#Стоян Цанев

[vprki]

Сиянието на художника Милко Божков

„Идеята ми за всяка една изложба е картините ми да станат една обща композиция. Не просто събрано – тук има празна стеничка, малка стеничка – малка картинка…Картините може да са много хубави, но аз като правя нова изложба се съобразявам и искам да има някаква логика, моя си логика спрямо пространството.“ Каза за „въпреки.com” забележителният художник Милко Божков малко преди да се открие експозицията му „Ретрорепро“ I в галерия „Арте“.

И продължава: „Затова винаги искам от галерията план и почвам да си мисля по този план къде какво ще бъде, даже и в цвят, едното под другото... едни такива работи. И като почна една изложба, независимо дали ще бъде тук или във Варна, започвам минимум 10 месеца преди това, защото накрая да бързаш, става малко притеснително, което е много вероятно, да се отрази на самата изложба.. Аз съм спокоен и галерията, с която работя са спокойни. Няма последен момент, в който нещо да се случи.“

Гергана Борисова и Милко Божков

В годините сме писали много за  изключителния художник Милко Божков, за изложбите му, за невероятното му присъствие като автор и свободомислещ човек. И този път спазвам нашата обща негласна традиция, особено в София. Разговарям с него малко преди откриването на изложбата му, когато около нас са само картините и тихото присъствие на галеристката Гергана Борисова, която има специален принос художникът да обича и цени пространство на галерия „Арте“.

По повод на думите му за начина и посоката, по които готви изложбите си му казвам, че на моя, не художнически език, това наричам драматургия. Тя не би могла да бъде отделна по някакъв начин от изобразителното изкуство. Друг, може би, би го определил като философията на автора, въплътена експозицията му. Но Милко Божков прагматично от гледна точка на дългогодишния си опит отбелязва: „Не можеш да изчислиш всичко, даже няма да е интересно, ако всичко е наредено. Но такъв ми е принципът -  да се съобразя с пространството. Понякога е ставало така че някои си искат работите преди края на изложба. На мен, обаче ми става криво, защото мен ми се разваля…все едно да ти извадят един зъб.“

От изложбата в галерия "Арте"

„Ретрорепро I“ включва 6 живописни платна и 13 картини, изпълнени в смесена техника (акрил, туш, маслени бои, молив, резба и други) върху дърво. Отново, след ноември миналата година, столичната галерия „Арте“ представя изложба на художника. Тогава тя бе озаглавена „Ретрорепро II“ паралелно с представянето на изключителния му каталог в СГХГ. Само припомняме малък абзац от задълбочения изследователски текст „Милко Божков и неговата Аркадия“ на изкуствоведа Румен Серафимов, основен в изданието. „В изкуството си Милко Божков проявява рядката способност да примирява и хармонизира различни, дори противоположни пластични принципи – реалистичното и абстрактното, илюзорното и имагинерното, наративното и знаково-символичното, живописното и линеарно-декоративното. Това е страст да противопоставя, да нарушава стиловата монотонност, да разширява възможностите за изразяване на по-дълбок и универсален смисъл, да включва необикновеното и енигматичното в своите сцени, да постига сложен ритъм и богата пластическа структура. Това е завидна проява на артистична свобода и, разбира се, на огромна художническа дарба, защото убедителното визуално комбиниране на споменатите черти е труднопостижимо и твърде малко художници се справят успешно. Милко Божков обаче успява по своя неподражаем начин.“

От изложбата в галерия "Арте"

И сегашната му изложба с най-новите му живописни творби върви в неговата си неподражаема посока и стил на сияен в изкуството си артист, а ние продължаваме нашия разговор. Не за първи път се връщам към въпроса за това, че не рисува хора или, ако ги има са като „привнесни“, както например в принтовете - уникати от изложбата му „Ретрорепро II“…

„Не, че съм човекомразец, даже бих казал, че съм човеколюбец, но с хората приключих малко след Академията. Правих няколко портрета на приятели – на Стоян, на Стоимен, на Ванко Урумов и тези, в които съм се опитал да изобразя човека – трябва да бъдат някакви близки хора, с които имаме отношения, общи мисли, приятелство…Иначе, в работите, които правя, мисля, че ако някъде има човешка фигурка, тя е по-скоро усещането за мащаб.

"Куче" - от изложбата в галерия "Арте"

Има една дума френска „ставаш“, която е за съоразмерим мащаб в пейзажа. Не го правя съзнателно и да кажа: Не, не, няма да рисувам хора. Това, което не ми идва отвътре, не го правя. Това е обяснението, не е някакво заричане или нещо друго.“ Споделя художникът. Репликирам го с моето усещане към картините му: „Но човекът е тук, той гледа това, чувстват се вибрации и душевност.“ Според него, човекът трябва да се усеща във всяко едно произведение на изкуството – „да усетиш човека – този, който го прави, независимо дали е художник, дали е музикант, дали е кинаджия, дали е писател. Ако липсва това,  и работата, когато е готова, няма да трогне зрителя, няма да го „закачи“ и ще отмине. Всъщност, човекът е този, който стои зад работите, които е направил. Това е за мен важното.“

Преди малко повече от шест години по повод изложбата си „Изгубеният пейзаж“ отново в галерия „Арте“ (октомври 2017)  ни беше казал: „Мога да рисувам добре хора, но не знам защо постепенно изтласках човека от картината си. Дори и в пейзажа много рядко мога да го сложа…, не знам дали имам пейзаж с хора. Животни имам. Ако трябва да рисувам хора, бих ги нарисувал само очите им или ръката им. Но няма да бъда аз, не че няма да стане картина, но ще бъде друго”.

От изложбата в галерия "Арте"

Връщаме се и към една любима тема в картините му – зимата, тукашната. „Продължавам да обичам зимата. Тя е някаква детска любов още…Големите зими с пързалките и след това се задълбочи, когато в гимназията и в Академията открих един от любимите ми художници, а и досега – Питер Брьогел. Имах прелестни зими. И винаги казвам, че зимата, особено в България, е велико нещо, защото когато падне сняг и затрупва всички идиотщини. Скрива мръ��отията, затрупва нашето ужасно отношение към природата и когато натрупа снегът е „Мила родино, ти си земен рай!“ Като се разтопи и земният рай потъва в калта, където се намираме в момента! Зимата ми е любим сезон. Да, студеничко, но за мен е по-приятно, защото, не само е по-приятно, а по-практично, когато е зимното време ми е най-продуктивно. Няма какво да те разсейва. Пролет, лято – излезеш гледаш птичките пеят и все си намираш някаква работа или оправдание, докато зимата – палиш печката и се занимаваш с това, което правиш и обичаш…“

На село зимата си е зима – тишина и усамотение, няма го градът…Продължавам мисълта му по мой си начин като родена, израсла и до ден-днешен животът ми е в София и я обичам, Въпреки.

Милко Божков

„Има такава работа. Обикновено във Варна, там е семейството ми – децата, внучките, ходя по-често. Но в София имам доста приятели, не доста, достатъчно приятели. Но идвам основно, когато имам изложби. Освен многотията, освен и мръсотията някак си вече не мога да издържам тук. Спомням си, завърших Художествената – четири години, след това шест години Академията и една година казарма, но бях в София. Не можех да си представя, че мога да живея на друго място, не съм софиянец, но от осми клас съм тук и си мислех, че може да живея тук. Но това отдавна не ми липсва.“ Милко Божков е известен с това, че вече десетилетия живее и твори в родното село на майка си Стефан Стамболово. във Великотърновско.

"Лято" - от изложбата в галерия "Арте"

Не само това ги сближава с поета Борис Христов, който много отдавна живее със семейството в родопското село Лещен. Припомняме, че преди малко повече от две години изложбата „Салонът на природата“  на Милко Божков, вдъхновена от поезията на Борис Христов  – съчетание на поетично-философски и живописно-поетични творби, която беше експонирана първо през септември 2021 в Арт център Плевен, а  в края на същата година в СГХГ. Представени бяха 55 живописни произведения, своеобразен коментар и на фотографиите на Поета, и на неговите размишления. Дни след това като своеобразна реплика на художника в галерия „Арте“ бе експонирана изложбата му „Разходка с Бимбо“. Зрителят лесно откри тогава връзката между двете експозиции. Голямата изложба в Софийска градска галерия бе резултат от близо 3 годишен проект на двамата големи творци Борис Христов и Милко Божков създали заедно - текстово и визуално „хайку на камъка“, а камерната изложба в “Арте” бе посветена на „каменните дувари“ от селото на художника Стефан Стамболово. Дори един камък от тези на Борис Христов бе „прелетял“, за да се настани в изображението от плаката в “Арте“ тогава.

"Сянка" - от изложбата в галерия "Арте"

А с днешна дата художникът казва, че ходи много често в Лещен, поне 3-4 пъти годишно. И другата седмица ще бъде там на гости на Борис Христов…

Галерия „Арте“ е  от любимите на Милко Божков, сътрудничеството му с нея е с десетилетна история. “Аз съм коректен с галериите, с които работя.  С две галерии работя във Варна на мои приятели – Борис Статело�� (галерия 8), първата частна в града, с моите приятели Анна Халамян, Герхард Хорнман , които имаха галерия във Франкфурт, сега направиха във Варна от няколко години Art meeting A&G Art Meeting.. В София съм тук вече 20 години в „Арте“, веднъж съм участвал в приятната галерия „Астри“ (с пейзажи от Тоскана май 2020). Получавал съм покани – хубави галерии, но това е все едно да предадеш близкия човек. В Бургас работя с „Пролет“. Това ми е достатъчно. Нямам нужда да се разпростирам в големи пространства. В СГХГ беше друго, защото проектът беше с много неща.“ И признава, че е много сантиментален през смях.

Плакат на изложбата „Нощта на моето раждане“ в памет на Стоян Цанев, 2020

На финала на нашия разговор се връщаме към приятелите, които вече не са между нас. Липсват му. И споделя, че много би искал да покаже изложбата си първо на Стоян Цанев (1946-2019). Той също представяше изложбите си галерия „Арте“ и последната му в София бе нейното пространство, май 2016. През февруари 2020, когато се навърши една година от кончината на големия художник Стоян Цанев в любимата му галерия бе подредена изложба в негова памет с участието на приятелите му Ангел Станев, Георги Чапкънов, Емил Попов, Захари Каменов, Зиятин Нуриев, Иван Русев, Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев. Бе озаглавена „Нощта на моето раждане“ на името на картината му от 2009 година.

„Снощи бяхме с Иван Русев на гости при Минчо Минчев, прекрасния ни цигулар. Може би две трети от времето си говорехме за Стоян Цанев, не да оклюмаме глави, сякаш беше с нас. Ти го разбираш добре за какво става дума. Някой каза: „Бе той сигурно ни слуша!“ Естествено – слуша и гледа!“ Каза Милко Божков и двамата замълчахме след тези негови думи...

Стоян Цанев в галерия "Арте", 2016

А на излизане от галерията почти се сблъскахме на улицата с Минчо Минчев и съпругата му Валя на път за изложбата на Милко Божков. Зарадвахме се взаимно, че сме част от срещата със сияйното изкуство на обичания художник.

Изложбата „Ретрорепро“ I на Милко Божков в галерия „Арте“ е до 9 февруари. Не я пропускайте, ще ви дари с щастие от изкуството. Той умее по невероятен свой творчески път да накара камъка да трепти и ни говори, зимата да се чувства като уют, пейзажите на Тоскана да се прекланят пред слънцето, да разбираме Тарковски като вечната тъга на човека, щриха върху бялото като стремеж към съвършенството, цвета като пиршество и още и още… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[mihaylovblog]

23.05.1983 г. – Премиера на българския сериен филм „Константин Философ“ на режисьора Георги Стоянов, по сценарий на Никола Русев. Оператор е Христо Тотев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Участват актьорите: Руси Чанев, Марин Янев, Наум Шопов, Ицхак Финци, Георги Черкелов, Велко Кънев, Рашко Младенов, Добринка Станкова, Константин Цанев, Ели Скрочева, Андрей Чапразов, Лъчезар Стоянов, Невена Коканова, Мария Каварджикова, Николай Бинев, Витомир Саръиванов, Невена Коканова, Любомир Кабакчиев, Павел Поппандов, Константин Коцев, Стоян Гъдев, Вълчо Камарашев, Вельо Горанов, Силвия Рангелова, Любомир Димитров, Стефан Мавродиев, Татяна Лолова, Богомил Симеонов, Петър Слабаков, Георги Мамалев, Любен Чаталов, Богдан Глишев, Бистра Марчева, Минка Сюлеймезова, Пламен Дончев, Антон Радичев, Любомир Бъчваров, Никола Тодев, Валентин Гаджоков, Кирил Кавадарков, Банко Банков, Стефан Стефанов, Веселин Ранков, Тодор Тодоров, Стефан Илиев, Иван Балсамаджиев, Явор Милушев, Николай Николаев, Владимир Давчев, Аспарух Сариев, Михаил Петров, Никола Дадов, Васил Бъчваров, Стефан Попов, Веселин Борисов, Иван Стефанов, Никола Дачев, Меглена Димитрова, Никола Хаджийски, Иван Андреев, Богомил Атанасов, Стефан Стоилов, Найчо Петров, Светозар Неделчев, Димитър Ташев, Михаил Михайлов, Васил Димитров, Йосиф Сърчаджиев, Стойно Добрев, Минчо Колев, Лора Кремен, Рангел Рангелов, Петър Петров, Васил Банов, Румен Стефанов, Кънчо Кънчев, Георги Николов, Стефан Георгиев, Илия Илиев, Стефан Бановски, Християн Русинов, Георги Кодов, Петър Николов, Любомир Киселички, Николай Стоилов, Георги Стефанов, Продан Димов, Емил Джамджиев, Добромир Манев, Валери Еличов, Атанас Янакиев, Йордан Гаджев, Милена Атанасова, Адриана Палюшева, Стоян Стойчев, Иван Гайдарджиев, Петър Ф. Петров и др. Колаж: скрийншот

[labyrinthgallerysblog]

Светослава Георгиева в галерия Лабиринт: “ Аз съм старомодна, смятам, че за една изложба са по-важни творбите, отколкото текста или самия контекст на събитието.”

...И все пак беше така добра да отговори на няколко въпроса преди да ни гостува в Пловдив с изложбата си “Invisible Humans”.

-          Здравей, Светла! Плени ме със цветове! Разбрах, че си учила в художествената гимназия във Варна, а после реставрация и консервация при доц. Стоян Николов във ВТУ. Кога се потопи в абстрактната живопис? Какво различно ти носи тя?

-          Здравей, и благодаря. Всеки артист си има своя история на приемствеността и е добре да я помни. Трупането на визуален и сетивен опит започва от ранна възраст, а Варна е много силен град в това отношение, както и Пловдив, разбира се. Аз имах късмет, от поколението на прехода съм, 73-ти набор, и се срещнах с онази смела и непосредствена модерност на 80-те и 90-те години съвсем естествено, в лицето на невероятни художници. Володя Вълчев, взе ме от 5-ти клас в ателието си във Вулкан, гледах го как работи, даже по-скоро резултата, етапа, което си е и най-интересното в работата ни, невероятен, за съжаление си отиде твърде млад, не успях да му покажа, че не са били напразни усилията му. Подготовка за кандидатстване – Радко Мурзов, кой не се е учил при него. После в гимназията ми преподаваха имена като  Явор Цанев (също не между нас), Венелин Божидаров, Владимир Иванов, въобще... късметът ми проработи пак с пълна сила, когато във ВТУ се срещнах със Стоян Николов. Не цитирам  титлите им пред имената, защото за мен те не добавят стойност. За живописта ще кажа само, че е много сложна, фина материя, продължение на всичко, което е автора в определения момент, възпитание, знания, култура, интереси, среда, всичко, така че обяснението за това каква живопис правя, абстрактна или не, може да бъде неясно или объркващо, или твърде дълго. Човекът възприема красивото, дори когато му е непознато или ново, абстрактното е влязло вече като нещо обикновено в мисленето.

-          Винаги ли си успявала да работиш в областта на изкуството, или си опитвала неща и в други сфери?

-          От сегашната си позиция, опит и наблюдения бих казала, че всеки човек си има предназначение и път. Изборът ни се дава уж, но всъщност избираме правилно, когато сме готови. Казвам го във връзка с въпроса ти. След като завърших художествена  гимназия някак си не бях готова да продължа, не знаех какво да рисувам, не го усещах и май добре направих, защото щях да се изхабя в напразни опити за нещо съществено. Поех по практичен път, учих бизнес администрация, започнах да работя като мениджър, даже доста успешно развих някои умения. Отворих бар на южен плаж във Варна. През тези години нуждата ми от творчески процес също взе практична форма, започнах да правя интериори, малко дизайн... .. и така 12 години. Прекратих всичко, да не звучи като намерих „просветление“, а просто прецених, че искам да съм успешна в нещо, което е за мен, не се уморявам, работя много, свежа съм и удоволетворена.  На 40 годишна възраст, преместих се в Търново и започнах следването си. Реставрацията винаги ме е интересувала, оказа се сложно, много тежко... прекрасно.

Всъщност, ако трябва да кажа, убедих се, че изкуството е опит на ума, на мисленето, не на упражнението. Като започнеш обаче, никакво спиране, работа, всеки ден.

-          От къде черпиш идеи, какво те вдъхновява?

-          На вдъхновението му се приписва твърде много, то е желание, ставаш и започваш, подготвяш се, гледаш, четеш, мислиш, обсъждаш с колеги, с приятели, това е специфичен интелектуален труд. Визуалната култура е много променена и тази промяна започва да става твърде груба, художникът реагира, любопитен е, недоволства или се радва, понякога е глупак, понякога умник, емоционална образност,  това е. Сега се сещам, че много често се задава въпроса какво е изкуството за теб, хахаха, за мен е като лабиринт, тръгваш само напред, понякога попадаш на дълга отсечка, която те извежда напред, понякога отиваш в разклонение без изход, и пак напред, докъдето стигнеш, излизане няма. Поздравления за името на галерията ти.

-          Благодаря! :) Разкажи ни за настоящата ти изложба, имала ли си досега представяне в Пловдив?

-          Дебют, пълен. Не само, че не съм имала представяне в Пловдив, а това всъщност е и първата ми самостоятелна изложба. Това е част от работата ми през последните три години, има преминаване от големи формати към малки, платна, хартия, смесени техники, едно съвсем нормално разнообразие. Няколко от представените платна са били част от големи международни изложби, радвам се че мога да ги покажа. Стоян Николов един път ми каза: „Я не се ядосвай, не виждаш ли, че в изкуството има липса на човешко присъствие“. Заглавието си дойде естествено, на откриването ми се иска сякаш да говоря за концепцията в този контекст.

-          Как избираш материалите, които използваш? Първо технологията ли те води, или конкретна идея?

-          Ооо, изборът на материята е базисен акт на творчество. Предпочитам маслото, но всеки материал и най-вече комбинацията дава неограничени възможности. Аз обичам експеримента, опитвам много различни, обикновено слабо познати и използвани техники в съвременната живопис, като енкаустиката например, това е така наречената „восъчна живопис“, релефа върху хартия в триптиха „Invisible humans”, чието заглавие носи и самата изложба, работата с различни релефи, смоли, злато..., общо взето се старая. Не може само експресия, трябват умения.

-          Имаш ли си някакви ритуали преди да почнеш да рисуваш?

-          Хахаха, да, мета ателието понякога... и си слагам работните дрехи.  Стремя се да пазя хигиена на сетивата си, какво гледам, слушам, чета.., мисля. Много е хлъзгава тази повърхност.

-          Имаш ли любим ходужник? Ако можеше да прекараш един ден с някой художник от миналото, кого би си избрала и защо?

Толкова са много и постоянно откривам нови и нови, както от историята, така и в настоящия момент, колеги. За упражненията по възхита, всеки трябва да ги прави редовно. Извини ме, че цитирам Чоран, обаче не знам по-точно и ясно как може да се определи. Един ден бих прекарала с някой от настоящето, по-скоро,... да помисля, да, мисля че бих искала да прекарам един ден с Анселм Кийфър, от интервютата които съм гледала мисля, че е много интересна личност.    

-          Какво ти се иска още да опиташ? За какво си мечтаеш?

-          Не искам да опитвам всичко, хахах, това си е за 20-годишните. Искам да мога да работя в по-голям мащаб, за това си мечтая.

-          Има ли нещо, което би искала да споделиш, а не съм се сетила да попитам? :)

-          Можем да говорим с часове, а няма нужда. Аз съм старомодна, смятам, че за една изложба са по-важни творбите, отколкото текста или самия контекст на събитието. Благодаря ти за възможността да реализираме това в твоята галерия. Добре дошли на всички на 15 юни!

[mihaylovblog]

23.01.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Дело 205/1913 П. К. Яворов" на режисьора Киран Коларов, по сценарий на Иван Дечев. Оператор е Радослав Спасов. Създаден е по идея от книгата „Житейската драма на Яворов“ наНикола Гайдаров. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Явор Милушев, Катя Иванова, Пламен Сираков, Богдан Глишев, Вълчо Камарашев, Стоян Стоев, Нели Топалова, Живко Гарванов, Борис Луканов, Емилия Радева, Цветана Манева, Михаил Мутафов, Мартин Пенчев, Любомир Младенов, Красен Бурханларски, Кирил Симов, Никола Тодев, Евгения Митрополитска, Тодор Генов, Иван Самоковлиев, Иван Йорданов, Марин Янев, Цанко Петров, Емил Михов, Добрин Добрев, Петър Деспотов, Георги Паламудов, Веселин Цанев, ��иляна Ковачева, Владимир Давчев, Елена Попова, Евгени Михайлов, Евгени Александров, Даниела Георгиева, Кирил Илиев, Веселин Мезеклиев, Елжана Попова, Бончо Урумов и др.

[mihaylovblog]

23.01.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Дело 205/1913 П. К. Яворов" на режисьора Киран Коларов, по сценарий на Иван Дечев. Оператор е Радослав Спасов. Създаден е по идея от книгата „Житейската драма на Яворов“ наНикола Гайдаров. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Явор Милушев, Катя Иванова, Пламен Сираков, Богдан Глишев, Вълчо Камарашев, Стоян Стоев, Нели Топалова, Живко Гарванов, Борис Луканов, Емилия Радева, Цветана Манева, Михаил Мутафов, Мартин Пенчев, Любомир Младенов, Красен Бурханларски, Кирил Симов, Никола Тодев, Евгения Митрополитска, Тодор Генов, Иван Самоковлиев, Иван Йорданов, Марин Янев, Цанко Петров, Емил Михов, Добрин Добрев, Петър Деспотов, Георги Паламудов, Веселин Цанев, Лиляна Ковачева, Владимир Давчев, Елена Попова, Евгени Михайлов, Евгени Александров, Даниела Георгиева, Кирил Илиев, Веселин Мезеклиев, Елжана Попова, Бончо Урумов и др. Снимки: http://kino.dir.bg/

[mihaylovblog]

25.06.1986 г. - Премиера на българския сериен филм „Дом за нашите деца“. Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др. Колаж: скрийншот

[vprki]

Нова постоянна експозиция “Графика и рисунка” в ГХГ във Варна

Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, отвори вратите на най-новата си постоянна експозиция - “Графика и рисунка”. В едно наситено с произведения пространство тя представя най-значимите български художници с постижения в тази изобразителна сфера от периода 1970 – 2000 година - силен творчески период в развитието на българската графика.

В личен план това съвпадна с пребиваването ни в морския град за 32-ия МТФ „Варненско лято“. Но винаги, независимо какво ни отвежда във Варна, отделяме специално време да посетим галерията. Свърза ни приятелство, общи проекти, емоционални преживявания, но това е друга тема… Селекцията от произведения представя ��исоки образци на българското изкуство от последните три десетилетия на ХХ век. Откриването бе на 6 юни, но ден преди това успяхме да разгледаме експозицията, благодарение на изкуствоведа и уредник в галерията Румен Серафимов. А минути преди откриването на път за поредния спектакъл от театралния фестивал заедно с колегата Тони Николов, журналист, философ, главен редактор на портал Култура и списание „Култура“ отново съпреживяхме това, почти интимно пространство на графиката с великолепни образци и автори.

В тези последни три десетилетия на миналия век Варна се превръща в активен и водещ център в графичното изкуство - припомнят съставителите от екипа на Галерията. В легендарния ателиен комплекс в някогашната фабрика “Вулкан“ е създадена графична база за висок и дълбок печат. През 1981 г. във Варна се провежда първото издание на Международното биенале на графиката, което продължава да функционира и до днес като голямо и важно визуално събитие, което в онзи първи период импулсира българските художници и особено варненските да сътворяват изразителни и новаторски графични произведения. През 2023 се проведе неговото 22-ро издание. Поради това експозицията акцентира творчеството на варненските художници, които са доказали изключително високото си професионално равнище.

Давид Перец

Колекцията представя 70 творби от 35 български автори от три творчески поколения. Показа��и са всички стилови и пластически направления в нашето графично изкуство – фигуративизъм, експресионизъм, сюрреализъм, абстракционизъм, както и доминиращите класически графични техники – офорт, суха игла, акватинта, мецотинто, литография.

Георги Баев

Критерият на селекцията е свързан изцяло с високата художествена стойност на творбите и с безспорната творческа репутация на авторите - посочват уредниците в Галерията.

В подбраната разнообразна палитра от индивидуални графични маниери и начини на изразяване се очертават типологично следните стилово-пластически подходи:

Стоян Цанев

Категоричното, виртуозно и богато, линеарно изграждане на фигурите и сцените – Стоимен Стоилов, Стоян Цанев, Румен Скорчев, Христо Градечлиев, Венцеслав Антонов, Явор Цанев, Тодор Тачев, Борислав Кузманов. Свободното експресионистично и по-живописно третиране на фор��ата и пространството – Ванко Урумов, Тодор Панайотов, Мария Чакърова, Захари Каменов, Веселин Начев, Калия Йорданова, Борислав Стоев. Имагинерното и надреално интерпретиране на образния свят – Георги Лечев, Петьо Маринов, Николай Николов, Любомир Йорданов, Ада Митрани, Роберт Баръмов. Минималистичното и лаконично представяне на абстрактните структури като изчистен знак – Иван Нинов, Владимир Иванов, Георги Баев, Юлий Минчев, Златка Дъбова, Мария Зафиркова.

Милко Божков

Полихромната звучност и живописната наситеност на един поетичен метафоризъм – Давид Перец, Милко Божков, Сашо Анастасов, Валери Чакалов. Концептуалното конструиране и рационалното структуриране на пластическите форми – Димитър Трайчев, Недко Буцев.

Венцеслав Антонов

Представената по този начин колекция ще даде възможност на зрителите да се запознаят с върхови образци на българското графично изкуство, с творчеството на едни от най-значимите съвременни наши художници, със стиловите тенденции и явления в националната графика, с новаторското и високопрофесионално мислене и изразяване на доказани български артисти и особено на варненските.

Стоимен Стоилов

Новата експозиционна зала, посветена на графиката и рисунката, ще даде благотворна възможност за образователни занимания на ученици и студенти в областта на изучаването и опознаването на графичните техники и художествените стилове в тази визуална сфера.

Николай Николов

Поради сравнително малкото изложбено пространство на залата е възприет принцип на аранжиране, при който се разполагат по-голям брой творби на ограничена експозиционна площ. Това наситено експониране се среща в някои европейски художествени музеи и позволява представянето на по-богата колекция от графики и рисунки. По този начин е създадено активно внушение на няколко мащабни композиции от черно-бели и цветни графични изображения, показващи стиловото разнообразие на съвременната българска графика. В подреждането на работите се прилагат принципите на естетическа съпоставка и съотношение между тях според пластически признаци и качества – линеарност, живописност, черно-бяло (ахроматично), цветно (полихромно), фигуративно, абстрактно, знаково, символично, наситеност или изчистеност в композицията, балансираност на отделните редове и на общата съвкупност от три реда.

Димитър Трайчев

Не малко от тези великолепни автори са вече в Отвъдното, но творбите им представят таланта им, изяществото им като графици, независимо, че са отдадени предимно на живописта, плаката…За част от тях сме писали във „въпреки.com” по повод техни изложби, за срещи на различни форуми не само в областта на визуалните изкуства. И тази експозиция отново ни върна във времето и заедно с това ни вдъхна и усещане за бъдеще…С малко въображение си представихме образователните часове в залата на галерията и любопитните очи на децата… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на галерията

[mihaylovblog]

30.05.1990 г. – Премиера на българския сериен филм „Бащи и синове“ (четвърти сезон на „Дом за нашите деца“). Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др.

[mihaylovblog]

30.05.1990 г. – Премиера на българския сериен филм „Бащи и синове“ (четвърти сезон на „Дом за нашите деца“). Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел.

Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров,  Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др.

Колаж: скрийншот

[vprki]

Милко Божков: Картината добива своя смисъл в очите на тези, които я гледат

В годините сме писали много за  изключителния художник Милко Божков, за изложбите му, за невероятното му присъствие като автор и свободомислещ човек. От миналото лято досега след мащабната му ретроспективна изложба живопис, графика и рисунка в ГХГ– Варна в рамките на Десето юбилейно издание на “Август в изкуството” последваха две забележителни негови експозиции в София, както и представянето на луксозен албум с негови репродукции в СГХГ. Сега изкуството му засиява с изложбата „Милко Божков.P.S.“, заемаща три зали на „Шипка“ 6.

За новата си мащабна експозиция с лаконичното заглавие "P.S."/ "Послепис" Милко Божков споделя пред "Артефир" на Програма „Христо Ботев“ на БНР: "Пост е, докато един художник нарисува картината, след това скриптум е, когато зрителите я гледат. Картината добива своя смисъл в очите на тези, които я гледат."

В изложбата се срещат различни жанрове и техники. "Най-ранната работа в тази експозиция е от 80-те години и картините стигат до наши дни. Голяма част от експозицията са етапите, подготовката и реализацията на три библиофилни книги. Първата е „Елегия“ по един древноегипестки поет, втората – "Думи и графити" с Борис Христов и третата е без текст – само литографии. На мен ми беше любопитно да ги видя, събрани заедно със съмненията, задраскванията, отказванията от един образ и преминаването към друг", казва художникът. „Елегия“, подготвяна от 1983 до 1987 година, отпечатана в 20 екземпляра, като във всеки отпечатък текстовете са написани ръкописно от Милко Божков.

Куратор на изложбата е Пламен Моневски /на водещата снимка заедно с художника и Любен Генов/, който във въведението към нея пише много емоционално с обич и възхищение пред изкуството на Милко Божков. Припомняме, че изключителната изложба на художника „Салонът на природата“, вдъхновена от стихове на Борис Христов беше експонирана първо през септември 2021 година в Арт център Плевен с уредник Пламен Моневски, а в края на същата година в СГХГ. Изложбата бе придружена от великолепното издание на Методий Петриков (изд. Методиеви книги, 2020) и Giclee арт принтове на живописните творби върху хартия Hahnemühle Museum Etching.

Изложбата на Милко Божков, която се откри на 18 април в залите на СБХ на „Шипка“ 6, е плод на тригодишна подготовка от няколко негови приятели.

„Начинът за осъществяване на този проект бе воден от една единствена дума - ,,отношение"... Към автора, към творбите, към подбора, към представянето, към зрителя ...и най- вече към ,,цялото".

Чрез изложбата подготвения зрител може да добие един общ поглед за духовното ниво на автора,за многопластовата му, сложна в психологическо отношение живопис,за търсенията и намиранията, както и да се види протичането на неговата  мисъл и интуиция във времето/Промяната/. На физическо ниво – занаят. Там всичко е ясно...За Милко тайни няма нито в една от представените техники - графика, акварел, живопис. И тава го нарежда до Автори като Стоян Цанев  в графиката, Никола Маринов в акварела и Иван Вукадинов в живописта.

За младите художници събитието в прагматичен план може да бъде използвано като учебник от висок клас. Изложбата не си поставя никакви цели.                                      

Тя Е.

Частица от Милкобожковата хармония!

А там думите са излишни.“

Пламен  Моневски

На пръв поглед изложбата „Милко Божков. P.S.“, заемаща три зали на „Шипка“ 6, представя многобройни творби, изпълнени с различни техники – живопис с масло и акварел, графика – офорт, литография, акватинто, преге, също и рисунки. Но всъщност всички те, или в много голямата си част, са свързани етапи в един и същ процес по създаването на крайното произведение. Тук са и оригиналните цинкови плочи на графиките.

В централната зала, фронтално срещу входа, е единствената картина, рисувана специално за изложбата. Тя представя автора такъв, какъвто е в момента – по-абстрактен, философски минималистичен. До тази творба е композицията „Тайната вечеря“ – с абстрактно изобразени символи на апостолите, различими в тънките цветни линии за всеки, подчинени на схематично изобразено то им място около трапезата на Исус. Паднал долу, под реда на апостолите, е Юда, изобразен чрез кесията му, натежала от сребърниците и срама, с огледална повърхност, в която всеки зрител би могъл да види лицето си, и с надписа „Един от нас ще...“ вместо Христовото „Един от Вас (ще ме предаде…).

Това е само фрагмент от изложбата, в която кураторът Пламен Моневски представя в съвършена композиция творческия процес  при художника Милко Божков, като преминава през различни етапи и знакови творби. Някои от тях са показвани само в Люксембург и са собственост на колекционери, сега са и пред публиката у нас.

Припомняме и откъс от текста на изкуствоведа Румен Серафимов, написан за „въпреки.com” миналата година и включен в прекрасния албум, обгръщащ красиво забележителното изкуство на Милко Божков, озаглавен „МИЛКО БОЖКОВ И НЕГОВАТА АРКАДИЯ“

„Милко Божков е една от най-ярките личности в изключително силното поколение, което влиза в изкуството ни в началото на 1980-те години и внася в него истински съвременен дух въпреки ограниченията на тоталитарната естетическа нормативност. Той е в основата на много нови явления, стилови посоки и иновативно изразяване у нас, и се оказва, че мисленето му е адекватно на хипермодерното разбиране и осъзнаване за необходимостта от преоткриване на сериозните духовни идеи в съвременното изкуство. Мисля, че винаги в изкуството си Милко Божков е изобразявал местата и състоянията, които са му носили хармония и в които се е чувствал щастлив. От самото начало той визуализира представата си – осъзната или интуитивна, конкретизирана или абстрактна – за своята лична Аркадия (с това име са назовани немалко негови картини и графики). Открива я преди всичко в детството си, от което в творбите му се явяват незаличими в съзнанието му образи – реката, върбите, поляните, хълмовете, дворовете, птиците, сезоните, луната. Като човешки или ангелски фигури от друго времево и пространствено измерение, в сцените на един голям автобиографичен цикъл (2012–2013 г.) преминават почти незабележимо бродираните силуети на майката и бащата, на някогашното момче, и носят своя носталгичен романтизъм.

„Онези жълти и горещи детски лета…Сълза се отронва в пепелта на душата ми и я прави на кал. Де е Господ, да я о��ачка отново!“ – пише в прекрасните си текстове Милко Божков. Понякога той вгражда деликатно текст в картината като изумителния стих на средновековна китайска поетеса: „Недей, недей докосва с крак най-горното стъпало!

Милко Божков изрисува поезията на Борис Христов и светлините на пейзажа.

Напразно тревожиш безкрая, човече –

нима съзвездията по крилете на Калинката

не ти разкриват, че върху твойта длан

е кацнала Вселената – и вече си пристигнал… Борис Христов

В преситената с виртуална реалност и всякакви спекулации образна среда, той съхранява все по-ценното ръкотворно и сетивно отношение към пластическия език, запазва класическата картинност с всичко трайно и стойностно в нея, извайва „скъпоценна“ живописна материя, която носи радост и наслаждение от всяка мазка и линия, от всеки жест. На фона на съвременния визуален  маниеризъм у нас, в който самоуверено шества външноефектната, но повърхностна и в повечето случаи празна, инфантилна игра с концептуални конструкти, изкуството на Милко Божков носи светлината на висококласично художествено „вчувстване“ в същността и образния живот на един богат интелектуален и душевен свят. С изключителната си дарба и забележителна ерудиция той е способен да създава висококултурно изкуство, в което с удивителна мъдрост смесва, съпоставя и интерпретира времена, култури, естетически, морални и философски категории.

В него, с неизчерпаемите преображения на формата той сякаш събира разпилените, но все още живи територии и оцелели свидетелства на чистия, универсален дух. Затова, когато съзерцавам изкуството на Милко Божков, се връщам към онази красива, мистериозна фраза: Et in Arcadia ego! („И аз бях в Аркадия!“).“

А ние като публика сме огрени от сиянието на неговата експозиция „Милко Божков.P.S.“

Изложбата му в залите на СБХ на „Шипка“ 6 продължава до 24 май, а ще бъде и част от програмата на „Нощта на музеите“ на 18 май. Преживейте я, потопете се в нейното сияние!  ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Виолета Апостолова – Лети

[mihaylovblog]

10.11.1988 г. - Премиера на българския сериен филм „Неизчезващите“ (3-ти сезон на „Дом за нашите деца“). Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

18.09.1992 г. – Премиера на българския игрален филм "Вампири, таласъми" по сценарий и режисура на Иван Андонов. Оператор е Димко Минов. Музиката във филма е композирана от Кирил Маричков. В ролите: Илка Зафирова, Жана Караиванова, Живка Ганчева, Пепа Николова, Васил Банов, Николай Урумов, Георги Русев, Петя Силянова, Ели Скорчева, Чочо Попйорданов, Стефка Янорова, Лъчезар Кацарски, Георги Русев, Катя Чукова, Николай Бинев, Антони Райжеков, Надя Тодорова, Петър Димов, Ева Демирева, Владимир Каракашов, Виктория Василева, Константин Хаджипанзов, Веселин Недялков, Венцислав Илиев, Панайот Цанев, Неделчо Стойчев, Николай Стоилов, Стоян Маджаров, Румяна Рунева, Михаил Михайлов, Катя Кючукова, Таня Губиделникова, Александра Сърчаджиева, Стоян Гъдев, Румяна Бочева, Свобода Молерова, Мария Карел, Борислав Иванов, Магда Шалева, Жана Стоянович, Димитър Герасимов и др.

[mihaylovblog]

18.09.1992 г. – Премиера на българския игрален филм "Вампири, таласъми" по сценарий и режисура на Иван Андонов. Оператор е Димко Минов. Музиката във филма е композирана от Кирил Маричков. В ролите: Илка Зафирова, Жана Караиванова, Живка Ганчева, Пепа Николова, Васил Банов, Николай Урумов, Георги Русев, Петя Силянова, Ели Скорчева, Чочо Попйорданов, Стефка Янорова, Лъчезар Кацарски, Георги Русев, Катя Чукова, Николай Бинев, Антони Райжеков, Надя Тодорова, Петър Димов, Ева Демирева, Владимир Каракашов, Виктория Василева, Константин Хаджипанзов, Веселин Недялков, Венцислав Илиев, Панайот Цанев, Неделчо Стойчев, Николай Стоилов, Стоян Маджаров, Румяна Рунева, Михаил Михайлов, Катя Кючукова, Таня Губиделникова, Александра Сърчаджиева, Стоян Гъдев, Румяна Бочева, Свобода Молерова, Мария Карел, Борислав Иванов, Магда Шалева, Жана Стоянович, Димитър Герасимов и др. Колаж: скрийншот

[vprki]

Теофан Сокеров – епичният разказвач

Тази година се навършиха 80 години (3 май 1943) от рождението на Теофан Сокеров. Познанството ми с него е още от началото на 70-те години от миналия век, когато бях ученик в Ловешката немска гимназия. Срещата ми с изкуствоведа Максимилиян Киров, който тогава представи задълбочено и възторжено изкуството на младия художник, предопределиха съдбовно и категорично избора ми на професионален път. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Румен Серафимов.

Дълбоко съм им благодарен! В годините по-късно имах привилегията да открия няколко негови големи изложби, включително и юбилейната му изложба през 2014 г. в галерия „Академия“ на Националната художествена академия. За съжаление, през 2020 г. изгубихме този чудесен, одухотворен и благороден човек, дългогодишен професор по живопис в Академията. Днес Градската художествена галерия на Ловеч логично носи неговото име и прави забележителни усилия да представя живописта му. С цялото ми уважение и благодарност към него ще припомня за голямото му изкуство.

Надежда Сокерова, Теофан Сокеров и Румен Серафимов при откриване на изложбата в галерия "Академия" на НХА, 2014

Теофан Сокеров е изключителна творческа личност от силното поколение, което влиза в българското изкуство в началото на 70-те години на миналия век. Това поколение, в което са и художници като Ванко Урумов, Стоян Цанев, Атанас Яранов, Николай Майсторов, Димитър Буюклийски и други, внася много по-модерен дух, артистична автономност и пластическо изразяване, противопоставящи се на консервативната естетика и строгите норми на така наречения "социалистически реализъм", наложен от тоталитарната държава. През 70-те години Сокеров е сред най-впечатляващите новатори в изкуството ни, тъй като донася съживяващите звуци на европейската модерна живопис в една доста тъжна и тягостна социокултурна атмосфера. Той е новатор и в монументално-декоративната живопис със своите 27 стенописа, чиито богати пространствени композиции са много по-различни от възприетия тогава плоскостно-стилизаторски, елементарен и наивен стил в тази изобразителна сфера.

"Автопортрет", 1980

През 1969 г. Теофан Сокеров завършва блестящо Художествената академия и неговата дипломна работа, картината "Възпоменание", е откупена от Националната галерия. Овладял безупречно живописните умения, опознал принципите на класическото изкуство и на старите майстори, стъпил върху естетиката на модерната живопис от ХХ век, художникът се явява със самочувствие на артистичната сцена, за да премине през четири стилови периода.

През първите 2-3 години след Академията той работи в зоната на един монументален, изчистен и лаконичен стил, с който изгражда едри, обобщени, сякаш скулптирани фигури на мъже и жени в монохромни тоналности от сиви, сиво-зелени и сиво-охрови цветни гами. Творбите носят духа на жертвеността и страданието в един драматичен и по-общочовешки контекст − "Възпоменание", "Оплакване", "На разстрел".

"Април 1876", 1976

Между 1972 и 1977 г. Теофан Сокеров демонстрира нов, по-звучен и полихромен живописно-експресивен начин на изразяване. Портрети на жени и мъже, сцени от ателието, интериори и натюрморти, морски пейзажи − един богат образен и предметен свят засиява в по-топли и интензивни хармонии. Потърсени са изразителни деформации на човешките фигури, на лицата и особено на уголемените крайници. Преклонението пред Пикасо и Ренато Гутузо тук е очевидно. Композиционните принципи са усложнени чрез вертикално разделяне и зониране на пространството, което е организирано в най-предния план на картинното поле, но в което внезапно се отварят проходи навътре към по-далечен и поетичен хоризонт. В тези творби се появяват за първи път обичаните от художника предмети-символи − тромпетът, свещта, колелото, стълбата. Човекът и неговата среда се превръщат в красив, цветен, романтичен в един хуманизиран свят, много по-различен от света, в който живее българското общество в онези тъмни и несвободни времена. В този контекст в изкуството на Сокеров прозвучава своеобразен еретизъм по отношение на естетическите и идеологическите норми на тогавашната социокултурна система. С този нов стилов маниер художникът дръзко внася в българската живопис непозволените тогава форми и влияния от модерното европейско изкуство.

"Вариант", 1978

От 1977 г. до края на 80-те години Теофан Сокеров възприема в живописта си документално-веристичното отношение към образността на т.н. "фотореализъм". Чрез него той се приближава максимално достоверно до човешкия образ и предметния свят, а фигурите сякаш са колажирани в сложна и богата пространствена логика. В условното и наситено картинно поле са композирани множество персонажи. Често се явяват фигурите на старци и старици, предизвикателни млади жени, деца, интелектуалци − всички възрасти са там в някакво драматично взаимоотношение по житейската стълба, заслушани в тоновете на нерадостна съдба. В напрегнатата картинна атмосфера понякога лицата на фигурите топло отразяват оскъдната светлина от пламъка на крехка свещ като плаха надежда ("Вариант", 1978г., ГХГ - Варна). В метафизичното пространство художникът си позволява да срещне дори образите на Рембранд и изкуствоведа Димитър Аврамов ("Среща във времето"). В тотално въздействащите драматични платна се виждат често и други обичани от Сокеров символи − въжето, възелът, птицата в клетка, стълбата, − които обогатяват смисловите внушения.

"Ако птицата падне", 1992

Този "фотореалистичен" стилов маниер представя художника още по-убедително като феноменален рисувач и превъзходен колорист, способен да създава сложни и трудни композиции, да изгражда дълбоки психологически състояния на образите си, да внушава осезателно настроения и чувства.

От началото на 90-те години Теофан Сокеров се установява трайно в зоната на един епичен художествен метафоризъм със сюрреалистични черти. Този четвърти стилов период е изключително богат и продължава до края на живота му през 2020 година (8 януари).

От изложбата в галерия "Академия", 2014

Немалко творби са изпълнени в духа на един "автобиографизъм", който неведнъж се е явявал в изкуството му. Образите на родителите, прародителите и синовете му изплуват в неговите композиции и общуват в безмълвни извънвременни диалози. Собственият му образ също се открива. В една от работите той е ситуиран сред приятели на особена вечеря (алюзия за "Тайната вечеря"), на която присъства дори божествената личност. Други картини-приказки са романтично връщане назад в детството, в старите природни места, с някогашните персонажи от спомените и миналото. Те са изобразени с някакво Брьогелово чувство за панорамно пространство, но и за изразителна образна и предметна символика − "Приказки на баба Теофана", "Късна есен", "Коледа в Ловеч".

В този четвърти период пространството се отваря безкрайно и побира в метафизичните си измерения богати и многолюдни композиции. Особено видим е този ефект в цикъла "Роенето на мравките", чието вертикално организирано пространство е приело огромен брой персонажи и предмети, имащи важно символично значение − жената и мъжът, майката, мадоната, стълбата, трапезата, животните, музикални инструменти, механични конструкции. Един мащабен театър на човешкия свят, в който има напрежение и където сякаш изниква древният античен принцип на елинските стоици −"На всеки неговото“. В необятното пространство на тези творби всеки образ и предмет е поставен на определеното му място и с определената му роля като част от сложната човешка и природна вселена.

"Битката", 1997

Освен многобройните творби, в които доминират епичният разказ, панорамният пространствен погледи наситеното композиране на множество сцени, в този последен стилов период Теофан Сокеров създава изключителни платна с друг пластически подход. В тях кадърът е максимално увеличен, а фигурите са уедрени и изпълват картинната среда, за да внушат по-силно трагизма на човешкото страдание. Такива са платната от цикъла "Хора и животни", представящи зловеща, разтърсваща метафора на жестокостта и агресивността в човека и към човека. Едро и мащабно изразени са състоянията в още няколко великолепни творби − "Рицарят и смъртта", "Сливане", "Въпрос", "Гергьовден", диптиха "Есен". В тях директно, категорично и тотално Сокеров представя страданието, преходността, разпадането, тленността и смъртта. Човекът е превърнат в празен, разпадащ се манекен, подвластен на могъщи сили. Колко е актуална тази тема днес!

От изложбата в галерия "Академия", 2014

Всъщност всички човешки религии и философски учения са създадени, за да намерят спасение от смъртта, която единствено човекът осъзнава и от която изпитва своите страхове. С дълбоката си интуиция и природна мъдрост Теофан Сокеров често се вглежда чрез живописта си в страданието и смъртта в един всеобщ философски контекст. Образът на разпънатия човек много често е интерпретиран в изкуството му още от самото начало. В множество творби от последния му стилов период разпятието е символичният център, около който се разгръщат и завихрят многолюдни и бравурни сцени − "Прошка", "Развитието".

Наред с тази силно драматична тематична и идейна посока в изкуството си, Сокеров съхранява до края своя неизтощим пиетет към живота, към виталността и красотата на човешката природа, към емоционалния звук на топли, естествени и хуманни състояния и настроения. Жената в многобройните ѝ образни превъплъщения на майка, на муза, на изкусителка, на предизвикателно разголено тяло, не престава да живее в картините му и да излъчва своя културен еротизъм. В някаква сюрреална логика тя плува свободно във времето, появява се в ренесансово облекло или като Рембрандов образ, изгрява в цветна, чувствена светлина, внушава страст и живот.

"Самотното палто", 2003

В своя ярък метафоричен и символичен фигуративизъм Теофан Сокеров рисува и разказва за важните етически и духовни колизии на човека, за драматизма на битието му. Той търси и посочва с изключителна изразителност сериозните смисли на живота и смъртта. Изгражда и раздвижва огромен свят, в който свободно смесва различни времена, култури, класически и модерни образи и форми. Прави го с демиургична лекота и овладяност на стар майстор и със сетивата и прозренията на хипермодерен художник, който осъзнава ценността и преоткриването на същностните духовни идеи в съвременното изкуство.

От изложбата в галерия "Академия"

В най-новата българска визуална култура Теофан Сокеров е големият разказвач, рисуващ с огромно въображение и артистична дарба наративна живопис, която се вглежда в състоянията на съвременния човек, в неговите страсти и надежди, в демоничните му постъпки, в трагизма на неговото страдание, в любовта, живота и смъртта му. Неговото изкуство е епична, символична сцена, на която се явяват в надреално, метафизично общуване героите му в житейските, моралните и креативните изпитания като извечни и фундаментални градива на човешката природа.

Несъмнено Теофан Сокеров е сред най-значимите и стойностни български художници. ≈

Текст: Румен Серафимов

Снимки: личен архив и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Критичен поглед: Памет и модерност в няколко столични изложби

Често се оказва, че миналото носи импулси за модерността. Известна е максимата, че новото е добре забравено старо. И повод за тези размишления са няколко изложби през тази седмица, които опирайки се на традицията, изобразяват новото усещане на живописта. А тази седмица се навърши една година от кончината на големия художник Стоян Цанев. По този повод е подредена изложба в негова памет в галерия „Арте” /на снимката част от участниците в изложбата при откриването й - Станислав Памукчиев, Ангел Станев, Иван Русев, Зиятин Нуриев, Георги Чапкънов и Захари Каменов /от ляво надясно/.

Ще започнем обаче все пак с изложбата в Кюстендил на художника Захари Каменов, за която вече писахме. Там беше връчена Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора”. Тази година наградата беше получена от кюстендилската художничка Елица Тодорова. Наградата беше връчена в художествената галерия на негово име в Кюстендил в деня, когато се отбелязват 138 години от рождението на художника. По традиция награденият от предходната година показва изложба в деня на обявяването на следващия носител на наградата. И изложбата на Захари Каменов беше наистина впечатляваща. Картините са от три цикъла. Единият беше експониран в СГХГ в София, другите два не са показвани. „Единият цикъл „Средновековни графити” е нещо, което ми хрумна от едни наистина средновековни графити в Гърция. Тогава бяхме със Стоян Цанев и Милко Божков. Видяхме много интересни места на езерото Преспа. Скални параклиси, на които имаше много интересни знаци и графити. И това ме накара да направя един цикъл. Другият - „Биологично равновесие” също е нов”, каза той за „въпреки.com”. Колкото до „Археастрологията” отбелязва, че целият период на пещерното и скалното изкуство носи огромна доза модерност. И когато работи абстрактното се прелива в него от други векове.

Картини на Захари Каменов от цикъла му „Средновековни графити” от изложбата в Кюстендил – снимки Стефан Джамбазов

И понеже стана дума за Стоян Цанев, ще се върнем на изложбата, която се откри през седмицата и за която стана дума. Заглавието е „Нощта на моето раждане” в столичната галерия „Арте” - живопис и скулптура в памет на Стоян Цанев. Февруари е месецът на неговото рождение /28 февруари 1946 г./, но и кончина /5 февруари 2019 г./. В изложбата участват прекрасни творци и негови приятели – скулпторите Ангел Станев, Георги Чапкънов, Емил Попов, Зиятин Нуриев и Иван Русев. Художниците - Захари Каменов, Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев и самият СТОЯН ЦАНЕВ. Изложбата ще продължи да края на месеца. 

Свилен Блажев – „Нанкиса I и II” – снимка Стефан Джамбазов

Галеристката Гергана Борисова написа за изложбата: „Преди 15 години за пръв път картини на Стоян Цанев изпълниха пространството на Галерия Арте. Стоян в черно, Милко в бяло. Светлин откриваше. Всички притихнали усещахме пулса на силния творчески дух, съзерцавахме елегантната, съвършено премерена живопис. Всяка изложба на Стоян бе събитие – обмислено до последния детайл, изящно до педантизъм. Деликатната му естетика е като урок, база за по-младите творци, а фината му емоционалност отдавна е преминала пределите на родното изкуство и заема достойно място на европейската сцена. През цялото това време Стоян остана верен на Галерия Арте, до миналата година, когато съдбата реши друго. Давам си сметка, че загубихме емблематична фигура за цяло едно поколение, затова поканих девет негови приятели, съвременници и също знакови художници, да посветят по няколко свои творби на любимия ни художник и човек – Нанкиса, както го наричат най-близките. Картината на Стоян от 2009 г. – „Нощта на моето раждане“ обедини идейно и смислово настоящата експозиция, заглавието метафорично ни препраща към изначалното, към значимото за всеки един от нас - неговите приятели, почитатели, последователи, съмишленици. Изложбата ще продължи през целия февруари, месеца, когато Стоян е роден и когато без време ни напусна, макар и само физически”.

Ангел Станев – „Двоен портрет на Стоян 1985 – 86 г.” – снимка Стефан Джамбазов

А в анотацията за изложбата има по няколко думи от неговите приятели – скулптори и художници. Станислав Памукчиев: „Пътят към безграничното минава през лабиринта на непонятното, тайното, скритото. Минава там, където душата и духовната интуиция се опитват да проникнат и познаят местата, на които са били. Стоян ни води през тези закрити пространства със силата на своето интуитивно провиждане и естетически максимализъм”. Емил Попов: „Стоян казваше: „Художникът трябва да мълчи“.  Неговото изкуство отговаря на тази му мисъл. То казва всичко, което е  преживелица на уникалната му природа, без да разказва. То внушава тотално, било като графика, живопис или керамика. С един универсален пластичен език – неговото безсловесно говорене, вълнуващо у нас и по света хората, отворени към изкуството. Малцина избрани художници имаха и имат такава случка. Висота, вкус, експлозивна енергия.........”. Иван Русев: „Той  живееше и се държеше така, сякаш не знаеше, че е сред най-големите. Всъщност, както подобава на един голям талант – и изкуството му е сякаш направено без каквито и да е усилия. Стояне, гордея се, че бях един от твоите приятели. С голямото си изкуство, с твоите създадени образи ти и сега си до нас”. 

Стоян Цанев – „Нощта на моето раждане” – снимка Стефан Джамбазов

Захари Каменов: „Стоян беше свободен човек, който държеше съдбата в ръцете си. Обичаше живота – морето, виното, жените, приятелите си – сто процента отдаден на изкуството, изключителен естет. Убеден съм, ще бъде вдъхновение за поколения артисти и ценители”. Георги Чапкънов: „Нанкиса е европейски художник, ама и повече, и много добър човек. Скъп приятел! Няма го, продължавам да го обичам и ми липсва”. Зиятин Нуриев: „Съвършен естет, невероятно дисциплиниран и артист, но не показен. Съжалявам, че едва през последните десетина години бях по-близък с него. За мен Стоян Цанев беше като полъх – не можеш да го уловиш, но усещаш осезателно присъствието му”. Ангел Станев: „Пластическият език казва много повече от думите”. Свилен Блажев: „Нанкиса е птица – Голяма, Свободна, Мощна и Силна. Навярно вечно в полет.....!”. Милко Божков: „Стоян ми беше добър приятел. Много добър приятел. Най-добрият приятел”.

Стоян Цанев от предишна своя изложба в галерия „Арте” – снимка Стефан Джамбазов

По повод на една от изложбите му точно в галерия „Арте” направихме за „въпреки.com” разговор с него. Според него в картините трябва да има мълчание. „Изкуството е едно от нещата, с които човек може да се спаси. За мен е така. Ние сме богоизбрани хора. Не го казвам така, с някакво такова… /само��увствие – б.а. /, но аз смятам, че съм богоизбран човек. Нахално може да ви звучи, но е така. Това е истината. Защото мога да се занимавам с това нещо, което ми доставя страхотно удоволствие. Даже и ми плащат от време на време за това”, смееше се художникът. „Това е живопис, но не е в този смисъл, в който хората разбират – пейзаж или еди какво си. Макар, че всички тези картини, които гледате, пак казвам живопис, живописни – те са плод на едно общуване, колкото и интересно да звучат с п��иродата. Аз живея на село или пък с някаква памет, която имам, откакто примерно съм бил фараон в Египет. Примерно! Остава някаква памет и известни такива архаични форми, които ги правя в това, което виждате. Това е живопис, но материалите са други - пак има боя, пак има колорит, пак има цвят, но отдолу използвам медиуми, някаква фактура и т.н.”, разказваше Стоян Цанев. И добави: „Нашите средства са други - нашето средство е мълчанието. В картините трябва да има мълчание. Бог да го прости Шаро, Атанас Яранов, той навремето казваше: „Художникът трябва да е ням, да има един келнер и един гробар накрая. Нищо друго не му трябва!”. Тази памет за миналото, но със съвременна чувствителност присъства и в изкуството му.

Росен Тошев пред свои творби в изложбата „Нова българска живопис III“ в Галерия и зала „Оборище 5” – снимка Стефан Джамбазов

А когато говорим за модерността, тя е и в Галерия и зала „Оборище 5”. Там е представена изложбата „Нова българска живопис III“ на част от групата XXL. Картини на добре познатите художници Хубен Черкелов, Иван Кюранов, Генади Гатев, Димитър Яранов, Свилен Стефанов, Красимир Добрев, Росен Тошев и Петко Дурмана са изложени в салонната зала на галерията. Изложбата „Нова българска живопис“ за първи път се случва през 1996 г. по идея на художника Хубен Черкелов. Фактически тя е една от първите изложби в новооткритата тогава галерия XXL. В тази изложба участват тогава младите художници от едноименната група, заявили присъствието си със скандален манифест в началото на 1995 година. Идеята е да се покаже настъпването на едно ново поколение, което, освен че се стреми да разшири доскоро стагнираното поле на българското изкуство, заявява ясно дефинирано иновативно отношение и към традиционните изобразителни полета. Сегашната изложба е ново събиране на част от художниците от групата XXL, но вероятно най-интересното в нея е отпечатъкът на времето, оставен върху тях от края на 90-те години до наши дни. Творбите им са изпълнени в живописна техника върху платно.

Иван Кюранов до своя „Автопортрет” – снимка Стефан Джамбазов от „Нова българска живопис III“

И когато говорим за традиция, ето част от думи на Хубен Черкелов за „въпреки.com” преди време: „Ключът към моето изкуство е, че то съчетава източноправославния тип традиция – златен фон, сребърен фон и образ, който е в средата. Тези работи са върху хартия сега, но те изглеждат по-убедителни, когато са на платно. То е постмодернизъм, прилича много на поп арт, но същевременно има традиция, която е от 1500 години на византийската кавалетна живопис. И от гледна точка на история на изкуството и на съвременните хора - то пък изглежда модерно, не изглежда старо, има някакъв нов прочит… Та изглежда е това, което е интересно”, добави художникът.

Вихрони Попнеделев – снимка Стефан Джамбазов

И една изложба, която е ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Тя е на Вихрони Попнеделев в столичната галерия „Контраст“ и е озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбелязва изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И пита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони. 

Картина на Вихрони Попнеделев от изложбата му „Пейзажи от Китай” в галерия „Контраст” – снимка архив

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в Галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Чуваме ли плача на ангела?

„Аз съм Христо Мутафчиев и съм тук, за да изиграя пред вас пиесата на Стефан Цанев, най-добрия драматург, според мен, „Плач на ангел“. Така започна Христо Мутафчиев моноспектакъла си в Камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“ – първата премиера на трупата за 2021 година.

И продължи: „Бедствията докарали страната до такова положение, че, отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство“ – Плутарх от Херонея (I век). Този текст е и в програмата на спектакъла под рисунката на героя на Христо Мутафчиев с ангелски крила, извисява се и в голямото платно в сиво на сцената в тъжна меланхолична картина. Актьорът обясни и както е по автор на пръв поглед странният широк ковчег с телена ограда в средата сцената, който би могъл да се определи и като вид параван като за куклен театър. Отгоре имаше и полегнал малък човек. Христо го вдигна и поясни, че това е той - Райчо пред желязната порта на затвора, в който иска да се върне, след като е лежал 19 години в килия 112. Светна и сигналната червена лампичка – като знак къде се влиза през тези врати. И започна неговата изповед, съчетана с безспирните молби към полицая Петър Петров да му отвори и отново да се приюти, след като на свобода не може да бъде свободен.

Монодрамата на Стефан Цанев „Плач на ангел“ е драматична, разтърсваща изповед за свободата и несвободата на човека. Едва ли е случайно, че първата премиера за новата година е по този текст, защото последните месеци ни показаха колко беззащитни сме всъщност, колко сами, и колко важно е да бъдем заедно и заедно да потърсим отговори на съдбовните въпроси, пред които изпитанията ни изправят. Пиесата е написана през 2015 година и, както споделя в интервю Христо Мутафчиев тя го е намерила. „Текстът ме намери сам, защото Стефан Цанев ми се обади един ден и ми каза: Ще ти изпратя един текст, прочети го и, ако ти хареса, ще говорим. И аз, след като го прочетох, си казах, че това е текст, който искам аз да направя.Толкова се втрещих и се влюбих в текста едновременно – бях шокиран, настина. Това е едно естествено продължение на мен самия в творчеството на Стефан Цанев, защото всичко онова, което той е написал, аз го споделям. Аз мисля к��то него. Темите са за свободата, демокрацията, за избора, който правим всеки ден - избираме дали да сме свободни, дали да не сме свободни“.  Режисьор на спектакъла е Стоян Радев по предложение на автора, художник Елица Георгиева, музика – Веселин Митев, драматург на постановката – Мирела Иванова.

Райчо, в чийто образ влиза Христо Мутафчиев, излиза от затвора и попада буквално в хаоса, сред нищото, където свободата е криворазбрана и злоупотребена. И се връща отново в затвора, разбит от видяното и почувстваното на свобода. Но пътят му дотук е тежък и болезнен – влиза в затвора заради убийство, извършено от баща му, като признава, че е той, а не родителят му. И изповядва историята си пред железните затворнически порти като пред отче. Не познал света след 19 години в затвора. Родната му махала близо до Доспат била с изкорубени къщи, без врати, с откъснати черчевета от зеещите прозорци, дворовете в бурени и никакви хора. Само 200 годишната, както казва, баба Йоца седи сама пред къщата си и му отговаря, че демокрацията изгонила хората. А тя чакала китайците, защото ядем китайски чесън, китайски боб…

Стефан Цанев

Полуразрушена е и черквата – няма я камбаната, надраскани са иконите, куполът е разбит, отворен към небето. Райчо, обаче, чул плач, плач на ангел, който ще продължи да чува в себе си. Ще преживее много горест, за да направи жестокия избор да се върне в затвора не само, защото е гладен, а там дават ядене три пъти на ден. В тези 19 години на несвобода успял да разбере свободата, благодарение на съкилийника си дядо Евтими. Този невероятен епизод, когато възрастният човек пита Райчо дали е виждал звездите, може да се усети единствено по време на спектакъла или с прочита на текста на Стефан Цанев. И Райчо изведнъж разбира, че независимо, че е живял в планината не е виждал звездите, а в затвора е невъзможно, извеждат ги само денем за работа или кратка разходка. А старецът му описва звездите така, както ги е виждал под връх Перелик, но прави и чудото с музиката на гайдата си го отвежда към небесата. И Райчо полетява, усеща, чувства как се отделя от нара, минава през тавана като през мъгла и лети, лети нагоре – свободен! Вижда себе си долу как жуми и слуша гайдата на стареца, който прегърнал я свири.

После Райчо чел, че така отгоре гледал на себе си човек, като започне да се възнася след като умре. „Но аз не бях умрял, а се възнасях. Като млъкна гайдата, отварям очи, гледам: в килията съм, върху нара, наоколо стени и решетки. Такива чудни работи. После старецът взе да ме учи да свиря, да, братле, само заради това си струваше да стоя в затвора 19 години, иначе кой щеше да ме научи да свиря така, то не е свирене, то е изстрелване в небето, между звездите, но да свириш така, трябва да познаваш звездите, да знаеш съзвездията – викаше старецът и се качваше на раменете ми, късаше станиолени книжки от цигарените кутии и ги лепеше със слюнка по тавана, ето това тук, вика, е Ралицата с двата вола и ралото, а това е Орачът с остена, той не е кой да е, вика, а самият свети Наум Охридски, който оре не какво да е, а нивата на народното съзнание – ей такива думи знаеше старецът, учен човек изглежда е бил, таз нива, вика, на народното съзнание е много буренясала напоследък, голямо оране го чака светията, край Орача тичат Голямото и Малкото куче, горе над тях свири Гайдарят край него се вие хоро от звезди, над него е Квачката с пиленцетата и тъй нататък, и тъй нататък, лепеше старецът звезди по небето на килията и се смееше. Не вярваш ли? Ако не вярваш – иди в килия 112 и погледни нагоре: това не е таван, това е звезден небосвод.“.

В спектакъла тези звезди обсипаха Райчо на Христо Мутафчиев. Той извежда силната драматургия на Стефан Цанев в страхотен образ уж в единия разказ, но с различните състояния на героя си – от безмерна тъга до неистова ярост, от пълзене до гордост и достойнство, сякаш неподвластни на злощастието на България, а и на човешкия свят. Дори вълците са по-добри и разбиращи събратята си. А дядо Евтими си починал в затвора, бил политически. Райчо не разбрал фашисти или комунисти са го вкарали, но всички властващи след това знаели, че е опасен, защото е свободен. Дори после искали паметник да му направят, но и от това се изплашили...

Христо Мутафчиев и Стоян Радев

„В “Плач на ангел” един малък човек отчаяно повдига големи въпроси. Отчаяно, защото не е могъл да им отговори, не е могъл да се справи с живота и даже казва, че не го е живял. Възможно е зрителите трудно да се идентифицират с героя, защото, както казахме, говорим за малък човек, а не останаха много малки хора - всички сме голяма работа. Най-вероятно бърза връзка може да се направи с упреците, които той понякога отправя. Да упрекваш е заразително. Но истинската ценност на този текст, поне според постановъчния екип на спектакъла, не се ражда от патоса на нерадостните констатации, споделяни от големите хора, а просветва в признатата безпомощност на малкия човек, живеещ не тук или там, а на Земята. Защото когато разбереш колко си малък под необятното звездно небе, тогава може да се открие по-голям смисъл, различен от привидностите, които те карат да влизаш в ненужни борби, без да подбираш средствата. Тогава могат да изчезнат опустошителните алчност и жестокост, над които плаче ангелът“, казва режисьорът Стоян Радев по повод на пиесата. А тя в цялостното си решение като спектакъл разтърсва особено в сегашната ситуация не само заради изолацията, в която сме принудени вече месеци да живеем и като че ли краят не се вижда.

Христо Мутафчиев в “Духът на поета”

А Христо Мутафчиев с присъщата си жизненост, активност, въпреки преживяното споделя, че извънредните мерки заради Covid -19 са му помогнали да се съсредоточи върху текста на пиесата и да научи 30-те му страници. „Става въпрос за живота на един обикновен човек, един „малък” човек. Това е едно малко слънчице, което се лута в живота и в избора между това, да бъде свободен или несвободен. В подзаглавието на пиесата авторът определя текста си като „носталгия на човек, отчаян от свободата”. Аз много заобичах този текст още по време на репетициите и когато се срещна с публика, надявам се, че ще ѝ предам моята енергия и тя ще направи своя правилен избор”, казва още Христо Мутафчиев по повод работата си върху „Плач на ангел“. Актьорът е част и от друг обичан от публиката проект по творба на Стефан Цанев, игран на сцената на Народния театър – „Духът на поета“, в постановката на проф. Маргарита Младенова, който продължава да се играе след премиерата му 2013 година.

На финала отвориха портата към бездната – затвор на Райчо, а Христо Мутафчиев загаси червената лампа и взе раницата с гайдата. Не я видяхме, но я слушахме заедно с плача на ангела. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Божидар Марков, архив на Народния театър „Иван Вазов“

P.S. Режисьор на спектакъла е Стоян Радев; Сценография и костюми: Елица Георгиева; Музика: Веселин Митев; Драматург на постановката: Мирела Иванова; Фотограф: Божидар Марков; Художник на плаката и програмата: Янина Петрова.