178 капки дъжд, [са] мил спомен за отживял рай“ / „178 капки“/. И макар и толкова скъпернически отброени, тези капки могат да пулсират живително във вените.

Калоян Игнатовски е изключителен майстор на сътворяването на менливите ни всеки миг душевни състояния:

какъв би бил животът

на лятната ми глава

без белите облаци

пухкави дворци озвучени

с пустота

или онзи там

сега дъха

на очакване

после с отнесен поглед

мехури смях

прищявка

           / „Нека да не си представям“/

Тази по Николай-Лилиевски въздушност и несбъднатост ни приютява във финеса на белите облаци. А облаците, също ги свързваме и с водата. И на фона на безпределността на въздушното, Калоян Игнатовски изведнъж ще ни приземи със следния стих, към цунамито на злото. Екзистенциалните и хуманистични отпратки на поета са апелът му за вглеждането ни в себе си:

По-щадящо ли е,

ако знаем

откъде е дошло злото

Същото ли е със злото

вътре в теб,

изстреляно

волно или неволно към някого?

/ „Следим“/

Но ето, че животворчеството на водата ще измие наносите от тъга, тиня, несбъднатост, разминаване, зло – просто с една лека вълничка, дори. Защото край водата всичко се променя и е друго:

„До река или езеро се чете и разговаря на фона на различна тишина. Затова ли край тях усещаш пълнота? Там мълчанието също е различно. С по-нюансирани, по-плътни интонации. Всеки отразен образ става двоен, наситен с множествен живот“.

                                                                                       / „Вътре в теб“/

Калоян Игнатовски /л/ и Илко Димитров /д/

Не случайно в митологията и класиката най-емблематичните образи са на фона на вода Светът битува и създава културата и хуманността край водата: Нарцис и Ехо, Данаидите, Горгона, Одисей, Офелия, Жул Верн и неговата „Двадесет левги под водата“ – десетки и десетки сюжети и герои.

Затова образите край водата така, както ги създава и Калоян Игнатовски в книгата си „Водата на деня“ са наситени с множествен живот, който самият той е животворчество. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: личен архив

За корицата е използван детайл от картината на Жорж Сьора „Ливадата“. Оформлението е на Моника Вакарелова. Редактори са Силвия Чолева и Илко Димитров. На водещата снимка Калоян Игнатовски и Силвия Чолева.

[vprki]

Космополитен. (Не)благонадежден. Или за поезията на Валери Вергилов

 „Емил (Андреев) пишеше проза. Всички прописаха, но Емил се ориентира рано към прозата. Валери – рано към поезията. Беше странен. Но животът при него се стече така, че той прекъсна задълго заниманията с поезия. И, връщайки се към поезията, той трябваше да преживее още веднъж чудото на успешното писане, което не идва с първия надраскан лист, с първото хващане на перото след дълго отсъствие.“ Каза Ани Илков,  поет, публицист и преподавател за стихосбирката на Валери Вергилов „Природи и реалности“ (Издателство за поезия ДА, 2024).

Тримата Валери, Емил и Ани са съученици от първия випуск на Английската гимназия във Видин. Това дългогодишно приятелство е много специално за тях, определило по нелеките пътища на живота присъствието им като автори и индивидуалности тяхната неподражаемост, извън конюнктурата и всекидневието.

Валери Вергилов е роден през 1956 г. в крайдунавското село Арчар. Учил е в София и различни училища от селата на Видински окръг. Завършил е първия випуск на Видинската АЕГ и журналистика в Софийския университет. Работил е в редакцията на някогашния седмичник „Поглед“ и в програма „Хоризонт“ на БНР. След като напуска България, е работил дълги години в BBC World Service, където става първият българин, оглавил редакцията за предавания на български език. Автор е на две книги с публицистика: Still In the Queue: Bulgaria Waits for Democracy (IEDSS, London 1990) и „Трохи по пътя“ (Фабер, 2023). Предишните му две стихосбирки са: „Не си отивам кротък“ (Жанет 45, 2018) и „Течението на безследната вода“ (Фабер, 2021).

Признавам, че тези негови поетични книги съм пропуснала и в известна степен беше неочаквана премиерата на третата „Природи и реалности“. Но знакът, че е издадена от Издателство за поезия ДА е вече е критерий за талантлив поет, за ярка авторска индивидуалност…Затова и представянията, които правят от издателството са винаги нещо много повече от среща с поета или преводача, те разказват истории, които осмислят живота, времето, човешките преживявания.

Но да продължим с думите на Ани Илков: “Наблюдавал съм в първите му книги как той се бори, надработва и по някакъв начин намира своя стар странен стил на писане. И едновременно с това изработва една нова стилова програма. Най-ясно това личи в тази книга – така, както е разделена на 3 части. В първата част, в която той говори без спомен, в малката поема, „Език“ той дори влиза по-назад от спомена, в някаква форма на архиезик, където говорът е асинтактичен, не е някаква форма на диалект. Няма „здрасти“, „как си“, всичко се люлее по един сюрреалистичен начин, но има ритъм, има и смисъл. Всичко това са подеманията, които той дава от едно време. Той се връща назад и едновременно с това създава някаква дълбочина. За мен поемата „Език“ е много добро, изключително постижение.

Първата част се казва „Северозапад“ за хората,родени край Дунава – има чудесно стихотворение „Дунавски елегии“, посветено на съпругата му Даниела. Не може да бъде посветено на мен, не съм роден на Дунава – за мене други елегии! Всичките тези неща, които са в първия цикъл, ме ангажират много силно. Харесвам този маниер на писане, харесвам това усещане за миналото – за минало и география, две в едно, като ти си отдалечен, на друго, далечно място. Тази топологическа игра на мен ми харесва много.

Валери Вергилов

Другите два цикъла правят други неща: понякога в тях има и публицистичен момент. Вторият цикъл, за да контрастира с разказите за Северозапада, повече е свързан със събития, свързани с „обратната страна“ – с Шотландия; поемите са за места и събития извън България. Това са частите, свързани с природата.

Третата част започва с едно дълго стихотворение, което също може да бъде наречено кратка поема – „Песента на клетките“, където Валери влиза ту в микро-, ту в макросветовете. Това е маниер, който е изработен, но на моменти звучи публицистично, на моменти много лирично. Той има способността да мисли философски света през някакво всеобщо чувство за любов. Органичното, космичното той се опитва да превежда в идеята за нещо, което съществува любовно - еротично. Това е философията на третата част.

Тези три части съставят една разнолика на моменти книга, една книга, изпълнила трите части през три стила. Това е най-успешната от трите му поетични книги, най-пълноценно представяща го. Да не вярваш - той се върна в поезията, след дълги години прекъсване. И се върна съвсем пълноценно, осъществено – този Валери знаем от дете, все се пазеше, все не иска да се напие докрай! Ние с Емил се напиваме, той се пази…“

Емил Андреев /л/, Валери Вергилов /ц/ и Ани Илков /д/

Тримата приятели, независимо, че бяха пред публика в клуб „Писмена“ на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, сред която техни съученици и приятели, сякаш сляха в разговора си цели 52 години от шестнайсет годишни до помъдрялата си възраст на наближаващите седемдесет…Май са същите момчета, успели във времето да не изневерят на онези, уж, далечни пориви на младостта и несъгласието, Въпреки.

И разказът на Валери Вергилов като продължение на споделеното от Ани Илков: „В един разговор  ме попитаха защо заглавието е в множествено число? Защото в единствено число „Природа и реалност“ щеше да бъде име на някой научен труд. А „ПРИРОДИ И РЕАЛНОСТИ“–рефлектира, може би, е една от централните и свързващи теми в моята поезия. Самият Ани, който е редактор и на трите ми книги е наясно. Освен това тези двамата са акушери на издаването на трите ми книги – без тяхна помощ, пряко съдействие и практическо, и като хора, които са ме окуражавали да пиша малко повече. Ани беше казал веднъж, че тази моя поезия била огледалният образ на този конфликт между духа и материята, беше казал „страда духът в материята, но и материята в духа“ – така по свой начин беше нарекъл този светски скандал. Това е фактически природи и реалности: природата е партизанският дуализъм, деленето – и едното, и другото си имат своето място в историята; на него до голяма степен се дължи големият просвещенски тласък на развитието на естествените науки – оттам идва името, от това, че са освободени учените да мислят за природата като за нещо от Господа и да не мислят повече за него, да го мислят като механика. Когато достигне връхната си точка, все още това е връхна точка на науката – квантовата механика казва, че природата е единството на природа и съзнание. Тоест, реалност е природа плюс съзнанието.

Ани Илков

Колкото до миналото, Ани, за да ме утеши, от верност и от състрадание ми е казвал, че са ме публикували, защото съм бил много авангарден в сравнение с тях, да ме плаши. Това че седмица или след това, когато на всички останали издадоха стихотворенията, а моите не излязоха, във всички случаи нанесе много голям удар върху самочувствието ми на поет, върху желанието ми да пиша и т.н. По никакъв начин не е повлияло на приятелството ни, защото аз съм бил свидетел на тези ювенални пиянски нощи и на всички от първите стихотворения на Ани – някои от тях може би аз съм ги чувал за първи път, чел съм ги от тетрадки! Както и когато се раждаха прекрасните научни разкази на Емил. Аз се убедих, опитах нещо друго, смятайки, че чрез превод ще се върна в поезията или по някакъв начин ще бъда припознат… Да, публикуваха едни мои преводи на Дилан Томас, пет стихотворения бяха в списание „Съвременник“, всъщност това бяха първите преводи на Дилан Томас, публикувани на български. От друга страна, правих преводи на Уитман – основната, голямата „Поема за самия себе си“: „Възпявам себе си в стръкчета трева…“

Не си спомням точно колкото бях превел с Кръстан Дянков в неговата мансардна квартира, с дамаджана вино, естествено. Той взимаше оригинала на Уитман, аз четях ред по ред; ред по ред сме редактирали този превод. Аз бях много сигурен в него. И когато вече стана връзката при Вера Ганчева в издателство „Народна култура, отговорът беше, че не може, защото те вече имат сключен договор с Владимир Свинтила… Така и не се издадоха тези преводи. Тогава вече аз отидох към журналистиката. Чак след като се пенсионирах, първата ми книга („Не си отивам кротък“. Жанет 45, 2018) имаше едно спонтанно раждане, защото беше свързано, без да навлизам в никакви подробности, с едно много ярко предусещане за смърт, което не е напълно осъзнато, то се осъзнава в самата поезия, в някои от стихотворенията. Ани беше първият, който реагира много насърчително и оттам вече започнах да пиша тази първа стихосбирка. Това е, което мога да кажа, за да допълня Ани.“

Емил Андреев

След поетите Емил Андреев, все пак, продължи поетично: „Благодаря, че уважихте моя приятел и брат, както наричам Валери. Тук вече стана дума – само трябва да се гордея, че имам такива съученици, има също и няколко съученици, които са дошли да ни уважат, също да са живи и здрави. Бих прибавил към всичко, което се каза дотук, песенността, владеенето на българския език, което малко ми напомня за силата на Пенчо Славейков (и друг път сме си говорили за това). Още като ученици сме говорили за това, че неговата песенност, неговата поетичност много ми напомня тази на Пенчо Славейков. Философията и дълбочината на поезията пък ми напомнят за любимия поет, автора на „Котките“ Томас Елиът. Наистина с песенността и полета на поезията на Уитман – неслучайно той превеждаше Уитман… Злощастното непубликуване на стихотворенията беше преди 52 години. Така или иначе, Валери не попадна на страниците на „Червено знаме“, след което написа едно кратко двустишие, 2 куплета, които много харесвах тогава. Сега ще се опитам да ги възпроизведа, да си ги припомня:

Били ли сте у нас? Елате!

Ще ви предложа мястото на канапето.

Ще рукне вредна струйка от позлата.

Ще поговорим за хляба и стиха.

Аз много скоро сам ще се убия,

защото знайно в мен тежи имането на ветровете.

Със еротическия прах ще го покрие.

Дано пък вие станете поети…

Е, Валери, беше… “

Трите части на книгата, за които вече стана дума по-горе са озаглавени – първата е „Българският ми живот“, втората е „Животът ми във Великобритания“, третата е „Вътрешният живот“. Две-три от стихотворенията във втората част са писани на английски и после авторът си ги е превел на български. В този контекст Валери Вергилов се аргументира защо пише български. Независимо, че по-голяма част от живота си живее в Англия, може да пише и стихотворения на английски, но... „Обяснявам го по следния начин: научаваш един език, можеш да бъдеш перфектен – давам пример с Набоков, който се смята може би за най-големия стилист. Но кажете ми къде Набоков е описал американската действителност, където живее, където започва да пише на английски език – никъде! Той не може да слезе от полата на езика, който човек е започнал да попива още като бебе. Разбира се, става дума за език, не говорим за смисъла на думите. Започва да попива един език. Когато се хвърлиш толкова дълбоко в този език, това, според мен, можеш да правиш само на своя матерен език.“

Силвия Чолева

Традиционно в тези почти представления, които успява да създаде на премиерите на книгите си издателство за поезия ДА, авторът прочете стихотворения по свой избор от различните части на книгата. Но Силвия Чолева като издател и модератор, но по-скоро като откривател и за себе си на поезията на Валери Вергилов го помоли да прочете стихотворението „Досие, май 1973 г.“. То е много лично автобиографично, а и разкрива вълненията му във времето на юношеството и предчувствията му  от 70-те години.

ДОСИЕ, МАЙ 1973 г.

Роден в Арчар

отгледан там и в Симеоново

израсъл в София, частично в Алдомировци

основното образование – в училища от влашките села

на дунавския Златен Рог

гимназиалното – в английската езикова във Видин

адресна регистрация – апартамент

от старата еврейска къща Меворах, в Калето

живее сам, родителите му понастоящем в Африка, Алжир

очаква се да следва и за известно време да работи в София

но май че ще избяга – най напред в Париж, а после в Лондон.

Експертно мнение: Космополитен. Неблагонадежден.

Силвия Чолева и като поетеса и литератор го попита, по-скоро, за да отговори на личните си усещания за тази силна поезия: „Първата част е за самоиронията, която присъства, и по някак естествен, всъщност, много странен начин прелива в ранимост, в свръхчувствителност, в меланхолия – това е едното. И другото е как толкова време човек задържа поезията в себе си и успява да не ѝ мине срокът на годност, така да се каже…“

И отговорът на Валери Вергилов: „Ние бяхме тази приятели от първия випуск на Английската гимназия във Видин, които образувахме някакво ядро. И тази група приятели  ни обедини едва ли не необяснимо тогава и литературата, и философията донякъде. И как да се извлича от душата на човека – неговата душевност, неговата духовност. Това по никакъв начин не може да изчезне. След толкова много години – споменаха се 52 – след първата книга 2018 година, след толкова много години не съм възнамерявал да го подценявам. Родиха се няколко с��ихотворения, които, както се казва, са написани с Божията ръка: в теб нахлува емоцията и мисълта, те се спояват в едно нещо, което никога не можеш да постигнеш, колкото и да го мислиш. Такива бяха няколко от първите стихотворения. Тогава започваш да дълбаеш в рудника на поезията, започваш да намираш…“

Емил Андреев /л/ и Валери Вергилов /д/

"За първата стихосбирка на Валери Вергилов „Не си отивам кротък“ бях написал следното: „Стиховете му са възторжено-тъжни философски песни, изваяни със смазваща езикова вещина. Мъдри и дълбоки, те тътнат като прииждаща вода с бучащия си ритъм от думи и рими. Разтърсваща поезия! Напомня ми за Уитмън, Пенчо Славейков и Елиът“. За „Природи и реалности“ ще добавя съвсем малко към досието на поета: затрогващо роден, космополитен и много благонадежден!" - Емил Андреев

И за финал едно от великолепните стихотворения на Валери Вергилов:

РЕЧНА РЕЧ

Разказват - реката замръзнала

и хора по нея се плъзнали

да разнасят кой квото има

наводки, карета, ковьорчета, дръзки за брадви

балонье и гребенье, изкушения, трипер

а някакъв смахнат

пробил дупки в леда и във времето

и нагоре изплували думите

членски внос, химкомбинат, гастарбайтер...

Днес мост държи двата бряга скачени

и неспирни потоци

разнасят и в двете посоки

разочарование

контрабанда и трипер

а под моста реката

с безразличие влачи

две думи лишени от смисъл

след дългите пътища:

живея, обичам. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S.на „въпреки.com”: Издателство за поезия ДА стана на 12 години, уникален проект. Да са честити Силвия Чолева, Калоян Игнатовски и Иглика Василева като негови създатели! А ние благодарим за поезията и всяка издадена книга!

[vprki]

Критичен поглед: Книга за силата на уязвимостта

Стефан Иванов е от авторите, които се утвърдиха през годните не само като писатели, поети, драматурзи, но и като хора със силна гражданска чувствителност. Още с първите си две стихосбирки той направи силно впечатление със своята зрялост. Написа за „въпреки.com” издателката, литераторка и журналистка Силвия Чолева по повод новата му книга „Без мен“ на издателство „Кота 0“.

Това се затвърди и с третата му книга „Списъци“, която показа посоката, в която поетът е тръгнал. След нея издаде и „Навътре“, която имаше голям успех. Междувременно през годините Стефан Иванов активно публикува есета, проза, пътеписи, интервюта в над двадесет вестника и списания, сред които „Литературен вестник“, „Култура“, „Ах, Мария“, „Алтера“, „Егоист“ и други. В началото на творческия си път той беше част от групата „Бърза литература“. Популярен е блогът му за поезия. Превеждал е Алън Гинсбърг и Сергий Жадан. Участва в антологии и различни сборници. Стихотворенията му са превеждани на  английски, гръцки, португалски, хърватски и сръбски.

Стефан Иванов на литературно четене в памет на Георги Рупчев в парка "Гео Милев", септември 2022

Изключително активен, той е водеща фигура в културния живот на София. Организирал е литературни събития, като „Зачитане“ в кино „Влайкова“, „Точка срещу точка“ в клуб „Бекстейдж“, „Бавно: изговорен свят“ (заедно с музикалната група Блуба лу), формата „Актьори срещу поети“ в ТР „Сфумато“ и пр. Стефан Иванов пише драматургия, която може да се види на сцената на ��Р Сфумато. „Медея – майка ми“ в съавторство с Иван Добчев получава „Икар“ за 2013 година. Представленията по негови авторски текстове „Същият ден“ и „Антитъга“ също се играят в „Сфумато“.

Най-новата му книга след 10-годишна пауза е почти 400 страници и се нарича „Без мен“. Тя беше предшествана от малката „С теб“, в която поезия и есе се смесват до степен на неразчленимост, а заглавията и обемът на двете са знак за свободата, с която Стефан Иванов се отнася към писането. Книгата „Без мен“ също се колебае жанрово – в нея са включени стихотворния и дневникови записки, кратки фрагменти-есета, прекъсвани от цитати на различни писатели. Връзката между тях е естествена, те преливат едни в други, сменят местата си и звученето. Така се осъществява драматургията на цялата книга. Подобно на отделните парчета от „Микроскрипти“ на Роберт Валзер например и в „Без мен“ има свързваща нишка, която преминава през стихотворенията и фрагментите проза и сякаш няма край.

Както в другите книги на Стефан Иванов, и тук мястото е големият град. Авторът се обръща към човека в него – често самотен и объркан, фрустриран, обсебен от страх и депресии. Светът навън е драматичен, а поетът го гледа спокойно, успокоява и читателя, че изход все пак съществува и това е най-общо доброто и любовта. А също надеждата и естествената радост от живота. Срещаме се с един сам и ужасен човек, уплашен човек, който се страхува за това, което става около нас – и войната, и насилието в най-близък кръг, и разпадът на отношенията, и осакатения свят по стихотворението на Адам Загаевски (1945-2021): „Опитай да възпееш осакатения свят“, което завършва така:

Възпей осакатения свят

и сивото перо, което дроздът изгуби,

и деликатната светлина, която блуждае и чезне

и пак се връща.

Адам Загаевски на Международния литературен фестивал в София, 2016

Стефан Иванов възпява осакатения свят, като внушава утехата, че решение се намира дори неочаквано, че можем да противостоим през сърцето, да не се плашим, дори, когато ни е страх и ни боли, както в „Сряда следобед през април“:

да не бързаш

да не се страхуваш

да се оставиш да бъдеш ранен

и да се оставиш да ти мине

да се оставиш

като се грижиш за себе си

Характерно за стихотворенията му и в другите книги, но особено тук е, че творбите кореспондират директно с читателя, особено с младия читател. Те се превръщат във вик за помощ, плач, крясък към другия, зов. Така въздействието им неимоверно се засилва, активизира не само чувствата, емоциите, но и мисълта, сякаш авторът стои срещу теб и ти говори. Този ход, тази поетика е присъща за писането на Стефан Иванов, плод е на немалкия му опит в драматургията, чиито похвати използва. Така успява да удържи границата и да не прескочи в дидактиката, а да спре точно, когато стихът е постигнал ефект.

Стефан Иванов на премиерата на книгата си в Театрална работилница "Сфумато"

Интересно решение в тази посока са „пресечките“ на поезията с дневниковите записки, които освобождават напрежението, заземяват читателя в едни всекидневни истории, подхвърлят му нечия мисъл, забавят на пръв поглед само ритъма, дават му време за осмисляне. Това се случва естествено, плавно, сякаш разговорът, започнат в стихове продължава, почти като наяве. Насън стават други неща – доста разказани сънища има в книгата, но със средствата на поезията. Всичко е свързано във верига, получава се книга-верига, която те води. В уводните си думи поетът Марин Бодаков (1971-2021), редактор на книгата пише: „Той е хроникьор на отчаянието. Отчаянието днес е нашата памет. Отчаянието вече е единствената връзка между културните хора от различните поколения в тази страна. И може би затова веднага бяхме заедно под дъжда на площада. И въпреки това, Стефан влага уют в нашето отчаяние. Той изрежда миговете на моето време. Значително и незначително. Всичко и нищо в неловкостта, когато останеш насаме с много близък човек“.

Марин Бодаков, май 2021

Специфичната форма на „Без мен“ е всъщност един безкраен разговор с другия човек, със света. Тя хармонира с остротата на темите в поезията на Стефан Иванов и с желанието му да бъде социално и политически чувствителен, да не изпуска от поглед случващия се разпад в обществото, обезчовечаването, политическата поквара, отсъствието на елементарен морал, трудността, невъзможността да се живее в такава среда, от което произлизат и болезнеността на днешния човек, липсата на любов и психологически сривове.

Има ли предел, има ли изход, се пита поетът. Възможните отговори са прости – да си внимателен и нежен, да обичаш хората около теб, да си честен и прям, да не подминаваш падналия, да умееш да се засмееш, да не забравяш иронията, която Стеф��н Иванов прикрито, но често използва в писането си. Иронията е спасителен пояс в океана от фалш и агресия наоколо. Най-важното, казва ни поетът, е да даваш и да получаваш любов. Всичко в тази книга води натам, към любовта, към съчувствието и загрижеността за човека.

„Без мен“ изобилства с познанията на автора в най-различни области на културата, но поднесени така лежерно, че да разпалят любопитството към всеки факт или име, да ни въвлекат в духовно търсене и осмисляне.

Стефан Иванов и Силвия Чолева в предаването "Арт ефир" в Програма "Христо Ботев" на БНР

Времето вече се е превъртяло и сме дошли отново до точката, в която социалните и политически проблеми изместват другото и застават на предна позиция, дори се превръщат единственото, което вълнува хората пред несигурното бъдеще. Книгата на Стефан Иванов улавя този дух на днешното и го преработва по своя ненатраплив, но твърд начин, изразявайки позицията си чрез езика на поезията, като непрестанно ни напомня за силата на уязвимостта. ≈

Текст: Силвия Чолева

Снимки: Яна Лозева, Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и личен архив

[vprki]

За първи път на български стихосбирка на „навъсения любимец“ Филип Ларкин

 „Книгите са пълен боклук“ пише или казва Филип Ларкин ((9 август 1922 – 2 декември 1985), английски поет, романист, библиотекар и джаз критик. Смятан е за един от най-значимите поети в родината си на втората половина от XX век. Парадокс или не – ще разберем, като прочетем поезията му, издадена за първи път на български в стихосбирката „Високи прозорци“, благодарение на издателство за поезия ДА .

Първата му стихосбирка "Северният кораб" (North Ship) е публикувана през 1945 г., след което Ларкин написва два романа "Джил" (Jill, 1946) и "Момиче през зимата" (A Girl in Winter, 1947). Филип обаче става известен едва през 1955 при публикуването на втората си стихосбирка "По-малко измамените" (The Less Deceived), последвана от "Сватбите Уитсън" (The Whitsun Weddings, 1964) и "Високи прозорци" (High Windows, 1974). От 1961 до 1971 г. пише джаз критика за вестник "Дейли Телеграф". Всички негови статии на тази тема са събрани в "All What Jazz: A Record Diary 1961-71" (1985). Ларкин редактира и оксфордската книга за английска поезия от XX век (1973). Предложена му е позицията на поет-лауреат на Великобритания през 1984 г. след смъртта на Джон Бетджеман, но отказва.

В своя стил, както неведнъж сме писали, издателството представи стихосбирката „Високи прозорци“ на Филип Ларкин по специален начин точно на Деня на поезията 21 март. И на първо място имаха думата преводачите Кристин Димитрова и Георги Пашов. Защо? Ще научите в текста.

Силвия Чолева

А издателката, литератор и журналист Силвия Чолева обясни в уводните си думи не само за поредното им издание, а и за поезията като част от живота ни, но да сме посветени като читатели. И нещо съвсем не маловажно. Изданието не е финансирано, у нас не се подкрепят книгите от английски език, които излизат в издателство „Да“, не са финансирани – няма донорски реализации за книги от английски. И затова Силвия подчерта, че „освен на художничката Росица Ралева, която направи прекрасната корица и цялото оформление на книгата, трябва да сме много благодарни на Кристин Димитрова и на Георги Пашов. Книгата е подарък от двамата преводачи за българската култура.“ Според издателката стихосбирката „Високи прозорци“, ще бъде една от книгите, която ще промени начина на мислене на българския читател за поезията, а и на българските поети и поетеси.

Историята с преводите на български на поезията на Филип Ларкин е дълга, независимо, че това е първата му книга, която излиза у нас…

Кристин Димитрова

Разказът започна Кристин Димитрова: „Точно преди 20 години, ние работим вече в такива единици преди 20, 30, 40 години, Жоро Пашов ми каза „Кристин, защо да не преведем Филип Ларкин?“ Той беше превел вече няколко стихотворения. Както ни хареса идеята, когато стигна до осъществяване нещата забуксуваха и в крайна сметка отмряха. На мен хем ми харесваше идеята, че ще превеждаме Филип Ларкин, хем се чувствах облекчена, че ми се е разминало. И спрях. Но зависи кой колко е упорит. Тогава се появи Жоро отново и попита: „Аз съм превел вече 20 и няколко стихотворения, къде са твоите?“. И, за да отговоря на нещата, седнах и преведох горе-долу толкова. Така че се получи по този начин – с едно начало, едно заспиване и едно пробуждане доста, доста по-късно.“

А версията на Георги Пашов за тези 20 години е и много лична, дава и подробности за Филип Ларкин: „Началото беше преди 20 години.  Да, превеждам Ларкин по автобиографични причини. Роден е през лятото на 1922 година, същото лято е роден и баща ми. Освен това бащата на Ларкин е бил главен счетоводител в общината в продължение на 30 години. А самият Ларкин е бил библиотекар в Хъл 30 години, преди това е бил библиотекар и на други места. (Кристин Димитрова се вмъква с реплика: „Все си е бил библиотекар. Ларкин е опровержение на това, че един поет трябва да носи сабя и да се бие с врага. Той винаги е бил библиотекар.“).  

Георги Пашов

Моят баща беше главен счетоводител в едно държавно предприятие. Не е ли достатъчно това? Ние почнахме тогава, после се отказахме, защото малко подценихме задачата – решихме, че няма смисъл, защото тези, които искат да четат този поет, ще си го четат на английски. Беше една снобска работа, не можахме да я преценим, тогава. Другото, което подценихме, беше трудността на задачата, кого ще превеждаме. Някои неща звучат малко като частушки! Лесно, ама не е лесно – защото и той бюрократ като баща си. Повечето му стихотворения, не всичките, без стъпки – тази работа става по-трудна. (И отново Кристин се вмъква: „Освен това е много конкретен. Много по-лесно се превежда „нашият мир“, „голямата шир“, а този: „в леглото легнах“, „пердетата не знам си какво“). Тогава бяхме привлекли проф. Александър Шурбанов. Показах му няколко стихотворения, които бях превел. Той уж ги хареса, поне така каза. Аз си открих грешки…И ето сега получихме някакъв стимул. Така намерихме друг вариант.“ Каза още Георги Пашов и с уточнения на Кристин Димитрова.

След като завършва Оксфордския университет през 1943 г. с отличен по "Английски език и литература", Ларкин става библиотекар. През 30-годишния период, когато работи в библиотеката към Халския университет, той създава най-значимите си публикувани произведения. Поезията на Ларкин е белязана от онова качество, което Андрю Моушън нарича съвсем английска, навъсена прецизност при описване на чувства, места и взаимоотношения; и от занижени хоризонти и угаснали очаквания, както се изразява Доналд Дейви. Ерик Хомбъргър го нарича "най-тъжното сърце в следвоенния супермаркет". Дори самият Ларкин казва, че за него загубата и тъгата са това, което жълтите нарциси са за Уърдсуърт. Повлиян от поети като Уистън Хю Одън, Уилям Бътлър Йейтс и Томас Харди, в поемите на Ларкин се среща високо издържана стихотворна структура, както и гъвкави, свободи стихотворни форми. Тази двойственост е описана от Джийн Хартли, бивша съпруга на издателя на Ларкин Джордж Хартли, като: "пикантна смесица от лиричност и негодуване", макар че изследователката Кейт Тюма пише, че в творбите на Филип Ларкин може да се открие повече от това, което тяхната репутация на песимизъм предполага.

Филип Ларкин, снимка: Мethode_times

Преводачите са изследвали много задълбочено Ларкин, не само творчеството му, но житието му, което е изпълнено с много противоречия, понякога смущаващи, но никой не бива да бъде единствено възхваляван или отричан. Животът, човекът са сложни и изискват разбиране и емпатия, колкото и да е трудно, често и невъзможно…

„Ларкин е бил много критичен към поезията си, издава 4 книги всичко на всичко. Събраното е 240–260 стихотворения. Как така имаш 4 стихосбирки от 30 стихотворения и 200 и няколко в събраното? Той е пишел писма на приятелите си, драсва по едно стихотворение – едно натам, едно насам. В един момент те започват да се събират след смъртта му, все едно че Ларкин продължава да пише.“ Продължава разказа за поета Кристин Димитрова.

 Стихотворенията му се появяват още и още и след като напуска нашия свят. Защото в годините е водил голяма кореспонденция, включително и с няколкото си любовници, като на всяка е пишел стихотворения…

Георги Пашов описва противоречивата, сложна личност на поета: „Биографията, която написа Андрю Моушън, негов приятел и биограф, развенчава неговата слава, но това се е случило още преди това, когато откриват писмата, може би ги изследват, кутиите с порнографски списания под леглото му и т.н. В неговата личност има много политически некоректни неща, които са в контрапункт с неговата поезия. Баща му, същият този счетоводител е привърженик на нацистката идеология. 30-те години – това може навсякъде да се прочете – на два пъти отива до Нюрнберг, за да присъства на митинг на Национал-социалистическата партия. (Кристин Димитрова възкликна: „Което е странно за англичанин!“) Така и не разбрах дали е станал член на тази партия, но има симпатии. Ларкин има доста расистки възгледи, които си личат от писмата му, има даже едно видео, в което пее една неприятна песен на негова приятелка, университетска преподавателка – звучи ужасяващо от днешна гледна точка. Та, има такива неща…“

Кристин Димитрова и Силвия Чолева

И все пак, е любимец на англичаните. Защо?  Преводачите коментират този навъсен любимец,както го определя Кристин Димитрова в текста си след стихотворенията в книгата. „Той пише за обикновените хора. Първо, че въвежда по много силен начин обикновения език в поезията. Мисля, че в българската поезия негов аналог е Атанас Далчев. Той  пише без патос, и Ларкин пише без патос, пише за предмети, пише за видимото, от което можеш да си съставиш картина. Освен това вижда миньорите, вижда техниците, скучното всекидневие. Ларкин има стихотворение за парите, те участват. Обикновено парите се смятат за нещо, което не трябва да бъде поезия. Напротив, седнал, написал го е! Има стихотворение за жабите, за неговата работа – защо не бях такъв, защо не бях онакъв. Да, ама от друга страна, пенсията, искам да я взема. Той вижда нещата, вижда хората и е много честен. Няма нито едно стихотворение, в което да си е изкривил душата, да е написал нещо, което да е желателно. Той не пише за желателните неща, той пише за това, което му е минало през ума. В този смисъл някак си го обичаш, защото, дори и да не си съгласен, казваш „Да, гледал е някакви възрастни хора и казва „мъдростта на възрастта“. Не, той не се умилява.

Дори за смъртта – личи си, че смъртта го ужасява. Не може да си изкриви душата, че му се струва, че някакъв друг живот ще живее или нещо такова – напротив, изправя се срещу цялото си усещане, че това е краят, това е безптича тишина. Но е честен да го каже: „да, страхувам се, очаквам го“.

Питат го – от каква религия сте вие, като изглеждате нерелигиозен? – Да, отговаря, аз съм агностик, но англикански агностик. Това е, няма политура.“ Са важните думи на Кристин Димитрова, самата тя е и прекрасна поетеса и писателка.

Георги Пашов

„Ларкин не натрапва думите на никого. Последната му стихосбирка някои хора отчитат като по-слаба, защото нещата започват да се повтарят. Дори някой използва изрази като „той се превърна в бюрократ на отчаянието“. Но преди това всичко, което е написал, не ни досажда – всички тези предметни неща, без никакъв високопарен жаргон, ни дават някаква метафизична стойност.“ Смята Георги Пашов и разказва любопитна история от първата среща на поета с неговия биограф, която обрисува личността на Филип Ларкин: “ Като се запознал с него – това било 1973–74-та година, Андрю Моушън бил на 23 годиниЛаркин на 70 и нещо. Моушън заминава в Хъл да работи в Университета и веднага отива да се запознае с Филип Ларкин. Колегите му казвали, че няма да успее да се запознае с него, но Моушън все пак успял. Когато му казал, че баща му е пивовар, Ларкин изведнъж се оживил и се зарадвал – че бащата на Моушън произвежда нещо, от което всички хора имат нужда, за разлика от поезията.“

И двамата преводачи самостоятелно са избирали стихотворенията, които да преведат. В тази вечер те прочетоха и стихотворения на Ларкин. Заедно с това се спряха на детайли и цитати в работата си по преводите. Публикуваме две от стихотворенията.

ПАРИ

Всяко тримесечие парите ме смъмрят:

– Какъв смисъл да ни държиш тук, вътре?

Ние сме всички стоки и секс, които нямаш.

Тегли ни, докато още искаш пълна програма.

Гледам хората как ползват парите:

май изобщо не ги държат по мазите.

Вече имат втора къща, кола и съпруга,

явно парите участват във всичко друго,

направо се сливат с живота, помисли пак:

чака ли младостта до пенсия? Няма как,

независимо колко пари на влог ти стоят,

срещу тях само те бръснат последен път.  

Слушам парите как пеят. Сякаш гледаш отгоре

провинциален град от дълъг френски прозорец –

бордеи, канал, изписани църкви се блещят

във залеза. Голяма п��чал се усеща.

Превод: Георги Пашов

Кристин Димитрова, Силвия Чолева и Георги Пашов

ТОВА ДА Е СТИХЪТ

Мама и тате все те преебават.

Те правят го, макар и да не щат.

Със своите недъзи те даряват

и два-три ти добавят за из път.

Но те сами били са преебани

от мухльовци с капели и ботуши –

един ден непреклонно размечтани,

а друг ден вкопчени за гушите.

Човек предава мъка на човека,

тя пълни океан – да се удавиш.

Отрано хващай своята пътека

и собствени деца недей да правиш.

Превод: Кристин Димитрова

Ще завършим с текста, отпечатан на четвъртата корица на „Високи прозорци“.

Филип Ларкин, снимка: GettyImages

"Филип Ларкин, големият, дебел, плешив библиотекар от Университета на Хъл, без съмнение беше неофициалният поет-лауреат на Англия: най-обичаният наш поет от войната насам, по-обичан дори от Джон Бетджеман, който беше обичан и заради своя чар, и заради прословутия му бигъл, и заради аристократичното му бохемство, и заради телевизионната му харизма – все неща, които ��аркин категорично не притежаваше" – Мартин Еймис

Признание в любов в стила на Филип Ларкин…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Ескиз и картина по Явора Петрова…

 „Тази изложба е изненада и за мен самата. Бях си обещала, че пет години няма да правя изложба. Бях го казала и на приятели, които казаха, че съвсем не ми вярват. Но аз бях убедена в това, но в един разговор с моите приятелки Румяна Йонева и Росица Чушева от галерия „Ракурси“ само им споменах, че много неща направих с акварел, с туш и те ми казаха: „Галерията е свободна за теб целия януари!“.“ Казва Явора Петрова в разговор със Силвия Чолева за „Арт ефир“ на Програма „Христо Ботев“ на БНР.

Явора отдели минути преди откриването на изложбата ѝ „Ескиз и картина“ на Силвия. И както споделя художничката в разговора, че този първи момент в представянето на нова експозиция толкова натоварва автора, все едно да работи за 10 картини…(Уточняваме, че не просто цитираме великолепното интервю на колежката и приятелка от БНР, правим го не за първи път не само с нея, а защото сме се разбрали предварително и не е маловажно, че вървим заедно в посоката за представяне на изкуството. Да се знае и, че трудът на другите трябва да е ценен и уважаван.- б.р.)

Силвия Чолева /л/ и Явора Петрова /д/

А Явора Петрова продължава: “Замислих се, три пъти се отказвах – всяка нощ различни мисли ми идваха на ум. Накрая казах, че проектът ще бъде „Ескиз и картина“. В него е ескизът и до него картината и ето на: Днес откриваме в този студен зимен ден (23 януари). Вчера си казах кой открива в студа, но откриваме днес.“

Художничката показва десет живописни платна, изпълнени в маслени бои и ескизите към тях. Явора Петрова разкрива творческия процес на своята работа така:

"Майка с дете" (по Рембранд)

 „Идеята идва понякога в неподходящ момент.

Сюжета може да дойде отвсякъде.

Желанието да запишеш мислите веднага, където и да си.

Да видиш картината в съзнанието и да я свалиш на листа.

Да търсиш композицията или направо да я нарисуваш.

За всичко това ти трябва молив и тефтер, малко блокче и малко цвят.

И всичко това се побира в понятието ЕСКИЗ.

Ескиз, от който се ражда картина.

В последната ми изложба има 10 опита да превърна ескиз в картина.

10 напълно различни сюжета с техните малки ескизи и големи картини.“

"Светлината на делвите", вдясно, до тях вляво ескизът

Миналата година Явора Петрова имаше голяма, изключителна изложба за Пабло Неруда в „Ракурси“ "100 сонета 100 рисунки" през зимата и друга вълнуваща изложба „Утро“  през май в „Стубел“ – живопис, реализира и голям проект и с млади хора „Изборът“. Признава пред Силвия Чолева, че малко се чувствала изморена след тази интензивна година. Но журналистката, поетеса и издател веднага реагира: „Тук не личи никаква умора, тук стоим срещу едни делви и аз се сетих за Ани Илков и негови стихове, но не само, а и за Библейските сцени в изложбата, които вижда��е…“ (Тя обича да търси паралелите в емоцията от поезията и изобразителното изкуство не само, защото е поетеса и издател - б.р.)

Явора Петрова

„Сюжетите са колкото са картините, толкова са различни и сюжетите, посоките, в които моята фантазия е работила, а обединяващото е, че показвам ескиза (един от ескизите, защото аз правя много) и картината. Реших, че това, ще е интересно за публиката. Това е поантата. Публиката да види как от една малка скица, миниатюрна съм  работила. А сюжетите, наистина са различни. Тук обединяващото не е темата, а обединяващото е принципът как от ескиз се ражда картина.“ Обяснява избора си за проекта художничката.

"Портал"

„Бих кръстила изложбата „Порталът“. Харесва ми, защото от Портала може да се премине от едно към друго.“ Отбелязва Силвия Чолева в контекста на една от картините в експозицията. В много от тях след заглавието в скоби е отбелязано по Рембранд. Явора Петрова се обосновава по нейния си начин като артист.

„Когато започнахме да описваме нещата вчера – това по Рембранд, аз винаги споменавам от каква малка негова работа съм се вдъхновила, но никога не съм имитирала когото и да е било. Наскоро имаше фестивал посветен на Рембранд и ме поканиха за лекция с един философ (доц. д-р Ясен Захариев, НБУ) и поетесата и преводач Боряна Кацарска. Оказа се, че неговите принципи (на Рембранд), неговите уроци, на които съм стъпила са захранили голяма част от моето творчество и съм много щастлива, че се възприемат в 21-ви век тези препратки, смея да кажа, че това е съвременна живопис.“ (Тримата участваха в панела . „Художествени, литературни и философски подходи към Рембранд“ на форума в рамките на проекта "В огледалото на Рембранд" с подкрепата на Посолството на Кралство Нидерландия, Фонд за стратегическо развитие на НБУ, Център „Българо-Европейски културни диалози“ и със съдействието на Културен център на СУ "Св. Климент Охридски".- б.р.)

"Селце" (по Рембранд)

Силвия Чолева с широта коментира: „Това е разговор между двама творци, бих го превела. (независимо от огромната разлика във времето…Това е дълга, важна тема в изкуството – б.р.)

Явора продължава мисълта ѝ с пример от музиката: „Слушам много Класик ФМ радио и бях си записала на една бележка – пиеса върху Менделсон на негова разработка върху Бах…Това съществува. Животът не започва от нас в изкуството, на музиката, на изобразителното изкуство. Въпросът е ние как го претворяваме.“ А за пристрастието си към Рембранд в този контекст казва, че най-много я привличат „светлината и пространството на Рембранд, защото той не рисува материята, той не рисува предмета, той рисува една атмосфера на една сцена, на едно пространство. Той прави портрет на една драма и само той го може това. Това ме е пленило, това ме е впечатлило и насочило към него.“

"Библейска сцена" (по Рембранд)

(Преди време за себе си Явора каза за „въпреки.com”, че „ако съм се учила от някого, това е Рембранд с неговата линия и оттук нататък.“ 2006 година тя имаше изложба в галерия „Средец” под мотото „Уроците на Рембранд”. Графиките бяха изпълнени в техниката на Рембранд - офорт, заедно с тях авторката показа тогава и ефирни рисунки по художника - б.р.)

Силвия Чолева в този техен разговор с художничката акцентира към всеки детайл в картините, но заедно с това споделя и личните си усещания като зрител, познаващ от години творчеството ѝ. „Имаш един печат не само като буквалния печат на Явора, който е много хубав като китайски печат, твоите работи имат едно спокойствие, което излъчват, а отвътре е напрежението като танц.“

"Танц Буто"

Това сравнение отвежда Явора Петрова по-далече в нейните търсения и вълнения като артист: „Това е много драматичен танц и когато аз случайно попаднах в интернет на този танц Буто, мен много ме интересува сцената и театъра и тепърва ще разработвам тази тема,  си казах, Боже, това е всичко, което искам да нарисувам, да се изрази фигурата, всичко, целият свят на човека, на човека, въобще и на определен човек, неговата драма. Изключително е, защото е фигуративно. Според мен, малко хора работят фигуративна живопис и рисунка. Ако тялото не може да изрази всичко и така съм се опитала и тук има една работа за това. (Създателят на Буто танца е  Тацуми Хаджиката (1928-1986). Буто или анкоку буто – "тъмният танц" – е авангардна японска танцова форма, поставяща най-трудните екзистенциални въпроси с крайни изразни средства –б.р).

Благодаря за оценката, когато каза, че те са спокойни, а отвътре имат сила – така е. Явно това е моят идеал и за поведение и за изкуство, за емоция, за красота, да дава една надежда, да има светлина и много сила.“

Това е финалът на разговора между Силвия и Явора. А изложбата е прекрасна и продължава до 10 февруари.

От изложбата

Преди време по повод изложбата си отново в галерия „Ракурси“ „Персонализирани традиции” Явора Петрова каза за „въпреки.com”: „Уча се от тези, които преди мен са рисували. Рисунката е моята религия. Ако някъде нещо съм натрупала, това е линията, в личния изказ, защото навремето основното беше да откриеш себе си. Както един наш класик ни казваше като студенти: „Вас ви искам, защо ми е да гледам Рубенс, защо да гледам Пикасо, вас ви искам!”. И аз тръгнах по този път. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

За неспирния ход на Марин Бодаков

Тази книга ходи по Мариновите букви и реконструира време, контрабандира стойност. Пише в предговора на книгата „Ходене по буквите“ (издателство "Точица", 2023) на Марин Бодаков Силвия Чолева, поетеса, журналист и издател, която любезно ни го предостави за публикация във „въпреки.com”. Благодарим ѝ.

Следвайки хронологията на рубриката „Ходене по буквите“, тя връща днешния читател назад в паметта. В едно общо книжно тяло колонката на Марин Бодаков става пътуване към отминалото – за хора и книги, за събития, които са затрупани от годините. Свидетелство е и за разрастване на майсторството му на внимателен и деликатен критик, на талантливото му перо.

Често за себе си твърдеше, че е вестникар, литературен журналист и в това нямаше нито суета, нито низпоставяне. Беше искрен, макар дълбоко в себе си да знаеше, че първо е поет и след това всичко останало. Обичаше работата си във в. „Култура“, където започна колонката си „Ходене по буквите“, буквално живееше във вестника, изстрада докрай спирането му. Това бе поводът да я премести после в електронното списание „Тоест“. Тази рубрика се следеше редовно не само от пишещите. Високият ѝ авторитет привличаше и читатели, които искаха да се ориентират в гъстата гора от новоизлезли книги, а доверието в думите на Марин с времето стигна най-висока точка.

Да следиш и коментираш актуално случващото се в литературното поле, да бъдеш критик на летливото всекидневно изисква усърдие и често се смята за неблагодарна работа, нещо като „вчерашен вестник“ за жадната за ново и ново публика, то не носи „точки“ в академичната кариера, например. Работата за текущата литературна продукция по-скоро има негативи, умора от постоянно излизащите книги, които трябва да се прочетат, да се следи не само художествената литература, а и списанията, които се рояха през 90-те, да се балансира между важните литературни събития, но и да не се забравят по-маргинални, да се обърне внимание на дебют или литературен процес, на превод, да се разсъждава върху симптомите, довели до скандал, да се прекрачи и в политиката, макар през литературата – но не е ли литературата „по-добрата“ история, „по-добрата“ политика? При това да не се преминава повърхностно през книгите, а да се търсят връзките и тенденциите, да се подхожда задълбочено, с отговорност и художествено любопитство.

Марин Бодаков

Всичко това е огромно натоварване, от което Марин Бодаков не бягаше. Напротив – проследяването на колонката му в тази книга припомня неговия буквален глад за работа, изненадва с разнообразието и проникването в същността на проблемите и процесите в литературата. Отново, но от дистанцията на времето вече с по-голяма сила ни убеждава в точната му критическа преценка и талантливо перо, както и смелостта да  се назовават и нелицеприятни неща, но с вродената му деликатност на духовен аристократ. Оценките и анализите в тези кратки текстове – допълнителна трудност да се пише кратко и да се казва много и високото умение за това на Марин, не само са издържали на времето. Днес ги четем с възхита от точността, от провидческия дар, който той притежаваше.

„Да настояваме, не – да подсказваме ценности, и, разбира се, да се усъмняваме в тях“, пише сякаш своето кредо в една от тези рецензи��, които биха могли, а и трябва да бъдат буквално уроци по писане за младите, да се преподава по тях. Подходящо решение на Кирил Златков при оформлението и при редакцията на Надежда Радулова да бъдат извадени „пред скоба“ подобни изречения от текстовете, да се акцентира върху тях.

Екатерина Йосифова и Марин Бодаков, 2014

Верният и остър критически поглед на Марин Бодаков не пропуска важно име и книга от литературния ни живот още от края на 90-те години на ХХ век и докато четем текстовете му можем да се удивим колко прозорлив е бил за автори и творби, преводи, награди, за случили се и неслучили се дебати. Още през 1999 той пише за поетическата продуктивност, което продължава да е валидно: „Сега сме преситени с книги със стихотворения, задушени от книги със стихотворения, стихотворенията стават банални до пълна нечетивност на излъчваните смисли. Българските модернизми уседнаха в учреждения, а паметта за началата им е ленива. Слава Богу, високи цели няма, за да ни наказват.“ Колонките му са днешен източник на насъщен кислород, който да ни проветри главите. Понякога сме ги чели, взрени в злободневното, а сме пропускали онези написани уж между другото изречения и фрази, осветяващи в дълбочина. И сега, събрани в книга, изпъква стойността им да отсяват същественото.

Прекосявайки реката от текстове-рецензии, си давам сметка колко време и енергия са вложени в тях. Марин е направил почти невъзможното – да състави цялостна картина на един важен период в литературата ни, и то при положение, че през цялото това време течеше процес на фрагментиране, на разместване на пластове, на опити за нов език и поетики, появиха се нови издателства, които бълваха преводна и българска продукция, всичко вреше и кипеше. Парче по парче той е търсил смисъла във всеки текст и го е изтъквал там, където на пръв поглед го няма, а когато наистина го е нямало, сам го е доизмислял, за да продължава да има основания да пише, да съществува в тази често неприятна и дори отровна среда. Влагал е от себе си, вършил си е работата със страст, със зорко око за подробностите, премерен в похвалите и без фалш във време на фалшиви герои, на пресметливи литературни кариеристи.

Силвия Чолева и Марин Бодаков, 2015

В годините рецензиите му стават по-кратки, но още по-заредени с електричество, някои правят къси съединения, а пукотът и искрите се чуват и досега. Това е не само заради подбора, заради съвестната работа или таланта да види същностното зад думите, но най-вече е поради начина, по който пише Марин. Стилът му е изпипан до съвършенство, макар за някои да изглежда енигматичен. Да, той е сложен, многопластов, изискващ интелектуално усилие. Възхитително е отношението му към всяка дума и мисъл в текста, неговата упоритост да удържа високото писане в един жанр, който отдавна е сведен до пиарско съобщение или просто информация.

Няма рецензии като неговите. Той наложи свой пищен маниер на изразяване, автентичност, която не може да бъде имитирана. Талантът му на поет се е съчетал с таланта на критик, те взаимно са се оплождали. Отношението към словото, чиито възможности владееше до съвършенство, изобилието на речника му, употребата на вече позабравени изрази и думи, езиковото богатство и прецизните наблюдения го правеха да изглежда като дошъл от друго време, когато думите все още са имали стойност, а написаното тежест. Марин Бодаков зададе в колонката си „Ходене по буквите“ висока мяра за критическо писане, зададе и морален тон, така лесно пренебрегван и преди, и сега.

Марин Бодаков чете свои стихове в нощната поетична разходка Скритите букви:Визуално-поетичен маршрут, 11 май 2021

„Днес аз говорих за невъзможността за преживяване. Преживяване дълбоко и лично. За сниженото доверие в речта. За апатия на човешкия опит въобще“, пише той.  Това негово ходене по буквите е преодоляване на болката от обезсмислянето на думите, негов неспирен ход за обезсилване на апатията, упование, че писането помага, че още можем да се вълнуваме от него. ≈

Текст: Силвия Чолева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), Яна Лозева и Стефан Марков

[vprki]

Ю Дзиен: "Понякога пиша стихове, защото се страхувам."

Избрана поезия от съвременния китайски поет на неформалната поетична сцена Ю Дзиен излезе на български език. Книгата, озаглавена "Давам име на една врана" е с марката на издателство за поезия „ДА“ в превод и подбор на Веселин Карастойчев. Оформлението на великолепното издание е на Надежда Олег Ляхова, а снимката на корицата е на самия автор Ю Дзиен.

След Бей Дао преводачът Веселин Карастойчев и Издателство за поезия „ДА“ представят на български един забележителен съвременен китайски поет.

Ю Дзиен е роден през 1954 г. „на юг от облаците“, както се превежда името на югозападната китайска провинция Юннан. През 1966 г., когато започва Културната революция, родителите на Ю Дзиен са изпратени на превъзпитание, а той прекарва дните си, скитайки с приятели из улиците на родния Кунмин – централния град на Юннан. Шестнадесетгодишен започва да работи като заварчик във фабрика извън града. През 1980 г. е приет във Факултета за китайски език и литература на Кунминския университет, а през 1985 г. заедно с Хан Дун започват да списват самиздат списанието с авангардна насоченост „Те“, което бързо придобива култов статут и става трамплин за дебюта на Ю Дзиен в официалните литературни издания. През 1989 г. е отпечатана първата му стихосбирка „Шейсет стихотворения“, последвана от „Давам име на една врана“ (1993), „Един гвоздей пробива небето“ (1999), сборника с есеистична проза „Ръкописи върху палмово лико“ (2001) и др., общо над 50 книги с поезия, проза, спомени и размишления.Автор на документални филми като „Изумруденозелената спирка“ и „Роден край“ и на редица фотографски изложби.

Носител е на редица награди и отличия: литературната награда „Лу Сюн“; Годишната медийна награда за най-добър поет, пишещ на китайски език; Наградата за поезия на списание „Народна литература“; Първа награда на немския конкурс за африканска, азиатска и латиноамериканска литература, организиран от LITPROM, за немския превод на поемата „Досие № 0“; Голямата годишна награда (2021) за преводна съвременна световна литература на Университета Оклахома, САЩ, и други.

Стихосбирката на Ю Дзиен "Давам име на една врана" беше представена на 9 юни в Центъра за източни езици и култури към Софийския университет „С. Климент Охридски“, зала „Проф. Емил Боев“ от преводача Веселин Карастойчев с участието на Силвия Чолева, основател на издателството за поезия „ДА“ заедно с Калоян Игнатовски Иглика Василева. Преводачът споделя пред БНР, че това издание е най-пълното в световен мащаб, доколкото му е известно и по думите на Ю Дзиен, с когото той е общувал активно, докато е работил върху книгата.

Публикуваме в резюме представянето на изданието и поезията на Ю Дзиен от преводача, защото е важно да научим повече за поета, за уникалната поетична култура на Китай и най-вече за смисъла да се чете поезия и да се открива света, човешкия талант чрез поезията.

„Ю Дзиен ми изпрати всичките си издадени произведения – стихове. Сигурно съм имал повече възможност от всекиго, не съвсем заслужено, да прочета всички тях. Става въпрос за една съвременна, модерна поезия. Под съвременна и модерна разбирам поезия, която се опитва да отиде отвъд границите на представите ни за стихове. Тоест, всяко едно от тези стихотворения по някакъв начин е саботаж срещу класическото разбиране за поезия.

Веселин Карастойчев

В случая със съвременните китайски поети това е двоен саботаж – става въпрос, от една страна, за най-разгърнатата поетическа културна традиция, каквато е китайската; и те с абсолютно право се гордеят. И, от друга страна, именно става въпрос за това какво представлява модерната поезия, по какъв начин тя ни стъписва. И благодарение на тези стихове, всъщност, става ясно, че поезията просто няма граници, границите са в нашето съзнание – в съзнанието на пишещите, в съзнанието на читателите, в съзнанието на преводачите, нещата са поставени по такъв начин. Вярвам на тази поезия, в която нещата са поставени по такъв начин – в нея има предизвикателство, има органичност, има такова подреждане на думите, така че да се възпламени стихът, когато трябва; когато не трябва, пък да бъде различен като цвят, като аромат и т.н. Китайската поезия е идеалният кандидат за постмодерно писане, доколкото китайските поети могат да черпят от своите собствени ресурси, които са бездънни, но и да черпят от съвременните ресурси на другите поезии. В този смисъл Ю Дзиен е постмодерен поет, макар че моето скромно разбиране за постмодернизма е, че това нещо идва след модернизма и го продължава, а не, че има толкова собствена физиономия, тоест школа.

Представете си: Ю Дзиен започва да пише през 80-те години на миналия век, това са няколко поколения, които не са могли да получат нормално образование в училищата, в университетите; това са млади хора, които са жадни за нещо ново, нещо свежо, различно. Онези, които могат да си спомнят 80-те години на ХХ век при нас, особено късните 80-те години, горе- долу могат да си представят за какво става въпрос. Това поколение китайски поети се самоизгражда – благодарение, първо, на своята езикова интуиция. Тоест, тази формула за таланта – при тях процентът е много по-голям, те няма как да станат по друг начин поети, освен да разгърнат своя талант като интуиция. Да прочетат някой друг стих, примерно на американското бийт-поколение, който е вмъкнат в статия, в която са критикувани въпросните американци. Да предусетят. или да открият някакви стари издания на Кафка, или пък някакви почти апокрифни издания на Бекет. Тоест, те благодарение на своята интуиция успяват да извлекат основите на модерността, така както я познаваме в Европа. В България не сме добре запознати с модерността, няма едно поетапно и спокойно школуване в модерността, ние също трескаво навлизаме в нея, наваксваме. В този смисъл се радвам, че български поети, на които държа и имат модерен усет, харесват този тип поезия – това за мен е голяма отрада.

В неговото творчество се проследяват няколко етапа, които показват именно въпросното школуване, или практикуване на модерността, така както само един човек, който много иска да пише, да взривява думите, да ги оцветява по различен начин, да им дава друг привкус, друг придъх.

Книгата (всъщност съм и съставител на книгата) – тя е се състои от 4 дяла, които не са рязко обособени. Рязката граница, бразда, както говорихме със Силвия, би влошила нейното излъчване. Първият дял включва стихотворения от един негов дълъг цикъл, при който той номерира всяко произведение: Творба № 1 и т.н. Аз наричам този процес зануляване, това е зануляване на всичко, което е известно преди него като поезия. Едно отхвърляне на китайската класика, на европейската модерна класика и опит за скок в поезията ей-така – абсолютно непреднамерен. Той започва от нулата и оттам започва да изгражда своята поезия, започва да се самоизгражда като барон Фон Мюнхаузен, издига се с косите нагоре. Пътьом той попива някои елементи от европейската, въобще западноевропейската модерна литература – аз поне разчитам в неговата поезия на влияние от бийт-поколението, влияние от дадаизма, от сюрреализма и т.н. И това влияние е едно органично влияние – това е резултат от езиковия бунт, който би трябвало да има при всеки поет. В развитието на този бунт той използва различни оръжия от арсенала на модернизма. И по никакъв начин не можем да кажем „Ето, тук той е много повлиян от еди-кого си; ето пък това представлява негова версия на еди-кого си или нещо подобно“.

Силвия Чолева

Тук Силвия Чолева прави лично уточнение не като издател, а като литератор със специално отношение и познание за поезията: „В този смисъл аз не бих го нарекла постмодернист, точно заради това, което казваш. В постмодернизма дори има скрити цитати… При него е органично, това е вътре в него…“.

А Веселин Карастойчев продължава: „Ю Дзиен вкарва различни цитати, също и от китайската класика. Дадох ги в курсив, защото сметнах, че е кощунство да сложа бележка под линия и да напиша „Това е цитат от еди-кого си и да цитирам знаменито стихотворение: това би навредило на четенето. Съвременният, модерният читател би могъл интуитивно да добави тези неща.

Всъщност, в основите на модерните течения стои позоваването на китайската класика. В поезията на такива автори като Ю Дзиен виждаме, че китайската литература се завръща или влиза в руслото на съвременната литература с всичките предимства, които тя има. А това са предимствата на непрекъснатата традиция. Което, от една страна, е добър стимул да черпиш от нея, но, от друга страна, което не е малко важно, е идеална мишена за изопачаване, преакцентиране, иронизиране, ако трябва… Защото в някакъв смисъл класиката е мъртва – тя е мъртва, защото вече ние живеем в едно съвсем друго време, дезинтегрирано време. Ние сме като Разполовения виконт, няма как да върнем тази хармоничност, този баланс, тази прекрасност, тази бавност на времето, с което се характеризира китайската класика от времето на династия Тан, което е златното време. Това е първият дял.

Във втория дял са прекрасните по-дълги стихотворения. Те са своеобразно продължение на този стил на зануляването. Само че той започна да натрупва нещата и в съчинителна връзка да добавя нови и все нови неща. Това са стихотворения, които се самопораждат пред нас. Поне на мен немалка част от тях ми импонират, още повече че, както казва един друг именит китайски съвременен поет, „за нас стихотворението е кратък роман, а романът е дълго стихотворение“. Тоест, тези стихове на Ю Дзиен са точно такава илюстрация – те са едни кратки романи или дълги стихотворения, както искате. Та, това е следващият му етап, който е много стъписващ. Паузата е още по-стъписваща, особено за китайския читател. Тя е удар по неговите възприятия, защото при китайския език още от древността до днес няма пауза между думите – причината на това не е пазене на място и обем, а е в самото китайско възприятие, което е органично. Китайците възприемат света какъвто е, без тези паузи между нещата. Когато европеецът каже „Това е“, ние де факто извличаме въпросното нещо от действителността, подчертаваме го с пунктирана, двойна или не знам каква линия.

При китайците, по-точно при древните китайци това не е било така – там действителността, реалността е била тотална и това се е запазило. Та, съответно, в тези стихове ударът е двоен. Срещал съм този трик при един друг поет Му Му тиен от 20-те години на ХХ век, и, понеже съм имал възможност да общувам с Ю Дзиен съм го питал това от него ли го научихте. А той отговори „Ама аз не съм чел нещата на Му Му тиен“. Той казва, че се връща към сунското стихосложение. А по време на династията Сун има един стих, в който отделните редове не са с еднакъв на брой йероглифи, не са симетрични, а са по-свободни. Условно казано, това е свободен стих. Той е заимствал от там съответния прийом, който има нов живот в съвременната поезия като колаж. Колажното писане е интуитивно най-близко до съвременния човек, защото при нас нещата са като колаж. Дори, когато човек си пусне по телевизията филм, ще види, че нещата се прекъсват – от прогнозата за времето, от реклама, следват войната в Украйна. Това колажно писане би трябвало да импонира на съвременния читател. Това е вторият дял.

В следващия дял той започва да пише много кратки стихотворения. Пише ги в паузата, между другото. Тези кратки стихотворения-записки (като бележките, които залепваме, за да не забравим нещо). Виждаме един друг Ю Дзиен – той може да бъде абсолютен майстор на миниатюрата. Можех да превеждам още от тези кратки стихотворения, но книгата щеше да стане много голяма. Стихотворенията са минимум около 150.

Веселин Карастойчев

В четвъртия дял са стихотворенията, които той написа по време на Ковид кризата. На мен те много ми допаднаха. Видях ги в момента, в който ги пусна, може би бях от първите му читатели; сториха ми се много ценни. Под името на този дял – „Песни под карантина“ – съм вкарал и по-новите негови стихотворения, възможно най-новите.

Между отделните дялове има някои негови мисли, които подсказват и показват как той вижда нещата, поезията, има и някои негови афоризми. За него всичко може да бъде поезия. Даже има стихотворение за бирената капачка. От всяко нещо той може да направи поезия. Някои негови стихотворения са демонстрация именно на това негово умение: когато превеждах, си спомнях Константин Павлов и, има едно негово стихотворение „Репетиция“, в което той демонстрираше как се появява самото стихотворение.“

Преводачът в тази среща не само въвеждаше в поезията на Ю Дзиен и избора си и като съставител, а създаде повод да се говори и коментира поезията, разбира се, в контекста на китайската. Една такава вечер създава и смисъл на четенето, на откриването на другия чрез литературата и бързаме да се срещнем с този глас и словото му. Веселин Карастойчев беше и много самоироничен, независимо, че неговите преводи, включително и този, са забележителни.

„Естествено, аз мога да говоря още скучни неща. Обаче искам да ви обърна внимание върху един елемент от неговата поетика – това е елементът на моментното озарение. При него поетът слиза от сцената, слиза от подиума: няма го тоя размах, няма този поетически жест. Поетът слиза от сцената, понякога се навежда да си завърже връзките на обувките и да погледне на света по друг начин. Въпросното моментно озарение идва от вглеждането му в баналния живот, който многократно се повтаря. Въпросът е в баналността на всекидневието. Затова в неговата поезия има едно слизане от възвишеното, небесното надолу към земното. Моментното озарение идва от китайската менталност на чан будизма, където се твърди, че, за да получиш озарение, за да прогледнеш, не ти трябва да четеш много, не ти трябват интелектуални знания и натрупвания, не ти трябват школувания и прочее. Трябва ти да достигнеш до истинския облик на нещата. И поезията е един от тези начини – това пречистване, което, дори да почва от зануляване на лириката (лирика е равно на нула, лиричност е равна на нула), оттам, обаче, се изгражда съвсем различна модерна поетика, в която лиричността отсъства, но просто е една модерна поетика. Така че, разчитам на силата в неговите стихове, не толкова на умозрителното им възприемане. И се надявам, че ще ви допаднат. Ако ви допаднат, това е заради Ю Дзиен, ако не ви допаднат – е заради мен.“

Заглавието на книгата е по едно от стихотворенията на Ю Дзиен „Давам име на една врана“. А преводачът обясни и разказа: „В това заглавие има два елемента, които са много важни – първото е „давам име“, или именуването – студентите китаисти знаят, че конфуцианството призовава да се изправят наименованията, което означава, всичко да отговаря на своето име: бащата да отговаря на това какво трябва да бъде бащата, детето да отговаря на също. Така че самото именуване е важен мотив в китайската мисъл. Но същевременно има един паметник, който се нарича „Шанхай дзин“, т.е. „Каталог на планините и моретата“, та там се казва, че „нещата крещят, извиквайки своето име“, пример за абсолютно интуитивно, без всякакви намеси и влияния. Както кукувицата е кукувица, защото кука, бухалът е бухал… Има го и в това заглавие, в което самата врана се изказва. А защо е врана – защото този вид птици са недолюбвани не само в България, а и по целия свят. Изглежда самият им цвят предразполага такова отношение. Както ние си имаме „врана неразбрана“, така в Китай враната по-скоро носи прокоба. Както гарванът „грачи грозно, зловещо“, няма как гарванът да бъде славей.  Въпросното стихотворение е една негова лична история. Изглежда като малък една от белите му е била да разтуря гнезда на врани, та сега това е поетическа молба за прошка. Но това също е илюстрация на стихотворение, което израства така, от себе си. Враната, кръжейки наоколо. Аз му предложих няколко заглавия за стихосбирката, но той каза „Това е чудесно!“.

И призивът на преводача към читателите на стихосбирката на Ю Дзиен „Давам име на една врана“: „Не се опитвайте да четете книгата от кора до кора. Това е доста наситена книга. Четете, докато ви е приятно или интересно…“.

А ние ще завършим с един цитат от китайския поет в неговия Речник, публикуван след стиховете му:

ПОЕЗИЯ

Защо е поезия? Вместо да я няма?

Един облак? Една врана? Или пещ в крематориум?

Понякога пиша стихове, защото се страхувам. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Белослава Димитрова и личен архив

[vprki]

Скулптурите на Павел Койчев са неговата прегръдка на човешкото

В годините имаме шанса да преживяваме творческите изяви на Павел Койчев по неповторим начин, защото той ни въвежда в световете си, не само нас, разбира се, с изключителна щедрост. Писали сме не малко в годините за нашите срещи в различните медии, които сме работили. И винаги е бил Той – Павел Койчев! Дарени сме с неговата творческа виталност и артистични прозрения. С всяка негова изложба, с всеки негов монументален проект в открито пространство ни връхлита, откриваме го наново в неговото търсене на Смисъла.

И сега с най-новата си изложба „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ в любимата му галерия „Райко Алексиев“, в чието пространство обича да експонира творбите си, Павел Койчев ни обсебва с таланта си, с мащаба си на артист и мислител.

Макар че по думите му в настоящата изложба той да си поставя чисто пластически задачи и да не търси асоциация с актуални въпроси за самоосъзнаването като пол и място в социума, и този път Павел Койчев провокира размисли за пътя на човека и човечеството, за общуването. „Една и съща фигура изглежда и въздейства по различен начин, когато е сама и когато е ситуирана съзнателно или дори случайно с други фигури. Както сме и ние, хората.“

„Уникалната роля на Павел Койчев в изкуството у нас е в преодоляването на естетическата дистанция между пластическо и концептуално, така че не намислянето, а талантът му на ваятел дава мащаб на идеите му, с които участва в големите културни дебати на днешния ден и преди всичко в този за рисковете от трансхуманизма.“ Пише доц. Георги Лозанов, преподавател и философ, автор на монография за скулптора, издание на НДФ „13 века България“, 2016.

Павел Койчев, Силвия Чолева, зад тях Любен Генов и Георги Лозанов на откриването на изложбата

По стечение на обстоятелства скулптурите му, изваяни от стиропор, за да заемат отредените им места в галерия „Райко Алексиев“ преди откриването преминаха по бул. „Раковски“. Там и в градината „Кристал“ наблизо ги увековечи с прекрасните си фотографии Стефан Н. Щерев. Снимките му може да видите в социалните мрежи. По повод на това кратко пътуване на монументалните творби художничката Долорес Дилова сподели през предаването „Арт Ефир“ на Програма „Христо Ботев“ на БНР: „Вчера на „Раковска“ стояха едни бели фигури, сякаш загубили се в този град, в този мрачен свят. Те идват от ателието на Павел Койчев, но някак разхвърлени въздействаха със своята чистота, със светлина със своя порядък и живот на фон от хаос и поток от преминаващи забързани хора. Мъжът и Жената дори се целуваха на края на пешеходната пътека, без да се смущават, без да обръщат внимание на светофара. И ето ги сега тук в изложбата…..Големият автор, човек, мъдрец, чиито свят няма граници – скулпторът Павел Койчев. Фигурите въздействат по различен начин тук в залата, на улицата, в ателието или на поляната. Диалозите са различни, диалозите са други. Може би, си казват различни неща и играят различни роли, точно като нас. Авторът твърди, че в тази изложба търси чисто пластически решения.

Долорес Дилова при откриването на изложбата

Но винаги в произведенията на големите творци има и още нещо. Дано зрителят има сърце и очи да го разчете. Произведенията тук не само трябва да се видят, изложбата трябва да се преживее. Във време, в което болезнените амбиции изпреварват артистичното възпитание и професионализъм, а крясъкът на евтината реклама е истинската проява. Произведенията на Павел Койчев ни напомнят колко дълбок, силен и магнетичен е светът на истинското изкуство и колко много му е нужна днес човешката искреност и светлина. Всяка артистична изява на Павел Койчев очакваме с нетърпение. А той винаги успява да ни изненада.“

Настоящата изложба на Павел Койчев „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ в галерия „Райко Алексиев“ (до 12 юни) може да се разчете в контекста на предишната му, на същото място преди малко повече от година и половина по-рано (октомври 2023) – „Homo sapiens – възпоменания“.  Тогава скулпторът сподели: „Обезпокоен съм накъде върви човекът. Струва ми се, че се отдалечаваме от волята на това, което ни е създало. Homo sapiens трябва да върви навътре - към себе си, а не навън, където ни влекат Космосът и безкраят, но не това е нашата съдба.“ Преди време през лятото на 2014 година в ателието му в Горна баня  в разговор с него за „въпреки.com” Павел Койчев каза за себе си: „Никога не съм бил в стадото, защото не съм стаден човек, нямам стаден инстинкт, нагон. Бил съм от предучилищна възраст в пансион. Това са осем години в пансион в Банкя. След това пет години гимназия, две години и нещо казарма и пет години Академия и затова не желая никакви лагери. Трябва да не се взимаш прекалено на сериозно и да работиш с удоволствие, въпреки, че моите теми са сериозни. Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е,  защото абсолютно всичко правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието.“

При Павел Койчев,наистина, няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено. Така бе и с неговите невероятни творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата 2017 година. Много му бе помогнал Владимир Явашев, племенникът на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев, който десетки години работи с него и след неговата кончина по проекта на знаменития артист и съпругата му Жан-Клод реализира мечтата му за опаковане на Триумфалната арка в Париж 2021 година. А за самото инсталиране на проекта в Созопол  му е съдействал Росен Иванов – човекът, осъществил плаващите кейове на Кристо. Тогава Павката не знаеше какво ще стане нататък с тези причудливи, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…Така останаха красиво и въодушевяващо преживяване за всички, които бяхме тогава в Созопол.

Най-важното за Павел Койчев е свободата и с днешна дата със сигурност би споделил отново за всеки свой проект: „Посланията са много. Но категорично избягвам политическите послания. Аз съм артист, политиките минават, заминават. Това не ме интересува. Ако се опра на политика, няма да бъде добре за мен като артист.“ Повод за размисъл, насочен към други…А ние с възторг и обич може да кажем, че съдбата ни дари с шанса да живеем във времето на Павел Койчев.

И сега галерия „Райко Алексиев“ е отново зала „Павел Койчев“. Той е един от малцината съвременни художници, които могат истински да осмислят, да проумеят по най-категоричен начин това главозамайващо пространство, без  бъде подценяван друг. Павел Койчев има като автор специално отношение към пространството на тази галерия, сякаш неговите творби я приемат за свой дом така, както го е замислил скулпторът. То става неговото и го променя и влизаме в него като за първи път, а не е така. Остават незабравими много мащабните му изложби тук. През 2019 зала бе изпълнена с едно цялостно негово произведение на Павел Койчев подобно на предходните му изложби „Нещо лично“ (2013) и „О, щастливи дни… ооо“ (2016) ,  „Homo sapiens – възпоменания“ (2023) и сега „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“   в същата галерия.

От миналата година има и друго любимо пространство - зала „2019“ на ГХГ в Пловдив. С формат, обем и цвят дванайсет голямоформатни скулптури от стиропор в цвят, създадени специално за изложбата “Хоризонтално, отвесно, наклонено” заживяха миналата година в мащабното пространство на галерията. Пак стиропор, такива бяха и фантастичните му фигури на 40-ото издание на Празниците на изкуствата „Аполония“, 2024.

И все така, без мисъл дали ще продължат живота си дълго. Важен е моментът, в който те са създадени и сътворени от Павел Койчев и какво ни е споделил като лично вълнение, за да стане и наше. Но понякога провидението или нещо друго дава и шанс творбите му да не останат само като преживян миг.

Павел Койчев

Така се случи с невероятния му проект „Водна паша“ - на 31 май 2009 година, ден след своята 70-та годишнина Павел Койчев отново събра приятелите си тогава на нетрадиционна изложба под открито небе. До село Осиковица, махала Владовци, насред едно малко естествено езеро, скулпторът представи този свой пространствен проект. „ Замислих го от временни нетрайни материали – да постои няколко дни и да си отиде…Но доц. Георги Лозанов каза тогава да го оставя, но аз мислех, че няма да издържи на атмосферните условия – дъжд, вятър, сняг. А той ми каза: „Докато издържи!“. Аз и така направих и то взе, че издържа години. Там беше голяма битка с бурите. След това „облякох“ този стиропор със смола и стоя 10-11 години в езерото край Осиковица.“ Споделя за работата си Павел Койчев. Сега благодарение на подписка от приятели интелектуалци на скулптора Столичният общински съвет през 2020 приема материализирането на този проект. Реализира се под негов надзор в студио “Марков” в Требич 2022 година. И сега „Водната паша“ за вечни времена е част от Южния парк.

Припомняме всичко това, защото тези невероятни скулптури от стиропор не само от изложбата „Мъжки, женски, среден род – единствено и множествено число“ , а и от други преди нея трябва да останат за вечни времена тук при нас и за тези след нас излети от бронз или друг метал…Сложна и не много радостна тема за живота ни такъв, какъвто е и за смисъла на изкуството…

Така се случи, че не бях на откриването на изложбата на Павел Койчев, а и на празнично светско събитие не е възможно истински да почувстваш, да преживееш къде си, с какво се срещаш. После бях не веднъж почти сама в пространството на галерия „Райко Алексиев“ с неговите творби. И усетих не за първи път сред тях прегръдката на любимия човек, който е в Отвъдното, защото Павката, както го наричаме приятелите, всъщност, разказва за любовта и това, което свързва завинаги човека с човека в интимния и неподражаем свят за всеки един от нас.

И за финал ще го цитирам с думите му казани преди време за нас:  „Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е защото абсолютно всичко го правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис, никога не съм правил. И изглежда, важно е човешкото, макар, че за гениите не е важно. Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е останало, то е излъчването на това нещо. Излъчването, което вкарваш вътре и то е подсъзнателно. Иначе не става със спекулативното – аз ще направя това и това. И може работата да е по-несръчна, да кажем по-некадърна, обаче, когато има нещо, не знам и аз как да го нарека, то го усеща зрителят по някакъв начин. Макар, че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”.

Павел Койчев и Любен Генов на откриването на изложбата

Благодарим на Павел Койчев за пътуването в света на човешкото и прегръдката на изкуството му. Разказът е дълъг, но нека остане личен между него и нас… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В текста споменахме част от проектите и изложбите на Павел Койчев, за които имаме публикации в годините. Не ви обременихме с множество линкове към тях. Но тук може да ги прочетете, а и да видите много текстове и снимки на Стефан Джамбазов (1951-2021), за когото Павката бе специалният човек и остава…

[vprki]

Албум с поклон към фотографите, документирали историята на „Аполония“

За своята 40-годишнина „Аполония“ издава албум с 300 фотографии, наречен „Спомени“. Това е един вид поклон към фотографите неизменно документирали Празниците на изкуствата, всичко случило се на сцените и по улиците на Созопол. Написа за „въпреки.com” съставителят на Албума Панайот Денев /на снимката/, един от първите аполонци, журналист, генерален директор на БТА (1997-2002).

Днес малцина знаят и едва ли някой помни, че през първите 15 години репортерът Тод��р Денев (1954–2022) снимаше цял ден и всяка вечер, а сетне той и колегата му, поканена за лаборантка, цяла нощ проявяваха филми, копираха и сушаха. За да може всеки артист да си замине с фотографии от участието си, а някои да бъдат отпечатани в пресбюлетина и по-късно във вестничето „Аполония“.

Рашковците пеят акапелно пред Старата поща, 1987

БТА командирова винаги фоторепортер за „Аполония“: Стефан Тихов (1943–2010), Бистра Бошнакова (1970–2020), Елена Дикова, Тодор Ставрев, Минко Чернев, Петър Кръстев, Георги Казаков, Димитър Алтънков, Анелия Николова, Милена Стойкова, днес вече Христо Стефанов. През последните девет години неизменно фотограф на "Аполония" е Тихомира Крумова.

Илка Зафирова в "На смях" от Валери Петров, 1986

Всичко те, заедно с неколцина приятели: Стефан Джамбазов (1951–2021), Мартин Митов са създали фотоархив на Празниците на изкуствата, който съдържа четири хиляди, а може би и повече изображения.

Класът на проф. Лидия Ошавкова, 2001

Това са забележителни лица и сюжети, заснети винаги репортажно, неповторимо живи. Знаят го стотиците големи български музиканти, артисти, писатели, художници – в Созопол на „Аполония“ не се позира, някак неестествено е в тази общност на духа, свободата на общуването и откровеността на диалога.

Квартет Димов, 1986

Книжката „Спомени“ съдържа и кратки извадки от думи и текстове, казани и написани през 40-те години. От основателя Димо Димов в първия брой на пресбюлетина на 1 септември 1984 г. до изпълнителния директор на Фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова и кмета на Созопол Тихомир Янакиев в навечерието на тазгодишните Празници.

Елисавета Багряна , 1987

Те са от професор Гочо Гочев (1913–1991) през 1984, Аркадий Ваксберг (1911–2007) през 1985, Леон Даниел (1927–2008) и Светла Иванова (1948–2006) през 1988, Иван Стоянович (1930–1999) през 1994, до писалите и говорилите през двадесет и първия век Пламен Джуров, Елица Матеева, Александрина Пендачанска, Камен Донев, Копринка Червенкова, Иван Добчев, Ицхак Финци, Ивайло Христов, Пламен Дойнов, Силвия Чолева…

Константин Павлов, 1988

P.S.  на „въпреки.com”В тези години едно от най-хубавите неща в биографията на „Аполония“ са партньорствата, в които и ние имаме скромно участие като медия. Но най-дългото им великолепно съмишленичество е с БТА.

"В очакване на Годо", реж. Леон Даниел, 1988

Един от първите аполонци, както ги наричаме помежду си, е бившият генерален директор на Агенцията Панайот Денев много преди да заеме високия пост. Миналата година на 39-ия Фестивал бяха представени първите два тома от историята на БТА по повод 125 години от създаването ѝ. А тази година ще е премиерата на третата част „Истинските новини. Събития от архивите 1898-2023“.

Татяна Лолова и Марко Ганчев, 1989

А има и още нещо. Панайот Денев подготви уникално издание „Спомени от 40-те години на „Аполония“ с повече от 300  снимки на Тодор Денев (1954-2022), Тихомира Крумова и други фотографи. В неформален разговор Панайот Денев сподели, че е прегледал над 4000 снимки… Засега отделни моменти от тази забележителна фотоистория  се появяват във фейсбук  и на страницата на Фестивала.

Репетиция на Софийския камерен хор с диригент Васил Арнаудов

А всичко предстои с нови фотографии от 40-ото издание на Празниците на изкуствата "Аполония" (28 август – 7 септември), 2024, в Созопол.≈

Камерен ансамбъл "Софийски солисти" с Теодосий Спасов, диригент Пламен Джуров, 2014

Текст: Панайот Денев

Снимки: архив на "Аполония"

[vprki]

Българска проза в изпълнение на Алмут Цилхер-Гочев в Берлин

Забележителната германската актриса Алмут Цилхер-Гочев ще  изпълни в Българския културен институт в Берлин на 18 януари откъси от произведения на български автори, преведени на немски език. Откъси от романа „Времеубежище” на Георги Господинов ще бъдат съчетани с разкази от българските писателки Силвия Чолева, Кристин Димитрова и Тодора Радева, сподели за „въпреки.com” неговият директор Борислав Петранов.

Литературното четене ще бъде обогатено от музикалните изпълнения на челистката Линда Манчева и пианиста Димитър Горчаков.

Алмут Цилхер-Гочев е родена в Грац, Австрия. Завършва специалността „Актьорско майсторство” в университета Моцартеум в Залцбург. Играла е в театрите: Талия театър – Хамбург, Шаушпилхаус – Бохум, в Шаушпил – Фанкфурт на Майн, Шаушпил – Кьолн, Фолксбюне – Берлин и на Залцбургския фестивал. През 1992 г. е избрана за актриса на годината от списанието „Theater Today“ за ролята ѝ на госпожица Юлия в едноименната пиеса на знаменития шведски писател и драматург Аугуст Стриндберг (режисьор: Димитър Гочев). За щастие имахме шанса да гледаме този забележителен спектакъл на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Миналата година отбелязахме 80 години от рождението на Димитър Гочев и 10 години от смъртта му (26.04.1943-20.10.2013). Припомняме, че в последните три десетилетия преди внезапната си кончина неговите спектакли, освен в основните театри в Германия (Дойчес театър и Фолксбюне в Берлин, Талия театър в Хамбург, театрите в Кьолн, Базел, Хановер, Бохум, Дюселдорф) традиционно присъстваха и в афиша на  най-престижните европейски сцени и фестивали.

Алмут Цилхер-Гочев в Гьоте институт в София, 2015

Алмут Цилхер-Гочев е работила и с режисьорите Леандър Хасман, Карин Байер, Йоси Виелер, Карин Хенкел и Николас Стеман. Работи в тясно сътрудничество със съпруга си, българския режисьор Димитър Гочев, до смъртта му през 2013 година

През 2011 г., заедно със Самуел Финци, Волфрам Кох и режисьора Димитър Гочев, тя получава наградата за театър на фондация „Пройсише Зеехандлунг”. От сезон 2006/2007 е постоянен член на ансамбъла на Дойчес театър Берлин. Освен като театрална актриса, Цилхер-Гочев участва и в редица телевизионни и кинопродукции.

Припомняме, че през 2015 година излезе книгата „На фокус Dimiter Gotscheff” на проф. Виолета Дечева, театроведка и на проф  Георги Каприев, философ, пристрастен към театъра, за големия театрален режисьор, станал едно от най-влиятелните имена в Германия, получил огромно признание и награди. Книгата събира текстове на Дечева и Каприев за него. Двамата автори, независимо един от друг, следят творческия път на Гочев в продължение на двадесет години и резултатът е този том. Оформлението е на художника Чавдар Гюзелев. Книгата съдържа и много снимки, част от които са предоставени от съпругата на Гочев актрисата Алмут Цилхер. Тогава тя присъства на премиерата на изданието в Гьоте институт в София, която се превърна в невероятно преживяване от срещата с нея не само заради споделеното за Димитър Гочев.

Проф. Виолета Дечева и Алмут Цилхер-Гочев в Гьоте институт в София, 2015

Борислав Петранов сподели в разговора ни за предстоящото красиво събитие, че Алмут Цилхер, че сама е избрала откъсите от романа „Времеубежище“ на Георги Господинов, чийто превод на немски е на Александър Зицман. А заедно са подбирали разказите от сборника  с български автори на немски език „Един непознат приятел” публикуван от издателство „eta Verlag”. Артистичното събитие, посветено на българската литература е съвместна проява на БКИ, Берлин и немското издателство „eta Verlag”.

Присъствието на музиката в този прочит на съвременна българска литература от забележителна актриса от ранга на  Алмут Цилхер-Гочев ще създаде и усещането за красив, интимен спектакъл в центъра на Берлин.

Виолончелистката Линда Манчева е родена в София. След като завършва НМУ „Любомир Пипков“ продължава образованието си в Кьолнския музикален университет. Там тя получава диплом по инструментална и педагогическа специалност. След това следва в Университета по изкуствата в Берлин, специалност „История на изпълнителските практики”. Манчева печели награди от конкурси в България, Германия и Италия. Дългогодишен стипендиант на фондацията на Йехуди Менухин „LiveMusicNow” в Берлин. Линда Манчева свири с реномирани ансамбли като „Les Passions de l'Ame“ Берн, „Harmonie Universelle“ Кьолн, „Берлински барок“, „Musica Sequenza“ Берлин, „L'arte del mondo“ Кьолн и фестивалния ансамбъл от „Sofia Baroque Arts”. Със своя ансамбъл „The crossing points collective”, виолончелистката създава програми с уникална смесица от барок, джаз и нови композиции. Концертната ѝ дейност я отвежда на музикални фестивали в Германия, България, Швейцария, Холандия, Испания, Франция, Малта, Русия, Канада, Япония, Китай, Южна Америка и Съединените щати.

Линда Манчева

Линда Манчева е гост-лектор в Orchestra Center NRW в Дортмунд, в Университета по изкуства в Берн, Швейцария и в университета „Роберт  Шуман” в Дюселдорф. Основните ѝ лични пристрастия като музикант са свързани с музиката на Барока.

Димитър Горчаков е български джаз пианист, който живее и работи в София. Музикалното си образование започва в НМУ в София, където акцентът е класическата музика. По-късно продължава обучението си в НМА „Проф. Панчо Владигеров” и проявява голям интерес към джаз музиката и композицията. След периода на обучение започва да свири предимно джаз с Павел Терзийски, Росен Захариев-Роко, Георги Дончев, Skiller, Арабел Караян, Иво Димчев и други.  През годините участва в много експериментални проекти, съчетаващи различни музикални стилове, налагайки се в ъндърграунд сцената на София. През 2021 година издава първия си албум, озаглавен „Tomorrow’s Past“, който включва солови оригинални пиеси за пиано със смесица от фолклор, класическа музика и модерен джаз. За своя албум Димитър Горчаков е номиниран за наградата „Кристална лира” в категория „Джаз изпълнение”.

Димитър Горчаков

През миналата  2023 година прави първата си фотографска изложба/музикален пърформанс с активното участие на публиката.

С въображение и познание е подготвено и организирано това събитие в пространството на БКИ, Берлин, защото то носи и други препратки, ако се замислим и си припомним важни моменти от присъствието културата ни в германската столица от дълги години, свързани с музиката и театъра. В продължение на 12 години (1920-1932)  Панчо Владигеров  пише музика за спектаклите на великия германски режисьор Макс Райнхард, които са поставяни в „Дойчес Театър“ в Берлин и в „Театър ан дер Йозефщад“ във Виена. Само може да си представим колко, вероятно е свързана с музиката Алмут Цилхер-Гочев, учила и завършила „Актьорско майсторство” в университета Моцартеум в Залцбург.

Борислав Петранов

И това е красивото събитие в БКИ, Берлин, благодарение  на въображението, на познанието, на умението да привлича талантливи хора от България и Германия  директорът му Борислав Петранов.

Единствено може само да съжаляваме, че няма да бъдем там, за да чуем как звучи талантлива българска проза на немски език в артистичната интерпретация на Алмут Цилхер-Гочев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на БКИ, Берлин и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

За Марин…

„Това което мен най-много ме плаши е нашата тяга към автопровинциализация. Да сме самодоволни, да сме самодостатъчни и в тази тяга ми се струва, че са и корените на всяко едно тоталитарно мислене”, каза Марин Бодаков, поет, издател, преподавател, литературовед и журналист, преди години за „въпреки.com”.

Сега, когато сме в шока и болката, че Марин така внезапно и безмилостно напусна нашия свят, всяка негова дума, всичко споделено в поезията му, в критическите му текстове, в разговорите ни, е безценното богатство на душата му. А той беше невероятно щедър човек, раздаваше познание, човечност, доброта. Осиротяхме всички, но най-вече прекрасната му съпруга Зорница Христова, чудните им момичета Анна и Ния, майка му. Огромна болка! Светът ни обедня…

Тогава, когато водихме нашия разговор, той каза още много важни неща, не без болка: „Децата ни не са щастливи в училище. Нашето училище не знае за какво ги готви. Светът се е променил, училището подтичва след него. Много често училището повече изпитва, отколкото преподава.Изпитването е стратегически ход на по-неопитните учители, с който те дисциплинират един клас. В хормоналната буря сплашването с оценки се оказва бързо, бързо решение, но решение, което предизвиква купища беди занапред. Виждаме след това как се колекционират магистърски дипломи, които нищо не значат. Виждаме „калинки”. Виждаме едно втренчване върху формата, далеч не и върху съдържанието”, сподели мнението си тогава Марин Бодаков.

Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов

Те двамата със Зорница Христова създадоха великолепното издателство „Точица“ заради обичта си към децата, заради вътрешната си убеденост да помагат на родителите, заради всички ни, за да бъдем добри и свободни хора.

На този тъжен до ужас 8 септември 2021 година, когато Марин отлетя така внезапно трябваше да участваме с него и десетина колеги в жури. Връзката и дискусията ни беше он лайн. Него го нямаше, не отговаряше и на телефона си. А той беше от най-точните хора на света и поетият ангажимент за него беше повече от закон…Нямало е как вече да се обади. После видях написаното от Силвия Чолева във фейсбук: „ЗАГУБИХ НАЙ-ДОБРИЯ СИ ПРИЯТЕЛ!“ И разбрах, че е станало най-страшното с Марин…А поетесата Белослава Димитрова написа: Най-чувствителният поет на нашето време си отиде. Сбогом,Марине! Пишеше и се вълнуваше с другите хора. Не живя егоистично. Раздаде много обич и подкрепа. Прости.“.

Силвия Чолева посвети предаването „Артефир“ на Програма „Христо Ботев“ на БНР на 9 септември на Марин Бодаков, ден след като го покоси смъртта. Публикувам думите ѝ, защото трябва да се четат. Пускам и линк към предаването https://bnr.bg/hristobotev/post/101524274/marin-bodakov?fbclid=IwAR1kJ4HjEOBOXdb-aVLV8Oc-vYo87p_fX5i64F-On66XDQPEcNJgJ1s3RRo, защото трябва и да я чуете, а тя припомня и гласа на Марин и негови думи, съхранени в Златния фонд на БНР, чете и негови стихове. Силвия разговаря и с негови близки приятели – проф. Алберт Бенбасат, Копринка Червенкова, Георги Арнаудов и Георги Борисов.

„Много ми е тежко и трудно да говоря за Марин Бодаков в минало време. За мен и за много хора, с които той е общувал, на които е помагал, които е обичал ще бъде също толкова трудно и предполагам няма да говорим за него в минало време, защото се пишат думи „отишъл си, напусна ни, отлетя“. Пишат се клишета, с които искаме да изразим тъгата си за човека.

Силвия Чолева/ц/ и Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов

Но Марин Бодаков ще остане не само в паметта на приятелите си,а в паметта на българската литература с огромната работа, която той свърши за нея. Казвам го, ��ез никакво преувеличение. От ранна утрин до късно през нощта той контрабандираше, израз от едно негово стихотворение литература във всичко, в целия живот. Не познавам друг човек, който да прави това. Толкова да изличи на себе си заради литературата. Много трудно е да се говори днес за него, за неговия внезапно спрял живот на 50 години, навърши ги на 28 април. Не поиска, както се прави събитие, литературно четене, не поиска да му се издаде събрано, избрано…Но някак си в последните години се отдалечаваше от всичко, въпреки че сякаш беше в центъра на събитията. Буквално сутринта преди да си отиде си писахме в чата и го попитах на другия ден кога ще е на щанда на Алеята на книгата, а той ми отговори вероятно следобед. Как е възможно питат хората, вчера беше тук. Неговата поезия е тази, която ще остане, неговата критика, той е един от критиците, от много малкото критици, които следяха оперативно българската литература и не само българската, но основно българската. Не само я следяха, но и пишеха, а и редактираха тези книги. Той играеше много роли в литературния ни живот, но основната му роля беше на поет. Писа ми в чата още, като че ли е знаел какво ще се случи, макар и неочаквано и за самия него, предполагам. „Много вече предпочитам да ме няма, не дадох на себе си, каквото можех, дадох на другите повече от необходимото, късно е да се поправи. Живея по инерция. Обичах и пишех, както мога. Не сполучих с нищо. Идва момент, в който спираш да се самозалъгваш.“. Всъщност той направи страшно много!“. Това са горестните, изпълнени с много обич думи на Силвия Чолева в памет на Марин Бодаков.

НМарин Бодаков чете стихове, снимка: Яна Лозева

Обич

Помня този човек,

раната му като кораб,

корабът му като завивка,

завивката като мочурище,

мочурището като звезда

и звездата като рана.

Човек като човек.

Марин Бодаков

Опелото на поета Марин Бодаков ще се състои на 11 септември, събота от 13.00 ч. в Храм "Свети Седмочисленици"

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Яна Лозева

НP.S.на Зелма Алмалех: Благодаря на Силвия Чолева за това предаване. Марин Бодаков ни предложи за Националната литературна награда „Хр. Г.Данов“ 2015 година, с която бяхме удостоени в категория „Електронно издание и нови технологии“. Тогава бяхме заедно ние със Стефан, Марин, Зорница, дъщерите им Анна и Ния. „Точица“получи наградата в издания за деца с „Когато искам да мълча“ от Зорница Христова. Колко бяхме щастливи. Сега нашите момчета ги няма…Но Марин, толкова млад...

[vprki]

Радиотеатърът представя „Авариен изход“ на Силвия Чолева

 „Изходът е след като свърши пиесата Трусове през годините, минало през собствения ти ад и рай тук, в България, са преживяванията на героите от „Авариен изход““ споделя за едноименната си пиеса Силвия Чолева, поетеса, журналист и издател преди почти седем години на фестивала „Празници на изкуствата Аполония“, когато е премиерата на драматургичния ѝ текст в Театър на маса в пространството на Градската галерия в Созопол.

Минало е време оттогава, но за радост тази пиеса има своята реализация в Радиотеатъра на БНР и може да я слушате днес, 18 юни, от 16 часа по Програма „Христо Ботев“. "Авариен изход" е третата пиеса на Силвия Чолева, която редакция "Радиотеатър" включва в репертоара си след "Ела, легни върху мен" и "Името, твоето име", и двете реализирани от Снежина Петрова. Първата е по поетични текстове на Силвия, втората е по един разказите в сборника ѝ „Гошко“. А тази третата е родена в един сън на авторката, но за това малко по-късно в текста, защото трябва преди това да уточним нещо важно за Радиотеатъра на БНР.

До март месец 2020 Радиотеатърът беше създал традицията да кани публика във Второ студио, с която заедно – слушатели и изпълнители – да прослушват премиерните постановки на български пиеси. Интересът към прослушванията на живо беше голям. За съжаление Covid епидемията прекрати тези събирания. Сега след това тягостно време  за всички ни редакцията ги възобнови и първото такова прослушване беше на премиерната постановка на "Авариен изход", седмици преди излъчването ѝ  по Програма „Христо Ботев“.

Теодора Димова, снимка: Стефан Марков

„Към тях  има голям интерес, защото хората искат да дойдат, да слушат, да разговарят, да задават въпроси на автора и след това да слушат в пълна концентрация радиопиесата.Защото когато една пиеса се слуша мимоходом, докато си в кола и вършиш нещо вкъщи е едно, а когато си концентриран, стоиш на стол в студио и да слушаш, тогава я разбираш в нейната пълнота и цялостност. Имаше трудности с реализацията на „Авариен изход“ в началото на Covid-а трябваше да я запишем. Три пъти отлагахме записа – веднъж по здравословни причини, втори път и трети път по административни. Докато и най-накрая и пандемията си отиде и записът се случи. Много ми харесва постановката на Валентин Ганев, звучи документално. Всеки един се разпознава в някой от героите. Уловена е атмосферата на купоните на 50-60 годишните, които не са такива, каквито са били преди това. Не това е важното, важното е, че празниците не са празници и недъзите на нашето поколение се виждат в различните взаимоотношения по времето на един рожден ден. Силвия Чолева е успяла да улови много тънки недъзи, които се появяват ежеминутно и ни отравят радостта от живота. Пожелавам тази пиеса да се играе не само в БНР, а да се качи и на сцена и към нея ще има много голям интерес.“ Каза писателката Теодора Димова, редактор в „Радиотеатъра“ на БНР в Студио 2  на медията на премиерата на радиопиесата.

Силвия Чолева

Но как тръгва този текст за Силвия Чолева като автор? „Много е особено, когато пиеса се слуша в студио с приглушена светлина. Тази пиеса, наистина пусна брада, буквално. Тя имаше съвсем буквален подтик. Беше един сън, толкова ясен и ярък за пиеса, като аз не се смятам за автор на пиеси. Беше ми странно, че сънувам такова нещо – моя пиеса, която ще се играе на сцената на театър 199. Ето сънувах тази сцена в театъра, сънувах тази маса, около която са гостите, но по странен те бяха подредени. От двете страни на масата, тясната ѝ страна беше към публиката и гостите бяха подредени покрай двете стени. От двете страни на масата и с гръб към стената, малко като на разстрел така седяха мирно. И масата беше с една много чисто бяла покривка, каквито бяха масите в ресторант „Ропотамо“, например, който не съществува вече. И се събудих и си казах каква е тази глупост, откъде ми дойде. Но това остана в мен като образ. Постепенно започна като снежна топка да набъбва, да се увеличава, да се увеличава, тези хора да имат истории, тези които стояха около тази маса. Защо съм ги сънувала така като на разстрел, явно това е някакъв юбилей.

Силвия Чолева, снимка: личен архив

Колкото и да ми е неприятно минаваме вече към една друга фаза на живота. Без да си дадем сметка правим някакви равносметки, дори скришом от себе си. Това беше конкретно самият повод. Седнах да я пиша тази пиеса, оставях я, продължавах, отказвах се и т.н. В крайна сметка я написах. Пратих я на разни приятели. Получих мнения. Реших тогава да я дам на Радиотеатъра, тогава имаше конкурс. Говорихме с Теодора, че за радиото малко трябва да се промени текста. Направих го. Тя не спечели първата награда, спечели един моноспектакъл, но още две пиеси бяха отличени, едната беше моята и трябваше да се направи. Това беше преди 5-6 години и като се забавиха нещата, се бях отказала. Валентин Ганев / той участва на като актьор в Четенето на маса“ на „Аполония“, тогава режисьор е Десислава Шпатова – б.а./  беше толкова търпелив. Мислех, че ще се откаже, достатъчно е зает, но ето не се отказа. Специално му благодаря, благодаря и на Теодора, която също не се отказа. Не бях на всички записи. Бях на един запис и на монтажи. Видях как целият екип работи като смазана машина. Бях страшно спокойна, че тази пиеса ще стане по най-добрия начин. Надявам се това да е така. Благодарна съм на всички, които участваха в това предприятие, всеки който прочете пиесата и каза, че си заслужава, на актьорите, на певицата, един образ, на който много държа. И другото, на което много държа и държа да го кажа, дано да съм успяла – тази пиеса да се движи между трагичното и комичното. Много ми се иска комичното да има превес. То става много трудно. Не знам, дано да се усети“. Сподели Силвия Чолева минути преди публиката във 2-ро студио да заслуша радиопиесата ѝ.

Силвия Чолева на представянето на "Авариен изход" в Студио 2 на БНР

Валентин Ганев беше по-лаконичен: “Много се радвам на публиката. Благодаря на екипа и на тази порода радио хора, които доста се различават, поне, от хората, с които аз се сблъсквам. Тука няма невъзможно нещо и най-голямата глупост, която ми е хрумвала е осъществена и реализирана от Деница, Косьо и Мишо /техническия екип Деница Диамандиева, Михаил Михайлов и други/ . Пробват всичко. Това е много увлекателна игра, слушащият едва ли има представа. И целият този труд –на актьорите/ той самият, Мария Каварджикова, Йорданка Стефанова, Стефка Янорова и Стефан Къшев//, на автора, на първо място, и на техническия екип, някак си, да достигне до хората, които го слушат би било чудесно.“

И заслушахме. А пиесата на Силвия Чолева „Авариен изход“ е за всички нас вече над 50 години и доста отгоре. Как мина животът ни, къде са онези момчета и момичета, кое ги смаза или не, за да станат застарели чичковци и лелки без перспектива, загубили умението си да обичат и състрадават, а главно да завиждат. Едно от приятелските семейства се бави за вечерята по повод юбилейния рожден ден на домакинята. Жената е популярна и обичана актриса, съпругът – знаменит режисьор. Ядосват им се тези на празничната маса. Но малко по Чеховски, ако в началото на пиесата има пистолет, накрая той ще гръмне, така и тук. Щом не идват, нещо ще се случи… През цялото време, ако не всички, то повечето около масата си цъкат на телефоните и…катастрофа е отнела живота на тези двамата, които закъсняват за празника. И до минута недобронамереното клюкарстване по техен адрес се обръща в плач за тях. Познато, нали?

Валентин Ганев и Милена Гюрова

И, все пак, изненадата на вечерта е специалният подарък. Появява се млада жена / певицата Милена Гюрова/ на вратата и обявява, че е подаръкът, а той е нейното изпълнение на арията Каста дива от едноименната  опера на Белини и Хабанерата от „Кармен“ на Бизе /и реално имало такава услуга/. После младата певица ще се върне с компания и ще потрошат  чашите, чиниите и какво ли не още от дома на юбилярката, за да се забавляват. Но дали младите ще успеят да унищожат и лъжовния свят на фалша на улегналите, минаващи средната възраст. Ще видим и възможно ли е? Затова, както казва Силвия Чолева, аварийният изход е след пиесата.

В този контекст на въпрос на Теодора Димова дали пиесата може да се прочете по много различни начини – пиеса за остаряването; пиеса за влошените отношения между всички ни – образ на хаоса в обществото; пиеса за тоталната ни немарливост към другия. Кой е най-верният прочит според теб?“ Силвия Чолева отговаря : "Да, разбира се, екзистенциални въпроси – за остаряването, но и за изхабяването, обръгването година след година, убийствената рутина и отчуждаването между хората, дори в семейството, срез приятелите. Ние не внимаваме за другия, считаме хората за константа, животът обаче ни променя и това води до формално общуване. Но, според мен, онова, което общо може да се каже за героите на пиесата, е, че самото общество е загърбило нормалното живеене, то съществува в хаос и цинизъм, затова човекът е уморен, загубил опорите, залутан сред мимолетните успехи, които не носят удовлетворение, сред липсата на дълбочина и ценности, заменени от консуматорство и евтини забавления. Да не забравяме и пропагандата в политиката, безскрупулната реклама, целят пластмасов свят наоколо. А обществото се състои от отделните хора, то не е някакво абстрактно образувание. Затова и заглавието е такова – да се запитаме има ли авариен изход…".

Валентин Ганев, Михаил Михайлов, Силвия Чолева и Деница Диамандиева

Още много и важни неща могат да се кажат за този драматургичен текст на Силвия Чолева, особено от гледна точка на днешния ни ден, на взаимоотношенията ни с другите. Но с две думи – и тъжно и смешно. Какви бяхме и какво стана? Къде сбъркахме с това да престанем да обичаме така, както умеехме или сме си въобразявали?... Не говорим за изключенията, а за повсеместното ни живеене. Дълга тема… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Теодора Димова и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Голямата награда на конкурса на списание „Летец“ през далечната 1938 г. получава пиесата „Крилата помощ“. Нейни автори са Ангел Каралийчев и Матвей Вълев. На 26 декември същата година пиесата се излъчва на живо от Варненското радио. Именно от тази дата започва и животът на радиотеатъра в България.

[vprki]

Поезията на Луиз Глик  е безкраен, мъчителен разговор със себе си

 „Вярвам, че като ми присъжда тази награда, Шведската академия избира да уважи интимния, индивидуален глас, който едно публично изявление понякога може да усили или разпространи, но никога да замени.“ Казва американската поетеса Луиз Глик в Нобеловата си лекция при получаването на наградата.

През 2020 г. американската поетеса Луиз Глик получи Нобеловата награда за литература за "неповторимия си поетичен глас, чиято аскетична красота превръща индивидуалния опит в универсален". Три от най-важните ѝ стихосбирки „Триумфът на Ахил“, „Дивият ирис“ и „Медоулендс“ излязоха на български език във великолепна книга на издателство за поезия ДА в края на 2022 г. в превод на Надежда Радулова и Калоян Игнатовски.

Двамата преводачи пишат в текстове за поетесата: "Стихотворенията на Луиз Глик са едновременно болезнено чувствителни и режещо хладни – алхимично взрени в предмети и природи, притежания и загуби, връзки и разкъсаност, траур и травми, меланхолично потънали тук и сега, но и някъде, някога, далече там… Формално прецизен, изящно изваян, текстът на Глик вибрира между пределна яснота и мистериозност; на неговата всекидневно-предметна сцена се разиграват големите метафизичеки спорове за тялото и душата, за крайното и безкрайното." - Надежда Радулова

"Характерните теми – желанието и глада, болката и загубата, раздялата, травмата и отношенията в семейството, самотата, природата, човешкото и божественото битие – авторката разработва с емоционална интензивност, но и отстранено. Прониква в дълбочини – философски, психологически, за да изведе своята поетическа истина. На места бистра, на места сложна, мрачно-красива. Глик не щади в искреността си, като в същото време проявява емпатия въпреки най-често резките и сурови тонове. И внушава мъдри утешения. "Няма друго за обичане"." - Калоян Игнатовски

Надежда Радулова/л/, Силвия Чолева/ц/ и Калоян Игнатовски

Премиерата на книгата "Триумфът на Ахил. Дивият Ирис. "Медоулендс", след излизането ѝ в края на 2022 се състоя, организирана от издателство за поезия ДА и Културния център на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в театралната зала на Университета на 5 април с участието на двамата преводачи, издателката Силвия Чолева и всички, които почетоха събитието. Това са специални вечери с поклон и обич към поезията, за които сме писали неведнъж и сега ще се опитаме отново да ви въведем в атмосферата на поетичния празник, посветен на изключителната Луиз Глик. Емоцията от срещата с нейната поезия си заслужава заради нас самите…И още нещо много важно - диалогът между двамата преводачи, взаимно редактирали се и търсели, всеки по своему, пътя си към поезията на Луиз Глик. Без да сме сигурни, но май ни се случва за първи път…

"Сутринта получих обаждане. Мъж, който се представи като секретаря на Шведската академия, каза „Обаждам Ви се, за да Ви кажа, че спечелихте Нобеловата награда“. Не си спомням какво отговорих, но се отнесох с подозрение. Мисля, че не бях подготвена." Луиз Глик пред New York Times

На вечерта Калоян Игнатовски и Надежда Радулова прочетоха много стихове на американската поетеса, но както препоръчва често издателката Силвия Чолева и ние се присъединяваме към апела ѝ, че най-добре е поезията да се чете насаме със себе си. И все пак публикуваме стихотворението, едно от не малкото, с които Калоян Игнатовски тръгна към своя разказ за Луиз Глик от първата стихосбирка „Триумфът на Ахил“ ( 1985, Национална награда на литературната критика), която е в негов превод.

ТРИУМФЪТ НА АХИЛ

В историята за Патрокъл

никой не оцелява,

дори и Ахил, който бил почти бог.

Патрокъл приличал на него;

Те носели едни и същи доспехи.

При тези приятелства

единият неизменно служи на другия.

Единият е по-незначителен от другия;

йерархията

е винаги очевидна,макар че на легендите

 не може да се вярва -

техен източник е оцелелият,

този, който е изоставен.

Какво били подпалените гръцки кораби

в сравнение с тази загуба?

В шатрата си Ахил

 скърбял с цялото си същество.

А боговете видели,

че той е вече мъртъв, жертва

 на онази част, която обича.

Онази част, която е смъртна

Книги на Луиз Глик, снимка: Credit: Getty Images

Но преди да прочете стихове от тази първа стихосбирка, публикувана в книгата Калоян Игнатовски каза: „В „Триумфът на Ахил“, първата от тези 3 книги / в изданието- б.р./, тя разглежда идеята за травмата, за изоставения човек. При нея това е много важно. И, пристъпвайки към работата над тези книги, като знаеш част от тази нейна биография, вече подхождаш по друг начин. Две събития бележат мисленето и творчеството ѝ – едното е детето, което семейството ѝ загубва преди да се роди тя, т.е. тя има една починала сестричка. И при нея този мотив за травмата от това, че тя е детето, което замества липсващото дете, тази болка е, дори несъзнателна… А другото – в своите ученически години тя заболява от анорексия. Това също е много силен личен проблем. Тя дори не завършва гимназия, затова и не записва да учи в университет. Посещава курсове по поезия в колежа „Сан Лорънс“  в Колумбийския университет, но така и няма завършено образование – по тази причина. Този проблем с анорексията – това е спасителното за нея – обръща се към психоанализата. И тя е споделяла, че психоанализата ѝ е помогнала да остане жива и е оформяла до голяма степен начина ѝ на мислене, а и на писане.“

Президентът Барак Обама връчва на Луиз Глик Националния медал за изкуство и хунитаристика на церемония в Белия Дом, 2016,снимка: Alex Wong | Credit: Getty Images

А Надежда Радулова продължи мисълта му: „Тя по някакъв начин тематизира тази история с анорексията – не открито, но я има в книгите ѝ. Изобщо тази етика и естетика на отказа, на ограничението, на един вечен дисбаланс между жаждата и това, което си позволяваш, специално в „Дивият ирис“ е много силно. Иначе митологичните фигури, които, изобщо – митологичните мотиви, които присъстват в творчеството ѝ, също са свързани с тези драми, за които Калоян споменава. И тя абсолютно рефлектира върху това – например, твърди, че като дете непрестанно е четяла старогръцките митове, това е било буквално всекидневно спасително четиво. И в един момент е имала, явно, някакъв дълъг и тежък период на борба с майка си – като всяко амбициозно момиче, както самата Глик казва. „В един момент обаче аз престанах да обвинявам майка си, а започнах да обвинявам Деметра…“ Твърди, че Персефона е любимият мит – и през всичките тези 70-80 години тя продължава непрестанно да чете историите за този мит, около този мит.“

А Калоян Игнатовски уточни, като че ли на живо пред публиката продължаването на съвместната им работа с Надя Радулова по превода. “В „Триумфът на Ахил“ това, което Надя спомена – за тези митологични образи – там нейните теми, които ние споменахме, са разработени чрез личните истории – нейни и на нейни познати, вече с библейски митологични образи: Аполон и Дафна, Сизиф, Хиацинт, цар Давид… Това ѝ дава възможност да се отстрани от преживяванията и от идеите си, а нейните идеи да добият форма на митове, да звучат по-универсално. В този смисъл критиците, колкото и да се опитват да я вкарат в някакъв контекст, а и читателите – също, тя трудно се поддава – т.е. тя не е чисто изповеден поет, чисто интелектуален, тя си има свой почерк, модел.“

Снимка: @Blog of Ivan P.

И още едно стихотворение на Луиз Глик от тази стихосбирка:

ЛЕГЕНДА

Бащата на баща ми дошъл

 в Ню Йорк от Длуа.

Едно нещастие, последвано от друго.

В Унгария - образован, заможен човек.

После провал:имигрант,

който свивал пури в един студен сутерен.

Бил досущ като Йосиф в Египет.

Нощем се разхождал из града;

пръските на пристанището

ставали сълзи по лицето му.

Сълзи на тъга по Длуа - четиридесет къщи,

няколко крави, които пасели тучните поля.

Казват, че голямата душа е

звезда, фар,

при все че по-скоро тя наподобява на диамант;

нищо на този свят

 не е достатъчно твърдо, за да я промени.

Несретен живот. Престанал ли си да усещаш

 величието на света,

което, подобно на тежък товар, оформило

 душата на дядо ми?

Като тъжни птици мечтите му отлитали

 от фабриката към Длуа, сграбчили в клюновете –

сякаш влажна земя, в която човек би могъл да види

контурите на своите стъпки, -  

разпилени образи, мъгляви фрагменти от селото;

и докато пристягал листовете, в душата му

 тази тежест сгъстявала късчета от Длуа

 до принципи, абстракции,

достойни за предизвикателството на неволята:

в свят като този: да презираш

 привилегиите, да обичаш

 разума и справедливостта,неизменно

 да говориш истината –

което е било

спасението на нашия народ,

тъй като да изричаш истината, ти дава

 илюзията за свобода.

Луиз Глик, снимка: Henrik Mongomery | Credit: TT News Agency/AFP via Getty Images

След това прочетено стихотворение издателката Силвия Чолева се намеси, прекъсвайки аплодисментите в залата: “Докато слушах Калоян като четеше, и стана дума за това, че тя е от еврейски произход, а пък празнуват Коледа, се сетих за един наш разговор с Надя по телефона за нейното отношение (на Луиз Глик) към Бога. До голяма степен това е свързано и с „Дивият ирис“ (1992, с награда „Пулицър“, тази част от книгата е превод на Надежда Радулова – б.р. ), т.е. има някакъв пантеизъм в нея, нещо, което е отвъд разбирането ни за Бог. Струва ми се, че сега е моментът да кажем за това.“

„Има пантеизъм доколкото има много други неща, доколкото има Йехова, доколкото има Христос. В един момент от живота си тя е била и будистка… Но всъщност, истината е, че няма Нищо. През цялото време Луиз Глик пише за тази празнота отвътре, която не може да бъде запълнена с Бог, с храна, с любов дори – до момента, в който не осъзнаеш, че трябва да живееш с нея. Това са стихотворения много прецизно, много режещо описващи тази вътрешна празнота, това Нищо“. Каза Надежда Радулова, която преди години първа превежда стихове на Луиз Глик. И продължава: „В „Дивият ирис“ всъщност има един подвеждащ момент, в който дори аз бях залитнала в началото, възприемайки книгата като полифонична – тя вътре така е структурирана, този цикъл от стихотворения е структуриран през много гласове. Но всъщност е една много натъртващо, обърнато навътре към себе си монологична книга. Разбира се, разпластена по този илюзорно-многопластов начин.

Луиз Глик, 1977, постер за нейно представяне в Поетичния център на музея за съвременно изкуство в Онтарио

В „Дивият ирис“ имаме стихотворения, които са озаглавени с имената на растения, на цветя най-вече; цветя, които растат в една северна градина във Върмонт, където Луиз Глик живее с първия си съпруг и със сина си известно време. Така че това са стихотворения, които са написани от гледната точка на тези растения. Друга част от стихотворенията са озаглавени „Утреня“ или „Вечерня“ и в тях винаги гласът е на стопанката на тази градина, която едновременно се обръща към своите творения – растенията, и към своя Творец, който не е нито един конкретно от познатите ни божества, а са всички заедно. И също така – ей това Нищо, за което споменах. Има и една трета група стихотворения, които са озаглавени с имената на различни части на деня, природни стихии, „Залез“, „Изгрев“, „Край на лятото“, „Начало на зимата“ и т.н. – всъщност през тези иначе природни явления говори този Творец, към когото се обръща стопанката на къщата, към която – като към божество – се обръщат всички тези растения в градината. Това, от една страна, ако четем по-повърхностно, се възприема като една реплика на Небесната градина. Бихме могли да реферираме към какви ли не класически произведения, залегнали във фундамента на стихосбирката, но става дума за един безкраен, мъчителен разговор със себе си.“

От книгата с поезия на Луиз Глик, снимка: Стефан Марков

За съвместната работа по превода Калоян Игнатовски сподели, навлизайки в изумителния поетичен свят на Луиз Глик: „Сядаш и целият си в слух за гласа на тази мощна поезия. Много хубаво в Нобеловата си лекция тя говори за това как като малка е четяла Емили Дикинсън на дивана. И след това се е връщала към такива поети, които са ѝ говорели, все едно те са си двете, те са елит, на дивана, говорят си двете. Емили Дикинсън говори на Луиз Глик. По този начин и преводачът… сядам, и тя ми говори с гласа си, аз предавам това, което тя казва. Много добре, според мен, се получи нашата съвместна работа. Надя редактира моите преводи, аз – нейните. ��ака си мисля, получи се съзвучието, дано. Сега, да премина към „Медоулендс“ (1996, преводът на тази стихосбирка е на Калоян Игнатовски –б.р.). Що е медоулендс? Преди да прочета цялостно и задълбочено книгата, мислех си, че са ливади, пасторална картина. Но се оказа, че по морални причини, може би, тя в това заглавие е направила едно намигване – ако човек си помисли, че това е спортен комплекс, това заглавие би било иронично намигане. Защото тя в „Медоулендс“ на места е доста комична, иронична, саркастична. Да, тя не щади. „Медоулендс“ е име на спортен комплекс в Ню Джърси и така се казва стихосбирката.

Иначе историите сдвояват два сюжета, две сюжетни линии – едната история е за съвременно семейство, което преживява криза, даже е пред разпад – мъж и жена в съвременния свят. ): Другата линия е нейната тяга към митовете и към тези образи, архетипните. Прозвучават гласовете на героите от историите за Одисей и Пенелопа. Тук много интересни са гледната точка на Телемах и на Кирка. Те дават една допълнителна интерпретация на основната нишка. Телемах, например, звучи на моменти мрачно-меланхолично: нали детето, пред очите му се случва тази криза; в същото време звучи като психоаналитик. И това също задава по-ироничен тон. Тук например, понеже става дума за полифоничност, много гласове звучат. Аз подходих така: отделих гласовете на Телемах, на Кирка и ги превеждах отделно, защото иначе щеше да се получи някаква какофония. Но така предпочетох…“

Независимо от много прекрасни стихотворения, които прочетоха двамата преводачи в един момент, точно в контекста на „Медоулендс“ се оказа, че и тримата заедно със Силвия Чолева много държат да прозвучи „Ностос“ от тази стихосбирка. Надя Радулова поясни: “Това стихотворение не би могло да впечатли един автор като нея – заради начина, по който тя пише – но после си дадох сметка, че това, за което говора, е стихотворението „Ностос“ – „поглеждаш веднъж детството си, после всичко това е спомен“. Това по особен начин откънтява в писането ѝ нататък. И в тези толкова тежки разговори със Създателя. Със Създателя Нищо.“

НОСТОС

В двора имаше ябълково дрво –

Трябва да е било

Трябва да е било преди четиресет години, - зад него

Само ливади. Туфи

Минзухари във влажната трева.

Стоях на онзи прозорец;

Краят на април.Пролетни

Цветя в двора на съседа.

Колко ли пъти ябълката

Е разцъфтявала на рождение ми ден,

Точно на датата, нито

Нито по-рано, нито по-късно2 замяна

На менливото, растящото

С нещо неизменно.

Замяна на безмилостната пръст

С някакъв образ. Какво ли

Знам за това място,

За ролята на дървото десетки години наред,

Иззета от бонзай, гласове,

Долитащи от тенис кортовете –

Поля. Мирис на избуяла трева, прясно окосена,.

Какво се очаква от един поет.

Поглеждаме света веднъж, в детството.

Останалото е спомен.

След това стихотворение ни се иска да сложим точка и да помълчим. Само ще отбележим, че подобни срещи-дискусии се превръщат в празник на поезията и големите автори; в разговори за оформлението, особено на поетичните книги; за сложността и дълбокото търсене на езика за преводачите; за познанието и още и още.

Луиз Глик на церемонията при връчването ѝ на Националната литературна награда на САЩ, 2014, снимка: Credit: Getty Images

Завършваме този текст с думите на издателката Силвия Чолева: „Не се дава лесно Луиз Глик при четене, но така и трябва. Така и трябва. Много ми се иска нещо да се превърти у българския читател и да почне да търси тези книги, преводните книги. Ето тук е Димитър Кенаров – той се потруди и преведе за нас Джак Гилбърт „Да се откажеш от рая“. Не се оплаквам – никой не очаква, като сме направили издателство само за поезия, да продаваме висок тираж. Но това е много труд. Преводът, и на другите книги разбира се, сега да не изреждам всички преводачи, това е много труд. Не става дума за купуването, става дума да стигне тази поезия до повече хора. Книгата с поезията на Луиз Глик не е финансирана от никъде, нямаме спонсор. Няма и как да бъде. Но това не значи, че ще се откажем. Да завършим така…“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Alex Wong | Credit: Getty Images, Henrik Mongomery | Credit: TT News Agency/AFP via Getty Images, Стефан Марков и личен архив